Дъглас Кенеди
Специални връзки (5)

Пет

Не изпаднах в паника. Не се поддадох на треперене или сковаваща изненада. Просто натиснах бутона за повикване. После взех телефона и набрах мобилния номер на Тони. Беше зает, затова бързо набрах директната му линия във вестника и оставих припряно съобщение на гласовата му поща.

— Здравей, аз съм — изрекох със спокоен глас. — Започна, така че ела в „Матингли“ по най-бързия начин, щом пристигнеш в Лондон. Няма съмнение, моментът настъпи.

Върнах слушалката на мястото й и в този момент се появи акушерка. Хвърли един поглед към мокрото легло и посегна към телефона. Не след дълго дойдоха двама санитари. Вдигнаха страничните рамки на леглото ми, отблокираха колелата му и ме избутаха навън от стаята, като преминаха през разни коридори, преди да ме откарат в родилното отделение. По пътя усетих засилващ се спазъм. Когато вратите се затвориха зад мен, болката вече беше толкова яростна, сякаш извънземно бе сграбчило вътрешностите ми в костелив юмрук, решено да ми покаже нови измерения на агонията. Мигом се появи акушерка — миниатюрна жена от азиатски произход. Грабна пакет хирургически ръкавици от близка количка, отвори го, надяна ръкавиците и ме информира, че ще направи бърза инспекция на шийката на матката ми. Макар да съм сигурна, че се стараеше да е възможно най-внимателна, усетих пръстите й под латекса като остри птичи нокти. И реагирах съответно.

— Изпитвате силен дискомфорт, така ли? — попита тя.

Кимнах.

— Ще пратя лекар да ви види веднага щом…

— Бебето добре ли е?

— Сигурна съм, че всичко ще е…

Нов маниакален спазъм. Изкрещях силно, после попитах:

— Може ли да ми поставите епидурална упойка?

— Първо лекарят трябва да ви прегледа…

— Моля ви!

Тя ме потупа по рамото и отвърна:

— Ще видя какво мога да направя.

Ала минаха десет кошмарни минути, докато тя се върне със санитар, и аз вече бях толкова изтерзана, та бих подписала документ, че се признавам за виновна за всичко — от Френската революция до глобалното затопляне.

— Къде изчезнахте? — изкрещях с пресипнал глас.

— Успокойте се, моля ви — каза ми. — Три жени чакат преди вас за ултразвук.

— Не ща ултразвук, искам епидурална упойка.

Но бях незабавно извозена към кабинета за ултразвук, където коремът ми бе покрит с гел и до кожата ми бяха допрени две огромни слушалки. Едър и пълен мъж с бяла престилка влезе в стаята. Под престилката си носеше карирана риза и плетена вратовръзка. Обут беше в зелени гумени ботуши. Ако съблечеше престилката, досущ се вписваше в образа на представител на местната провинциална аристокрация. Само дето ботушите му бяха оплискани с кръв.

— Аз съм господин Кер — представи се. — Замествам господин Хюс днес. Май сме попритеснени, така ли е?

Ала внезапно бяхме прекъснати от специалиста по ултразвук с изречение, което никой не би искал да чуе, изречено от медицинско лице към лекаря:

— Мисля, че трябва да видите това, господине.

Господин Кер погледна към екрана, очите му мигом се разшириха, после отмести поглед и спокойно се впусна в действие. Заговори бързо на сестрата и за свой ужас го чух да произнася фразата „бебешки кислороден апарат“.

— Какво става? — попитах.

Господин Кер се приближи до мен и каза:

— Трябва да ви прегледам веднага. Може да изпитате известен дискомфорт.

Той вкара пръстите си в мен и започна да притиска и опипва. Канех се да поискам обяснение какво се случва, по дяволите, но вълна на невероятна болка ме накара да изкрещя.

— Ей сега ще доведа анестезиолога — заяви господин Кер. — Защото се налага спешно да извършим цезарово сечение.

Преди да успея да реагирам на това, той обясни, че ултразвукът е показал омотаване на пъпната връв около врата на бебето.

— Ще умре ли бебето? — прекъснах го.

— Феталният монитор показва редовно сърцебиене. Но трябва да действаме бързо, защото…

Той не довърши изречението, тъй като в този момент вратите се отвориха и вътре влетяха забързано двама санитари с колички. Едната беше докарана до мен. Край леглото ми се изправи дребна индийка в бяла престилка.

— Аз съм доктор Чатърджий, анестезиологът — представи се тя. — Ей сега ще почувствате облекчение.

Тя разтърка опакото на лявата ми длан с памуче и предупреди:

— Следва боцване — и вкара игла в ръката ми. — Сега започнете обратно броене от десет.

Изпълнявайки инструкциите, замънках:

— Десет, девет, осем…

И после светът стана черен.

Странно е да бъдеш отстранен от живота за малко по химически път. Под наркоза не сънуваш, нито осъзнаваш изтичането на времето. Влизаш в територията на нищото, където няма мисли, страхове и тревоги, обременяващи психиката. За разлика от леснодостъпното за проникване състояние, наречено сън, тук си поддържан в отложено химическо съществуване. Което — след агонизиращата травма на последния час — ме устройваше идеално.

Докато не се събудих.

Отне ми миг-два да осъзная къде съм — особено след като първото нещо, изпречило се пред погледа ми, бяха две светещи флуоресцентни тръби над мен. Клепачите ми бяха слепени и всичко беше неясно и смътно. В главата ми пълзеше мъгла, която караше всички гласове да звучат потискащо и която ме остави да се питам (през първите няколко минути в съзнание) къде се намирам, по дяволите. Постепенно парченцата от пъзела се наместиха: болница, отделение, легло, боляща глава, болящо тяло, бебе…

— Сестра! — викнах с все сила, докато търсех опипом бутона до леглото си. В този момент осъзнах, че от двете ми ръце излизат тръбички, а долната част на тялото ми още е изтръпнала.

— Сестра!

Към мен се приближи хубавичка афро-карибска жена.

— Добре дошли обратно — каза тя.

— Бебето ми?

— Момче. Три килограма, шестстотин и трийсет грама. Честито.

— Може ли да го видя сега?

— В интензивното отделение е. Това е рутинна процедура след раждане с усложнения.

— Искам да го видя. Сега. — После добавих: — Моля.

Сестрата ме погледна внимателно.

— Ще видя какво мога да направя.

Тя се върна минути по-късно.

— Господин Кер ще дойде след малко.

— Ще видя ли бебето си?

— Говорете с господин Кер.

В този момент се появи той самият. Със същата бяла престилка, същата риза, същите ботуши, само че този път по-кървави отпреди — без съмнение благодарение на мен.

— Как се чувствате сега?

— Кажете ми за сина ми.

— Цезаровото сечение мина по всички правила, а пъпната връв около врата му не беше толкова стегната, колкото се опасявах. Така че, общо взето…

— А защо тогава той е в интензивно отделение?

— Стандартна следоперативна процедура, особено при бебе след трудно раждане. Трябваше незабавно да го вентилираме…

— Да го вентилирате?

— Да му дадем кислород. Дойде на бял свят малко отпуснат, но реагира добре на вентилирането…

— Значи пъпната връв около врата му би могла да причини мозъчно увреждане?

— Както вече казах, със задоволство установих, че тя не беше стегнала плътно вратлето. Така или иначе, вече направихме изследване с ултразвук, за да установим има ли кръв в мозъка.

— И имаше ли?

— Не, получихме съвършено негативен резултат. По-важното е, че резултатите по скалата на АПГАР са напълно нормални.

— Каква скала? — попитах.

— АПГАР е нещо като списък за оценка на всяко новородено, включващ критерии като пулс, рефлекси, дишане и цялостен облик. След ден или два ще можем да направим електроенцефалограма и ядрено-магнитен резонанс, просто за да сме сигурни, че в неврологично отношение всичко е в ред. Но на този етап ви съветвам да не се тревожите за тези неща.

О, я стига.

— Трябва да го видя.

— Разбира се. Но нали съзнавате, че първоначално видът му може да ви притесни. Педиатричните интензивни отделения не са най-приветливите места.

— Ще се справя.

— Добре тогава. Ала разберете, че през следващата седмица трябва да се пазите много. Току-що претърпяхте сериозна операция.

Той се обърна и тръгна да се отдалечава, но в следващия момент се завъртя кръгом.

— О, между другото, поздравления. Бащата още ли не се е появил?

— Не е ли звънял в болницата? — попитах сестрата.

— Още не, доколкото знам — отвърна тя. — Но ще попитам колегите. Ако ми напишете номера му, ще му позвъня отново.

Погледнах към часовника на стената. Шест часа и петнайсет минути.

— Не може ли аз да се опитам да му се обадя?

Но в този момент се появиха двама санитари с количка. Тази беше приспособена за пациенти, свързани към системи, тъй като имаше специално монтирана рамка за банки с плазма и солен разтвор.

— Нека аз да му телефонирам. На тези момчета количката скоро ще им трябва отново. Нали така?

— Винаги има голямо търсене за най-добрите ни колички — отвърна един от санитарите и добави: — Хайде, миличка. Ще те водим да видиш бебчето си.

Сестрата ми подаде бележник и химикалка. Написах служебния номер на Тони, този на мобилния му и на домашния ни телефон. Тя обеща да остави съобщения и на трите, ако не успее директно да се свърже с него. После санитарите ме прехвърлиха от леглото в количката. Очаквах да бъда разкачена от разните тръбички и после отново да изтърпя вкарването им във вените ми. Но двамата мъже, които изглеждаха като борци, проявиха невероятна сръчност при преместването ми и всички връзки със системите останаха непокътнати. Щом седнах, бях преборена от изтощение, съчетано с постоперативен шок. Главата ми се замая, светът се завъртя пред очите ми, усетих спазми в стомаха. Но пристъпът премина бързо и ме остави само с лош вкус в устата и сълзящи очи.

Сестрата почисти лицето ми с голям тампон памук.

— Сигурна ли сте, че искате да направите това точно сега? — попита ме.

Кимнах. Сестрата вдигна рамене и направи знак на санитарите да ме откарат.

Те ме преведоха през отделението, пълно с жени, до чиито легла бяха поставени кошчета с бебета в тях. После минахме по дълъг коридор, докато стигнахме до служебен асансьор. Вратата се отвори и видях, че имаме компания — възрастна жена в количка, свързана към монитори и торбички с хранителен разтвор; дишането й напомняше предсмъртни хрипове. Очите ни се срещнаха за миг и прочетох в нейните паника и ужас. Можах единствено да си помисля: завършващ живот, започващ живот. Стига, разбира се, синът ми да оцелееше.

Асансьорът се издигна с два етажа нагоре. Вратите се отвориха и се озовахме пред табелата „Педиатрично интензивно отделение“. По-бъбривият от двамата санитари се наведе и прошепна в ухото ми:

— На твое място, миличка, бих гледал надолу, докато стигнем до бебчето ти. От мен да знаеш, има доста потискащи гледки на това място.

Последвах съвета му и забих поглед в земята, докато се движехме през отделението. При все че не се оглеждах, порази ме всепроникващата наситеносиня светлина (по-късно научих, че целта й била да помогне на бебетата, страдащи от жълтеница). Другото впечатляващо беше отсъствието на човешки гласове, единствените звуци идваха от бръмченето и пиукането на медицинското оборудване — равномерният метрономен ритъм напомняше мъничко биещо сърце.

След около минута количката спря. До този момент очите ми вече бяха плътно стиснати. Бъбривият санитар ме докосна по рамото.

— Тук сме, миличка.

Част от мен искаше да продължа да държа очите си затворени и да помоля да ме откарат обратно в стаята ми. Чудех се дали ще съм в състояние да понеса онова, което щях да видя. Но пък знаех, че трябва да го видя, колкото и тревожно да беше състоянието му. Затова вдигнах глава. Поех дълбоко дъх. Отворих очи. И…

Той беше насреща ми.

Знаех, че ще е в кувьоз, че ще изглежда смален в плексигласовия купол, под който е поставен. Знаех, че ще има жици и тръбички. Ала ме шокира гъстата мрежа от тях, излизаща от всяко място на телцето му, включително две пластмасови тръбички, заврени в ноздрите, и датчик за кислород, свързан с пъпчето. Изглеждаше като не от този свят и толкова безпомощен. Връхлетя ме друга ужасяваща мисъл: възможно ли е това да е синът ми? Казват, че те залива безусловна любов, щом зърнеш за пръв път детето си, че вътрешната връзка се създава мигновено. Но как можех да имам връзка с това миниатюрно непознато създание, което в момента изглеждаше като ужасяващ медицински експеримент?

В мига, в който отблъскващите мисли минаха през ума ми, изпитах дълбок срам и усещане, че може би бях неспособна на майчинска любов. Но в същата наносекунда друг глас в главата ми нареди да запазя спокойствие.

„Страдаш от постоперативна травма — информира ме той кротко и разумно. — Детето ти може да е със сериозно увреждане, ти си напомпана с химикали, изгубила си голямо количество кръв, така че не си в състояние да схванеш реалната картина. Това се нарича шок — а няма по-тежък шок от този да видиш собственото си дете в подобно тревожно състояние. Имаш право да се чувстваш, сякаш светът се е преобърнал с главата надолу. Защото точно това се е случило.“

Така че се опитах да се успокоя, да погледна отново сина си и зачаках да ме обземе чувство на обич и привързаност. Ала докато се взирах в кувьоза, усещах единствено страх, неподправен ужас — и не само заради това дали той страдаше от мозъчно увреждане, а дали щях да съм в състояние да се справя с всичко това. Исках да плача за него… и за себе си. Исках също да избягам от стаята.

Бъбривият санитар като че го усети, тъй като докосна рамото ми и промълви тихо:

— Хайде да те връщаме в леглото, миличка.

Успях да кимна и после ми се наложи да сподавя ридание.

Върнаха ме долу в стаята. Внимателно ме положиха на леглото и подредиха разните банки около мен. На шкафчето имаше огледало. Вдигнах го. Лицето ми беше пепеляво на цвят. Опитах се да раздвижа лицевите си мускули, но установих, че са неподвижни — сякаш бяха в спазъм или си оставаха под действието на упойката, която още присъстваше в кръвта ми. Приличах на онези хора, които показват в новинарските репортажи, успели да оцелеят при бомбена експлозия, с лица, парализирани в безизразен шок. Оставих огледалото. Отпуснах се върху колосаната калъфка на твърдата болнична възглавница. В главата ми се рееше мисъл: това е като свободно падане… нося се към празно пространство, но съм толкова не на себе си, че не ме е грижа.

И после ненадейно се разплаках. Беше плач с почти животинска ярост — неприлично висок, несдържан и кухо звучащ. Притичалата сестра вероятно помисли, че това е реакция на състоянието на бебето ми и на обичайния срив след цезарово сечение. Ала истината бе, че не знаех защо плача. Не чувствах нищо. Емоционалният ми свят беше застинал. И все пак изпитвах потребност да пищя.

— Хайде, хайде — заговори сестрата, като ме прегърна с две ръце. — Сигурна съм, че е било шок да видиш бебето си…

Но аз заглуших приказките й с още по-силен вой, макар да не бях имала намерение да се отдавам на това. Нямах представа какво правя всъщност, освен че плачех заради самото плачене. И вече не бях в състояние да се спра.

— Сали… Сали…

Игнорирах сестрата, отблъснах ръцете й, сгуших се в ембрионална поза и притиснах възглавницата към лицето си, като я захапах в опит да спра виенето. Ала, макар възглавницата да заглуши звука, не спря плача. Сестрата постави длан на рамото ми и със свободната си ръка се опитваше да говори в уоки-токито, което обикновено носеше на колана си. Когато приключи, ми каза:

— Дръж се, всеки момент ще дойде помощ.

Помощта беше друга сестра, бутаща количка с разни медикаменти и спринцовки. Придружаваше я дежурният лекар. Сестрата до леглото ми заговори бързо на колегите си. Лекарят взе картона ми, прегледа го, нареди нещо на сестрите и си тръгна. След миг усетих да вдигат ръкава на лявата ми ръка и първата сестра каза:

— Докторът смята, че това ще ти помогне да се отпуснеш малко, Сали.

Не отговорих нищо, защото още хапех възглавницата. Но после дойде рязкото убождане с игла, последвано от топлина, разливаща се по вените ми.

Шалтерът беше дръпнат и осветлението угасна.

Когато се върнах на твърда почва, не страдах от същия конвулсивен шок, съпътстващ събуждането ми след раждането. Не, това бе по-постепенно свестяване, съпътствано с усещане за сухота в устата и някаква мъглявост, сякаш се бях озовала в гигантска копа памук. Първото, което забелязах, бе малка кана с вода на шкафчето до леглото. Вдигнах я и я пресуших за десет секунди. После изпитах силна потребност да се изпикая. Ала тръбичките по мен ограничаваха движенията ми, така че натиснах бутона да повикам сестрата.

Този път беше друга сестра — слаба, с голям нос, ирландски акцент и строг, остър маниер. На баджа бе написано името й — Даулинг.

— Да? — попита тя.

— Трябва да ида до тоалетната.

— Спешно ли е?

— Много спешно.

Тя издаде недоволна въздишка, посегна под леглото, измъкна бяла емайлирана подлога и нареди:

— Вдигни дупето.

Опитах се да направя каквото поиска, но не събрах сила дори за това просто движение.

— Ще трябва да ми помогнете.

Повторна недоволна въздишка. Отметна завивките. Пъхна ръка под дупето ми и го изтласка нагоре, после запретна нощницата ми и постави подлогата под мен.

— Хайде, давай — каза ми.

Ала ми бе невъзможно да „давам“ в тази ми позиция — имах усещането, че съм в някаква шантава сексуална поза. И кой въобще може да пикае легнал?

— Помогнете да се повдигна.

— Обичаш да създаваш грижи, а?

Прищя ми се да й викна нещо насреща, но обгърналата ме мъгла бе твърде гъста, за да ми позволи да се впусна в спор. А и не можех да сдържам мехура си още дълго.

— Хубаво де — рече тя с досада, хвана ме за раменете и ме издърпа нагоре. Задържа ме в тази позиция и най-сетне можах да пусна струята. Тя бе толкова наситена с химическа миризма, че сестрата гнусливо сбърчи нос.

— Какво си пила бе? — промърмори без намек за ирония.

Тогава глас зад нея попита:

— Винаги ли говорите така на пациентите?

Тони.

Видях, че ме оглежда и не само разкрачената ми върху подлогата поза, а също и анемичния ми тен, безумните очи, цялостното ми окаяно състояние. Отправи ми лека усмивка и бързо кимане, а после насочи вниманието си към сестрата. Като всеки маловажен тиран тя мигом се настрои отбранително, щом беше спипана на местопрестъплението.

— Нищо обидно нямах предвид.

— Имахте — отсече той и демонстративно се втренчи в името на баджа й. — Видях колко груба бяхте с нея.

Лицето на жената помръкна. Тя се обърна към мен и каза:

— Много съжалявам. Имах тежък ден и не исках да си го изкарвам на вас…

Тони я прекъсна.

— Махнете подлогата и ни оставете.

Тя изпълни каквото й бе наредено, после внимателно ме намести върху възглавниците и подпъхна завивката около мен.

— Желаете ли да ви донеса нещо? — попита притеснено.

— Не, но искам да науча името на прекия ви шеф.

Тя забърза навън сериозно уплашена.

— Е, как ви се хареса пиесата, госпожо Линкълн? — попита ме той. Целуна ме по главата. — И как е нашето момче?

— Зле — отвърнах.

— Не това ми казаха снощи.

— Ти беше ли тук снощи?

— Да, докато ти спеше. Сестрата ми каза, че си била…

— Малко нестабилна може би. Или е използвала друга смекчена английска фраза. От сорта „На жена ви й се разхлопа дъската“.

— А ти така ли го приемаш, Сали?

— О, не с този шибан разумен тон, Антъни.

Видях как се напрегна — не само заради необоснованото ми раздразнение, но и защото внезапно пак плачех.

— Искаш ли да се върна по-късно? — попита ме тихо.

Поклатих отрицателно глава. Поех дълбоко дъх и съумях да сдържа сълзите.

— Значи все пак си бил тук снощи? — попитах.

— Да, дойдох малко преди единайсет направо от летището. Исках веднага да те видя, но ми казаха…

— … че съм упоена с успокоителни заради бурен плач?

— … че моментът е много тежък за теб и са ти дали нещо да ти помогне да заспиш.

— Значи си бил тук в единайсет?

— Ами нали това казах. Два пъти вече.

— Но защо те нямаше по-рано?

— Защото бях в шибаната Хага, както много добре знаеш. Сега може ли да говорим за по-важни неща… като Джак?

— Кой е Джак?

— Нашият син.

— Не знаех, че вече му е дадено име.

— Обсъдихме го преди четири месеца.

— Не, не сме.

— Онзи уикенд в Брайтън, когато се разхождахме по крайбрежната алея.

Внезапно си спомних разговора. Отишли бяхме за един уикенд, та да се откъснем от всичко (по думите на Тони), през който не спря да вали дъжд и Тони получи леко хранително отравяне, след като яде подозрителни миди в някакъв свръхскъп ресторант за морски деликатеси, а аз възприех този крайбрежен град като интригуваща смесица от шик и опърпаност, поради която вероятно англичаните толкова го харесват. Преди Тони да си изповръща червата в безплатния ни апартамент в „Гранд“, направихме кратка мокра разходка покрай брега, по време на която той спомена, че Джак ще е добро име за бебето, ако е момче. На което аз отвърнах (и си го спомнях съвсем точно): „Да, Джак не звучи зле“.

Но това не значеше, че съм дала негласно съгласие за името Джак.

— Аз само казах…

— … че харесваш името Джак. И аз го приех за одобрение. Съжалявам.

— Няма значение. Не е като да е законно заковано още.

Тони се размърда сконфузено на ръба на леглото.

— Ами всъщност…

— Какво?

— Сутринта отидох в общината в Челси и взех формулярите да го регистрирам. Джак Едуард Хобс… Едуард на баща ми, разбира се.

Погледнах го възмутено.

— Нямаше право. Никакво шибано право…

— Говори по-тихо.

— Не ми нареждай как да говоря, когато ти…

— Може ли да се върнем на темата за Джак?

— Той не е никакъв Джак? Ясно ли е? Отказвам да бъде наричан Джак…

— Сали, името не е окончателно по закон, докато не подпишеш и ти формулярите. Така че, моля те…

— Какво? Да бъда разумна? Да проявя прословутата британска сдържаност, когато синът ми умира горе…

— Той не умира.

— Умира… и аз не ща да знам. Ясно ли ти е това? Не ща да знам.

В този момент рухнах назад на възглавниците, дръпнах завивката над главата си и се разразих в поредния си неудържим плач. Също като вчерашния пристъп и този беше белязан с ужасяваща празнота. За секунди към картинката се добави сестра. Чувах скорострелен шепот и откъслечни фрази като „това не е непознато явление“, „често се случва след трудно раждане“, „горкичката, трябва да е под ужасно напрежение“ и (най-лошото от всичко) „до няколко дни ще е свежа като маргаритка“.

Макар да бях завита презглава, върнах се към ембрионалната си поза и отново захапах здраво възглавницата в опит да заглуша писъците си. Също като предишната вечер не се противих, когато здрава ръка хвана рамото ми, някой отметна завивките, вдигна ръкава ми и последва бодване от спринцовка.

Този път обаче не бях пратена в ничия земя. Не, този път се оказах в състояние на извънземна неподвижност. Имах усещането, че сякаш се рея над стаята и гледам влизането и излизането на пациенти и персонал. Изпитвах благо безразличие към случайната туристка, озовала се на това прелюбопитно местенце, която несъмнено би предпочела да е другаде, само че беше погълнала твърде много евтино френско шампанско, та да е наясно кой ден е, затова само можеше да се рее отгоре. Нито спеше, нито бе напълно будна, просто си беше там.

Останах в това наркотично блажено състояние до следващата сутрин, когато през прозорците нахлуха резки слънчеви лъчи, а в мозъка ми витаеха сенки като във „филм ноар“ и се чувствах отпочинала, макар да нямах спомен да съм спала.

През началните секунди на съзнание се наслаждавах на нищото, където нямаше минало и настояще, а най-малко — бъдеще.

И тогава светът се стовари отгоре ми. Открих опипом бутона на звънеца. Появи се същата сестра от Северна Ирландия с изопнатото лице, ала след като Тони я беше сложил на мястото й, беше самата отзивчивост.

— Добро утро, госпожо Гудчайлд. Изглежда сте се наспали отлично. Видяхте ли какво пристигна за вас, докато спяхте?

Отне ми време да се фокусирам върху трите големи букета цветя, красящи различни ъгли на стаята. Сестрата събра картичките от тях и ми ги подаде. Единият букет беше от главния редактор на „Кроникъл“. Другият беше от екипа на Тони в международния отдел. Третият беше от Маргарет и Алегзандър.

— Много са красиви, нали? — каза сестра Даулинг.

Взирах се в цветята, без да имам съвършено никакво мнение за тях. Бяха цветя и толкова.

— Ще пийнете ли чаша чай? — предложи сестра Даулинг. — Може би и малка закуска?

— Имате ли представа как е синът ми?

— Честна дума, не знам, но веднага ще отида да попитам.

— Ще съм ви благодарна. А дали бих могла…

Сестра Даулинг веднага разбра какво искам. Дойде до леглото, извади подлогата от страничния шкаф, помогна ми да я възседна и я взе, след като я бях напълнила с още половин галон зловонна урина.

— Леле, каква смрад — изпъшках, докато сестра Даулинг ме наместваше върху възглавниците.

— От лекарствата е — обясни. — Веднъж щом ги спрете, лошата миризма ще изчезне. Как усещате шевовете днес?

— Още има болка.

— Нужна е поне седмица, за да престане да боли. Междувременно ще донеса леген с вода, та да се освежите и да си измиете зъбите.

На това му се казваше петзвездно обслужване. Благодарих на сестрата и я подсетих да попита за състоянието на Джак.

— Значи вече му избрахте име?

— Да, Джак Едуард — отвърнах.

— Хубаво стабилно име — коментира тя. — Ей сега се връщам с чая и новини за Джак.

Джак. Джак. Джак.

Внезапно изпитах остро чувство на срам.

„Той умира… и аз не ща да знам. Ясно ли ти е това? Не ща да знам.“

Как бях могла да го кажа? Дотолкова ли бях превъртяла, та да заявя, че съм безразлична дали синът ми ще живее, или ще умре? Вместо да си търся оправдания в постоперативния стрес и реакцията на медикаментите, които бяха вкарани в мен, заех се със сурово самобичуване. Бях недостойна да бъда майка, съпруга, член на човешката раса. Захвърлих всичко от значение за себе си — новороденото си дете и съпруга си — в един безумен изблик на ярост. Заслужавах всичко лошо, което щеше да ми се случи.

Но от вчерашното безразсъдно буйство не бе останала и следа. Сега исках само да съм с Джак.

Сестра Даулинг се върна с поднос със закуска и новини.

— Доколкото разбрах, бебчето ви е съвсем добре. Много са доволни от напредъка при него и вероятно до дни ще напусне интензивното отделение.

— Мога ли да го видя тази сутрин?

— Няма проблем.

Неохотно хапнах от закуската си — главно защото и малкото апетит, който имах, беше изместен от силната потребност да говоря с Тони. Исках да поднеса огромно извинение за налудничавото си поведение предишния ден, да го помоля за прошка и да му кажа, че той и Джак са най-хубавото, което ми се е случвало някога. И, то се знае, щях да подпиша формулярите за регистрирането му като Джак Едуард. Защото… защото…

О, по дяволите, не това.

Отново бях подхванала плача си. Поредният изблик от шумно и невъздържано виене. „Стига, престани“, нареждах си. Но както бързо установих, без полза, защото отново бях изпаднала в пълен срив. Само че този път бях достатъчно на себе си, та да бъда истински уплашена от състоянието си. Особено при тревогата ми, че медицинският персонал ще ме отпише като душевноболна и нуждаеща се от още химическо лечение. Затова отново напъхах възглавницата в устата си, стиснах я до себе си като спасителен пояс и започнах да броя наум отзад напред от сто, като си нареждах, че трябва да съм се овладяла, докато стигна до нула. Ала по време на броенето чувах гласа си все по-висок и по-висок, макар и въобще да не говорех. Напрежението в очите ми стана непоносимо и имах чувството, че всеки миг ще изхвърчат от главата ми. И точно когато си мислех, че напълно ще превъртя, дойде сестра Даулинг в компанията на санитар. Усетих ръката й на рамото си, чух я да ме вика по име, да ме пита какво ми е. Не можах да отговоря и тя се обърна към санитаря с поръчка да доведе главната сестра на отделението. В този момент вече бях стигнала до числото трийсет и девет и внезапно се чух да изкрещявам: „Трийсет и девет!“.

Това стресна всички, най-вече сестра Даулинг и тя ме зяпна ококорена, сякаш виждаше пред себе си съвършено лишено от разум създание. Което си беше твърде близо до истината.

— Какво се случи? — попита тя.

Не знаех отговора на този въпрос, затова можах само да кажа:

— Лош сън.

— Но вие бяхте будна.

— Не — излъгах, — пак заспах.

— Сигурна ли сте, че сте добре сега? — попита.

— Напълно — отвърнах. Докоснах мокрото си лице и се опитах да избърша остатъците от сълзи. — Просто малък кошмар.

Главната сестра дойде точно навреме да чуе последната ми забележка. Беше страховита афро-карибийка малко над четирийсет и си личеше, че не вярва и на една дума.

— Май пак ти трябва успокоително, Сали.

— Съвсем добре съм — изрекох притеснено. Защото последното, което ми бе нужно сега, беше поредното пътуване в ничия земя. И тъкмо затова беше критично важно да се владея.

— Иска ми се да го вярвам — каза главната сестра, — но в картона ти пише, че вече си имала два подобни инцидента. Вярно, това не е необичайно след травматично раждане, но е основание да сме загрижени. И ако продължава…

— Няма да продължи — заявих категорично.

— Сали, не се опитвам да те заплашвам. По-скоро искам да ти изтъкна, че имаш обясним медицински проблем, който ще лекуваме, ако…

— Както казах, беше просто кратък кошмар. Гарантирам, че няма да се повтори. Обещавам ви.

Главната сестра и Даулинг размениха бързи погледи.

Главната сестра вдигна рамене.

— Добре — каза тя, — засега няма да даваме медикаменти. Но при нов инцидент…

— Няма да има нов инцидент.

Гласът ми бе скочил с цяла октава или две. Още един многозначителен поглед между сестрите. Отклони вниманието им, направи го още сега.

— Но отчаяно желая да видя сина си Джак — казах, успяла да нормализирам гласа си.

— Ще е възможно, след като господин Хюс мине на сутрешна визитация.

— И ще трябва да чакам дотогава?

— Става дума за малко повече от час.

— О, я стига — отново повиших глас. Но като зърнах как се спогледаха сестрите, реших, че ще трябва да огранича щетите и да изтърпя този час.

— Съжалявам, съжалявам — побързах да изрека. — Права сте, разбира се. Ще изчакам до минаването на господин Хюс.

— Добре — каза главната сестра и ме погледна право в очите. — И гледай да не се тревожиш за това какво се случва сега. Мина ти много през главата.

Тя се усмихна и докосна ръката ми. После си тръгна.

— Да ви донеса ли нещо? — попита сестра Даулинг.

— Бихте ли ми подали телефона, моля?

Тя ми го донесе до леглото и си тръгна. Набрах домашния ни номер. Нямаше отговор, което ме притесни мъничко, защото беше само осем и трийсет сутринта, а Тони беше прочут поспаланко. После набрах мобилния му и той отговори веднага. Бях облекчена, като чух, че е сред улично движение.

— Съжалявам — продумах. — Толкова много съжалявам за…

— Няма нищо, Сали — отвърна Тони.

— Не е нищо. Онова, което казах вчера…

— Не го мислеше.

— Бях ужасна.

— Беше в шок. Случва се.

— Все пак не е извинение, че казах това за Джак…

Многозначителна пауза.

— Значи вече харесваш името?

— Да, харесвам го. Харесвам и теб. Повече, отколкото мога да изразя с думи.

— Няма нужда да ми се разнежваш. Какви са последните новини за момчето ни?

— Няма да знам нищо, преди Хюс да мине на визитация. Ти кога ще дойдеш?

— Около времето за вечеря.

— Тони…

— Имам страници за предаване.

— Но имаш и заместник. Главният редактор ще прояви разбиране…

— Получи ли букета му?

— Да, и от Маргарет получих. Ти ли й се обади?

— Все пак е най-добрата ти приятелка.

— Благодаря ти.

— Говорих и със Санди. Обясних, че е било усложнено раждане, че си малко оклюмала и й казах, че е най-добре да не ти звъни известно време. Естествено, тя ми телефонира три пъти оттогава да пита как си.

— Ти какво й каза?

— Че постепенно се възстановяваш.

Познавах Санди и ми беше ясно, че не се е вързала на успокоенията му. Сега вероятно бе в луда тревога по повод състоянието ми. Знаеше, че щом не може да говори с мен, сигурно ставаше нещо много сериозно. Но бях признателна на Тони, задето я бе задържал настрани. Обожавах сестра си, но не исках да чуе колко крехка и уязвима съм сега.

— Правилно си постъпил, че си й казал така — уверих го.

— Сега трябва да тичам — рече Тони. — Ще гледам да съм там привечер, става ли?

— Хубаво — отвърнах, макар и да не бях искрена. Имах нужда от него до леглото си сега за малко емоционална подкрепа.

Но кой здравомислещ човек би искал да е с мен в този момент? Бях се превърнала в луда, изгубила всякакво чувство за приличие, и щом си отворех устата, ръсех само отрова. Нищо чудно, че Тони се опитваше да ме избегне.

През следващия час лежах, втренчена в тавана. Мисълта, която не напускаше ума ми, беше „Джак с мозъчно увреждане?“. Не можех дори да си представя как щях да се справя като майка, ако случаят беше такъв. Какъв ли невъобразим ад ни очакваше?

Господин Хюс пристигна точно в десет. Беше придружен от главната сестра на отделението. Както винаги беше в отлично скроен костюм на тънко райе, розова риза и вратовръзка на точки. Държеше се като кардинал на посещение при бедна енориашка. Кимна за поздрав, но не каза нищо, докато не прегледа бележките върху картона ми, прикрепен към леглото.

— И тъй, госпожо… — бърз поглед към картона. — … Гудчайлд, вероятно не сте прекарали най-приятните няколко дни.

— Как е синът ми?

Хюс прочисти гърло. Мразеше да го прекъсват. Показа недоволството си, като се взираше в картона, докато ми говореше.

— Току-що ходих да го видя в интензивното отделение. Всички жизнени показатели са добри. Разговарях с лекуващия педиатър, доктор Рейнолдс. Каза ми, че електроенцефалограмата, направена тази сутрин, не сочи за неврологични смущения. Разбира се, за да сме сигурни, че всичко функционира правилно, ще се извърши магнитнорезонансна томография някъде около обед. До вечерта ще има резултати и съм сигурен, че тогава ще иска да ви види.

— Мислите ли, че може да се е получило мозъчно увреждане?

— Госпожо Гудчайлд… макар че напълно разбирам вашето притеснение… коя майка не би се тревожила при подобни обстоятелства?… просто не съм в състояние да правя предположения по такива въпроси. Това е територия на доктор Рейнолдс.

— Но мислите ли, че резултатите от енцефалограмата…

— Да, те дават основания за оптимизъм. А сега ще позволите ли да погледна бродерията на господин Кер?

Главната сестра на отделението дръпна завесата около леглото ми и ми помогна да вдигна нощницата и да смъкна бельото си. След това отстрани бинтовете. Не бях виждала раните си след раждането и те ме шокираха: кръстосваща се серия от железопътни траверси, дръзки като замисъл и варварски като изпълнение.

Макар че положих всички усилия да потисна чувствата си, не можах да сдържа лек и остър вик. Господин Хюс ме удостои с добродушна усмивка и подхвърли:

— Знам, че изглежда доста ужасно в момента, истинска бойна рана, но ви уверявам, че щом бъдат махнати конците, мъжът ви няма да има от какво да се оплаква.

Искаше ми се да викна: „По дяволите мъжът ми. Аз съм тази, дето ще трябва да живее така обезобразена“. Но си задържах устата затворена, не можех да продължа да задълбочавам проблемите си.

— Както научих, имали сте… ъъ… да го наречем емоционално безпокойство.

— Да, но с това е приключено.

— Макар че се е наложило да бъдете упоена вчера?

— Но това беше вчера. Сега съм добре.

Главната сестра се наведе и пошепна нещо в ухото на Хюс. Той изду устни, обърна се отново към мен и каза:

— Според персонала и днес сте били твърде превъзбудена.

— Не беше нищо.

— Вижте, няма нищо срамно да сте донякъде лабилна след раждане. Твърде често срещано е впрочем, при положение че хормоните бушуват с всичка сила. По мое мнение курс антидепресанти ще е…

— Не ми е нужно нищо, докторе… освен да видя сина си.

— Да, да… разбирам. И съм сигурен, че сестрата ще уреди да бъдете качена горе, след като приключим. Сигурно сте наясно, че ще останете при нас още шест или седем дни. Искаме да сме сигурни, че ще сте в пълна форма, преди да ви изпратим отново в света.

Написа някакви бележки върху картона ми, даде набързо инструкции на сестрата и се обърна пак към мен да ми кимне за довиждане.

— Приятен ден, госпожо Гудчайлд. И се постарайте да не се тревожите.

Лесно ти е да го кажеш, приятелче.

Половин час по-късно, когато превръзките ми бяха сменени, се качих в педиатричното интензивно отделение. Отново последвах съвета на добронамерения санитар и държах очите си приковани към линолеума, докато бях бутана с количката през отделението. Когато най-сетне вдигнах поглед, видът на Джак накара очите ми да засмъдят. Не че имаше някаква промяна в състоянието му. Все така беше омотан с медицински маркучета, все така мъничък в плексигласовия инкубатор. Само че сега изпитвах отчаяна нужда да го държа, да го полюлея в ръцете си. Също както ме мъчеше неистов страх, че може да го изгубя. Или че той ще трябва да мине през живота с трагични ментални поражения. Изведнъж ми стана ясно, че каквото и да се случеше с него, каквито и ужаси да разкриеше ядрено-магнитният резонанс, щях да се справя. Щях да го приема, както приемаш и най-кошмарния жребий, който ти е отредила съдбата. Но как не ми се искаше това да се случва, бих сторила всичко, за да се уверя, че той ще е добре. Ала съзнавах също така, че съм безсилна да помогна някак. Вече бяхме единствено заложници на онова, което ни готвеше бъдещето.

Отново се разплаках. Ала този път я нямаше емоционалната празнота, толкова характерна за предишните няколко дни. Този път просто плачех за Джак и за онова, което можеше да се случи с него.

Санитарят запази дистанция, докато плачех. Но след минута-две ме приближи с кутия салфетки и каза:

— Най-добре е да се връщаме вече.

И ме откара обратно в стаята ми.

— Добри новини — обяви сестра Даулинг, след като бях наместена в леглото. — Господин Хюс реши, че можете да бъдете откачена от неприятните системи, така че ще сте свободна от тръбички. Първи стъпки към свободата, а? Как е мъничкият?

— Не знам — промълвих.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред с него — каза тя и напевният й, умилкващ се глас ми прозвуча като дращене на нокти по черна дъска. — Искате ли сега да ви донеса нещо за обяд?

Но аз отказах храна, отказах телевизия, отказах предложението за измиване с гъба. Исках единствено да бъда оставена на мира — да лежа завита презглава в леглото и да се изключа от какофонията на света.

Така прекарах деня си — в броене на часовете до пристигането на Тони и на педиатъра, който щеше да ни представи „емпирично“ доказателство за състоянието на сина ни. Бях в съзнание, но преднамерено откъсната от всичко около себе си. Или поне си мислех, че е умишлена изолация от моя страна. Ала на моменти реално усещах, че всевластна сила се е наместила в мозъка ми и ме насърчава да отбутна настрани света с всичките му сложности.

И ето че стана шест часът. За голяма моя изненада Тони се появи точно по времето, когато беше обещал, с букет цветя и притеснение, което ми се стори умиляващо.

— Спеше ли? — попита той, като приседна на ръба на леглото и ме целуна по челото.

— Подобие на сън — отвърнах и се насилих да се повдигна до седнало положение.

— Как се чувстваш?

— О, нали знаеш, като в Деня на живите мъртви.

— Някакви новини от горния етаж?

Поклатих глава и отбелязах:

— Изглеждаш напрегнат.

Тони се усмихна сковано и остана мълчалив. Защото нямаше какво да се каже, докато не дойдеше педиатърът. Или може би всичко изречено щеше да прозвучи маловажно и изпразнено от смисъл. Споделената ни тревога беше толкова осезаема, че мълчанието изглеждаше най-умният избор.

За щастие това мълчание продължи само минута-две, защото дойде сестра и съобщи, че доктор Рейнолдс иска да ни види в приемната до кабинета за ядрено-магнитен резонанс на петия етаж. С Тони се спогледахме притеснено. Привикването в собствения му кабинет можеше да означава единствено лоша новина.

Отново бях качена в количка. Само че този път Тони ме буташе. Стигнахме до асансьора. Изкачихме три етажа. Поехме по дълъг коридор. Отминахме вратите с надпис ЯМР и бяхме отведени в малък кабинет за консултации, където имаше само бюро, три стола и светлинен екран за рентгенови снимки. Санитарят ни остави там и излезе. Тони придърпа стол до количката ми и направи нещо, което не беше правил дотогава: хвана ръката ми. Е, бяхме си държали ръцете понякога, но максимум два или три пъти. Това беше различно. Тони се опитваше да ми окаже подкрепа и по този начин издаде колко много е уплашен.

След малко влезе доктор Рейнолдс с папка и голям плътен пощенски плик. Беше висок мъж с мек говор, малко под четирийсетгодишен. Опитах се да разчета лицето му, както подсъдим се мъчи да разтълкува физиономията на председателя на съдебните заседатели преди обявяването на присъдата. Но това лице не издаваше нищо.

— Простете, че ви накарах да чакате — каза той, отвори плика и постави снимка от магнитна томография на екрана, след което я освети.

— Как се чувствате, госпожо Гудчайлд?

— Прилично — отвърнах тихо.

— Радвам се да го чуя — отправи ми той съчувствена усмивка, от която ми стана ясно, че е информиран за неотдавнашните ми прояви.

— Как е синът ни, докторе? — попита Тони.

— Да, щях да стигна до това. И така… това е снимка на мозъка на сина ви — каза той и посочи изображението, което за моя непосветен поглед изглеждаше като напречно сечение на гъба. — След консултации с педиатричния невролог и рентгенолога всички стигнахме до едно и също мнение: това е съвършено нормален мозък на новородено. Което на свой ред означава, че на базата на ядрено-магнитния резонанс и електроенцефалограмата оставаме с усещането, че не е имало мозъчно увреждане.

Тони здраво стисна ръката ми и явно не му пречеше, че дланта ми е студена и лепкава от пот. Едва тогава осъзнах, че съм с наведена глава и плътно затворени очи като човек в очакване на тежък удар. Отворих ги и попитах:

— Казахте: „оставате с усещането, че не е имало мозъчно увреждане“. Ядрено-магнитният резонанс не представлява ли категорично доказателство?

Още една съчувствена усмивка от доктор Рейнолдс.

— Мозъкът е загадъчен организъм. След травматично раждане — при което стоеше първоначалният въпрос дали мозъкът е бил лишен от кислород — няма стопроцентова категоричност, че не е имало увреждане. И все пак всички клинични доказателства сочат към позитивно заключение…

— С други думи, все пак има повод за тревога — прекъснах го с надигащо се вълнение.

— На ваше място бих гледал напред с оптимизъм.

— Но вие не сте на мое място, докторе. И тъй като правите нещо повече от намек, че синът ни е с мозъчно увреждане…

— Сали, докторът не каза това — намеси се Тони.

— Чух добре какво каза. Каза, че има вероятност мозъкът на сина ни да е бил лишен от кислород, така че…

— Госпожо Гудчайлд, моля ви — рече Рейнолдс все така спокойно и с още съчувствен тон. — Мога да разбера тревогата ви, но при цялото ми уважение, тя е малко преувеличена. Както казах и преди, според мен няма за какво да се опасявате.

— Как може да го твърдите, след като според вас самия няма стопроцентова сигурност, че…

Тони отново ме пресече.

— Достатъчно, Сали.

— Не ми казвай…

— Стига!

Повишеният му тон ме накара да млъкна. Внезапно се почувствах отвратена и от нелогичността на брътвежите ми, и от неоснователния си гняв към този много свестен и търпелив лекар.

— Доктор Рейнолдс, моля да ме извините…

Той вдигна ръка.

— Няма за какво да се извинявате, госпожо Гудчайлд. Разбирам колко трудно е било за вас. Утре пак ще съм тук, ако имате допълнителни въпроси.

След това ни пожела приятна вечер и излезе. Щом останахме сами, Тони отправи поглед към мен и го задържа много дълго време. После каза:

— Би ли ми обяснила какво, по дяволите, означаваше всичко това?

Отместих очи. И отвърнах:

— Не знам.