Брандън Сандърсън
Заклеващия (119)

92
Вода, топла като кръв

„Най-важното нещо, което искам да посоча, е, че Несътворените все още са сред нас. Осъзнавам, че това ще бъде оспорено, доколкото знанията, свързани с тях, са преплетени с теология. Обаче за мен е ясно, че някои от техните ефекти са често срещани по света — и ние просто се отнасяме с тях така, както с проявите на други духчета.“

Из Митика на Хеси, страница 12

Тестът на Разбиващите Небето щеше да се състои в един град със скромен размер на северната граница на Чистото езеро. Някои хора живееха в езерото, разбира се, но трезвомислещата част от обществото избягваше това.

Сет се приземи — е, беше приземен — близо до центъра на градския площад, заедно с останалите обещаващи. Главната част от Разбиващите Небето или остана във въздуха, или се настани върху скалите покрай града.

Трима майстори се приземиха близо до Сет, както и шепа по-млади мъже и жени, които можеха да се Оттласкват сами. Групата, която щяха да изпитват днес, включваше обещаващи като Сет — които трябваше да си намерят майстор и да се закълнат във Втория Идеал — и придружители, които вече бяха постигнали това, но сега имаха нужда да се обвържат с дух и да изговорят Третия Идеал.

Беше разнообразна група — Разбиващите Небето не изглеждаше да се интересуват от етническата принадлежност или цвета на очите. Сет беше единственият шин измежду тях, но от другите имаше макабаки, решийци, воринци, ириали и дори един тайлен.

Висок, силен мъж с марабетийски пояс и азишко палто се надигна тежко от мястото си на верандата.

— Много се забавихте! — скара се той на азишки и се запъти към тях. — Пратих да ви повикат преди часове! Затворниците избягаха в езерото; кой знае колко са далече сега! Ще убият отново, ако някой не ги спре. Намерете ги и се погрижете за тях… ще ги познаете по татуировките на челата им.

Майсторите се обърнаха към придружителите и обещаващите; някои от по-нетърпеливите сред тях побягнаха към водата. Някои, които можеха да се Оттласкват, поеха към небето.

Сет стоеше на мястото си, заедно с четирима от останалите. Той пристъпи към Ки, чиито рамене бяха наметнати с мантия на висш съдия от Марабетия.

— Откъде е знаел този човек да ни повика? — попита Сет.

— Ние разширяваме влиянието си, следвайки идването на новата буря — отвърна тя. — Местните монарси са ни приели като обединяваща бойна сила и ни дават законна власт. Градският Върховен управник ни писа по далекосъобщител, молейки за помощ.

— А тези затворници? — запита един придружител. — Какво знаем за тях и за задълженията си тук?

— Групата затворници са избягали от затвора на скалите. В доклада се казва, че са опасни убийци. Вашата задача е да откриете виновните и да ги убиете. Имаме писмени заповеди за смъртта им.

— Всички, които са избягали, са виновни?

— Да.

След тези думи двама от останалите придружители си тръгнаха, бързащи да се докажат. А Сет продължи да стои. Нещо в тази ситуация го тревожеше.

— Ако тези мъже са убийци, защо не са били екзекутирани досега?

— Този район е населен от решийски идеалисти, Сет, син на Нетуро — отвърна Ки. — Те имат странно, ненасилствено отношение, дори и към престъпниците. На този град му е поверено да държи затворниците от целия тукашен регион, а на управник Квати му се плаща данък, за да поддържа тези съоръжения. Сега, когато убийците са избягали, милостта е оттеглена. Трябва да бъдат екзекутирани.

Това беше достатъчно на последните двама придружители, които хвръкнаха в небето, за да започнат търсенето си. И Сет предполагаше, че е достатъчно и за него.

„Това са Разбиващите Небето“, помисли си той. „Не биха ни изпратили съзнателно по петите на невинни.“ Можеше да приеме подразбиращото им се одобрение още в началото. Обаче… нещо го тревожеше. Това беше изпитание, но за какво? Нима само за скоростта, с която щяха да ликвидират виновните?

Той тръгна към водата.

— Сет, син на Нетуро — викна му Ки.

— Да?

— Ти вървиш по камък. Защо? Всеки шин, който съм познавала, нарича камъните свещени и отказва да стъпи на тях.

— Не може да са свещени. Ако бяха, майсторе Ки, щяха да са ме изгорили много отдавна. — Сет й кимна, след което влезе в Чистото езеро.

Водата беше по-топла, отколкото я помнеше. Въобще не беше дълбока — твърдеше се, че дори в центъра на езерото водата няма да ти стига до повече от бедрата, като изключим някоя и друга яма.

— Много си изостанал от другите — обади се мечът. — Никога няма да ги настигнеш с това темпо.

— Познавах глас като твоя някога, меч-ними.

— Шепотите?

— Не. Един-единствен, в ума си, когато бях млад. — Сет прикри очи, загледан към блестящото езеро. — Надявам се, че този път нещата ще се развият по-добре.

Летящите придружители щяха да хванат всички, които бяха на открито, така че Сет трябваше да потърси по-малко видимите престъпници. Необходим му бе само един…

— Един? — учуди се мечът. — Не си достатъчно амбициозен.

— Може би. Меч-ними, знаеш ли защо ми беше даден?

— Защото ти се нуждаеше от помощ. Мен ме бива да помагам.

— Но защо на мен? — Сет продължи да крачи през водата. — Нин каза, че никога не трябва да се разделям с теб.

Изглеждаше му повече като бреме, отколкото като помощ. Да, мечът беше Вълшебен… но такъв, който трябва да внимаваш дали да извадиш.

Чистото езеро като че ли се простираше вечно, широко като океан. Стъпките на Сет стряскаха пасажи риби, които го следваха по петите известно време и понякога налитаха на ботушите му. Чворести дървета се подаваха от плитчините, стелеха се по водата, докато корените им се вкопчваха в многото дупки и бърлоги по дъното на езерото. Скали се подаваха от езерото близо до брега, но навътре Чистото езеро ставаше по-тихо, по-празно.

Сет тръгна успоредно на брега.

— Не отиваш в същата посока като останалите.

Това беше вярно.

— Честно, Сет, трябва да бъда откровен. Не те бива да поразяваш злото. Все още не сме убили никого, откакто ме държиш.

— Чудя се, меч-ними. Дали Нин, син на Бог, те даде на мен, за да се упражнявам да устоявам на насърченията ти, или защото съм му се сторил точно толкова кръвожаден, колкото си ти? Нарече ни добра двойка.

— Аз не съм кръвожаден — отвърна моментално мечът. — Просто искам да съм полезен.

— И да не скучаеш?

— Е, това също. — Мечът издаваше тихо мънкане, като имитираше дълбоко замислен човек. — Твърдиш, че си убил много хора, преди да се срещнем. Но шепотите… не ти е доставило удоволствие да унищожиш онези, които е трябвало да бъдат унищожени?

— Не съм убеден, че трябваше да бъдат унищожени.

— Ти си ги убил.

— Бях се заклел да се подчинявам.

— С магически камък.

Вече няколко пъти бе обяснявал миналото си на меча. Поради някаква причина на него му беше трудно да разбере — или да запомни — определени неща.

— В Клетвения камък нямаше магия. Подчиних се заради честта и понякога се подчинявах на злото или на жалки хора. Сега търся по-висш идеал.

— Ами ако избереш грешното нещо, което да следваш? Няма ли да завършиш обратно, откъдето си тръгнал? Не можеш ли просто да откриеш злото, след което да го унищожиш?

— И какво е зло, меч-ними?

— Сигурен съм, че ти можеш да го забележиш. Изглеждаш умен. Макар и все по-скучен.

И той продължи да мънка със същата монотонност.

Недалеч от брега се издигаше голямо извито дърво. Няколко от листата по единия му клон бяха обърнати навътре, сякаш търсеха да се скрият в кората; някой ги беше разместил. Сет не показа, че е забелязал, но смени посоката си, така че да мине под дървото. Част от него се надяваше човекът, който се криеше горе, да има благоразумието да остане скрит.

Не остана. Мъжът скочи към Сет, може би изкушен от възможността да се сдобие с прекрасно оръжие.

Сет отстъпи настрани, но без Оттласкванията се чувстваше бавен, непохватен. Избегна ударите от импровизирания нож на затворника, но беше принуден да тръгне обратно към водата.

— Най-сетне! — викна мечът. — Хубаво, ето какво трябва да направиш. Бий се с него и победи, Сет.

Престъпникът го нападна. Сет хвана ръката с ножа и използва собствената инерция на мъжа, за да го отпрати препъващ се в езерото.

Докато се изправяше, той се обърна към Сет, който се опитваше да разчете нещо от одърпания му, жалък вид. Сплъстена, рошава коса. Кожа на решиец, по която имаше много поражения. Горкият човечец беше толкова мръсен, че дори просяци и клошари щяха да го сметнат за недостойна компания.

Престъпникът подхвърли ножа от едната в другата си ръка, застанал нащрек. После отново нападна Сет.

Сет пак го хвана за китката и го завъртя, водата се разплиска. Предвидимо, мъжът изпусна ножа си, който Сет измъкна от водата. Избегна хватката на мъжа и след момент беше обвил ръка около гърлото на престъпника. Сет вдигна ножа и — преди да успее да състави съзнателна мисъл — притисна острието към гръдния кош на мъжа, от който потече кръв.

Успя да го отдръпне, като се спря да не убие затворника. Глупак! Трябваше да го разпита. Дали времето му като Неверен не го бе направило такъв нетърпелив убиец? Сет сниши ножа, но това даде на мъжа възможност да се извърти и да завлече и двама им в Чистото езеро.

Сет се стовари във вода, топла като кръв. Престъпникът се приземи отгоре му и го натисна под повърхността, като заудря ръката му в каменистото дъно и го накара да пусне ножа. Светът се превърна в изкривено неясно петно.

— Това не е победа — обади се мечът.

Колко иронично би било да оцелее след убийства на крале и Мечоносци, само за да умре от ръката на човек с примитивен нож. Сет почти позволи това да се случи, но знаеше, че съдбата все още не е приключила с него.

Той отхвърли престъпника, който беше слаб и кльощав. Мъжът се опита да хване ножа — той беше напълно видим под повърхността, — докато Сет се изтъркаля в другата посока, за да остави малко разстояние помежду им. За съжаление, мечът на гърба му се заклещи между камъните на дъното и това го накара пак да се строполи във водата. Сет изръмжа и успя да се освободи с теглене, като разкъса презрамката на меча.

Оръжието потъна във водата. Сет се изправи на крака и се обърна с лице към задъхания, мръсен затворник.

Мъжът погледна към потопения сребрист меч. Очите му се оцъклиха, след което той се ухили злобно, пусна ножа си и се гмурна за меча.

Интересно. Сет отстъпи назад, докато престъпникът не се появи над водата ликуващо, хванал оръжието.

Сет го удари през лицето, ръката му остави блед белег. Той сграбчи меча в ножницата и го изтръгна от ръцете на по-слабия мъж. Макар оръжието често да му се струваше твърде тежко за размера си, сега го усещаше леко в ръцете си. Той пристъпи настрани и замахна с него — както си беше в ножницата — към врага си.

Оръжието удари гърба на престъпника с отвратителен пукот. Горкият човек пльосна в езерото и не помръдна.

— Предполагам, че това ще свърши работа — каза мечът. — Сериозно, трябваше просто да ме използваш още от самото начало.

Сет се отърси. Дали в края на краищата бе убил човека? Коленичи и го извади от водата, като го държеше за сплъстената коса. Затворникът си пое въздух, но тялото му не помръдна. Не беше мъртъв, но бе парализиран.

— Някой работеше ли заедно с теб за бягството ти? — попита Сет. — Някой от местните благородници например?

— Какво? — изплю мъжът. — О, Вун Макак. Какво си ми сторил? Не си чувствам ръцете, краката…

— Някой отвън помогна ли ти?

— Не. Защо… защо питаш? — Мъжът забърбори. — Чакай. Да. Чие име искаш? Ще направя каквото поискаш. Моля те.

Сет се замисли. „Значи не е работил със стражите, нито с управника на града.“

— Как се измъкна?

— О, Ну Ралик… — продължи човекът, разплакан. — Не трябваше да убиваме стража. Просто исках… исках отново да видя слънцето…

Сет пусна мъжа обратно във водата. Той пристъпи на брега и седна на една скала, като дишаше тежко. Не много отдавна бе танцувал с Бягащ по Вятъра пред фронта на буря. Днес се биеше в плитка вода с полумъртъв от глад човек.

О, как му липсваше небето.

— Това беше жестоко — обади се мечът. — Да го оставиш да се удави.

— По-добре, отколкото да го оставя за храна на някой голямочерупчест — отвърна Сет. — Това се случва с престъпниците в това кралство.

— И двете са жестоки — заключи мечът.

— Ти знаеш за жестокостта, меч-ними?

— Вивена ми казваше, че жестокостта се полага само на хората, както и милостта. Само ние можем да избираме едното или другото, а зверовете — не.

— Ти се смяташ за човек?

— Не. Но Вивена понякога ми говореше, сякаш тя ме смяташе за такъв. И след като Шашара ме създаде, тя спори с Вашър, казваше му, че мога да бъда поет или учител. Като човек, нали?

Шашара? Това звучеше като Шалаш, източното име на Вестителя Шуш, дъщеря на Бог. Така че може би произходът на меча тръгваше от Вестителите.

Сет стана и тръгна по брега, обратно към града.

— Няма ли да потърсиш още престъпници?

— Трябваше ми само един, меч-ними, за да проверя това, което ми бе казано и да науча няколко важни факта.

— Като например колко са миризливи затворниците?

— Това наистина беше част от тайната.

Той подмина малкия град, където майсторите Разбиващи Небето чакаха, след което се изкачи по хълма към затвора. Тъмната каменна структура се издигаше над Чистото езеро, но красивата гледка беше похабена; сградата почти нямаше прозорци.

Вътре миризмата беше толкова отвратителна, че той трябваше да диша през устата. Трупът на един-единствен страж бе оставен в езерце от кръв между килиите. Сет едва не се спъна в него — на това място нямаше светлина, с изключение на няколко лампи със сфери в помещението на пазача.

„Разбирам“, помисли си той, като коленичи до убития човек. „Да.“ Това изпитание наистина беше интересно.

Отвън забеляза някои от придружителите да се връщат в града, повлекли трупове, макар никой от другите обещаващи изглежда да не бе открил затворници. Сет внимателно си проправи път надолу по каменистия склон към града, като внимаваше да не влачи меча. Каквито и да бяха причините на Нин да му повери оръжието, то бе свещен предмет.

В града той се доближи до дебелия благородник, който се опитваше да си бъбри с Майстор Ки — и се проваляше зрелищно. Наблизо други граждани обсъждаха етичността на това просто да се екзекутират убийците или да ги държат и да рискуват това.

Сет огледа мъртвите затворници и ги намери за също толкова мръсни, колкото онзи, с когото се беше бил, макар двама от тях изобщо да не бяха толкова измършавели.

„Имало е затворническа икономика“, помисли си Сет. „Храната е отивала при силните, докато другите са гладували.“

— Ти — обърна се Сет към благородника. — Открих само един труп горе. Наистина ли сте имали само един страж, разположен да наблюдава всички тези затворници?

Благородникът му се изсмя презрително.

— Шин, Ходещ по камъка? Кой си ти, та да ме разпитваш? Връщай се към глупавата си трева и мъртви дървета, малко човече.

— Затворниците са били свободни да създават своя собствена йерархия — продължи Сет. — И никой не се е грижил да не правят оръжия, тъй като този, който срещах аз, имаше нож. С тези мъже са се отнасяли лошо, затворени в мрака, не им е била давана достатъчно храна.

— Те бяха престъпници. Убийци.

— А какво се е случило с парите, пратени ви, за да се грижите за това съоръжение? Определено не са отишли за подходяща охрана.

— Не съм длъжен да слушам това!

Сет се обърна към Ки.

— Имате ли писмена заповед за екзекуцията на този човек?

— Първата, която получихме.

— Какво? — подскочи благородникът. Духчета на страха закипяха покрай него.

Сет откопча ножницата на меча и го извади.

Връхлитащ звук, като хиляди писъци.

Вълна от мощ, като блъскането на ужасен, вцепеняващ вятър.

Цветовете покрай него се смениха. Станаха по-дълбоки, по-тъмни и по-живи. Мантията на благородника се превърна в поразително облекло от дълбоко оранжево и кървавочервено.

Косъмчетата по ръцете на Сет се изправиха, а кожата му беше пронизана от внезапна невероятна болка.

УНИЩОЖИ!

Течен мрак се спусна от Острието, след което се разтопи в дим, докато то се спускаше. Сет крещеше от болка в ръката, дори докато забиваше оръжието в гърдите на хленчещия благородник.

Плът и кръв мигновено се превърнаха в черен пушек. Обикновените Вълшебни мечове изгаряха само очите, но този Меч някак поглъщаше цялото тяло. Изглежда обгаряше дори душата на човек.

ЗЛО!

Вени от черна течност пропълзяха по цялата ръка на Сет. Той ги зяпна, след което ахна и натика меча обратно в сребърната му ножница.

Падна на колене, като изпусна меча и вдигна ръка, пръстите му бяха огънати, а сухожилията изопнати. Бавно, тъмнината се изпари от плътта му, ужасната болка го отпусна. Кожата на ръката му, която и бездруго беше бледа, сега бе избеляла до сиво-бяло.

Гласът на меча се превърна в дълбоко мърморене в ума му, думите му се заваляха. Осени го, че звучи като гласа на звяр, който се унася, след като се е наплюскал. Сет дишаше тежко. Като зарови из торбата си, откри, че няколко от сферите вътре бяха напълно изцедени. „Ще ми трябва много повече Светлина на Бурята, ако някога пак се опитам да направя това.“

Гражданите наоколо, придружителите и дори няколко майстори Разбиващи Небето го наблюдаваха с едно и също уважение. Сет вдигна меча и се изправи на крака, преди да затегне ремъка на ножницата му. Като държеше прибраното оръжие в две ръце, той се поклони на Ки.

— Справих се — заяви той — с най-лошия престъпник.

— Справи се добре — каза тя бавно и погледна към мястото, на което бе стоял благородникът. Нямаше дори петно върху камъните. — Ще почакаме и ще се уверим, че останалите престъпници са били убити или заловени.

— Мъдро — отвърна Сет. — Мога ли… да помоля за нещо за пиене? Изведнъж се чувствам доста прежаднял.

* * *

Когато всички избягали бяха намерени, мечът отново се вълнуваше. Така и не беше заспал, ако един меч изобщо може да направи такова нещо. Вместо това си бе мърморил наум, докато бавно не се бе оживил.

— Ей! — кресна мечът, когато Сет седна на една ниска стена покрай града. — Ей, ти извади ли ме?

— Да, меч-ними.

— Браво на теб! Ние… унищожихме ли много зло?

— Голямо и корумпирано зло.

— Уха! Впечатлен съм. Знаеш ли, че Вивена не ме извади нито веднъж? А ме носи дълго време. Може би дори цели два дни?

— А аз от колко време те нося?

— Поне от час — отвърна мечът доволно. — Един или два, или десет хиляди. Нещо подобно.

Ки се приближи и той й върна манерката с вода.

— Благодаря ви, Майстор Ки.

— Реших да те взема за свой придружител, Сет, син на Нетуро — каза тя. — За да бъда напълно честна, помежду ни възникна спор кой ще има честта.

Той склони глава.

— Мога ли да се закълна във Втория Идеал?

— Можеш. Справедливостта ще ти служи, докато не се обвържеш с дух и не се закълнеш в по-специфичен кодекс. По време на молитвите ми снощи Уиноу обяви, че Върховните духове те наблюдават. Няма да се изненадам, ако ти отнеме само месеци, преди да постигнеш Третия Идеал.

Месеци. Не, нямаше да му отнеме толкова. Но той не се закле веднага. Вместо това кимна към затвора.

— Извинете, майсторе, един въпрос. Знаехте, че това бягство ще се случи, нали?

— Подозирахме. Един от екипите ни разследва този човек и откри как използва средствата си. Когато пристигна повикването, не бяхме изненадани. То представляваше идеалната възможност за изпитание.

— Защо не се погрижихте за него по-рано?

— Трябва да разбереш целта и позицията ни, тънък момент, който много придружители трудно проумяват. Мъжът все още не бе нарушил закон. Задължението му беше да прибира осъдени в затвора, което той и правеше. Беше му разрешено да съди дали методите му са задоволителни, или не. Само след като се бе провалил и затворниците му бяха избягали, ние имахме право да въздадем правосъдието си.

Сет кимна.

— Кълна се да търся справедливостта и да я оставям да ме води, докато не открия по-съвършен Идеал.

— Тези Думи се приемат — рече Ки. Тя извади една сияеща изумрудена сфера от торбата си. — Заеми мястото си горе, придружителю.

Сет погледна сферата, след това — треперещ — вдъхна Светлина на Бурята. Спомни си всичко моментално.

Небесата отново бяха негови.