Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (45)

45

Ирина излезе на голямата тераса на вилата.

— Ехо, ето ви и вас. Хайде, ние вече сме се разположили на масата. Само вас чакаме.

Терасата на вилата беше разделена на две — открита и остъклена част, чиито капаци бяха широко отворени. Намериха ги да си пият вече аперитива на масата, която се намираше в остъклението, до зидана от камък камина. Миришеше на иглолистна гора, на хвойни, борина, дим, мащерка и треви. Цялата компания — Михаела и Марио, Наталия, Иво, Камен, Полина, Божил разговаряха за нещо разпалено. Само Владо седеше, странно мълчалив и вглъбен отстрани.

— Сядайте.

— Здравей, Стояне! Много си пораснал — подхвърли Иво и продължи — Това е същността на българския декаданс. Казано разбира се с подигравка.

— Моля ти се, това са си нормални неща тук — отвърна Камен.

— Да, на теб ще ти се струват малко или много близки. Но те са от тези, които цял живот са били облагодетелствани.

— Какво е станало? — попита Тодор Петър.

— А, нищо особено… Като карахме по ужасния път насам, покрай язовира, се натъкнахме на един лагер, построен на брега му — каза Камен.

— Нали знаеш, че българският декаданс не е преставал и винаги е по нашенски отвратителен — продължи Иво недовършеното.

— Защото никога обществото ни не е стигало изобщо до зрялост — рече Божил и отпи от виното си. — А по правило упадъкът започва в момент на пределна зрялост… Ние обаче така и не излязохме от разпада.

— Минахме покрай лагера на едни страшни гъзари. Бяха напълнили най-хубавата поляна край язовира с джипове, бъгита, моторници, плющящи знамена и нахални деца… И бяха оградили цялото място с лента — заплюли са си го хората — рече Камен.

— Тук, край язовира, това си е традиция — каза Тодор Петър. — И мисля, че знам за кои говориш. Те са всяко лято там.

— Това със заплюването поначало си е обичай… Те и тези, които се пишат за десни, са се заплюли като такива… — подхвърли Иво.

— Смешна работа — рече Камен. — Афиширали са всички атрибути на Запада — ерго, казват — ние сме със същия манталитет…, а дори към природата как да се отнасят не са наясно.

— Тъкмо на тях демонстрирахме със Стоян онази година изнасянето на част от нахвърляните им боклуци — каза Тодор Петър.

— Много от качествата ни зависят от това дали тези, с които контактуваме, ни разбират — се включи и Ирина.

— Нали — каза Иво. — Затова и не успяваме да оценим както трябва Тодор.

— Пак закачки — рече Тодор Петър и излезе на терасата.

По-късно Тодор Петър излезе пред вилата. Вгледа се в хребетите и долината, в оцветените във всички нюанси на кафяво малки камъни по дъното на рекичката, които приличаха на разстлани есенни листа по влажната планинска пътека. Почувства, че вглеждането в тази природа му повлиява, че това място инспирира някакъв спомен от детството, свързан със сигурност. И свързан с духа на българите от миналото. Хора, каквито вече нямаше.

Почувства, че някой стои до него. Беше Михаела.

— Колко прекрасна и чудна е тази страна! Идеята ти да ни доведеш тук беше супер — каза.

— Жалко, че не мога да ви заведа и в една малко по-нормална страна — каза шеговито той. — Погледни тази гора. Знаеш ли какви са дърветата в Родопите?

— Не.

— Най-вече смърч, ела и черен бор. Но и бял бор и бяла мура. Като малък съм събирал смола за дъвка! Знаеш ли, че набраздяват кората на боровите дърветата като рибена кост и от дървесната сърцевина потича смола. Събират я в алуминиеви купички… Иначе ти как си?

— Марио е много мил човек. Никой мъж не се е държал така с мен.

— Такива са германците с любимите си. Дъщеричката ти как е?

— Добре. Сега е при майка ми.

— Стояне, не влизай навътре в гората! — извика Тодор Петър към сина си.

— Тогава, преди да се оженим, Боби не беше богат — каза неочаквано тя. — Просто смятах, че е друг човек.

— Не се коси. Такива неща стават непрекъснато. И това си е наш общ проблем. Такива като Боби няма кой да ги укроти и да ги накара да спазват правилата. Колко хора само избиха по пътищата…

— Цял живот се стремим да залагаме малко и да печелим много, а след това казваме, че животът е измамил нас.

— Марио не ти ли предложи да те заведе в Германия?

— Предложи ми. Но изглежда няма да се реша.

— Не е хубаво да го заблуждаваш.

— Да… А ти? Виждам, че и ти не се връщаш там.

— Да. Други са ми хоризонтите. Бях два месеца в Германия… Мина известно време, докато осъзная, че всеки човек в България е в мен. А там всички са вън. Така ти става ясно, че си се научил да цениш себе си заради самия себе си, а не заради другите.

— А какво става с лошото момиче в мечтите ти, вече допускаш ли ме там?

— Не знам… Във всеки случай повече от преди — каза, извърна се и влезе в къщата.

По-късно, като си починаха, Тодор Петър, Ирина и Стоян излязоха да се разходят. Тръгнаха по пътя към язовира. Преминаха по дървеното мостче, покрай ливадата с високите треви, оградени със стари посивели колове и напречно заплетени вършини. Стоян непрекъснато ту избързваше, ту забавяше крачка, заглеждаше се по течащи води, в мравуняци и дървесни кори. Усещаше миризмата на изкласили треви, горски цветя и билки, борове и смоли. Удари с тояга изгнил пън, за да погледа разбягалите се буболечки.

Към язовира долината се стесняваше. Малката река се виеше през влажна ливада и под смърчове, които протягаха клоните си към тревата и водата като дантели.

— Знаеш ли какво? Ти, като че беше по-влюбен докато си пишехме в Интернет и не се познавахме — каза Ирина на Тодор Петър.

— Да, нещо се промени.

— Това е шега. Нали знаеш, че нещата са по-сложни, но и като че по-ясни?

— Сложни?

— Ок. Не, прости.

— Между нас или между нас и външното и нас?!

— Ти не ми каза откъде беше това.

— Кое?

Тя му протегна бележка.

„Там, където материята почти я няма, скоростите са безкрайни и няма никакви пречки обитателите на този изумителен безкраен свят да виждат нашия като на длан. В нашия смисъл за тях няма минало и бъдеще.“

— Все исках да те попитам какво си искал да кажеш с „този“ и „нашия“ свят? От тази бележка.

— „Този“ е там, където няма материя, а „нашият“ е материалният.

— А това?

„Светият дух е направил хората равни, но задачите ги разслояват. За него всички са равни, за равните всичко е неравно.“

— Откъде си взаимствал?

— Не знам. Чета разхвърляно.

— Има две подобни теории. Едната е на Томас Мор, но и на Бенедикт Спиноза за равните хора и задачите. На Ницше за богоизбраността и предопределеността… Интересен е подходът ти да приемаш, че Светият дух прави хората равни, но равните се оценяват като неравни… Много силно и умно!

— Това може и да съм го чел някъде. Но може и да е някаква компилация вследствие на прочетено. Не мога да се откопча от тягостната мисъл, че нищо не можем да направим за страната. Колкото и смешно да ти звучи.

— Ницше казва, че самокритиката на морала е едновременно миг на нравственост.

— Знаеш ли какво е дорест кон?

— С кестеняво-червеникав косъм.

— Да. Като онзи там.

— Ти няма ли най-сетне да решиш да се върнеш пак в Германия?

— Мислил съм, но смятам, че няма да се стигне дотам.

— Грешиш.

Замълчаха.