Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (4)

3.

Линейката, която изобщо не бе линейка, стоеше паркирана насред огромно поле, покрито със саморасляци — подивели растения и плевели, вкопчили се упорито в пръстта, нежелаещи да отстъпят пред многобройните опити да бъдат изкоренени, прорасли сред кратери от взривове, обикновени дупки и цепнатини в земята. В тази жизненост като че ли се криеше известна ирония, но хората, които знаеха за съществуването на това място, не биха я доловили.

Мъжете, облечени със светлоотражателни жилетки и униформи на парамедици, отдавна си бяха тръгнали, след като, разбира се, старателно бяха измили и дезинфекцирали телата си в съответствие с действащите мерки за безопасност.

В линейката бе останал единствено бездомникът.

Те бяха отнели живота му, в това не можеше да има никакво съмнение. В същото време обаче го бяха дарили с нов, нали така? И то с по-добър от предишния! Кой знае, може би бездруго му бяха останали съвсем малко дни на този свят? Нищо чудно, ако го бяха зарязали навън, улицата да угасеше — и то съвсем скоро — последната искрица живот в него. А те го нахраниха, облякоха го… дадоха му подслон, дадоха му цел. Започна да прави физически упражнения. Дори се заеха да го образоват, да обогатят познанията му.

Никой обаче не му бе казал и дума за страха.

За симптомите.

Но кой би могъл да предположи, че нещата ще стигнат чак дотук?

— Това е положението — отсече младият късо подстриган пилот на хеликоптера, сякаш мислите на Конърс бяха отпечатани като телеграфна лента на челото му и той ги бе разчел с лекота. Седеше на мястото си най-отпред в пилотската кабина и се опитваше да надвика вездесъщия шум на роторите, който въпреки слушалките не им позволяваше да чуят собствените си гласове.

Конърс кимна.

— Да действаме ли? — попита го пилотът, който вече барабанеше с пръсти по дросела.

Този път Конърс се забави с кимането, макар и двамата да знаеха, че рано или късно ще даде съгласието си. Без бинокъла линейката на земята се бе превърнала в миниатюрна лъскава точица, озарена от лъчите на утринното слънце, но той не можеше да откъсни очи от нея.

Сякаш можеше да спре неизбежното.

Докато седеше на мястото си и преценяваше въпросите и отговорите, Конърс не губеше надеждата, че този път ще успее да открие нов, различен отговор, макар добре да знаеше какъв точно ще бъде този отговор.

Тук ставаше въпрос за отговорности. Отговорности и задължения, на които често се приписваше по-голямо значение от необходимото.

Но това е положението.

Кимна в знак на съгласие, но толкова незабележимо, че страничен наблюдател би могъл да вземе жеста му за неволно трепване в резултат на турбуленцията, но младият късо подстриган пилот го забеляза и направи това, което се очакваше от него. Вече бе взел миниатюрното дистанционно в ръка и не му оставаше да направи нищо друго, освен да натисне копчето.

Линейката избухна в огромно огнено кълбо.

На мястото й остана кратер, който скоро щеше да бъде превзет от ново поколение треви и буренаци.