Виктор Пелевин
Батман Аполо (3)

Въздушният замък

Два дена никой не се сети за мен.

Не преживявах особено тежко това. За подобни случаи в московската ми квартира си имах хамлет. На третия ден ми се обади моят бивш ментор Локи и ме помоли да отида във вилата на Ваал Петрович. Трепнах от радостно предусещане — от Ваал младите вампири често отиваха на Червената церемония. Но Локи веднага ме свали на земята.

— Няма да има баблос, не мляскай с устни — каза той. — Това е инструктаж за командировката. Облечи се прилично.

Не разбрах защо ми е инструктаж, но за всеки случай облякох най-приличния си костюм и внимателно се вчесах. Когато седнах в колата, Григорий, който ме проучваше в огледалото, три пъти плю през рамото си и се прекръсти. Явно изглеждах достатъчно достолепно.

— Къде отиваме, господарю? — попита той.

— На вилата при Ваал.

— А къде е това?

— „Сосновка“ 38 — отговорих. — Имаш я в компютъра. И днес без магарии, че не съм в настроение.

Отправихме се към изхода на Москва и скоро след това аз заспах. Събудих се, когато преминахме през контролно-пропускателния пункт на опасаната с камери ограда на вилата на Ваал Петрович. На паркинга пред зданието с колоните (това не беше вариация на тема „Ленинската библиотека“^[1], както си мислех първоначално, а умалена реконструкция на двореца в Кносос, където е живял Минотавърът) имаше няколко тъмни лимузини. Баровците бяха в пълен състав. Почувствах неприятно пробождане в стомаха. Какво пак искат от мен?

— На добър час, господарю — каза Григорий.

— Знаеш къде отивам — отвърнах.

— Ако не се върнете след два дни, ще оставя колата в гаража. Позвънете на мобилния ми.

Шофьорите и плъховете първи усещат надигащия се удар на съдбата — това го знае всеки отговорен руски служител и вампирите не са изключение. Думите на Григорий окончателно ме заредиха с тревога и за пореден път си помислих, че трябва да го уволня. От екологични съображения.

Ваал Петрович чакаше на вратата. Беше неприлично зачервен и напомняше топка скъпа шунка, увита в черна хартия и украсена с елегантни мустаци.

— Рама, да побързаме, всички вече ни чакат — каза той, хвана ме под ръка и ме повлече след себе си.

Залата, където се провеждаха Червените церемонии, бе затъмнена — никога не я бях виждал толкова мрачна. Вътре горяха свещи, но твърде малко на брой, за да осветят такова обширно пространство. Огромното златно слънце на тавана, в което се отразяваха техните светлинки, изглеждаше като слаба луна. Креслата, в които се пиеше баблос, бяха покрити.

В центъра на залата стояха Енлил Маратович, Локи и Балдер. Познах ги по-скоро по силуетите, отколкото по лицата. До тях се извисяваше някаква тясна несиметрична маса.

— Само не се плаши — прошепна Ваал Петрович.

След подобни думи веднага започваш да търсиш нещото, което може да те уплаши, и аз начаса го открих. Не беше трудно. Това, което приех за тясна маса, всъщност се оказа ковчег. И веднага стана ясно за кого е предназначен. Спомних си един гангстерски филм, в който член на мафията, очакващ ритуално издигане в йерархията, го въвеждат в заседателната зала, за да му теглят куршума, и само секунда преди изстрела той разбира това… Аз инстинктивно се дръпнах встрани, но Ваал Петрович плътно ме стисна за лакътя. Веднага дойдох на себе си. Това, разбира се, бяха твърде човешки страхове и аз се засрамих. Никой вампир няма да ме застреля в тила, докато в мозъка ми живее магическият червей.

— Рама, с вълнение и с гордост следя издигането ти в нашата йерархия — тържествено произнесе Енлил Маратович. — Днес е особен ден за теб и за всички нас, твоите по-възрастни другари.

— Какъв е този ковчег? — попитах аз.

Ужасно не ми хареса звукът на собствения ми глас — отначало дрезгав, а след това писклив. Явно все още бях изплашен.

Възрастните вампири се засмяха.

— Ти приемаш посвещение в undead — каза Енлил Маратович.

— Какво е това? — попитах аз със същия глупав глас.

— Undead — това е най-висшата каста сред вампирите. Тези, които са способни по собствена воля да влизат в лимбо.

Изкашлях се и ми стана по-лесно да говоря.

— А какво е лимбо?

— Ще разбереш след посвещението.

— А в какво се изразява то?

— Предстои ти да преминеш през вратата на лимбо.

— Как така?

— Ще се отправиш към свещеното за всички вампири място — каза Енлил Маратович. — В замъка на великия Дракула. По пътя натам ще преминеш през портата. Самото пътешествие е посвещение. Ако дойдеш на себе си в замъка, значи си я преминал.

Аз обърнах внимание на думата „ако“.

— Когато пристигнеш в замъка — продължи Енлил Маратович, — ти вече ще си undead.

— А какво ще се случи в замъка?

— Ще получиш всички необходими инструкции. И ще се научиш на великото древно изкуство. Същото се случи някога с мен и то преобърна живота ми. Ще се върнеш тук съвършено различен. И ще станеш един от могъщите стълбове, на които ще се опира империята ни…

Възможно е жълтата колонада, обкръжаваща вилата на Ваал Петрович, да бе вдъхновила Енлил Маратович за тази метафора. Макар че тези квадратни колони, доколкото можех да преценя, изпълняваха чисто декоративна функция и нищо не подпираха.

— Мястото, към което се отправяш, не е обикновен физически замък, в който всеки би могъл да попадне. Това е прагът на лимбо. Така или иначе, сега няма да осъзнаеш естеството на случващото се. Но трябва да знаеш, че това място е една от светините ни. Нашата Мека, ако щеш. Дотам обикновено се стига със специален ковчег.

— Вие наистина ли искате да легна в него? — намръщих се аз. — Вие сериозно ли?

— Абсолютно — каза Енлил Маратович. — Това е древен обичай, Рама. Също толкова важна идентификационна черта на вампирите, какъвто е черният цвят.

— А с какво ще дишам?

— Там има вентилация. Но тя няма да ти трябва особено. По време на цялото пътешествие ти ще бъдеш в транс. Ще ти дадем специална микстура — смес от баблос, сънотворни треви и червена течност от гмуркачи, които вече са преминали през това посвещение. Прави се за подобни пътешествия от хиляди години. Локи всичко е приготвил.

Локи ми показа малка черна бутилка и като че ли нейният вид ме успокои. А може би номерът беше в думата „баблос“, на която всеки вампир реагира еднакво.

— Кога трябва да тръгвам?

— Веднага.

Аз отново почувствах пристъп на страх.

— Но никой не ме е предупредил!

— Никого не предупреждават — каза Енлил Маратович. — Всичко трябва да бъде внезапно — като смъртта. В това се състои прелестта на живота.

— Но дори не съм си събрал вещите!

— Те няма да са ти нужни. В замъка на Дракула ще имаш всичко необходимо. И дори повече.

— Задълго ли?

Енлил Маратович поклати глава отрицателно.

— Курсът на обучение е кратък — поясни той, — само няколко лекции.

— А не може ли със самолет? — попитах. — Ето вие, Енлил Маратович, летите на собствен „Дассо“. А аз да отида в ковчег?!

— Рама, разочароваш ме — намръщи се Енлил Маратович. — Чака те най-вълнуващото събитие в живота на всеки вампир, а се глезиш…

Вече бях преживял няколко „най-вълнуващи събития“ в живота на вампира, в които едва оцелях. Така че думите на Енлил Маратович не предизвикаха у мен особен ентусиазъм. Но се почувствах неловко заради малодушието си.

— Знаеш ли къде отиваш? — продължаваше Енлил Маратович. — В истински въздушен замък!

— Във въздушен замък? Как така?

— Така. Останалите вампири цял живот мечтаят да попаднат там и не могат. А ти… Вампирът трябва да бъде романтик!

Аз мрачно кимнах.

— Настрой се на сериозна вълна. Ще имаш нови приятели от други страни. Ти трябва да представляваш руските вампири с чест и да покажеш на всички, че нашият дискурс е непобедим! Теб те наблюдава Великият прилеп!

— А кога ще се върна?

— Когато всичко свърши — отвърна Енлил Маратович. — Ще станеш от същия този ковчег. В същата тази стая. Но самият ти вече ще бъдеш различен.

— Добре — казах аз. — Какво да правя?

— Лягай в ковчега. Хайде, ще ти помогнем…

— Не се и съмнявам — промърморих аз.

Ваал Петрович приклекна на четири крака до тясната поставка, на която стоеше ковчегът, а Локи извади от горния си джоб черна кърпа и я постла на гърба му. Те извършиха всичко така синхронно, сякаш бяха репетирали номера всеки ден. Явно това също беше някаква важна за вампирската идентичност традиция. Досетих се, че трябва да стъпя върху черната кърпа, но нарочно поставих крака си най-накрая на гърба на Ваал Петрович — почти до кръста. Той се олюля, но издържа тежестта ми.

В ковчега беше уютно и ергономично — личеше си, че това е качествена и скъпа вещ. Но надвесените над мен лица на вампирите, озарени от бледата светлина, изглеждаха направо зловещо. Измъчваше ме лошо предчувствие. Опитах да се успокоя, напомняйки си, че то ме навестява почти всеки ден, откакто станах вампир. Но това не помогна, тъй като си спомних, че всеки път то биваше оправдавано.

— Пий — каза Енлил Маратович.

Локи поднесе бутилката към устата ми.

— Това е като при другаря Сталин — поясни той с фъфлещ неискрен глас. — Над смъртния му одър висеше такава картина: хранят козле от бутилка с мляко…

Не успях да изпия цялата течност — Локи отдели бутилката от устата ми, когато в нея бе останало почти половината, и у мен проблесна догадка (за части от секундата прераснала в увереност), че той иска да утаи част от баблоса, който ще очисти след това от тревите, и че брътвежите му за другаря Сталин са опит да ми затвори устата.

Погледите ни се засрещнаха и аз окончателно разбрах, че съм прав. Направих опит да се оплача от случващото се, но Локи говореше ли, говореше, при това думите, излизащи от устата му, ставаха все по-дълги и по-дълги, така че бе невъзможно краят на фразата да бъде дочакан:

— Другарят Сталин сочеше това козленце с пръст, когато му дадоха да изпие отровата… Ха-ха-ха!

Сместа вече започна да действа и тройното „ха“ ми прозвуча като гръм.

Вампирите, жълто-черни в мъждукащата светлина, застинаха и се превърнаха в собствените си надгробни паметници.

— Bon voyage!^[2] — прогърмя гласът на Енлил Маратович и нещо се затвори — или очите ми, или капакът на ковчега, или всички заедно.

Стана тъмно и тихо.

Беше хубаво.

Нямаше нужда нищо да се променя.

Никога.

Нещо обаче пречеше на моето мрачно блаженство и аз бързо разбрах какво е. Беше дишането. По-скоро възникналите с него проблеми.

В края на всяко вдишване не ми достигаше въздух. Отначало едва-едва, но постепенно това усещане ставаше все по-осезаемо, като че ли носът и устата ми бяха затворени с найлонов плик и аз вдишвах и издишвах един и същ обем газ, в който всеки път имаше все по-малко кислород. Накрая стана непоносимо и аз почуках на капака, за да отворят и да проверят вентилацията.

Почукването не се получи. Изведнъж с ужас съобразих, че те може би вече са си отишли, оставяйки ме в транспортен контейнер, който е повреден или пък просто не е включен нормално. Проклет да е този традиционализъм. Опитвах се да произведа някакъв шум, но без всякакъв резултат — всичко в ковчега беше меко и еластично. Мисля, че извиках, но беше съмнително, че някой ще ме чуе.

Разбрах, че след няколко вдишвания окончателно ще се задуша, и в опит да намеря някакъв процеп, започнах яростно да движа ръцете си. Но капакът на ковчега беше плътно затворен и не се напипваха никакви процепи.

Помислих си, че вероятно са решили да ме очистят по заповед на Великия прилеп и че вече нищо не може да се направи. Прииска ми се да посрещна смъртта с ръце, положени на гърдите. Вдигнах ги, доколкото позволяваше тясното пространство над мен, и изведнъж открих над слънчевия си сплит метален кръг — съвсем малка цилиндрична издатина с размера на тапа за бутилка. Краищата му бяха назъбени като връх на кула в английски замък. Опитах се да го обърна и се получи. Раздаде се тих шум и въздухът изсъска — или входящият, или изходящият от ковчега. Чак тогава забелязах, че до този момент съм крещял. Засрамено замълчах.

Завладя ме спокойствие — дори се отпуснах. Разбрах, че едва не станах жертва на паниката. Впрочем, ако придружаващите ме господа ме бяха предупредили за тази ръчка, вместо да обменят информация за последните минути на толкова обичания генералисимус, паниката можеше да бъде избягната.

Отваряйки капака, аз седнах в ковчега. В залата бе абсолютно тъмно — икономичните ми изпращачи бяха изгасили всички свещи. Явно бяха излезли от залата веднага щом капакът след мен се затвори — без излишни сантименталности. За щастие, в джоба на сакото ми имаше запалка.

Вдигнах я високо, щракнах и изведнъж изпитах втори пристъп на страх, дори по-силен.

Аз бях на друго място.

Ковчегът бе поставен в ниска сводеста гробница. Това, че става дума за гробница, бе ясно от пръв поглед — наоколо имаше други ковчези.

Без значение колко зле се чувствах преди три минути, ми се прииска незабавно да се скрия в ковчега и съм сигурен, че именно така бих постъпил при работеща вентилация. Но току-що преживеният страх, че се задушавам, се оказа по-силен.

Липсата на кислород все още даваше знаци за себе си — пред очите ми плуваха жълти кръгове. С горчивина си помислих, че по-скоро никой не се е гласял да ме убива, а просто Локи е решил според руския обичай да открадне известно количество баблос и не е изчислил последствията… Или пък обратното — всичко е премислил и е решил, че няколко минути агония в затворения ковчег е напълно приемлива цена за няколко секунди лично щастие. Никакво държавническо мислене. Това можеше да се смята за последен урок от ментора към ученика. Впрочем, както ме беше учил същият този Локи, вампирът трябва да пресича враждебността още в зародиш, а обзелите ме чувства попадаха именно в тази категория.

Изчаках запалката да изстине и пак я запалих. Вече бях спокоен достатъчно, за да мога да разгледам внимателно. Освен моя в гробницата имаше още четири ковчега. Всеки стоеше на отделен постамент, примерно на височина от половин метър. Три от ковчезите бяха еднакви — заоблени, със светли букви X, L… Да, не грешах. Луи Витон^[3]. Ковчезите бяха толкова елегантни, че приличаха на скъпи чанти за тенис. Четвъртият беше камуфлажен, с груба правоъгълна форма и два пъти по-голям от моя. Military style. Според моя вкус той изглеждаше най-стилен. Този ковчег беше най-накрая. Моят беше до него — между него и спортното трио.

Пръстите ми отново пламнаха и аз потънах в мрак.

Досетих се, че не съм в моргата и дори не съм в Москва. По-скоро вече бях пристигнал на мястото и наоколо си виждах транспортните средства на другите. Бях дошъл на себе си, така да се каже, в авариен режим — преди тях. А това означаваше, че посвещението, за което говореше Енлил Маратович, вече е станало… Много добре. Но защо само аз се събудих? Може би всички останали сега изпитват същото като мен?

Сякаш в отговор на своите мисли изведнъж чух едва различими скрибуцащи звуци. Долавяха се от тази страна, където се намираше камуфлажният ковчег. Веднага си представих окървавени нокти, които драскат от вътрешната страна на капака. Отново запалих запалката, излязох от превозното си средство и приседнах до военния ковчег. Върху него не се виждаха никакви копчета или бутони. Деликатно почуках по капака. Отвътре в отговор веднага се чу почукване — бързо и както ми се стори, изплашено. Опипах капака. Отстрани имаше малка издатина, за която можеше да се задържат палците.

— Секунда! — казах и с все сили вдигнах капака нагоре.

Ковчегът помръдна и аз се изплаших, че ще го преобърна, но капакът се отвори и меко се отблъсна встрани на пантите.

Ковчегът беше двуместен, но в него имаше само един пътник, когото успях да съзра миг преди запалката ми да угасне от предизвиканото въздушно течение. Беше късо подстригана девойка с тениска и шорти. На мястото на втория пилот лежаха сгънато килимче за йога и средно голяма раница. Тъкмо се канех отново да щракна със запалката, когато изведнъж едни твърди и силни пръсти ме хванаха за гърлото.

— Ти наруши съня ми — чу се тих глас. — Това беше грешка и сега ще си платиш за нея. Ще изсмуча твоята червена течност до дъно!

От изненада изпуснах запалката. След миг до лицето си усетих дихание и за секунда повярвах, че тя действително ще ме ухапе за гърлото. Но девойката така щастливо се засмя, че страхът ми веднага изчезна. А след това ме целуна по бузата.

Отдръпнах се от устните й, все едно бях ударен от ток. Това я накара да се разсмее още по-силно. Тя размърда пръстите си и каза:

— Запали светлината.

— Къде е?

— Навярно на стената.

— Сега…

Наведох се и пипнешком започнах да обхождам каменния под. Запалката я нямаше.

— Чакай — каза тя. — Аз сама.

Мина по-малко от минута и под тавана на гробницата светна електрическа лампа. Отново видях девойката, облечена с тениска и шорти. Сега тя стоеше до стената, а на очите й имаше малки очила за нощно виждане, подобни на два напръстника. Когато светна, тя ги свали и ги пъхна в джоба. Действително беше подстригана почти до голо — бяха щръкнали съвсем къси косъмчета в пясъчен цвят, открояващи се върху загорялата й глава. Бях виждал много дамски прически, но не бях свикнал с подобен радикализъм.

— Здравей, кръвопиецо — каза тя. — Благодаря ти, че ме събуди.

— Аз? Да съм те събудил? Ти дращеше, когато излязох — отговорих аз. — Помислих, че имаш нужда от помощ.

— Ти стенеше из цялата гробница. Като че ли те душат. Какво се случи?

— Задушавах се.

Тя се приближи до моя ковчег и погледна вътре.

— Уха! Скъпа играчка… Вентилационната ти решетка е затворена, момче. Пристигнал си в подводен режим.

— В подводен режим?

— Ето тази ръчка привежда ковчега в херметически режим.

— Никак не разбирам от ковчези — отбелязах с аристократичен хлад. — Така ме опаковаха.

Тя обърна нещо в ковчега ми.

— Сега можеш да спиш спокойно. Вентилацията е отворена. Ти се казваш Рама, нали?

— Ти ухапа ли ме?

Момичето учудено повдигна вежди.

— От къде на къде — възрази то. — Просто те целунах по бузата. При нас така правят при запознанство.

— Откъде знаеш, че се казвам Рама?

— Видях снимката ти в програмата. Сложиха те в последния момент.

Въобще не съм виждал никаква програма.

— Казвам се Софи — каза тя.

Ръкувах се с нея. „Софи. Защо «Софи»? Това не е ли божествено име?“

— Идва от „София — Божия премъдрост“. Едно от лицата в християнската троица, нещо такова…

— Четеш ли мисли, Софи?

— Не. Просто общувам много с вампири. Първата им мисъл винаги е — ухапала ли съм ги, или не? Втората — „защо Софи“?

Тя огледа гробницата.

— Съжалявам за екзалтацията. Просто съм ужасно щастлива. Толкова се радвам, че съм тук. Мечтаех за това през последните пет години…

Помислих си, че окончателно изпуснах момента, когато в отговор бих могъл невинно да я целуна. Приближавайки се към трите затворени ковчега, тя внимателно ги огледа.

— Ясно — каза. — Французи. И тях ги видях в програмата. Там не беше написано, но съм сигурна, че са телетъбиси^[4]. Сто процента.

— Телетъбиси? — повторих аз. — Нещо като „жабари“^[5]?

Тя се намуси, все едно бях направил гаф.

— Не. Това няма отношение към националността. Те са медиуми демонстранти. Това е нова професия, само на петдесет години. Те не са точно гмуркачи, но тренират с нас.

— Ти откъде знаеш, че са телетъбиси?

— Защото са трима и са заедно. Те винаги са трима. Най-често вземат братя. По възможност да са еднояйчни близнаци. Струва ми се, че ги създават специално чрез сурогатна майка.

— А те какво правят?

— Показват на другите какво ние виждаме в лимбо.

— В кое лимбо?

Тя ме погледна учудено.

— По-различни ли са?

— Не знам — каза тя. — Изпратиха ме тук най-неочаквано. Въобще не знам. Извинявай.

— Нищо. Тук всичко ще ни обяснят.

— А колко души участват в програмата?

— Бяха шестнайсет кандидати. Останаха петима.

Искаше ми се да попитам къде тогава са се дянали останалите единайсет, но се изплаших, че пак ще демонстрирам невежество. Не ми се искаше да ме сметне за пълен глупак, затова реших да не затъвам с въпроси.

— Да събудим телетъбисите? — предложих аз и посочих ковчезите.

— Защо? — попита Софи. — Няма да е вежливо. Не са те молили.

Тя погледна часовника.

— 23,30. Събуждане утре сутрин. Мисля около девет. Не искаш ли да се разходиш из замъка? Сега тук няма никого.

— А може ли? — попитах аз.

— Не бива — отговори тя. — Но след като вече си ме събудил… Идваш ли?

Аз кимнах.

София отиде към вратата и внимателно я дръпна към себе си. Вратата се отвори със скърцане. Зад нея беше тъмно.

— Това сега е превърнато в музей — отбеляза тя. — А някога той наистина е живял тук…

— Кой „той“?

— Дракула…

Тя пристъпи в тъмното и аз я последвах. Озовахме се на каменна стълба, чиито стъпала трябваше да откриваме с докосване при всяка стъпка. Тъмнината беше много романтична. Представих си как нещо ще ни изплаши и как тя в ужас ще се притисне към мен… Или аз към нея. Но изведнъж тя запали фенер.

Накрая на стълбата имаше още една врата. Софи я отвори и аз видях дълъг коридор под висок сводест таван. Там беше светло. Сивата дневна светлина падаше от прозорците, зад които нямаше никакъв изглед. Виждаше се само каменна стена, покрита със сива мазилка, на около метър от стъклото. Така изглежда светът от полуподземието. Коридорът наистина наподобяваше галерия в музей — на стените му висяха картини и разни предмети.

— Още е светло — отбелязах аз, кимайки към прозореца. — Ти сигурна ли си, че сега е 23,30?

— Това е фалшива светлина — уточни тя. — Целият замък е под земята. Той няма стени, Рама. Само коридори… Такива прозорци има на всеки етаж. И стъклописи. Тук има много стъклописи.

— Откъде знаеш?

— Ето, виж — каза тя и посочи най-близката до нас картина. На картината беше изобразен замък, издигнат върху хълм, с множество кули и кулички от бял камък над покриви с алени керемиди. Това не беше стара феодална крепост, а по-скоро голяма manor house^[6], украсена с много архитектурни излишества.

Най-интересни ми се видяха прозорците — на ниските етажи те бяха скрити в нещо като каменни подземни джобове, а за светлината беше оставен само малък прорез горе. Именно това видях на стената пред себе си. На горните етажи прозорците бяха обикновени, но вместо стъкла имаше стъклописи.

Над кулите на замъка се развяваха знамена — дълги и тесни като змийски езици. На една от стените на първия етаж, недалеч от входа, беше нарисуван червен кръст с надпис „you are here“^[7]. Честно казано, това би бил най-обикновен замък, ако го нямаше един детайл. От стените на зданието, от различни страни, излизаха тънки клони, които завършваха с нещо подобно на къщички за птици с прозорци от цветно стъкло. Тези къщички висяха в пустотата. Изглеждаха ажурно и в същото време нелепо: беше ясно, че такъв дълъг клон не може да удържи на края си подобен масивен куб. Поради тази причина замъкът приличаше на сюрреалистично дърво с нисък, дебел ствол.

— Ние сме на първия етаж — каза Софи, — тоест в най-дълбокото. Целият замък е под земята. А тези клони са подземни коридори. Красиво, нали?

— Можеха да го построят и над земята.

— Тогава замъкът нямаше да бъде таен — отвърна тя. — Нима можеш да скриеш цял замък? Сега такъв не можеш да скриеш дори в Амазония. Всеки сантиметър се вижда на Google Maps…

— А къде се намира той?

— За това не е прието да се говори. И аз самата точно не знам. Това е строго пазена тайна.

Реших да не проявявам излишно любопитство.

— Но това е само подземие — уточних аз. — А на мен ми говориха за въздушен замък.

— Правилно са ти казали — отговори Софи. — Това е подземен въздушен мехур, при това е в такава форма, каквото се вижда на тази картина. Истински въздушен замък. Ако помислиш три минути, ще стигнеш до извода, че други такива въздушни замъци не съществуват…

Двамата направихме още няколко крачки в галерията.

— А, ето го и него — благоговейно произнесе Софи.

На стената се виждаше стъклена репродукция на стара фотография — дагеротип. Беше портрет на джентълмен в дълъг черен сюртук, седящ до масичка с чаен сервиз. На пода до него бе поставен цилиндърът му. Джентълменът напомняше френския писател Стендал — имаше същата черна, тънка брада.

— Не си го представях така.

— Истинският му облик не се афишира — каза Софи. — Него даже го превърнаха в трансилванец, макар че е роден в Лондон.

— Защо? — попитах аз.

Тя вдигна рамене.

— Политика. В масовото съзнание Лондон не бива да е символ на вампиризма. Твърде сугестивно е. Ситито ще бъде против.

— Името му като че ли не е английско.

— Дракула е прякор. Неговото вампирско име е Dionysus. На руски е Дионисус.

— Дионис — поправих я аз.

— Да. Приятелите вампири го нарекоха „Dionysus the Oracular“^[8] заради присъщата му интелигентност и възвишената му натура. Той не се обиждаше и даже сам се подписваше така в техните албуми. Понякога изписваше само „D. Oracular“. Халдеите превърнаха шеговития му прякор в трансилванска фамилия. А самият мит бил пренесен, така да се каже, в нежното коремче на Европа…

— Откъде знаеш всичко това? — попитах аз.

— Отдавна се интересувам от Дракула. Его го пак. Виж…

На стената висеше изрисуван с маслени бои портрет на същия този господин, само че в друг ракурс. Дракула беше със съвременен костюм — или почти съвременен, такива навярно са носили в средата на миналия век. Стори ми се, че поради костюма тук той приличаше не на Стендал, а на Шон Конъри в ролята на Стендал. При това на младия Шон Конъри, гримиран като стария Стендал. Между старата фотография и масления портрет имаше дистанция от минимум сто години — но Дракула бе почти един и същ, само дето в брадата му се бяха появили няколко сиви косъмчета.

По-нататък на стената висяха няколко скици, направени с молив или въглен и защитени с голямо прозрачно стъкло. Рисунките изглеждаха много стари. Хартията бе пожълтяла от времето; на някои листа имаше петна и кръгли следи от халби или от чаши. Никак не се учудих, когато разбрах, че това са скици на някой си Леонардо. Учудих се, че Леонардо е рисувал такива странни неща.

Всички рисунки изобразяваха едно и също — полугол древен вампир с висока тиара, каквато носят индийските богове. Разбрах, че това е вампир, тъй като висеше с главата надолу, държейки се за напречната греда. Позите му бяха изключително сложни — приличаха на асани на индийските аскети. Освен това през гредата бе преметнат само единият крак на вампира, вторият или беше сгънат по подобие на „полулотос“, или пък скрит по най-невероятния начин. На една от рисунките едва забележимо бе изписана думата „Marro“.

— Какво има под шапката му? — попитах аз. — Тя залепена ли е?

— Прическа — каза Софи.

— Каква „прическа“? — не разбрах аз.

— „На главата на Мари“. Затова и не пада. По онова време са правили прическите, като са оплитали косите вертикално с шипове. Получавало се нещо като храм от собствените им коси. Вътре изработвали малък олтар от листа на цветя. А след това устройвали специална ганапуджа^[9] и призовавали в храма някой бог…

— Кое е онова време? — попитах аз.

— Преди две хиляди и половина години. В Индия.

Нейните познания бяха впечатляващи. Може би и аз щях да знам толкова, ако като нея години наред бях мечтал да попадна на това място. Но само преди седмица дори и не знаех за съществуването му. А ето, тя знаеше…

Вече бях виждал следващата картина. Изобразяваше погребението на рицар, съпровождан в последния му път от множество опечалени господа с модни бради над кръгли дантелени яки. Погребваха същия този Дракула — само че този път той беше с голяма дупка на гърдите, над която висеше огромен син комар, изобразяващ душата. Когато забелязах комара, си спомних къде го бях виждал преди.

— Има такава фреска в хамлета на нашия главен, казах аз. — Само че на цялата стена. В кръг.

— Това е от Кръглата стая — отговори Софи.

— А какъв е този син комар? Душата?

Софи се засмя.

— Е, Рама. Каква душа може да има Дракула?

— А тогава какво е?

— Това, което е „вместо“.

Реших да не питам какво притежава вампирът вместо душа — въпросът ми можеше да й се стори глупав. Още повече че отговорът сигурно щеше да се окаже някакъв дискурс. Друго ми беше интересно — как така Дракула, доживял до средата на миналия век, се е изхитрил да умре в средновековна Испания. Този въпрос ми беше на езика, но ето че видях следващата картина.

Тя пак изобразяваше погребението на Дракула.

Този път обаче Дракула беше облечен като мексикански каубой. Лежеше в открит ковчег, а на гърдите му имаше черно сомбреро, осеяно по краищата с малки оловни черепи. И на тази картина изпращачите бяха индианци, носещи с бойна стъпка револвери върху кадифени възглавници и някакви огромни ордени с множество искрящи брилянти. Един особено тържествен индианец вървеше отпред пред ковчега и държеше румен младенец. Над гърдите на мъртвия Дракула нямаше комар. Затова пък комарът кръжеше над младенеца. По същия начин както на предишната картина, само че беше червен.

— Пак е от Кръглата стая — каза Софи.

Нейната осведоменост започна да ме потиска.

— А каква е тази Кръгла стая? — попитах.

— По-рано тя се намираше в най-високата кула на замъка. Там беше кабинетът на Дракула. А после се пръсна.

— Пръснала се е?

— Да. Въздушните замъци не се рушат. Те се пръскат. Понякога на части. Случвало се е изведнъж да се пръснат изцяло.

— Тези фрески бяха ли на стените? — попитах аз.

— Не — каза Софи. — Някога те се проектираха на стената. Две или три бяха съхранени на фотографии. Тях просто ги прерисуваха с бои…

В този момент някак си си спомних дома на Енлил Маратович. Отличаваше се от замъка на Дракула по дълбочина и по форма, но като цяло там владееше същата подземна пустота. Само дето нашите вампири наричаха неговото жилище голяма землянка. Явно землянката беше роден вариант на въздушния замък. Картината с мексиканското погребение беше последната — по-нататък галерията стигаше до затворена врата. Няколко пъти Софи натисна бравата, но вратата не се отвори.

— Да се връщаме — предложи тя. — Докато не са ни хванали.

— А какво ще стане, ако ни хванат? — попитах аз.

— Нищо хубаво. В замъка на Дракула не разрешават да се разхождаш току-така. Страхуват се, че може да се срине. Като Кръглата стая.

На сбогуване аз още веднъж разгледах картината с индианците и червения комар.

— А това как се е проектирало на стената?

Софи нищо не отговори и аз реших, че моите въпроси са й омръзнали. Но когато се върнахме в гробницата, тя каза:

— Относно Кръглата стая. На теб наистина ли ти е интересно?

Аз кимнах.

— Разполагам с някаква информация…

Софи отвари капака на своя гроб, хвърли на дъното му раницата и килимчето за йога, легна вътре и ми щракна с пръсти, канейки ме да вляза при нея. Помислих си, че ще се окажем много близо един до друг. Тоест съвсем…

Приближих се до нейния ковчег и с неособена ловкост легнах до нея. Мястото беше достатъчно. Софи се усмихна и затвори капака, който безшумно прилепна като врата на луксозен автомобил. Чувствах топлината на нейното рамо. Чувах дишането й. Можех да лежа в тази жива тъмнина цяла вечност. Но това нямаше как да се случи. Вече го знаех.

— Информацията в препарата ли е? — попитах аз.

— Просто файл.

— Къде?

— Ето тук.

Точно пред лицето ми светна монитор. Беше таблет, вграден в капака на ковчега. На него се появи странен символ — червено сърце с дупка като черна звезда. Обърнах глава и видях лицето й.

— Сега сме съвсем близки същества — казах аз.

Тя нищо не отговори. Вдигна ръка към екрана и започна да шари с пръсти по него. Не гледах екрана, а смръщеното й лице, осветено от синята светлина.

— Чети.

Преместих погледа си към екрана. На него имаше текст.

На това място се намираше кръгла стая, която той използваше за тайните си опити и изследвания. В нея имаше много прекрасни и неразбираеми за случайния посетител неща. Но любимата му играчка беше вълшебната лампа, която светеше най-ярко. Тази лампа притежаваше сложна механика; задействаше се чрез стоманена пружина и можеше да показва на кръглата стена движещи се картини.

Дракула палеше лампата, за да изпита мъдростта на своите гости. Тогава на стената се появяваха неговите изображения. Картините бяха три вида — Дракула като Младенец, като Мъртвец и като Зрял мъж. Там, където беше изобразен като Младенец, над него летеше червен комар. Където беше Зрял мъж, комарът беше зелен. А където бе Мъртвец — син.

Имаше сцени от най-дълбока древност и на тях Дракула бе увит в кожи и обграден от троглодити. На други пък — от по-малко далечни дни, той се появяваше със златен венец сред царете на Атлантида. Беше изобразен като рицар, разбойник, монах, убиец и светец, мъж и жена. В миналото, настоящето и бъдещето, сред щастие и тъга.

Тези картини започваха все по-бързо и по-бързо да трептят на стената и в един момент изображението ставаше неуловимо. И тогава ясно се открояваше огромният пулсиращ комар, който, променяйки цвета си, летеше из цялата стая. Анимацията беше толкова съвършена, че някои припадаха.

Дракула разпитваше всекиго за видяното.

„Тук са миналите и бъдещите ти животи, графе — обикновено отговаряха гостите. — Тук ти си такъв, какъвто си бил в древността и какъвто ще бъдеш в бъдещето.“

Дракула уточняваше, че в лампата е запечатан един ден от живота му и дори малка част от деня. Когато гостите питаха какъв е този странен и прекрасен ден, Дракула отговаряше, че това е най-обикновен ден и че такива са всичките негови дни.

„Ти вероятно днес не си излизал от подземието и си опитал твърде много червено, графе“, говореше тайно, неразбираемо за хората и иносказателно един учен вампир. На това Дракула само се смееше и отговаряше: „Ти моята гатанка не си я разгадал и надали някога ще я отгатнеш“. Случваше се някой да разгадае гатанката. Тогава Дракула го отвеждаше в своите покои и водеше с него беседа за висшето и тайното.

По-надолу имаше картина с погребението на рицаря Дракула. Още по-надолу — квадрат, предназначен за видеоклип, но той беше черен и празен.

— Какво е това видео? — попитах аз.

— Тук трябва да има реконструкция — каза Софи. — Как би изглеждал полетът на този комар. Още не съм го направила.

— Откъде е текстът?

— От „Спомени и размисли“.

Това заглавие ми беше познато — специално устройство в моя хамлет ми рецитираше цитати от този труд, когато трябваше твърде дълго да вися с главата надолу.

— Това не е ли книга на самия Дракула? — попитах аз.

— Не — отговори тя. Това е книга със спомени за Дракула. Има и сборник с негови изказвания. Макар че не е доказано Дракула да е казал всичко това. Именно тези цитати се наричат „Размисли“. А „Спомените“ не са съхранени изцяло. Нито на хартия, нито в препаратите. Има само няколко части от тях. Странно, нали?

— Смяташ, че някой нарочно ги е унищожил?

Тя кимна.

— Кой?

— Вампирите. За да скрият истината за Дракула.

— Защо?

— Защото всъщност той съвсем не е бил онова самодоволно конте с остър език, за какъвто го представя нашата политическа митология.

— И след това са измислили цитатите?

— Част са измислени, част не — уточни тя. — Но едно е ясно — скрили са от нас истинския му живот и истинските му мисли.

— Защо?

— Направиха го главен идеолог на вампиризма. Така да се каже, основният теоретически стълб. Но в действителност той… Как да се изразя по-меко… Той беше дисидент. При това радикален.

— Толстоист?^[10] — попитах аз.

— Толстоисти? Кои са те?

— Тези, които пият червена течност вместо баблос — поясних аз. — Опрощават ги.

— Не. Много по-радикален.

— Какво — попитах аз мрачно, — да не е ял мозък?

— Пфу — възмути се Софи. — Сега вече ще те изгоня оттука.

— Извинявай — отвърнах. — Не знам нищо за Дракула. У нас в Русия малко говорят за него. Само го цитират. А в какво се е състояло… хм, неговото несъгласие с партийната линия?

— Казват, че искал да освободи хората. И вампирите също.

Аз се засмях.

— Невъзможно е хората да бъдат освободени. В дискурса се обяснява защо.

— Невъзможно е — съгласи се Софи. — Но в тази невъзможност има една много малка възможност. Като златна жила в скалата. И Дракула я е намерил. Така поне смятат някои…

— И ти ли? — попитах аз.

— Искам да намеря истината — обясни тя. — Заради Дракула. Вярвам, че той я е открил.

— И къде искаш да я намериш? На дъното на морето?

— Защо на дъното на морето?

— Та нали ние сме гмуркачи. Между другото, как ще се потопим? От катер или от кей? Или тук има специален подземен басейн?

Софи обърна глава към мен.

— Ти какво? — попита тя, гледайки недоверчиво към мен.

— Как какво? — учудих се аз. — Нали се учим да бъдем гмуркачи?

— И мислиш, че гмуркачите се потапят във водата?

— На мен нищо не ми обясниха — казах не без тъга в гласа си. — Просто ме изпратиха тук. Като на каторга. А къде се потапяме?

Тя поклати глава.

— В смъртта, Рама. Ние се потапяме в смъртта.

Аз потреперих. Думата някак си ме изплаши. Макар че, лежейки в ковчега, а и в подземната гробница, беше смешно да се плаша от каквото и да било. Още повече, когато до теб лежи такава мила девойка… Дори не се замислих какво означава да се потопиш в смъртта. Много повече ме вълнуваше как ще завърши това съвместно лежане в ковчега. Софи сякаш прочете мислите ми.

— Добре — каза тя, — прибирай се. Утре ще е труден ден, трябва да си починем.

— При теб е толкова уютно. За пръв път виждам такъв голям ковчег.

— Size matters — усмихна се тя. — Sometimes^[11]. Но ти наистина трябва да си ходиш. Знам нещичко за тукашните порядки. През нощта ни карат да спим. А след това разнасят ковчезите по стаите. Ще се получи неловко, ако твоят е празен. Ти не си Иисус. Ти си Рама.

Разбрах, че е безполезно да се спори.

— Лека нощ, Софи.

Излязох от ковчега й и се пъхнах в своя. Затваряйки капака, няколко пъти вдишах дълбоко. Вентилацията работеше. Облегнах се на възглавницата и си повторих странните думи: „потапяме се в смъртта…“. Какво можеше да значат те? По някаква причина бях сигурен, че нищо страшно не ме чака. Ако наистина беше така, това зловещо нещо щеше да бъде наречено с някакво захаросано розово клише. Именно розово, да. Изпълнено с някакъв тайнствен ужас. „Розови очила…“ Които навярно вече е невъзможно да бъдат свалени. Или както англичаните го наричат с още по-страшното „а bed of roses“^[12].

Моят ковчег беше мек и уютен и вътре бе съвсем тихо. Чувствах се защитен от земните напасти. Беше ми хубаво. Помислих си за Софи, която спеше на няколко метра от мен. Някак си си спомних безобразната руска частушка, която започваше с думите „виждам — девойка в ковчег…“^[13]. Изкашлях се от смущение. След това, за да се заема с нещо, започнах да броя ударите на сърцето си и даже не забелязах как ковчегът ме унесе в топлото и щастливо небитие.