Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (2)

Рождение

Не ми харесва. Изобщо не ми харесва. Изкарайте ме оттук, някой да ме изкара, бързо! Крехкият ми мъничък скелет е премазан като тънкостенен орех. Нежната ми кожа, до този момент недокосвана от каквато и да е земна атмосфера, се ожулва до кръв от този колбасарски процес. (Това не може да е естествено!?) Каквито и славни ореоли да съм имала около себе си, са вече омърсени в това зловонно, омазано с кръв място.

— Хайде, жено! — изгърмява гневен като заглушена тръба глас. — На официална вечеря имам да ходя!

Отговорът на Бънти е нечленоразделен и неясен, но, мисля, че най-общо съдържа посланието, че тя е не по-малко нетърпелива да приключи с цялата работа от нашия дружелюбен гинеколог. Д-р Торкмада, предполагам? Ангелът акушерка, изпратен да надзирава моето раждане скърца от колосано. Раздава отсечени заповеди — „НАПЪВАЙ! НАПЪВАЙ СЕГА!“.

— Напъвам, мамка му! — изревава Бънти в отговор.

Поти се и грухти и през цялото време стиска нещо около врата си, което прилича на съсухрено парче от бозайник, космат медальон (вж. Бележка 2). Заешка лапа за късмет. Късмет не за самия заек, разбира се, но талисман с известна сила за майка ми. Всъщност на мен вече не ми харесва. Майка ми, не заекът. Деветте месеца затвор в нея не бяха от най-приятните ми преживявания. А и напоследък мястото не достига. Все ми е едно какво ме чака навън, не може да е по-зле от това тук.

— НАПЪВАЙ, ЖЕНО! НАПЪВАЙ СЕГА!

Бънти изпищява убедително и изведнъж всичко приключва, аз се изхлузвам навън безшумно като риба по вода. Изненадан е дори д-р Торкмада.

— Здравееей, я да видим какво имаме тук? — казва той, сякаш изобщо не ме е очаквал.

Акушерката се смее и казва:

— Клъц!

Тъкмо ще ме носят в стаята с новородените, когато някой вмята, че Бънти може би иска да ме види. Тя ми хвърля бърз поглед и отсъжда:

— Прилича на парче месо. Носете я — добавя тя и махва презрително с ръка.

Сигурно е уморена и разстроена. Не конкретизира вида месо. Роле от гърди? Крехко агнешко? Обезкостена свинска плешка или нещо безименно, сурово и кърваво? Е, както и да е — вече нищо не може да ме изненада. В крайна сметка аз със сигурност не съм нещо ново, от слабините й вече са излезли бледата Патриша и онова мрънкало Джилиан, а в сравнение с последната аз съм безкрайно послушна. Джилиан е родена ядосана, изскочила бурно от утробата и размахала бясно малки ръчички и крачета, ревнала като на умряло, в случай че някой е пропуснал да я забележи. Как ли пък не!

Отсъстващият ми баща — в случай че се чудите — е в „Кучето и заека“ в Донкастър, където е прекарал силно задоволителен ден на състезанията. Пред себе си има халба бира и тъкмо обяснява на една жена със смарагдовозелени очи и сутиен с голяма чашка, че не е женен. Няма представа, че съм се появила на бял свят, иначе щеше да е тук. Щеше ли наистина? Всъщност моето раждане се явява своеобразен мост между старото и новото, защото съм се появила точно след смъртта на краля и съм на практика едно от първите бебета, родени при управлението на новата кралица. Една нова поданичка на Елизабет! Изненадана съм, че не са ме кръстили Елизабет. Нищо не са ме кръстили. Аз съм „бебе Ленъкс“, така поне пише на етикета ми. Акушерката, която е с червена коса и е много уморена, ме пренася в спалното помещение и ме поставя в едно креватче.

В спалното е много тъмно. Много тъмно и много тихо. Слаба синкава светлина свети в единия ъгъл, но повечето креватчета представляват черни като ковчези форми. Тъмнината се простира до безкрая. Космически кораби шибат ледените междузвездни пространства. Ако протегна малките си набръчкани пръсти, които приличат на варени скариди, бих докоснала… нищо. И още нищо. А след това? Нищо. Не си го представях така. Не че съм очаквала уличен парад или нещо такова — развети транспаранти, балони, флагчета за добре дошла — една усмивка щеше да стигне.

Акушерката си отива, премереното тракане на токовете на черните й обувки с връзки върху балатума в коридора постепенно заглъхва и ние оставаме сами. Лежим си в креватчетата, увити стегнато в бели памучни одеяла на баклавички, като обещания, като какавиди, които чакат да се излюпят и превърнат в нещо. Или просто малки бебешки вързопи. Какво би станало, ако малките бебешки вързопи си загубят етикетите и се разбъркат? Майките дали ще си разпознаят бебетата, ако ги издърпат от един казан бебешки трици?

Чува се шумолене от колосани крила и червенокосата сестра се появява отново с друг бебешки вързоп, който слага в празното креватче до мен. Закачва му етикета на одеялцето. Новото бебе спи спокойно, горната му устна се накъдря при всяко малко вдишване.

Това са всички бебета за тази нощ. Спалното помещение отплава в студената зимна нощ, натоварено с крехкия си товар. Млечна пара се носи над спящите бебета. Скоро всички ще сме заспали, котките ще се промъкнат вътре и ще ни изгълтат дъха.

Аз ще изчезна в тази тъмнина, ще бъда заличена, преди още да съм потеглила. Леден дъжд плиска на вълни върху студеното стъкло на прозореца на спалната зала. Сама съм. Съвсем сама. Не мога така… къде е майка ми? УАА! УАА! УААААААААААААААА!!!

— Това малко изчадие ще събуди всичките.

Това е червенокосата сестра, мисля, че е ирландка. Тя ще ме спаси, ще ме занесе при майка ми. Не? Не. Носи ме в малка странична стаичка зад плъзгащата врата. Всъщност нещо като шкаф. Прекарвам първата си нощ на белия свят в шкаф.

* * *

Таванът на родилното отделение над главите ни е боядисан с лъскава ябълковозелена боя. Горната половина на стените е в цвят магнолия, а долната прилича на смачкани гъби. Аз бих предпочела небесно лазурен таван със златни облаци с огнени краища, а иззад тези облаци ми се ще да надничат усмихнати, розови херувимчета с дебели бузки.

Бънти се е устроила добре в родилното. Всички майки лежат разплути на леглата си и през цялото време се оплакват, най-вече от бебетата си. Почти всички ни хранят с бутилки, налице е негласно единодушие, че в кърменето има нещо отвратително. Хранят ни под час, на всеки четири часа, нищо в промеждутъците, независимо колко шум успееш да вдигнеш. Дори напротив — колкото си по-шумен, толкова е по-вероятно да бъдеш изпратен нейде в някой шкаф. Сигурно из цялата сграда има изпозабравени бебета.

Хранят ни в точно определено време, за да не се разглезим и да започнем да искаме прекалено много. Като цяло повечето майки са на мнение, че съществува бебешка конспирация срещу тях (де да беше така). Можем да си пищим до изтощение, но това няма да повлияе церемониалния ритуал по храненето — времето, в което всички малки бебешки вързопчета се хранят, проветряват, преобличат, слагат отново да легнат и забравят.

 

 

Вече съм почти на седмица и още нямам име, но поне Бънти проявява бегъл интерес към мен. Само че никога не ми говори, а очите й ме избягват, плъзгат се покрай мен веднага щом вляза в зрителното й поле. Вече съм извън майка ми и ми е трудно да разбера какво си мисли (а и не съм осведомена за плодородния вътрешен свят на фантазията й). Нощите продължават да са най-лоши, всяка нощ е едно мрачно пътуване в несигурността. Не вярвам, че Бънти наистина ми е майка. Истинската ми майка се шляе нейде в някоя паралелна вселена и разлива черпаци майчино мляко с цвят на девънска сметана. Притичва из болничните коридори и ме търси, а ожесточеният й, горещ, лъвски дъх замъглява студените прозорци. Истинската ми майка е Кралицата на нощта — огромна, галактическа фигура, която крачи из Млечния път в търсене на изгубеното си новородено. Понякога баба ми Нел идва следобед на посещение. Болниците я изнервят, напомнят й за смъртта, за която смята, че няма нужда да й се напомня на нейната възраст. Сяда на ръба на твърдия стол за посетители като болнаво вълнисто папагалче в зоомагазин. Вече има няколко внуци, до един приличащи на нея, така че не мога да я виня, че не проявява особен интерес към мен. Джордж води Джилиан и Патриша. Джилиан ме наблюдава безмълвно отстрани на креватчето с неразгадаемо изражение. Джордж няма много за казване. Патриша обаче, добрата стара Патриша ме докосва с треперлив пръст и казва „Здравей, бебе“, за което я дарявам с усмивка.

— Вижте, усмихва ми се! — казва Патриша със задавен от почуда глас.

— Това е просто от вятъра — отвръща Бънти пренебрежително. Не съм много доволна, но съм решила да се възползвам от това, което имам. Дали са ми грешната майка и съм на път да поема погрешния живот, но вярвам, че всичко ще се нареди и ще намеря истинската си майка — онази, която пуснала капка рубиненочервена кръв върху снежнобяла кърпичка и си пожелала малко момиченце с коса като лъскаво гарваново крило от черен кехлибар. Междувременно се задоволявам с Бънти.

Бабс, сестрата на Бънти, идва да ни види чак от Дюзбъри заедно с нейните близначки Дейзи и Роуз. Дейзи и Роуз са с година по-големи от Джилиан и са безукорно чисти. Приличат си като две капки вода, нито един косъм или нокът не ги отграничават. Неестествено е, почти страшно. Седят на столовете си в пълно мълчание, а елегантните им малки крачета се клатят над зеления като жлъчен сок балатум. Бънти е полегнала в кралски разкош под снежнобелите чаршафи и червеникавооранжева завивка. Косата на Дейзи и Роуз е с цвят на разтопени лимонови бонбони.

Бънти не спира да плете дори когато има посетители. Плете бъдещето ми в цветовете на захаросани бадеми.

— Елизабет? — предлага леля Бабс. Бънти прави физиономия. — Маргарет? — пробва леля Бабс. — Ани?

Може да ме нарекат Дороти или пък Миранда, мисля, че ми харесва. Ив също би било сравнително подходящо. Очите на Бънти поглеждат тавана като противовъздушна артилерия. Поема дълбоко дъх и произнася името. Моето име.

— Руби.

— Руби? — повтаря колебливо леля Бабс.

— Руби — потвърждава Бънти решително.

Името ми е Руби. Аз съм скъпоценен камък. Аз съм капка кръв. Аз съм Руби Ленъкс.

Бележка 2 — Натюрморти

Това е историята на нееднократно осуетяваните опити на баба ми да се омъжи. Когато била на двайсет и четири, Нел се сгодила за полицай на име Пърси Сиврайт — висок, хубав мъж и запален футболист аматьор. Играел за същия отбор в съботната лига, в която бил и братът на Нел, Албърт, и именно той ги запознал. Когато Пърси предложил, на едно коляно и безкрайно сериозен, сърцето на Нел преляло от щастие и облекчение — най-сетне щяла да стане най-важният човек в нечий живот.

За нещастие, апендиксът на Пърси се спукал и той починал от перитонит скоро след като определили дата за сватбата. Бил само на двайсет и шест, а погребението — едно от онези, които допълнително подсилват скръбта, вместо да я утешат. Бил единствено дете, а баща му вече починал, тъй че майка му не била на себе си и припаднала на гроба му. Нел, Албърт и още един мъж изтичали и я вдигнали от подгизналата трева — вече втори ден валяло и земята била разкашкана — след което Албърт и другият мъж застанали от двете й страни като стълбове и я подкрепяли до края на службата. Дъждовните капчици по черната мрежичка на воала на госпожа Сиврайт потрепвали като малки диамантчета при всяка мъчителна конвулсия на тялото й. Нел помислила, че собствената й скръб бледнее на фона на тази на госпожа Сиврайт. Момчетата от футболния отбор донесли ковчега, а колегите на Пърси от полицията оформили почетен шпалир. Нел за пръв път виждала големи мъже да плачат със сълзи и й се сторило ужасно да види униформен полицай разплакан. По-късно не спирали да повтарят колко страхотен човек бил Пърси и на Нел й се щяло да престанат, защото това само влошавало нещата — да знае, че е бил страхотен човек, и да е само негова годеница, а не вдовица. Знаела, че това не би трябвало да е от значение, но било. На погребението Лилиан седяла до нея и неспирно стискала облечената й в черна ръкавица ръка с дълбоко безмълвно състрадание.

Нел решила, че животът й е приключил, но за нейна изненада той си продължил почти постарому. След завършване на училище започнала да чиракува в един шапкарски магазин на „Коуни стрийт“ и дните й продължили да минават в извиване на пера и увиване на шифон, сякаш нищо не се е случило. У дома било същото, от нея все така се очаквало да мие тенджери и да кърпи чорапи, докато Рейчъл, мащехата й, я наблюдавала от люлеещия се стол, в който туловището й все по-трудно се побирало, и подхвърляла неща от типа: „Работата е природен лек“, което било епиграфът на нейната „Домашна книга за народна медицина“. Нел извръщала глава от мащехата си и се стараела да не я слуша, защото се страхувала, че няма да издържи и ще я удари с голямата чугунена тенджера за задушено. Сега, когато Пърси вече го нямало да я спаси, имала чувството, че е затворена в малката къща на „Лодър стрийт“ завинаги. Като „госпожа Пърси Сиврайт“ щяла да придобие форма и идентичност, които били сякаш непостижими за обикновеното Нел Баркър.

Нел с изненада установила колко бързо Пърси избледнял от ежедневието й. Започнала да посещава госпожа Сиврайт всяка петък вечер, знаейки, че тя е единствената, на която може да се разчита никога да не забрави Пърси; двете сядали на каничка чай и чиния сандвичи с пастет от херинга и си говорели за Пърси, сякаш е все още жив, представяли си живота му, сега загубен завинаги. Помисли си само какво би казал Пърси за това… Пърси винаги е харесвал Скарбъроу… Пърси много щеше да се радва да има синове… но не успявали да го върнат, независимо колко много се стараели.

Една вечер срамежливо, защото мислел, че може да й се стори глупаво, Албърт почукал на вратата на Нел и й дал снимка на отбора, направена предишната година — онази, в която за малко не спечелили „Челъндж Къп“.

— И щяхме да я спечелим, ако Франк Кук не беше пропуснал онзи шут, тъп идиот, извинявай за езика. Джак Кийч му изпрати идеален пас, вратата беше свободна — казал Албърт и поклатил глава невярващо, нищо, че вече била минала година.

— Кой точно е Франк? — попитала Нел и Албърт й казал имената на всички играчи и млъкнал, когато стигнал до Пърси, но после добавил: — Смъртта е ужасно нещо, когато се случи на някой млад — което чул някой да казва на погребението и в което самият той не вярвал, защото Албърт по принцип не вярвал много и в смъртта. Мъртвите просто отивали някъде и все някога щели да се върнат — чакали в някоя сенчеста стая с невидима за живите врата, ръководени от майка му, която без съмнение вече трябвало да е ангел. Албърт не помнел как изглеждала майка му, независимо колко напрегнато извъртал очи и се концентрирал. Това обаче не пречело да му липсва, макар да бил вече почти на трийсет. Алис, Ейда, Пърси, кучето мелез, което имал като дете и което една каруца прегазила — всичките един ден щели да изскочат от чакалнята и да го изненадат.

— Е, лека нощ, Нел — казал той накрая, защото от начина, по който се взирала в снимката, разбрал, че за нея мъртвите са загубени завинаги и никъде не се крият.

На Нел й било странно да гледа Пърси на снимката, защото на живо изглеждал толкова характерен и различен от всички останали, докато тук притежавал същите неясни, леко нефокусирани черти като останалите от отбора.

— Благодаря ти — рекла на Албърт, но той вече бил излязъл.

Франк Кук бил съвсем обикновен, застанал в средата на задната редица, но Джак Кийч се отличавал, той бил един от клекналите отпред с топката. Знаела, че е добър приятел на Албърт, но едва когато една вечер се върнала от работа и ги заварила заедно в задния двор, разпознала в Джак Кийч мъжа, помогнал им, когато майката на Пърси Сиврайт бе припаднала на гроба.

Слънцето в задния двор на „Лодър стрийт“ било жежко, макар да било едва май, и Нел спряла за миг на прага, за да почувства топлината му на лицето си.

— Ето те и теб, Нел — казал Албърт, сякаш и двамата я чакали. — Бъди добро момиче и свари кана чай… Джак поправя пейката.

Джак Кийч вдигнал поглед, докато изваждал един пирон, и й се усмихнал.

— Един чай би бил чудесна идея, Нел.

Нел се усмихнала в отговор, влязла в къщата, без да каже дума, и напълнила чайника.

Сложила го на огъня и се върнала при каменната мивка под прозореца, подпряла ръце на ръба и загледала Албърт и Джак отвън. Както чакала водата да заври, движела нагоре-надолу пръстите на краката си в обувките и усещала как гръдният й кош се повдига при всяко вдишване, а когато сложила длани на бузи, разбрала колко горят.

Пейката била стара и дървена и стояла в задния двор, откакто се преместили в къщата. Липсвали няколко дъски, а едната странична облегалка почти била паднала. Джак Кийч седял на колене върху каменните плочи на двора, режел парче чисто ново дърво с назъбен трион и през отворената врата Нел долавяла миризмата на боровата смола. Кичур от гъстата тъмна коса на Джак бил паднал на челото му. Албърт стоял надвесен над него и се смеел. Албърт винаги се смеел. Ангелските му руси къдрици си останали, а бебешките му сини очи изглеждали някак прекалено големи под дебелите светлозлатисти мигли, поради което все още изглеждал незрял. Трудно било човек да си представи, че някога ще престане да изглежда като момче и ще заприлича на мъж, независимо колко години минат.

След Албърт вечно тичали поне няколко момичета, но той така и не намерил сред тях нито една специална. Брат им Том бил вече женен и далече от дома, но Албърт все казвал, че никога няма да се ожени, а Лилиан и Нел били на мнение, че това е глупаво, защото отдалече си личало, че от него ще излезе невероятен съпруг, и насаме често споделяли, че ако не им бил брат, самите те биха се омъжили за него.

Както вървели нещата, вероятно щели да си останат заедно до края. Нито Нел, нито Лилиан съумявали да си хванат съпруг, и двете били разваляли годежи — Нел заради смърт, Лилиан заради предателство, а един ден Рейчъл щяла да умре и да ги остави на мира. „Къде ти…“ — казвала Лилиан, докато сплитала нощем косата си в стаята на Нел, а Нел, притиснала лице във възглавницата, се питала за милионен път защо майка им е била отнета и в замяна им е била дадена Рейчъл.

Нел измила каната с гореща вода от чайника, като я завъртяла няколко пъти, преди да я излее в мивката. Джак Кийч бил свалил тирантите си, които сега висели около кръста му, и бил навил белите ръкави на ризата си, така че се виждало как мускулите на предмишниците му се движат при рязането с триона. Кожата на ръцете му била лъскава, с орехов цвят, придобит от работата на открито. Албърт приличал на ангел хранител, бдящ над него; Нел ги гледала така, притиснала каната с чай до гърдите си, и й се искало този миг да продължи по-дълго.

Когато излязла пак с подноса с чая и чиния с хляб и масло, Джак бележел с молив по едно парче дърво и с неимоверно усилие Нел успяла да каже стеснително:

— Много мило от твоя страна да ни поправиш пейката.

При което той вдигнал поглед и се усмихнал широко.

— Няма нищо, Нел. — После се изправил за минута, разтъркал си кръста и казал: — Хубаво дворче си имате!

И Нел, и Албърт се огледали изненадано, защото на никого от тях и през ум не било минавало, че задният двор на „Лодър стрийт“ е „хубав“; сега обаче, когато Джак го казал, забелязали колко е слънчев и Нел се запитала как е възможно пет години да са живели на това място и ни веднъж да не са забелязали бледорозовия клематис, който пълзял по цялата стена и задната врата.

— Джак е дърводелец — казал Албърт с възхищение (макар че той самият бил машинист, което и Нел, и Лилиан вярвали, че трябва да е прекрасна професия).

Джак коленичил отново и започнал да набива един пирон, а Нел събрала сили да стои и да го гледа почти цяла минута, като единственото, за което можела да мисли, били изпъкналите му скули, подобни на черупки от остри миди.

Джак не спрял и изпил чая си едва след като приключил, но той бил вече студен. Нел понечила да свари нова кана, но Албърт казал, че му се пие бира, и предложил „Златното руно“. Джак се усмихнал извинително на Нел.

— Може би друг път.

Тя усетила как от гърдите към бузите й се разлива червенина и се наложило бързо да извърне поглед, докато Албърт помагал на Джак да си събере инструментите.

Оставили Нел сама да се оправя с Рейчъл, завърнала се от среща на въздържателите в църквата. Била в ужасно настроение, защото нямало приготвен чай, и в крайна сметка двете яли безмълвно хляб с масло, понеже Лилиан се върнала много късно и заявила, че е работила нощна смяна (работела в Роутри), което Нел знаела, че е лъжа. Албърт се довлякъл едва след полунощ; чула го да спира и сяда на долното стъпало, за да си свали ботушите, така че да не събуди останалите, а после да се промъква в стаята си.

Нел видяла Джак след няколко седмици, когато се отбили с Франк да вземат Албърт за годишния излет на футболния отбор. Франк бил с каскет от туид и носел въдица (отивали в Скарбъроу). Франк бил помощник в магазин за платове, но нито Албърт, нито Джак му били казвали, че според тях това не е кой знае каква работа, още повече че виждали, че и сам е наясно с това.

 

 

Джак се облегнал на стената в задния двор и се усмихнал лениво сякаш на себе си. На главата бил със сламено бомбе и Албърт се засмял.

— Прилича на истинско конте, нали, Нел? — намигнал й и тя не знаела накъде да погледне.

Под шапката черната му коса била прибрана назад с помада и бил толкова гладко избръснат, че на Нел й се приискало да протегне ръка и да докосне кожата му точно там, където започвала белотата на яката му. Не го направила, разбира се, едва успяла да се насили да го погледне, докато стояли в двора и чакали Албърт.

— Ако не побърза, ще изпуснем влака — обадил се Франк.

— Ето го! — възкликнала Лилиан, когато чули ботушите на брат им по стълбите, след което се усмихнала на Джак със зелените си котешки бадемови очи, сръгала тайно Нел в кръста и изсъскала: — Хайде, Нели, кажи нещо — защото знаела колко много си падала по Джак сестра й.

Тогава обаче Албърт излязъл и казал:

— Хайде, ще закъснеем — тримата се обърнали да тръгват и вече били на половината на пътеката зад къщата, когато Нел или Лилиан се сетили за обяда, който им били приготвили.

— Почакайте! — извикала Лилиан толкова силно, че отсреща на улицата един прозорец на горния етаж се отворил с трясък и госпожа Хардинг погледнала навън да види каква е тази суматоха.

Нел се втурнала към кухнята, грабнала старата раница на Том от масата и изтичала обратно по пътеката.

Приготвянето на обяда по-рано било станало обект на спорове между Лилиан и Нел, защото първоначално възнамерявали да сложат само колкото за Албърт, но после им хрумнало, че Франк си нямал семейство, та надали си е приготвил хубав обяд — ако изобщо си носи някакъв — но пък тогава се сетили за Джак и решили, че няма да е честно да оставят само него, и накрая Лилиан се засмяла и казала, че ако не внимават, ще вземат да приготвят обяд за целия футболен отбор. В крайна сметка в старата раница на Том сложили дванайсет сандвича с шунка, увити в чиста кърпа за чай, шест твърдо сварени и необелени яйца, голямо парче „Уенслидейл“, парче овесен сладкиш, торбичка карамелени бонбони, три ябълки и три бутилки джинджифилова бира (макар да знаели, че момчетата отивали с няколко каси). Както може да се предположи, Рейчъл не знаела нищо за това разточителство.

Джак се отделил от останалите двама, върнал се да пресрещне Нел и поел раницата.

— Благодаря, Нел, много мило от ваша страна, ще си мислим за вас, докато седим на брега и хапваме. — После й се усмихнал по момчешки пакостливо и добавил: — Може някоя вечер идната седмица да излезем заедно, а?

Нел кимнала, усмихнала се и се ощипала, че той сигурно я е помислил за глухоняма, като се имало предвид колко му е говорила, така че накрая успяла да каже:

— Би било чудесно — и се усмихнала треперливо.

Почти изтичала обратно при Лилиан при портата и двете застанали в рамка от розов клематис, загледани в тримата мъже, които вървели към края на калдъръмената пътека, където спрели и се обърнали и им помахали. Слънцето било зад тях, така че не успели да видят лицата им, но Лилиан си представила усмивките им и се наложило да прикрие уста с ръка и да премига, за да преглътне бликналите в очите й сълзи от мисълта какви прекрасни млади мъже са и колко се тревожи за тях, но рекла единствено:

— Надявам се да внимават, ако решат да се качат на лодка.

Нел не казала нищо, мислела си колко тъжна би била майката на Пърси Сиврайт, ако била там сега, ако видела тримата другари да тръгват за Скарбъроу, знаейки, че Пърси не може да отиде с тях.

* * *

Нел не била сигурна дали никога не е обичала Пърси истински, или просто не можела да си спомни какво е да обича Пърси, но така или иначе онова, което сега чувствала към Джак, не приличало на нищо, което познавала дотогава. Само при мисълта за него усещала топлина и живот в тялото си и всяка нощ се молела да продължи да му устоява до първата брачна нощ.

Все така посещавала майката на Пърси, макар че сменила вечерта в понеделник, защото сега в петък излизала с Джак. Не й казала обаче, че е влюбена в друг, защото още не била изминала година от смъртта на Пърси и двете продължавали да си говорят за него над безкрайни чаши чай — само че сега той й се струвал като измислен от тях човек, а не мъж от плът и кръв, който наистина е живял. Ако се случело да погледне снимката на футболния отбор, то било с чувство на вина, защото очите й бързо преминавали над безжизненото лице на Пърси и се фиксирали върху дръзката усмивка на Джак.

Пръв като доброволец се записал Албърт. Казал на сестра си, че ще е просто „като на шега“ и шанс да види малко свят.

— По-скоро малко от Белгия — бил саркастичният коментар на Джак, но нищо не можело да разубеди Албърт и още преди да се сбогуват като хората, той вече потеглил за казармите на Фулфърд, за да се присъедини към Първи източен йоркширски батальон, където бил произведен от машинист в картечар. Преди това обаче се снимали, идеята била на Том.

— Цялото семейство заедно — казал той, вероятно воден от някакво предчувствие, че това им е за последно.

Том имал приятел — някой си господин Маток — който бил запален фотограф и един слънчев следобед дошъл и наредил всички в задния двор на „Лодър стрийт“, като Рейчъл, Лилиан и Нел седели на прясно поправената пейка, Том отзад, а Албърт клекнал по средата в краката на Рейчъл — точно като Джак на снимката на отбора. Том отбелязал колко жалко било, дето Лорънс не е с тях, а Рейчъл отвърнала:

— Нищо чудно да е умрял.

Ако човек се вгледа по-внимателно в снимката, се вижда клематисът, пълзящ отгоре на стената като гирлянда.

Франк се записал в деня, в който Албърт прекосил Ламанша — Франк знаел, че е страхливец, и се ужасявал от мисълта, че и другите може да разберат, тъй че решил да отиде доброволец възможно най-бързо, преди да са забелязали. Толкова бил изплашен, че ръката му не спряла да трепери, докато подписвал документите, а сержантът разпределител се засмял и казал:

— Младежо, дано ръката ти да е по-сигурна, като се стигне до стреляне по шваби.

Джак стоял зад Франк. Последното, което искал, било да ходи на война, всъщност я смятал за пълна глупост, но му се струвало нечестно да остави Франк да замине просто така, ето защо отишъл с него и се разписал със замах.

— Много добре, младежо — похвалил го сержантът.

Лилиан и Нел отишли на гарата да ги изпратят, но толкова много хора се били струпали на украсения с флагчета перон, че успели само в последната секунда да зърнат за кратко Франк, който махал безцелно от прозореца на един вагон, докато влакът се плъзгал под високите катедрални арки на гарата. На Нел й се доплакало от разочарование, задето не успяла да види Джак сред това размахало знаменца, повлякло багаж множество и й останала единствено утехата, че му е дала онази заешка лапа предишната вечер, когато дълго се сбогували. Вкопчена в ръката му, тя плачела, а докараната до пълно отвращение Рейчъл казала:

— Стига с тази врява — и набутала заешката лапа в ръката й с думите: — Ето ти един талисман за късмет, който да му дадеш.

— Трябва май да ги пуснат серийно производство, а? — се засмял гръмко Джак, след което я прибрал в джоба на сакото си.

 

 

Получавали писма, никога през живота си не били получавали толкова много — писма от Албърт, забавни писма за това колко страхотни са момчетата и колко много работят. „Казва, че му липсва родната храна и вече започва да разбира малко от езика им“ — четяла Лилиан на глас заради Рейчъл, защото на нея лично Албърт нито веднъж не изпратил писмо, макар тя да се разхождала и да разказвала на хората, че „синът“ е един от първите доброволци от Гроувс, на което Лилиан и Нел се изумявали, защото, макар да мразела всичките си заварени деца, Рейчъл мразела Албърт най-много.

Нел получавала писма от Джак, разбира се, не толкова весели като тези на Албърт и не толкова дълги; Джак всъщност изобщо не обичал да пише писма и като цяло рядко пишел повече от обичайното „Мисля за теб и ти благодаря за писмата“, с грубия си почерк. Получавали дори писма от Франк, защото „той, разбира се, няма на кого да пише“, както отбелязала Нел. Писмата му били най-хубавите от всички, защото им разказвал най-различни глупави подробности за другарите си войници, както и за ежедневието си, и те често се смеели с глас, четейки смешните му, подобни на нишки от паяжина драскулки. По някаква странна случайност никой от тях — нито Франк, нито Джак, нито Албърт — не пишел за самата война, а битките и сблъсъците сякаш минавали без особено участие от страна на когото и да е от тримата. „Битката при Ипрес вече приключи — написал Албърт лаконично — и всички много се радваме.“

Нел и Лилиан посвещавали дълго време да отговарят на тези писма; всяка нощ сядали на светлината на украсената с мъниста лампа на масата в предния салон, плетели одеяла за бегълците от Белгия или пишели писма на специалната лилава хартия, която били купили. Лилиан развила неестествена страст към сантименталните картички и купувала цели комплекти от типа „целувка за сбогом“, които изпращала безразборно и на тримата мъже, така че в крайна сметка никой не успял да събере целия комплект. Освен това изпращали и колети с ментови бонбони за смучене, плетени вълнени шалове и тенекиени кутии антисептична пудра за крака от десет пени от „Кавърдейлс“ на „Парламент стрийт“. В неделя пък често изминавали целия път до „Лийман Роуд“, за да видят концентрационния лагер, изграден за чужденците, а Лилиан носела ябълки, които хвърляла през оградата, защото й било безкрайно жал за тях. „И те са хора точно като нас“ — казвала тя тъжно, а предвид, че един от тях бил Макс Брехнер, месарят им от „Хаксби Роуд“, Нел предполагала, че Лилиан има право, но въпреки това й се струвало странно да носят храна на врагове, които се опитвали да убият брат й — макар че пък Макс Брехнер, който бил на шейсет и се задъхвал на всеки няколко крачки, не й изглеждал много като враг.

 

 

Първият им познат, който се върнал в отпуск, бил Бил Мънроу от „Емералд стрийт“, последван от едно момче от „Парк Гроув стрийт“ и едно от отсреща на „Елдън Терас“, което им се сторило нечестно, тъй като Албърт бил заминал най-напред от всички. Един ден имало и голяма бъркотия, понеже Бил Мънроу не се върнал, когато трябвало, и изпратили военен полицай да го отведе. Майка му залостила входната врата с дръжката на метлата и се наложило военните буквално да я отнесат — по един полицай на лакът, а на Нел, която случайно се прибирала от работа по „Емералд стрийт“ точно в този момент, това напомнило за погребението на Пърси.

Шокът й се удвоил, когато един обикновен цивилен полицай се появил изневиделица и тя за миг го помислила за Пърси. За частица от секундата се запитала дали не се е върнал да попита защо на годежния й пръст се мъдри тънък пръстен с малка перла вместо онзи със сапфирените камъчета, който той й бил дал и който сега се намирал увит в салфетка отзад в чекмеджето.

В крайна сметка изкарали Бил Мънроу от дома му, а Нел не се застояла на улицата. Станало й неудобно заради него, защото видяла умопомрачения израз на лицето му и си помислила колко ли е ужасно да си такъв страхливец — а и колко непатриотично — и се изненадала, задето толкова много жени отишли да кажат на госпожа Мънроу, която беснеела, крещяла и плачела на прага, че е постъпила правилно.

* * *

Франк се завърнал у дома след втората битка при Ипрес; бил в болница в Саутпорт с възпален крак и му дали няколко дни отпуск, преди да се върне на фронта. Странно било, понеже преди войната почти не го познавали, но сега и двете го прегърнали и го накарали да остане за чай. Нел изтичала навън и донесла херинга, а Лилиан нарязала хляб и извадила сладко, та дори и Рейчъл го попитала как е. Само че, като седнали всички около масата да пият чай от най-хубавия сервиз — с позлатените ръбове и малки сини незабравки, Франк изведнъж загубил ума и дума. По-рано си мислел, че много неща за войната иска да им разкаже, но с изненада установил, че прилежните триъгълничета хляб и сладко и красотата на малките незабравки някак не му позволяват да говори за храната в окопите и плъховете, да не говорим пък за това колко много и различни начини да се умре бил видял. Миризмата на смъртта очевидно нямала място в салона на „Лодър стрийт“ със снежнобялата покривка на масата, украсената с мъниста лампа и двете сестри с коса тъй мека и прекрасна, че Франк изпитал болезнено желание да зарови лице в нея. Мъчел се да отпъди всички тези неща от главата си, докато дъвчел хляба и се опитвал отчаяно да измисли за какво да говори, накрая отпил нервно голяма глътка от чашата със злато и незабравки и казал: „Страхотен чай, трябва да видите какъв пием ние“, след което им разказал за хлорираната вода в окопите. Като видял ужасените им лица, се засрамил, че изобщо е възнамерявал да говори за смърт.

На свой ред те му разказали за Били Мънроу и той цъкал с език, където се очаквало, макар че тайничко му се щяло и той да има майка, която някак — независимо как — да направи така, че да не трябва да се връща на фронта, защото Франк знаел, че ако се върне във войната, ще умре. Изслушал любезно разказите им за това какво правят — показали му плетките си — вече били спрели да плетат за белгийците и сега плетели за войниците, а Нел му разказала за новата си работа, където правела униформи и където наскоро я направили майсторка заради опита й в правенето на шапки, а пък Лилиан работела като контрольорка в трамваите, при което Франк вдигнал вежди.

— Не е възможно! — възкликнал той, тъй като не можел да си представи жена контрольорка, а Лилиан се изкикотила.

Двете сестри били изпълнени с толкова живот, че в крайна сметка за войната не останало време да говорят, освен, разбира се, колкото да им каже, че Джак е добре и им изпраща обич и че изобщо не е виждал Албърт, но пък той е на много по-сигурно място зад големите картечници в артилерията, отколкото би бил в окопите.

Тогава Рейчъл, онази голяма крастава жаба в ъгъла, неочаквано се обадила:

— Сигурно е ужасно в онези окопи.

— О, не е чак толкова лошо, госпожо Баркър — свил рамене Франк и се усмихнал, след което отпил от чашата с незабравки.

 

 

По-голямата част от останалия си отпуск Франк прекарал ту с едното, ту с другото момиче. Завел Нели в музикалната зала в „Емпайър“, а Лилиан го завела на среща на местната образователна организация, която се оказала малко над неговото ниво. Всички били квакери, възразители и социалисти и не спрели да говорят как трябва да се договори прекратяване на войната. Франк решил, че са пасмина лентяи, и се зарадвал, че е в униформа.

— Мислиш ли, че е добра идея да се виждаш с такива хора? — попитал той Лилиан, докато я изпращал до дома, а тя само го погледнала.

— Франк — рекла и се засмяла.

По-приятно било, когато тримата заедно отишли да гледат „Джейн Шор“ в новото кино на „Коуни стрийт“, което тъкмо било отворило и било наистина страхотно — с хиляда места със сгъваеми седалки.

Дошло време да се връща на фронта и се почувствал по-зле, отколкото първия път, сърцето му се късало да остави Нел и Лилиан.

Лилиан и Нел пък имали предостатъчно грижи след заминаването на Франк. Работели по цял ден, а и все още трябвало да се борят с Рейчъл, макар страхът им от цепелините да надминавал дори този от нея. Купили тъмно ленено платно от „Лийк и Торпс“ за прозорците и се вманиачавали около затъмненията, още повече че горката им съседка Мини Хейвис била извикана пред магистратите, задето оставила да се вижда светлина. Том ги посещавал редовно, но рядко водел новата си съпруга Мейбъл. Според Лилиан тя била топка разплуто тесто, но Нел я харесвала. Някой ги попитал дали брат им е дезертьор, и те побеснели, но Нел тайничко смятала, че не е много смело от негова страна така да се освободи от служба. В отговор Лилиан попитала не им ли стига, че имат един брат, който може да падне убит, а Нел я замерила с една възглавница, защото никога, никога дори не си помисляла, че Албърт може да загине, и й се струвало на лош късмет дори да го изрече на глас. Том им помогнал да закачат плата на прозорците и се изсмял презрително на идеята за нападение от цепелини. Повярвал обаче, когато при едно такова загубил ръката си, а те отишли да го видят в болницата, и поне вече никой нямало да може да го обвинява, че е дезертьор, не и с тази ръка. Нел тъкмо смятала да пише на Албърт да му разкаже за всичко, което се случвало, когато той изненадващо се появил на прага в отпуск.

— Още едно гърло за хранене — бил единственият коментар на Рейчъл, но пък в крайна сметка тя поначало недолюбвала Албърт.

Още щом го видели, разбрали, че е пораснал; не помнели да е бил толкова висок. Около очите му се били образували ситни бръчици и стига да го оставели, можел да проспи целия си отпуск у дома. На всеки техен въпрос за войната отговарял с някаква шега и така и нищо не им разказал. Били жадни за него, само да го гледат, щастливи били, че е у дома. Албърт винаги се грижел за тях и сега искали те да се грижат за него, висели му на врата през цялото време и го галели по косата, сякаш им бил дете, а не снажният им голям брат. Когато си заминал, му махали на гарата и цели десет минути останали така, загледани в празните релси. Вярвали, че ако стоят там, значи, не са го пуснали, и се наложило буквално насила да се откъснат, за да се приберат у дома, където Рейчъл заявила:

— Отиде си, значи, вашето слънце, а?

 

 

Според Франк накрая Джак не издържал на шума. Цели три дни и три нощи баражът не престанал и оръдията ставали сякаш по-гръмки, а Джак — по-тих и по-тих, макар и да не полудявал съвсем като някои другари, просто бил прекалено мълчалив. Странно нещо, но на Франк шумът вече не му пречел толкова много; мислел, че е просто защото е свикнал на непрекъснатия гърмеж на гаубиците, но на практика бил оглушал с дясното ухо.

Така или иначе не шумът тормозел Франк, а смъртта, или по-скоро не му давала мира мисълта каква ще е неговата смърт. В крайна сметка почти две години бил на фронта и везните вече далеч не били наклонени в негова полза. Започнал бил да се моли. Вече не се молел да не умре, просто се молел да разбере, че се случва. Ужасявал се от мисълта да умре без предупреждение и се молел да види насочената към него минохвъргачка, за да има време да се подготви. Или пък по някакъв магически начин да усети приближаването на куршума на снайпериста, дошъл да пръсне мозъка му, преди тялото изобщо да разбере. И, моля те, Господи, умолявал той, не позволявай да ме убият с газ! Само преди седмица в един от паралелните окопи почти цял батальон — един от братските батальони^[1] от някаква фабрика в Нотингам — бил изтребен от приземна газова вълна, която се промъкнала безшумно към войниците и ги умъртвила, преди да разберат какво се случва. Сега всички те се давели в предсмъртни гърчове в някоя полева болница. Нощта преди нападението никой не могъл да спи. В четири сутринта, когато почти се било разсъмнало, Франк и Джак се подпрели на наредените по стената на окопа торби с пясък, Франк свил по една цигара за двамата и една за Алф Симъндс, на караул на огневото стъпало над тях. После Джак дръпнал силно от навитата цигара и без да поглежда Франк, казал:

— Няма да дойда.

— Къде няма да дойдеш? — попитал Франк.

— Там, разбира се — засмял се Джак и посочил към ничията земя — няма да дойда там.

— Не те виня, момче — засмял се и Алф Симъндс, защото решил, че се шегува, но на Франк му прилошало, защото знаел, че говори сериозно.

Преди да дойде заповедта, всичко утихнало. Оръдията били спрели, не се чувал смях, шеги, нищо, само тишината на очакването. Франк гледал как облаците минават по синьото небе над главите им, малки бели пухчета, понесли се над ничията земя, сякаш е просто поредната ивица селска морава, а не мястото, където той съвсем скоро ще умре.

Новият лейтенант бил позеленял като тревата, която вече не растяла там, големите като дъждовни капки пот по челото му се виждали отдалече, за пръв път им се падал толкова нервен лейтенант. Или толкова зъл. Франк подозирал, че не след дълго някой снайперист ще го отнесе, при това не задължително вражески. Мъжете все още тъжали за Малкълм Инс-Уорд, който бил с тях цели шест месеца, преди да го застрелят в окото. Помагал да преместят ранен войник от ничията земя, когато един снайперист го уцелил. Загинал и редникът, дето му помагал, а раненият така или иначе умрял от газова гангрена, тъй че всичко се оказало напразно.

Джак се разбирал добре с Малкълм Инс-Уорд, двамата прекарвали дълги часове в землянката на офицерите в разговори за политика и за живота като цяло, и приел смъртта му особено тежко. Инс-Уорд и шумът, ето това повалило Джак, решил Франк.

Заповедта да излизат от окопа дошла и те почувствали преди всичко облекчение, всички се закатерили по стълбите и прескочили парапета, докато останали само трима — Франк, Джак и новият лейтенант. Франк не знаел защо не помръднал, било по-скоро моментно колебание — искал да се увери, че и Джак ще дойде — но тогава лейтенантът им се разкрещял и размахал оръжие, като заявил, че ако не излязат, ще ги застреля, при което Джак едва чуто казал:

— Няма нужда от това, сър, отиваме — и почти завлякъл Франк от окопа, а преди още да са прехвърлили парапета, изревал: — Бягай!

Франк така и направил, защото сега бил по-изплашен да не го застреля в гръб пушката на лейтенанта, отколкото да не го разкъса вражеският огън.

Франк бил твърдо решен да не изпуска Джак от поглед, убеден по някаква причина че ако не се отделя от него, шансовете му да загине са по-малки. Вперил очи в полковата емблема на гърба на куртката му и парченцето плат, пристегнато като момичешка плитка на колана му, но само след секунди Джак вече бил изчезнал, а Франк останал сам да се придвижва през нещо, което приличало на стена от мъгла, но било всъщност пушекът от големите оръдия, които отново били загърмели. Мъглата се простирала сякаш до безкрай, но Франк не спирал да върви, макар да не намерил Джак, нито пък друг войник — жив или мъртъв.

Едва след доста време осъзнал какво се е случило. Бил умрял — вероятно се било случило още първия път, когато изгубил Джак от поглед, сигурно от куршума на някой снайперист, и сега вече не вървял през ничията земя, а през ада и ето такъв щял да бъде неговият ад — да се влачи за вечни времена през ничията земя към вражеските окопи. Франк тъкмо се опитвал да пренастрои мисленето си към тази нова реалност, когато се подхлъзнал и изведнъж започнал полу да пада, полу да се свлича по склона на кален кратер, като държал пушката си над глава и крещял с всички сили, защото това бил един от адовите казани и щял да бъде бездънен.

Тогава обаче спрял да пада, да се свлича и крещи, и разбрал, че се намира почти две трети надолу по склона на огромен кратер. Долу имало гъста кална вода, а в нея едно тяло се носело по лице. Около тялото плувал плъх и правел бавни, лениви кръгове и Франк неочаквано си спомнил как двамата с Албърт се научили да плуват в един зноен летен ден. Било преди години, макар че в този момент спокойно можело да е било в друг живот. Отишли били при Клифтън Ингс и водата на река Уз била със същия плътен цвят като водата в дупката от гранатата. Онзи ден Джак бил на легло с дребна шарка, така че били само двамата. Франк затворил очи, отблъснал се от меката кал на склона на кратера и решил, че миналото е единственото безопасно място.

Съсредоточил всички сили, за да усети отново топлината на слънцето от детинство върху слабичките си деветгодишни рамене и да подуши девесила и глогините по брега на Уз. Вече можел да почувства водата при първото стъпване, шока от студа и странното усещане от разперените в калта на дъното пръсти на краката. Почувствал и триенето на конопеното въже, с което се редували да се връзват — единият да се плацика в реката, а другият да пази, готов да го изтегли, ако започне да потъва. Също и върбите с гъстите, сребристо зелени листа, които се влачели във водата като моминска коса.

Франк останал в този кратер няколко часа, като пресъздавал първия си урок по плуване с Албърт, докато в края на деня и двамата вече можели да стигат почти до средата на реката. Изтощени, но ликуващи, се излегнали на твърдата суха земя под върбата, за да изсъхне водата по кожата им, и Франк си спомнил как имал сандвичи в джоба на дрешката си (това било преди майка му да почине) и двамата седнали и изяли смачканите филийки хляб и ягодово сладко. Когато приключили, Албърт извърнал омацаното си със сладко лице към Франк и казал:

— Хубав ден беше, нали, Франк?

Помислил, че сигурно е заспал, защото изведнъж вдигнал поглед и установил, че пушечната мъгла се е разнесла и небето е ясносиньо. Застанал над него на ръба на кратера бил Албърт, усмихнат и засмян, и първата мисъл на Франк била колко много Албърт прилича на ангел, дори облечен в камуфлажи, а русите къдрици — събрани под шапката. По златната кожа на бузата му минавала тънка ивица кръв и смазка, а очите му били сини като небето горе, по-сини дори от незабравките на чаения сервиз в предния салон на „Лодър стрийт“.

Франк се опитал да каже нещо на Албърт, но не могъл да накара нищо да излезе от устата му. Смъртта била точно като да си затворен в сън. После Албърт вдигнал ръка като на сбогуване, обърнал се и изчезнал, потънал зад хоризонта на кратера. Франк почувствал ужасно отчаяние, когато Албърт вече не се виждал, сякаш някой бил откъснал нещо от него, затреперил от студ. След малко решил, че ще е най-добре да се опита да намери Албърт, тъй че изпълзял от кратера и тръгнал най-общо в посоката, в която той бил изчезнал. Известно време след това попаднал на превързочен пункт и уведомил сестрата, че е умрял, а тя само казала:

— Тогава иди да седнеш в онзи ъгъл при лейтенанта.

Франк отишъл до наредените до стената торби пясък, където младши офицер се подпирал на патерици и гледал с едно око нищото — другото било бинтовано. Франк бръкнал в джоба си и с изненада установил, че тютюнът му си е на мястото, свил две цигари и дал едната на лейтенанта. Помогнал му да я запали (младият офицер много трудно се оправял с монокулярното си зрение), после двамата мъртъвци замълчали и загълтали цигарения дим със замаяно удоволствие, а светликът избледнявал над първия ден от битката при Сома.

 

 

Лилиан събирала такси в трамвай по средата на „Блосъм стрийт“, когато почувствала внезапна ледена тръпка да преминава през цялото й тяло, макар денят да бил горещ. Без дори да се замисля, свалила през глава машината си за билети и я оставила на една седалка, дръпнала звънеца и слязла от трамвая пред погледите на изумените пътници. Минала с бърз ход по „Блосъм стрийт“ и надолу по „Микългейт“. Затичала се, преди още да е стигнала Уз Бридж, а когато завила по „Лодър стрийт“ и видяла седналата на прага Нел да я чака, вече тичала, сякаш мъртвите били по петите й, всичките фиби от косата й били изпопадали, а по ризата й се били образували огромни потни петна. Спряла се на малката дървена порта на входа, притиснала повдигащите се гърди и едва поемайки дъх, а Нел само седяла неподвижно, подпряна на рамката на вратата, с лице, вдигнато към слънцето. Тя не тичала към дома, излязла от прашното мазе, където по цял ден се шиели униформи, и тръгнала бавно по „Монкгейт“, на пръв поглед сякаш излязла на неделна разходка. Заключено било, защото Рейчъл била излязла на пазар, а и двете си били забравили ключовете, и в продължение на една минута само се гледали, изумени от силата на вътрешния си инстинкт.

Накрая Лилиан нарушила мълчанието:

— Мъртъв е, нали? — поела рязко въздух, затворила портата зад себе си, тръгнала бавно по пътеката към Нел и се свлякла до нея на стъпалото. След много време, когато слънцето вече се било преместило отвесно над покрива и се канело да отиде на съседната улица, проговорила отново: — Сега е в рая.

Нел погледнала нагоре към редкия ярък въздух, сякаш Албърт можел да се покаже сред останалите ангели, но там нямало нищо, нито едно облаче дори, нито една лястовица, понесла се по топло течение.

Когато отворили телеграмата, която Лилиан прочела на Рейчъл — „С прискърбие ви съобщаваме, че Албърт Баркър загина в битка на 1 юли 1916 г. Военният съвет изказва своите съболезнования“ — Нел и Лилиан вече от седмица били в траур.

Минохвъргачка взривила картечното гнездо на Албърт; снарядът паднал право върху тежката гаубица и изхвърлила телата на картечарите така, че се приземили във формата на звезда около остатъците от оръдието си. Единствената следа по Албърт била ивица кръв и смазка на загорялата му от слънцето буза, а лицето му било застинало в блажена усмивка — като на дете, което току-що е зърнало майка си сред тълпата, и човек би се запитал какво го е убило, докато не го вдигне и не види, че задната част на черепа му липсва.

На Франк му се сторило странно Албърт да изглежда толкова добре и да е умрял, а Джак, покрит от глава до пети с кръв и на вид като един от ранните светци, да е жив. А това, че и тримата са се озовали в един и същ превързочен пункт точно онзи ден, тогава му се сторило съвсем естествено — в крайна сметка съвпадението далеч не било по-странно от факта, че единственият труп, който видял през целия ден (освен войника на дъното на калния кратер, който е бил там поне няколко дни), бил този на Албърт. Джак не проговорил на Франк; всъщност Джак минал точно пред умрелия Франк, без дори да го види през кръвта, която се стичала по лицето му.

Когато Франк паднал в кратера, Джак бил всъщност само на няколко метра пред него. Просто продължил да върви; прекосил ничията земя, покрай него се взривявали мини, а куршуми от картечници прелитали покрай главата му, докато — за своя най-голяма изненада — се озовал право пред бодливата тел, ограждаща германските окопи. Дори тогава не спрял, просто минал през оградата като упоен и продължил, докато не стигнал до следващата телена ограда. Не бил дори изненадан при вида на всичката тел, макар вече дни наред да били изстрелвали снаряди, за да я разрушат. Внезапно, неочаквано Джак се озовал в германски окоп и тръгнал по него, докато стигнал до хубава малка землянка и си помислил колко по-добре е построена от тази на Малкълм Инс-Уорд. Забравил бил, че Инс-Уорд е мъртъв, и едва ли не очаквал да го срещне на следващия ъгъл. Не станало така, вместо това намерил землянката и сгушени в нея трима немски редници, млади момчета. Едното било много русо, другото — много високо, а третото — много набито, и Джак се засмял, защото му напомнили за представление, което бил гледал в музикалната зала на „Емпайър“ преди войната и в което трима младежи, точно като тези трима немски редници, танцували и пели песен, която сега не можел да си спомни. Номерът им бил смешен, не спирали да местят един цилиндър от глава на глава, а публиката се заливала от смях. Коя била песента? Дощяло му се да си я спомни. Стоял там и се смеел, едва ли не в очакване някой да извади цилиндър, само че никой не помръднал, така че накрая Джак вдигнал своята „Лий-Енфилд“ и изпразнил пачката. Един по един редниците отметнали глава, след което се свлекли до чувалите с пясък по стената на землянката, а последният го погледнал толкова изненадано, че Джак отново се засмял и си помислил, че и този номер си го бива. Обърнал се и се отдалечил с ясното съзнание, че сега със сигурност няма да си спомни песента.

 

 

Джак получил отпуск след Сома, завърнал се у дома за пръв път от две години. Раните му били почти заздравели, оказали се изненадващо повърхностни разкъсвания, а ръцете и лицето му сега били покрити с тънки, подобни на нишки белези, с които Нел много се гордеела, защото един страхливец със сигурност не би могъл да има такива. Всъщност Джак бил награден с медал за храбростта си да убие тримата германци, и Нел била разочарована, че не го носи, като се разхождат. Подпитала го няколко пъти, но накрая той се извърнал и я погледнал с толкова странен поглед, че почти се изплашила.

През цялото време на отпуска си бил труден. Идвал до къщата на „Лодър стрийт“ всеки ден, но почти нищо не казвал, седял на масата нацупен и навъсен, та Нел почти му се развикала, задето й обръща толкова малко внимание. С Лилиан обаче говорел. Станала била член на местния клон на Съюза за демократичен контрол и посещавала един куп лекции и Рейчъл казала на Джак, че тя обичала чужденците, точно като Арнолд Раунтри, а Джак само се засмял. Джак и Лилиан сякаш били на едно мнение за повечето неща и той дори казал, че според него да си възразител, е знак за смелост, при което Нел за малко да си изпусне чашата с чая. Ядосвала се, като ги гледала двамата, седнали с почти допрени глави, вглъбени в някакъв разговор. За пръв път в живота си Нел изпитала неприязън към сестра си.

Нел и Джак почти се оженили през онзи отпуск; говорили да вземат специално разрешение; Джак бил у дома само за седмица, но дните сякаш отлетели по-бързо от очакваното. Джак нямал особено желание — не защото не я обичал, както обяснил, а защото не искал да я остави вдовица. Нел нямало как да му каже, че предпочита да е вдовица, отколкото почернена годеница за втори път, тъй че предпочела да не спори.

Малко преди Джак да се върне на фронта, отишли да гледат „Битката при Сома“ в кино „Илектрик“ във Фосгейт. Нел се опитвала да види Албърт, убедена, че усмихнатото му лице ще се покаже на екрана, макар че щяло да й бъде неимоверно трудно да го преживее, ако наистина се появял. Всички младежи се усмихвали и смеели, сякаш войната е просто шега. „Като на шега“ — бил казал самият Албърт. Разбира се, те се усмихвали за пред камерата, човек имал чувството, че чува операторът да казва: „Хайде, момчета, широка усмивка!“, докато редиците се точели на път за фронта. Всички се извръщали, махали с ръка и се усмихвали, сякаш Сома била чисто и просто кратко екскурзионно летуване. Филмът показал много от подготовката — придвижването на войската, огневите валове. Виждали се изстрелите от оръдията, а в далечината — и малки облачета дим. Тъй като звук нямало, битката при Сома изглеждала много спокойна. Нел гледала как мъже с ризи и тиранти зареждат големите оръдия и в гърлото й заседнала буца, защото си спомнила деня, в който Джак дошъл да оправи пейката в двора.

Последвали много кадри с германски затворници, на които британски войници предлагат цигари, също куцукащи през окопите ранени и от двете страни, но между това не се видяло кой знае колко от същинската битка. На единия кадър се забелязвало как се дава заповед на войниците да тръгват, и всички го правят, с изключение на един, който стига до парапета, след което безшумно се плъзва обратно. Следвал кадър на умрели коне, а надписът гласял, че тези двама неми другари също са дали живота си, но като цяло битката при Сома не изглеждала да е дала кой знае колко жертви, а и така човек се питал къде са всъщност те. (Така че, разбира се, до известна степен филмът отразявал преживяното при Сома от Франк.)

Дори на Нел това описание се сторило незадоволително и когато пуснали светлините и хората започнали да се изнасят от местата си, Джак и Нел останали още малко, после Джак се привел и казал с много тих глас:

— Не беше така, Нел.

— Да, знам — отвърнала тя.

После Джак заминал — не на фронта, а за Шубринес. Франк бил озадачен — по един или друг начин Джак бил успял да уреди да бъде ангажиран в новото училище за обучение на кучета там и щял да бъде водач в службата на пощенските кучета.

 

 

Джак престанал да чува оръдията. Още били там, той просто не ги чувал. Нощем лежал в леглото с Бетси при краката си и намирал, че звукът от спокойното дишане на малкото куче помага и на него да заспи по-лесно. Да се спи с кучетата в стаята, било строго забранено, нощем трябвало да ги затварят в кучкарника, но Джак установил, че колкото по-небрежен бил спрямо правилата напоследък, толкова по-лесно било да се нарушават. Бетси му била любимка, предан малък уелски териер, който би преминал и през пламъците на ада заради него. Обичал и другите две, но не както Бетси. Бруно бил немска овчарка, голямо флегматично куче. Джак и Бруно се разбирали добре, и двамата знаели, че ще умрат, и поради това се държали на почтително разстояние един от друг. В някои от по-умопомрачените си моменти Джак вярвал, че Малкълм Инс-Уорд се е преродил в Бруно. Понякога нощем седял на земята пред кучкарника с Бруно, както някога седели с Инс-Уорд, и на моменти се налагало да се насили да не свие цигара и да я подаде на едрото учтиво куче.

Третото му куче бил Пеп, малък Джак Ръсел териер, най-бързото и най-доброто куче куриер от всичките. Пеп се наслаждавал на тичането; за него войната била просто игра; изстрелвал се със съобщение в малката метална кутийка на врата си: „Още амуниции трябват в еди-кой си окоп“ или нещо от този род, след което скачал и се завъртал, като едва докосвал земята с малките си лапи, заобикалял кратери от гранати, прескачал препятствия, често правел цели салта нагоре, после се приземявал на крака, втурвал се обратно в ръцете на Джак и скачал чак до рамото му. По-рано Пеп бил нечий домашен любимец. Джак бил чел писмото, с което пристигнал… „Оставихме татко да отиде да се бие срещу кайзера, а сега изпращаме Пеп да даде своята дан. С обич, Флора.“ Много от кучетата били нечии преди това. Джак ги бил виждал да идват от приютите, които преливали от нежелани кучета заради ограничените дажби храна. Някои обаче идвали директно от дома си. Джак се питал какво ли биха си помислили техните семейства, ако видели как подбират любимците им за обучение. Дори на самия него било трудно да го преглътне. Кучетата се хранели само веднъж на ден — всички виждали как храната им се приготвя, но точно преди да ги пуснат от клетките, водачите трябвало да хвърлят гранати в една яма недалече. Гранатите, разбира се, вдигали ужасяващ шум и отначало нито едно от кучетата не се осмелявало да излезе за храната. На третия — четвъртия ден вече гладували и по-смелите, онези, които накрая щели да отидат на фронта, се промъквали към чиниите през своята версия на ничия земя, изгълтвали храната възможно най-бързо и се втурвали обратно в укритието на клетките. Най-странното било, че само след няколко дни същите тези кучета дърпали каишките си, за да излязат още при хвърлянето на първата граната.

Понякога изпращали неподходящите кучета обратно, късметлиите се връщали в приютите или при собствениците си, но най-често просто ги застрелвали. Джак прекарал не една безсънна нощ в мисли за някои от тези кучета — едно конкретно малко кученце не му излизало от главата, нежен кестеняв шпаньол на име Джени, смразила се до мозъка на костите си от гранатите и впоследствие застреляна зад парадната площадка. Дори сега, отново на фронта, Джак виждал пред себе си големите нежни очи на малкото куче, извърнали към него невярващ поглед при случващото се. Всеки път, когато се сетел за Джени, протягал ръка да погали топлата козина на Бетси, а в знак на опрощение тя се претъркулвала и навирала влажната си муцуна в шепата му.

Джак знаел, че Франк го мисли за предател. Кучетата били плосък номер, кучкарниците се намирали достатъчно навътре зад огневата линия, за да бъде в безопасност, или поне в значително по-голяма от окопите — мнение, изказвано често и нескрито от Франк пред всеки, готов да го изслуша. Често се чудел как е успял да се уреди и Джак му казал, че братът на Инс-Уорд му е намерил тази работа.

— Голям си късметлия — казал му веднъж Франк, като го срещнал.

Франк бил разпределен в един от резервните окопи, но последвал Джак чак до огневия, където водел Бруно, за да помогне да се прокара телефонна линия. Макарата с кабела била закрепена на гърба на кучето и то тръгнало весело, с вирнати уши и опашка, сякаш да потича в парка за деня. Част от линията минавала през един ъгъл на ничията земя и Джак се провесил на корем през парапета и изсвирил окуражително на Бруно, като същевременно се опитвал да не обръща внимание на Франк, който не млъквал.

— Аз ще умра — тъкмо повтарял за стотен път той. Франк се бил върнал от мъртвите и сега пак трябвало да се тормози по въпроса с умирането. Вярата му в собствената му надвиснала смърт била вече непоклатима. — Ще бъда разкъсан на парчета, а ти и проклетите ти кучета ще си бъдете живи и здрави. После ще се прибереш у дома и ще се ожениш за Нел и всичко ще бъде супер, а аз ще съм се превърнал в студена слуз в земята и знаеш ли защо? Защото ти си проклет късметлия, а аз не съм.

Вниманието на Джак било съсредоточено върху голямото куче, което вече вземало последните няколко метра към него.

— Повече ще се разстроиш, ако някой снайперист уцели тъпото куче, отколкото, ако застреля мен — просъскал Франк, а тежкото куче прескочило парапета, Джак го прегърнал, казал „Добро куче, Бруно“ и му дал малко храна от джоба си. Не отвърнал нищо, нямало какво да каже, защото това била самата истина. За него Бруно означавал повече, отколкото Франк.

Франк продължил да стои нападателно до Джак в очакване той да каже нещо, от което да се почувства по-добре. Само че единственото, което можело да го накара да се почувства така, било да знае, че няма да умре, а по този въпрос Джак нямало какво да направи. Свалил макарата с кабела от гърба на Бруно и я прибрал обратно в раницата си. После вдигнал капака на джоба на куртката си и извадил нещо малко със странна форма, което поставил в ръката на Франк. Той за миг помислил, че е кучешка лапа, но после погледнал и видял, че е прекалено малка.

— Заешка лапа — за късмет — обяснил Джак, после се завъртял на пети. — Бруно! — додал той и двамата с кучето тръгнали по окопа и завили надясно, преди Франк да измисли какво да каже.

Джак дълго размишлявал върху изреченото от Франк; част от него се срамувала, че вече никой не му е достатъчно мил, но друга се чувствала освободена от неизбежността на смъртта. Перспективата да се върне у дома, да се ожени за Нел, да стане баща, да остарее, му се струвала толкова абсурдна, толкова невероятна, че чак смях го напушвал. Във въображението си го виждал — как се връща от работа, как Нел се суети с престилката да сложи чай на масата, как копае парче земя някоя лятна вечер, как води синовете си на футболен мач — виждал го много добре, но знаел, че няма да му се случи. Така или иначе това с Нел нямало да е живот; отначало я харесал, защото била толкова крехка — крехка, тиха и нежна — но сега тази крехкост му приличала на глупост. Ако изобщо мислел за жена, то това била Лилиан. В нея виждал повече живот — в прекрасните й издължени като на котка очи и необяснимото усещане, че тайно се надсмива над всичко, сякаш е наясно каква голяма глупост е светът. Мислел и за други хора, разбира се, докато лежал буден в тъмното. Мислел за Малкълм Инс-Уорд, мислел и за малкото куче Джени и объркания поглед в доверчивите й очи. Най-много обаче мислел за Албърт.

Спомнил си Албърт през един горещ ден преди много време, когато двамата плували в река Уз. Как Албърт, проснат по корем на брега, с блеснала от водата кожа като риба, казал:

— С Франк тук заедно се научихме да плуваме, точно на това място — при което Джак се изправил и погледнал кожата по гърба на Албърт, по-красива от тази на която и да е жена. Албърт се засмял приглушено, защото бил заровил лице в ръце.

— Какво е толкова смешно? — попитал Джак и погледнал плешките на Албърт, които потрепвали от смеха. Лесно можело да си представи как мънички крилца пробиват през копринената кожа над лопатките му и с усилие на волята се спрял да не се пресегне и погали костите на мястото на бъдещите криле. — Какво е толкова смешно?

Албърт обаче скочил и се гмурнал обратно в реката и Джак така и не разбрал какво е накарало Албърт да се засмее. Може просто да е бил щастлив. Албърт имал невероятна способност да изпитва щастие. Когато се разделили — Албърт към „Парк Гроув стрийт“, Джак направо по „Хънтингтън Роуд“ — Албърт извикал след него:

— Хубав ден беше, нали?

След години, едва след смъртта на Албърт, Джак осъзнал, че той е събирал хубави дни, както някои хора колекционират монети или пощенски картички.

Франк дори не се изненадал, когато чул, че Джак е загинал. Цялата история му разказал един другар, който видял всичко. Пеп, малкият Джак Ръсел териер, бил изпратен със съобщение от окопа на огневата линия, в което се казвало, че им трябват още пълнители за картечници „Люис“, потеглил с обичайната си скоклива стъпка, размахал малка рошава опашка, от която цялото му тяло се олюлявало, но стъпил точно на една свързваща дъга. Паднал на земята с разкъсан от шрапнел заден крак и заскимтял ужасяващо, като през цялото време се опитвал да се изправи на крака и да продължи да тича. Джак крещял с всички сили на Пеп в опит да го накара да се върне, но горкото куче било ранено прекалено тежко. Според всички отгоре валял истински дъжд от куршуми, но Джак тръгнал да пълзи към кучето, без нито за миг да спира да му вика окуражително. Може би е мислел за малката Флора, изпратила домашния си любимец да изпълни дълга си. Още не бил стигнал до кучето, когато взривила се зад него ръчна граната го разкъсала на парчета, а кучето продължавало да вие неистово. За щастие, един от британските снайперисти се смилил и успял да застреля кученцето. Това бил същият Грегъри Мейсън, който разказал на Франк историята и заявил, че ако онова куче било продължило да вие дори само минута повече, той самият щял да си пусне куршум в главата.

Франк не знаел какво е станало с Бруно, но съдбата на Бетси била тъжна: отказала да работи с друг водач и известно време продължавала да тича към огневата линия и обратно в кучкарниците в търсене на Джак. След известно време започнала просто да се мотае или да лежи унило на земята, така че всички се спъвали в нея и я ругаели. Накрая един лейтенант я извел и я застрелял, защото хората вече не издържали на жалния й поглед.

Откакто се сдобил със заешката лапа, животът на Франк се променил като по магия и той престанал да се тормози за смъртта чак до 1942 година. След примирието се завърнал у дома и се оженил за Нел, която вече била прибрала малкия пръстен с перла при сапфирените камъчета от Пърси и повече не погледнала и двата, докато не ги извадила след почти трийсет години, за да ги даде на близначките Дейзи и Роуз като подарък за кръщенето.

 

 

Сватбата била малка и в църква. Нел била с люлякова рокля, а Лилиан със сива; когато Франк ги видял с ръкавиците с перлени копчета и големи шапки с падащи воали, му заприличали на бледи пърхащи нощни пеперуди. Щяло му се да може да се ожени и за двете — не защото обичал Лилиан (тя била прекалено умна, прекалено надменна), а просто за да може и над нея да бди. Струвало му се важно да се опита да опази всички, които били оцелели. Когато с Нел се надвесили от прозореца на вагона, който щял да ги отведе на медения месец (отишли на Езерния район, някак си и двамата не можели да си представят да отидат в Скарбъроу), Франк погледнал малката група сватбари на перона, които им махали за довиждане (Рейчъл, Лилиан, Том и Мейбъл и майката на Пърси Сиврайт), и му се сторило, че вижда старата си познайница смъртта някъде в далечината, убеден по някаква причина че е дошла за Лилиан. По-късно, разбира се, осъзнал, че е била за Рейчъл, която умряла още щом влакът взел първия завой.

 

 

Франк, изглежда, успял сравнително добре да се справи със спомена от Голямата война. Решен бил да изживее възможно най-скучния и обикновен живот, в който единствените проблеми да са никненето на зъбите на някое от децата и листните въшки по розовия храст, който мислел да засади до входната врата на къщата на „Лодър стрийт“. Спомените от войната нямали място сред такава домашна хармония. Имало обаче един момент — един ден, скоро след раждането на първата му дъщеря, Барбара, когато Нел го била изпратила да потърси игла, както ровел в чекмеджето на скрина, попаднал на снимката на футболния отбор. Усетил как по гърба му минава леденостудена тръпка, защото, както оглеждал всеки от играчите един по един, осъзнал, че от всички тях само един е още жив и това бил той. Погледнал Пърси и почти се засмял — навремето смъртта му им се струвала толкова трагична, а сега била нещо толкова банално. Франк изхвърлил снимката, като първо я накъсал на малки парченца, защото знаел, че при всеки поглед лицата на Албърт и Джак ще му напомнят, че не той, а те трябва да са живи. Слязъл при Нел, която установила, че съвсем е забравил за иглата, и му се ядосала, но се опитала да не го покаже. Толкова трудности й било коствало да си намери и задържи съпруг и нямала желание да повтаря всичко отначало.

Франк и Нел си родили общо пет деца — Клифърд, Бабс, Бънти, Бети и Тед. Когато дошъл на бял свят, Клифърд вече си имал братовчед. Едмънд, синът на Лилиан, се родил през пролетта на 1917 година. Лилиан отказала да разкрие кой е бащата, дори след опитите, макар и неуспешни, на Рейчъл да я изхвърли от къщи. Известно време Нел се страхувала, че бебето ще се роди с гъста черна коса и скули като остри миди. Колкото и непоносима да била тази мисъл, някак много по-лош бил фактът, че то се оказало със златисти ангелски къдрици и очи като незабравки.