Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (16)

Шестнадесет

Сарацен знае разни неща.

Това беше чувал Декстър Векс всичките тези стотици години преди да се срещнат за пръв път. Не си спомняше кой ги запозна — Скълдъгъри? Гастли? Ревъл може би… Но когато бе попитал коя магическа дисциплина е избрал Сарацен, беше уверен, че Сарацен Ру знае разни неща. И толкоз.

Долавящ ли беше? Четеше мисли? Можеше ли да предсказва бъдещето? Никой не знаеше. Всичко ли знаеше? Не. Не знаеше, например, коя беше въпросната мистериозна жена. Не знаеше дали преследваше камата от егоистични или от благородни подбуди. Не знаеше колко напред преди тях беше тя. Имаше само някои неща, които той знаеше, и, когато станеше напечено, те най-често се оказваха именно това, което бе нужно.

Векс бе попитал, разбира се. Попита, когато се запознаха, после още веднъж след десет години и после пак след още десет години. Веднъж на всеки десет години, всъщност, той питаше Сарацен в какво точно се състоеше силата му. А всичко, което Сарацен правеше, бе да се усмихва и да се потупва по носа.

Беше много, ама много вбесяващо.

Но за всяко едно нещо, което Сарацен знаеше, имаше други сто, които не знаеше.

— Та тази Валкирия Каин, за която съм чувал толкова много — рече Сарацен, когато слязоха от джета на малкото чикагско летище. — Какво представлява?

Останалите вървяха със забързана крачка отзад, като всеки носеше по една лека брезентова торба. Освен Вилхелм, който търкаляше цял куфар след себе си.

Векс надигна рамене.

— Всичко, което би могъл да очакваш. Корава. Интелигентна. Находчива. Не му цепи басма на Скълдъгъри.

— Повече от добра партия?

— От това, което съм виждал.

— Хубаво — каза Сарацен. — Хубаво, той има нужда от това. От някой, който да го държи в релси.

Вън ги чакаше микробус и двамата се качиха отпред, а останалите се натъпкаха отзад. Векс запали и след като излязоха на един тесен път, потеглиха към града.

— Как е той, в крайна сметка? — попита Сарацен.

Векс натискаше здраво газта.

— Скълдъгъри си е Скълдъгъри — знаеш го.

— Аха. Не съм говорил с него от… трябва да са пет годили вече. Последният път беше няколко седмици след като уби Серпин. Само му се обадих да го проверя как е, а той звучеше… притихнал.

— А ти нямаше ли да си? — рече Векс, докато му хвърляше един поглед. — Векове наред очакваше да си отмъсти на онзи психопат. Накрая си сбъдва желанието, изведнъж се оглежда и си казва „хубаво, а сега какво?“ Мисля, че Валкирия му даде нова цел.

— Значи одобряваш?

— О, одобрявам.

Сарацен кимна.

— Това ми е достатъчно. А това нещо може ли да върви по-бързо?

— Не знам — каза Векс. — Хайде да разберем.

 

 

Стигнаха до имението на Джаки Ърл два часа по-късно, когато слънцето вече се гмурваше да докосне хоризонта. Грейшъс и Донеган огледаха района, а Сарацен се присъедини към тях. Докато се върнат в микробуса, нощта бе паднала.

— Някаква следа от мистериозната ни брюнетка? — попита Векс.

— Не забелязах такава — отвърна Грейшъс, — а си отварях очите на четири. Но пък охраната им е рехава.

— За операция от такъв мащаб — каза Донеган, — бих предположил, че Ърл би трябвало да има доста повече наемни мускули тук.

— И все пак броят им е внушителен — добави Грейшъс, — но чух, че някъде наоколо имали и вампир.

— Нямаше признаци за това — рече Сарацен, — но определено очакват неприятности.

Ловците на чудовища го изгледаха.

— Не забелязахме такова нещо. Как реши, че е така?

Сарацен само потупа носа си.

— Няма значение — каза Векс. — Направили са си труда да устроят капан, би било невъзпитано да подминем.

 

 

Малко преди полунощ излязоха от микробуса.

Ловците на чудовища се отделиха, а Векс поведе останалите към главния вход. Аурора използва въздух, за да събори пазача от покрива. Той се приземи болезнено, а Фрайтнинг го души, докато онзи не спря да диша. Векс беше първият, който мина през входа. Дворът беше тих. Над тях имаше прозорци и от двете страни, а отпред — врата.

— Подготвят се да затегнат обръча на капана — меко каза Сарацен. — Прозорците в наше ляво? Петима, въоръжени с автомати.

— А прозорците в наше дясно? — попита Фрайтнинг.

— Още петима, но не се притеснявай. Бейн и О’Калахан ще се погрижат. Пригответе се. Засадата всеки момент ще се разгърне. Точно… сега.

Въоръжените мъже се появиха, но очите на Фрайтнинг вече лумваха и той запрати два потока бяла енергия към най-близкия прозорец. Векс чу как някой извика, а след това изпрати собствен енергиен лъч в рамото на друг човек и го видя как се завъртя в обратна посока, докато оръжието му летеше надолу към двора. Аурора вдигна ръце и въздухът затрептя, а останалите трима стрелци откриха огън. Куршумите се удариха във въздушната стена, забавиха движение, спряха и увиснаха на място. Лилава енергия припукваше в ръцете на Векс. Когато мъжете спряха стрелбата, за да презаредят, Аурора свали стената и Векс пусна енергията, отнасяйки двама от тях. Лъчите от очите на Фрайтнинг свалиха и третия.

Сарацен погледна към прозорците от дясната им страна.

— Как се справят? — попита Фрайтнинг, докато чакаше да се възвърне зрението му.

— Двама са вън от играта — съобщи Сарацен. — Трима. Четирима. Остана един.

Чу се шум от счупено стъкло, а оттам излетя мъж и се размаза на земята. Грейшъс се появи на прозореца и им помаха.

— Някаква идея какво следва? — попита Векс, кимайки към вратата пред тях.

— Петима чакат под прикритие — каза Сарацен. — Магьосници. Некроманти. Мисля. Ще трябва да влетим и да ги изненадаме. Само че тези врати са с вградени стоманени шипове.

— Вилхелм — каза Векс, — мисля, че има един символ, който би могъл да използваш, за да оправиш нещата?

— Разбира се — отвърна Вилхелм. Пристъпи напред, изваждайки дълго парче тебешир от джоба си, последвано от компас, транспортир, линийка и триъгълник.

Аурора присви очи.

— От математически комплект ли си ги взел?

— Да — отвърна Вилхелм. — Най-доброто място, откъдето могат да се вземат.

— Но за какво са ти?

— Знаеш ли колко точни трябва да са тези символи? Всичко трябва да е прецизно. Ако имах достатъчно време, като онази Чайна Сороуз, да можех да си чертая символи, без да взимам мярката и това щеше да е чудесно, но не всички може да сме безгрижни дами, които нямат какво да правят по цял ден, освен да си четат и да научават разни неща.

Фрайтнинг се намръщи.

— Би ли искал да бъдеш безгрижна дама?

— Не това имах… Моля ви, трябва да се съсредоточа напълно.

Всички отстъпиха назад, докато Вилхелм изваждаше една прокъсана тетрадка и започна да прелиства. Когато откри символа, който му беше необходим, започна да скицира грубо очертание на вратата.

Аурора погледна към Векс.

— Струва ми се, че каза, че е практически безгрешен в езика на магията.

— Ъ, а, не, нещо си се объркала — рече Векс. — Почти съм сигурен, че не съм казал „практически“ и със сигурност не съм казал „безгрешен“. А и да бях, със сигурност съм имал предвид нещо друго. Вилхелм има, бих казал, сносни познания на езика на магията.

— И какво ще рече „сносни“ при това положение? Приложими? Или ще му е необходим ученически комплект за математика, че да прекопира някоя картинка?

— Чувам какво си говорите — напомни й Вилхелм.

— Наясно съм — отвърна Аурора. — Ти продължавай да чертаеш там, ха така, добро момче, и гледай да не ми обръщаш внимание като те подигравам. — Обърна се пак към Векс. — Стига бе? Този палячо е специалист по символи?

Векс надигна рамене.

— Беше единственият на разположение. Нали помниш, че трябваше да сформирам екипа възможно най-безшумно. Не бих могъл да пусна обява във вестника, все пак. А когато Вилхелм се отзова, знаех, че няма да свърши кой знае каква работа, но беше по-добре от нищо. Не_ много_ по-добре, признавам, но пък си има други качества.

— Като например?

— Тих е. Има обноски. Не ме прекъсва.

— Има обноски? Това ли е? Това ли му е достатъчно, за да влезе в играта?

— Както казах, не е кой знае какво, но все е нещо.

— Това е почти нещо. Почти става. Човекът просто не става. Погледни го само. Погледни как си вади езика, докато рисува.

— Ама това наистина е много унизително — промърмори Вилхелм.

— Шшт, там — смъмри го Аурора.

— Чудят се защо се бавим толкова — каза Сарацен, без да отделя очи от вратата. — Знаят, че сме тук. Започват да се изнервят. Стават нетърпеливи.

Фрайтнинг извади меча си.

— Нека си чакат — каза. — Ще разберат какво е болка достатъчно скоро.

— Почти съм готов — обади се Вилхелм, докато изтриваше една линия с ръкав и рисуваше нова на нейно място.

— Не съм се съмнявал в теб нито за миг — каза Векс, после погледна към Аурора и смекчи тона. — Всъщност, се съмнявах в него през цялото време. Наистина не е особено добър.

Вилхелм се обърна.

— Стоя точно пред теб. Чувам буквално и най-малкия шум, който правиш.

— Вилхелм, моля те — рече Векс, — това е личен разговор.

Вилхелм се поколеба, после продължи със символа. Векс се ухили на Аурора, а тя му се ухили в отговор.

Няколко секунди по-късно Вилхелм направи последно отбелязване с тебешира и започна да си прибира нещата.

— Ето — каза, — готово.

Символът изпулсира веднъж със сива светлина и по дървото тръгна тъмно загниване в посока навън по дървото. Когато стигна до стоманените панти на вратата, те ръждясаха и започнаха да се люспят.

— Ето на — каза Векс.

Аурора замахна с длани във въздуха и прогнилата врата се отвори с трясък. Векс влезе пръв в затъмнената стая, следван от Фрайтнинг. Една сянка зашепна някъде до ухото му, той залегна и се претърколи, после скочи на крака и се блъсна в един Некромант. Паднаха, след което последва стрелба и викове, и звук от счупено. Векс се бореше с мъжа, усещайки слюнката му върху бузата си, докато се търкаляха насам-натам. Заби пръст в окото на мъжа, а после започна да го налага с лакти. Когато Некромантът изпадна в несвяст, Векс се изправи, обърна се и видя как Сарацен прекършва една ръка, как Фрайтнинг разбива една челюст, а един Некромант с жезъл погва Вилхелм.

— Не, не, моля ви! — пищеше Вилхелм, без да направи каквото и да било, така че в крайна сметка жезълът се стовари върху черепа му. Той се сгърчи, а жезълът се завъртя, събирайки сенки, ала Аурора блъсна въздух и запрати Вилхелм надалеч, преди сенките да се избистрят.

Некромантът се обърна към нея и тя махна с ръка. Жезълът отлетя от хватката му, ала сенките се разтеглиха като ластик и веднага го върнаха обратно в ръцете на магьосника. Той се олюля, а Аурора залегна, измуши се и го сграбчи, подложи крак зад неговия и го прати на земята. Приземи се отгоре му и го заудря, докато онзи не спря да се движи.

— Всички добре ли са? — попита Векс.

— Главата ми! — извика Вилхелм.

— Всички останали добре ли са?

Всички вдигнаха палци, с изключение на Вилхелм. Грейшъс и Донеган пристъпиха през разбитата врата.

— Разправихме се с подкреплението им — рече Донеган. — Няколко смъртни с оръжия. Нищо особено.

— Едва не пукнах — заяви Грейшъс.

— Нищо подобно.

— Травмиран съм. Животът ми мина на каданс.

— Животът ти на повторение може да травмира всекиго. Добре си си.

Сарацен кимна към едно тясно стълбище срещу тях.

— Води към Джаки Ърл — каза. — В кабинета си е, сам. Един въоръжен между нас и него.

— Ами тогава да идем да си поприказваме — рече Векс. — Останалите стойте тук долу и хвърляйте по едно око на тези приятни Некроманти. Ако се събудят, ги ритайте, докато пак не заспят.

Векс тръгна по стълбите, следван от Сарацен. Стигнаха до един дълъг коридор и Сарацен кимна към ъгъла малко по-напред.

— Ехо, здрасти — подвикна Векс. — Как си? Добре ли върви вечерта? Вероятно не, предвид всичко. Е да, знаем, че си там. Знаем, че си там, въоръжен с… Сарацен, какво беше?

— Някакъв автоматичен пистолет — поясни Сарацен.

— Виждаш ли? — рече Векс — Знаем, че си зад ъгъла, с някакъв автоматичен пистолет в ръце, готов да изскочиш и да ни застреляш. Но ти знаеш какви сме ние, нали? Знаеш, че притежаваме магия. Не можеш да ни убиеш, приятелю. Куршумите само ни ядосват.

— А ако ми направиш дупка в ризата — обади се и Сарацен. — Ще ти откъсна главата.

— Чу ли? — каза Векс. — И ще го направи, да знаеш. Виждал съм го с очите си.

Иззад ъгъла не дойде отговор.

— Знаем, че нервничиш — продължи Сарацен. — Знаем, че ти е пресъхнала устата. Сега си облизваш устните. А сега спря. Сега изглеждаш изненадан. Не, няма никой зад теб. Просто знам неща. Например, знам, че срещу теб има прозорец. Тесничък е, но съм сигурен, че ще успееш да се промушиш, ако наистина го пожелаеш, и да се разкараш оттук. Ще трябва да хвърлиш оръжието, разбира се. Не можем да те оставим с пистолета в ръка.

— Това би било най-разумното решение — рече Векс. — И никой не би те упрекнал. Ние сме страховити личности, в крайна сметка. Приятелят ми Сарацен, този, който знае разни неща, той на практика е чудовище. Висок е около три метра и има изключително остри зъби, и две глави. Наистина ли искаш да застанеш лице в лице с това? Сериозно? По-добре бягай сега, докато все още имат…

— Духна — обяви Сарацен.

Отидоха до ъгъла. На пода под прозореца лежеше автоматичен пистолет. Подминаха го и стигнаха до вратата в края на коридора. Векс изчака сигнал от Сарацен, че е чисто, след което отвори вратата и двамата влязоха.

Джаки Ърл седеше в стола си, с длани, положени на бюрото.

— Не искам проблеми — каза той.

Векс надигна вежда.

— Някои от момчетата ви долу се опитаха да ни убият, без да им мигне окото.

— Нахлухте с взлом. Това е частна собственост. Вършеха си работата. Надявам се, че не сте убили някой от тях.

— Трудно е да се каже — каза Векс. — Но не мисля. Дори и Некромантите. Ето това е голяма работа, да държиш Некроманти на заплата.

Ърл вдигна рамене.

— Трябва да си конкурентоспособен, за да се задържиш в бизнеса.

Докато Векс се разхождаше из кабинета, Сарацен седеше срещу Ърл.

— Може ли да ви попитам нещо, господин Ърл? Вие като че ни чакахте, това сякаш беше една засада, която не е минала по план.

Ърл вдигна рамене.

— Момчетата ми винаги са готови, какво да кажа?

— Но това е едно доста голямо имение — обади се Векс зад него, принуждавайки Ърл да се обърне. — А имате само шепа бандитчета с пищови? Бях чувал, че тук си имате една малка армия и дори се носеха слухове за вампир. И макар да имате петима Некроманти в безсъзнание там долу, тази вечер вампир не видях.

— Намалих щата — отвърна Ърл. — Трябваше да освободя вампира.

Векс приключи с обиколката си из кабинета и застана до стола на Сарацен.

— Знаете защо сме тук.

Ърл остана впечатляващо невъзмутим.

— Искате да навлезете в ганстерския бизнес и ви трябват някои съвети?

Векс се усмихна.

— Къде е лъкът, господин Ърл?

— Какъв лък? Не знам за какво…

Без да сваля очи от Ърл, Сарацен кимна към стената в ляво.

— Зад тази стена е — каза. — В тайно отделение. В пода има връзка оттам до бюрото.

Ърл пребледня.

— Нещо против? — попита Векс. — Просто трябва да натиснете малкото скрито бутонче като един добър човечец.

Мафиотът се поколеба, после посегна под бюрото.

— Внимавайте да не сграбчите по случайност скритото там оръжие — каза Векс. — Не бихте желали да гръмне по грешка.

Ърл стисна зъби, а после отново задвижи ръка, много бавно и от стената се чу силно щракване. Векс отиде дотам, мушна пръсти зад една голяма картина и дръпна. Отвори се врата, разкривайки отделението. Вдигна лъка, чувствайки мощта, която практически караше нещото да вибрира. Имаше колчан със стрели, взе и тях.

— Тези стрели специални ли са? — попита.

— Не — отвърна Ърл, говорейки така, сякаш всяка дума му причинява физическа болка. — Обикновени стрели. Лъкът е този, който им дава силата. Мога ли да ви помоля да ми го върнете, когато приключите? Все пак си е мой.

— Съжалявам — каза Векс. — Имам чувството, че ще го използвате с криминални цели, а това би било нечестно към останалите престъпници в този чудесен град.

— Но аз платих за него. И платих много.

— Значи е трябвало да похарчите тези пари за нещо друго, като например гофретник. Обожавам гофретниците. Човек може да си купи един хубав, за колко, за едни тридесет долара? А колко ви струваше този лък?

— Половин милион.

Векс се поколеба.

— За тези пари можехте да вземете много гофретници. Вероятно дори не биха ви потрябвали чак толкова много.

— Знам ли — рече Сарацен. — Може пък наистина да обича гофрети.

— Вярно — отвърна Векс. — Обичате ли наистина гофрети, господин Ърл?

Ърл си сипа питие.

— Знаете ли на какво се надявам, господа? Надявам се вие и онази руса психопатка да се срещнете и да си видите взаимно сметката, ето на това се надявам.

Усмивката на Векс помръкна.

— И за коя руса психопатка става дума?

Ърл отпи, затвори очи, докато поемаше вкуса и се облегна на стола си. Когато отвори очи, погледна към тавана.

— Танит Лоу. Беше тук снощи — за лъка, като вас. Каза ми, че ще дойдете и затова го скрих. Но това не помогна особено. Нито пък онези проклети Некрота.

— Сигурен ли сте, че беше Танит Лоу? — попита Сарацен.

Ърл го погледна.

— Сто процента сигурен.

— Имаше ли някой друг с нея?

— Чудовища. Една синя, ужасна жена. Висок, грозен мъж, който не спираше да подскача насам-натам. Каза, че имала и вампир, но не го видях.

— Ами един тип с тъмни очила? — попита Векс.

Ърл кимна.

— Беше тук, разбира се. Той и една жена. Не знам много за тях, а дори и да знаех, нямаше да ви кажа. Харесва ми мисълта двамата да се натресете на неприятности и да останете без глави на раменете. Някак си облекчава болката от загубата на лъка.

Векс се намръщи.

— Значи тя дойде тук за това… но си тръгна без него?

— Бях я хванал на мушка. Нямаше особен избор.

— Вие сте хванал на мушка Танит Лоу?

— Мога да съм много хитър, когато пожелая. Е, а сега, момчета, цяла нощ ли смятате да си говорим, или ще ме оставите да спася онова, което е останало от бизнеса ми?

 

 

Обратно в микробуса, докато пътуваха от имението към града, Векс постави лъка в един длъгнест куфар и го заключи, а междувременно Сарацен разказваше историята на останалите. Фрайтнинг, зад волана, дори не мигна, когато се спомена името на Танит Лоу. Вилхелм, от друга страна…

— Танит Лоу? — ахна той. — Изправяме се срещу Танит Лоу?

— Спокойно — каза Аурора. — Не е толкова велика.

— Може би преди двадесет години, когато е излизала с нашия Фрайтнинг, да не е била велика — възрази Вилхелм, — но сега се е променила. Има Останка в себе си. Нали знаете какво означава това? Няма милост. Това е жена, която тича по стени и размахва меч, и няма място, където да си в безопасност от нея. Тя на практика е нинджа, а сега вече няма и съвест? Това е дефиниция за човек, с когото не желая да си имам вземане-даване.

— Има и по-лошо — призна Сарацен. — Изглежда, че Били Рей Сангуайн все още се размотава наоколо.

— А, идеално — рече Вилхелм, — наемният убиец.

Сарацен се поколеба.

— Плюс Спрингхийлд Джак, Черната Анис, някакво неизвестно момиче и… Дъск.

Вилхелм позина.

— Вампирът? Тя има вампир? Значи това са Спрингхийлд Джак и Черната Анис, и вампир срещу… какво? Срещу нас? Това е. Напускам. Край.

— Не напускаш — заяви Аурора.

— Две чудовища, вампир, наемен убиец и нинджа, плюс някаква си още мистериозна жена. Знаете ли какво означава това? Ще мрем. Ние всички ще ум-рем.

— Не бъди толкова драматичен.

— Знаеш ли какво е драматичен? Да получиш ужасяваща смърт от поне един от хората, които току-що споменах. Ето това е драма. А това? Това съм просто аз, който кротко си изперква. — Вилхелм се обърна към Векс. — Моля те — каза, — кажи ми, че няма да продължим с това.

— Продължаваме — отвърна Векс, а Вилхелм изстена. — И не разполагаме с много време. Мисля, че можем спокойно да заключим, че Танит е била брюнетката, за която говореше Йохан Старке. Опитала се е да вземе камата, видяла е силната охрана и може би е решила да започне с нещо по-лесно. Но не го получи — получихме го ние. Имаме лъка, Йохан все още разполага с камата си, а с това остават още две оръжия. Трябва да се доберем до тях преди нея.

— И накъде тогава? — попита Грейшъс.

— Към човек на име Краб — отвърна Векс. — Танит ще остави меча за накрая — той е най-труден. Краб притежава копието — той ще е най-лесен.

— Ако е толкова лесно, вероятно вече го е докопала.

— Ако го беше докопала вече, би го използвала, за да се добере и до лъка и камата, макар че използването на един от Богоубийците би рискувало да алармира собствениците на останалите. Не, оставила си е копието точно за преди края. Приятна и лесна работа, с която да си поеме дъх, преди да се залови с голямата риба.

— Нека позная — рече Фрайтнинг, — това беше и нашият план, нали?

— Да — призна Векс. — Цялата тази работа трябваше да мине бързо и тихо. Влизаме, взимаме оръжията, излизаме. Танит и малката й групичка весели психопатчета съсипа цялата схема. Най-малкото, което можем да направим, е да им върнем услугата.