Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (22)

Глава двадесет и първа
в която се говори за великото приключение, което се ознаменува с ценна придобивка — шлема на Мамбрино^[1], както и за други похождения на нашия непобедим рицар

В това време заваля дъждец и Санчо предложи да се подслонят в тепавиците, но дон Кихот така ги беше намразил поради неприятната шега, която му бе изиграла съдбата с тях, че за нищо на света не искаше да се скрие. По тези съображения те свиха надясно и излязоха на друг път, който наподобяваше на вчерашния. Не след дълго дон Кихот съгледа ездач с някакъв предмет на главата, който блестеше като злато. Щом го видя, той се обърна към Санчо и му рече:

— Струва ми се, Санчо, че няма пословица, която да не съдържа зърно истина, защото всяка една от тях е извлечена от самия опит, баща на всички науки. Но особено вярна е пословицата, която казва: „Затвори ли се една врата — отваря се друга.“ Казвам това, защото, ако снощи съдбата ни затвори вратата на приключението, което търсихме, като ни заблуди с тепавиците, сега широко ни разтваря врата за друго, по-славно и по-безспорно приключение. Ако не съумея да използвам този случай, вината ще е моя, защото не ще мога да я отдам на слабите си познания в областта на тепавиците, нито на непрогледния нощен мрак. Казвам това, защото, ако не се лъжа, срещу нас идва човек, който носи на главата си шлема на Мамбрино, а ти помниш каква клетва дадох аз във връзка с него.

— Премислете добре, ваша милост, това, което ми казахте, и още по-добре това, което смятате да правите, защото съвсем не бих желал нови тепавици да ни доизтепат.

— Що за човек си ти! — възкликна дон Кихот. — Как можеш да смесваш шлема с тепавици?

— Аз нищо не зная — отговори Санчо, — но повярвайте ми само, че ако можех да говоря свободно както преди^[2], щях да ви кажа неща, които да ви убедят, че пак грешите.

— Спри, проклетнико, с вечните си съмнения! Как мога аз да се заблуждавам? — възрази дон Кихот. — Кажи ми, не виждаш ли, че насреща ни идва рицар, възседнал сив кон, на кръгли по-тъмни петна, и че на главата си носи златен шлем?

— Аз съзирам и виждам човек — отвърна Санчо, — яхнал сиво магаре като моето и с нещо на главата си, което блести.

— Това е именно шлемът на Мамбрино — каза дон Кихот. — Отдръпни се настрана и ме остави насаме с него. Ще видиш как, без дума да продумам, за да не губя време, ще докарам до успешен край това дело и ще се сдобия с дългожелания шлем.

— Аз ще се отдръпна и без да ми го казвате — възрази Санчо, — но дано Бог помогне, пак повтарям, този път работата да не излезе като оная с тепавиците.

— Казах ти вече, братко, да не ми споменаваш за случката с тепавиците — отсече дон Кихот. — Ако не млъкнеш, няма да се поколебая да ти видя сметката.

Санчо млъкна и се сви на кълбо от страх господарят му да не изпълни заканата си.

Всъщност работата с шлема, коня и ездача, които дон Кихот беше видял, се състоеше в следното: в този край имаше само две села, едното от тях беше толкова малко, че в него нямаше ни аптека, ни бръснар, а в другото, което се намираше съвсем наблизо и беше по-голямо, имаше и аптека, и бръснар, тъй че бръснарят от по-голямото село обслужваше и по-малкото. През този ден в по-малкото село имаше болен човек, комуто трябваше да се пусне кръв, и друг здрав, който искаше да си обръсне брадата, ето защо бръснарят бе взел със себе си месинговия бръснарски леген. Но заваля дъжд и за да не си измокри шапката, навярно нова, той сложи на главата си добре лъснатия леген, който блестеше отдалеч. Бръснарят яздеше сиво магаре, както забеляза Санчо, и това даде повод на дон Кихот да си представи, че насреща му идва рицар, яхнал сив кон на кръгли по-тъмни петна и със златен шлем на главата. Нещата, които виждаше, той приспособяваше с голяма леснина към несъстоятелните рицарски истории и налудничавите си мисли. Когато нещастният ездач се приближи към тях, дон Кихот се спусна без всякакво предупреждение, насочил копието си към него, решен да го промуши. Все пак, когато стигна на няколко крачки от него, без да забави бесния бяг на коня си, извика:

— Брани се, презряно нищожество, или ми предай доброволно това, което ми принадлежи по право!

Бръснарят, за когото това връхлитащо върху него привидение се появи като гръм от ясно небе, съобрази, че единствената възможна защита срещу удара с копие е да се свлече от магарето на земята. Едва паднал, той подскочи леко като дива коза и хукна да бяга по полето тъй бързо, че и вятърът не можеше да го настигне. Легенът остана на земята и това задоволи дон Кихот, който каза, че езичникът^[3] постъпил умно, също като бобър, който, притиснат от ловци, прегризва със зъби и свлича от тялото си всичко, което той по природен инстинкт разбира, че ловците търсят от него. Заповяда на Санчо да му подаде шлема. Той го вдигна от земята и каза:

— Ей богу, легенът съвсем не е лош. Като нищо струва най-малко осем реала.

Подаде го на дон Кихот, който веднага го сложи на главата си и започна да го върти на всички страни, търсейки забралото. Като не го намери, рече:

— Няма съмнение, че езичникът, по чиито мерки е бил изкован този шлем, е имал грамадна глава, но най-лошото е, че му липсва едната половина.

На Санчо му стана много смешно, като чу да се нарича бръснарският леген шлем, но си спомни за гнева на господаря си и се въздържа да се разсмее.

— Защо се усмихваш, Санчо? — запита го дон Кихот.

— Смях ме е — отговори той, — като си мисля за голямата глава на собственика на този шлем, който досущ прилича, както си приличат две капки вода, на бръснарски леген.

— Знаеш ли какво мисля, Санчо? Този знаменит вълшебен шлем ще да е попаднал по някаква случайност в ръцете на човек, неспособен да осъзнае и разбере цената му. Като видял, че е от чисто злато, решил в безкрайното си невежество да претопи едната половина, за да я продаде, а от другата е направил това, което, както казваш, прилича на бръснарски леген. Така или иначе, това за мене е без значение, защото аз познавам случая и промените, извършени с шлема, не ме засягат. В първото село, където има ковач, аз ще се погрижа да го преправя, и то по такъв начин, че с нищо да не отстъпва на шлема, изкован от бога на ковачите за бога на сраженията^[4]. Междувременно ще го нося такъв, какъвто си е, защото все по-добре е с него, отколкото без него. Поне от камъни ще може да ме брани.

— Ще може — каза Санчо, — стига да няма прашки както в битката между двете войски, когато изкъртиха на ваша милост зъбите и направиха на пух и прах тенекиената кутия с благословеното питие, от което избълвах червата си.

— Не скърбя много за загубата — рече дон Кихот. — Не забравяй, Санчо, че зная рецептата на питието наизуст.

— И аз я зная — добави Санчо, — но ей тука да умра, ако седна някой ден да го приготвя или да го опитам. Още повече, че нямам намерение да ми потрябва това питие и съм решен да се пазя и с петте си сетива, но да не допусна да бъда ранен или да нараня някого. За опасността да бъда пак мятан на одеяло не споменавам, защото такива беди не могат да се предотвратят и ако ни сполетят, остава ни само да се свием, да спрем дишането, да затворим очи и да оставим другото на съдбата и на одеялото.

— Лош християнин си, Санчо — каза дон Кихот, като изслуша думите му, — защото никога не забравяш обидите, които си понесъл. Трябва да знаеш обаче, че щедрите и великодушни сърца не отдават значение на подобни детинщини. Куц ли остана, ребро ли ти счупиха, главата ли ти разцепиха, че не можеш да забравиш онази шега? Защото, ако вникнеш по-добре в тази работа, ще разбереш, че то бе само шега и забавление. Ако не беше така, аз сам щях да се върна там и щях да отмъстя за тебе, както гърците отмъстиха за отвлечената Елена^[5]. Нека добавя, че ако тя беше живяла в наше време или пък ако моята Дулсинея бе живяла в онези времена, Елена нямаше да се слави толкова много с красотата си.

Тук той въздъхна и вдигна очи към небето. А Санчо рече:

— Нека бъде шега, щом като не можахме да си отмъстим. Но аз добре знам кое е шега и кое е истина, а знам също, че тази шега няма да се заличи нито от паметта ми, нито от гърбината ми. Но нека оставим всичко това настрана, защото искам да зная какво ще правим с този сив кон на по-тъмни петна, който прилича на сиво магаре, изоставен сега тук от Мартино^[6], когото ваша милост съборихте. Че така, както си е плюл на петите и тича по-бързо от хрътка, едва ли ще се върне някога да потърси добичето. А трябва да кажа, че тоз сивушко си го бива.

— Не ми е навик — рече дон Кихот — да обирам сразения враг, нито пък рицарските обичаи позволяват да се отнема конят на победения и да се оставя той да ходи пеш, освен ако победителят е загубил своя кон в сражение. Тогава му е позволено да вземе коня като спечелен в законна борба. Така че, Санчо, остави това добиче, което можеш да наричаш кон или магаре според вкуса си, защото господарят му, щом забележи, че се отдалечаваме, ще дойде да си го потърси.

— Само един Бог знае колко ми се ще да си го взема — възрази Санчо — или поне да го сменя и оставя тук моето магаре, което не струва колкото неговото. Тези рицарски закони са наистина прекалено строги, щом не разрешават да се замени едно магаре с друго. А разрешават ли те да заменя хамутите?

— Не съм много сигурен в това — каза дон Кихот, — но в случай на съмнение и докато събера повече сведения по въпроса, мисля, че можеш да ги замениш, щом те ти са крайно необходими.

— Нуждата ми е толкова голяма — отговори Санчо, — че дори за мене лично да бяха хамутите, не можеха да ми бъдат по-потребни.

Получил разрешение, той незабавно пристъпи към mulatio capparum^[7], украси магарето си с чуждите хамути, така че то стана същински красавец. След това седнаха и закусиха с каквото беше останало от оплячкосаните от Санчо дисаги и пиха вода от потока, който протичаше край тепавиците, като тях самите не поискаха дори и да погледнат. Толкова много бяха ги намразили поради страха, който им бяха вдъхнали.

След като позакусиха и се успокоиха, яхнаха отново добичетата си и без да вземат определена посока — както е присъщо за странстващи рицари, — тръгнаха по пътя, избран от Росинант, който повлече след себе си волята на своя господар, а също и волята на магарето, следващо коня като предан и верен другар. След малко излязоха на главния път и поеха по него наслука, без всякаква определена цел.

По пътя Санчо каза на своя господар:

— Ще благоволите ли да ми разрешите, ваша милост, да вляза с вас в кратък разговор? Откакто ми наложихте строгата заповед да мълча, поне четири мисли изгниха в корема ми, а не бих желал да има същата участ и мисълта, която напира сега на върха на езика ми.

— Кажи, каквото има да казваш — рече дон Кихот, — и бъди кратък, защото предългите слова никому не са драги.

— Ето почвам, сеньор — отговори Санчо. — От няколко дни насам седя и си мисля колко малко придобивки ни носи този лов на приключения, на който ваша милост се е отдал из тези кръстопътища и пущинаци. Дори когато най-опасните приключения се увенчаят с победа, няма кой да ги види и да ги узнае и така те затъват в пълна забрава, противно на това, което ваша милост желае и напълно заслужава. И тъй, струва ми се, че ще бъде по-добре (стига ваша милост да не е на друго мнение) да постъпим на служба при някой император или при някой велик княз, който води война, та да може ваша милост да покаже на дело своята храброст, сила и светъл ум. По този начин подвизите, извършени от вас пред погледа на владетеля, при когото ще служите, ще бъдат сигурно възнаградени по достойнство и не ще липсва кой да увековечи в писанията си делата на ваша милост. Не говоря за моите лични дела, които не ще излязат от рамките на оръженосната служба, макар и да мисля, че ако е прието в рицарството да се описват и подвизите на оръженосците, моите не би трябвало да останат неотбелязани.

— Умно говориш, Санчо — отговори дон Кихот, — но рицарят, който иска да бъде удостоен с такава чест, трябва предварително да се подложи на известни изпитания, да странства и да търси приключения. След като извърши някои подвизи и спечели слава и име, той може да се яви в двора на някой велик владетел. Щом премине градската врата, всички момчета от града ще тръгнат след него с викове: „Този е Рицарят на слънцето или Рицарят на земята“ — или на друг някой символ, под чийто знак вече е извършил велики подвизи. „Оня там — ще кажат — е излязъл победител в двубоя с великана Брокабруно, прославен с неизмеримата си сила. Той освободи от магията, която трая деветстотин години, великия мамелюк на Персия.“ Ще се носи от уста на уста мълвата за неговите подвизи и чак тогава, привлечен от виковете на младежите и шума на тълпата, ще се появи на един от прозорците на двореца кралят на тази държава и щом съгледа рицаря, веднага ще го разпознае по герба на доспехите му или по девиза на щита му и непременно ще се провикне: „Ей вие, мои придворни рицари! Излезте всички да посрещнете цвета на рицарството, който идва да ни посети!“ В изпълнение на тази заповед всички ще се притекат, а самият крал ще слезе до половината на стълбището, ще го прегърне най-сърдечно, ще го поздрави с целувка по челото и ще го хване за ръка, за да го отведе в помещенията на кралицата и там рицарят ще види до нея дъщеря й, инфантката, която ще е една от най-красивите и най-съвършените девойки, които биха могли да се намерят по откритите вече земи, и то след дълго търсене. Веднага след това ще се случи така, че инфантката ще се загледа в него, а и той в нея, и всеки един ще се стори на другия прекрасен и без да знаят как, ще попаднат и ще се уплетат в безизходната мрежа на любовта и сърцата им ще изпитат голяма мъка, тъй като не ще знаят как да си открият чувствата и вълненията. Оттам несъмнено ще отведат рицаря в някое богато обзаведено крило на двореца, където ще му свалят доспехите и ще му поднесат яркочервена мантия, за да я сложи на раменете си, и колкото и да са му подхождали доспехите, дваж повече ще му подхождат сега богатите дрехи. Като настъпи нощта, ще седне да вечеря на една маса с краля, кралицата и инфантката и скришом от другите ще се взира непрекъснато в нея, а и тя ще го поглежда със същата предпазливост, тъй като, както вече казах, тя е извънредно умна девойка. След като вдигнат трапезата, ненадейно ще влезе в залата едно съвсем дребно и грозно джудже, а след него красива дама, съпроводена от двама исполини, която ще предложи на присъстващите състезание, измислено от някой древен мъдрец, като ще обяви, че победителят в това състезание ще бъде обявен за най-добрият рицар на света.

Кралят ще заповяда веднага всички присъстващи да изпитат силите си, но за слава на рицаря и за голяма радост на инфантката, прещастлива, че е отдала чувствата и мислите си на толкова велик човек, никой освен госта не ще успее докрай да устои в игрите. Още по-щастливо съвпадение е, че този крал или княз, съвсем не е важно какъв е точно той, води жестока война срещу друг владетел, не по-малко мощен от него, и рицарят гост, след неколкодневно гостуване, ще изпроси от височайшия си домакин разрешение да участва и той във войната. Кралят ще се съгласи на драго сърце и рицарят ще целуне най-вежливо ръцете му за благоволението, което му се оказва. Същата нощ той ще отиде на прощална среща със своята дама, инфантката, в парка, пред решетката на прозореца на нейната спалня, там, където и други нощи е разговарял с нея благодарение на съучастничеството и услугите на една доверена на инфантката придворна дама. Ще въздиша той, ще припадне тя, ще й донесе вода придворната, загрижена, че скоро ще се съмне, а тя не желае те да бъдат открити, за да не бъде опетнена честта на нейната господарка. Най-сетне инфантката ще се съвземе, ще подаде през решетката белите си ръце на рицаря, той ще ги целуне хиляди пъти и ще ги облее със сълзите си. Ще уговорят те начина, по който ще си разменят добри и лоши вести, и принцесата ще го помоли да не се бави много. Той ще обещае с множество клетви да изпълни молбата й, ще целуне отново ръцете й и ще се раздели с възлюблената си толкова разчувстван, сякаш с живота си се прощава. И ето, той се връща в спалнята си, хвърля се на леглото, не може да заспи, измъчен от раздялата. Щом като пукне зората, той става и отива да си вземе сбогом с краля, кралицата и инфантката. След като се е простил вече с първите двама, уведомяват го, че инфантката е неразположена и не приема посещения. Рицарят отдава страданието й на изживяната при раздялата мъка, усеща силна болка в сърцето си и едва не издава безкрайната си тъга. На всичко това е свидетелка придворната дама — съучастница. Тя всичко забелязва и долага след това на своята господарка, която я посреща просълзена и й казва, че една от причините за голямата й скръб е, че не знае какъв е именно нейният рицар, дали той е от кралска кръв, или не. А дамата я уверява, че само в кралска особа може да се намерят събрани толкова много вежливост, благородство и храброст. Разтревожената принцеса се успокоява и полага усилие да се овладее, за да не издаде вълненията си пред своите родители, и след два дена се появява отново пред очите на хората. Рицарят е вече заминал, сражава се, разгромява врага на краля, превзема много градове, тържествува в много битки, връща се в столицата, среща се на обичайното място със своята възлюблена и с нея уговарят да я поиска за съпруга като награда за неговите заслуги. Кралят не може да му я даде, защото не знае потеклото на рицаря, но при все това, било чрез отвличане, било по друг някакъв начин, инфантката става негова жена. По-късно кралят проверява и узнава, че рицарят е син на неустрашим владетел на не зная кое точно кралство, защото, струва ми се, не е обозначено на картата, и е много щастлив. Бащата умира, инфантката го наследява и, казано накратко, рицарят става крал. Сега вече настъпва часът да се правят дарения и да се раздават награди на оръженосеца и на всички, които са му помогнали да се издигне толкова високо. Оръженосецът му се оженва за една от придворните дами на инфантката, навярно за съучастницата в любовните им похождения, която се оказва, че е дъщеря на херцог.

— Да си кажа правичката, повече от това не мога и да си пожелая — рече Санчо. — Аз твърдо вярвам, че всичко ще се осъществи дума по дума благодарение на ваша милост, който носите прозвището Рицар на печалния образ.

— Не се съмнявай, Санчо — каза дон Кихот, — защото точно по същия начин, стъпка по стъпка, както току-що ти разказах, странстващите рицари успяват и са успявали да станат крале и императори. Остава само да разберем кой крал, без разлика дали е владетел на християни или езичници, води война и има красива дъщеря^[8]. Но има време да се мисли за тези неща, защото, както ти казах, преди да стигна до кралския двор, трябва да прославя името си из целия свят. Но липсва ми и нещо друго: нека допуснем, че се намери крал, който води война и има красива дъщеря. Да речем също, че успея дотогава да се покрия пред целия свят с небивала слава. Ами после? Как ще може да се установи, че съм от кралско коляно или поне далечен роднина на някой император? Защото, докато това не се установи, колкото и да са славни делата ми, кралят не ще се съгласи да ми даде дъщеря си и поради тази причина аз се опасявам, че ще изгубя всичко, което съм заслужил с юначеството си. Вярно е, че съм потомък на известен род, че имам земя и състояние и се ползвам от правото да искам за всяка нанесена ми обида обезщетение от 500 дуката^[9], а не е изключено ученият, който се заеме да опише живота ми, да открие в родословието ми данни, доказващи, че съм далечен праправнук на крал. Трябва да знаеш, Санчо, че има два вида родове на този свят: при едните човек е далечен потомък на князе и монарси, като времето е заличило постепенно всяка следа от този произход и се получава нещо като пирамида, обърната с върха си надолу; а други водят началото си от най-скромни родове, като времето е действало обратно по отношение на тях и те са се издигали от стъпало на стъпало, докато стигнат до положението на велики сеньори. Разликата между тях се състои в това, че едните са били нещо и вече не са нищо, а другите стават това, което никога не са били. Аз съм може би един от онези, за които — след проверка — може да се установи, че са били някога велики и мощни, така че кралят би трябвало да се задоволи с това мое далечно потекло и да се съгласи да му стана зет. Ако ли не, инфантката ще трябва да ме обикне толкова много, че въпреки волята на баща си, дори и да знае, че съм син на разносвач на вода, ще ме приеме за господар и съпруг. Не го ли направи, ще я отвлека и отведа там, където намеря за добре. В края на краищата времето или смъртта ще кажат думата си и ще надвият упорството на родителите.

— Тук отлично подхожда — рече Санчо — пословицата, измислена по всяка вероятност от някой негодник, която гласи: „Не се моли за това, което можеш да си вземеш насила“, макар и да е по̀ намясто друга една, според която: „По-добре свободен в гората, отколкото да чакаш добро от хората.“ Казвам това, защото, ако сеньор кралят, тъст на ваша милост, не иска да се вразуми и да ви даде дъщеря си, остава само, както ваша милост казвате, вие да я задигнете и избягате с нея. Но бедата е там, че докато се постигне помирение и докато започнете мирно да управлявате кралството, нещастният оръженосец ще чака с празни ръце възнаграждението си. Освен ако дамата-съучастница, предназначена да стане негова съпруга, избяга с инфантката и той прекара с нея тежките времена, докато небето му отреди по-друга съдба, защото аз мисля, че господарят му може веднага да му я даде за законна съпруга.

— За това няма никакви препятствия — рече дон Кихот.

— Ако тази работа може да се нареди — продължи Санчо, — нищо друго не ни остава, освен да се доверим на Божията Воля и да оставим съдбата сама да избере своите пътища.

— Нека стане така — добави дон Кихот, — както аз желая и както повеляват твоите нужди, Санчо. А негодникът, щом като не иска да се промени, нека си остане негодник.

— Нека бъде Божията Воля — рече Санчо. — Аз съм от старите християни и това ми е напълно достатъчно, за да стана граф.

— Дори ти е много — забеляза дон Кихот, — но и да не беше стар християнин, това нямаше да ти навреди в случая. Защото, стана ли крал, мога да ти дам благородна титла, без да е нужно да я купиш и дори без да си ми извършил някаква услуга. А направя ли те граф, ето те изведнъж дворянин и нека другите си говорят каквото искат. Щат не щат и колкото и да ги е яд, ще трябва да зачитат графската ти титла.

— Обзалагам се, че няма да посрамя тази благородна ритла! — възкликна Санчо.

— Титла се казва, а не ритла — поправи го господарят му.

— Звание някакво да бъде — отговори Санчо. — Уверявам ви, че ще съумея да се справя със задълженията си. Бях по едно време — казвам ви самата истина — прислужник в едно религиозно братство и тъй ми приличаха прислужническите одежди, че всички ме намираха достоен, поради моята внушителност, да стана старейшина на това братство. А как ли ще изглеждам, когато си сложа херцогската мантия и се натруфя със злато и бисери, както обикновено се кичат чуждестранните графове. Мисля, че от стотици левги разстояние хората ще идват да ми се любуват.

— Добре ще изглеждаш — рече дон Кихот, — но ще трябва да си подстригваш често брадата, защото, каквато е гъста като четина, рошава и накриво набола, ако не я подрязваш поне през ден с ножица, още от много далеч ще издаваш произхода си.

— Това е най-лесното — отговори Санчо. — Ще си взема един бръснар на заплата, който да ми е винаги на разположение у дома. Ако стане нужда, мога дори да му заповядвам да ме следва навсякъде като коняр на гранд.

— Откъде знаеш ти — запита дон Кихот, — че грандовете водят след себе си коняри?

— Ще ви кажа — отговори Санчо. — Преди години прекарах цял месец в столицата и там видях един дребен сеньор, за когото ми казаха, че е много голям.^[10] По петите му се влачеше като същинска опашка конник, който неотстъпно го следваше навсякъде. Запитах защо този човек не язди редом с другия, а винаги го следва на разстояние. Обясниха ми, че е негов коняр и че такъв е обичаят у грандовете. Оттогава помня това и никога не го забравям.

— Прав си — рече дон Кихот, — ти можеш спокойно да водиш бръснаря със себе си. Обичаите не са се появили всички наведнъж, нито са били измислени едновременно. Тъй щото ти можеш да бъдеш първият граф с прислужник бръснар. Защото трябва повече да вярваш на човека, комуто поверяваш брадата си, отколкото на този, който ти оседлава коня.

— За бръснаря аз сам ще се погрижа — каза Санчо, — а ваша грижа ще е да станете крал и да ме направите граф.

— Така да бъде — отговори дон Кихот. И като повдигна очи, видя това, което ще се разкаже в следната глава.