Харлан Коубън
Остани (9)

9

Брум остави телефонната слушалка обратно на вилката. Все още се мъчеше да разбере, както пишеха всички местни вестници, „последното потресаващо събитие“.

Голдбърг попита:

— Кой беше това?

Брум не бе осъзнал, че Голдбърг се навърта наоколо.

— Хари Сътън.

— Адвокатът мошеник?

— Мошеник ли? — намръщи се Брум. — Какво става? Да не би да е 1958 година? Вече никой не нарича адвокатите мошеници.

— Не се прави на задник — рече Голдбърг. — Това има ли нещо общо с Карлтън Флин?

Брум стана, сърцето му галопираше.

— Може би.

— Е?

Нещо общо с Карлтън Флин? Може би. Нещо общо със Стюарт Грийн? Определено.

Брум все още си припомняше разговора.

След седемнайсетгодишно издирване Хари Сътън твърдеше, че Каси, стриптийзьорката, изчезнала със Стюарт Грийн, е в офиса му. В момента тя стоеше пред него — ей така, материализирала се от нищото. Беше твърде хубаво, за да го повярва.

Брум би казал за повечето адвокати, че са пълни боклуци.

Ала Хари Сътън, въпреки издънките в личния си живот — а те бяха безброй — не бе сред тях. Около него нямаше такава издънка, че да се налага да лъже заради нея.

— Ще ти разкажа по-късно — отвърна Брум.

Голдбърг постави ръце на хълбоците си, като полагаше всички усилия да изглежда непоколебим.

— Не, ще ми кажеш веднага.

— Хари Сътън може да е имал свидетел?

— Какъв свидетел?

— Заклех се да пазя тайна.

— Какво?

Брум не си направи труда да му отговори. Просто продължи да взема стъпалата, защото знаеше, че Голдбърг, който намираше за изтощително да протегне ръка за нещо друго, освен за сандвич, няма да го последва.

Щом стигна до автомобила си, мобилният му звънна. Брум видя, че го търси Ирин.

— Къде си? — попита го тя.

— Тръгнах да видя Хари Сътън.

С Ирин бяха полицейска двойка цели двайсет и три години, преди тя да се пенсионира миналата година. Тя бе не само негова партньорка, а и неговата бивша съпруга. Той й разказа за внезапната поява на Каси.

— Леле! — възкликна Ирин.

— Права си.

— Неуловимата Каси — забеляза Ирин. — Дълго я издирваше.

— Цели седемнайсет години.

— Значи можеш да стигнеш до някои отговори.

— Да се надяваме. Защо си дошла?

— Охранителната камера на „Ла Крим“.

— Какво има?

— Възможно е да съм открила нещо — отвърна Ирин.

— Искаш ли да намина, щом довърша със Сътън?

— Да, ще имам време да преоценя нещата в ума си. Освен това ти можеш да ми разкажеш за срещата си с неуловимата Каси.

После, тъй като не можеше да устои:

— Ирин?

— Какво?

— Ти каза „да преоценя“. Ха-ха-ха!

— Наистина ли, Брум? — изпъшка Ирин. — На колко си години?

— Подобни реплики навремето работеха за теб.

— Доста неща работеха за мен — добави тя и в гласа й сякаш се появи лека тъга. — Много отдавна.

Той отвърна с далеч по-истински думи:

— Ще се видим след малко, Ирин.

Брум потисна мислите за бившата си и натисна газта. Няколко минути по-късно той почука с кокалчетата на пръстите си на армираното стъкло. Отвътре се обади раздразнен глас:

— Влез!

Той отвори вратата и влезе вътре. Хари Сътън приличаше на обичан, но сериозно изостанал колежански професор. Брум зае цялата стая. Вътре нямаше никой друг освен Хари.

— Радвам се да ви видя, детектив.

— Къде е Каси?

— Седнете.

Брум седна.

— Къде е Каси?

— В момента не е тук.

— Е, да, виждам.

— Защото сте опитен детектив.

— Старая се да не се самоизтъквам — отвърна Брум. — Какво става тук, Хари?

— Наблизо е. Иска да говори с теб. Но преди това трябва да знаеш някои основни правила.

Брум разпери ръце.

— Слушам.

— Преди всичко, това е извън протокола.

— Извън протокола ли? Нима мислиш, че съм репортер, Хари?

— Не, мисля, че си добро и по някакъв начин отчаяно ченге. Извън протокола означава тъкмо това. Не си водиш бележки. Не поставяш разговора ни в папка. Всеки ще знае, че никога не си разговарял с нея.

Брум се замисли над думите му.

— А ако откажа?

Хари Сътън стана и му протегна ръка.

— Приятно ми беше да ви видя отново, детектив. Приятен ден.

— Добре, добре, няма нужда от театралничене.

— Няма нужда — повтори Хари с лъчезарна усмивка, — но защо да не потеатралнича, щом мога?

— Значи извън протокола. Доведи я.

— Най-напред правилата.

Брум зачака.

— Днес за първи и последен път Каси ще разговаря с теб в моя офис. Ще отговаря на въпросите ти най-подробно в мое присъствие. После отново ще изчезне. Ще я пуснеш. Няма да се опитваш да научиш новото й име и данните й — и което е най-важно, няма да се мъчиш да я откриеш след днешната ви среща.

— А ти просто ще ми се довериш по последния пункт, така ли?

— Да.

— Ясно — отвърна Брум и се размърда на стола си. — Да предположим, че я смятам за виновна в престъпление?

— Не е.

— Но да предположим.

— Яко. Щом свърши разговора си с теб, тя ще се прибере. Няма да я видиш повече.

— Да предположим, че след като разследвам малко по-надълбоко, попадна на нещо, за което трябва да я попитам?

— Същият отговор: яко.

— Не мога ли да дойда при теб?

— Можеш. И ако мога, ще ти помогна. Но тя няма да е задължена да го направи.

Брум можеше да поспори по въпроса, ала не разполагаше с опорна точка. Той бе и апологет на принципа: „На харизан кон зъбите не се гледат“.

Предишния ден той нямаше ни най-малка представа къде може да намери Каси. Сега, ако не подразни нито нея, нито Хари, той би могъл да разговаря с нея.

— Добре — заяви Брум. — Съгласен съм да спазвам всичките правила.

— Великолепно.

Хари Сътън вдигна мобилния си телефон и каза:

— Каси? Всичко е наред. Влизай.

 

 

На заместник-началник Голдбърг вече изобщо не му пукаше. Оставаше му една година до пълна пенсия, която нямаше да му стига. Дори никак. Независимо че бе истинска клоака, Атлантик Сити бе скъп град. А той трябваше да плаща и издръжка на жена си. Жената, към която питаеше любовен интерес в момента, Мелинда, двайсет и осем годишна порнозвезда (те винаги бяха порно „звезди“, никога „актриси“, или както беше в случая с Мелинда, „по-дребното момиче в тройката“), го изстискваше (и по двата начина). Но пък си струваше.

Аха, откъдето и да го погледнеш, Голдбърг бе ченге за чудо и приказ.

Обикновено той оправдаваше това твърдение с лекота. Лошите са като онези митични чудовища, при които, като отрежеш едната им глава, на нейно място поникват две нови. Или по-добре да си имаш работа с дявола, който вече познаваш и по някакъв начин можеш да контролираш, който няма да напада хората и ще можеш да го формираш като тесто, отколкото с дявол, когото не познаваш.

Или да отмиеш безпътицата от този град бе като да изпразниш океан с чаена лъжичка. Така или иначе, Голдбърг разполагаше с милиони сравнения от този род.

Ала при настоящите обстоятелства оправданието бе още по-лесно. Така че, защо се колебаеше Голдбърг?

Той набра телефонния номер. Отговориха на третото позвъняване.

— Добър ден, г-н Голдбърг!

Причина едно за колебанието му: гласът на мъжа опъваше нервите му.

Човекът — по гласа се познаваше, че е наистина млад — неизменно бе вежлив и говореше с възклицателна интонация, сякаш се готвеше да участва в мюзикъл. Звукът на гласа му караше кръвта на Голдбърг да се смразява в жилите. Но имаше и нещо друго.

Слуховете за този човек. Те бяха разкази за насилие и поквара, практикувани от него и неговия партньор, истории, които караха възрастни мъже — едри, яки, отегчени от света, видели всичко, досущ като Голдбърг — да не спят през нощта и да се завиват презглава.

— Аха — каза Голдбърг. — Здрасти.

Дори слуховете да бяха преувеличени, дори само една четвърт от тях да отговаряха на истината, Голдбърг бе попаднал на нещо, което не желаеше ни най-малко. И все пак най-доброто, което можеше да направи, бе да вземе парите и да си затвори устата. В смисъл че нямаше друг избор. Ако се опиташе да се отметне или да върне парите, можеше да разгневи гласа от другата страна на телефонната линия.

Гласът рече:

— Какво мога да направя за вас, господин Голдбърг?

Като фон в телефонната слушалка Голдбърг долови шум, от който кръвта в жилите му се вледени.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

— О, не се притеснявайте, г-н Голдбърг. Та какво искахте да ми кажете?

— Може би ще получа и друг резултат.

— Може би?

— Не съм съвсем сигурен, това е.

— Г-н Голдбърг?

— Да?

Какъв, по дяволите, бе този звук в слушалката?

— Моля ви, разкажете ми каквото знаете.

Вече им бе издал всичко, което можеше, по случая с изчезването на Карлтън Флин. Че защо не? Той и партньорът му също имаха интерес да намерят изчезналия мъж, пък и заплащането бе доста добро, по дяволите.

Последното нещо, което Голдбърг им бе издал, бе чутото от Брум: Карлтън Флин е имал приятелка стриптийзьорка в „Да Крим“.

На фона се дочу шепот.

— Имате ли куче? — попита Голдбърг.

— Не, господин Голдбърг, нямам. О, но когато бях дете, имах най-хубавото куче на света. Името й беше Джинджър Снапс. Очарователно, нали?

Голдбърг не му отговори.

— Не говорите с охота, г-н Голдбърг.

— Заместник-началник Голдбърг.

— Бихте ли желали да се срещнем лично, заместник-началник Голдбърг? Можем да обсъдим въпроса у вас, ако желаете.

Сърцето на Голдбърг спря да бие.

— Не, така е добре.

— И така, какво можете да ми кажете, заместник-началник Голдбърг?

Кучето продължаваше да скимти. Ала сега на Голдбърг му се стори, че чува и друг звук, може би глухо скимтене или нещо още по-лошо — ужасен звук, причинен от болка и толкова нечовешки, че колкото и парадоксално да изглеждаше, той можеше да идва само от друго човешко същество.

— Заместник-началник Голдбърг?

Той преглътна и се гмурна.

— Става дума за онзи адвокат, Хари Сътън…