Луиз Пени
Убийството на художника (4)

Глава втора

Главен инспектор Арман Гамаш получи телефонното обаждане на излизане от монреалския си апартамент в неделята преди Деня на благодарността.

Съпругата му Рен-Мари вече беше в колата, а ако не му се бе наложило внезапно да посети тоалетната, двамата вече щяха да пътуват за кръщенето на праплеменницата си.

— Oui, allo^[1]? — отговори на обаждането Гамаш.

— Monsieur l’Inspecteur^[2]? — произнесе учтив млад глас от другия край на линията. — Обажда се агент Никол. Шефът ме помоли да ви се обадя. Имаме убийство.

След десетилетия, прекарани в Surete du Quebec, по-голямата част от които в отдела за убийства, тези думи все още успяваха да го разтърсят.

— Къде? — попита и мигновено посегна към бележника и химикалката; предвидливо държеше такива до всеки телефон в апартамента.

— Едно селце в Източната провинция. Трите бора. Мога да мина да ви взема след четвърт час.

— Да не си го убил ти този човек? — попита Рен-Мари, след като Арман й обясни, че не може да присъства на двучасовата служба за кръщенето в непознатата църква.

— Ако съм го убил аз, няма да ми се размине, повярвай ми. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Какво би направил, ако някой ден приема предложението ги?

— Ще се зарадвам — отвърна искрено. Трийсет и две години брачен живот не бяха достатъчни, за да се отегчи от съпругата си. Беше сигурен, че ако жена му някога реши да бъде до него по време на разследване, тя ще се държи както трябва. Рен-Мари винаги знаеше какво да прави и никога не вдигаше скандали. Той й се доверяваше напълно.

И сега за пореден път взе точното решение, като отказа да приеме предложението му.

— Ще им кажа просто, че пак си пиян — заяви тя, след като Арман я запита дали семейството й ще е разочаровано от отсъствието му.

— Не им ли каза миналата година, че съм на лечение, когато пропуснах семейната сбирка?

— Ами, казах им, но имам чувството, че не ми повярваха.

— Колко тъжно.

— Аз съм мъченица, която страда за деянията на съпруга си — каза Рен-Мари, докато заемаше шофьорското място. — Пази се, сърце мое — добави.

— Ще се пазя, mon coeur^[3].

Гамаш се върна в кабинета си в апартамента на втория етаж и застана пред голямата карта на Квебек, която покриваше цялата стена. Прокара пръст на юг от Монреал към Източните провинции и го завъртя около границата със Съединените щати.

— Трите бора… Трите бора — повтаряше си, докато опитваше да открие селото. — Дали няма някакво друго име? — запита се, понеже за първи път не успяваше да открие селище на тази толкова подробна карта. — Може би Trois pins? — Не, нямаше селище и с такова име. Което не го притесни особено, Никол и без това щеше да го откара до мястото.

Закрачи из обширния апартамент в квартал „Отремон“, който с жена му бяха купили след раждането на децата. Дори сега, дълго време след като те се бяха изнесли и дори им бяха народили внуци, Арман не усещаше жилището празно. Достатъчно бе, че го споделя с Рен-Мари. Върху пианото бяха подредени множество снимки, лавиците бяха претъпкани с книги, които свидетелстваха за един пълноценен живот. Жена му отдавна искаше да окачат по стените наградите му, но той всеки път отклоняваше нежно молбите й. Правеше го, защото винаги когато влезеше в килера на кабинета си, грамотите му напомняха за лицата на мъртвите и живите, които те оставяха след себе си, вместо за официалните церемонии по награждаването му. Не. За тях нямаше място по стените на дома му. А и след случая „Арно“ отличията внезапно бяха секнали. За него обаче семейството бе най-голямата награда.

 

 

Агент Ивет Никол препускаше из дома си в търсене на своя портфейл.

— О, хайде, тате, все някъде трябва да си го мернал — проточи с умиляващ глас, докато наблюдаваше с тревога безмилостното въртене на стрелките върху циферблата на стенния часовник.

Баща й застина. Разбира се, че беше мернал портмонето й. Взел го бе по-рано през деня, за да пъхне в него банкнота от двайсет долара. Част от малката игра, на която отдавна си играеха. Той й даваше джобни пари, а тя се преструваше, че не ги забелязва. Понякога обаче, като се върнеше от нощна смяна в пивоварната, откриваше еклер в хладилника, върху чиято опаковка Ивет бе изписала името му с почти детинския си почерк.

Преди няколко минути бе взел портфейла й, за да пъхне парите в него, но когато му позвъниха по телефона с молба да предаде на дъщеря си да се обади в отдел „Убийства“, той бе направил нещо, за което никога не си бе помислял дори. Скрил го бе заедно със служебната й карта от Surete — едно малко картонче, за което Ивет бе полагала къртовски труд години наред. Сега я наблюдаваше как разхвърля възглавниците от дивана по пода. Ще преобърне целия апартамент, докато го открие, осъзна той.

— Тате, помогни ми да го намеря. — В очите й се четеше отчаяние. „Защо не ми помага?“, чудеше се. Най-сетне бе дошъл големият й шанс, моментът, за който бяха говорили в продължение на години.

Колко пъти само бяха обсъждали мечтата й един ден да работи в Surete! Тя най-сетне се бе сбъднала и сега — благодарение на упорития й труд и вродения й талант на следовател — Ивет имаше шанс да работи по разследване на убийство с Гамаш. Баща й знаеше всичко за него. Дълги години бе следил кариерата му във вестниците.

— Навремето чичо ти Сол имаше шанс да работи в полицията, но го профука — казваше татко й понякога и поклащаше глава. — Какъв срам. А знаеш ли какво се случва на такива несретници?

— Пропиляват живота си. — Ивет знаеше точния отговор на този въпрос. Чувала бе тази семейна история безброй пъти.

— Чичо ти Сол, дядовците ти. Всички. Сега ти си единствената надежда на фамилията ни, Ивет. На теб разчитаме.

Тя преизпълни всичките им очаквания, когато постъпи на работа в Surete. В рамките само на едно поколение семейството й смени статута си на жертва, тормозена от властите в Чехословакия, с позицията на онези, които създават правилата. Вече бяха от другата страна на дулото.

Там й харесваше.

Сега обаче липсващият портфейл и изчезналата служебна карта можеха да провалят всичките й мечти и да я превърнат в неудачник като глупавия й чичо Сол. Часовникът отброяваше неумолимо секундите. Ивет бе казала на главния инспектор, че ще мине да го вземе след петнайсет минути. Пет от тях вече бяха изтекли. Разполагаше само с десет минути да прекоси града и пътьом да купи кафе отнякъде.

— Помогни ми — умоляваше татко си, докато изтърсваше чантата си на пода във всекидневната.

— Ето го. — Сестра й Анджелина дойде от кухнята и й подаде портфейла и служебната карта. Ивет я връхлетя и разцелува, след което се втурна да навлича палтото си.

Ари Никулас наблюдаваше любимото си най-малко дете — опитваше се да запечата в паметта си всеки милиметър от скъпоценното лице на Ивет и да прогони загнездилия се в стомаха му страх. Какво бе постигнал, като й внуши тази нелепа идея? Не бе губил близки хора в Чехословакия. Историята с гибелта на близките му беше пълна измислица. Беше я съчинил, за да придобие определен авторитет в новата си родина. Дъщеря му обаче бе повярвала в нея, убедена, че навремето е съществувал някакъв неин глупав чичо на име Сол, че членове на семейството им са били убити. А сега ситуацията бе излязла от контрол. Не можеше да й каже истината.

Ивет се хвърли в прегръдките му и го целуна по наболата с четина буза. Ари я задържа малко повече от необходимото и дъщеря му за миг замря, втренчена в уморените му напрегнати очи.

— Не се тревожи, тате. Няма да те изложа. — И хукна.

 

 

Ивет Никол позвъни на вратата петнайсетина минути след края на телефонния им разговор. Огледа се наоколо, както бе застанала на прага. Кварталът беше красив и само на крачка от магазините и ресторантите по улица „Бернар“. „Отремон“ бе потънал в зеленина квартал, населен от интелектуалния и политическия елит на Френски Квебек. Ивет бе виждала инспектора в главното полицейско управление — крачеше бързо по коридорите, съпровождан винаги от голяма група хора. Беше високо в йерархията и се говореше, че обучава хората, извадили късмет да работят с него. Ивет се чувстваше така, сякаш току-що бе изтеглила печеливш билет от лотарията.

Инспекторът отвори бързо вратата, оправи грубия каскет на главата си и се усмихна топло. Протегна й ръка и след кратко колебание Ивет я пое.

— Главен инспектор Гамаш.

— За мен е чест.

 

 

Вратата към пътническата седалка на автомобила се отвори и до сетивата на Гамаш достигна добре познатият аромат на кафе в картонени чашки от „Тим Хортънс“^[4]. Ухаеше на още нещо. Brioche.^[5] Младата жена го бе проучила добре — явно знаеше, че инспекторът пие кафе от заведения за бързо хранене само когато разследва убийство. В съзнанието му миризмата на кафе от автомат и мокър картон бе така неизменно свързана с работата в екип, дългите работни часове и зъзненето насред открити влажни поля, че още щом я усетеше, силно се въодушевяваше.

— Изтеглих предварителния доклад от местопрестъплението. Разпечатката е в папката на задната седалка. — Никол махна назад, докато въвеждаше координатите на булевард „Сен Дени“ в джипиеса, който щеше да ги упъти до моста „Шамлен“, а оттам — към провинцията.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. През това време Гамаш се запозна с оскъдната информация по случая, пи от кафето, яде от кифлата си и наблюдава как равните селскостопански земи край Монреал плавно преминават в заоблени хълмове и възвишения, изпъстрени от ярки есенни листа.

Двайсетина минути след изключването на джипиеса, който ги бе отвел до желания регион, подминаха една дребна ръждива табела — според нея селцето Трите бора се намираше само на два километра от този второстепенен път. След още минута-две жестоко друсане по разкаляния и изпълнен с дупки път съзряха неизбежния парадокс.

Щръкнала покрай живописно езерце, стара мелница топлеше каменните си стени на оскъдното сутрешно слънце. Обградена бе от кленове, брези и диви череши, които упорито отказваха да се разделят с листата си, а ветрецът ги размахваше като хиляди щастливи приветстващи ги ръце. Но там бяха и полицейските коли, които разваляха идилията. Макар че — Гамаш бе наясно — не полицията бе злодеят в случая. Злото бе пристигнало тук преди нея.

Инспекторът закрачи право към възбудената тълпа, скупчена около мястото. Пред очите му се разкри лъкатушещ надолу път, който отвеждаше към живописно селце. Нарастващото множество от местни хора се бе събрало на ръба на хълма, някои бяха втренчени в гората, където с големи усилия успяваха да различат движенията на полицаите в яркожълти жилетки. Повечето очи обаче бяха вперени в него. Гамаш безброй пъти бе виждал подобни изражения — лица на хора, жадуващи да научат новината, която отчаяно не искат да чуят.

— Кой е убит? Можете ли да ни кажете какво се е случило? — обърна се към него от името на всички един висок и авторитетен мъж.

— Съжалявам, аз самият още не съм се запознал със случая. Ще ви кажа при първа възможност.

Мъжът не остана доволен от отговора му, но кимна. Гамаш погледна часовника си: 11,00 часа преди обяд в неделята преди Деня на благодарността. Извърна се от тълпата и закрачи към мястото, в което всички се бяха втренчили; съзнаваше отлично какво ще се открие пред погледа му.

Около тялото бяха опънали жълта найлонова лента, в чиито очертания се движеха следователите; те се навеждаха и изправяха, сякаш изпълняваха някакъв езически ритуал. Повечето работеха с Гамаш от години, но той винаги имаше свободно място за нов ученик.

— Инспектор Жан Ги Бовоар, запознайте се с агент Ивет Никол.

Бовоар кимна небрежно.

— Приятно ми е.

Инспекторът беше трийсет и пет годишен и повече от десет години работеше като заместник на Гамаш. Беше с кожено яке, панталони от рипсено кадифе и вълнен пуловер. Около врата си уж небрежно бе омотал шал. На пръв поглед приличаше на конте, но стегнатата му като пружина фигура говореше друго.

— Благодаря ви, сър. — Никол се зачуди дали някога ще бъде спокойна на местопрестъпленията като колегите си.

— Господин главен инспектор Гамаш, запознайте се с Робер Лемио. — Бовоар му представи един младеж, застанал почтително до полицейския кордон. — Агент Лемио е дежурният служител на Surete в Ковънсвил. Получил обаждането и незабавно пристигнал тук. Поставил охрана на местопрестъплението и веднага ни се обадил.

— Добра работа. — Гамаш стисна ръката на младия мъж. — Нещо да ви се стори странно, когато пристигнахте?

Лемио бе видимо объркан от въпроса. Беше се надявал в най-добрия случай да му позволят да се навърта наоколо и да наблюдава, вместо да го прогонят. Не бе предполагал, че ще се изправи пред Гамаш, а какво остава да отговаря на въпросите му.

— Bien sur, видях онзи мъж ей там. Заради дрехите и пребледнялото му лице предположих, че е Anglais^[6]. Забелязал съм, че те имат слаб стомах и не държат много на неприятни гледки. — Лемио с удоволствие сподели прозрението си с главния инспектор, макар че току-що го бе съчинил. Нямаше никаква представа дали англичаните имат по-слаби стомаси от квебекчаните, но му звучеше добре. От личен опит знаеше, че англичаните нямат усет за облеклото, така че този мъж с най-обикновена фланелена риза със сигурност не беше франкофон. — Казва се Бенджамин Хадли.

Гамаш отправи поглед към мъж на средна възраст в другия край на ограждението, който бе приклекнал до кленово дърво. Висок, слаб, със силно пребледняло лице. Бовоар проследи погледа на главния инспектор.

— Той открил тялото — поясни.

— Хадли? Да не е онзи Хадли, с мелниците?

Бовоар се усмихна. Нямаше представа откъде го е научил Гамаш, но беше вярно.

— Точно той. Познавате ли го?

— Не. Още не. — Бовоар се изненада, а Гамаш обясни: — На мелницата виси една избеляла табела.

— „Мелниците на Хадли“.

— Добра дедукция, Бовоар.

— Само предположение, сър.

Никол прехапа ядно устни. Беше придружавала неотлъчно Гамаш през цялото време, но ето че той го бе забелязал, а тя — не. Какво ли още бе успял да види? Какво ли още не бе успяла да види тя? По дяволите. Ивет изгледа подозрително Лемио. Той определено се натягаше пред главния инспектор.

— Merci, агент Лемио — поблагодари му тя, протегнала ръка, докато главният инспектор наблюдаваше злочестия англичанин. Младият мъж я пое, както се бе надявала. — Au revoir.

За миг Лемио застина нерешително. Хвърли един поглед на широкия гръб на Гамаш, после сви рамене и се отдалечи.

 

 

Арман Гамаш прехвърли вниманието си от живите към мъртвите. Направи няколко крачки и приклекна до тялото, заради което бе пътувал дотук.

Кичур коса бе влязъл в отворените очи на Джейн Нийл. Прииска му се да го отмести. Беше чудато, знаеше го. Но той си беше чудак. Фантазьор. Извървял бе дълъг път и си позволяваше подобни странности. От друга страна, Бовоар бе самото въплъщение на рационалността и именно това ги правеше такъв изключителен екип.

Гамаш се взираше мълчаливо в Джейн Нийл. Никол се изкашля, подозираше, че шефът й за момент е забравил къде се намира. Но той не реагира. Дори не помръдна. Двамата с Джейн бяха застинали във времето: единият втренчен нагоре, другият — надолу. После очите му обходиха тялото на възрастната жена, спряха се на износената й жилетка и пуловера с висока светлосиня яка. Не се виждаха никакви бижута. Дали не беше ограбена? Трябваше да пита Бовоар. Полата й от груб плат изглеждаше естествено разположена, поне за човек в нейното положение. Клинът й беше безупречен, ако не се броеше едно петно на него. Може и да беше ограбена, но не беше претърпяла насилие. Като се изключи убийството й, разбира се.

Дълбоките му кафяви очи се задържаха върху обсипаните със старчески петна ръце на мъртвата жена. Загрубели и изпечени ръце на човек, който редовно се е трудил в градината си. По пръстите й не личаха пръстени, нито пък следи от такива. Изпитваше едно много особено болезнено чувство всеки път, когато гледаше ръцете на мъртъвци, загинали преди няколко часа; представяше си всички предмети и хора, които тези ръце са държали или докосвали. Храна, лица, дръжки на врати. Всички жестове на радост и мъка. И последният беззащитен жест пред лицето на смъртта. А най-потискащо бе да гледа ръцете на млади хора, които никога нямаше да имат възможност да отметнат някой упорит посивял кичур от собствените си очи.

Гамаш се изправи с помощта на Бовоар и запита:

— Била ли е ограбена?

— По-скоро не. Господин Хадли казва, че жертвата никога не е носила бижута и много рядко е излизала с ръчна чанта. Според него ще открием чантата в дома й.

— Някакъв ключ за къщата й?

— Не. Няма такъв. Но според господин Хадли тук хората не заключват домовете си.

— Сега това ще се промени. — Гамаш се наведе над тялото и се втренчи в дребната рана, от която бе изтекъл животът на едно човешко същество, колкото и абсурдна да изглеждаше на пръв поглед тази представа. Беше с размера на малкия му пръст.

— Някаква идея кой може да го е направил?

— Сега е ловен сезон, така че е възможно да е куршум, макар това да не прилича на огнестрелна рана.

— Всъщност е открит сезонът за лов с лъкове. Този с огнестрелни оръжия започва след две седмици — обади се Никол.

Двамата мъже я изгледаха мълчаливо. Гамаш кимна и тримата се втренчиха отново в раната с пределна концентрация, сякаш очакваха тя сама да им разкрие подробностите около появата си.

— Къде е стрелата тогава? — попита Бовоар.

— Има ли изходна рана?

— Не знам. Още не сме позволили на съдебния лекар да я премести за оглед.

— Да я преместим ей тук — предложи Гамаш и Бовоар махна с ръка на една млада жена с дънки, шлифер и медицинска чанта на рамо.

— Здравейте, господин инспектор — поздрави с кимване доктор Шарън Харис и приклекна. — Мъртва е от около пет часа, може би по-малко. Но това е само предположение. — Доктор Харис преобърна тялото на Джейн. По гърба на пуловера й бяха полепнали сухи листа. Във въздуха се разнесе звук от повръщане и Никол рязко се обърна. Извърнат с гръб към тях, Бен Хадли се прощаваше с храната си. — Да, има изходна рана.

— Благодаря ви, докторе. Оставяме ви да работите. А сега, ако обичате, Бовоар, придружете ме; вие също, агент Никол. Кажете ми какво ви е известно.

През всичките години на съвместна работа с Гамаш Жан Ги Бовоар все още се въодушевяваше, когато чуеше шефа си да произнася това просто изречение при разследване на убийство. „Кажете ми какво ви е известно“ поставяше началото на лова. Той бе лидерът на глутницата. А главен инспектор Гамаш — водачът на ловната потеря.

— Казва се Джейн Нийл. Седемдесет и шест годишна. Никога не се е омъжвала. Получихме тази информация от мистър Хадли, казва, че била на същите години като починалата му преди месец майка.

— Това е интересно. Две възрастни жени да умрат само в рамките на месец в това малко селце. Направо е удивително.

— Аз също си го помислих, затова го попитах. Майка му е починала след дълга борба с рака. Било ясно за всички цяла година преди това.

— Продължавайте.

— Сутринта около осем часа господин Хадли се разхождал в гората по стар навик. Натъкнал се на тялото на госпожица Нийл, проснато на пътеката. Нямало как да не го забележи.

— И какво направил?

— Казва, че веднага я познал. Приклекнал до нея и я разтърсил. Решил, че е получила удар или претърпяла инфаркт. Тъкмо се канел да й прави изкуствено дишане, когато забелязал раната.

— Не е ли видял, че очите й са неподвижно отворени и е студена като лед? — Никол вече се чувстваше доста по-уверено.

— А вие бихте ли забелязали?

— Разбира се. Няма как човек да не го види.

— Освен ако… — Гамаш я подкани да обори сама твърдението си. Ивет обаче не изгаряше от подобно желание. Напротив, жадуваше да се окаже права. Инспекторът явно считаше, че тя греши.

— Освен ако… Освен ако не съм изпаднала в шок, предполагам. — Трябваше да признае, че това е възможно, макар и малко вероятно.

— Вижте този мъж. Минали са три часа, откакто е открил тялото, и още не може да се оправи. Току-що повърна. Жената е означавала много за него — каза Гамаш, след което погледна Бен Хадли. — Освен ако не се преструва.

— Не ви разбрах, сър.

— Ами, лесно е човек да завре пръст в гърлото си и да предизвика повръщане. А като демонстрация е много внушително. — Гамаш се обърна към Бовоар. — Друг знае ли за смъртта на госпожица Нийл?

— На пътя се бяха струпали някои от жителите на селото, сър — напомни Никол.

Гамаш и Бовоар я погледнаха. Тя осъзна, че отново се е изложила. В усилието си да ги впечатли и да се изтъкне бе постигнала точно обратния ефект. Отговорила бе на въпрос, който не бе отправен към нея, и бе прекъснала по-висшестоящ полицейски служител, за да съобщи факт, очевиден и за тригодишно дете. Инспектор Гамаш също бе видял тези хора. По дяволите! Тя разбра отчаяно, че вместо да ги смае с блестящия си ум, бе успяла само да се направи на глупачка пред инспекторите.

— Извинете, сър.

— Инспектор Бовоар?

— Опитвам се да запазя местопрестъплението чисто. — Той се обърна към Никол. — Не искам никакви цивилни лица; никой от служителите ни да не разговаря за престъплението с хора извън периметъра.

Никол поруменя цялата. Омразна й беше самата мисъл, че му се налага да й обяснява какво да прави, но ненавиждаше дори повече факта, че се нуждае от неговото обяснение.

— Време е да си поговорим с господин Хадли — заяви Гамаш и се отправи с отмерена стъпка към него.

Бен Хадли ги наблюдаваше от известно време, ясно му беше, че главният шеф е вече тук.

— Господин Хадли, аз съм главен инспектор Арман Гамаш от Surete du Quebec.

Бен бе очаквал да срещне някой франкофон или дори детектив, който не говори английски, така че няколко минути бе съчинявал наум отговора си на френски, за да може да обясни какво е правил. А сега този безупречен мъж — с грижливо подстриган мустак, тъмнокафяви очи, втренчени в него над рамките на очилата, с костюм в три части (нима това палто беше на луксозната марка „Бърбъри“?), каскет и добре оформена прическа под него — протягаше едрата си ръка, сякаш двамата се срещаха на някакво полуофициално служебно събитие, и говореше английски с британски акцент. Бе доловил обаче, че мъжът разговаря с колегите си на бърз и чист френски. Квебек изобилстваше от хора, които владееха еднакво добре и двата езика. Но франкофони с британския английски на наследствени лордове рядко се срещаха по тези места.

— Запознайте се, това са инспектор Жан Ги Бовоар и агент Ивет Никол.

Всички се здрависаха с Бен, макар Никол да го стори с известна подозрителност — не беше сигурна, че англичанинът е избърсал лицето си с ръка след повръщането.

— С какво мога да ви помогна?

— Нека се поразходим. — Гамаш кимна към пътеката в гората.

— Благодаря ви — каза Бен с явно облекчение и признателност.

— Страшно съжалявам за смъртта на госпожица Нийл. Близки приятели ли бяхте?

— Много. Всъщност тя ми беше учителка в тукашното училище.

Гамаш не отделяше поглед от лицето му, слушаше внимателно думите му, без да го осъжда или да дава оценки на казаното от него. Бен бе видимо облекчен за първи път от няколко часа насам. Главният инспектор мълчеше в очакване той да продължи.

— Беше чудесна жена. Ще ми се да имах дар слово, за да ви я опиша. — Бен засрамено извърна лице встрани в неуспешен опит да скрие рукналите отново сълзи. Сви ръце в юмруци и усети с благодарност болката от забилите се в дланите му нокти. Това бе болка, която разбираше. Другата обаче му бе абсолютно непонятна. По някакъв странен начин тя бе далеч по-силна от болката, която изпита при смъртта на майка си. Бен положи усилие да се стегне. — Не разбирам какво се е случило. Смъртта на Джейн не е естествена, нали?

— Да, господин Хадли, не е естествена.

— Значи някой я е убил?

— Разкажете ни по-подробно за тази сутрин, моля.

Двамата бяха забавили крачка.

— Открих Джейн на пътеката…

Гамаш го прекъсна:

— Започнете от момента на събуждането си, ако обичате.

Бен се изненада, но се подчини.

— Събудих се около седем. Винаги ставам с изгрева. Лъчите влизат директно в спалнята ми, защото така и не се наканих да сложа завеси. Станах, изкъпах се и прочие, нахраних Дейзи. — Следеше лицата на събеседниците си внимателно и търсеше признак дали говори прекалено много, или напротив. Усещаше, че жената агент е озадачена. Високият и снажен инспектор (Бен вече бе забравил имената им) си записваше всичко. А шефът им не криеше интереса си и видимо го насърчаваше да разказва по-нататък. — После я изведох навън, но тя има артрит и днес сутринта никак не беше добре. Между другото Дейзи е домашното ми куче. Както и да е, върнах я обратно вкъщи и излязох сам на разходка. Беше към осем без петнайсет. — Бен правилно разсъди, че ще се интересуват от точния час. — От къщи дотук има само няколко минути път по асфалта покрай училищната сграда, оттам вече направо влизам в гората.

— Видяхте ли някого? — попита Бовоар.

— Не. Възможно е някой да е видял мен, но не забелязах такова нещо. Обикновено се движа с наведена глава, потънал в мисли. Навик ми е да минавам покрай хората, без дори да ги забележа. Приятелите ми ме познават добре и не ми се сърдят. Крачех по пътеката, когато нещо ме накара да вдигна глава.

— Опитайте да си спомните, господин Хадли. След като обикновено вървите с наведена глава, защо ви беше да я вдигате?

— Странно, нали? Не мога да се сетя. За нещастие, както вече споменах, обикновено съм потънал в размисли. Не за важни неща. Майка ми обичаше да казва през смях, че някои хора се опитват да бъдат на две места едновременно. Аз, от друга страна, обикновено съм никъде. — Бен се изсмя, но Никол си помисли, че една майка не би трябвало да говори такива неща. — Беше права, разбира се. Вижте днес какво време е. Слънцето грее. Аз си вървя през една чудна гора като излязла от пощенска картичка, но не забелязвам нищо, нито оценявам каквото и да било. Освен, може би, в някакъв по-късен момент, когато вече съм на друго място и се връщам мислено към разходката си. Сякаш съзнанието ми непрекъснато изостава с една крачка от тялото.

— Говорехме за това, че нещо ви е накарало да вдигнете поглед, сър — напомни Бовоар.

— Наистина не мога да си спомня защо погледнах, но е добре, че го направих. Иначе като нищо да се просна върху нея. Ще ви прозвучи смешно, но дори и за миг не ми мина през ума, че е мъртва. Не изпитвах особена охота да нарушавам спокойствието й. Приближих се почти на пръсти и я повиках по име. Тогава забелязах колко застинало е тялото й и съзнанието ми сякаш избухна. Помислих си, че може да е получила удар или да е претърпяла инфаркт. — Поклати глава, сякаш още не можеше да повярва, че това се е случило.

— Да сте докосвали раната й случайно? — вметна Бовоар.

— Възможно е. Спомням си само, че подскочих и си избърсах ръцете в панталоните. Изгубих си ума и като истерично дете затичах в кръг. Какъв идиот съм само! Както и да е, накрая се посъвзех и се обадих в полицията по мобилния.

— Интересно — отбеляза Гамаш. — Защо ви е било да носите мобилния си телефон с вас по време на разходка в гората?

— Тези гори са собственост на семейството ми и всяка есен в тях нахлуват много ловци без разрешение. Не съм някой смелчага, признавам, но не толерирам убийствата. От какъвто и да е вид. Вкъщи имам паяци, които съм кръстил с различни имена. При сутрешните си разходки винаги вземам със себе си телефона. Първо, от страх, че може да ме простреля някой пиян ловец и да ми се наложи да позвъня за помощ, и второ, за да мога да се обадя на Службата за природни ресурси и да извикам горски пазач, ако забележа нарушители.

— А на кой номер ще позвъните във втория случай? — попита с приятен глас главният инспектор.

— Не знам. Сложил съм го в секцията за бързо набиране. Когато съм нервен, ръцете ми треперят, така че предвидливо съм го програмирал.

Бен за пръв път му се стори силно загрижен. Гамаш го хвана за ръка и го поведе напред по пътеката.

— Съжалявам за този разпит. Но вие сте важен свидетел и ако трябва да бъда честен, човекът, открил пръв тялото, автоматично влиза в списъка на основните заподозрени.

Бен изведнъж спря и се втренчи в инспектора, в очите му се четеше неподправено изумление.

— Заподозрян в какво? Какво говорите? — Бен се извърна и погледна назад към тялото на Джейн. — Там лежи Джейн Нийл. Пенсионирана учителка, която отглежда рози и оглавява женското дружество към англиканската църква. Няма начин това да е извършено съзнателно. Просто няма как да го разберете. Никой не би я убил умишлено.

Никол следеше внимателно диалога им и сега с известно удовлетворение зачака главен инспектор Гамаш да размаже този глупак.

— Вие сте абсолютно прав, господин Хадли. Разбира се, това е най-малко вероятната възможност.

Ивет Никол не можеше да повярва на ушите си. Защо шефът й не разкараше Хадли и не ги оставеше да си вършат работата? Този идиот бе докосвал тялото на жертвата, подскачал бе като побъркан наоколо и бе заличил всички възможни следи. В никакъв случай нямаше правото да поучава такъв уважаван старши полицейски служител като Гамаш.

— През тези няколко часа, които сте прекарали тук, нещо около мястото на смъртта или самата госпожица Нийл да ви се е сторило странно?

Гамаш бе впечатлен, че Бен не отбеляза очевидното. Вместо това се замисли за минута.

— Да. Люси, кучето й. Не си спомням Джейн да е излизала на разходка без Люси някога, особено сутрин.

— Да сте се обаждали на някого по телефона?

Бен внезапно се огледа, сякаш току-що му бе хрумнала съвсем нова и брилянтна идея.

— О! Какъв идиот съм само! Направо не мога да повярвам. Изобщо не ми мина през ум да се обадя на Питър или на Клара, или на когото и да било друг. Бях съвсем сам, не исках да оставя Джейн, но се налагаше да позвъня в полицията. Дори не ми хрумна да звънна на Бърза помощ, набрах само 911. О, господи, сигурно е от шока.

„Или може би наистина си кръгъл идиот“ — помисли си Никол. Засега Бен Хадли се проявяваше като удивително безполезно човешко същество.

— Кои са тези Питър и Клара? — попита Бовоар.

— Питър и Клара Мороу. Най-добрите ми приятели. Съседи са на Джейн. Тя и Клара бяха като майка и дъщеря. О, бедната Клара. Мислите ли, че вече знаят?

— Ами, нека проверим — подхвърли Гамаш и с изненадваща скорост потегли обратно по пътеката към тялото. Заобиколи тялото на Джейн и каза на Бовоар: — Господин инспектор, моля оттук да поемете нещата в свои ръце. Знаете какво да търсите. Агент Никол, вие оставате с инспектора да му помагате. Колко е часът?

— Единайсет и трийсет, сър — отвърна Никол.

— Добре. Господин Хадли, в селото има ли ресторант или кафене?

— Има, да, бистрото на Оливие.

Гамаш отново се обърна към Бовоар:

— Съберете екипа в бистрото на Оливие в един и половина. Ще пропуснем обедната блъсканица, за да можем после да ползваме заведението само ние. Правилно ли разсъждавам, господин Хадли?

— Трудно ми е да преценя. Възможно е мълвата да плъзне из селото и заведението да се напълни с хора. Бистрото е като централна гара за Трите бора. Но Оливие има една стая отзад, която отваря само за вечеря. С изглед към реката. Вероятно би ви я предоставил за служебните ви цели.

Гамаш се загледа с интерес в Бен.

— Това е добра идея. Инспектор Бовоар, аз ще се отбия да поговоря с мосю Оливие…

— Казва се Оливие Брюле — прекъсна го Бен. — Държи бистрото с партньора си Габриел Дюбо, както и единствения пансион в селото, който предлага закуска.

— Може ли да ви съпроводя до селото, господин Хадли? Не съм бил още там и не го познавам.

— Но да, разбира се. — Бен едва не добави: „За мен ще е удоволствие“. Този полицейски служител излъчваше както добро възпитание, така и определена студенина. Макар двамата да бяха приблизително на едни и същи години, Бен имаше чувството, че той е по-близо до възрастта на дядо му.

— Това там е Питър Мороу. — Бен посочи към тълпата, която като под ръководството на невидим диригент се бе обърнала към тях след появата им от гората. Сочеше един висок мъж със силно разтревожено лице, който по-рано бе разговарял с Гамаш.

— Ще ви кажа веднага какво знам — обърна се главният инспектор към тълпата от около трийсетина жители на селото. Проследи с поглед как Бен се приближава до Питър Мороу и застава до него. — Името на мъртвата жена е Джейн Нийл. — Съзнателно говореше с тон, който целеше да приглуши рязката реакция на околните.

Неколцина от присъстващите заплакаха, други поднесоха длани към устата си, сякаш да закрият рана. Повечето сведоха глава като налегнати от силно бреме. Питър Мороу се втренчи в главния инспектор. После премести поглед върху Бен. Гамаш наблюдаваше внимателно всичко това. Господин Мороу не изглеждаше изненадан. Нито обзет от мъка. Тревога, да. Загриженост — без всякакво съмнение. Но тъга?

— Как е станало? — обади се някой.

— Още не знаем. Но смъртта не е била естествена.

Тълпата нададе неволен сърцераздирателен стон. С изключение на Питър Мороу.

Бен се огледа.

— Къде е Клара? — Да видиш единия без другия бе повече от необичайно.

Питър кимна с глава към селото:

— В „Свети Тома“.

 

 

Тримата мъже откриха Клара сама в параклиса със затворени очи и сведена глава. Питър застана до открехнатата врата с поглед, впит в гърба на жена си; беше се превила така, сякаш се подготвяше за удара, който ще я връхлети всеки миг. Художникът измина тихо краткото разстояние между пейките за богомолците; имаше усещането, че душата му се е отделила и той наблюдава отгоре движенията на собственото си тяло.

Преди няколко часа свещеникът бе съобщил новината, че полицията има работа в гората зад сградата на старото училище. След това, с напредването на службата, неспокойството на местните бе нараснало.

Не след дълго малката църква се бе изпълнила с всевъзможни слухове за нещастен случай при лов. Някаква жена. Ранена? Не, убита. Не е ясно коя. Ужасно. Ужасно. Нейде дълбоко в себе си Клара бе осъзнала колко ужасно е всичко това. При всяко отваряне на вратата, при всеки промъкнал се слънчев лъч се бе молила от дъното на душата си на прага да застане Джейн — закъсняла, смутена и изпълнена с разкаяние. „Как съм се успала само — щеше да каже. — Аз, старата глупачка. Бедната Люси ме събуди с молбите си да я изведа. Толкова съжалявам.“

Свещеникът, който явно или не си бе дал сметка за драмата, или просто му беше все едно, продължаваше службата.

Слънцето се бе провряло през цветните стъкла, изписани с момчета във военни униформи, и беше оцветило в синьо, тъмночервено и жълто пода от борови дъски и дъбовите пейки. В храма се бе разнесъл онзи мирис, типичен за всички малки църкви, които Клара бе посещавала. Аромат на обещание, бор и прашни стари книги. Хорът се бе изправил, за да изпее следващия химн, в момента, когато Клара се бе обърнала към Питър.

— Можеш ли да отидеш да провериш?

Питър бе поел ръката на жена си и ледената й студенина го зашемети. Няколко секунди я бе разтривал между дланите си в опит да я сгрее.

— Ще отида. Всичко ще е наред. Погледни ме — изрекъл бе, с надеждата да прогони трескавите мисли от главата й.

— Да славим, душа моя, Царя небесен — запял бе хорът.

Клара само бе примигнала.

— Всичко ще е наред?

— Да.

— Алилуя, алилуя. Да славим вечния Бог.

Това се бе случило преди половин час и всички вече бяха излезли от църквата — включително свещеникът, който закъсняваше за службата в Клегхорн Холт.

Сега Клара дочу как вратата на храма се отваря, видя разрастващия се правоъгълник от слънчева светлина в коридора между седалките и зърна фигура, която разпозна дори по сянката.

Питър се поколеба, после бавно тръгна към пейката й.

В този момент тя проумя всичко.