Анна Тод
След сблъсъка (57)

Глава петдесет и шест
Теса

Спираме пред бившия дом на Хардин. „Фрей“ тихичко пеят за прошката. През целия път напрежението в колата е неописуемо, имам чувството, че нервната ми система се разпада. И двамата сме мълчаливи. Заливат ме спомени, предимно лоши спомени. Опитвам се да ги избутам назад. Сега с Хардин имаме връзка, истинска връзка, така че всичко вече ще е различно. Той ще е различен. Нали?

Влизаме в задимената всекидневна на къщата. Хардин е плътно до мен. Някой веднага ни пъха по една червена чаша в ръката, но Хардин изхвърля своята и грабва моята от ръката ми. Опитвам се да си я взема обратно, но той ме гледа сърдито:

— Не мисля, че трябва да пием тази вечер — казва.

— Не мисля, че ти трябва да пиеш.

— Добре, но само едно — предупреждава и ми връща чашата.

— Скот! — чувам познатия глас на Нейт, който излиза от кухнята, потупва Хардин по рамото и ми се усмихва приятелски. Почти бях забравила колко е сладък. Опитвам се да си представя как ли би изглеждал без татуировки и пиърсинг, но не мога.

— Уау… Теса… изглеждаш… различна — казва Нейт.

Хардин върти очи и взима чашата от ръката ми, след което отпива. Искам да го спра, но не бива да правя скандал. Една напитка не е кой знае какво. Пускам телефона си в задния му джоб, за да мога да нося чашата си.

— О… я да видим… кой е тук — изрича женски глас точно когато забелязвам розовата коса до някакво голямо и доста обло момче.

— Страхотно — изръмжава Хардин, докато Моли курвата върви към нас.

— Отдавна не сме се виждали, Хардин — казва тя със зловеща усмивка.

— Да — отговаря лаконично той и отпива още една глътка.

— О, Теса, за малко да не те забележа — добавя саркастично.

Не й обръщам никакво внимание, а Нейт веднага ми пъха червена чашка в ръката.

— Липсвах ли ти? — пита Моли и гледа Хардин в очите. Днес май е облякла малко повече дрехи. Не че пак не е почти гола. Черната й тениска е скъсана отпред. Предполагам, че нарочно. Червените й къси гащи са ужасно къси, а материята е надрана на задника, който е почти гол.

— Не бих казал — отговаря Хардин, без да я погледне, а аз веднага пия, за да прикрия усмивката си.

— Сигурна съм, че съм ти липсвала.

— Майната ти — изръмжава ядно Хардин, а тя върти очи, сякаш е игра.

— Някой е станал с гъза нагоре.

— Хайде, Теса — казва той и ме хваща за ръка.

Тръгваме към кухнята. Нейт се смее, а Моли ще се пръсне от бяс.

— Теса — пищи Стеф и скача от дивана. — По дяволите, момиче! Изглеждаш толкова секси! Не мога да ти се нагледам. Тази рокля… сега като се замисля, самата аз бих облякла такава.

— Благодаря. — Усмихвам се.

Странно е да видя Стеф, но не ми е неприятно, както когато видях Моли. Стеф наистина ми липсваше. Надявам се тази вечер да мине добре, за да можем да започнем да градим приятелството си върху това, което е останало от него. Тя ме прегръща топло и казва: — Толкова се радвам, че дойде.

— Отивам да говоря с Логан. Не мърдай оттук — казва Хардин и се обръща да търси Логан. Стеф го оглежда весело:

— Мил… както винаги — смее се Стеф и смехът й прокънтява над ужасно силната музика и гласовете на хората, които този път препълват къщата.

— Да, някои неща никога не се променят — усмихвам се и изпивам остатъка от напитката. На една глътка.

Много ми е неприятно да си призная, но черешовият аромат ми напомня за целувката на Зед. Устните му бяха студени, а езикът — сладък. Струва ми се, че се е случило в някой друг свят, с някоя друга Теса, една различна Теса, която смело целуна онова момче. А Стеф, сякаш прочела мислите ми, ме потупва по рамото.

— Ето го и Зед. Виждала ли си го, откакто… знаеш… — Стеф сочи с лакирания си в леопардови шарки нокът към чернокосото момче.

— Не, не съм виждала никого. Освен Хардин.

— Зед се чувстваше толкова гадно след всичко, което се случи. Почти ми стана жал за него — казва Стеф.

— Може ли да говорим за нещо друго, моля те — изричам, когато очите на Зед намират моите и аз извръщам поглед.

— О, извинявай. Искаш ли още едно?

Усмихвам се и се опитвам да се успокоя.

— Да, определено.

Обръщам очи към кухнята, където видях Зед преди малко, но вече го няма. Хапя вътрешната страна на бузата си и поглеждам Стеф, която се взира в питието си и мълчи. Не знаем какво да си кажем.

— Да отидем да намерим Тристан — предлага тя.

— Хардин… — искам да й кажа, че Хардин настоя да не мърдам оттук и да се пазя. Но той не ме помоли достатъчно любезно, а направо ми заповяда, което — кой знае защо — едва сега започва да ме изнервя. Вдигам чашата и я изпивам пак на една глътка. Бузите ми вече пламтят от алкохола… Нервите ми са по-добре. Обръщам се, взимам си още едно и тръгвам след Стеф към хола.

Къщата е фрашкана. Никога не е било така. Хардин не се вижда никъде. Половината от всекидневната е заета от дълга маса, на която са наредени десетки чаши с алкохол. Няколко души мятат топки за пинг-понг в чашите и после изпиват съдържанието. Никога няма да разбера как така им се доиграват някакви тъпи игри, когато се напият. Тази поне не включва целуване. Забелязвам Тристан на дивана, седнал до едно момче с червена коса, което съм виждала тук и преди. Помня, че тогава пушеше трева с Джейс. Зед седи на облегалката на дивана и казва нещо на групата, което кара Тристан буквално да падне от смях. После Тристан вдига поглед, вижда Стеф, очите му грейват и й се усмихва. Харесвам Тристан, наистина. Още от първия път, когато го видях. Той е сладък и обича Стеф.

— Как са нещата при вас? — питам, преди да сме се присъединили към тях. Тя се обръща с цялото си тяло към мен, усмихва се до уши и отвръща:

— Страхотно. Мисля, че го обичам.

— Мислиш? Не сте си го казали още? — питам озадачено.

— Не… Не, за бога… ние ходим едва от три месеца.

— О… — С Хардин си казахме тези думи, преди да започнем дори да… излизаме.

— Вие с Хардин сте друг случай — казва бързо тя, което подклажда предположението ми, че може би ми чете мислите. — Кажи вие как сте? — пита и поглежда някъде зад мен.

— Добре сме. Добре.

Колко е хубаво да мога да го кажа. Особено когато наистина е така. За първи път.

— Вие сте най-странната двойка, която съм виждала.

— Така е — смея се аз. — Наистина е така.

— Но от друга страна е хубаво. Представяш ли си Хардин да беше намерил някоя като него. Никога нямаше да искам да я видя — казва, смеейки се тя.

— И аз — отговарям и също се смея.

Тристан маха на Стеф, тя тръгва към него и сяда в скута му.

— Ето го моето момиче — целува я той по бузата и после ме поглежда. — Как си, Теса?

— Много добре. А ти? — Звуча като политик. Спокойно, Теса. Дишай.

— Пиян съм като свиня, но съм добре — смее се той.

— Къде е Хардин? Не съм го виждал — пита момчето с червената коса.

— Той е… Нямам никаква представа.

— Сигурен съм, че е наблизо. Не мога да си представя да се отдалечи на повече от двайсет метра от теб — казва Стеф, сигурно за да ме успокои.

Всъщност не се притеснявам, че го няма, защото алкохолът е приспал нервите ми, но ми се иска да се върне и да стои при мен. Все пак това са негови приятели, а не мои. Освен Стеф, разбира се, за която още не съм решила. Но точно в момента тя е единственият човек, когото познавам по-добре, а не искам да стоя тук съвсем сама.

Някой се удря в мен и политам напред, но не падам. Все пак съм благодарна, че чашата ми пак е празна, иначе щях да съсипя роклята си.

— Мамка му! — Някакво пияно момиче едва се държи на крака.

— Няма проблем. Наистина — отговарям. Черната й коса толкова лъщи, че буквално примигвам. Как е възможно? Трябва да съм се напила много бързо.

— Ела да седнеш, преди някой да те е сгазил — казва Стеф и аз сядам на ръба на дивана.

— Чу ли за Джейс? — пита Тристан.

— Не. Какво за него? — Само споменаването на името му е в състояние да ме накара да повърна.

— Арестуваха го, но вчера излезе от панделата — обяснява той.

— Какво? Наистина ли? Какво е направил?

— Убил е човек — отговаря червенокосият.

— Мили боже — възкликвам и всички се смеят. Гласът ми е ужасно висок, което значи, че наистина съм пияна.

— Шегува се. Спрели са го с колата и е имал трева в себе си — смее се Тристан.

— Ед, голям си задник — казва Стеф и удря червенокосия по ръката, но аз не мога да спра да се смея на себе си. Колко бързо му се хванах на лъжата!

— Трябваше да си видиш физиономията — хили се Тристан.

Минават още тридесет минути, а Хардин го няма. Започвам да се дразня, но колкото повече пия, толкова по-малко ми пука. До голяма степен това се дължи и на факта, че през цялото време следя къде ходи и какво прави Моли. По всичко личи, че си е намерила русо момченце, с което да си играе тази вечер. Ръцете му се увиват около бедрата й. И двамата са толкова пияни, че чак изглеждат смешни. Все пак по-добре с него, отколкото с Хардин.

— Кой ще играе? На Кайл май му стига толкова — казва едно момче с очила и сочи приятеля си, който лежи на пода, свит като огромен ембрион. Поглеждам към масата с многото чаши и разбирам за какво става дума.

— Аз ще играя — извиква Тристан и нежно сваля Стеф от скута си.

— И аз! — крещи тя.

— Знаеш, че никак не си добра — подкача я Тристан.

— Добра съм, а ти просто завиждаш, че съм по-добра от теб. Но сега ще играем в един отбор, така че няма нужда да се тревожиш — казва и пърха закачливо с мигли, а той клати глава.

— Тес, ела да играеш — крещи Стеф, за да надвика музиката.

— Ами… не… няма проблем. — Не знам на какво играят, но съм сигурна, че не го умея.

— Хайде. Ще е забавно — уверява ме и събира длани под брадичката си като за молитва.

— Каква е играта?

— Бира понг. Никога ли не си играла? — пита и избухва в смях.

— Не, не обичам бира.

— Можем вместо бира да използваме черешовата водка. Направили са десетки галони. Отивам да взема една туба от хладилника. Наредете чашите, момчета — казва Тристан и заминава.

Струва ми се редно да възразя, но в същото време тази вечер ми се ще да се позабавлявам. Искам да нямам грижи и да се отпусна. Тази игра може и да не е чак толкова зле. Не може да е по-зле, отколкото да седя на тоя диван и да чакам Хардин да се появи… откъдето, по дяволите, е отишъл.

Тристан разполага чашките в триъгълник, което ми напомня, че така нареждат топките при билярд.

— Ще играеш ли?

— Може би. Но не знам как — казвам.

— Кой иска да играе с нея? — пита Тристан.

Никой не се обажда и се чувствам като пълен идиот. Супер, знаех си, че…

— Зед? — пита Тристан и прекъсва мислите ми.

— Ами… не знам.

Зед дори не ме поглежда в очите. През цялото време ме отбягва.

— Само една игра.

Карамелените очи на Зед ме поглеждат колебливо и после се предава.

— Добре, само една игра.

Застава до мен и Стеф и пълни чашите с алкохол.

— Тези чаши цяла вечер ли са ползвани? — питам и се мъча да прикрия отвращението си от факта, че десетки усти са се докосвали до тях.

— Нямай грижа — смее се Стеф. — Алкохолът убива микробите.

С крайчеца на окото си забелязвам усмивката на Зед, но когато го поглеждам, той веднага отмества поглед. Да, очертава се дълга игра.