- Включено в книгата
-
Старите моряциДве истории от пристанищните кейове на Байя
- Оригинално заглавие
- Os velhos marinheiros (ou A completa verdade sôbre as discutidas aventuras do comandante Vasco Mocoso de Aragão, capitão de longo curso), 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Тодор Ценков, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Автор: Жоржи Амаду
Заглавие: Старите моряци
Преводач: Тодор Ценков
Година на превод: 1972
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство — Варна
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1972
Тип: новела
Националност: бразилска
Печатница: ДП „Странджата“, Варна
Излязла от печат: 20.IV.1972 г.
Редактор: Петър Алипиев
Технически редактор: Георги Иванов
Художник: Иван Кенаров
Коректор: Денка Мутафчиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9084
- — Добавяне
Съдържание
-
Първи епизод. За пристигането на коменданта в предградието Перипери в Байя. За разказа на неговите най-прославени авантюри из петте океана, из далечни морета и пристанища със сурови моряци и пламенни жени. И за влиянието на хронографа и телескопа върху ти
- За това как разказвачът, човек с известен по-раншен и приятен опит, се подготви да извади истината от дъното на кладенеца
- За пристигането на героя в Перипери и за неговата близост с морето
- Където се разказва за пенсионери и хора, оттеглили се от сделки, с жени на плажа и в кревата, забягнали девойки, разорение и самоубийство и една лула от морска пяна
- За това, как чувствената танцьорка Зорайя и суровият моряк Жиовани взеха участие при бдението и погребението на старата Дониня Барата
- За телескопа и за неговото разнообразно ползване, с Дороти при лунния блясък на параходната площадка (дюнетка)
- Където нашият разказвач се разкрива донякъде като долен човек
- За вредата от това да не се знае география и за погрешния опит за блъфиране в играта на покер
- За празниците на Сан Жоаум, с ликьор, царевични питки и акули, или победеният завистливец
- Където Дондоса слага морални рога на разказвача
- За това, как се развихри бурята след чествуванията на Втори юли, или завръщането ни бандита с обвинения против момченцето
-
Втори епизод. Точно и пълно възпроизвеждане разказа на Чико Пачеко, представляващ съществена картина на обичаите и на живота в град Салвадор (Байя) в началото на века, с бележити фигури в правителството и богати търговци, скучаещи девойки и превъзходни пр
- За пансиона „Монте Карло“ и за петимата важни господа
- За фирмата „Москосо и компания“ — глава за търговията с една частичка печал
- За капитана на пристанищата с неговите негърки и мулатки и Мадалена Понтес Мендес, отегчената госпожица
- За действителността и за мечтата във връзка с титли и дипломи
- Където отново се появява това говедо разказвачът, опитвайки се да ни натрапи една книга
- За отвличането на Дороти с един съдия по долни гащи
- За това как при един грандиозен гуляй Васко плаче на рамото на Жоржес и за резултата от тези изповеди
- От астрономическата навигация до международното морско право — глава изключително научна
- За това, как се създаде един стар моряк, без кораб и без мореплаване
- За отминаването на времето и за промените в правителството и във фирмата, с разни имами и една гордо изправена глава
- Където разказвачът, объркан и опортюнист, прибягва до помощта на съдбата
- Където се разказва за това, как комендантът заминава към неизвестна съдба или за да се изпълни неговата съдба, тъй като на този свят никой не може да избяга от съдбата си
-
Трети епизод. Подробно описание на безсмъртното пътуване на коменданта, командуващ един ИТА, на многобройните случки на борда, романтични влюбвания, политически спорове, безплатно посещение на градовете при престоя с прочутата теория за бакеанките* и разв
- За коменданта на командния мостик
- За коменданта, председателствуващ масата в салона за хранене при развълнувано море, със заплахи от вътрешна и стомашна революции
- За ИТА, плаваща при слънце, глава почти фолклорна, която трябва да се чете с музикален акомпанимент на „Качих се на един ИТА на север“ от Доривал Кайми
- За коменданта да командува, за дамата да въздиша, за танцьорката да танцува в парахода, който плава сред море от рози и девойки
- За коменданта, потънал в дълбок размисъл, и за това, което му било съдено да види в сянката на спасителната лодка
- За юношите из мостовете и улиците на Ресифе и за непредвиденото и изплъзващо се видение
- Когато разказвачът прекъсва историята без никакъв претекст, но с голямо съжаление
- Относно научната теория за бакеанките
- Където са разказани дребни случки, привидно без значение, но те всичките допринесоха за драматичните заключителни събития
- За годеничество и клетви за вечна любов, или за това как комендантът спусна котва под лунна светлина в сърцето на голямата бакеанка
- Глава малко глупава и много щастлива, с право за посещение на машините и трюма и да се отправи едно SOS
- За пълното и гадателско познаване на моряшката наука
- Където истината е изтръгната от дъното на кладенеца от развихрили се яростни ветрове
- За морала от тази история и за обикновения морал
Където се разказва за това, как комендантът заминава към неизвестна съдба или за да се изпълни неговата съдба, тъй като на този свят никой не може да избяга от съдбата си
В този ден на неспирен дъжд, изсипващ се като из ведро, със студен и режещ вятър, идващ откъм развълнуваното море, което сякаш щеше да помете предградието, с небе, покрито с тъмносива пепел и със залети улици, комендантът също беше в траур. На шапката си имаше черна лента, също и на ръкава на сакото си, ушито с широка яка. На интимните си приятели той обясни с развълнуван глас, че тази дата е годишнината от смъртта на дон Карлос I, цар на Португалия и Алгарвес, убит от екзалтирани републиканци в 1908 г. малко време след като бе признал неговите заслуги и го бе зачел с декорацията на ордена на Христос. Всяка година на тази дата комендантът си слага траур в памет на височайшия монарх, който от висотата на своя трон, съумял да обяви и награди делата на човека, който бе прокарал нови пътища за търговския флот.
На гарата, малко посетена в този ден, на една пейка, обърната към залива, Зегиня Курвело ораторствуваше и навираше под носа на Чико Пачеко (седнал на другия край на перона на пейка, обърната към улицата) онзи орден на Христос с медал и огърлица, аргумент, на който положително не може да се възрази. Само един безотговорен човек бе способен на такова лесно и смешно твърдение: един цар на Португалия да продаде, както се продава сушена риба или клечки за зъби, едно толкова ценно отличие или да продава като някой, който и да е зарзаватчия един уважаван орден, идващ още от времето на кръстоносните походи, толкова ценен и жадуван, че бяха го запазили дори и републиканците и за неговото постигане се караха управници и дипломати, учени и генерали. Действително беше голяма подлост да се говорят и слушат такива безсмислици. Това предградие Перипери не заслужаваше да се подслони, в неговата славна старост, един гражданин с такава слава и престиж като коменданта, носител на едно отличие, каквото в Байя притежаваше само Х. Х. Сеабра — Ордена на Христос. Комендантът вече мисли, при наличието на толкова завист и неблагодарност, да замине, да отнесе в друго по-цивилизовано селище своята привилегия.
— Ще избяга разобличен — възрази Чико Пачеко, — ще отиде да разправя своите лъжи на други клиенти, тоя стар безсрамник…
Не продължи, защото пристигна влакът в десет часа и от него слезе тайнствен пътник, никога невиждан там, загърнат в една гумена пелерина и разтвори чадъра си. Той запита дали някой от господата не знае къде живее един известен капитан далечно плаване, комендантът Васко Москосо де Арагаум. Трябвало да го види по спешност и да обсъди с него важен въпрос. Приятели и врагове единодушно се предложиха да го отведат в къщата с разтворени към морето прозорци, въпреки че в това време се изсипа нов проливен дъжд. Шефовете на двете групи — Чико и Зегиня, искаха да се осведомят за характера на важния въпрос, по който чужденецът щеше да разговаря с коменданта.
Непознатият не чака да го молят и по пътя, изпълнен с локви, в които потъваха краката, той разказа: един параход на Националната компания за крайбрежно плаване, един голям ИТА, тази дъждовна сутрин пристигнал със знаме, издигнато наполовина. При прехода от Рио де Жанейро до Салвадор починал капитанът и първият помощник поел командуването на парахода, но законът изисквал още на първото следващо пристанище, до пристигането на някой капитан на компанията, параходът да бъде воден от някой друг капитан далечно плаване, никой, който и да е, намиращ се там без работа, в отпуска или пенсиониран. Абсурдни закони, като че първият помощник не може да откара парахода до Белен, където компанията разполага с друг капитан, един от Парана, който прекарва отпуската си на своя земя и на когото вече е изпратена телеграма.
Той, непознатият, бил господин Америко Антунес, представител на компанията в Байя, и му се паднало да оправя и тая беля. Като че не му стигаха тичанията и грижите около погребението на починалия капитан…
— Не са ли спуснали тялото в морето? — запита Зегиня.
Да бяха го спуснали навреме, биха му спестили работа и неприятности. Къде да намери друг капитан? Отишъл, както е редно, в дирекцията на пристанищата, в чиито книги са вписани имената и адресите на капитаните далечно плаване, дипломирани там. Почти всички бяха капитани за речно плаване, без да могат да служат по море, бяха капитали за бреговете на Сан Франциско, за малките речни кораби. Истински комендант, с пълен изпит и одобрен труд имало само един — този някой си Васко Москосо де Арагаум, но за неговия адрес нищо не знаеха в дирекцията, а на Ларго Дойс де Хульо не бе намерен. Успял най-сетне да открие сегашния му адрес и идва, за да го покани да поеме командуването на парахода. Той ще трябва да го отведе до Белем, крайното пристанище за пътуването на отиване, а там другият капитан очаква, за да поеме парахода за връщане. Това ще бъде една услуга на компанията и на пасажерите, някои от които видни личности, включително един федерален сенатор от Рио Гранде до Норте, тъй като, ако той не беше открил този пратен от провидението капитан, трябвало параход и пътници да чакат три или четири дена, докато дойде друг капитан от Рио де Жанейро. Закъснение за пътниците и огромни загуби за компанията.
Чико Пачеко се изсмя иронично:
— Тогава ще има да почакат, защото този капитан няма да командува никакъв параход… Той няма да откъсне краката си оттука…
— Не вярвайте това — засече го Зегиня Курвело. — Комендантът ще бъде щастлив от тази възможност.
— Щастлив или не — забеляза господин Антунес, — той трябва да го стори. Законът го задължава. Също ако е в отпуск или е пенсиониран…
Стигнаха до входната врата на къщата на коменданта и го видяха в дъното на салона пред големия прозорец, загледан в развълнуваното море. Зегиня Курвело го извика, представи ги и обясни случая, потривайки ръце:
— Сега, коменданте, ще смажете тия змии.
Противниците бяха останали отвън, под дъжда, и влязоха само Зегиня Курвело, Емилио Фагундес заедно с Антунес. Комендантът изгледа мълчаливо едните и другите. Представителят на параходната компания допълни обясненията на Зегиня и каза, че компанията ще бъде признателна и ще го възнагради по достойнство с оглед на оказаната услуга.
— Когато се пенсионирах, се заклех никога вече моят крак да не стъпва на командния мостик. Това бе една тъжна история, която присъствуващите тук приятели знаят в подробности.
На Зегиня Курвело не хареса това начало:
— Но при дадените сега обстоятелства…
— Клетвата е клетва, думата на моряка не се връща назад.
Намеси се и господин Антунес:
— Извинете ме, коменданте, но вие сте задължен от закона. Всъщност господинът знае това по-добре от мене. Това е законът на морето.
— И на честта, окаляна от завистливи хора — подчерта Зегиня.
Комендантът видя групата на противниците си отвън да се разпръсква, разгонена от все по-засилващия се дъжд. Най-упоритите обаче се заслониха при входа на къщата на старите моми, сестрите Магалхаенс и между тях съгледа фигурата на Чико Пачеко. Обърна се към двамата си приятели:
— Позволете ми да поговоря насаме с господин Америко. Искам да обсъдя с него някои подробности.
Отведе го в салона, като остави при входа Зегиня и Емилио. Разговорът продължи малко повече от десет минути и видяха комендантът да се връща, придружен от представителя на параходната компания, който повтаряше:
— И тъй, бъдете спокоен, всичко ще стане добре.
Едно ръкостискане и чужденецът се затича под дъжда, тъй като се чуваше шумът на влака, идващ от Парипе, и той не би го взел, ако не побързаше. Чико Пачеко тръгна по следите му, за да научи какво става, но не можеше да се сравнява по бързина с другия и когато стигна на гарата, влакът вече заминаваше.
Комендантът обясни на Зегиня и Емилио:
— Изисках от компанията един документ, подписан от председателя на параходството, в който да се обясняват причините, поради който нарушавам моята клетва…
— Искате да кажете, че ще поемете командуването? — зарадва се Зегиня.
— А защо да не отида, като ме задължава дългът и ми дават една декларация относно клетвата? Дороти ще ми прости…
Ще отиде, няма да отиде, той е един комедиант, не, той е един голям човек — и спорът се разрастваше, новината се разнесе, измъкна от домовете им пенсионерите и бившите търговци, довеждайки ги на гарата, въпреки неспирния все по-силен дъжд. Спорът и дъждът продължиха също и след заминаването на коменданта, придружен от Балбина, с влака в два часа следобед, облечен в парадната си униформа. Како Подре носеше куфарите му, комендантът стискаше в ръка прекрасния далекоглед. На гарата той стисна ръце за сбогом на приятели и врагове, без разлика. Би стиснал ръката може би и на Чико Пачеко, ако бившият инспектор по хранителните продукти не бе се отдалечил към другия край на перона. Когато влакът пристигна, комендантът Васко Москосо де Арагаум прегърна Зегиня Курвело и го притиска продължително до гърдите си. Не каза нито една дума. На вратата на вагона той отдаде чест за сбогом.
— Избяга… — оповести Чико Пачеко. — Никога вече няма да се върне.
— Ще командува парахода до Белем — увери Зегиня Курвело.
— Нужно е човек да е голямо магаре, за да вярва в това. Ако не намерят друг капитан, този параход ще пусне корени в пристанището. Тоя шарлатанин ще се запилее по света и никой нима да чуе нещо за него.
— Клевети!
— А защо тогава той отведе и слугинята? Някой ден ще видите, че ще се яви някой, за да му прибере парцалите, носейки новината, че къщата е продадена. Той вече си подготвяше бягството и сега то само се ускори.
— Истината ще се узнае. Който е жив, ще види! — каза Зегиня, който обичаше силните фрази.
В пет часа следобеда неколцина от тях се намираха на плажа, въпреки дъжда. Оттам те виждаха пристанището на Байя и въпреки облачния ден ясно различаваха черния и величествен корпус на парахода, маневриращ, за да се отправи на път. От комина излизаше дим и навярно в този момент сирената свиреше. После се отправи към изхода на залива и скоро изчезна зад вълнолома.
Споровете, предизвикателни и бурни, продължаваха, докато вестниците донесоха първите новини, пристигнали по телеграфа.