Кен Фолет
Скандалът Модиляни (2)

Първа глава

Хлебарят се почеса с набрашнен пръст по черния мустак и го посиви, с което неволно се направи да изглежда с десет години по-стар. Лавиците и тезгяхите около него бяха отрупани с дълги самуни пресен, хрупкав хляб, а познатата миризма изпълваше ноздрите му и предизвикваше тиха и доволна гордост в сърцето му. Хлябът беше от новата партида, втората за тази сутрин — търговията вървеше добре, защото времето беше хубаво. Винаги можеше да разчита, че като пекне малко слънце, парижките домакини ще излязат на улицата, за да купят от хубавия му хляб.

Погледна през витрината и присви очи от ярката светлина навън. Едно хубаво момиче пресичаше улицата. Хлебарят се ослуша и чу гласа на жена си, която се караше отзад с един служител. Кавгата щеше да продължи няколко минути — винаги така ставаше. Когато се увери, че е в безопасност, той се зазяпа похотливо в момичето.

Лятната й рокля беше тънка и без ръкави и мъжът си помисли, че изглежда доста скъпа, макар да не беше експерт по тези въпроси. Клошираната пола се полюшваше грациозно до средата на бедрата, подчертавайки стройните й голи крака, обещавайки — но така и не давайки — приятни възможности да се зърне женското бельо.

Беше твърде слаба за неговия вкус, реши той, когато момичето се приближи. Гърдите й бяха много малки — дори не се друсаха при широките, уверени крачки. Въпреки двадесетте години брак с Жан-Мари, хлебарят все още не се бе уморил от възпълнички, увиснали гърди.

Момичето влезе в магазина и хлебарят видя, че не е красавица. Лицето й беше издължено и слабо, а устните — малки и тънки, с леко издадени предни зъби. Косата й под изсветлелите от слънцето руси кичури беше кестенява.

Тя си избра един самун от тезгяха, опипа коричката му с дългите си пръсти и кимна доволно. Не беше красавица, но определено изглеждаше привлекателна, помисли си хлебарят.

Лицето й бе бяло и червено, а кожата й — гладка и мека. Но именно осанката й караше хората да се обръщат след нея. Уверена и хладнокръвна, тя говореше на света, че това момиче прави точно каквото си иска и нищо друго. Хлебарят си каза, че трябва да престане да се задълбава в думите — девойката беше секси и толкоз.

После изпъна назад рамене, за да отлепи ризата от потния си гръб.

— Chaud, hein?^[1] — попита той.

Момичето извади няколко монети от портмонето си и плати хляба. Сетне се усмихна на забележката му и изведнъж стана красива.

— Le soleil? Je l’aime^[2] — рече тя. Затвори портмонето си и открехна вратата на магазина. — Merci — подхвърли през рамо, докато излизаше.

Във френския й се долавяше някакъв акцент — английски, предположи хлебарят. Но може би само си въобразяваше заради цвета на кожата й. Докато девойката прекосяваше улицата, той се загледа в дупето й, хипнотизиран от мърдането на мускулите под памучната материя. Вероятно се връщаше в апартамента на някой млад, космат музикант, който още се излежаваше след бурната нощ.

Пискливият глас на Жан-Мари се приближи, разбивайки на пух и прах фантазиите на хлебаря. Той въздъхна тежко и хвърли монетите на момичето в чекмеджето.

 

 

Ди Слейн се усмихна на себе си, докато се отдалечаваше от магазина. Митът се бе оказал верен — французите бяха по-чувствени от англичаните. Втренченият поглед на хлебаря изглеждаше откровено похотлив, а очите му се бяха впили право в ханша й. Един английски хлебар само би погледнал крадешком гърдите й иззад очилата си.

Тя отметна глава назад и прибра косата си зад ушите, за да изложи лицето си на горещото слънце. Всичко беше чудесно, този начин на живот, това лято в Париж. Никаква работа, никакви изпити, никакви есета, никакви лекции. Секс с Майк; късно ставане; хубаво кафе и пресен хляб за закуска; дни, прекарани с книгите, които винаги бе искала да прочете, и с филмите, които бе искала да изгледа; вечери с интересни, ексцентрични хора.

Скоро всичко това щеше да свърши. Не след дълго трябваше да реши какво иска да прави с остатъка от живота си. Но засега тънеше в някаква лична забрава и просто се наслаждаваше на нещата, които й се нравеха, без твърда цел, която да й диктува как да прекарва всяка своя минута.

Зави зад ъгъла и влезе в един малък, непретенциозен жилищен блок. Докато минаваше покрай кабината, прозвуча пискливият глас на портиерката:

— Mademoiselle!

Сивокосата жена произнесе отчетливо всяка сричка от думата и успя да й придаде обвинителен оттенък, наблягайки на скандалния факт, че Ди не е омъжена за наемателя на апартамента. Ди отново се усмихна; какво щеше да представлява една любовна авантюра в Париж без неодобрително смръщена портиерка.

— Telegramme — каза жената, сложи плика на перваза и се отдръпна в сумрачната, миришеща на котки кабинка, сякаш за да се разграничи напълно от всякакви момичета с разпуснат морал и техните телеграми.

Ди вдигна телеграмата и се затича нагоре по стълбите. Беше адресирана до нея и тя знаеше за какво става дума.

Влезе в апартамента и остави хляба и телеграмата на масата в кухничката. Сипа кафе на зърна в мелачката и натисна с палец бутона; машинката заръмжа дрезгаво, стривайки на прах кафявите зърна.

Сякаш в отговор забръмча електрическата самобръсначка на Майк. Понякога перспективата за кафе бе единственото, което можеше да го измъкне от леглото. Ди направи цяла кана и наряза пресния хляб.

Апартаментът на Майк бе малък и посредствено обзаведен с овехтели мебели. Отначало той искаше нещо по-разкошно, а и със сигурност можеше да си позволи повече. Но Ди пожела да стоят далече от хотелите и елегантните квартали. Искаше да прекара лятото с французите, а не с международната клика от пътуващи със самолети лентяи; и успя да наложи своето.

Бръмченето на електрическата самобръсначка заглъхна и Ди наля две чаши кафе.

Майк влезе, точно когато поставяше чашите върху кръглата дървена маса. Беше облечен с избелелите си, покрити с кръпки дънки „Levi’s“, а горните копчета на синята му памучна риза бяха разкопчани и разкриваха снопче черни косъмчета и медальон на късо сребърно синджирче.

— Добро утро, миличко — каза той, заобиколи масата и я целуна. Ди уви ръце около кръста му, притисна се в него и го целуна страстно. — Леле! Не е ли малко силничко за рано сутринта? — попита той. После я дари с широка калифорнийска усмивка и седна.

Ди гледаше как сърба благодарно кафето си и се запита дали не би искала да прекара остатъка от живота си с него. Връзката им продължаваше вече година и тя започваше да свиква. Харесваше цинизма му, чувството му за хумор и пиратския му стил. И двамата се интересуваха от изкуство до степен на вманиаченост, макар че неговият интерес бе насочен главно към парите, които можеха да се изкарат от него, а нея я занимаваха тънкостите и подробностите на творческия процес. Двамата се стимулираха един друг, в леглото и извън него — бяха добър екип.

Той стана, наля си още кафе и запали две цигари.

— Умълчала си се — изрече с ниския си, дрезгав глас с американски акцент. — Мислиш за онези резултати? Трябваше вече да дойдат.

— Пристигнаха днес — отговори тя. — Просто отлагам отварянето на телеграмата.

— Какво? Е, хайде де, искам да знам как си се представила.

— Добре.

Ди донесе плика и седна, преди да го отвори с палец. Разгъна единствения лист хартия вътре, погледна го и вдигна глава, ухилена до уши.

— Боже господи, получила съм максимална оценка! — възкликна тя.

Майк скочи развълнувано на крака.

— Йипиии! — извика той. — Знаех си! Ти си гений!

После се впусна в някаква сложна, чудата имитация на кънтри и уестърн кадрил, придружена с подвиквания „Йехаа“ и звуци като от електрическа китара, и заподскача из кухнята с въображаема партньорка.

Ди се разсмя безпомощно.

— Ти си най-незрелият тридесет и девет годишен, когото познавам! — ахна тя.

Майк се поклони на въображаемите аплодиращи и отново седна.

— И така. Какво означава това за твоето бъдеще?

Ди отново стана сериозна.

— Означава, че се залавям с докторската си дисертация по философия.

— Какво, още титли? Вече си бакалавър по история на изкуствата, освен че имаш някаква диплома по изящни изкуства. Не е ли време да спреш да бъдеш професионална студентка?

— Че защо? Ученето е моята стихия. Щом искат да ми плащат да уча до края на живота си, защо да не го направя?

— Няма да ти плащат много.

— Вярно е — отвърна замислено Ди. — Бих искала по някакъв начин да направя пари, но имам предостатъчно време. Само на двадесет и пет съм.

Майк се пресегна през масата и я улови за ръката.

— Защо не дойдеш да работиш за мен? Ще ти плащам цяло състояние — струваш си парите.

Тя поклати глава.

— Не искам да лежа на твой гръб. Ще го направя сама.

— Иначе нямаш нищо против да лежиш върху мен — ухили се той.

На лицето й се появи похотлива усмивка.

— Можеш да се обзаложиш — рече тя, имитирайки акцента му. — Не, ще си напиша дисертацията. Ако се публикува, ще спечеля малко пари.

— Каква ще е темата?

— Ами колебая се между няколко. Най-обещаваща ми изглежда тази за връзката между изкуството и наркотиците.

— Модно.

— И оригинално. Според мен ще успея да докажа, че наркотиците са полезни за изкуството и вредни за художниците.

— Добър парадокс. Откъде ще започнеш?

— Оттук. От Париж. През първите две десетилетия на века в артистичните кръгове са пушили марихуана. Само че тогава са я наричали хашиш.

Майк кимна.

— Би ли приела само мъничко помощ от мен като начало?

Ди посегна към цигарите и си взе една.

— Разбира се — каза тя.

Той се протегна със запалката през масата.

— Има един старец, с когото трябва да поговориш. Преди Първата световна е бил дружка с половин дузина от майсторите тук. На два пъти ми помогна да намеря някои картини. Бил е дребен престъпник, но е намирал проститутки за модели — а понякога и за друго — на разни млади художници. Сега вече е стар, трябва да наближава деветдесетте. Но помни.

 

 

Мъничката стая, която служеше едновременно за спалня и дневна, миришеше лошо. Миризмата от рибния магазин долу се бе просмукала навсякъде, прониквайки през голите дъски на пода и попивайки в очуканите мебели, в чаршафите на единичното легло в ъгъла и в избелелите пердета на малкия прозорец. Димът от лулата на стареца не успяваше да прикрие миризмата на риба, а като капак на всичко вътре цареше атмосферата на жилище, което рядко вижда основно почистване.

Обаче по стените висеше цяло състояние от картини на постимпресионисти.

— Всичките са ми подарени от самите художници — обясни нехайно старецът. Ди трябваше да се съсредоточи, за да схване силния му парижки акцент. — Когато не можеха да си платят дълговете, взимах картините, понеже знаех, че никога няма да спечелят толкова пари. Навремето нито една от тях не ми харесваше. Сега разбирам защо рисуват така и ми допада да ги гледам. А и ми връщат спомените.

Мъжът нямаше никаква коса и кожата на лицето му бе бледа и отпусната. Беше нисък и ходеше трудно, но черните му очички от време на време проблясваха възторжено. Подмладяваше го хубавото английско момиче, което говореше добър френски и му се усмихваше, сякаш отново бе млад.

— Не ви ли преследват хора, които искат да ги купят? — попита Ди.

— Вече не. Винаги съм готов да им ги заемам срещу известна сума. — В очите му се появиха немирни искрици. — Така си плащам тютюна — прибави той и повдигна лулата си с жест, който наподобяваше тост.

Ди едва сега се сети какъв е другият елемент от миризмата — тютюнът в лулата му беше примесен с канабис. Тя кимна многозначително.

— Искате ли? Имам хартийки — предложи й той.

— Благодаря.

Той й подаде тенекиената кутия с тютюна, малко цигарени книжки и парченце смола и тя започна да си свива цигара.

— Ах вие, младите момичета — рече замислено мъжът. — Наркотиците са вредни за вас, наистина. Не би трябвало да покварявам младите. Но ето, цял живот го правя и вече съм твърде стар, за да се променям.

— Доста дълго сте живели с това — каза Ди.

— Вярно е, вярно е. Тази година навършвам осемдесет и девет. От седемдесет години насам пуша моя специален тютюн всеки ден, освен когато бях в затвора, разбира се.

Ди близна лепилото в крайчеца на хартийката и цигарата бе готова. Запали я с тънка златна запалка и вдиша.

— Художниците често ли използваха хашиш? — попита тя.

— О, да. Направих цяло състояние. Някои даваха всичките си пари за това. — Старецът погледна към една рисунка с молив на стената; сякаш набързо направена скица на глава на жена с овално лице и дълъг, тънък нос. — Дедо беше най-зле — прибави той с блуждаеща усмивка.

Ди разчете подписа в долния край на рисунката.

— Модиляни^[3]?

— Да. — Очите на мъжа вече виждаха само миналото и той сякаш говореше на себе си. — Винаги носеше едно кафяво джинсово сако и голяма филцова шапка с провиснала периферия. Обичаше да казва, че изкуството трябва да бъде като хашиша — да показва на хората красивото, което те невинаги успяват да видят. Също така пиеше, за да вижда грозното. Но обичаше хашиша. Жалко, че толкова го мъчеше съвестта. Според мен е бил възпитаван доста строго. Освен това здравето му беше малко деликатно, така че се тревожеше за наркотиците. Тревожеше се, но продължаваше да ги използва. — Старецът се усмихна и кимна, сякаш се съгласяваше със спомените си. — Живееше на Емпас Фалгиер. Беше страшно беден; все повече и повече измършавяваше. Спомням си, когато отиде в Египетския отдел на Лувъра — върна се и каза, че това е единственият отдел, който си заслужава да бъде видян! — Той се засмя щастливо. — Но все пак меланхоличен човек — продължи с вече по-сериозен глас. — Винаги носеше „Поемите на Малдорор“ в джоба си: можеше да рецитира много френски стихове. Кубизмът го прихвана в края на живота му. Беше му чужд. Може би той го уби.

Ди се обади тихо, за да насочи спомените на стареца, без да нарушава хода на мислите му:

— Дедо рисувал ли е някога друсан?

Мъжът се позасмя.

— О, да — рече той. — Когато беше друсан, рисуваше много бързо, като през цялото време крещеше, че това ще е най-добрата му творба, неговият шедьовър, че сега целият Париж ще види какво значи картина. Избираше най-ярките бои и ги хвърляше върху платното. Приятелите му се опитваха да му кажат, че тази картина е безполезна, ужасна, а той ги пращаше да вървят по дяволите; бяха твърде невежи, за да знаят, че това е рисуването на двадесети век. Сетне, когато дойдеше на себе си, се съгласяваше с тях и захвърляше платното в ъгъла. — Той засмука лулата, забеляза, че е изгаснала, и посегна към кибрита. Магията се развали.

Ди се наведе напред на коравия стол със забравената между пръстите цигара. Гласът й прозвуча леко напрегнато:

— Какво стана с онези картини?

Той отново запали лулата и се отпусна назад, като дърпаше ритмично. Равномерното засмукване, пафкане, засмукване, пафкане лека-полека го върна обратно към мислите му.

— Горкият Дедо — измърмори той. — Не можеше да си плати наема. Нямаше къде да отиде. Неговият хазяин му даде двадесет и четири часа да се изнесе. Той се опита да продаде няколко картини, но малкото, които можеха да видят колко добри са те, нямаха повече пари от него самия. Наложи му се да се премести при един от другите — забравих кой. Там едва имаше място за Дедо, камо ли за картините му. Онези, които харесваше, зае на приятелите си. Останалите… — Старецът изръмжа, сякаш споменът му причиняваше болка. — Пред очите ми е как ги товари на една количка и ги закарва по-надолу по улицата. Стига до един двор, струпва ги накуп по средата и ги запалва. „Какво друго мога да направя?“, повтаря постоянно. Можех да му заема парите, предполагам, но той и бездруго ми дължеше прекалено много. Ала все пак, когато го видях как гледа горящите си картини, ми се прииска да го бях направил. Е, на млади години не бях по-голям светец отсега.

— И всичките хашишови картини са били в онази клада? — почти прошепна Ди.

— Да — отговори старецът. — Може да се каже, всичките.

— Може да се каже? Запазил ли е някои?

— Не, не запази нито една. Но даде няколко на един човек — бях забравил, но сега, като се разговорихме, си спомних. В родния му град имаше един свещеник, който се интересуваше от ориенталските наркотици. Забравил съм защо — заради медицинската им стойност, заради духовните им свойства? Нещо такова. Дедо му признал за навиците си и свещеникът му дал опрощение. След това помолил да види картините, нарисувани под влияние на хашиша. Дедо му изпрати една картина — само една, сега си спомних.

Цигарата опари пръстите на Ди и тя я остави в един пепелник. Старецът запали отново лулата си и Ди се изправи.

— Много ви благодаря, задето поговорихте с мен — рече тя.

— Ммм. — Половината от ума на мъжа бе все още в миналото. — Надявам се това да ви помогне за вашата дисертация.

— О, определено ми помогна — отвърна тя. След това, съвсем импулсивно, се наведе към стола на мъжа и го целуна по плешивата глава. — Бяхте много любезен.

Очите му проблеснаха дяволито.

— Отдавна не ме е целувало хубаво момиче.

— От всичките неща, които ми казахте, само на това не вярвам — отговори Ди. След това пак му се усмихна и излезе от стаята.

Вървеше по улицата, едва сдържайки възторга си. Какъв шанс! И то още преди началото на новия семестър! Имаше чувството, че ще се пръсне, ако не разкаже някому. След това се сети: Майк го нямаше — беше отлетял до Лондон за два дни. С кого можеше да сподели?

Съвсем импулсивно купи пощенска картичка от едно кафене. Седна на чаша вино да напише текста. На картичката се виждаше същото това кафене и изглед от улицата, на която се намираше.

Отпи глътка обикновено вино и се зачуди на кого да пише. Трябваше да извести и семейството си за резултатите. Майка й щеше да се зарадва вяло, но всъщност тя искаше дъщеря й да бъде част от загиващото вежливо общество от хора, които ходеха по балове и се усъвършенстваха в конната езда. Не би оценила какъв триумф представлява една максимална оценка. На кого да се похвали?

Точно в този момент осъзна кой би се зарадвал най-много за нея и написа:

Скъпи чичо Чарлз,

Ако щеш вярвай, получих максимална оценка!!! И което е още по-невероятно, по следите съм на един изгубен Модиляни!!!

С обич,

Д

Тя купи марка за картичката и я изпрати на път към апартамента на Майк.