Хауърд Лъвкрафт
Шепнещият в тъмнината (3)

III

Към края на юни най-накрая получих записа от фонографа — от Братълбъро, понеже Ейкли нямаше доверие на железопътната станция, разположена на север. Той все повече започваше да се чувства шпиониран, като това усещане се засили особено след изгубването на няколко от писмата ни. Ейкли взе често да говори за коварните действия на някои хора, които смяташе за агенти на мистериозните създания — техни тайни оръжия. Най-много от всички подозираше един намусен фермер на име Уолтър Браун, живеещ самотен в подножието на хълма, близо до гъстата гора, като уверяваше, че често го е виждал да се скита безцелно из Братълбъро, Белоус Фолс, Нюфейн и Южно Лондондери, когато появата му там с нищо не била оправдана. Нещо повече — Ейкли бе сигурен, че е чувал гласа на Браун при определени обстоятелства по време на един стряскащ разговор; а веднъж даже открил следа (или по-точно отпечатък от нокът) недалеч от къщата на фермера. Тази следа била разположена подозрително близо до следите от краката на Браун — и те били обърнати една към друга.

И така, записът пристигна от Братълбъро, където Ейкли отишъл със своя форд по пустинните пътища на Вермонт. Той ми призна в съпровождащото пратката писмо, че започва да се страхува от тези шосета и че когато ходи на покупки в Тауншенд, предпочита да го прави на дневна светлина. Отново и отново повтаряше, че не е безопасно да знаеш толкова много за хълмовете във Вермонт, ако живееш твърде близо до тях. Той имал намерение скоро да замине за Калифорния при сина си, колкото и трудно да му бъде напускането на бащиното огнище, пропито с толкова спомени, чувства и родова памет.

Преди да прослушам записа на апарата, който взех от университета, внимателно прочетох съпровождащото пратката писмо и цялата предишна кореспонденция, където се говореше за него. Записът бе направен (според данните на Ейкли) в един часЎ след полунощ на 1 май 1915 година, близо до закрития вход на пещерата, зееща на гъсто обраслия западен склон на Тъмната планина — там, където тя се издига над блатото. На това място винаги се чували странни гласове и именно затова той занесъл там фонограф, диктофон и восъчен цилиндър. Миналият опит му подсказвал, че нощта срещу първи май — страховитият сабат от европейските легенди — ще бъде най-подходяща и това се потвърдило. Струва си да се отбележи също, че нито веднъж повече не чул гласове на това място.

За разлика от повечето горски звуци, съдържанието на този запис приличаше на някакъв ритуал и включваше един очевидно човешки глас, който Ейкли не беше в състояние да идентифицира. Гласът не принадлежеше на Браун, а бе по всяка вероятност на високообразован човек. Вторият глас обаче представляваше гвоздеят на записа — точно това беше отвратителното жужене, което нямаше нищо общо с човека, като изключим английските думи, които произнасяше с добра граматика и университетски акцент.

Изглежда фонографът и диктофонът не са работили особено добре, което придаваше приглушено и неразбираемо звучене на ритуала — можеха да се разберат единствено отделни фрагменти. Ейкли ми бе изпратил свое собствено писмено разшифроване на записа и аз още веднъж внимателно го разгледах, преди да включа апарата. Текстът беше по-скоро неясен и мистериозен, отколкото ужасяващ, макар че знанието за обстоятелствата, при които е направен, както и за източника, от който е взет, му придаваха зловещ ореол, който не може да се изрази с никакви думи. Представям го тук толкова пълно, колкото си го спомням — а съм сигурен, че го зная почти наизуст, тъй като не само съм го чел неколкократно, ала и съм го слушал десетки пъти. Такова нещо не се забравя лесно!

(неразбираеми звуци)

(интелигентен мъжки глас)

… е Повелителят на гората, дори и за… и даровете на хората от Ленг… и тъй, от кладенците на нощта до бездните на Космоса и от бездните на Космоса до кладенците на нощта вечна възхвала на Великия Ктхулу, Тсатхоггуа и на Онзи, Чието Име Не Може Да Бъде Назовано. Вечна възхвала на тях и плодородие на Черния козирог от горите. Йа! Шаб-Ниггурат! Козирогът с хилядното потомство!

(жужаща имитация на човешка реч)

Йа! Шаб-Ниггурат! Черният козирог от горите с хилядното потомство!

(човешки глас)

Настъпи времето за Повелителя на горите… седем и девет, надолу по стъпалата от оникс… да се посвети на Него, Който е в Бездната, Азатхот, Онзи, на Когото Ти ни учи да се покланяме… на крилете на нощта, отвъд пределите на… Този, на Когото Йюг-гот е най-малката рожба, носещ се в самота сред черния ефир на ръба…

(жужащ глас)

… да отиде сред хората и да намери пътя към онова, което знае Онзи, Който е в Бездната. На Нйарлатхотеп, Могъщия посланик, всичко трябва да бъде речено. И Той ще приеме външност на човек, восъчна маска и одежди, които да го скрият, и ще се спусне долу от света на Седемте слънца, за да…

(отново жужащ звук)

… (Ниарл)атхотеп, Великият посланик, носещ от пустинята странната радост за Йюггот, Отецът На Милиони Избрани, Дебнещият сред…

(тук речта прекъсва — край на записа)

Ето това чух, когато включих фонографа. Обхвана ме истински страх, щом сграбчих дръжката и долових скърцането на игличката по цилиндъра и бях доволен, че първите едва различими слова са произнесени от човешки глас. Мек, приятен, интелигентен глас с бостънски акцент, явно непринадлежащ на кореняк от Вермонт. Докато слушах записа, открих, че Ейкли изключително точно е свалил на хартия чутото. Гласът припяваше тъй, сякаш се намираше в църква, с приятния си бостънски акцент: „… Йа! Шаб-Ниггурат! Козирогът с хилядното потомство!…“

Точно тогава чух другия глас. И досега ме побиват тръпки само като си помисля за него, въпреки че бях подготвен (донякъде) от писмата на Ейкли. Хората, на които впоследствие разказвах за записа, не откриваха нищо в него, с изключение на евтино шарлатанство или безумие; но ако можеха да чуят този отвратителен глас или да прочетат всички писма на Ейкли (особено второто — енциклопедично пълното второ писмо), аз съм уверен, че биха променили мнението си. Много съжалявам, че се подчиних на желанието на Ейкли и на никой друг не дадох да прослуша записа — не по-малко съжалявам и че всичките му писма също изчезнаха. Що се касае до мен самия, то с оглед на първите ми впечатления от записа и знанията ми за цялата история в дълбочина, както и за обстоятелствата, при които бе направен този запис, гласът ми се стори просто чудовищен. В изпълнението на този дяволски обред той звучеше синхронно с човешкия глас, ала в моето въображение се явяваше като отвратително ехо, носещо се от невъобразимите бездни на кошмарните светове. Минаха вече две години от деня, в който прослушах този цилиндър, ала и досега в ушите ми звучи смразяващото жужене, като че ли съм го чул току-що.

„Йа! Шаб-Ниггурат! Черният козирог от горите с хилядното потомство!“

Но въпреки че този глас звучи непрекъснато в ушите ми, все още не мога да го анализирам достатъчно хладно и прецизно. Напомняше на жуженето на някакво огромно, отвратително насекомо, преобразено в членоразделна реч на някакво чуждо същество и бях напълно уверен, че органите, произвеждащи този звук, изобщо не приличат на артикулационния апарат нито на човека, нито на другите бозайници.

Както вече споменах, нееднократно прослушах ужасяващия запис и започнах отчаяни опити за анализ и коментар, сравнявайки своите мисли със записките на Ейкли. Би било нежелателно — а и безсмислено — да излагам тук всички наши заключения, но искам да подчертая, че според нас ключът се криеше в някои от най-отвратителните обреди от примитивните древни религии на човечеството. За нас бе ясно също, че между тайнствените чуждоземни същества и определени земни хора съществуват древни и здрави връзки. Доколко са се съхранили до наши дни, нямахме представа; но със сигурност между човека и безименната безкрайност е имало чудовищни отношения от незапомнени времена. Тези кощунствени явления, които се случваха на Земята, най-вероятно се кореняха в тъмната планета Йюггот, намираща се на края на Слънчевата система; тази планета обаче представляваше само аванпост на вдъхващата ужас междузвездна раса, чийто източник трябваше да се намира отвъд Айнщайновия пространствено-времеви континуум или известния на нас Космос.

Междувременно продължавахме да обсъждаме черния камък и начините за доставката му в Аркхам — Ейкли смяташе за нецелесъобразно отиването ми при него, на самото място на ужасните изследвания. По една или друга причина той също така се боеше да повери превоза на камъка на някой от обичайните търговски пътища. Идеята му бе да го занесе през селската местност в Белоус Фолс, а после да го изпрати по вода в Бостън през Кийн, Уинчендън и Фичбърг, макар и това да му коства пътуването през пусти, минаващи покрай хълмовете шосета, което бе много по-неудобно от шофирането по главната магистрала на Братълбъро. Ейкли ми съобщи, че когато ми изпращал записа от фонографа, забелязал в офиса човек, чиито действия и външен вид не му вдъхвали доверие. Този човек се стремял непрекъснато да говори с чиновниците, разпитвайки ги за най-различни неща; впоследствие се качил на същия влак, с който бил пратен записът. Ейкли ми призна, че не бил спокоен за съдбата на пратката дотогава, докато не получил от мен потвърждение за благополучното й пристигане.

Горе-долу по това време — втората седмица на юли — се загуби още едно мое писмо, както разтревожено ме уведоми Ейкли. След този случай ме помоли да не му пиша повече в Тауншенд, а да изпращам цялата си кореспонденция в Главното управление в Братълбъро, където той често ще ходи с кола или влак. Почувствах, че тревогата му расте през цялото време, понеже изключително подробно започна да ме информира как кучетата лаели много повече през цялата нощ, както и за съвсем пресните отпечатъци, които откривал на сутринта изключително близо до къщата си — на пътя и в задния си двор. Веднъж ми разказа за истинско находище на отпечатъци, наредени в редица, разположени срещу не по-малко гъстата линия кучешки следи, и ми изпрати отблъскваща снимка, потвърждаваща думите му. Това се случило след нощта, в която кучешкият лай надминал всякакви граници.

На сутринта в сряда, 18 юли, получих телеграма от Белоус Фолс, в която Ейкли ми съобщаваше, че е изпратил черния камък с влак N 5508, тръгващ от Белоус Фолс в 12,15 на обяд — тоест в обичайното си време — и пристигащ в Бостън на станция Север в 4,12 следобед. Пратката трябваше да пристигне, по моите сметки, в Аркхам най-рано на обяд на следващия ден, така че почти цялата сутрин на четвъртъка прекарах в очакване. Но така и си останах — стана следобед, а камъка го нямаше никакъв. Когато позвъних в пощенската станция, оттам ми казаха, че никакъв колет за мен не е пристигал. Вече силно разтревожен се обадих на транспортния агент от станция Север в Бостън; без особена изненада научих, че камъкът не е дошъл и там. Влак N 5508 пристигнал миналия ден с 35-минутно закъснение и в него не се намирала никаква пратка за мен. Агентът ми обеща да направи справка и да изясни всичко; аз пък изпратих телеграма на Ейкли в края на деня, в която обрисувах възникналата ситуация.

Отговорът от Бостън пристигна на следващия ден — агентът ми позвъни, вече изяснил всички обстоятелства. Изглежда чиновникът, отговарящ за изпращането, си спомнял за някакъв инцидент, който може би имал връзка с моя случай. Той се разправял с един висок, слаб и небрежно облечен мъж с рижава коса и много странен глас, точно когато влакът имал престой в Кийн, малко след един часа през деня.

Този човек изглеждал крайно развълнуван и твърдял, че очаква пристигането на тежка кутия, която обаче нито се намирала във влака, нито пък била вписана във формулярите на чиновника. Името на странния тип било Стенли Адамс и той имал толкова монотонен и дебел глас, че чиновникът се почувствал странно отпаднал и сънлив, докато разговарял с него. В резултат на това чиновникът дори не могъл да запомни как е свършил разговорът, а помнел единствено, че когато дошъл в пълно съзнание, влакът вече потеглял. Бостънският агент добави, че този чиновник бил изключително надежден и честен младеж, с прекрасни препоръки, който от доста време работел за компанията.

Нея вечер аз отидох в Бостън, за да разпитам лично чиновника по случая, предварително сдобивайки се с името му и адреса на кантората. Той се оказа откровен човек с приятни маниери, ала скоро разбрах, че не е в състояние да добави нищо повече към онова, което вече ми беше известно. Стори ми се странна липсата му на увереност дали би могъл да познае човека, ако го срещне за втори път. Когато осъзнах, че не е в състояние да ми каже нищо повече, аз се върнах в Аркхам и до сутринта писах писма — до Ейкли, до пощенската компания, до полицейското управление и до пощенския агент в Кийн. Имах чувството, че човекът със странния глас, оказал такова влияние върху чиновника, играе ключова роля в цялата тази работа и се надявах, че служителите от станцията или телеграфистите в Кийн могат да ми съобщят нещо за него.

Трябва да призная обаче, че всичките ми усилия да разследвам ситуацията се оказаха напразни. Действително човекът с необичайния глас бил забелязан следобеда на 18 юли в Кийн, а някакъв лентяй смътно си спомняше, че е видял в ръцете му тежка кутия. Но самият странен тип си оставаше абсолютно неизвестен — нито преди, нито впоследствие някой го беше виждал. Той не бил влизал в помещението на телеграфа и не бил получавал никакви сведения, също както и никакви съобщения за присъствието на черния камък на влак N 5508 не са постъпвали по телеграфа. Естествено, Ейкли се присъедини към мен в разследването, даже ходи сам в Кийн, за да разпита възможните очевидци на случилото се, както и хората, живеещи недалеч от гарата; обаче неговото отношение към произшествието бе значително по-фаталистично от моето. Той беше склонен да смята изчезването на кутията за зловещо следствие от неизбежно противодействие и изобщо не се надяваше на възможността да си възвърне изгубеното. Говореше за несъмнената телепатична и хипнотична сила на съществата от хълмовете и техните агенти, а в едно от писмата си намекваше, че според него камъкът отдавна е напуснал нашата планета. Аз, от своя страна, бях силно разгневен, защото виждах в старите, полуизтрити йероглифи възможност да узная нещо ново и смайващо. Тази случка още дълго време човъркаше въображението ми, но следващите писма на Ейкли ознаменуваха началото на съвършено нова фаза от страшната история на загадъчните хълмове, която веднага завладя вниманието ми.