Джефри Дивър
Часовникаря (18)

18.

20.26 ч.

— Здравей, Ейми. Трябва да поговорим.

— Разбира се.

Сакс караше към Хелс Кичън в централен Манхатън, за да вземе досието по случая „Франк Сарковски“, но не мислеше за това. Мислеше за часовниците. Как времето може да тече напред или да е спряло. Мислеше си за моментите, когато ни се иска да тече по-бързо, за да ни избави от онова, което изпитваме в момента. Но това не става. В такива моменти времето се влачи ужасно бавно, понякога дори спира като сърцето на осъден на смърт в момента на екзекуцията.

— Трябва да поговорим.

Амелия Сакс си спомняше един разговор отпреди много години.

— Сериозно е — добавя Ник.

Двамата влюбени са в апартамента на Сакс в Бруклин. Тя е новобранец, с униформа, с обувки, излъскани като огледало. („Лъснатите обувки показват повече уважение от изгладената униформа — съветваше я баща й. — Запомни това.“ И тя го беше запомнила.)

Тъмнокосият красавец Ник също е полицай. По-старши. Луда глава, по-щур дори от Сакс сега. Тя седи върху масичката, хубава, от тиково дърво, купена преди година с последните й пари, припечелени като манекенка. До нея стои тъмнокосият Ник — той също би могъл да работи като манекен. Идва от акция под прикритие. Носи тениска без ръкави, дънки и малък револвер на хълбока си. Малко е брадясал и Сакс го харесва така. Плановете за вечерта бяха следните: той се прибира и вечерят заедно. Тя е купила вино, свещи, салата и сьомга, всичко е подредено, както си трябва. От друга страна, Ник не се е прибирал от няколко дни. Затова може би ще отложат вечерята за по-късно.

Или изобщо няма да вечерят.

Но нещо не е наред. Има нещо „сериозно“.

Е, той е при нея, жив е, не са го убили при акцията под прикритие — най-опасните задачи в полицейската кариера. Трябваше да проследи банда, ограбваща тирове по магистралите. В това са замесени много пари, което означава много тежко въоръжение. Трима от най-добрите приятели на Ник са били с него. Със свито сърце тя се запитва дали някой от тях не е загинал. Познава ги всичките.

Или има друго? Дали е решил да скъса с нея?

Лошо, лошо… но поне е по-добре, отколкото някой да загине в престрелка с бандитите от Източен Ню Йорк.

— Казвай — подканва го тя.

— Виж, Ейми.

Така я наричаше на галено баща й. Само двама мъже на света използваха това обръщение към нея.

— Стана така…

— Казвай направо — подканва го тя.

Амелия Сакс обича да казва нещата в очите. Очаква от другите същото.

— Сигурно скоро ще се разчуе. Исках да узнаеш първо от мен. Загазих.

Тя си мисли, че разбира. Ник е каубой, винаги готов да извади автомата си МР-5 и да влезе в престрелка с престъпниците. Сакс е по-добър стрелец, поне с пистолет, но по-рядко натиска спусъка. („Не можеш да върнеш куршумите назад“ — казваше баща й.) Тя си помисля, че е имало престрелка и Ник е убил някого — може би дори някой невинен. Добре. Ще го отстранят временно, докато се събере комисия да реши дали стрелбата е била оправдана.

Тя му съчувства и ще го подкрепя, каквото и да става. Неочаквано той добавя:

— Хванаха ме с подкуп.

— Теб…

— Със Сами… и Джо… обирджиите на камиони. Хванаха ни. Яко загазихме.

Гласът му потреперва. Никога не го е чувала да плаче, но й се струва, че всеки момент от очите му ще потекат сълзи.

— Взимал си подкупи? — не вярва на ушите си тя.

— Да… — Но това е само началото, той продължава: — Има обаче и по-лошо.

По-лошо? Кое може да е по-лошо?

— Ние бяхме извършителите. Ние ги ограбвахме.

— Искаш да кажеш, че тази вечер ти…

Гласът й изневерява.

— О, Ейми, не само тази вечер. Цяла година. Цяла шибана година. Имахме хора в складовете. Те ни казваха, когато се очаква пратка. Спирахме камионите и… Е, сигурно разбираш. Няма нужда да ти казвам подробности. Днес ни бяха устроили клопка. Пипнаха ни с мръсни ръце. Ох, как само ни пипнаха.

Тя се замисля за нощите, когато е отсъствал, уж под прикритие, уж следи грабителите. Поне веднъж седмично.

— Случайно попаднах в играта. Нямах избор…

Няма нужда да му отговаря, да каже: „Не, не, не, божичко, винаги има избор.“ Амелия Сакс не търси оправдания за себе си, не ги приема и от другите. Той, разбира се, го знае, това е в основата на любовта им.

Това беше в основата на любовта им.

Ник престава да се оправдава:

— Прецаках всичко, Ейми. Провалих се. Дойдох само да ти кажа.

— Ще се предадеш ли?

— Най-вероятно. Не знам какво ще правя. Мамка му.

Тя е като втрещена, не се сеща какво да каже, нищичко. Спомня си за моментите им заедно — часовете на стрелбището, когато са изстрелвали килограми куршуми; в баровете на „Бродуей“, когато са пресушавали десетки чаши с дайкири; когато лежаха пред камината в апартамента й.

— Ще разнищят миналото ми под лупа, Ейми. Ще им кажа, че си чиста, но пак ще те разпитват. Много ще те разпитват. Ще се опитам да не те замесвам.

Иска й се да го попита защо… Ник е израсъл в Бруклин, той е типичен привлекателен нахакан хлапак. Като юноша се забърквал в бандите, но баща му някак е успял да му набие в главата здрав разум и той се е отказал от това. Защо пак е преминал на другата страна? За парите ли? (Ето още нещо, което е крил от нея; как не се е досетила?)

Защо?

Той обаче не й дава възможност да попита.

— Трябва да тръгвам. Ще проверят телефонните ми обаждания, ще узнаят за нас. Скоро ще дойдат при теб. Ще гледам да не те замесвам. Ще се постарая. Обичам те.

Целува я и излиза.

Сега Амелия Сакс си спомня онези моменти като вечност, безкрайната нощ, сякаш времето е спряло, как стоеше втренчена в свещите, догарящи сред езерца от кафеникав восък.

„Ще ти се обадя по-късно…“

Но така й не се обади.

Двойният удар — неговото престъпление и краят на връзката им й се отрази дълбоко — тя реши да се откаже да работи като патрул. Реши да си потърси чиновническо място. Само провидението я срещна с Линкълн Райм, който я накара да промени решението си и да запази униформата. Онзи случай обаче породи в нея безкомпромисна омраза към подкупните полицаи. За нея те бяха по-отвратителни от лъжливите политици, изневеряващите съпрузи и жестоките престъпници. Затова нищо не можеше да я спре в стремежа да узнае дали групичката от „Сейнт Джеймс“ е престъпен кръг от полицаи в участък 118. Ако беше така, нищо нямаше да й попречи да ги разобличи.

Шевролетът спря със свирене на гуми.

Сакс хвърли служебната си карта за паркиране на предното табло и слезе, затръшна силно вратата, сякаш се опитваше да запуши дупката, зееща между минало и настояще.

* * *

— Отврат.

На горния етаж на покрития паркинг, където бе открит джипът на Часовникаря, полицаят, който направи този коментар, гледаше втренчено човека, проснат по корем на земята.

— Ужасно — добави друг. — Божичко.

Трети коментира с едносричното:

— Пфу!

Селито и Хауман изтичаха при тях.

— Добре ли си? Добре ли си? — изкрещя Селито.

Говореше на Рей Пуласки, застанал над проснатия на земята човек, който бе покрит с вонящ боклук. Новобранецът едва дишаше. Той кимна:

— Изкара ми ангелите, но съм добре. Човече, много беше як за бездомник.

Един санитар дотича и обърна нападателя по гръб. Пуласки му сложи белезници и металните халки издрънчаха. Очите на бездомника шареха уплашено във всички посоки, дрехите му бяха дрипави и мръсни. Вонеше нетърпимо. Беше подмокрил гащите си. (Затова бяха тези коментари: „отврат“ и „пфу“.)

— Какво стана? — попита Хауман.

— Правех оглед… — Пуласки посочи към първата площадка. — Изглежда, че извършителите са избрали този път на отстъпление…

„Без клишета“ — смъмри се на ум. Опита с други думи:

— Извършителите са избягали по тези стълби, почти съм сигурен. Затова оглеждах, търсех следи. Чух нещо зад мен и се обърнах. Този човек ме нападна. — Посочи желязната тръба, лежаща наблизо. — Не можах да извадя оръжието си, но хвърлих кофата за боклук върху него. Сборихме се и накрая успях да го стисна в мъртва хватка.

— Използването на такива е забранено — напомни му Хауман.

— Искам да кажа, че съумях успешно да го обездвижа чрез ръчен метод.

Командирът на тактическия отряд кимна:

— Добре.

Пуласки намери слушалките и отново ги включи. В ушите му изгърмя гласът на Райм:

— Мамка му, жив ли си или мъртъв? Какво стана?

— О, извинете, детектив Райм.

Пуласки обясни какво е станало.

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Добре. Сега би ли ми обяснил защо, по дяволите, оръжието ти беше под гащеризона?

— Небрежност, сър. Няма да се повтори.

— Дано. Значи пътят на бягството е замърсен.

— Е, не точно.

— Как не точно?

— Само е покрит с боклук. Наложи се да овладея нападателя чрез кофа за боклук. Беше доста пълна.

— Ами, тогава започвай да чистиш. До двайсет минути те искам тук с всички улики. Ще се справиш ли?

— Да, сър. Ще…

Райм рязко прекъсна връзката.

Докато двама полицаи с гумени ръкавици отвеждаха бездомника, Пуласки се наведе и започна да маха боклуците. Опита се да си спомни какво в тона на Райм му беше познато. Накрая се досети. Да, същата смесица от гняв и облекчение, както при „лекциите“ на баща му, след като откриеше, че двамата близнаци пак са се надбягвали по железопътните релси.

* * *

Първото, което Амелия Сакс забеляза, беше чашата, пълна с жълтеникаво уиски.

Стоеше на вратата на бара „О’Трейди“ в Хелс Кичън. Пенсионираният детектив Арт Йънг седеше край надраскания, изтъркан бар.

Кимна на бармана, каза нещо и двамата избухнаха в смях.

Тя си спомни празния шкаф за алкохол у дома му. Тонът му, когато казваше: „Нещо за пиене, вода, безалкохолно? Нямам алкохол, съжалявам…“

— Ъ, извинете, госпожице — измърмори зад нея някакъв мъж, който бързаше да влезе в бара, пълен със среднощни клиенти.

Тя влезе, изчака полицая да допие уискито си. Той потропа по бара с юмрук, кожата му бе зачервена и се лющеше. Барманът взе една бутилка и напълни чашата му с евтино уиски.

Сакс седна на паянтовото столче до Йънг. Кимнаха си за поздрав.

— Здрасти, момиче.

— Добър вечер, детективе.

— Да, и аз исках да кажа „детектив“. Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Иънг се огледа.

— Тук е по-добре, отколкото вкъщи — отбеляза. — Не искам да замесвам жена си в тези игри.

Тоест не искаше да разбере, че пак се е пропил.

Сакс седна до него. Йънг не изглеждаше добре. Лицето му беше бледо, очите му сълзяха — по-зачервени от преди. Дрехите му бяха намачкани, а палтото, преметнато на столчето, се влачеше по пода.

— Благодаря, че се обадихте — каза Сакс.

Йънг погледна бармана и поклати глава:

— Няма пак да избяга. Абсурд. Ще загуби, ако се опита.

Съсухреният мъж с татуировка на котва на ръката измърмори разсеяно:

— Може би.

Сакс почувства допир до коляното си, за момент се почуди дали старецът не се опитва да я опипва. Погледна надолу и видя листче. Искаше да й го подаде, без някой да види. Беше ксерокопие от счетоводна книга или дневник.

Йънг се наведе към нея и прошепна:

— Това е страница от деловодната книга за досиетата.

Сакс погледна листа. По средата пишеше:

Разследване номер: 3453496, Сарковски, Франк

Същност: Убийство

Изпратено на: участък 158

По искане на:

Дата на изпращане: 28 ноември

Дата на връщане:

— Колегата, с когото работя, е проверил и каза, че във ведомостта не се споменава за изпращане на материалите някъде.

— Сигурно е търсил само в компютъра. Аз погледнах и тук. Може би е фигурирало в компютъра, но са го изтрили. Това е резервната ведомост на книга.

— Защо в Сто петдесет и осми?

— Не знам. Няма причина да го пращат там.

— Откъде взехте това? — попита Сакс и кимна към листа.

— От един приятел. Бивш колега. Надежден човек. Вече е забравил какво съм го помолил.

— Къде в Сто петдесет и осми може да са го прибрали? В хранилището?

Иънг сви рамене:

— Нямам представа.

Пресуши чашата си.

— Благодаря — каза Сакс.

Той сви рамене и потропа по барплота.

— Смятате да поработите в къщата и градината, а? — осведоми се тя.

— Да. Може да се каже.

Йънг явно не искаше да говори повече за това.

Сакс погледна часовника си.

— Слушайте, колата ми е отвън. Мога да ви откарам.

— Не, имам среща с един приятел, бивш колега. Ще поиграем билярд в Челси. Там има хубав клуб. Играеш ли билярд?

— Не. Е, само като дете, с татко. — Сърцето й се сви при мисълта за баща й. — Да ви откарам ли там?

Йънг се изсмя дрезгаво:

— Да не си таксиджийка? Да ме откара вкъщи, да ме откара до залата за билярд. Не, ще отида пеша. Малко физически упражнения. — Огледа бара. — Това местенце е супер, как мислиш?

— Става.

— На „Таймс Скуеър“ вече не са останали много от тия стари дупки… Работех във Втори. Знаеш ли…

— На Четирийсет и втора улица. Аз също съм била там.

— Преди да стане търговски център. Винаги съм си мислил, мамка му, каква жега. Понякога през август дори бандюгите се завираха в миша дупка, толкова беше горещо. Какви дни. — Йънг отпи глътка уиски, жълто като очите му. — Сега минавам покрай тия барове. Този, другите… На някои още стоят старите надписи, от четирийсетте и петдесетте предполагам. Че имали климатик. Странна работа, а, бар да рекламира, че има климатик, за да привлича клиенти. Сега е друго, а? Времената се менят. — Потропа с осеяния си с белези юмрук по надраскания барплот, за да привлече вниманието на бармана. — Дааа, мамка му, времената се менят.