Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (30)

Глава XXX
Вместо да стане момче, Пинокио заминава скришом с приятеля си Фитилчо за „Страната на забавленията“

Както е редно, Пинокио поиска веднага от Феята позволение да отиде да покани приятелите си.

Феята му каза:

— Иди ги покани за утрешната закуска, но не забравяй да се върнеш вкъщи, преди да се е стъмнило. Разбра ли?

— Обещавам след един час да съм вкъщи — отвърна Пинокио.

— Внимавай, Пинокио! Момчетата обещават бързо, но повечето пъти не удържат обещанията си.

— Но аз не съм като другите: щом кажа нещо, изпълнявам го.

— Ще видим. В случай че не удържиш думата си, толкова по-зле за теб.

— Защо?

— Защото момчетата, които не се вслушват в съветите на оня, който знае повече от тях, винаги се сблъскват с някое нещастие.

— И аз го изпитах! — каза Пинокио. — Но вече няма да се повтори!

— Ще видим дали казваш истината.

Без да каже нито дума повече, Пинокио се сбогува с добрата си Фея, която беше за него нещо като майка, и като пееше и танцуваше, излезе от къщи.

За по-малко от час той успя да покани всичките си приятели. Някои приеха веднага и на драго сърце, други отначало трябваше да ги моли, но когато научиха, че хлебчетата ще бъдат и отвън намазани с масло, склониха всички с думите: „Ще дойдем и ние, за да ти направим удоволствие“.

Трябва да кажем, че между училищните си приятели и другари Пинокио имаше един любим и скъп приятел, който се казваше Ромео, но всички го наричаха с прякора Фитилчо, тъй като беше сух като нов фитил за нощна лампичка.

Фитилчо беше най-ленивото и най-лошото момче в цялото училище, но Пинокио го обичаше много. Действително той отиде веднага да го потърси вкъщи, за да го покани на закуската, но не го намери; потърси го втори път, пак го нямаше, върна се трети път, но пак напразно.

Къде може да го напипа? Търси насам, търси натам, докато най-сетне го видя под стряхата на една селска къща.

— Какво правиш там? — го запита Пинокио, като се приближи към него.

— Очаквах да настъпи полунощ, за да отпътувам…

— Къде отиваш?

— Далече, далече, далече!

— А аз те търсих у вас три пъти!…

— За какво ти трябвах?

— Не знаеш ли за голямото събитие? Не знаеш ли какво щастие ме споходи?

— Какво?

— Утре преставам да бъда кукла и ще стана момче като теб и като всички други.

— Да ти е честито!

— Тъй че утре те очаквам на закуска вкъщи.

— Но щом ти казвам, че тая вечер ще отпътувам…

— В колко часа?

— В полунощ.

— И къде отиваш?

— Отивам да живея в една страна… която е най-хубавата страна на тоя свят… там всичко е в изобилие!

— И как се нарича?

— Нарича се „Страната на забавленията“. Защо не дойдеш и ти?

— Аз ли? Не, в никакъв случай.

— Грешиш, Пинокио! Повярвай ми: ако не дойдеш, ще съжаляваш. Къде ще намериш по-хубава страна за нас, децата? Там няма училища, няма учители, няма книги. В тая благословена страна никога не се учи. В четвъртък няма училище, а всяка седмица се състои от шест четвъртъка и от една неделя. Представи си само: ваканцията започва от първи януари и свършва в последния ден на декември. Ето една страна, която наистина ми се харесва! Ето какви трябва да бъдат всичките културни страни…

— Но как се прекарват дните в „Страната на забавленията“?

— В забавления и развлечения от сутрин до вечер. Вечер в леглото и следната сутрин — пак отначало. Как ти се струва?

— Хм!… — измънка Пинокио и поклати леко глава, сякаш искаше да каже: „Това е живот, който бих водил на драго сърце и аз!“.

— И тъй, искаш ли да тръгнеш с мен? Да или не? Решавай.

— Не, не, не и не. Аз вече съм обещал на добрата си Фея да стана добро момче и искам да удържа обещанието си. И понеже виждам, че слънцето се скрива, ще те оставя и ще тичам. И тъй, сбогом и добър ти път.

— Закъде си се затичал?

— За къщи. Моята добра Фея иска да се върна, преди да се е стъмнило.

— Почакай още две минути.

— Ще закъснея много.

— Само две минути.

— Ами ако после Феята ми се кара?

— Остави я да се кара. След като се навика, ще млъкне — каза безделникът Фитилчо.

— Е, как ще пътуваш? Сам или с други?

— Сам ли? Ще бъдем повече от сто момчета.

— И как ще пътувате — пеша ли?

— Към полунощ ще мине оттук колата, която трябва да ни вземе и да ни отнесе в оная прещастлива страна.

— Какво не бих дал да беше сега полунощ!…

— Защо?

— За да видя, като тръгвате всички заедно.

— Остани още малко и ще ни видиш.

— Не, не, искам да се върна вкъщи.

— Почакай още две минути.

— И без това закъснях вече много. Феята ще се безпокои за мен.

— Клетата Фея! Да не се бои, че ще те изядат прилепите?

— Ама слушай — добави Пинокио, — ти наистина ли си уверен, че в оная страна няма никакви училища?

— Повече от уверен.

— И нито учители?

— Нито един.

— И никога ли не задължават да се учи?

— Никога, никога, никога!

— Каква хубава страна! — каза Пинокио. — Каква хубава страна! Аз никога не съм бил там, но си я представям!…

— Защо не дойдеш и ти?

— Безполезно е да ме изкушаваш! Вече съм обещал на добрата си Фея да стана разумно момче и не искам да изменям на думата си.

— Е, щом е тъй, сбогом и много здраве на училищата, които срещнеш по пътя си.

— Сбогом, Фитилчо! Добър ти път, развличай се добре и понякога си спомняй за приятелите.

Като каза това, Пинокио понечи да си тръгне и дори направи две крачки, но се спря и се обърна към приятеля си:

— Но наистина ли си уверен, че в тая страна всички седмици имат по шест четвъртъка и една неделя?

— Съвсем уверен.

— Но знаеш ли положително, че ваканцията започва от първи януари и свършва в последния ден на декември?

— Съвсем положително.

— Каква хубава страна! — повтори Пинокио, като плю от голямо удоволствие.

После, като надви колебанието си, добави съвсем бързо:

— И тъй, сбогом и добър път.

— Сбогом.

— След колко време ще отпътувате?

— След два часа.

— Жалко! Ако до тръгването имаше само един час, май че щях да остана.

— Ами Феята?…

— Вече и без това закъснях… и да се върна вкъщи час по-рано или час по-късно, е все едно.

— Клетият Пинокио! Ами ако Феята ти се кара?

— Здраве да е! Ще я оставя да се кара. Когато се навика добре, ще си млъкне.

Между това вече бе настъпила нощ, и то тъмна нощ, когато изведнъж забелязаха да се движи в далечината една светлинка… и чуха звъна на звънчета и звука на тръба, който беше така слаб и сподавен, че приличаше на бръмченето на комар.

— Ето я! — извика Фитилчо, като скочи на крака.

— Коя? — запита тихо Пинокио.

— Колата, която идва да ни вземе. И тъй, искаш ли да дойдеш, да или не?

— Ама наистина ли е вярно — запита Пинокио, — че в тая страна момчетата никога не ги задължават да учат?

— Никога, никога, никога!

— Каква хубава страна!… Каква хубава страна!… Каква хубава страна!…