Саманта Шанън
Сезонът на костите (22)

21
Горящият кораб

Никога няма да забравя изражението на Лорда, когато ме видя в червената туника. Тогава за пръв път зърнах в очите му страх. Вярно, че трая само част от секундата, но беше там — следа от несигурност, мимолетна като трепване на пламък на свещ. Той ме изгледа, докато отивах към стаята си.

— Пейдж.

Аз спрях.

— Как мина празненството за посвещаването ти?

— Поучително. — Докоснах червената котва върху жилетката си. — Беше прав. Тя наистина ме пита за теб.

Последва кратка, напрегната тишина. Всеки мускул върху лицето му се напрегна.

— И ти си им отговорила. — Никога не го бях чувала да говори с по-студен глас. — Какво й каза? Трябва да знам.

Не му бе присъщо да моли. Твърде горд бе за това. Челюстта му бе здраво стисната, устните — събрани в тънка линия. Чудех се какви ли мисли препускат през ума му. Кого да предупреди, къде да бяга. Какво да предприеме.

Колко дълго можех да го оставя да се мъчи?

— Тя спомена нещо, което привлече вниманието ми. — Седнах на дивана. — Че на кръвния консорт му е забранено да се сражава с Емитите.

— Така е. Строго забранено. — Пръстите му забарабаниха по облегалката на креслото. — Значи си й казала за раните ми.

— Не съм й казала нищо.

Изражението му се промени. Той се пресегна към гарафата и си наля чаша амарант.

— В такъв случай ти дължа живота си.

— Пиеш доста амарант — отбелязах. — Заради белезите ли е?

Погледът му трепна.

— Белези?

— Да, белези.

— Пия амарант по свои собствени причини.

— Какви причини?

— Здравословни. Вече ти споменах. Стари рани. — Той постави чашата обратно на масата. — Предпочела си да скриеш неподчинението ми от Нашира. Интересно ми е да знам защо.

— Не ми е в стила да предавам хората. — Увъртането не ми убягна. Белези и стари рани означаваха едно и също.

— Разбирам. — Лордът се взря в празната камина. — Значи си укрила информация от Нашира, но все пак си получила червена туника.

— Ти си ме препоръчал.

— Така е, но не знаех дали ще се съгласи. Подозирам, че има някакви скрити подбуди.

— Възложи ми външна мисия за утре.

— Цитаделата — досети се той. — Това е изненадващо.

— Защо?

— След всички усилия, които положи да те докара от там, изглежда странно да те праща обратно.

— Иска да примамя една от лондонските банди, наречена Седемте печата. Мисли, че имат сънебродница като мен, която бих могла да разпозная. — Изчаках малко, но той не реагира. Дали подозираше истината? — Тръгваме утре вечер заедно с още трима червеноризци и един Рефаим.

— Кой?

— Братовчедка ти.

— А, да. — Той докосна върховете на пръстите си. — Опули Месартим. Нейна най-близка довереница. И за теб, и за мен ще е добре да внимаваме край нея.

— Значи пак ще се отнасяш с мен като с робиня.

— Временна, но необходима мярка. Със Ситула не сме особено близки. Вероятно е избрана, за да държи и мен под око.

— Защо?

— Стари прегрешения. — Той долови погледа ми. — По добре е да не си в течение. Достатъчно е да знаеш, че никога не убивам, освен ако не е абсолютно необходимо.

Стари прегрешения. Стари рани. И двамата разбирахме, че това може да означава само едно — но все пак нямаше гаранция, че мога да му имам доверие. Дори и да беше от белязаните.

— Трябва да поспя — казах. — Срещата ни е утре по здрач пред нейната резиденция.

Лордът кимна мълчаливо. Обърнах се и се качих в стаята си, оставяйки го насаме с лекарството му.

През по-голямата част от деня, вместо да спя, обмислях всеки възможен сценарий, който можеше да се развие след като пристигнехме в Лондон. Планът, според състоялото се след вечерята съвещание, бе да изчакаме, докато Картър отиде до Колоната на Нелсън. Там трябваше да я посрещне представител на Седемте печата. Щяхме да ги заобиколим, а после да нападнем с всички налични средства. Явно Нашира си мислеше, че можем просто да се разходим по площада, да застреляме Картър, да вземем няколко пленника и да се приберем в Шеол 1 навреме за сутрешната камбана.

Аз не бях на същото мнение. Познавах добре Джаксън. Той пазеше своите инвестиции. Никога не би пратил сам човек на срещата с Антоанет. Цялата банда щеше да е там. През нощта по улиците кръстосваха Жандарми, а те владееха основите на духовния бой. Като се добавят зрящите и обикновените минувачи, можеше да се завърже сериозна битка. Битка, в която щях да съм под знамената на едната страна, но да желая победата на другата.

Въртях се неспокойно в леглото. Това бе моят шанс да избягам или поне да дам вест за себе си. Трябваше някак да се свържа с Ник, стига той да не ме убиеше преди това. Или да не ме ослепеше със своите видения. Скоро нямаше да имам друга подобна възможност.

Накрая се отказах от опитите да заспя. Отидох в банята, наплисках лицето си с вода и завързах косата си на кок отзад на тила. Тя бе пораснала с няколко пръста и вече достигаше до раменете ми. По прозорците трополеше дъжд. Облякох новата си униформа, предателската червена туника, и слязох долу. Старинният часовник показваше почти седем. Седнах край камината. Щом удари кръгъл час, Лордът се появи на прага. Косата и дрехите му бяха прогизнали от дъжда.

— Време е.

Аз кимнах. Той ми отвори вратата, после я заключи след нас и двамата се спуснахме по каменните стъпала.

— Така и не ти благодарих — каза, докато минавахме през галерията. — За твоето мълчание.

— Не бързай да ми благодариш.

Улиците бяха пусти. Топящи се зърна град хрускаха под ботушите ми. Щом стигнахме резиденцията, двама Рефаими ни ескортираха до библиотеката, където ни очакваше Нашира. Тя и Лордът отново изпълниха ритуалния си поздрав — той долепи длан до корема й, а тя — устни до челото му. Този път забелязах някои детайли. Сковаността на движенията им, това как той не я погледна в очите, нито тя него, докато прокарваше пръсти през косата му. Гледката ми напомни на куче и неговата стопанка.

— Радвам се, че и двамата успяхте да дойдете — каза тя. Сякаш имахме друг избор. — 40, това е Ситула Месартим.

Ситула бе висока почти колкото Лорда. Веднага се забелязваха родствените прилики — същата светлокестенява коса, същата кожа с цвят на мед, същите изсечени черти и дълбоки разположени очи. Тя му кимна, докато той все още коленичеше.

— Братовчеде. — След това се обърна и впери очи в мен. Бяха сини на цвят. — ХХ-59-40, тази вечер ще се отнасяш към мен като към свой втори наставник. Надявам се, че ме разбираш добре.

— Да — отвърнах.

Лордът се изправи и погледна отвисоко годеницата си.

— Къде са останалите хора?

— Подготвят се, разбира се. — Тя застана с гръб към него. — Най-добре и ти да сториш същото, верни мой.

Аурата му потъмня, сякаш над сънорамата му се бе надвесил буреносен облак. Обърна се и закрачи към спуснатите тежки пурпурни завеси. Едно незрящо момиче затича подир него, носейки вързоп с дрехи.

— Ти ще бъдеш в екип заедно с 1 — каза ми Нашира. — Двамата ще тръгнете с Арктур. Ситула ще вземе 30 и 12.

Дейвид се появи иззад завесите, облечен в панталон, ботуши и лека бронирана жилетка. Видът му ме сепна. Изглеждаше точно като Надзирателя в нощта, когато бе стрелял по мен.

— Добър вечер, 40 — поздрави ме той.

Аз премълчах. Дейвид се усмихна и поклати глава, сякаш бях някое забавно дете. Един незрящ ме доближи.

— Дрехите ти.

— Благодаря.

Без да поглеждам Дейвид, се разминах с него и влязох зад завесите. Тук имаше нещо като импровизирана съблекалня. Свалих туниката и надянах първо червената риза, после бронираната жилетка — обозначена с червена котва, — а отгоре черното яке с червена лента на ръкава. Имаше още ръкавици без пръсти и панталон, направени от един и същ здрав черен плат. Накрая нахлузих тежките кожени ботуши. В това облекло можех да тичам, да се катеря, да се бия. В джобовете на яке то открих спринцовка с адреналин и пистолет със стрелички флукс — за лов на зрящи.

След като приключих със снаряжението си, се върнах отвън при останалите.

— Здрасти, 40 — усмихна ми се Карл.

— Здравей, Карл.

— Как намираш новата туника?

— Става ми, ако това питаш.

— Не, имах предвид как се чувстваш като червеноризец.

Вече и тримата ме гледаха изпитателно.

— Чудесно — отвърнах след кратка пауза.

— Това е добре — кимна Карл. — Може би все пак бяха прави да ти дадат толкова много привилегии.

— Или може би са грешали — вметна 30, изваждайки гъстата си коса изпод яката. Тя бе по-висока от мен, с широки бедра и рамене. — Ще видим на улицата.

Огледах я още веднъж. По аурата й предположих, че е някакъв вид гадател, вероятно клеромант. Те не бяха от най-редките; сигурно си бе проправяла със зъби и нокти път нагоре в йерархията.

— Да — отговорих. — Ще видим.

Тя изсумтя.

Завръщането на Лорда имаше драматичен ефект върху поведението на 30. Тя приклекна в лек реверанс, промърморвайки: „Кръвни консорте“. До нея Карл се преви в дълбок поклон. Само аз останах да стоя със скръстени ръце. Лордът огледа своя фен клуб, без да отвърне на никой от поздравите. Вместо това спря очите си върху мен. 30 остана покрусена. Бедната стара 30.

Новите дрехи бяха преобразили наставника ми. На мястото на облечения в старомодни одежди Рефаим се бе появил заможен гражданин на Сцион, от типа, с когото никой разумен джебчия не би помислил да си пробва късмета.

— Ще пътувате до I Кохорта в два автомобила за задържане — каза Нашира. — Трафикът ще се разчиства за преминаването ви. Очаквам да се върнете тук, преди да удари сутрешната камбана.

Червеноризците закимаха. Лордът наметна дългото си палто и тръгна към вратата с думите:

— ХХ-40, XX-1, след мен.

Карл изглеждаше така, сякаш Ноемврийският празник е дошъл преждевременно. Той се затича след Лорда, затъквайки пистолета под якето си. Аз се канех да го последвам, когато Нашира ме улови за лакътя. Застанах неподвижно, потискайки порива да се отдръпна.

— Знам коя си — изрече тя, привеждайки се до лицето ми. — Знам и откъде идваш. Ако не ми доведеш друга като теб, ще приема, че съм била права и че ти си Бледата бродница. А това ще има сериозни последици за всички ни. — И с поглед, от който ме побиха тръпки, ми обърна гръб и пое към покоите си. — Желая ти лек път, ХХ-59-40.

На моста ни очакваха две коли със затъмнени стъкла. Преди да ни заключат вътре, завързаха очите и на четирима ни. Седях в мрака до Карл и се вслушвах в бръмченето на мотора. Явно ги гонеше натрапчив страх да не узнаем маршрута за излизане.

Отряд от Жандарми бе изпратен да ни ескортира през границата. Процедурата за пускане на хора извън Шеол I бе сложна. Градът представляваше наказателна колония и формалностите бяха като при условно освобождаване на затворници. На един от външните постове преди влизане в Сцион вкараха под кожата ни проследяващи чипове в случай, че решим да си плюем на петите, взеха ни пръстови отпечатъци и изследваха аурите ни. Трябваше да дадем и кръв от вените си, при което на сгъвката на лакътя ми остана мораво петно. Накрая минахме и последната гранична застава и се озовахме в Сционски Лондон. Обратно в истинския свят.

— Можете да свалите превръзките от очите си — каза Лордът.

Нямаше нужда да ме подканя втори път.

О, моя цитадела. Залепих нос в стъклото, взирайки се в сините неонови светлини. Минавахме през Уайт Сити в Секция ІІ-3, покрай гигантския търговски комплекс. Никога не бях предполагала, че така ще се умиля при вида на мръсните стоманеносиви улици. Липсваше ми наддаването за духове, играта на таро, катеренето с Ник по покривите, за да наблюдаваме залезите. Идеше ми да отворя вратата на колата и да се хвърля право в отровното сърце на Лондон.

В началото на пътуването Карл нервничеше, подрусваше коляно и час по час опипваше пистолета си. Едва на магистралата се отпусна и задряма. Преди това ми каза, че истинското име на 30 било Амелия и че наставник й бил някой си Елнат Сарин. Както и бях предположила, тя бе клеромант със специалност гадаене на зарове. Трябваше да се понапъна, докато се сетя за точния термин — астрагаломант. Познанията ми започваха да закърняват. Навремето Джаксън ме изпитваше ежедневно върху седемте разреда на ясновидството.

Погледнах отново Карл. Косата му се нуждаеше от миене. По кръговете под очите му личеше, че е също толкова недоспал, колкото и аз, но поне нямаше синини. Някое и друго предателство го бе отървало от побоите. Сякаш усетил, че го гледам, той отвори очи.

— Не си и помисляй да бягаш — прошепна. Когато не отговорих, се премести по-близо до мен. — Те няма да ти позволят — кимна той към Лорда отвъд стъклената преграда. — Шеол I е безопасен за нас. Защо ни е да го напускаме?

— Защото не ни е мястото там.

— Напротив, тъкмо обратното. Там можем да бъдем зрящи. Няма нужда да се крием.

— Не ставай глупак, Карл. Знаеш, че това е затвор.

— А цитаделата не е ли?

— Не, не е.

Той взе отново да човърка пистолета си, а аз се загледах пак през прозореца. Част от мен го разбираше много добре.

Естествено, че цитаделата беше затвор — Сцион ни държеше и плен като животни, но поне не гледахме безучастно как бият някого и не оставяхме хората да мрат по улиците.

Не, и това не беше вярно. Хектор го правеше. Джаксън го правеше. Всеки един от босовете в цитаделата го правеше. Те с нищо не бяха по-добри от Рефаимите. Възнаграждаваха само онези, от които имаха полза. Другите биваха изхвърляни на бунището.

Но бандата беше като мое семейство. Нямаше нужда да се кланям на никого. Ползвах се от закрилата на шефа си. Имах свое име.

Скоро стигнахме Мерилебон. Лордът оглеждаше местата, през които минавахме. Чудех се дали и по-рано е идвал в Лом дон. Вероятно да, след като се е срещал с предишните Инквизитори. Само като си помислех, че Рефаими са крачили по същите улици, по които и аз. Били са в Архонтството. Дори и в І-4.

Шофьорът бе як, мълчалив мъж, носещ очила с телени рамки, костюм с червена вратовръзка и копринена кърпичка в джобчето на сакото. На лявото му ухо имаше слушалка за хендефри, която час по час бипкаше. Беше възхитително да се види колко добре е организирана системата. Сцион държеше всичко под контрол — никой не можеше да научи за Шеол I. Това бе град под ключ.

Лордът направи знак на шофьора да спре на един ъгъл. Мъжът кимна и отби. Наставникът ми слезе и след малко се върна с голям хартиен плик, който ми подаде през прозорчето на преградата.

— Събуди го — посочи към Карл, който отново клюмаше. В плика имаше две горещи картонени кутии от „Брекабокс“, любимите заведения за бърза закуска на цитаделата. Аз сръчках съседа си.

— Ставай, слънце.

Той сепнато подскочи. Отворих своята кутия и намерих вътре дюнер, салфетка и кофичка с овесена каша. Видях, че Лордът ме наблюдава в огледалото за обратно виждане, но отвърнах очи настрани.

Навлязохме в Секция 4. Моята Секция. По челото ми избиха капчици пот. Жилището на баща ми се намираше само на двайсет минути от тук. Бяхме близо до Севън Дайълс — твърде близо. Почти очаквах да получа някакво послание от Ник, но в етера цареше пълно мълчание. Няколкостотин сънорами се блъскаха наоколо, разсейвайки вниманието ми. Фокусирах се върху най-близките, но не долових нищо необичайно, никакви нови вълни от емоция. Тези хора дори не подозираха за съществуването на Рефаимите и за наказателната колония. Не ги беше грижа къде отиват дегенератите, стига да не се мотаеха наоколо.

Колата спря на Странд, където един Жандарм ни очакваше. Тези, които пращаха на дежурства, бяха излети като по калъп — високи, широкоплещести, най-често медиуми. Избягнах погледа му, докато слизах от колата, оставяйки празните кутии под седалката.

Лордът, висок и внушителен, изглеждаше напълно спокоен.

— Добър вечер — поздрави Жандарма той.

— Лорде. — Другият допря три пръста до челото си, един в средата и по един над всяко око, след което отдаде чест. Това бе официален знак за ясновидството му, за неговото трето око. — Може ли да потвърдите, че водените от вас лица са Карл Демпси-Браун и Пейдж Махони?

— Потвърждавам.

— Идентификационни номера?

— ХХ-59-1 и 40 съответно.

Жандармът си ги отбеляза. Запитах се кое ли го е накарало да се обърне срещу своите. Някой твърде жесток бос, вероятно.

— Вие двамата, не забравяйте, че се намирате под стража. Тук сте, за да съдействате на Рефаимите. Щом задачата ви приключи, незабавно ще бъдете отпратени обратно в Шеол I. Ако някой от вас опита да издаде местонахождението на Шеол I, ще бъде застрелян. Ако някой опита да нарани своя наставник или Жандарм, ще бъде застрелян. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърнах. Ако не друго, бе дал да се разбере, че каквото и да направим, ще бъдем застреляни. Но Жандармът още не беше свършил. Той извади от чантичката на пояса си сребриста тубичка и чифт латексови ръкавици. Само не и още една инжекция.

— Първо ти — сграбчи ме за китката. — Отвори си устата.

— Какво?

— Отвори… си… устата.

Понечих да погледна Лорда, но по мълчанието му разбрах, че не възразява на случващото се. Преди да успея да реагирам. Жандармът разтвори с пръсти ченето ми. Идваше ми да ухапя копелето. Той стисна тубичката, покривайки устните ми с нещо хладно и горчиво.

— Затваряй.

Нямах друг избор, освен да се подчиня. Но когато пробвах да разделя устните си отново, се оказа, че не мога. Очите ми се разшириха. По дяволите!

— Просто малко кожно лепило. — Жандармът придърпа Карл към себе си. — Действието му трае два или три часа. Не можем да си позволим да рискуваме. Всички вие от бандите се познавате един друг.

— Но аз не съм… — заекна Карл.

— Млъквай.

И той също своевременно бе принуден да замълчи.

— ХІХ-49-30 не е залепена — каза Жандармът. — Ще слушате нейните заповеди. Иначе просто ще се придържате към задачите си.

Натиснах устните си с език, но те не помръдваха. Сигурно му бе страшно приятно да се гаври така с бившите членове на синдиката.

След като запечата устите ни, той пак отдаде чест на Лорда и се върна в мрачното сиво здание, откъдето беше излязъл. Отвън имаше табела: СЦИОНСКА ЦИТАДЕЛА ЛОНДОН КОМАНДЕН ПОСТ НА НОБ — I КОХОРТА, 4 СЕКЦИЯ, с карта на зоната, покривана от този пост. Можех да различа обозначението на търговския център в Ковънт Гардън — похлупака, под който кипеше черната борса. Само ако успеех да се добера дотам. А може би все още имаше начин.

Карл преглътна. Макар да бяхме свикнали с тези табели от години, те продължаваха да всяват страх. Погледнах Лорда.

— Ситула с нейния екип ще подходи откъм западната страна на площада — каза той. — Готови ли сте?

Не знам как очакваше да му отговорим. Карл кимна. Лордът бръкна под дрехата си, извади две маски и ни ги подаде.

— Сложете ги. Ти ще прикрият самоличността ви.

Това не бяха обикновени маски, а лица с обикновени, незапомнящи се черти. Имаха малки дупки за очите и процепи за дишане под носа. Когато надянах моята, тя залепна към кожата ми. Дори нямаше да привлече вниманието на забързаните сционски жители, но същевременно никой от бандата нямаше да ме познае — още повече че със запечатаните си устни не можех и да извикам за помощ.

Колко хитро бе измислено всичко.

Лордът се обърна за миг към мен, преди да сложи своята маска. Хладна светлина заструи от дупките за очите му. За първи път бях доволна, че се бия на негова страна.

Отправихме се към Колоната на Нелсън^[1]. Както всички останали паметници, включително и колоната на Севън Дайълс, тя се оцветяваше в червено или зелено в зависимост от нивото на сигурността. Понастоящем беше зелена, също както и фонтаните. През равни интервали по Странд бяха разположени Жандарми, вероятно с инструкции да ни окажат подкрепление, ако се наложи. Те ни хвърляха предпазливи погледи, докато преминавахме, но никой от тях не помръдна. Всички носеха карабини М4.

НОБ не афишираха своето истинско предназначение в града, но всеки знаеше, че са нещо повече от полиция. Човек не ги доближаваше с питане или оплакване, както би сторил с обикновен патрулен полицай. Можеше да го направи само при извънредна ситуация и никога ако е зрящ. Дори редовите граждани ги заобикаляха отдалеч. В крайна сметка, то бяха дегенерати.

Пръстите на Карл шаваха нервно из джобовете му. Как можех да се измъкна от това положение, без да убия някого от бандата си? Трябваше да намеря начин да им сигнализирам коя съм. Да ги предупредя, инак и те щяха да се присъединят към мен в наказателната колония. Нашира не биваше да се докопа до тях.

Трафалгар Скуеър бе осветен с прожектори, но имаше достатъчно сенки, за да не се набиваме на очи. Ситула, Амелия и Дейвид приближаваха откъм отсрещната страна. Тримата се скриха зад един от четирите бронзови лъва, пазещи паметника.

Лордът се наведе към нас.

— Картър ще се появи скоро — каза с приглушен глас. Трябва да изчакаме, докато осъществи контакт с представител на Седемте печата. Не позволявайте да ви заловят при никакви обстоятелства. — Карл кимна. — Щом приключим задачата, НОБ ще ни ескортира обратно до автомобилите. Спираме всякакви действия, ако обектите напуснат границите на I Кохорта.

Започнах да се потя. Севън Дайълс се намираше в очертанията на I Кохорта. Ако бандата опиташе да се оттегли към квартирата, щяха да ги проследят дотам.

След две минути Биг Бен щеше да удари кръгъл час. Лордът изпрати Карл да седне на стъпалата пред колоната като гадател щеше да привлече най-малко внимание. Щом той се настани, Лордът ме преведе покрай фонтана до една от статуите. Бяха общо седем, по една за всяка от личностите, допринесли за създаването и укрепването на Сцион — Палмерстън, Солсбъри, Аскуит, Макдоналд, Зетлър, Мейфийлд, Уийвър. Седмата винаги носеше образа на управляващия Инквизитор, заедно с неговото мото. Той спря зад постамента и се взря и маскираното ми лице.

— Извини ме — каза. — Не знаех, че ще ви залепят устите.

Не дадох признак, че съм го чула. Трябваше да се концентрирам върху дишането през носа си.

— Недей да се показваш още. Картър чака край колоната, както е уговорката.

Не исках да участвам в това. Исках Антоанет да се махне от тук. Само да можех да проникна в сънорамата й, да я накарам да побегне.

И тогава ги усетих.

Бяха те, без никакво съмнение. Приближаваха от различни страни. Джаксън явно бе мобилизирал всичките шестима оставащи членове на Печатите. Дали щеше да разпознае аурата ми начаса, или щеше да допусне, че наоколо се навърта друга сънебродница? Шансът за това бе безкрайно малък.

— Долавям медиум — каза Лордът. — И контактьор.

Елайза и Надин. Надзърнах към подножието на колоната.

Да, Антоанет беше там. Носеше дълго вталено палто и широкопола черна шапка. Край ушите й падаха кичури сивееща рижава коса. Лицето й изглеждаше далеч по-сбръчкано, отколкото го помнех от телевизионното шоу. Между пръстите й, в сребърно цигаре, димеше нещо, което ми се стори лилава богородичка. Не можеше да й се отрече куражът. Никой не пушеше етерни наркотици на публично място.

Самата идея да се бия срещу Тони Картър бе достатъчно притеснителна. В своите предавания тя често изпадаше в неистови пристъпи, преди да направи предсказание — особеност, която вдигаше рейтинга й до небесата. Можех само да си представя как би изглеждала в схватка. Ник отхвърляше общото мнение, че е оракул — оракулите никога не губеха контрол по подобен начин.

Първа дойде Надин. Връхната й дреха бе разкопчана, отдолу несъмнено криеше оръжие. После, един по един, се появиха и останалите, макар да не даваха вид, че се познават. Свързваха ги единствено техните аури. Щом забелязах Ник, ми се стори, че ще избухна — в сълзи, в смях, в песен. Носеше дегизировка, както и можеше да се очаква предвид блестящата му сционска кариера. Косата му бе скрита под тъмна перука и шапка, имаше и черни очила. На няколко крачки от него Джаксън потрепваше с бастуна си.

Лордът наблюдаваше мълчаливо. Очите му помрачняха, когато една от мишените доближи Антоанет. За целта бяха из брали Елайза. Дани я следваше плътно отзад, стиснала решително устни. Тя също бе променила външността си.

Ако бях на тяхно място, първо щях да се свържа с Антоанет посредством едно от своите „пипала“, за да се уверя, че брегът е чист — но Елайза нямаше тази способност. Етерът й погаждаше номера, а не тя на него. Тя вдигна четири пръста от дясната си ръка и три от лявата и ги прокара през косата си сякаш искаше да се вчеше. Антоанет разбра. Пристъпи към нея и й подаде ръка. Елайза я пое.

Ситула нападна първа. Преди да усетя какво става, вече бе сграбчила Антоанет и я душеше. Лордът се насочи към Зийк, а Карл в същото време запрати един витаещ наблизо дух по Елайза. Трябва да е бил самият Нелсън, най-мощният на площада, защото тя рухна край един от бронзовите лъвове, хвана се за гърдите и извика с пресипнал глас: „Не мога да командвам ветровете и времето^[2], нито себе си в смъртта!“. Амелии също се впусна в атака, само за да бъде пресрещната от разярения Ник, видял мъките на Елайза. Дейвид се нахвърли към Джаксън, или поне се опита — Дани замахна с юмрук и го улучи по устата, откъдето се разхвърчаха пръски кръв. След по-малко от десет секунди аз останах единствената, която още не се бе включила в схватката.

Това ме устройваше. Но не устройваше Джаксън.

Той ме забеляза веднага — поредния маскиран враг. Призова свита от шестима и я насочи срещу мен. Трябваше да действам, и то бързо — духовете от Трафалгар можеха да представляват сериозна заплаха. Стрелях с флуксовия пистолет по него, но се прицелих доста над главата му. Той все пак се приведе. Свитата се разпръсна напосоки. Откажи се, помислих си. Не ме карай да те наранявам.

Но Джаксън никога не се отказваше. Беше презеленял от гняв. Ние бяхме осуетили плана му. Хвърли се към мен, размахвайки бастуна. Опитах да го ритна в стомаха, да го отблъсна, но не вложих достатъчно сила. Той ме улови за глезена и като извъртя ръце, ме събори на земята. Прониза ме болка. Движи се, движи се.

Твърде късно. Джаксън заби подкования си ботуш в хълбока ми, обръщайки ме по гръб. Коляното му притисна гърдите ми. Замъглено видях как юмрукът му се издига, после нещо твърдо удари незащитената част на лицето ми. Бокс. И още веднъж, в ребрата. Усетих пукот и болка. И отново. Вдигнах ръка, за да блокирам четвъртия удар. В очите му гореше кръвожаден огън. Щеше да ме убие.

Нямах друг избор. Тялото ми бе приковано, трябваше да използвам духа си.

Той не очакваше това. Изобщо не обръщаше внимание на аурата ми. Тласъкът по сънорамата му го събори по гръб. Бастунът му изтрополя по паважа. Изправих се с мъка на крака. Лицето ми пулсираше, ребрата ме пронизваха като с нож, а дясното ми око не виждаше както трябва. Опрях длани на коленете си, поемайки конвулсивно въздух през носа. Нямах представа, че Джаксън може да е толкова брутален.

Нечий писък привлече вниманието ми. Край един от фонтаните, зарязала духовния бой, Надин притискаше Амелия към земята. Извадих спринцовката от джоба на якето, разкъсах с окървавени пръсти опаковката и я забих в ръката си. След няколко секунди болката отслабна. Зрението ми не се възстанови, но това се понасяше. Все още виждах добре с лявото око.

По гърдите ми играеше червена точка. Явно в околните сгради бяха разположени снайперисти.

Трябваше да има някакъв изход.

С подновени сили затичах към фонтаните, където Амелия риташе безпомощно. Колкото и да исках Надин да победи, не можех да оставя друго човешко същество да загине. Хванах я през кръста и я завлякох право в басейна. Охранителните светлини се смениха и водата почервеня. Надин се показа на повърхността половин секунда след мен. Зъбите й бяха стиснати, жилите на врата й изпъкваха. Отстъпих назад.

— Свали маската, кучко — кресна ми тя.

Насочих пистолета към нея.

Тя започна да ме обикаля. Бръкна под палтото си и измъкна от там нож. Винаги бе предпочитала стоманата пред духовете. Усещах пулса си навсякъде, чак до върховете на пръстите. Надин рядко пропускаше целта. Ако хвърлеше ножа и ме улучеше над гърдите, бях мъртва. Бронежилетката нямаше да ме опази. В този момент отнякъде се появи Дейвид. Стреличката му попадна точно между плешките й. Очите й се замъглиха от флукса. Тя се препъна, олюля се и рухна на ръба на басейна. Дейвид я извлече от водата и я сграбчи за шията. Беше ни наредено да не убиваме, но в разгара на битката той явно бе забравил. А и колко важна можеше да е една контактьорка?

Не се замислих дори за секунда. Зийк никога нямаше да ми прости, ако оставех сестра му да умре. Беше време за един бърз скок.

Изстрелях духа си, но не прецених добре разстоянието. В един миг бях в главата на Дейвид и дръпнах ръцете му встрани от Надин. В следващия бях обратно в своето тяло, тичаща към него. Стоварих се отгоре му с цялата си тежест и двамата се търколихме на земята.

Пред погледа ми се спусна черна пелена. Току-що бях обладала Дейвид. Макар и за кратко, но бях отместила ръцете му.

Най-сетне бях обладала човешко същество.

Той се улови за слепоочията. Нахлуването ми не бе от най-нежните. Изправих се, примигвайки замаяно. Както Антоанет, така и Ситула бяха изчезнали.

Оставих Дейвид и Надин да се оправят, както могат, и се изкатерих с прогизналите си дрехи върху един от лъвовете, за да огледам терена. Двете групи се бяха пръснали по площада. Зийк, който не беше от най-смелите, благоразумно бе напуснал кораба (да му се ненавидят всичките призраци на моряци, почвах да прихващам жаргона) и сега си разменяше удари с Амелия. Лордът на свой ред, виждайки как Ник зашеметява Карл със свитата си, бе насочил вниманието си върху него. Сърцето ми щеше да спре при тази гледка. Наставникът ми и най-добрият ми приятел изправени един срещу друг. Спуснах се обратно на земята, скована от страх. Трябваше да помогна на Ник. Лордът можеше да го убие…

Тогава насреща ми излезе побеснялата Елайза. Духове полетяха по мен от всички страни. Те винаги заставаха на страната на медиумите. Трима френски моряци нахлуха в сънорамата ми. Олюлях се, заслепена от техните спомени — гигантски вълни, залпове от мускети, пожар, бушуващ на борда на „Ахил“^[3], писъци, хаос… После Елайза ме блъсна в гърдите и аз паднах. Призовах на помощ всичките си защитни сили, за да отблъсна нашествениците. Тя се мъчеше да ме притисне с коляно, насърчавайки ги.

— Дръжте се, момчета!

Сънорамата ми беше в хаос. Страховито свистяха гюллета. Горящи мачти падаха пред очите ми. Елайза протегна ръце да свали маската ми.

Не, не! Тя не биваше да ме вижда. НОБ щяха да я разстрелят. Със сетно усилие се отърсих от духовете и ритнах с крак. Ботушът ми я улучи в челюстта. От гърлото й се изтръгна болезнен вик. Стомахът ми се сви от чувството на вина. Обърнах се точно навреме, за да посрещна бастуна на Джаксън с флуксовия си пистолет.

— Тъй, тъй — рече той меко. — Сънебродница в униформа. Откъде са те намерили? Къде си се крила досега? — Приведе се над мен, взирайки се в дупките на маската. — Не би могла да си моята Пейдж. — Бастунът натисна ръката ми. Мускулите ми се напрегнаха. — Коя си тогава?

Преди да успея да направя каквото и да било, той бе отхвърлен назад от цяло пълчище духове — по-голямо, отколкото човек би могъл да призове. Лордът. Станах, вдигайки пистолета, но той замахна слепешката с бастуна си. Инстинктивно отклоних глава наляво. Твърде късно. Мигновено парване прониза ухото ми — болка от порязване. Понечих да стрелям, но втори удар изби оръжието ми. Изваденото от бастуна острие проблесна напреко на ръката ми, разсичайки якето и плътта под него. Глух стон се надигна от гърдите ми.

— Хайде, броднице, използвай духа си! — Смеейки се, Джаксън замахна отново. — Забрави болката, избягай от раните си.

Амелия запрати по него нова група духове. Аз я бях спасила, сега тя спасяваше мен. Ник се възползва от това, за да я атакува, и тя приклекна зад един от лъвовете. Зийк лежеше неподвижно на земята. Дръж се, помислих си. Не ги оставяй да те довършат.

В този момент мярнах развята червена коса. Антоанет се бе върнала. Шапката й бе отлетяла, и нищо чудно — тя се намираше в боен транс. С подивели очи, разширени ноздри и дух като яростен пламък, пред който бледнееха синкавите улични светлини на цитаделата, предназначени да успокояват трескавите умове. Юмруци, ритници и духове се посипаха върху Ситула като порой, не й давайки да си поеме дъх. Накрая тя все пак успя да хвърли един призрак, но Антоанет грациозно го пусна да мине покрай нея.

И после, без никакво предупреждение, побягна. Лордът я зърна да си проправя път сред пищящите хора и извика:

— Спри я!

Обръщаше се към мен. Втурнах се подире й. Това бе моят шанс за бягство. Един Жандарм, виждайки униформата ми, ме пусна да мина и вместо мен спря една незряща жена. Някакви контактьор опита да ме улови за ръкава, но аз тичах твърде бързо и той се отказа. Съзнанието ми бе като сноп от бяла светлина. Антоанет се насочваше право към Уестминстърското архонтство. Истинска лудост бе да отива натам, но в момента мотивите й не ме интересуваха: тя ми даваше безценна възможност. Точно срещу Архонтството имаше станция на метрото. Тя винаги бе претъпкана с охрана, но също и с пътници. Свалих маската и якето си. Можех да се промъкна през бариерите и да се смеся с тълпата. Колоните отвън щяха да ме скрият от погледа на снайперистите и трябваше да пътувам само една спирка, за да стигна Грийн Парк. От там щях да се добера до Севън Дайълс. Ако това не станеше, щях да тръгна към Темза. Да плувам. Да сторя всичко, което трябва, за да избягам.

Можех, можех да го направя.

Краката ми работеха с всичка сила. Болката в ръката беше неистова, но нямаше как да спра. Трансът на Антоанет сякаш й бе дал нечовешки сили. Никой не бе способен да бяга така, освен ако не го водеха духове. Мъчех се да не изпускам аурата й от поглед, докато си проправях път през гъмжилото от хора и автомобили.

Едно такси рязко наби спирачки пред нея. Тя и Ситула го заобиколиха от двете страни. Аз взех по-краткия маршрут — скочих върху предния му капак, от там на покрива и се плъзнах от другата му страна. Антоанет продължи да се носи като куршум. На метри след нея Ситула се вряза право в човешката тълпа. Хората се разпищяха, някой падна безжизнен. Не можех да сторя нищо. Спрях ли и за секунда, щях да изостана. Най-сетне, когато вече мислех, че дробовете ми ще се пръснат, стихнахме края на Уайтхол.

Според картите тук бе центърът на цитаделата І Кохорта, Секция 1. Зрящите избягваха това място като чумаво. Вдигнах разкървавеното си лице към Уестминстърското архонтство. Стрелките и цифрите на кръглия часовник се открояваха на фона на осветения в червено циферблат. Тук танцуваха марионетките на Франк Уийвър. Ако не се намирах в толкова критична ситуация, с удоволствие щях да оставя няколко подбрани графити по стените.

Антоанет продължаваше да тича напред. Когато стигна моста, спря и се обърна към своята преследвачка. Кожата й изглеждаше изпъната върху костите на лицето като тънък пласт боя, а устните й бяха стиснати и побелели.

— Обградена си отвсякъде, оракулке — пристъпи Ситула към нея. — Предай се.

— Не ме наричай оракулка, изчадие. — Антоанет вдигна ръка. — Остани и ще видиш какво съм.

Въздухът замръзна.

Ситула остана безразлична към заплахата — нямаше нищо, с което едно човешко същество да я уплаши. Тя направи още крачка напред. Но преди да опита каквото и да било, бе повдигната във въздуха и захвърлена назад, почти отвъд перилата на моста.

Стреснах се. Дух, проникващ от отвъдното. Пресегнах се към етера, мъчейки се да го разпозная. Приличаше на ангел пазител, но много стар и могъщ.

Архангел. Ангел, оставащ с едно семейство много поколения, дълго след като човекът, когото е пазил, е умрял. Те бяха пословично неподдаващи се на екзорсизъм. Дори тренодията не можеше да ги прогони задълго.

Ситула се изправи на крака.

— Е, почакай тогава. — Тя пристъпи напред. — Нека наистина узнаем какво си.

После улови един преминаващ дух, след него още един, и още един, докато се събра цял потрепващ рой. Антоанет продължаваше да държи ръката си вдигната, но лицето й се сгърчи, когато Ситула започна да се храни от нея. Очите й се оцветиха в ужасяващо оранжево, почти червено. За миг ми се стори, че Антоанет ще падне. Капка кръв се отрони от лявото й око. После замахна рязко с ръка и архангелът се устреми към Ситула. Нейната свита се надигна, за да го посрещне. Докато етерът избухваше, аз побягнах.

Повечето Жандарми бяха зрящи. Сблъсъкът щеше да отвлече вниманието им и можех да се измъкна незабелязано. Трябваше да стигна до Севън Дайълс. Спринтирах към Станция І-1А.

Усещах как под ботушите ми мостът потръпва от енергия, но не спрях. Вече виждах табелата на станцията на отсрещната страна на улицата. Захвърлих и бронежилетката. Тя само ми пречеше да тичам, а сега, без маската, по нищо не личеше каква съм. Просто едно момиче в червена риза. Огледах околните сгради за удобни издатини. Ако не успеех да вляза в метрото, щеше да ми се наложи да се измъкна с катерене. Стигнех ли веднъж покривите, щях да съм в безопасност.

И тогава усетих нещо друго.

Болка.

Не спрях, но изведнъж ми стана по-трудно да тичам. Не можеше да е нещо сериозно. Архангелът дори не ме бе доближавал. Неговата грижа бе Ситула, основната заплаха. Вероятно бях разтегнала мускул. После усетих под ребрата си нещо лепкаво и топло. Когато погледнах надолу видях, че по ризата ми се разраства петно с различен червен оттенък, а над хълбока ми има малка, кръгла дупка.

Бяха ме простреляли. Точно както ирландските студенти. Въпреки това стиснах зъби и продължих напред, към трафика, носещ се откъм крайбрежната улица. Давай, Пейдж, дръж се. Тичай. Ник можеше да ме закърпи. Трябваше само да стигна до квартирата. Вече виждах входа на метрото. Зад мен стреляха втори път, но не улучиха. Трябваше да се махна от полезрението им. Давах всичко от себе си, но болката растеше и вече трудно стъпвах на дясната си страна. Моят олюляващ се бяг се превърна в накуцване. Пред станцията имаше колони. Само ако се доберях до тях, можех да притисна кървищата рана и да изчезна.

Прекосих улицата, ползвайки един автобус за прикритие, и докоснах първата колона на отсрещната страна. Цялата сила се бе изцедила от костите ми. Опитах да продължа да се движа, но остра болка прониза страната ми. Коленете ми се подвиха.

Колко чевръсто се прокрадваше към мен смъртта. Сякаш бе чакала от години. Физическият свят се разми като мъгла. Край мен се мяркаха светлини. Звуците от битката все още се чуваха отблизо, но те бяха в етера, не на улицата.

Сънебродницата беше дотук.

Нямах много време. Всеки миг можеха да ме прострелят отново. Завлякох се зад една от колоните, по-далеч от погледите на пътниците край входа, които се мъчеха да разберат откъде се носи целият този тътен. Свих се до стената. От малката рана бликаше кръв. Притиснах треперещите си длани над нея, прехапвайки неволно устни.

Нямаше да стигна до квартирата. Дори да се качах на метрото, щяха да ме арестуват на слизане. Щяха да видят кръвта по ръцете ми. Поне не бях умряла в Шеол I. Това би било наистина непоносимо. А тук Нашира не можеше да ме стигне.

После някой доближи и ме сграбчи за рамото. Първо го усетих по миризмата. Камфор.

Ник.

Той не ме позна. Нямаше как. Вдигна брадичката ми нагоре, подлагайки гърлото ми на джобното си ножче.

— Проклета предателка.

Ник. Раната ми гореше. Ризата ми бе прогизнала от кръв.

— Дай да ти видя лицето. — Каза го вече по-кротко, сякаш съжаляваше. — Каквато и да си, ти си зряща. Скачачка. Може би ще си спомниш за това, щом зърнеш последната светлина.

И той смъкна маската ми. Когато ме видя, нещо в него се прекърши.

— Пейдж — промълви задавено. — Пейдж, о не… Förlåt mig^[4] — Ръцете му притиснаха мястото под гръдния ми кош, мъчейки се да спрат кръвта. — Съжалявам, толкова съжалявам, мислех, че… Джаксън ми нареди… — Разбира се. Джаксън е искал сънебродницата. Ник ме бе прострелял, не снайперистите. — Какво са ти сторили? — Гласът му трепереше. Сърцето ми се късаше, като го гледах така съкрушен. — Ще се оправиш, обещавам. Пейдж, погледни ме. Погледни ме!

Беше ми трудно да гледам каквото и да било. Клепачите ми тежаха като олово. Докоснах ризата му с пръсти и склоних глава върху гърдите му.

— Всичко е наред, миличка. Къде те отведоха?

Поклатих глава. Ник ме погали по запотената коса. Беше успокояващо. Исках да остана тук. Не исках да ме връщат обратно на онова място.

— Пейдж, не смей да затваряш очи. Кажи ми къде те отведоха онези копелета.

Отново поклатих глава. Нямаше как да му кажа, не и без гласа си.

— Хайде, sotnos. Трябва да ми кажеш къде е. За да мога да те намеря отново, както направих преди. Помниш ли?

Длъжна бях да му кажа. Той трябваше да знае. Не биваше да умирам, без да го известя къде съм била. Заради останалите, заради всички зрящи в изгубения град. Но сега видях, че отзад приближава още някой, силует на мъж.

Не на човек. На Рефаим.

Пръстите ми бяха покрити с кръв. Пресегнах се към стената и написах първите три букви. Ник ги погледна.

— Оксфорд. Отвели са те в Оксфорд?

Оставих ръката си да падне. Мъжът без лице се движеше в мрака. Ник вдигна глава.

— Не. — Мускулите му се напрегнаха и той понечи да ме вдигне. — Отиваме си у дома. Няма да им позволя да те вземат отново.

После извади от джоба си пистолет. Обвих ръка около врата му. Аз също исках да пробва да побегне с мен, да ме спаси от още едно маково поле — но знаех, че ще умре, ако му позволя. И двамата щяхме да умрем. Сянката щеше да проследи дирята ни до Севън Дайълс. Подръпнах ризата му, поклащайки глава, но той не разбра. Сянката падна над нас. Ник стисна пистолета по-здраво, тъй че кокалчетата му побеляха, и дръпна спусъка.

Веднъж, два пъти. Изпищях зад запечатаните си устни. Ник, бягай! Той нямаше как да чуе, нямаше как да знае. Пистолетът падна на земята и цялата кръв се дръпна от лицето му. Една гигантска, облечена в ръкавица ръка го сграбчи за гърлото. С цялата си оставаща сила опитах да я изтласкам встрани.

— Тя идва с мен — изрече Лордът с демоничен вид. — Бягай, оракуле.

Животът се изплъзваше от отслабващата ми хватка. Чух сърцето на Ник да тупти до ухото ми, усетих пръстите му да се впиват в кръста ми. После светлината помръкна. Смъртта бе дошла.