Яна Язова
Бенковски (15)

3. Опознаване с госпожа Евпраксия

Когато най-сетне бидоха въведени в килията на госпожа Евпраксия, апостолът Панайот Волов и неговият помощник се видяха изправени сред едно помещение, което ги слиса не толкова поради своята големина, колкото със своята уредба.

Всичко, което носеше това име, бе здраво и скроено нашироко. Освен едно голямо легло до стената от дъбово дърво и една четвъртита маса в средата на килията, отрупана с книги, имаше още и един такъв стол, който не отстъпваше на останалата покъщнина по големина и здрава изработка. Няколкото обикновени стола, наредени около него, приличаха на джуджета около исполин.

В килията не се виждаше нито една вещ, която можеше да напомня за голямото богатство на игуменията, и нито една църковна украса, с каквато обичаха да пълнят своите жилища духовните началници на такивато общежития.

Само едно разпятие, грубо ръкоделие на някой прост дърводелец, окачено над голямото и здраво сковано легло, свидетелстваше, че в тази стая живее и в това легло спи човек християнин.

Кой стопанисваше прочее това необикновено жилище и тези груби мебели с нечовешка големина? Това бе тя, тази исполинка в расо, която седеше в дъбовия стол, направен по нейна мярка, стегнат отвсякъде с дебели железни скоби, за да може да удържи нейната тежест.

Това беше тя, тази грозна, почти страшна жена, която седеше с ръце, скръстени върху четвъртитата маса. Голямата й, здраво стисната уста приличаше на черна линия в долния край на нейното грубо лице, което придаваше особена строгост и горчивина на неговия израз. Изглеждаше стара, с онази старост, която не е отпадане на силите, а мрачно познание, претоварено с голяма опитност.

Нейната старост и нейната горчивина правеха грозотата й могъща, грозота, която се налагаше при пръв поглед. В нейно присъствие сестра Серафима блестеше с ореола на ангел, слязъл в ада.

В килията двамата апостоли завариха още две монахини. Едната им бе вече позната — същата топчеста, ниска женица, която им се бе притекла на помощ и въвела в метоха.

Като проследи техния пълен с недоумение поглед, отправен към двете жени, голямата калугерка проговори, без да повдигне ръцете си от масата:

— Това е сестра Анисия, а до нея сестра Ефросиния, учителка в метоха.

Двамата мъже се поклониха леко на пълната топчеста жена и на сухата и строго учителка сестра Ефросиния. Какво диреха тия жени в килията на игумения Евпраксия и защо бяха доведени, за да присъстват на техния разговор?…

Както апостолът Панайот Волов, тъй и неговият помощник трябваше да признаят, че не само игумения Евпраксия и уредбата в нейната килия са „особени“, но и разпоредбите в нейния манастир не са като другаде.

Те се приближиха да целунат нейната могъща десница, която тя им подаде, без да сваля очите си от тях.

— Седнете! — изгърмя нейният глас. Заповедта се отнасяше не само до тях, но и до трите монахини, които стояха прави около нейния стол.

Когато двамата мъже седнаха срещу нея, сестра Серафима се оттегли в ъгъла на стаята, но двете монахини останаха да стоят зад своята игумения като войници зад гърба на своя генерал.

За един миг, като премисляше как да започне, апостолът Панайот Волов си каза: „Стара комита е, но тя навярно нищо не знае какво става вън по света. Въстанието в Босна и Херцеговина, десетки хиляди бежанци в Сърбия, Черна гора и австрийска Далмация, съюзът на тримата императори, Нотата на Андраши… всичко това навярно е далеч от нея… За какво тогава трябва да заговоря?“

Помощникът му Георги Бенковски в това време хапеше незабелязано единия край на златнорусия си мустак и мислеше с настроението, което може да има един нетърпелив човек: „Ако аз бях апостолът и трябваше пръв да заговоря, нямаше да мисля толкова много, а с две думи щях да сложа тази стара грозотия пред свършен факт!“

Сред мълчанието, което бе настъпило, лица се разпознаваха, души разменяха своите легитимирания, интереси се преплитаха с патриотизъм, надеждата търсеше крилата на радостта, зрелост и опитност се мъчеха да се самоотхвърлят и да дадат простор на измъчените и потиснати чувства.

Няколко мига… цяла история! Зачатие на едно бъдеше!

Едните трябваше да спечелят, другите искаха да се предадат!

Тези, които бяха дошли да спечелят, бяха готови да го сторят, като сложат на въдицата си дори и фалшива стръв.

— Високоуважаема госпожо Евпраксия — започна апостолът със своя глас, който на всички присъстващи се стори твърде тих и благ за една обстановка от грамадни вещи, сред която трябваше да извоюва победа. Сам апостолът усети това несъответствие, което можеше да се изтълкува като негова слабост, и веднага цялото му лице поруменя. Неговият помощник се помести на стола си и кръстоса ръце на гърди. Очите му блеснаха с онзи опасен блясък, който можеше да възвърне самообладанието и на най-смутения човек. Апостолът продължи: — Наричам се Панайот Волов, роден в Шумен. Учил съм се в Русия, в Николаевската гимназия. Станах учител в родния си град и до началото на 1875 година уреждах Частния комитет. Поради скандала, който се извърши с един чужденец в града ни, аз бидох арестуван и откаран в Русчушкия затвор, където щях да бъда съден. Вашата приятелка и обща наша майка баба Тонка Обретенова ме спаси, като ме изиска от затвора, за да ме лекува вкъщи от лошо гърло. След известно време тя ме прехвърли в Румъния. Когато едно заптие дошло у тях да ме отведе обратно в затвора, тя му отговорила: „Ти да си жив, чоджум, той откога умря!…“ И тъй за турските власти аз съм мъртъв, госпожо!

Игумения Евпраксия го изслуша неподвижно и без да се усмихне на остроумната шега, която й напомни нейната добра приятелка от Русчук баба Тонка.

— Додето бях във Влашко — продължи апостолът, — Българският революционен централен комитет се събра на заседание в пълния си състав и като разгледа положението на работите в България, постанови: първо — че българският народ е сведен до най-ниското равнище на безправна робия. Второ: че той е вече достатъчно просветен от народните ни училища и читалища, които вече сме извоювали от турци и гърци, за да я съзнае, и, трето: че той е достатъчно подготвен от неуморната деятелност на Дякон Левски в България и от неговите тайни революционни комитети, за да се бори срещу нея. Като направи тези постановления, ЦК реши: да се започнат незабавни действия в цяла България, за да може народът ни в най-кратко време да се приготви за своето освобождение.

По примера, който ни даде Дякон Левски, България биде разделена на пет революционни окръга: Търновски, Сливенски, Пловдивски, Софийски и Врачански.

За апостоли и войводи се определиха да влязат шестнайсет души, като се придадоха към тях и десетина души помощници. Аз бидох удостоен със званието апостол на IV революционен окръг, а моят другар Георги Бенковски е определен от Общото събрание на Централния комитет за помощник.

Панайот Волов млъкна, доволен като човек, който е изпълнил една тежка задача. Той виждаше вперените в него очи на игумения Евпраксия и още нещо, очите на двете изправени зад нея като войници черни жени, в които неговите думи направиха да пламне силен огън.

Гледаше го с напрегнат поглед отдалеч и онази прекрасна жена, чиято красота пълнеше с блясък и сияние мрачната килия. Само очите на голямата игумения — очи на грамаден сфинкс — си оставаха неподвижно вперени в него. Неговите думи ли премисляше тя, или го разглеждаше?… Какво тя приемаше от него и какво отхвърляше?…

В този момент обаче игуменията мислеше нещо друго. От нейното внимание не бе избягнала очевидната нетърпеливост, с която русият помощник, който също така седеше напреде й, бе изслушал думите на своя апостол. Нетърпението, с което Георги Бенковски слушаше, не приличаше на подчинение. Неговата горда красота вдъхваше опасения. Откритият блясък на неговите очи беше наложителност. Скритата насмешка в тяхната дълбочина — мистерия.

И двамата бяха облечени в дълги черни мушами, но от нейния поглед не убягна скромното гражданско облекло на апостола, което се виждаше под разкопчаната му мушама, докато облеклото на помощника му изглеждаше богато, гиздаво и работено от големи майстори.

Копринената му риза блестеше от чистота и добро гладене, сякаш той бе имал време да я промени, преди да влезе в метоха, а по гърдите му висяха различни лъскави сребърни и златни украшения.

Апостолът Панайот Волов гледаше на нея като на една стара жена, на която имаше намерение да каже твърде малко, но помощникът му, ако останеше на него, очевидно не би отделил за нея и тия думи.

Госпожа Евпраксия затвори очи за съзерцанието, в което бе изпаднала, и като се обърна само към апостола, каза:

— Изслушах те. Сега мога ли да ти задам няколко въпроса?