Елена Феранте
Гениалната приятелка (36)

14.

През онова лято очертанията на квартала избледняха. Една сутрин баща ми ме взе със себе си. По случай записването в гимназията^[1] искаше да ме придружи и да ми покаже какви превозни средства да ползвам и по кои улици да минавам, когато през октомври започнеше новото училище.

Беше красив и ясен ветровит ден. Почувствах се обичана, приласкана; към обичта, която изпитвах към него, скоро се прибави нарастващо възхищение. Познаваше прекрасно огромните разстояния в града, знаеше къде да вземе метрото, трамвая или пък автобуса. На улицата се държеше възпитано, с една някак бавна любезност, каквато вкъщи почти никога не проявяваше. Успяваше да се сближи с всички — и в транспорта, и в различните служби, и винаги му се удаваше да информира събеседника си, че работи в общината и че имаше възможността да ускори документация или да отвори врати.

Прекарахме целия ден заедно; това беше единственият подобен в живота ни, за друг не си спомням. Посвети ми се напълно, сякаш искаше за няколко часа да ми предаде всичкото полезно знание, натрупано през цялото му съществуване. Показа ми площад „Гарибалди“ и гарата, която строяха: според него беше толкова модерна, че идвали японци от Япония специално да я разглеждат, за да си направят същата и у тях, особено колоните. Но ми призна, че предишната гара повече му харесвала, бил привързан към нея. Е, нищо. Неапол си беше такъв открай време според него — отцепват, рушат, строят наново, а парите си вървят и за хората се отваря работа.

Заведе ме по булевард „Гарибалди“ до сградата, където се помещаваше училището ми. Държа се изключително добросърдечно в канцеларията, имаше таланта да се харесва, талант, който оставаше скрит за квартала и за нас у дома. Похвали се с невероятния ми успех от дипломата на един от портиерите, чийто кум от дума на дума се оказа, че познава. Чух го да повтаря често: „наред ли е всичко?“ или: „каквото може, ще се нареди“. Показа ми площад „Карло III“, Хотела на бедните^[2], ботаническата градина, улица „Фория“, музея. Прекара ме по улица „Константинопол“, Порта Алба, площад „Данте“, улица „Толедо“. Бях зашеметена от толкова имена, от шума на уличното движение, от гласовете, цветовете, празничното настроение наоколо, от усилието да запомня всичко, за да го споделя по-късно с Лила, от това с каква лекота той си побъбри с пицаря, от когото ми купи парче вряла пица с рикота, и със зарзаватчията, от когото ми купи една много жълта праскова. Възможно ли беше само нашият квартал да е наситен с напрежение и насилие, а останалата част от града да е толкова ведра и приятелски настроена?

Заведе ме да видя работното му място на площад „Муничипио“. Каза ми, че и там всичко било подновено, подрязали растителността, съборили наоколо — виж сега колко широко е станало, единственото старо нещо е Маскио Анджоино^[3], обаче виж колко е красив, малката ми, двама истински мъже има в Неапол, татко ти и този тук. Отидохме в общината, поздрави този-онзи, всички го познаваха. С някои се държеше весело, представи ме, повтори за пореден път, че съм завършила с девет по италиански и девет по латински; с други почти не обели дума, само: да, добре, да, както наредите, ще бъде изпълнено. Накрая заяви, че ще ми покаже Везувий отблизо и морето.

Беше незабравимо. Отправихме се към улица „Карачоло“, вятърът духаше все по-силно, слънцето грееше все по-силно. Везувий беше един нежен силует в пастелен цвят, под него се бяха скупчили като речни камъни белезникавите градски постройки, землистият на цвят профил на замъка Кастел дел Ово, морето. И то какво море! Беше бурно, от него се носеше грохот, вятърът спираше дъха, залепяше дрехите по телата и повдигаше косите от челата. Застанахме във високата част на улицата заедно с една скромна група, която наблюдаваше този спектакъл. Вълните се търкаляха като тръби от син метал и разнасяха отгоре пяната като разбит белтък, после се пръсваха на хиляди искрящи тресчици и се хвърляха към улицата под звуците на едно „Ооо!“, изтръгнато от почудата на всички нас, наблюдаващите. Колко жалко, че я нямаше Лила. Бях като вцепенена от силните пориви на вятъра, от грохота. Имах чувството, че макар и да поглъщах много от гледката, някои неща — прекалено много неща — се разпердушинваха наоколо, без да мога да ги поема.

Баща ми ме стисна за ръката, сякаш го беше страх да не се измъкна нанякъде. Имах наистина желанието да го оставя, да се затичам, да се преместя оттам, да пресека улицата, да се оставя да ме връхлетят блестящите морски тресчици. В този страховит момент, изпълнен със светлина и с оглушителни звуци, си се представих сама в това ново изживяване насред града, самата аз бях нова, с цял един живот пред себе си, изложена на трескавата променливост на нещата, но сигурна победителка: аз и Лила, ние двете с тази способност, която заедно — само заедно — придобивахме — да възприемаме цветовете и звуците в тяхната цялост, както и всички неща и хора, и да им вдъхнем сила чрез начина, по който си ги разказвахме.

Прибрах се в квартала, все едно се завръщах от далечна земя. Ето ги отново познатите улици, ето я месарницата на Стефано и сестра му, Пинуча, Енцо, който продаваше плодове, фиата на братята Солара, паркиран пред бара — какво не бих дала в момента да изчезне от лицето на земята. Слава богу, че майка ми не разбра за случката с гривната. Слава богу, че не се намери никой да разкаже на Рино какво се беше случило.

Разказах на Лила за улиците, за имената им, за грохота, за невероятната светлина. Но веднага се почувствах неудобно. Ако разказът за този ден идваше от нея, щях да се вмъкна в него с нужното пригласяне и макар и да не съм била свидетел, щях да се оживя, да се почувствам активна участничка, да задавам въпроси, да предполагам отговори, да се опитам да й внуша, че трябва заедно да направим същото пътуване, непременно, защото щях да го направя още по-прекрасно за нея и да й бъда далеч по-добра компания от баща й. Тя обаче ме слушаше, без да прояви любопитство, и ми дойде на ума, че го прави от лошотия, само и само да охлади ентусиазма ми. Но после се убедих, че не беше така, по-скоро имаше своя начин на мислене, който се захранваше от конкретни неща — от някоя книга, от фонтанчето. Явно ме слушаше с ушите си, но с очите и ума си беше здраво закотвена там, на улицата, при рехавите растения в градинката, при Джилиола, която се разхождаше с Алфонсо и Кармела, при Паскуале, който махаше за поздрав от скелето на строежа, при Мелина, която разказваше на висок глас за Донато Сараторе, докато Ада се опитваше да я помъкне към къщи, при Стефано, сина на дон Акиле, който току-що си беше купил фиат комби „Джардинета“, до него седеше майка му, а отзад сестра му Пинуча, при Марчело и Микеле Солара, които минаваха с колата и Микеле се правеше, че не ни забелязва, а Марчело не пропусна да ни отправи приветлив поглед, и най-вече при тайната работа, която вършеше скришом от баща си, за да задвижи проекта с обувките. За нея в този момент моят разказ беше съвкупност от излишни сигнали от излишни пространства. Тези пространства щяха да я занимават само ако й се удадеше възможност да ги посети. Така че след всичкото ми говорене каза само:

— Трябва да кажа на Рино да приемем поканата на Паскуале Пелузо за неделя.

Ето, аз й разказвам за центъра на Неапол, а тя поставя в центъра дома на Джилиола в едно от кварталните блокчета, където Паскуале искаше да ни заведе на танци. Стана ми неприятно. Винаги приемахме поканите на Пелузо, но после никога не отивахме: аз, за да си спестя разправии с родителите ми, тя, защото Рино беше против. Но често се случваше да го шпионираме в празничен ден, докато, съвсем чистичък, чака приятелите си, малки и големи. Беше щедро момче, не делеше хората по възраст, би завел всеки. Обикновено изчакваше на бензиностанцията и един по един се появяваха Енцо, Джилиола, Кармела, която сега искаше да я наричат Кармен, понякога и Рино, ако нямаше друго за вършене, и Антонио, на когото тежеше отговорността за майка му Мелина, а ако Мелина беше спокойна, идваше и сестра му Ада, която братята Солара бяха напъхали в колата и кой знае къде я бяха отвели за цял час. При хубаво време отиваха на плаж и се връщаха с червени от слънцето лица. Или пък, по-често, се събираха всички у Джилиола, чиито родители бяха по-гостоприемни от нашите, и там, който можеше да танцува, танцуваше, а който не можеше, се учеше.

Лила започна да ме уговаря да ходим на тези събирания, беше се запалила не знам защо по танците. И Паскуале, и Рино изненадващо се оказа отлични танцьори и ние научихме от тях тангото, валса, полката и мазурката. В интерес на истината Рино бързо се изнервяше в ролята на учител, особено със сестра си, докато Паскуале беше много търпелив. В началото ни караше да танцуваме, стъпили върху краката му, за да научим добре движенията, а после, когато станахме по-умели, започна да ни върти из апартамента.

Открих, че много ми харесваше да танцувам, можех да танцувам до безкрай. А Лила добиваше типичното си изражение на някой, който иска да разбере как се прави, и изглежда, че цялата забава за нея се състоеше в това да се научи, така че често само седеше да гледа и ръкопляскаше на двойките с най-добър синхрон. Веднъж, когато отидох у тях, ми показа една книжка, която беше взела от библиотеката: там пишеше всичко за танците и всяко движение беше обяснено в последователни черни фигурки на мъж и жена. В този период беше много весела, с нетипична за нея въодушевеност. Най-неочаквано обхвана талията ми и като пое ролята на мъжа, ме накара да танцуваме танго, докато свиреше мелодията с уста. Рино се подаде от вратата, видя ни и избухна в смях. Поиска и той да танцува, първо с мен и после със сестра си, макар и без музика. Докато танцувахме, ми разказа, че Лила била обзета от такава мания за съвършенство, че непрекъснато го карала да се упражняват, въпреки че нямаха грамофон. Но щом произнесе тази дума — грамофон, грамофон, грамофон, — Лила ми извика от другия край на стаята с присвити очи:

— Знаеш ли каква дума е?

— Не.

— Гръцка е.

Погледнах я объркано. В това време Рино ме остави и затанцува със сестра си, която нададе тъничък писък, хвърли ми наръчника по танци и полетя с брат си из стаята. Поставих наръчника при книгите й. Какво ми беше казала? Грамофон беше италианска, а не гръцка дума. Но в това време видях, че под „Война и мир“, обозначена, както си му е редът, с библиотекарските етикети на господин Фераро, се подаваше една опърпана книжка, озаглавена „Гръцка граматика“. Гръцка. Граматика. Чух я да ми обещава, задъхана:

— После ще ти напиша грамофон с гръцки букви.

Казах, че имам работа, и си тръгнах.