Касандра Клеър
Град на изгубени души (6)

5
Синът на Валънтайн

Отново сънуваше пейзажи, сковани от лед. Сурова тундра, която се простираше, докъдето стигаше поглед, ледени късове, носещи се върху черните води на Арктическо море, планини със заснежени върхове и градове, изваяни от лед, чиито кули проблясваха като демоничните кули на Аликанте.

Пред замръзналия град имаше замръзнало езеро. Клеъри се пързаляше по стръмния склон, за да стигне до него, макар и сама да не бе сигурна защо. Насред вледенената вода се открояваха два тъмни силуета. Когато дойде по-близо до езерото, плъзгайки се по склона, с ръце, пламнали от допира на леда и обувки, пълни със сняг, видя, че единият бе момче с черни гарванови крила на гърба и коса бяла като леда, който ги заобикаляше. Себастиан. А до него стоеше Джейс. Златистата му коса бе единственото в замръзналия пейзаж, което не бе черно или бяло.

— Джейс — прошепна Клеъри.

И ето че той бе до нея. Помогна й да се изправи на крака, обгърна я с криле и по вкочаненото й тяло плъзна топлина — от сърцето по вените и чак до пръстите на краката, тя я съживи, изпращайки по тялото й иглички, които бяха едновременно болезнени и приятни.

— Клеъри — каза той, като я галеше нежно по косата. — Обещай ми, че няма да викаш.

 

 

Клеъри отвори очи. За миг бе толкова объркана, че светът сякаш препускаше около нея, все едно го гледаше от въртележка. Беше в стаята си у Люк — с познатия футон под себе, гардероба с пукнатото огледало, прозорците, които гледаха към Ийст Ривър, съскащия и плюещ радиатор. Мътна светлина се процеждаше през прозорците, а от противопожарната аларма над дрешника долиташе слабо червеникаво блещукане. Клеъри лежеше на една страна под цял куп завивки и гърбът й бе приятно затоплен. Нечия ръка бе преметната през тялото й и за миг, в онази полуосъзната неяснота между съня и пробуждането, тя си помисли, че Саймън се бе вмъкнал през прозореца, докато тя спеше, за да легне до нея, както правеха, когато бяха деца.

Ала Саймън нямаше телесна топлина.

Сърцето прескочи в гърдите й. Напълно будна, тя се завъртя под завивките. До нея, изтегнат на една страна и подпрял глава на сгънатата си ръка, лежеше Джейс и я гледаше. Бледите лъчи на луната превръщаха косата му в ореол, а очите му проблясваха в златисто. Беше напълно облечен и все още носеше бялата тениска, с която го беше видяла в библиотеката. Руните, изрисувани по двете му ръце, ги обгръщаха като пълзящи растения.

Клеъри рязко си пое дъх. Джейс, нейният Джейс никога не я бе гледал по този начин. Беше я съзерцавал с желание, ала никога по този ленив, хищнически, всепоглъщащ начин, който накара сърцето й да забие неравномерно в гърдите й.

Отвори уста — дали за да изрече името му или за да извика и сама не знаеше. Така и не успя да открие, защото Джейс реагира толкова бързо, че не можа да проследи движението му. В един момент лежеше до нея, а в следващия беше отгоре й, запушил устата й с ръка. Обкрачи бедрата й и тя почувства как стройното му мускулесто тяло се притисна в нейното.

— Няма да те нараня — каза той. — Никога не бих те наранил. Но не искам да викаш. Трябва да говоря с теб.

Клеъри го изгледа свирепо.

За нейна изненада Джейс се разсмя с онзи смях, който тя така добре познаваше, макар сега да бе приглушен до шепот.

— Мога да чета по лицето ти, Клеъри Фрей. В мига, в който сваля ръка от устата ти, ще се разкрещиш. Или ще използваш обучението си и ще ми счупиш китките. Хайде, обещай, че няма да го сториш. Закълни се в Ангела.

Този път Клеъри извъртя очи.

— Добре де, имаш право — съгласи се той. — Няма как да се закълнеш със запушена уста. Ще я махна. А ако извикаш… — Той наклони глава на една страна и кичур бледозлатиста коса падна над очите му. — Ако извикаш, ще изчезна.

И той свали ръка. Дишайки тежко, Клеъри остана неподвижна, с натиска на тялото му върху нейното. Знаеше, че е по-бърз от нея и че тя не може да направи никакво движение, което Джейс да не изпревари, ала за момента той като че ли гледаше на случващото се между тях като на игра. Приведе се още по-ниско към нея и тя си даде сметка, че потничето й се беше вдигнало — усещаше мускулите на гладкия му корав корем върху голата си кожа. Лицето й пламна.

Ала въпреки пламналите си бузи, Клеъри имаше чувството, че по вените й потекоха остри късчета лед.

— Какво правиш тук?

Той се поотдръпна с леко разочарован вид.

— Това не е точно отговорът на въпроса ми. А и очаквах възторжени възклицания, като алилуя или нещо такова. Така де, не всеки, ден гаджето ти се връща от мъртвите.

— Вече знаех, че не си мъртъв — каза Клеъри с изтръпнали устни. — Видях те в библиотеката. С…

— Полковник Мастърд?^[1]

— Себастиан.

Джейс се изкиска тихичко.

— Знаех си, че си там. Почувствах го.

Клеъри усети как тялото й се напрегна.

— Остави ме да вярвам, че си изчезнал. Преди това. Мислех, че… наистина вярвах, че е възможно да си… — Тя не довърши; просто не бе в състояние да го изрече. Мъртъв. — Непростимо е. Аз никога не бих ти причинила нещо такова…

— Клеъри. — Той отново се приведе към нея; ръцете му около китките й бяха топли, дъхът му милваше ухото й. Тя усещаше всеки сантиметър, където голата им кожа се докосваше и това ужасно отвличаше вниманието й. — Трябваше да го направя. Беше твърде опасно. Ако ти бях казал, щеше да ти се наложи да избираш между това да съобщиш на Съвета, че съм жив и да ги оставиш да ме преследват, и това да го запазиш в тайна, което в техните очи би те превърнало в съучастница. А после, когато ме видя в библиотеката, трябваше да изчакам. Трябваше да знам дали все още ме обичаш. Дали ще кажеш на Съвета какво си видяла. Ти не го стори и аз разбрах, че за теб аз съм по-важен от Закона. Така е, нали?

— Не знам — прошепна тя. — Не знам. Кой си ти?

— Все още съм си Джейс. И все още те обичам.

Горещи сълзи изпълниха очите й. Тя примига и те потекоха по лицето й. Джейс нежно се наведе и я целуна по бузите, а после по устата. Клеъри усети солените си сълзи, докато той ласкаво отваряше устните й със своите. Познатият му вкус и усещането от допира му я обгърнаха и за частица от секундата тя се притисна в него, съмненията й — удавени от сляпата нужда на тялото й да го задържи до себе си, да го задържи тук… И тогава вратата на стаята се отвори.

Джейс я пусна и тя инстинктивно се отдръпна от него, като си оправяше потника. Джейс се надигна с лениво изящество и се ухили на онзи, който стоеше на прага.

— Знаеш ли, това май е най-ужасната проява на умението да избираш правилния момент, откакто Наполеон решил, че най-подходящото време да нахлуе в Русия е посред зима.

Беше Себастиан.

Толкова отблизо Клеъри още по-ясно видя разликите от времето, когато го познаваше в Идрис. Косата му беше бяла като лист хартия, а черните му очи приличаха на непрогледни тунели, засенчвани от мигли, дълги като паешки крака. Носеше бяла риза с вдигнати нагоре ръкави, които разкриваха червен белег, разсичащ дясната му китка като назъбена гривна. Върху дланта му също имаше белег — скорошен и суров на вид.

— Ако не си забравил, тази, която се каниш да поругаеш, е сестра ми — заяви той, спирайки черните си очи върху Джейс. Лицето му имаше развеселено изражение.

— Съжалявам — каза Джейс, ала изобщо не изглеждаше като че съжалява. Облегнал се на завивките, той приличаше на котарак. — Поувлякохме се.

Клеъри си пое дъх. Звукът отекна рязко дори в собствените й уши.

— Махай се — каза тя на Себастиан.

Той се облегна на рамката на вратата с лакът и хълбок и Клеъри бе поразена от това колко много жестовете му наподобяваха тези на Джейс. Двамата не си приличаха, но се движеха по един и същи начин. Сякаш…

Сякаш бяха обучени от един и същи човек.

— Хайде сега, така ли говориш с по-големия си брат?

— Трябваше да оставя Магнус да те задържи като закачалка — изплю думите тя.

— О, виждам, че не си забравила! Смятам, че тогава си прекарахме чудесно. — Той се подсмихна и Клеъри с болезнено свиване на стомаха си припомни как Себастиан я бе отвел при изпепелените останки от къщата на майка й и я бе целунал насред развалините, като през цялото време знаеше за кръвната връзка между тях и се наслаждаваше на това, че Клеъри дори не подозира.

Тя хвърли кос поглед към Джейс. Той прекрасно знаеше за целувката — Себастиан го бе подразнил с това и Джейс едва не го бе убил. Ала сега изобщо не изглеждаше ядосан — само развеселен и мъничко подразнен, задето ги бяха прекъснали.

— Трябва да го направим отново — подхвърли Себастиан, разглеждайки ноктите си. — Да прекараме малко време заедно, като семейство.

— Не ме е грижа какво мислиш. Ти не си ми брат — отсече Клеъри. — Ти си убиец.

— Не виждам как едното изключва другото — отбеляза Себастиан. — Както не го изключваше при добрия стар татко. — Погледът му се спря лениво върху Джейс. — По принцип не обичам да преча на любовния живот на приятелите си, обаче никак не ми е приятно да вися в коридора кой знае докога. Особено при положение че не мога да запаля лампите. Скучно е.

Джейс се надигна и придърпа ризата си надолу.

— Дай ни пет минути.

Въздъхвайки пресилено, Себастиан затвори вратата и Клеъри се взря в Джейс.

— Какво, по дя…

— Внимавай с ругатните, Фрей. — Очите на Джейс танцуваха. — Успокой се.

Клеъри махна сърдито към вратата.

— Чу какво каза. За деня, когато ме целуна. Знаеше, че съм му сестра. Джейс…

Нещо проблесна в златистите му очи и те потъмняха, но когато проговори, беше като че думите й се бяха блъснали в тефлонова повърхност, отскачайки без никакъв ефект.

Клеъри се отдръпна от него.

— Джейс, слушаш ли ме изобщо?

— Виж, разбирам, че се чувстваш неловко, като знаеш, че брат ти стои в коридора отвън. Нямах намерение да те целуна. — Той се усмихна широко, по начин, който във всяка друга ситуация Клеъри би намерила за очарователен. — Просто ми се стори добра идея в момента.

Клеъри скочи от леглото и впери поглед в него. Посегна към халата, който висеше на таблата на кревата, и го уви около тялото си. Джейс я наблюдаваше, без да се опитва да й попречи, макар че очите му проблясваха в сумрака.

— Аз… изобщо не разбирам. Първо изчезваш, а сега пък се появяваш с него, държейки се така, сякаш не би трябвало да забележа, нито да ме е грижа, нито дори да си спомням…

— Нали ти казах. Трябваше да съм сигурен в теб. Не исках да те поставям в положението да знаеш къде съм, докато Клейвът все още те разследва. Мислех, че ще ти е трудно…

— Щяло да ми бъде трудно? — Тя едва не се задави от възмущение. — Изпитите са трудни. Игрите за издръжливост са трудни. Изчезването ти едва не ме уби, Джейс. Ами Алек? Изабел? Мерис? Замислял ли си се какво им е на тях? Можеш ли изобщо да си представиш? Да не знаем, да търсим…

Лицето му отново придоби онова странно изражение — сякаш едновременно я чуваше и не я чуваше.

— О, да, канех се да те питам. — По устните му се разля ангелска усмивка. — Наистина ли всички ме търсят?

— Дали всички… — Клеъри поклати глава и се загърна още по-плътно в халата. Внезапно я обзе желание да се прикрие — от него, от свойското му държание, от красотата му, от прекрасната хищническа усмивка, която красноречиво говореше, че е готов да направи каквото си поиска с нея, на нея, независимо кой стои в коридора.

— Надявах се, че ще разлепят обявления със снимката, както правят за изгубени котки — подхвърли той. — В неизвестност: поразително привлекателен тийнейджър. Отговаря на името „Джейс“ или „Ей, секси“.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Не ти ли харесва „Ей, секси“? Какво ще кажеш за „Сладурче“? Или пък „Кифличке“? Е, с това последното май ще се поизсилим, макар че, строго погледнато, семейството ми е британско и…

— Млъкни — прекъсна го свирепо Клеъри. — И се махай.

— Аз… — Беше наистина слисан и тя си припомни колко учуден бе пред имението, когато го бе отблъснала. — Добре де, добре. Ще бъда сериозен. Клариса, тук съм, защото искам да дойдеш с мен.

— Да дойда с теб къде?

— Да дойдеш с мен — каза той и се поколеба — и Себастиан. Тогава ще ти обясня всичко.

За миг Клеъри се вцепени, неспособна да откъсне поглед от него. Сребристата лунна светлина очертаваше извивките на устата му, очертанията на скулите му, сянката, хвърляна от ресниците му, линиите на врата му.

— Последният път, когато „дойдох някъде с теб“, свърших в безсъзнание и въвлечена в ритуал на черна магия.

— Не бях аз. Беше Лилит.

— Онзи Джейс Лайтууд, когото познавам, никога не би стоял в една стая с Джонатан Моргенстърн, без да го убие.

— Вярвам ще откриеш, че това само би ми навредило — подхвърли Джейс нехайно, докато си обуваше ботушите. — Ние сме свързани, той и аз. Нарани го и ще пролееш моята кръв.

— Свързани? Какво искаш да кажеш с това свързани?

Джейс отметна русата си коса назад, без да обръща внимание на въпроса й.

— Това е по-голямо, отколкото си в състояние да разбереш, Клеъри. Той има план. Готов е да работи, да се жертва. Ако ми дадеш възможност да ти обясня…

— Той уби Макс, Джейс! По-малкия ти брат.

Джейс потръпна и в продължение на един миг на безумна надежда Клеъри повярва, че думите й са улучили в целта… но после изражението му се изглади, сякаш някой бе изпънал намачкан лист хартия. — Това… това беше нещастен случай. Освен това Себастиан е също толкова мой брат.

— Не, не е — поклати глава Клеъри. — Той е мой брат. Бог ми е свидетел, че ми се иска да не беше така. Изобщо не е трябвало да се ражда…

— Как можеш кажеш такова нещо! — Джейс свали крака от леглото. — Никога ли не ти е хрумвало, че нещата не са толкова черно-бели, както си мислиш? — Той се наведе, за да вдигне колана с оръжията си, и го закопча. — Бяхме във война, Клеъри, и някои хора пострадаха, ала… тогава нещата бяха различни. Сега знам, че Себастиан никога не би наранил умишлено някого, когото обичам. Той служи на по-висша кауза. Случва се да има и косвени жертви…

— Ти наистина ли току-що нарече брат си „косвена жертва“? — Невярваща на ушите си, Клеъри извиси глас почти до вик. Струваше й се, че не може да си поеме дъх.

— Клеъри, ти не ме слушаш. Това е важно…

— Както и Валънтайн смяташе онова, което прави за важно, така ли?

— Валънтайн грешеше — каза Джейс. — Прав бе за това, че Клейвът е корумпиран, ала сбърка в начина, по който се опита да оправи нещата. Но Себастиан е прав. Ако само ни изслушаш…

— Нас? Господи, Джейс…

Той я гледаше от леглото и макар сърцето й да се късаше, умът й работеше забързано, опитвайки се да си спомни къде бе оставила стилито си, чудейки се дали би успяла да извади джобното ножче от чекмеджето на нощното шкафче. И ако да — дали би намерила сили да го използва.

— Клеъри? — Джейс наклони глава на една страна, изучавайки лицето й. — Ти… ти още ме обичаш, нали?

— Обичам Джейс Лайтууд — отвърна тя. — Не знам кой си ти.

Лицето му се промени, но преди да успее да отговори, тишината бе разцепена от силен писък. Писък и звук от трошене на стъкло.

Клеъри веднага разпозна гласа. Беше майка й.

Без да си даде труда да погледне към Джейс, тя изскочи от стаята, втурна се по коридора и връхлетя в просторната дневна. До дългия плот, който я делеше от кухнята, стоеше Джослин по анцуг и раздърпана тениска и с коса, вдигната в небрежен кок. Очевидно бе дошла в кухнята, за да си вземе нещо за пиене — в краката й лежеше строшена чаша, а водата бавно попиваше в сивия килим.

И последната капчица кръв се бе отцедила от лицето й и то имаше цвета на бял пясък. Взираше се в другия край на стаята и още преди да обърне глава натам, Клеъри вече знаеше какво гледа.

Сина си.

Себастиан се бе облегнал на стената, близо до вратата, а ъгловатото му лице бе напълно безизразно. Притворил очи, той наблюдаваше Джослин през миглите си. Стойката и цялостното му излъчване го караха да изглежда сякаш бе слязъл от снимката на седемнайсетгодишния Валънтайн, която Ходж им бе показал.

— Джонатан — прошепна Джослин.

Клеъри още стоеше като вцепенена, когато Джейс дотича от коридора, огледа сцената пред себе си и се закова на място. Лявата му ръка беше върху колана с оръжията, дългите му пръсти — на сантиметри от дръжката на една от камите, ала Клеъри знаеше, че може да я извади само за секунди.

— Сега се наричам Себастиан — заяви братът на Клеъри. — Реших, че не искам да задържа името, което сте ми дали ти и баща ми. И двамата ме предадохте, затова колкото по-малко неща ме свързват с вас, толкова по-добре.

Водата от счупената чаша в краката на Джослин бавно се разливаше в тъмен кръг. Джослин пристъпи напред, а изпитателният поглед на очите й обхождаше лицето на Себастиан.

— Мислех, че си мъртъв — прошепна тя. — Мъртъв. Видях как костите ти се превръщат в пепел.

Себастиан я гледаше, присвил черните си очи.

— Ако беше истинска майка — заяви той, — добра майка, щеше да знаеш, че съм жив. Веднъж чух някой да казва, че майките носят със себе си ключа към душите ни през целия си живот. Ала ти изхвърли моя.

От гърлото на Джослин се откъсна задавен звук. Облягаше се на плота за опора и на Клеъри й се искаше да изтича при нея, но краката й сякаш бяха залепнали за пода. Каквото и да се случваше между брат й и майка й, то нямаше нищо общо с нея.

— Не ми казвай, че не се радваш поне мъничко, задето ме виждаш, майко. — Макар думите му да бяха умоляващи, гласът му бе съвършено равнодушен. — Не съм ли всичко, което би могла да искаш от един син? — Той разпери ръце. — Силен, красив, същинско копие на добрия стар татко.

Джослин поклати глава; лицето й бе посивяло.

— Какво искаш, Джонатан?

— Онова, което искат всички — отвърна Себастиан. — Онова, което ми се полага. В случая — наследството на Моргенстърн.

— Наследството на Моргенстърн е единствено кръв и разруха — каза Джослин. — Тук няма никой от това семейство. Нито аз, нито дъщеря ми. — Тя изпъна рамене. Ръката й все още стискаше кухненския плот, ала Клеъри видя как в изражението на майка й се завръща някогашният огън. — Ако си отидеш още сега, Джонатан, няма да кажа на Клейва, че си идвал. — Очите й се стрелнаха към Джейс. — Нито пък ти. Ако разберат, че работите заедно, ще убият и двама ви.

Клеъри инстинктивно застана пред Джейс, който погледна над рамото й към Джослин.

— Нима те е грижа дали съм жив? — попита Джейс.

— Грижа ме е какво би причинила смъртта ти на дъщеря ми — отвърна Джослин. — А Законът е суров… твърде суров. Онова, което се е случило с теб… кой знае, може би има начин да бъде поправено. — Погледът й отново се върна върху Себастиан. — Но за теб, Джонатан, вече е твърде късно.

И тя вдигна ръката, с която стискаше кухненския плот. Между пръстите си държеше кинжала на Люк. Сълзи блестяха по бузите й, ала хватката й бе сигурна.

— Изглеждам точно като него, нали? — каза Себастиан, без да помръдне. Сякаш едва забелязваше ножа. — Като Валънтайн. Затова ме гледаш по този начин.

Джослин поклати глава.

— Изглеждаш така, както си изглеждал винаги, от мига, в който те видях за първи път. Като демонско изчадие. — Гласът й бе пропит с болка. — Толкова съжалявам.

— За какво?

— Задето не те убих, когато се роди — каза тя и излезе иззад плота, въртейки кинжала в ръка.

Клеъри се напрегна, но Себастиан дори не трепна. Тъмните му очи проследиха майка му, която се приближаваше към него.

— Това ли искаш? Да умра? — Той разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне, и пристъпи напред. — Давай тогава. Убий собствения си син. Няма да ти попреча.

— Себастиан — намеси се Джейс и Клеъри го изгледа невярващо. Наистина ли бе разтревожен?

Джослин направи още една крачка напред. Ножът в ръката и се бе превърнал в размазано петно, толкова бързо се движеше. Когато най-сетне спря, връхчето му бе насочено право в сърцето на Себастиан, който и този път не помръдна.

— Направи го — меко каза той и наклони глава на една страна. — Ала способна ли си? Имаше възможност да ме убиеш, когато се родих. Но не го стори. — Той понижи глас. — Може би си разбрала, че не съществува родителска обич, която да не е безусловна. Може би, ако ме обичаше достатъчно, би могла да ме спасиш.

За миг двамата, майка и син, се взряха един в друг, леденозелени и въгленовочерни очи се срещнаха. В ъгълчетата на устните си Джослин имаше остри линии, които ги нямаше преди две седмици, готова бе да се закълне Клеъри.

— Преструваш се — гласът на Джослин трепереше. — Не чувстваш нищо, Джонатан. Баща ти те е научил да симулираш човешките емоции така, както можеш да научиш папагал да повтаря думи. Папагалът не разбира какво казва, нито пък ти. Ще ми се… о, Господи, ще ми се да не беше така. Ала…

Кинжалът описа мълниеносна изчистена дъга. Съвършено премереният замах би трябвало да я забие между ребрата му, така че острието да потъне в сърцето му. Така и щеше да стане, ако Себастиан не бе реагирал по-светкавично и от Джейс — обърна се и отскочи назад, така че оръжието остави само незначителна драскотина върху гърдите му.

Все още до Клеъри, Джейс рязко си пое дъх и тя се обърна да го погледне. Върху ризата му се бе появило червено петно, което бързо нарастваше. Той го докосна и пръстите му поаленяха. Ние сме свързани. Нарани го и ще пролееш моята кръв.

Без да се замисли, Клеъри се втурна напред, хвърляйки се между майка си и Себастиан.

— Мамо! — ахна тя. — Спри.

Джослин все още държеше кинжала, без да откъсва очи от Себастиан.

— Клеъри, махни се.

Себастиан се разсмя.

— Колко трогателно! Малката сестричка защитава големия си брат.

— Не защитавам теб. — Клеъри не сваляше очи от лицето на майка си. — Всичко, което се случва на Джонатан, се случва и на Джейс. Разбираш ли, мамо? Убиеш ли го, Джейс също ще умре. Вече е ранен. Мамо, моля те.

Джослин все още стискаше ножа, ала по лицето й се беше появило колебание.

— Клеъри…

— Мили Боже, колко неловко — отбеляза Себастиан. — Интересно ми е да видя как ще разрешите този проблем. В крайна сметка, нямам причина да си ходя.

— Всъщност — разнесе се глас откъм коридора, — имаш.

Беше Люк — бос, облечен с дънки и стар пуловер. Беше разчорлен и без очилата си изглеждаше някак по-млад. На рамото си бе опрял пушка с рязана цев и се бе прицелил право в Себастиан.

— Това е помпа „Уинчестър“, дванайсети калибър. В глутницата я използваме, когато трябва да умъртвим някой вълк, който се е отцепил и излязъл от контрол — каза той. — Дори да не те убия, мога да ти натроша краката, сине на Валънтайн.

Всички в стаята сякаш си поеха рязко дъх… всички, освен Люк. Както и Себастиан, който се обърна и тръгна към него, усмихнат до уши, сякаш изобщо не забелязваше оръжието.

— „Сине на Валънтайн“ — повтори той. — Така ли мислиш за мен вече? Ако обстоятелствата се бяха стекли по различен начин, сега можеше да си ми кръстник.

— Ако обстоятелствата се бяха стекли по различен начин — отвърна Люк, докато поставяше пръст върху спусъка — сега можеше да си човешко същество.

Себастиан се закова на място.

— Същото може да се каже и за теб, върколако.

Светът сякаш се движеше на бавни обороти. Люк се прицели. Себастиан все така стоеше на мястото си, широко усмихнат.

— Люк — обади се Клеъри. Беше като един от онези кошмари, в които искаше да изкрещи, ала от гърлото й излизаше единствено мъчителен шепот. — Люк, недей.

Доведеният й баща бавно натисна спусъка… и тогава Джейс се хвърли напред, прескочи дивана и се блъсна в Люк в същия миг, в който пушката изтрещя.

Куршумът полетя настрани и един от прозорците се строши. Загубил равновесие, Люк политна назад. Джейс изтръгна оръжието от ръцете му и го хвърли. То изхвърча през счупения прозорец, а Джейс се обърна към по-възрастния мъж.

— Люк… — започна той.

Люк го зашлеви.

Дори в светлината на всичко, което Клеъри знаеше, да види как Люк — добрият, мил Люк, който безброй пъти се бе застъпвал за Джейс пред майка й, пред Мерис, пред Клейва — му удря шамар, бе така шокиращо, като да бе зашлевил нея. Хванат напълно неподготвен, Джейс политна назад и се блъсна в стената.

Себастиан, който досега не бе демонстрирал нищо друго, освен насмешка и отвращение, изръмжа… и извади от колана си дълга, тънка кама. Очите на Люк се разшириха и той понечи да се извърне, ала Себастиан беше по-бърз от него. По-бърз от Джейс, по-бърз от всеки, когото Клеъри бе виждала, той заби камата в гърдите на Люк и я завъртя рязко, преди да я извади, поаленяла до дръжката. Люк се олюля, блъсна се в стената и пред ужасените очи на Клеъри бавно се свлече по нея, оставяйки кървава диря.

Джослин изпищя. Звукът бе по-страшен от трясъка, с който куршумът бе строшил прозореца, макар на Клеъри да й се стори, че идва от много далеч… или пък изпод вода. Не бе в състояние да откъсне очи от Люк, който бе рухнал на пода, а килимът около него бързо почервеняваше.

Себастиан отново вдигна камата… и Клеъри се втурна напред, блъсвайки се в рамото му с цялата си сила, мъчейки се да го събори. Успя само да го помръдне едва-едва, но той все пак свали камата. Обърна се към нея и Клеъри видя, че устната му е разцепена, макар да нямаше представа защо… поне докато Джейс не се появи и тя зърна кръвта на устата му там, където Люк го беше ударил.

— Достатъчно! — Джейс сграбчи Себастиан за гърба на якето. Беше пребледнял и избягваше да погледне както Люк, така и Клеъри. — Престани. Не затова сме тук.

— Пусни ме…

— Не. — Джейс се пресегна покрай Себастиан и улови ръката му. Очите му срещнаха тези на Клеъри, устните му оформиха беззвучни думи… а после проблесна сребриста светлина — пръстенът на Себастиан — и двамата изчезнаха, изпарявайки се напълно само докато човек си поеме дъх. В същия миг металическо сияние проряза въздуха там, където те стояха допреди малко, и се заби в стената.

Кинжалът на Люк.

Клеъри се обърна към майка си, която го бе хвърлила. Ала Джослин не я гледаше. Тя се втурна към Люк, коленичи върху окървавения килим и взе главата му в скута си. Очите му бяха затворени, алена струйка се процеждаше от ъгълчето на устата му. Камата на Себастиан, изцапана с кръвта му, лежеше на няколко крачки от тях.

— Мамо — прошепна Клеъри. — Той…

— Камата беше сребърна. — Гласът на Джослин трепереше. — Няма да се оправи толкова бързо, колкото обикновено. Не и без специално лечение.

Тя докосна лицето на Люк с връхчетата на пръстите си. Гърдите му се вдигаха и спускаха, облекчено забеляза Клеъри, макар дишането му да бе повърхностно. Усети вкус на сълзи в гърлото си и за миг бе поразена от спокойствието на майка си. Ала все пак това бе същата жена, която някога бе стояла насред останките от изпепелената си къща, заобиколена от овъглените тела на семейството си, в това число родителите и сина й… и го беше превъзмогнала.

— Донеси няколко кърпи от банята — нареди Джослин. — Трябва да спрем кървенето.

Залитайки, Клеъри се изправи и почти слепешком отиде в малката облицована с плочки баня. Откачи сивата хавлия, която висеше на вратата и се върна в дневната. Джослин подкрепяше главата на Люк с една ръка, а в другата държеше мобилен телефон. Когато Клеъри се приближи, тя пусна телефона и взе кърпата. Сгъна я надве и я притисна към раната върху гърдите на Люк. Пред очите на Клеъри крайчетата на сивата тъкан започнаха да се напояват с кръв.

— Люк — прошепна тя. Той не помръдна, лицето му имаше ужасен сивкав цвят.

— Обадих се на глутницата — каза Джослин, без да я поглежда, и Клеъри си даде сметка, че не й бе задала нито един въпрос за Джейс и Себастиан, нито пък защо двамата с Джейс се бяха появили от стаята й и какво бяха правили там. Цялото й внимание бе насочено към Люк. — Имат няколко членове, които патрулират наблизо. Веднага щом дойдат, се махаме оттук. Джейс ще се върне за теб.

— Не можеш да си сигурна… — думите едва излизаха през свитото гърло на Клеъри.

— Мога — прекъсна я Джослин. — Валънтайн се върна за мен след петнайсет години. Всички мъже от рода Моргенстърн са такива. Никога не се отказват. Той ще дойде за теб.

Джейс не е Валънтайн. Ала думите замряха върху устните на Клеъри. Искаше да коленичи, да вземе ръката на Люк в своите, да я стисне и да му каже, че го обича. Вместо това си спомни допира на Джейс в стаята й и не го стори. Тя беше виновна. Не заслужаваше да утешава Люк. Нито себе си. Заслужаваше болка и угризения.

Откъм верандата се разнесе шум от стъпки и гласове. Джослин рязко вдигна глава. Глутницата.

— Клеъри, иди и си събери нещата. Вземи каквото ще ти трябва, но не повече, отколкото можеш да носиш. Няма да се върнем в тази къща.