Ромен Гари
Голям гальовник (25)

25.

НЯМАМ НУЖДА от „манифестация“, за да се разгърна и развържа царствения си тоалетен възел, който използвам в моя малък и уютен апартамент, с лула, хубав тютюн и дружелюбна благосклонност по отношение близките на сърцето ми предмети, заобиколили ме с преданата си вярност. Просто страдам от американско свръхпроизводство и то не успява да се оттече навън посредством единственото ми изразно средство, ненатрапчивата нелегална реклама във вид на протегната десница. Това вътрешно изобилие достига невиждани размери и понякога, както седя в креслото, си представям, че в мен се намира подземният извор на едноименната руска река Амур. Все още не съм открит от никого и единствено госпожица Драйфус долавя присъствието му, тъй като при негрите обонянието е изключително силно развито. Те подушват много повече от нас поради условията за оживяване в девствената джунгла и пустинята, където изворите на живот са редки и скрити надълбоко. Ето, аз й казвам наум, тъй като се упражнявам, с оглед голямото обяснение помежду ни, придружено и от сърдечна операция, по време на бъдещото ни отсядане в банкокския хотел „Ориентал“, с чиято дипляна вече съм снабден: „Ирене, бих желал всичко да ви подаря, вътре в себе си притежавам неизчерпаемо свръхпроизводство на прочувствени блага и дори някои географи се съмняват дали изворите на голямата река Амур не се намират в мен“…

Тук прекъсвам своето течение, не във величествения смисъл на думата, а като течение, на годишника, издаван от „Колеж дьо Франс“, където ще бъдат публикувани лекциите ми, щом питоните в своето относително съществуване привлекат достойното внимание на този висок форум и оттичащата се от него цивилизация.

Безусловно, с призовка и вътрешен вой, който не безпокои съседите, изисквам само едно — някой, когото да обичам: предполагам, че точно на това му викат общество на изобилието. И така, видно е, че никак не беше лесно да се каже всичко това на един толкова членоразделен човек като професор Цурес, кандидат на всички науки, който може би не обича къс кървящо месо, поднесено в чиния на площадката, и несъмнено няма опит с големите руски реки, така необходими, за да бъде разбрана капката по капка. Той е печен, а аз суров и това е ключовият проблем на истинския език, който е безсловесен. От друга страна, той вече беше напъхал ключа в ключалката, понеже това беше само такъв ключ, за ключалка, предварително приготвен и по взаимно съгласие.

И сега не ми остава друго, за да се разгъна изцяло пред вашите очи, освен да заключа с думите, че ако професор Цурес се съгласеше да приеме моята мишка и да бди над нея, това не само би поставило началото на едно изключително приятелство помежду ни, но и аз най-накрая бих се освободил от себе си, понеже често ми се случва да се чувствам в повече, както всички, които не се чувстват достатъчно.

— И какво да правя с вашата мишка? Какви са тия истории?

Той беше разгневен. Не бях недоволен от подобно развитие на нещата, дори бях въодушевен, че приятелството ни започва с толкова страст.

— И после защо аз? Защо при мен се мъкнете с вашата мишка? Какво ще рече всичко това? Нямам време за губене. Държа се учтиво, понеже сме съседи, но се питам каква ли черна котка ми е минала път, та налетях на вас и вашата мишка.

Напуши ме смях.

— Извинете — запелтечих аз. — Вие така духовито… Смеех се, чак се превивах от смях.

— … Веднага заговорихте за котка, във връзка с мишката…

Не съм калтак, но смехът все пак е полезно нещо.

— Как го измислихте само…

Той беше побелял като смъртник. Дори шалчето на врата му сега сивееше повече върху този пребледнял фон.

— Вие се подигравате с мен! Фашизъм? Цивилизацията на Запада? Дали не направихте провокация?

Уплаших се. Губех един приятел. От очите му изкачаха светкавици. Извинявам се, че повишавам литературния тон, това обикновено не е моят жанр, понеже стилът от дълго време заблуждава, при мен опаковката не е нужна, аз вярвам в съдържанието. Стремя се тук да спазвам нудистки, човешки, народонаселен тон. Висините са загубили връзката.

— Вие сте всеобщо щедър човек — изломотих аз. — Не знам какво да правя с мишката, която крия у дома си. Казвам „крия“, понеже всичко на този свят е срещу мишките — поради слабост.

— И какво яде вашият питон? Мишки, нали? Е, какво тогава?

Той пристъпи крачка напред, с ръце в джобовете и елегантно изпъчена жилетка, най-отзад идваше пардесюто. Фас, брадичка, шалче и шапка. Под мишницата чанта, натъпкана със справедливост и с правата на човека. Съвестно отбелязвам всичко. Вече никак не беше разгневен, дори гледаше присмехулно.

— Така или иначе, храните питона си, нали? И какво плюска той? Мишки, така де. Няма да успеете де се измъкнете, млади момко! Природа е това!

— Не съм в състояние — казах аз. — Карам други да го правят. Просто идвах да потърся помощ. Сред чувствата се наблюдава страхотна смъртност.

— Говорите твърде особен френски — рече той.

— Просто се мъча да направя пробив. Може и да попаднем на нещо друго, кой знае. Нашият куриер от службата казва, че думите са специално обучени, за да предпазват околната среда. Входът е свободен поради свещеното право на живот, но влезеш ли, излизане няма. Не зная дали някога ви се е случвало да държите в шепата си една беззащитна мишка, но вие очевидно си имате милиони хора, които гинат от глад, това незабавно въодушевява. В заключение, за да се представя, ще добавя, че телевизията предлага на всеки и на който да е възможност да се утеши с безогледни жестокости. Известно ми е, че петдесет хиляди африканци отново умряха от глад, за да ни отклонят вниманието, но то не ми оказва въздействие, искам да кажа, че съм си пак толкова нещастен, колкото и преди. Това ми е чудовищното.

Той омекна.

— Имате ли някакви приятели?

— Щях със сигурност да имам, но хората се ужасяват от питоните, а аз не мога да изоставя едно животно в беда. Такъв съм си. Тук въпросът е за извънземни жители или, както му викат, външна помощ, с невъзможност.

Той постави ръка на рамото ми, но без снизхождение, понеже е човек, привикнал да дава израз на съчувствието и търпимостта си.

— Слушайте, човече, разбирам, много добре разбирам, но не ще допусна нахлуване. Апартаментът е много малък. Нямам възможност да ви взема у дома, но тия дни ще намина към вас. Дръжте се. Трябва да имате доверие.

Избягвайте да оставате съм. Опита се да намерите приятели.

Заряза ме там и си влезе у дома, благодарение на своя ключ, но това нямаше значение, понеже въпреки всичко бях направил гигантска крачка извън моята малка кутия и стоях известно време така, с усмивка на лицето, втренчен в затворената врата, като че ли не беше и тя от дърво.