Ромен Ролан
Жан-Кристоф (15)

2

Сърцето го болеше, когато пристигна в Париж. За пръв път се връщаше след смъртта на Оливие. Никога не бе пожелавал да види отново този град. Във файтона, който го отвеждаше от гарата към хотела, почти не смееше да погледне през прозореца; прекара първите дни в стаята си, без да се реши да излезе. Безпокоеше се от спомените, които го дебнеха при вратата. Но какво точно го тревожеше? Даваше ли си ясно сметка? Дали, както си въобразяваше, се страхуваше, че те ще възкръснат пред него като живи?… Или — и това беше още по-мъчително — че миналото ще се окаже мъртво? Цялата му полусъзнателна инстинктивна хитрост се бе въоръжила срещу тази нова загуба. Именно поради това — може би без сам той да подозира — бе избрал хотела си далече от квартала, където бе живял някога. А когато за пръв път тръгна по улиците, когато трябваше да дирижира в концертната зала репетициите на оркестъра, когато влезе в допир с живота в Париж, известно време все още си затваряше очите, не искаше да види нищо, упорито не искаше да види това, което бе виждал някога. Предварително си повтаряше:

„Това ми е познато, познато ми е…“

В изкуството, както и в политиката все още царяха както винаги анархия и нетърпимост. На интелектуалната арена все същият панаир. Само че актьорите бяха сменили ролите си. Революционерите от неговото време бяха станали буржоа; свръхчовеците — знаменитости. Някогашните независими духом хора се опитваха да задушат днешните независими духове. Младите от преди двадесет години бяха сега по-големи консерватори от старите, срещу които се бяха сражавали някога; а критиците отказваха правото на живот на новодошлите. Привидно нищо не се бе променило.

А всъщност всичко…

* * *

„Мила приятелко, простете ми. Вие сте добра и няма да ми се сърдите за мълчанието ми. Писмото ви бе истинска благодат за мене. Прекарах няколко седмици в ужасна безпътица. Всичко ми липсваше. Загубих вас. А тук страшна пустота след загубата на близките ми. Всички стари приятели, за които ви бях говорил, са изчезнали. Филомел (нали си спомняте певицата, която пееше в онази тъжна и незабравима вечер, когато, блуждаейки сред тълпата на някакво празненство, зърнах в едно огледало вашите спрени на мене очи) — е осъществила разумната си мечта: получила малко наследство, живее в Нормандия; купила си е чифлик и го управлява. Господин Арно се е пенсионирал; върнал се е с жена си в родния си край, градче в околностите на Анже. От знаменитостите на моето време мнозина са измрели или изпаднали напълно; само няколко стари марионетки, които преди двадесет години се подвизаваха като първи любовници в изкуството и политиката, продължават да играят и днес същите роли със същото фалшиво лице. Извън тези маски не срещам никакъв познат. А те сякаш гримасничат върху нечий гроб. Непоносимо усещане. Освен това в първите дни след пристигането си се измъчвах физически от грозотата наоколо, от сивата северна светлина, след като се бях разделил с вашето златно слънце; струпаните безцветни къщи, просташките очертания на някои куполи и паметници, които никога досега не ми бяха правили впечатление, сега ме дразнеха жестоко. А и духовната атмосфера не ми беше по-приятна.

И все пак не мога да се оплача от парижаните. Приемът, който срещнах, съвсем не прилича на онзи, който ми бе оказан някога. Изглежда, че по време на моето отсъствие съм станал нещо като знаменитост. Не си заслужава да говорим за това, зная премного добре цената му. Всички мили неща, които хората казват или пишат за мен, ме трогват и аз съм им задължен. Но какво да ви кажа? Чувствувах се по-близо до хората, които някога бяха против мен, отколкото до тези, които ме възхваляват днес… Вината е само моя, зная. Не ми се карайте. Изживях известен смут. Трябваше да го очаквам. Сега това мина. Разбрах. Да, вие бяхте права, че ме върнахте сред хората. Бях започнал да затъвам в самотата си. Нездравословно е да си играе ролята на Заратустра. Потокът на живота изтича, изтича без теб. Идва един момент, когато се оказваш в пустиня. За да издълбаеш нов канал до реката през пясъка, са нужни много изнурителни дни. Свършено е. Не ми се вие вече свят. Влях се в течението. Гледам и виждам.

Мила приятелко! Какъв странен народ са тия французи! Преди двадесет години ги смятах изчерпани… А ето че те започват отново. Моят мил другар Жанен ми го бе предрекъл. Но аз предполагах, че той се лъже. Как можех тогава да повярвам? Франция, както и техният Париж, беше пълна с развалини, хоросан и зинали дупки. Аз казвах: «Всичко унищожиха!… Какво разрушително племе!» А всъщност истински бобри. Точно когато смяташ, че са обзети от мания за разрушение, те поставят основите на нов град върху същите развалини. Сега се убеждавам в това, защото навред се издигат скели…

Wenn ein Ding geschehen,

Selbst die Narren es verstehen…^[1]

В действителност във Франция цари все същият безпорядък. Трябва да си свикнал с него, за да разпознаеш в навалицата, която се блъска на разни посоки, групите работници, поели всяка задачата си. Парижаните, както знаете, са хора, които не могат да направят нищо, без да разгласят от покривите какво правят. Те са също така хора, които не могат да направят нищо, без да очернят това, което вършат съседите им. И най-трезвите глави могат да се объркат. Но когато си живял като мене почти десет години у тях, крясъците им не могат вече да те заблудят. Даваш си сметка, че по този начин се подтикват към работа. Докато говорят, действуват; и тъй като на всяка строителна площадка израства дом, едва се огледаш, градът е построен наново. Най-изненадващото е, че се получава едно доста стройно цяло. Макар и да поддържат противоположни тези, мозъците им са устроени еднакво. Така че под привидната анархия се коренят общи инстинкти, присъща на цялата нация логика, която им служи вместо дисциплина и тази дисциплина в крайна сметка е може би по-здрава от дисциплината на някой пруски полк.

Навсякъде се чувствува все същият устрем, същата строителна треска: в политиката, където социалисти и националисти се надпреварват да затегнат разхлабения механизъм на властта; в изкуството, което едни искат да превърнат отново в старинен аристократичен дом за привилегировани, а други в обширна зала, достъпна за народите, където пее колективната душа: възобновители на миналото, строители на бъдещето. Впрочем каквото и да правят тези изобретателни създания, те винаги изграждат едни и същи клетки. Инстинктът им на бобри или пчели ги кара в течение на вековете да правят едни и същи движения, да намират едни и същи форми. Най-революционно настроените може би неволно се вкопчват в най-старите традиции. В синдикатите и сред най-изтъкнатите млади писатели срещнах средновековни съзнания.

Сега, след като отново свикнах с шумното им държане, с удоволствие ги наблюдавам как работят. Нека ви призная откровено, доста стар мечок съм, за да се чувствувам някога добре в която и да е тяхна къща; на мен ми е нужен свободен въздух. Но какви прекрасни работници са те! Това е най-голямата им добродетел. Тя облагородява и най-посредствените, и най-покварените. И освен това какъв усет за красотата у техните художници! Не го набелязвах до такава степен по-рано. Вие ме научихте да го виждам. Очите ми се отвориха от светлината на Рим. Вашите майстори от Ренесанса ме накараха да разбера тукашните. Една страница на Дебюси, един торс на Роден, едно изречение на Сюарес са кръвни роднини на вашите cinquecentisti^[2].

Това не значи, че тук няма много неща, които не ми харесват. Срещнах старите си познати от Панаира на мисълта, които някога така предизвикваха свещения ми гняв. Те почти не са се променили. Но аз, уви! Аз съм се променил. Не смея вече да бъда строг. Когато ми се прииска да преценя сурово някого от тях, тутакси си казвам: «Не си прав. Ти си постъпвал по-лошо от тия хора, макар че си се смятал силен.» Научих също да разбирам, че няма нищо излишно, че дори и най-жалките хора имат своята роля в трагедията. Извратените дилетанти, зловонните развратници са изпълнили предназначението си на термити: трябваше да се разруши разклатената стара сграда, преди да се строи наново. Евреите са се подчинили на свещената си мисия да останат народ, чужд на другите нации и да изплитат от единия до другия край на света мрежата на човешкото единство. Те събарят интелектуалните бариери между народите, за да разчистят терена за божествения разум. Най-лошите покварители, насмешливите рушители, които подкопават завещаните им вярвания, които убиват любимите ни мъртъвци, работят също, без да съзнават, върху свещеното дело за новия живот. По същия начин алчното користолюбие на банкерите-космополити изгражда с цената на толкова бедствия, независимо дали те искат, или не, бъдещото единство на света, рамо до рамо с революционерите, които се борят против тях и много по-сигурно, отколкото наивните пацифисти!

Остарявам, както виждате. Вече не хапя. Зъбите ми са притъпени. Когато отивам на театър, не спадам вече към наивните зрители, които апострофират актьорите и оскърбяват управата на театъра.

Спокойна и невъзмутима Грация, говоря ви за себе си, а мисля само за вас. Ако знаехте колко ми е досадно моето аз! То ме потиска и ме поглъща. Топуз на каторжник, който бог ми е окачил на шията. Как бих желал да го сложа в краката ви! Хубав подарък бих ви направил!… Вашите нозе са създадени да стъпват по меката пръст и по пясъка, който пее под тях. Виждам ги, скъпите ви нозе, те се разхождат нехайно по осеяните с анемонии морави… (Отидохте ли пак във вила «Дориа»?) Ето ги вече уморени! Виждам ви сега полуизлегната в любимото ви убежище, в дъното на гостната ви, облакътена над книга, която не четете. Слушате ме снизходително, без да обръщате внимание на думите ми: защото съм скучен; и за да се въоръжите с търпение, от време на време се връщате към собствените си мисли; но вие сте добре възпитана и в стремежа си да не ме огорчите, когато някоя моя дума случайно ви върне от много далече, разсеяните ви очи бързо придобиват заинтересовано изражение. А и аз съм също така далеч от това, което ви казвам; самият аз едва чувам собствените си думи; и докато следя отражението им върху вашето лице, слушам дълбоко в себе си други думи, които не изричам. Тях, невъзмутима моя Грация, в противовес на другите, вие чувате добре, но се преструвате, че не са стигнали до съзнанието ви.

Сбогом. Струва ми се, че скоро ще ме видите отново. Няма да се задържа тук. Какво бих правил, след като свърша концертите си? Целувам децата ви по сладките булзи. Нали са част от вашата плът! Трябва да се задоволя с това!

„Невъзмутимата Грация“ му отвърна:

„Скъпи приятелю, получих писмото ви в ъгълчето на гостната, което си спомняте толкова добре; и го прочетох, както умея да чета: оставях го от време на време да си почине, почивайки си като него. Не се подигравайте! Постъпих така, за да удължа четенето му. Така прекарахме заедно целия следобед. Децата ме питаха какво чета толкова дълго. Казах им, че това е вашето писмо. Аурора погледна състрадателно листовете и заяви: «Колко ли е скучно да напишеш толкова дълго писмо!» Опитах се да я накарам да разбере, че аз не съм ви наложила наказание, а ние просто разговаряме заедно. Тя ме изслуша, без да каже нищо, и после изтича в другата стая да играе с брат си, а малко по-късно, тъй като Лионелло вдигаше много шум, чух, че тя му каза: «Не викай! Мама разговаря със сеньор Кристоф.»“

Това, което ми казвате за французите, ми е интересно, но не ме изненадва. Спомняте си, че аз ви упреквах, че не сте справедлив към тях. Човек не може да не ги обича. Колко умен народ! Има посредствени народи, ценни само благодарение на доброто си сърце или физическата си сила. Французите са ценни с ума си. Той измива всичките им слабости. Той ги възражда. Когато ни се струват изпаднали, сломени извратени, те намират нова младост във вечно бликащия извор на своя ум.

Трябва обаче да ви се скарам. Искате ми извинение, че ми говорите само за себе си. Вие сте ingannatore^[3]. Не ми казвате нищо за себе си. Нищо за това, което правите. Нищо за това, което сте видели. Трябваше братовчедка ми Колет — защо не отидете да я видите? — да ми изпрати изрезки от вестниците за вашите концерти, за да бъда осведомена за успехите си. Вие загатвате само с една дума, и то мимоходом, за тях. Толкова ли не държите на нищо?… Това не е вярно. Признайте си, че успехът ви е направил удоволствие… Той трябва да ви радва, най-напред, защото е приятен на мене. Не обичам да ви виждам с преситено и разочаровано изражение. Тонът на писмото ви беше тъжен. Не трябва… Добре е, че сте станали по-справедлив към другите. Но това не е основание, за да се нападате, както правите, заявявайки, че сте по-лош от най-лошите. Някой добър християнин би ви похвалил. Но аз ви казвам, че това не е хубаво. Аз не съм добра християнка. Аз съм добра италианка, която не обича човек да се тормози заради миналото. Стига ни настоящето. Не зная какво точно сте могли да сторите в миналото. Загатнахте ми малко и аз като че ли отгатнах останалото. Не бяха много хубави неща, но вие ми станахте още по-скъп. Бедни ми Кристоф! Никоя жена не достига моята възраст, без да знае, че честният мъж често проявява слабости! Ако не познавахме слабостта му, не бихме го обичали толкова. Не мислете повече за това, което сте направили. Мислете за това, което тепърва ще направите. Няма никаква полза да се разкайвате. Разкайването е връщане назад. А и в доброто, както и в лошото, човек трябва да върви напред. Sempre avanti, Savoia^[4]… Ако си въобразявате, че ще ви позволя да се върнете в Рим! Няма какво да правите тук. Останете си в Париж, творете, борете се, участвувайте в творческия живот. Не искам да се отказвате от него. Искам да създавате красиви творби, те да се радват на успех, искам да бъдете силен, за да помагате на младите кристофовци, които започват същите борби и минават през същите изпитания. Потърсете ги, подпомогнете ги, бъдете по-добър към по-младите от вас, отколкото по-възрастните са били към вас. И най-сетне искам да бъдете силен, за да зная, че сте силен: не можете да си представите каква сила ми вдъхва това на мене самата!

Почти всеки ден отивам с децата във вила „Боргезе“. Завчера бяхме с кола до Поите Молле и обиколихме пеш Монте Марио. Злословите по адрес на бедните ми нозе.

Те ви са сърдити. „Какво разправи този господин? Че веднага сме се изморявали, след като сме извървели десет крачки до вила «Дориа»! Той съвсем не ни познава. Ако не обичаме твърде да си даваме труд, то е, защото ни мързи, а не защото не можем…“ Забравяте, приятелю, че аз съм селянка.

Идете при братовчедка ми Колет. Още ли й се сърдите? Тя всъщност е добра жена. Изглежда, че парижанките са луди по вашата музика. Само от моя бернски мечок зависи да се превърне в парижки лъв. Получавате ли писма? Направиха ли ви обяснения? Не ми споменавате никоя жена. Да не би да сте се влюбили? Разкажете ми. Не съм ревнива.

„Нима си въобразявате, че съм ви признателен за последното изречение? Какво не бих дал, подигравчийке Грация, да бяхте ревнива! Но не разчитайте на мене, за да ви дам повод. Нямам никаква слабост към тези луди парижани, както вие ги наричате. Луди ли? Биха желали да бъдат луди, но съвсем не са. Не се надявайте, че ще ми завъртят главата. Може би повече изгледи щеше да има, ако бяха безразлични към музиката ми. Но вече е премного късно, те я обичат. Как бих могъл да си правя илюзии! Когато някой ви казва, че ви разбира, именно тогава сте сигурен, че няма да ви разбере никога…

Не вземайте много сериозно остротите ми: чувствата, които изпитвам към вас, не ме правят несправедлив към другите жени. Никога не съм изпитвал повече истинска симпатия към тях, отколкото откакто не ги гледам с очи на влюбен. Голямото усилие, което правят от тридесет години насам да се измъкнат от унизителното и нездравословно полуслугуване, на което ги обричаше нашият глупав мъжки егоизъм за тяхно и наше нещастие, ми се струва едно от най-крупните явления в нашата епоха. В град като Париж човек научава да се възхищава от новото поколение девойки, които въпреки толкова пречки се спускат с чистосърдечен плам към завоюване на науката и дипломите; науката и дипломите, които, както си мислят те, ще ги освободят, ще им отворят дверите на непознат мир, ще ги направят равни на мъжете.

Може би тази вяра е илюзорна и малко смешна. Напредъкът никога не се осъществява точно така, както ние се надяваме: и все пак той се осъществява, макар и по други пътища. Това усилие на жените няма да отиде напразно. То ще ги направи по-пълноценни, по-човечен, такива, каквито са били във вековете на разцвет. Те няма вече да бъдат безучастни към животрептящите световни проблеми: та това беше чудовищно! Поносимо ли е жена, дори и най-погълната от домакинските си задължения, да смята, че няма защо да мисли за задълженията си в съвременното общество? Техните прапрабаби от времето на Жана д’Арк и Катерина Сфорца не са мислили така. Жената се е обезличила. Ние я лишихме от въздух и слънце. Тя сега ги изтръгва със сила от нас! Ах, какви славни девойки!… Естествено много от тези, които се борят днес, ще загинат, други ще загубят равновесието си. Но това е период на криза. Усилието е много голямо за изнежените им енергии. Когато някое растение дълго е било лишено от влага, първият дъжд може да го попари. Но има ли значение? Това е цената на всеки напредък. Девойките, които ще дойдат след тях, ще разцъфнат от техните страдания. Горките войнствени сегашни девици! Много от тях никога няма да се омъжат, но ще се окажат по-плодовити от цели поколения матрони, раждали деца преди тях: защото от тяхната саможертва ще се роди поколението жени на новия класически век.

Не в салона на вашата братовчедка Колет човек би могъл да срещне тези работливи пчелици. Какво ви прихвана да ме пращате при тази жена? Принуден бях да се подчиня; но не е добре: злоупотребявате с властта си. Отклонил бях три нейни покани и не бях отговорил на двете й писма. Тя дойде да ме преследва на една от репетициите ми с оркестъра — репетирахме моята шеста симфония. Видях, че довтаса през антракта с вирнат нос, души въздуха и вика: «Мирише на любов! Ах, колко ми харесва тази музика!…»

Физически тя се е променила: останали й са само котешките очи с изпъкнали зеници, смешният нос, който се бърчи и сякаш вечно се движи. Но лицето й е станало по-широко, по-румено и по-тежко. Упражняването на различни спортове я е преобразило. Тя се отдава на тях от все душа. Мъжът й, както знаете, е един от ръководителите в «Отомобил-клуб» и в «Аеро-клуб». Нито един самолетен полет, нито една обиколка по въздуха, земята или водата на която Стивънс Дьолестрад да не се смятат задължени да присъствуват. Винаги са на път. Не е възможен никакъв разговор; между тях става дума само за Ресинг, Роуинг, Ръгби или Дерби. Навъдила се е нова порода светски хора. Времето на Пелеас^[5] е минало за жените. Душите не са на мода. Младите момичета се гордеят с румените си лица, загорели от тичането на открито и от упражненията на слънце. Гледат ви с очи на мъж; смеят се малко просташки. А и тонът им е станал по-груб и рязък. Братовчедка ви произнася понякога най-спокойно чудовищни неща. Станала е страшно лакома, докато по-рано едва се докосваше до яденето. Продължава да се оплаква от стомаха си, колкото да не загуби навика; но не пропуска нито залък. Не чете нищо. В тия среди вече не се чете. Само музиката все още се радва на благоволението им. Тя дори се е възползувала от провала на литературата. Когато са смазани от умора, музиката е за тях нещо като турска баня, топла пара, масаж и наргиле. Няма нужда да мислят. Служи им за преход от спорта към любовта. Но най-разпространеният спорт между различните развлечения днес е танцът. Руски танци, гръцки танци, швейцарски танци, американски танци, в Париж се танцува всичко: симфониите на Бетховен, трагедиите на Есхил, «добре темперираният клавесин», античните статуи на Ватикана, Орфей, Тристан, «Страстите господни» и гимнастика. Смахнали са се.

Любопитно е да се види как вашата братовчедка съгласува всичко това: естетика, спортове и практически ум (защото тя е наследила от майка си усета към сделките и семейния деспотизъм). Трябва да се получава невероятна смесица; но тя се чувствува отлично. И най-налудничавите й екстравагантности не й пречат да бъде проницателна, както очите и ръцете й никога не й изменят по време на шеметните й пробези с автомобил. Властна жена. Тя води за носа и мъжа си, и гостите, и прислугата си. Занимава се и с политика; поддържа «негово височество»: не смятам, че е роялистка, но това е за нея още един повод за суетене. И макар да е неспособна да прочете повече от десет страници от някоя книга, упражнява влияние при изборите в Академията. Опита се да ме вземе под покровителството си. Можете да си представите колко ми допадна предложението й! Най-досадното е, че тъй като отидох при нея, подчинявайки се на желанието ви, тя е убедена сега във властта си над мен… Аз си отмъщавам, като й казвам сурови истини. Тя само се смее и никак не е затруднена в отговора. Всъщност е добра жена… Да, стига само да е заета с нещо. Сама признава: ако машината й остане без работа, тя би била готова на всичко, на всичко, само и само да й достави храна. Два пъти й ходих на гости. Няма повече да отида. Това е достатъчно, за да ви докажа покорството си. Нали не желаете смъртта ми?

Излизам от дома й разнебитен, смлян, унищожен. Последния път, когато я видях, сънувах през нощта ужасен кошмар: сънувах, че съм неин мъж и за цял живот съм свързан с тази жива вихрушка… Глупав сън, който навярно не тормози истинския й мъж: защото от всички, които се срещат в жилището й, той навярно най-малко време стои с нея, а когато са заедно, говорят само за спорт. Разбират се отлично.

Как тези хора допринесоха за успеха на моите композиции? Не се и опитвам да разбера. Предполагам, че моята музика ги разтърсва по някакъв нов начин. Признателни й са, че не се церемони с тях. За момента обичат пълнокръвното изкуство. Но изобщо не подозират, че под плътта има душа; днес се увличат по мене, утре ще ме слушат с безразличие, а другиден ще ме отричат, без обаче никога да опознаят душата ми. Такава е участта на всички творци. Не се самозаблуждавам относно успеха ми: няма да му се радвам дълго и те ще ме накарат скъпо да платя за него. Междувременно присъствувам на любопитни явления. Най-възторженият ми почитател (бас държа, че не можете да отгатнете!)… е нашият приятел Леви-Кьор. Спомняте ли си онзи красив младеж и жалкия ми дуел с него на времето? Днес той упреква хората, които тогава не са ме разбирали. При това не мога да отрека, че върши това добре. От всички, които говорят за мене, той е най-умният. Сама съдете колко струват другите! Нямам основание да се чувствувам горд, уверявам ви!

Пък и нямам желание. Много унижен се чувствувам, когато слушам произведенията, за които ме хвалят. Познавам себе си в тях, но не се харесвам. Какво безпощадно огледало е една музикална творба за човек, който умее да вижда! За щастие моите слушатели са слепи и глухи. Вложил съм толкова свои лутаници и слабости в творбите си, че понякога ми се струва, че върша престъпление, като пускам сред обществото тази банда демони. Успокоявам се, като видя, че публиката си остава невъзмутима: тя носи тройна броня; нищо не би могло да я досегне, иначе бих бил обречен на вечни мъки… Упреквате ме, че съм прекалено строг към себе си. Това е, защото не ме познавате, както аз се познавам. Хората ни виждат такива, каквито сме. Не виждат какви бихме могли да бъдем; и ни славословят главно за това, което не е резултат на нашите качества, а на събитията, на които сме играчка, и на силите, които ни ръководят. Нека ви разкажа една случка.

Онази вечер се отбих в едно от кафенетата, където може да се чуе добра музика, макар и чудато изпълнена: с пет-шест инструмента, допълнени от пиано, там се изпълняват всички симфонии, меси и оратории. Също както в Рим продават при търговците на мраморни изделия капелата Медичи като украшение за камина. Изглежда, че това е полезно за изкуството. За да може да влезе в обръщение между хората, трябва да се размени на дребни монети. Впрочем на тези концерти не ви лъжат относно количеството. Програмите са изобилни, а изпълнителите добросъвестни. Срещнах там един виолончелист и се сближих с него: очите му странно ми напомнят очите на баща ми. Той ми разказа живота си. Внук на селянин, син на дребен чиновник, работещ в кметството на някакво селце в Северна Франция. Искали да го направят гражданин, адвокат. Дали го в колежа в съседния град. Здравото, грубовато момче, ненагодено за прилежния труд на дребен нотариус, не можело да се задържи в тази клетка; прескачало стените, шляело се из полето, ухажвало момичета, изразходвало голямата си физическа сила в побоища; останалото време скитало без работа, мечтаейки за неща, които никога не би направило. Само едно го привличало — музиката. Един бог знае защо! Между близките му нямало нито един музикант освен някакъв чичо, малко налудничав, от тия провинциални чудаци, които в гордото си уединение се отдават на глупави мании. Този негов чичо бил измислил нова система за котиране — още една! — които трябвало да извърши истинска революция в музиката; той твърдял даже, че изнамерил стенография, която дава възможност да се запишат едновременно думите, мелодията и акомпанимента; никога не му се удало да я разчете правилно самият той. В семейството се подигравали с човечеца, но все пак се гордеели с него. Мислели: «Стар лудньо! Кой знае? Може би е гениален!…» От него навярно племенникът бил наследил музикалната мания. Каква музика е можел да чуе в своята паланка?… Но и лошата музика може да вдъхне също така чиста любов към музиката, както и добрата.

Нещастието било, че подобна страст била недопустима в неговата среда; а и детето не било така упорито налудничаво като чичо си. То четяло скришом скалъпените с денонощен труд произведения на стария маниак, които легнали в основата на жалкото му музикално образование. Тщеславен, той се плашел от баща си и от общественото мнение и не искал да признае амбициите си, преди да е постигнал успех. Добро момче, смазано от родителския деспотизъм, то постъпило като толкова много френски дребни буржоа, които от малодушие не смеят да се противопоставят на волята на близките си, подчиняват се привидно и живеят във вечна криеница. Вместо да следва склонността си, младежът вършел добросъвестно; но без никакво желание, наложената му работа, неспособен нито да преуспее в нея, нито да се провали с трясък. Така успял да вземе криво-ляво необходимите изпити. Главното им предимство за него било, че ще може да се освободи от двойния надзор: на родителите си и на провинциалния град. Правото му било убийствено скучно. Бил решил да не се занимава с него. Но докато бил жив баща му, не посмял да изяви открито желанието си. А може би нямал нищо против, че бил принуден да чака още, преди да вземе решение. Бил от хората, които цял живот се заблуждават относно онова, което ще правят по-късно, което биха могли да правят. За момента не правел нищо. Излязъл от орбитата си, опиянен от новия живот в Париж, той се отдал с присъщата на младите селяни необузданост на двете си главни увлечения: жените и музиката. Луд за концерти, както и за чувствени наслади. Пропилял години, без да използува възможностите, с които разполагал, за да допълни музикалното си образование. Мнителната му гордост, лошият му независим и подозрителен характер му попречили да взема уроци, да поиска нечий съвет.

Когато баща му умрял, пратил по дяволите Темида и Юстиниян. Започнал да композира, без да има волята да овладее необходимата техника. Дълбоко вкоренените привички към безделие и вкусът към наслаждение го били направили негоден за каквото и да било сериозно усилие. Откликвал живо на музиката, но смисълът и формата му убягвали. В крайна сметка пишел само най-банални пиески. Най-лошото било, че у този посредствен музикант действително се е криело нещо велико. Прочетох две негови стари композиции. Тук-там се мярва по някоя поразителна идея, останала в зачатък и тутакси изпортена. Блуждаещи огънчета върху торфено блато… И какъв странен мозък! Пожела да ми обясни сонатите на Бетховен. Той вижда в тях детски, пошли романи. Но говори с такава страст, толкова сериозно! Просълзява се, стане ли дума за Бетховен! Готов е да го убият за нещата, които обича, страшно трогателен и смешен човек! Когато ми идеше да му се изсмея в лицето, имах желание също да го прегърна… При това дълбоко почтен. Изпитва непоклатимо презрение към шарлатанството на парижките дружества и към лъжливите репутации — макар и да не може да се откаже от наивното си преклонение на дребен буржоа към преуспелите хора…

Имал малко наследство. За няколко месеца го изял. И като останал без средства, също като много подобни нему, проявил непростимата честност да се ожени за едно бедно момиче, което бил прелъстил; то имало хубав глас и се занимавало с музика макар и да не я обичало. Трябвало да се изхранват от нейното пеене и от посредственото умение, което бил придобил да свири на виолончело. Естествено скоро си дали сметка за взаимната си посредственост и си станали непоносими. Родило им се момиченце. Бащата пренесъл върху детето цялата си потребност от илюзии. Мислел, че то ще стане това, което той не успял да стане. Момиченцето приличало на майка си: дрънкало на пиано без капка талант; обожавало баща си и учело прилежно, за да му достави удоволствие. В продължение на няколко години, обхождали хотелите в курортите с минерални води, събирайки повече оскърбления, отколкото пари. Хилавото, претоварено дете умряло. Жена му, отчаяна, ставала от ден на ден по-свадлива. Бездънна нищета, без надежда да излезе когато и да било от нея, засилена от стремежа към идеал, които съзнава, че не може да постигне…

И си помислих, мила приятелко, виждайки този клет неудачник, чийто живот е бил само върволица разочарования: «Ето какъв можех да бъда и аз.» В детските ни души имаше нещо общо, а и някои случки от живота ни си приличаха. Намерих дори известно сходство в музикалните ни идеи; само че той се е спрял в своите насред път. На какво се е дължало, че и аз не съм пропаднал като него? Несъмнено на волята ми. Но също и на случайностите на живота. И дори ако вземем само волята ми, дали заслугата за нея е само моя? Не е ли дължа по-скоро на нацията си, на другарите си и божията помощ?… Подобни мисли правят човека смирен. Чувствуваш се побратимен с всички, които обичат изкуството и страдат за него. От дъното до върха разстоянието не е кой знае колко голямо…

По този повод размислих върху вашите думи. Вие сте права: човекът на изкуството няма право да остане настрана, докато може да помага на другите. Затова аз ще остана тук, ще си наложа да прекарвам по няколко месеца годишно във Виена или Берлин, макар и да ми е мъчно да свикна отново с тези градове. Но не трябва да се отказвам от живота… Ако не успея да бъда много полезен на другите, както с основание се опасявам, престоят ми там ще бъде полезен може би за самия мен. И ще се утешавам, като си мисля, че вие сте пожелали това. Пък и (не искам да бъда неискрен)… започва да ми се харесва тук. Сбогом, тиранке. Вие тържествувате. Стигнах дотам, че не само върша това, което желаете, но го върша с радост.

* * *

И така, той остана в Париж, отчасти за да й направи удоволствие, но също и защото събудената му любознателност на творец бе увлечена от зрелището на обновеното изкуство. Той предлагаше мислено на Грация всичко, което виждаше и правеше; споделяше го с нея в писмата си. Знаеше отлично, че се самозалъгва относно интереса, който то представлява за нея; подозираше, че тя е доста безразлична. Но й бе признателен, че не му го показва много открито.

Тя му отговаряше редовно всеки две седмици. Топлите й сдържани писма бяха подобни на държането й. Разказвайки му за живота си, тя запазваше нежна и горда дискретност. Знаеше колко буйно отекват думите й в сърцето на Кристоф. Предпочиташе да му наглежда студена, отколкото да го подтикне към екзалтирани чувства, които не искаше да споделя. Но тя беше премного жена и добре познаваше тайната да не обезсърчава любовта на приятеля си и да лекува тутакси с нежни думи разочарованието, предизвикано от безразличието й. Кристоф скоро се досети за тактиката й; и воден от хитрост на влюбен, се мъчеше на свой ред да сдържа поривите си, да й пише по-умерени писма, та отговорите на Грация да бъдат по-излиятелни.

Колкото по-дълго живееше в Париж, толкова повече се интересуваше от новите настроения, който вълнуваха този гигантски мравуняк. Интересът му беше още по-основателен, защото срещаше у младите мравки много по-малко симпатии към творчеството си. Не беше се излъгал: успехът му бе Пирова победа. След като бе изчезнал за десет години, връщането му бе предизвикало сензация в парижкото общество. Но по ирония на съдбата — доста често явление — той бе покровителствуван този път от бившите си противници, снобите, робуващи на модата. Хората на изкуството си оставаха глухо враждебни или недоверчиви към него. Той налагаше името си, защото принадлежеше вече на миналото, налагаше се със значителните си творби, със страстната си убеденост, с неудържимата си искреност. Но макар музикалните среди да не можеха да го отминат, макар да принуждаваше публиката да го уважава и цени, все още слушателите му не го разбираха правилно и не го обичаха. Той стоеше извън изкуството на своето време. Беше неестествено явление, жив анахронизъм. Винаги беше така с него. Десетте години на усамотение бяха засилили сега разрива. По време на отсъствието му в Европа и особено в Париж се беше извършило, както сам бе забелязал, коренно преустройство. Зараждаше се нов порядък. Надигаше се ново поколение, по-жадно да действува, отколкото да разбира, стремящо се главно към притежание, а не към истина. То искаше да живее, да завоюва живота, макар и с измама. Измамна гордост от всякакво естество: гордееха се с нацията си, с кастата си, с религията, с културата и с изкуството, всякакъв вид гордост бе добре дошла за тях, стига да можеше да им послужи за желязна броня, стига да можеше да им достави меч и щит и заслонени зад нея, да можеха да се насочат към победата. Затова те с неудоволствие слушаха силния изтерзан глас, който им припомняше съществуването на съмнението и страданието: тези бурни вихри, смутили едва погребаната нощ, които въпреки опроверженията на новото поколение продължаваха да заплашват света, докато то искаше да ги забрави. Невъзможно бе да не чуват: всичко това беше още така близко! И младите се отвръщаха с яд и крещяха с все сила, за да заглушат този глас. Но той говореше много силно. И те не можеха да му простят.

Кристоф, напротив, ги наблюдаваше дружелюбно. Той приветствуваше неудържимия поход на света към сигурност и ред. Съзнателното тесногръдие на неговия устрем не го тревожеше. Когато човек се насочва към целта, той трябва да гледа право пред себе си. Колкото до него, седнал на завоя на един свят, той с наслада наблюдаваше трагичното великолепие на нощта зад себе си и усмихнатата млада надежда пред себе си, колебливата красота на свежата, трескава зора. Намираше се в неподвижната точка на оста на махалото, което вече се изкачваше нагоре. Без да го следва в неговия ход, той с радост се вслушваше в ритъма на живота. Приобщаваше се към упованията на хората, които отричаха неговите предишни тревоги. Бъдещето щеше да бъде такова, каквото той бе мечтал. Преди десет години, в нощта и терзанията, Оливие, клето галско петле, бе възвестил с крехката си песен далечния ден. Певеца го нямаше вече; но песента му се сбъдваше. В градината на Франция птичките се пробуждаха. И Кристоф внезапно чу, издигнал се над другите чуруликания, по-силния и по-ясен глас на възкръсналия Оливие.

* * *

Той четеше разсеяно на щанда на една книжарница някаква стихосбирка. Името на автора му бе непознато. Някои думи привлякоха вниманието му; той не можа да се откъсне. Както четеше между неразрязаните листи, му се стори, че чува познат глас, че вижда приятелско лице… Безсилен да определи усещането си и не можейки да се реши да се раздели с книгата, той я купи. Щом се прибра, пак я зачете. Тутакси натрапчивото усещане се появи отново. Властният устрем на стихотворението извикваше в съзнанието съвсем точно като ясновидец необятните, вековни души — родните страни, — исполински дървета, чиито листа и плодове са хората. От страниците се надигаше свръхчовешкият образ на Майката, живяла преди днешните хора, която ще пребъде и след тях, седнала на трона, подобна на византийските мадони, високи като планини, в чиито крака се молят човешките мравки. Поетът възпяваше Омировия двубой на тези големи богини, които кръстосват копията си още от първите дни на историята, хилядолетна „Илиада“, в сравнение с която епопеята на Троя прилича на гръцки хълм пред Алпийската верига.

Подобна горда и войнствена епопея бе далеч от мисълта на космополитна душа като Кристофовата. И все пак в отделни проблясъци на това видение на френската душа — тази изящна Богородица, която държи егидата, Атина Палада със сини очи, които блестят в мрака, работническата богиня, несравнимата художничка, върховният разум, чието святкащо копие изтребва непокорените варвари — Кристоф зърваше нечий поглед и усмивка, които му бяха познати и любими. Но изплъзващият му се призрак изчезваше точно когато му се струваше, че ще го улови. И докато се дразнеше, че напразно го гони, ето че обръщайки страницата, той прочете разказ, който бе чул от Оливие няколко дни преди смъртта му.

Бе издъно разтърсен. Изтича при издателя и поиска адреса на автора. Отказаха да му го дадат съгласно издателската практика. Той се разсърди. Напразно. Най-сетне се сети, че ще може да се осведоми от някой телефонен указател. И наистина намери адреса и тутакси се запъти към автора. Когато искаше нещо, държеше да го има. Непоносимо му бе всяко отлагане.

Квартал Батиньол. Последния етаж. Няколко врати към общ коридор. Кристоф потропа на тази, която му посочиха. Отвори се съседната. Млада, некрасива жена, силно черноока, с надвиснали над челото коси, нечиста кожа, сгърчено лице с живи очи, го попита какво иска. Изражението й бе недоверчиво. Кристоф й обясни защо е дошъл и на повторния й въпрос каза името си. Жената излезе от стаята си и отвори другата врата с ключ, който носеше в себе си. Но не въведе веднага Кристоф. Каза му да почака в коридора и влезе сама, като затвори вратата под носа му. Най-сетне Кристоф бе допуснат в добре охраняваното убежище. Прекоси полупразна стая, която служеше за трапезария: само няколко разнебитени мебели; до прозореца без пердета в голям кафез писукаха дванадесетина птички. В съседната стая върху изтъркан диван лежеше мъж. Той се понадигна, за да се ръкува с Кристоф. Това слабо одухотворено лице, тези кадифени очи с трескав плам, тези дълги умни ръце, това изкривено тяло, този остър, пресипнал глас… Кристоф го позна веднага… Еманюел! Малкият недъгав работник, който бе станал неволната причина… И Еманюел, скочил внезапно на крака, тутакси позна Кристоф.

Стояха безмълвни. И двамата в този миг виждаха Оливие… Не се решаваха да си подадат ръка. Еманюел се отдръпна неволно. След десет години от дълбините на подсъзнанието му избликваше тайната враждебност, предишната ревност. Той стоеше недоверчив и неприязнен. Но когато видя вълнението на Кристоф, когато прочете върху устните му името, което изпълваше мисълта и на двамата: „Оливие!“, това бе по-силно от него: той се хвърли в разтворените за него обятия.

— Знаех, че сте в Париж. Но как успяхте да ме намерите вие? — попита Еманюел.

— Прочетох последната ви книга. Между редовете чух неговия глас — отвърна Кристоф.

— Познахте го, нали! — възкликна Еманюел. — На него дължа всичко, което съм днес.

(Избягваше да произнесе името.)

След малко добави помръкнал:

— Той обичаше вас повече, отколкото мене.

Кристоф се усмихна.

— Човек, който обича много, не познава повече и по-малко; той се дава на всички, които обича.

Еманюел погледна Кристоф; трагичното сериозно изражение на волевите му очи внезапно се озари от дълбока нежност. Той улови ръката на Кристоф и го покани да седне до него на дивана.

Разказаха си живота си. От четиринадесет до двадесет и пет години Еманюел беше опитал много занаяти: печатар, тапицер, амбулантен търговец, служащ в книжарница, писар при адвокат, секретар на някакъв политик, журналист… Независимо от професията си бе намерил начин да се образова трескаво, като тук-там срещал подкрепата на добри хора, изненадани от енергичността на младежа, но по-често попадал в ръцете на мошеници, които използували нищетата и дарованията му; обогатил се с най-злокачествен опит, но успял да се измъкне без много голямо огорчение, жертвувайки само и без това крехкото си здраве. Странната му склонност към старите езици (не толкова изключителна, колкото би изглеждало, в нация, пропита с хуманитарни традиции) привлякла любопитството и подкрепата на стар свещеник, занимаващ се с гръцки език. Работата с него, която по липса на време не се задълбочила много, дисциплинирала духа му и оформила стила му. Този човек, излязъл от тинята на простолюдието, самообразовал се съвсем сам, наслуки, с огромни празноти, беше придобил такова словесно умение, такова овладяване на формата от мисълта, каквото десет години университетска подготовка са безсилни да дадат на младата буржоазия. Той приписваше благотворните резултати на Оливие. Много други впрочем го бяха подпомогнали по-ефикасно. Само че от Оливие бе отхвръкнала искрата, запалила в мрака на тази душа неугасващото пламъче. Другите само бяха доливали масло в кандилото.

Еманюел каза:

— Започнах да го разбирам едва от момента, когато той си отиде. Но всичко, което ми бе казвал, бе проникнало в мене. Неговата светлина никога не ме е напускала.

Заговори за творбите си, за задачата, която, както твърдеше той, му била възложена от Оливие: да пробуди френските сили за пламенния изблик на героичен идеализъм, чийто предвестник бил Оливие. Той искаше да се превърне в мощен глас, който се носи над борбата и възвестява бъдната победа. Възпяваше епопеята на своята възродена нация.

Стихотворенията му наистина бяха продукт на тази странна нация, която така силно е запазила през вековете старата си келтска същност, макар и да е обличала с необяснима гордост износените дрехи и закони на римския завоевател. Тук оживяваха в първичната им чистота галското дръзновение, духът на неудържим разум, на насмешка, съчетанието на самохвалство и сърцатост, всичко онова, което караше галите да дърпат за брадите римските сенатори, да ограбват храма в Делфи и да запращат смеешком копията си към небето. Но на малкото парижко чираче се бе паднало да въплъти своите страсти, както бяха правели дедите му с перуки и както навярно щяха да правят правнуците му, в телата на героите и боговете на Гърция, умрели преди две хиляди години. Интересна склонност на този народ, която съответствува на неговия копнеж по непостижимото: насочвайки мисълта си по следите на вековете, той си въобразява, че я налага завинаги. Принудата на класичната форма придаваше още по-бурна устремност на чувствата на Еманюел. Спокойната увереност на Оливие в съдбините на Франция се бе превърнала у младото му протеже в пареща вяра, жадна за изява и сигурна в тържеството си. Той желаеше, виждаше, изискваше това тържество. С екзалтираната си вяра и с оптимизма си беше въодушевил французите. Книгата му беше също така въздействуваща, както някое спечелено сражение. Тя бе пробила стената на скептицизма и страха. Цялото младо поколение се бе втурнало подире й, към новите съдбини…

Еманюел се оживяваше, говорейки; очите му горяха, бледото му лице се покриваше с червени петна, гласът му стана креслив. Кристоф не можеше да не забележи контраста между този всеизгарящ плам и жалкото тяло, което му служеше за клада. Той за пръв път прозря вълнуващата ирония на участта на Еманюел. Певецът на енергията, поетът, който прославяше поколението неустрашими спортисти, деятелността, войната, едва можеше да направи крачка, без да се задъха, водеше трезв живот и следваше строг режим. Пиеше вода, не трябваше да пуши, живееше без любовници; носеше всички страсти в себе си, а бе обречен от здравословното си състояние на аскетизъм.

Кристоф наблюдаваше Еманюел и изпитваше прилив на възхищение и братско съчувствие. Стараеше се да не го покаже; но навярно очите му издаваха чувствата му или пък гордостта на Еманюел, чиято рана беше вечно отворена, си въобрази, че прочита в очите на Кристоф състрадание, а то бе за Еманюел по-омразно от ненавистта. Въодушевлението му мигом спадна. Той млъкна. Кристоф напразно се опита да събуди отново доверието му. Душата се бе затворила. Кристоф разбра, че я бе наранил.

Враждебното мълчание продължаваше. Кристоф стана. Еманюел го изпрати без нито дума до вратата. Походката му подчертаваше недъга му. Той знаеше това. Извикваше на помощ цялата си гордост, за да изглежда безразличен. Но той си мислеше, че Кристоф го наблюдава и лошото му чувство се засили.

Точно когато стискаше студено ръката на госта си за сбогом, една млада елегантна жена позвъни на вратата. Придружаваше я превзет хлапак, когото Кристоф позна, защото го бе срещал на театрални премиери; там той се усмихваше, бъбреше, махаше с ръка, целуваше пръстите на дамите и от мястото си на предните редове раздаваше усмивки чак до дъното на залата: понеже не знаеше името му, Кристоф го бе кръстил „Фукльото“. Щом зърнаха Еманюел, Фукльото и спътницата му се спуснаха към „скъпия учител“ с раболепна интимна излиятелност. Отивайки си, Кристоф чу Еманюел, който заяви сухо, че не може да ги приеме, защото бил зает. Кристоф се възхити от дарбата на този човек да се държи неприятно. Той не знаеше причините, които го караха да се държи така недружелюбно с богатите сноби, удостояващи го с безцеремонните си посещения: те бяха щедри на красиви фрази и похвали; но и не помисляха да облекчат нищетата му, както прословутите приятели на Цезар Франк никога не се опитаха да го разтоварят от уроците по пиано, които бил принуден да дава до последния си ден, за да се препитава.

Кристоф няколко пъти посети Еманюел. Но не му се удаде вече да възкреси задушевността от първата им среща. Еманюел не проявяваше никакво удоволствие, когато го виждаше, и си оставаше мнително сдържан. От време на време се поддаваше на естествената потребност на гения от излияние; някоя дума на Кристоф го караше да изтръпне до дън душа и той се въодушевяваше. Неговият идеализъм озаряваше с пищен блясък съкровената му същност, която той ревниво криеше. После внезапно изстиваше, затваряше се във враждебно мълчание и Кристоф отново се изправяше пред неприятел.

Много неща ги разделяха. Разликата в годините също не беше без значение. Кристоф бе наближил периода на пълно самоосъзнаване и овладяване. Еманюел не беше още завършен като личност и беше много по-хаотичен. Неговата оригиналност се дължеше на борещите се помежду си противоречиви елементи; мощен стоицизъм, който се опитваше да обуздае темперамента му, разкъсван от атавистични влечения — беше син на алкохолик и проститутка, — безумно въображение, което се бунтуваше в клещите на желязната му воля, безпределен егоизъм и безпределна любов към другите, та никога да не се знае кое от двете ще надделее, героичен идеализъм и жажда слава, която го караше да страда едва ли не физически от нечие превъзходство. Ако у него бяха оживели мисълта на Оливие, неговата независимост и безкористие, ако Еманюел беше по-силен от учителя си с плебейската си жизненост, на която бе чуждо отвращението от действието, с поетичния гений и суровата закалка, която го предпазваше от разочарования, той беше все пак далеч от душевната ведрина на брата на Антоанет; беше тщеславен, неспокоен; а и душевният смут на други същества се прибавяше към собствените му терзания.

Поддържаше бурна връзка с младата жена, негова съседка, която бе приела Кристоф първия път. Тя обичаше Еманюел и ревниво се грижеше за него: шеташе му, преписваше творбите му или пишеше под негова диктовка, Не беше красива, а носеше бремето на страстна душа. Излязла от народа, дълги години работничка в картонена фабрика, после чиновничка в пощите, тя бе прекарала угнетено детските си дни в обичайната за бедните работници обстановка: струпани едно връз друго тела и души, изнурителен труд, постоянно смешение на мъже и жени, липса на въздух, на тишина, никаква възможност да се усамотиш или съсредоточиш, да защитиш съкровеното светилище на сърцето си. Горд дух, подхранващ богоговеен копнеж по някакъв смътен идеал за правда, тя бе похабила очите си, преписвайки нощем, често без лампа, на светлината на луната, „Клетниците“ от Юго. Срещнала бе Еманюел, когато той бе по-нещастен от нея, болен, без средства и пламенно се бе привързала към него. Тази страст бе първата и единствена любов в живота й. Затова тя се бе вкопчила в нея с упоритост на изгладнял човек. Обичта й бе бреме за Еманюел, той по-скоро я търпеше, без да я споделя. Трогнат бе от предаността й; знаеше, че тя е най-добрата му приятелка, единственото същество, за което той е всичко и което не може да живее без него. Но именно това го угнетяваше. Той се нуждаеше от свобода, от усамотение; очите й, които жадно просеха внимание го преследваха натрапчиво; той й говореше троснато, изкушаваше се да й каже: „Махай се!“ Дразнеше го нейната грозота и грубоватото й държане. Макар да познаваше малко светското общество и да му засвидетелствуваше презрение — страдаше, защото сред него се виждаше по-грозен и смешен, — той беше чувствителен към изяществото, поддаваше се на обаянието на жените, които изпитваха към него (това му беше пределно ясно) същото чувство, което му вдъхваше неговата приятелка. Стараеше се да проявява към нея привързаност, каквато не чувствуваше, или поне да не я огорчава с изблици на неволна неприязън. Но това не му се удаваше; носеше в гърдите си любвеобилно, щедро сърце, жадно за добри дела, и жесток демон, способен да върши зло. Тази душевна борба и ясното съзнание, че не може да я изведе до успешен край извикваха у него глухо раздразнение, което изливаше върху Кристоф.

Еманюел не можеше да преодолее двойната неприязън, която му вдъхваше Кристоф: едната, породена от някогашната му ревност — детските вражди оцеляват дори когато поводът им е вече забравен; другата — от пламенния му патриотизъм. Еманюел въплътяваше във Франция всички мечти за справедливост, милосърдие, братство между хората, лелеяни от нейните най-добри синове през миналата епоха. Той не противопоставяше Франция на останалите европейски държави като неприятелка, чието благополучие се разраства за сметка на тяхното разорение; поставяше я просто начело, като законна повелителка, властвуваща над тях за общото благо, защитница на идеалите, повела след себе си човешкия род. Той би предпочел да я види мъртва, отколкото несправедлива. Но не се съмняваше в нея. Беше чистокръвен французин, по култура и по сърце, захранен единствено с френските традиции, чийто дълбок смисъл долавяше инстинктивно. Не отдаваше нужното признание на чуждестранната мисъл, към която се отнасяше със снизходително презрение, и се дразнеше, ако някой чужденец не приеме това унизително положение.

Кристоф виждаше всичко това; тъй като беше по-възрастен и имаше по-голям жизнен опит, не се засягаше. Макар и националната гордост на Еманюел да бе оскърбителна, тя не го нараняваше; познати му бяха заблужденията на синовната любов, а и не мислеше да критикува крайностите на едно свято чувство. Впрочем тщеславната увереност на народите в тяхната мисия е от полза за цялото човечество. Едно само го караше да страни от Еманюел и му беше направо мъчително — гласа на поета, издигащ се понякога до много остри нотки. Музикалния Кристоф жестоко страдаше. Неволно гримасничеше. Стараеше се Еманюел да не забележи. Мъчеше се да слуша музиката, а не инструмента. Недъгавият поет излъчваше такава героична красота, когато призоваваше победите на духа, предвестници на други победи, завладяването на въздуха, „летящия бог“, който повдига тълпите и подобно на Витлеемската звезда ги увлича възторжено след себе ги — към кои ли далечни перспективи или близки разплачи! Великолепието на тези видения, изпълнени със сила, не пречеше обаче на Кристоф да чувствува тяхната опасност, да предвижда накъде води тази войнствена стъпка и нарастващият крясък на новата „Марсилеза“. Той си мислеше с лека насмешка — без съжаление за миналото и без страх от бъдещето, — че песента ще предизвика отклици, неочаквани за поета, и че ще дойде ден, когато хората ще въздишат за отминалото време на Панаира на мисълта… Колко свободни бяха тогава! Златна ера на свободата! Никога вече няма да дочакат такава! Светът се насочваше към ера на сила, здраве и мъжествена деятелност, може би и на слава, но също и на безпощадна власт и строга дисциплина. Та нима малко пъти го призовавахме този железен век, класическия век! Великите класически епохи — на Луи XIV или на Наполеон — ни изглеждат отдалече като върхове на човечеството. И може би наистина тогава нацията, най-успешно осъществява своя държавен идеал. Но попитайте героите на това време какво мислят по този въпрос! Вашият Никола Пусен отиде да живее и да умре в Рим; задушавал се е у вас Вашият Паскал и вашият Расин са се сбогували с обществото. И колко други измежду най-великите са живели в усамотение, онеправдани, потиснати! Дори Молиер е криел толкова огорчения! Колкото до Наполеон, за когото толкава жалите, бащите ви едва ли са подозирали щастието си; а и самият повелител не си е правел илюзии, знаел, че когато изчезне, светът ще въздъхне облекчено: „Уф!…“ Каква пустиня на мисълта около „императора!“ Над необятните пясъци африканското слънце…

Кристоф не казваше всичко, което му минаваше през главата. Няколко намека само бяха вбесили Еманюел: той повече и не засегна тези въпроси. Но макар и да пазеше за себе си мислите си, Еманюел знаеше какво е неговото отношение. Нещо повече, той смътно съзнаваше, че Кристоф вижда по-далеч от него. И това само още повече го дразнеше. Младите хора не прощават на по-възрастните, че ги принуждават да видят какви ще бъдат след двадесет години.

Кристоф четеше в сърцето му и си казваше: „Той е нрав. Всеки с вярата си. Опазил ме бог да смущавам доверието му в бъдещето!“

Но със самото си присъствие той вече го смущаваше. Когато две личности са заедно, колкото и да се мъчат да не се налагат, едната винаги смазва другата и победената запазва озлоблението от унижението. Гордостта на Еманюел страдаше от по-големия житейския опит и от по-силния характер на Кристоф. А може би се отбраняваше срещу нарастващата симпатия към него…

Той стана още по-необщителен. Затвори вратата си. Престана да отговаря на писмата му. Кристоф бе принуден да се откаже да го вижда.

Бяха вече в началото на юли. Кристоф отчиташе какво му бяха донесли изтеклите месеци — много нови идеи, малко приятели. Блестящи и жалки успехи: не е особено весело да видиш образа си и отражението на творбите си смалени и окарикатурени в посредствените умове. А не срещаше симпатия у хората, от които би искал да бъде разбран; те не бяха отговорили на опитите за сближение, направени от него. Той не можеше да се присъедини към тях, въпреки че му се щеше да се приобщи към техните надежди, да стане техен съюзник. Мнителни и самолюбиви, те като че ли се противопоставяха на приятелството му и предпочитаха да го видят като свой враг. С една дума, той бе изпуснал потока на собственото си поколение и не се бе влял в него, а потокът на новото поколение не го приемаше. Той бе самотен, но не се учудваше, защото бе свикнал през дългия си живот със самотата. Само смяташе, че след този нов опит вече си е извоювал правото да се върне в швейцарското си убежище и да остане там, докато осъществи проекта, който от известно време вземаше все по-конкретна форма. С напредването на възрастта все по-натрапчиво го преследваше желанието да се установи в родния си край. Не познаваше вече никого там, навярно щеше да срещне още по-малко духовно сродство, отколкото в този чужд град, но все пак там беше неговата родина: човек не иска от кръвните си роднини да мислят като него — между него и тях съществуват хиляди тайни връзки; сетивата са научили да четат в същата книга на небето и на земята, а сърцата говорят на един и същ език.

Кристоф весело разказваше на Грация своите разочарования и сподели с нея намерението си да си отиде в Швейцария. Искаше й шеговито разрешение да напусне Париж и й съобщаваше, че ще замине през следващата седмица. Но в послепис на края на писмото той добави: „Промених плановете си. Пътуването ми се отлага.“

Кристоф имаше пълно доверие в Грация; той й разкриваше най-съкровените си мисли. И все пак в сърцето му имаше едно кътче, чийто ключ си оставаше у него: спомените, които не принадлежаха само на него, но и на хората, които бе обичал. Така той мълчеше относно всичко, свързано с Оливие. Сдържаността му не беше умишлена. Думите не можеха да излязат от устата му, когато се наканваше да заговори на Грация за приятеля си. Тя изобщо не го познаваше…

А ето че същата сутрин, когато пишеше на Грация, някой потропа на вратата му. Отиде да отвори, проклинайки, че го безпокоят. Четиринадесет-петнадесетгодишно момче попита дали господин Крафт е там. Кристоф го покани недоволно намръщен. Момчето беше русо, със сини очи, с тънки черти, не много високо, с тънка талия. Стоеше безмълвно изправено пред Кристоф, с леко смутено изражение. Но бързо се окопити, вдигна бистрите си очи и го загледа любопитно. Кристоф се усмихна на пленителното му лице; момчето се усмихна също.

— Е — каза Кристоф, — какво обичате?

— Дойдох… — отвърна детето и пак се смути, изчерви се и млъкна.

— Виждам много добре, че сте дошъл — каза Кристоф смеешком. — Но защо? Погледнете ме! Нима се страхувате от мен?

— Не.

— Браво! Кажете ми тогава най-напред кой сте.

— Аз съм…

Момчето пак се запъна. Очите му оглеждаха любопитно стаята и откриха върху камината една снимка на Оливие. Кристоф несъзнателно проследи погледа му.

— Хайде — подкани го той. — По-смело!

Момчето промълви:

— Аз съм неговият син.

Кристоф трепна: стана от стола си, сграбчи ръцете на детето и го привлече към себе си. После се отпусна на стола си, като продължаваше да го стиска здраво; лицата им почти се докосваха, а той го гледаше, гледаше повтаряше:

— Мило мое момче… Клетото ми момче!…

Внезапно той улови главата му и го зацелува по челото, по очите, по бузите, по носа, по косите. Уплашено и неприятно изненадано от буйния му изблик, момчето се освободи от прегръдката му. Кристоф го пусна. Той скри лице в ръцете си, облегна чело на стената и остана така известно време. Момчето се бе отдръпнало в дъното на стаята. Кристоф повдигна глава. Изглеждаше успокоен. Погледна детето с топла усмивка.

— Изплаших те — промълви той. — Прощавай… Виждаш ли, много го обичах.

Момчето мълчеше, все още объркано.

— Колко много му приличаш! — добави Кристоф. — Но същевременно не бих те познал. Какво точно е различно в теб?… Как се казваш? — попита го той след малко.

— Жорж.

— Вярно, спомням си. Кристоф-Оливие-Жорж… На колко години си?

— Четиринадесет.

— Четиринадесет години! Нима толкова отдавна беше?… Струва ми се, че беше вчера или в нощта на вековете… Колко много му приличаш! Същите черти. Ти си същият и все пак друг. Същият цвят на очите, но погледът ти е различен. Същата усмивка, същата уста, но тембърът на гласа ти е друг. Ти си по-як, по-изправен. Лицето ти е по-закръглено, но се изчервяваш като него. Ела, седни до мене, нека поговорим. Кой те изпрати при мене?

— Никой.

— Нима дойде по собствено желание? Откъде ме познаваш?

— Говориха ми за вас.

— Кой?

— Майка ми.

— А! — възкликна Кристоф. — Тя знае ли, че си дошъл при мене?

— Не.

Кристоф замълча малко и после попита:

— Къде живеете?

— Близо до парка Монсо.

— Пеш ли дойде? Да? Доста дълга разходка. Навярно си уморен.

— Никога не се уморявам.

— Отлично! Я ми покажи ръцете си.

И Кристоф опипа мускулите му.

— Ти си здраво момче… А как ти хрумна да ме навестиш?

— Защото татко ви е обичал повече от всекиго другиго.

— Тя ли ти каза? — той побърза да се поправи: — Майка ти ли ти каза?

— Да.

Кристоф се усмихна замислено. „И тя също!… — помисли си той. — Колко много са го обичали всички! Защо не му го показаха приживе?…“

Той добави:

— А защо идваш чак сега?

— Исках да дойда по-рано, но си мислех, че не искате да ме видите.

— Аз!

— Преди няколко седмици на концертите на Шевнар ви зърнах, бях с майка си през няколко стола от вас; поздравих ви, но вие ме погледнахте изкосо, смръщихте вежди и не ми отговорихте.

— Погледнал съм те?… Мило мое момче, и ти си могъл да си помислиш!… Не съм те видял. Очите ми са уморени, затова мръщя вежди… Сигурно ме смяташ лош човек?

— Мисля, че можете да бъдете и лош, когато пожелаете.

— Наистина ли? — каза Кристоф. — Но как тогава посмя да дойдеш, щом си смятал, че не искам да те видя.

— Защото аз държах да ви видя.

— Ами ако те бях изгонил?

— Нямаше да се оставя.

Момчето произнесе тези думи решително със смутено и в същото време предизвикателно изражение.

Кристоф избухна в смях и Жорж последва примера му.

— По-скоро ти мен би изгонил!… Вижте го само! Ама че смелчага! Не, решително ти не приличаш на баща си.

Подвижното лице на момчето помръкна:

— Намирате, че не му приличам? Но нали преди малко казахте… Значи, смятате, че той нямаше да ме обича? Значи, и вие не ме обичате?

— А за тебе има ли значение дали те обичам?

— За мен това е много важно.

— Защо?

— Защото ви обичам.

Очите, устата, цялото му лице сменяха израза си всеки миг, както в априлски ден сянката на бягащи над нивята облаци, подгонени от пролетния вятър. Кристоф изпитваше истинска наслада, докато го гледаше и слушаше. Струваше му се, че се е отърсил от бремето на миналите грижи; тъжният му житейски опит, изпитанията, собствените му страдания и страданията на Оливие, всичко бе заличено; той се възраждаше отново в младата издънка на Оливие.

Заговориха. До преди няколко месеца Жорж не знаел нищо за музиката на Кристоф, но откакто Кристоф беше в Париж, не пропускал нито един концерт, на който се изпълнявали негови творби. Говореше за тях с оживено лице, блеснали, засмени очи, едва ли не просълзен; истински влюбен!… Призна на Кристоф, че обожава музиката и че също би искал да композира. Но задавайки му няколко въпроса, Кристоф се убеди, че момчето няма най-елементарни познания. Осведоми се как върви учението му. Младият Жанен бил гимназист. Той заяви безгрижно, че не бил блестящ ученик.

— По какво си най-силен? Литература или математика?

— Нито по едното, нито по другото.

— Как така? Нима си ленивец?

Жорж се разсмя от сърце и отвърна:

— Изглежда. — После добави поверително: — И все пак зная много добре, че това не е така.

Кристоф не можа да сдържи смеха си.

— Но защо тогава не работиш? Нищо ли не те интересува?

— Напротив! Всичко ме интересува.

— Тогава защо така?

— Всичко е интересно. Не ми стига време…

— Не ти стига време ли? Че с какво се занимаваш?

Жорж махна неопределено с ръка.

— С най-различни неща. С музика, спорт, ходя по изложби, чета…

— Ще направиш по-добре да четеш учебниците си.

— В клас никога не четем нищо интересно… Освен това пътуваме. Миналия месец отидох в Англия да види мача между Оксфърд и Кембридж.

— Трябва да се е отразило много благотворно на занятията ти.

— Какво пък, така се научава повече, отколкото като седиш в лицея.

— Ами майка ти? Какво мисли по този въпрос?

— Майка ми е много разумна. Тя прави всичко, което искам.

— Ах ти, дяволче!… Имаш щастие, че не съм ти баща.

— В такъв случай вие щяхте да бъдете нещастен.

Невъзможно беше да се устои на очарованието му.

— Кажи ми, велики пътешественико — попита Кристоф, — познаваш ли моята родина?

— Да.

— Сигурен съм, че не знаеш нито дума немски.

— Напротив, много добре зная.

— Дай да видим.

Започнаха да разговарят на немски. Момчето бръщолевеше неправилно, но със забавна самоувереност; много умен, буден, Жорж не толкова разбираше, колкото отгатваше; често разбираше нещо съвсем друго, но пръв се смееше на грешките си. Разказваше увлечено за посетените места, за прочетените книги. Беше чел много, набързо, повърхностно, прескачайки половината страници, допълвайки с въображението си непрочетеното, но винаги пришпорван от живо и свежо любопитство, което търсеше навсякъде поводи за възторг. Жорж скачаше от една тема на друга, лицето му се оживяваше, когато говореше за развълнувалите го спектакли или творби. Познанията му бяха съвсем несистемни. Непонятно беше как е могъл да прочете някоя съвсем долнопробна книга, а не знаеше нищо за най-прочутите произведения.

— Всичко това е много приятно — каза Кристоф, — но от тебе няма да излезе нищо, ако не работиш.

— О, не ми и трябва. Ние сме богати.

— По дяволите! Положението е сериозно. Искаш да станеш негоден за нищо безделник!

— Напротив, искам да правя всичко. Глупаво е да се затвориш за цял живот само в една професия.

— Досега не е измислен друг начин, за да вършиш нещо както трябва.

— Така се казва.

— Как така „се казва“? Аз твърдя това. Четиридесет години вече изучавам занаята си и едва сега започвам да го овладявам!

— Четиридесет години само, за да науча занаята си! Ами кога ще го упражнявам?

Кристоф се разсмя.

— Ах ти, малък, многознаещ французин!

— Бих искал да стана музикант — заяви Жорж.

— Отлично, крайно време е да се заловиш за работа. Искаш ли да те уча?

— О! Бих бил толкова щастлив!

— Ела утре. Ще видя колко струваш. Ако не си годен за нищо, ще ти забраня изобщо да се докосваш до пианото. Ако имаш дарба, ще се опитам да направя нещо от тебе… Но предупреждавам те: ще те принудя да работиш.

— Ще работя — отвърна възторжено Жорж.

Уговориха си среща на другия ден. Преди да излезе, Жорж си спомни, че на другия както и на следващия ден имал други срещи. Да, нямало да бъде свободен до края на седмицата. Уговориха ден и час.

В уречения ден и час Кристоф го чака напразно. Беше разочарован. Радваше се като дете, че отново ще види Жорж. Неговото неочаквано посещение бе озарило живота му, беше се почувствувал така щастлив и развълнуван, че цялата нощ не спа. Мислеше си с признателност и умиление за младия приятел, дошъл при него от името на някогашния приятел; усмихваше се мислено на очарователната му външност: непринудеността, обаянието, лукавата и същевременно простодушна откровеност го запленяваха; изпаднал бе под властта на безмълвното опиянение, на шемета на щастието, което звънеше в ушите и сърцето му през първите дни на приятелството му с Оливие. Сега към това се прибавяше едно по-сериозно и едва ли не богоговейно чувство: отвъд живите той виждаше усмивката на миналото. Чака и на следващия, и на по-следващия ден. Никой. Нито дори писмо за извинение. Натъжен, Кристоф потърси основания, за да извини детето. То не знаеше къде да му пише, нямаше адреса му. А и ако го знаеше, не би се осмелило да му пише. Старото сърце, влюбено в младо същество, се стеснява да покаже явно, че има нужда от него; то знае отлично, че младият не чувствува същата потребност: не са на равни начала; а най-страшно от всичко е да изглеждаш натрапчив на някой, който не се интересува от тебе.

Мълчанието продължаваше. Макар и да страдаше, Кристоф си налагаше да не прави никакъв опит да открие Жаненови. Но всеки ден чакаше, момчето все не идваше. Той не замина за Швейцария. Цялото лято остана в Париж. Съзнаваше, че е безсмислено, но беше загубил вече вкус към пътуванията. Едва през септември се реши да прекара няколко дни във Фонтенбло.

Някъде към края на октомври Жорж Жанен отново почука на вратата му. Извини се спокойно, без капка смущение, че не е сдържал думата си.

— Не можах да дойда — каза той, — а после заминахме, бяхме в Бретан.

— Можеше да ми пишеш — каза Кристоф.

— Да, все се канех, но все нямах време… И освен това забравих — добави Жорж смеешком, — страшно забравям.

— Кога се върна?

— В началото на октомври.

— И ти трябваха цели три седмици, за да се наканиш да дойдеш?… Слушай, отговори ми искрено: майка ти ли беше против?… Не й ли е приятно да ме виждаш?

— Не, не, напротив. Тя ми каза днес да дойда при вас.

— Не разбирам.

— Когато ви видях последния път преди ваканцията, й разказах всичко. Тя ми каза, че съм постъпил добре; разпита ме за вас, отрупа ме с въпроси. Когато се върнахме от Бретан преди три седмици, ме подкани да ви посетя. Преди една седмица пак ми напомни. А тази сутрин, когато узна, че още не съм идвал, се разсърди и настоя да дойда веднага следобед.

— И не се срамуваш да ми разказваш всичко това? Трябва да те принуждават да идваш при мене?

— Не, не, не мислете така!… О, ето че ви огорчих! Извинете… Вярно, много съм разсеян… Скарайте ми се, но не ми се сърдете. Наистина ви обичам. Ако не ви обичах, нямаше да дойда. Не са ме принудили. Никой никога не ме принуждава да правя нещо друго, освен това, което искам.

— Ах ти, обеснико! — възкликна Кристоф и неволно се засмя. — А какво стана с музикалните ти амбиции?

— О, не съм престанал да мисля за това.

— Едва ли има голяма полза от мисленето ти.

— Сега съм решил да се заловя. През последните месеци не можех, имах страшно много работа. Но ще видите как ще започна да работя, стига само да не сте се отказали от мене…

(Той гальовно гледаше Кристоф.)

— Ти си шегобиец.

— Вие ме смятате за несериозен.

— Бога ми, така е.

— Отвратителна работа! Никой не гледа сериозно на мене. Отчаян съм.

— Ще те смятам за сериозен, когато те видя на работа.

— Да почваме тогава веднага!

— Сега нямам време. Утре.

— Не, утре е много далеч. Не мога да понеса да ме презирате цял един ден.

— Досаждаш ми.

— Моля ви!…

Надсмивайки се над собствената си слабост, Кристоф го накара да седне пред пианото и му заговори за музика. Зададе му въпроси; накара го да разреши леки задачи по хармония. Жорж не знаеше много, но вроденото му чувство към музиката компенсираше невежеството му; той намираше исканите от Кристоф акорди, без да знае имената им, а и грешките му, колкото и тромави да бяха, издаваха любознателност, усет и крайно изострена чувствителност. Той не приемаше без възражения забележките на Кристоф и умните въпроси, които задаваше на свой ред, бяха доказателство за прям характер, който не приема изкуството като религиозна догма, повтаряна машинално, а иска сам да го изживее. Не разговаряха само за музика. По повод хармонията Жорж припомняше някои картини, пейзажи, хора. Трудно беше да държиш юздите му; трябваше постоянно да го връща към темата, а и на Кристоф невинаги достигаше смелост за това. Забавно му бе да слуша жизнерадостното бъбрене на това младо същество, искрящо от ум и живот. Каква разлика в темпераментите между него и Оливие!… У единия животът протичаше като скрита, дълбока и безмълвна река; при другия всичко беше на повърхността: капризен ручей, който се пилееше в игри под слънцето. Но и в реката, и в ручея все същата прозрачна и чиста като очите им вода. Кристоф откриваше с усмивка някои вродени пристрастия, вкусове и отвращения, които му бяха добре познати, както и наивната непримиримост и великодушното сърце, отдаващо се цяло на това, което обича… Само че Жорж обичаше толкова много неща, че нямаше време да обича дълго едно и също нещо.

Той дойде отново на следващия ден, а и много дни наред. Пламтеше от красиво младежко увлечение по Кристоф и с възторг следваше прилежно уроците му… Но ето че възторгът отслабна, посещенията му се разредиха, той започна да идва не така често и после изобщо престана да идва. Отново изчезна цели седмици.

Беше лекомислен, разсеян, простодушно егоистичен и искрено влюбчив. Имаше добро сърце и жив ум, но ги пилееше на дребно, ден за ден. Прощаваха му всичко, защото доставяше удоволствие само с вида си; беше щастлив.

Кристоф не искаше да го съди. Не се оплакваше. Беше писал на Жаклин, за да й благодари, че бе изпратила сина си при него. Жаклин му отговори с кратко писъмце, издаващо сдържано вълнение; изказваше пожелание Кристоф да се интересува от Жорж, да го ръководи в живота. Не правеше никакъв намек, че могат да се видят. От свян пред миналото и от гордост не можеше да се реши да го срещне отново. А Кристоф не сметна, че може да я посети, без да го е поканила. Така те останаха разделени един от друг, като се зърваха само понякога отдалеч на някой концерт, свързани само с редките посещения на младежа.

* * *

Зимата измина. Грация пишеше вече много рядко. Тя пазеше вярното си приятелство към Кристоф. Но като истинска италианка, не особено сантиментална и в плен на действителността, на нея й бе необходимо да вижда хората, ако не за да ги помни, то поне за да й бъде приятно да разговаря с тях. За да подхранва мисълта за тях, й беше необходимо да освежава от време на време зрителната си памет. Затова писмата й ставаха все по-кратки и далечни. Все още бе сигурна в Кристоф, както и той в нея. Но тази сигурност пръскаше повече светлина, отколкото топлина.

Кристоф не страдаше много от новите си разочарования. Музикалната му дейност достатъчно запълваше съществуването му. Когато достигне известна възраст, истинският творец живее много повече в изкуството си, отколкото в живота: животът се превръща в мечта, а изкуството става действителност. Съприкосновението с Париж бе разбудило мощната му творческа мисъл. Няма по-енергичен стимул в света от гледката на този град на труда. И най-флегматичните се заразяват от неговата трескава деятелност. Кристоф, отпочинал след дългите години на здрава самота, разполагаше с огромен запас от сили, които можеше сега да изразходва. Обогатен от новите завоевания, които постоянно правеше в областта на музикалната техника дръзкият и любознателен френски ум, Кристоф на свой ред се стремеше към нови открития; по-буен и по-първичен, той отиваше по-далеч от всички французи. Но в новите си дръзновения не се уповаваше вече на случайните неосъзнати хрумвания. Беше в плен на властна потребност от яснота. През целия му живот геният му се бе подчинявал на ритъма на променливи токове. Последователният преход от единия към другия полюс и запълването на интервала между тях се явяваше закон за него. След като в предишния период ненаситно бе съзерцавал „очите на хаоса, проблясващи през воала на порядъка“, готов едва ли не да разкъса булото, за да ги види по-добре, сега се опитваше да се изтръгне от обаянието им и отново да покрие лицето на сфинкса с вълшебната мрежа на тържествуващия дух. Властният полъх на Рим го бе обвеял. Подобно на тогавашното парижко изкуство, на чието влияние се поддаваше до известна степен, и той се стремеше към ред. Само че не по примера на уморените реакционери, които изразходват малкото останали им сили, за да бранят своя сън, не реда, създаден във Варшава! Тези прекрасни хора се връщат към Сен-Санс, към Брам, към подобните нему във всички изкуства, към майсторите на тематична музика, блудкавите неокласици, за да търсят необходимия им покой! Сякаш са изнурени от страсти! Много скоро сте се изтощили, приятели… Не, аз нямам пред вид вашия ред. Моят ред е от друго естество. Той се изразява в хармонията на свободните чувства и волята… Кристоф се стараеше сега да поддържа в изкуството си строго равновесие на жизнените сили. Новите акорди, музикалните демони, които бе извлякъл от бездната на звуците, му служеха за изграждане на светли симфонии, обширни слънчеви постройки, напомнящи италианските базилики с куполи.

Тези мисловни игри и схватки запълниха цялата зима. Тя изтече бързо, макар и понякога вечер, в края на деня, когато се оглеждаше назад към изминатия си живот, Кристоф да не можеше да каже дали бе живял дълго или кратко, дали бе още млад или много стар…

* * *

Но ето че нов лъч човешка топлота разкъса воалите на бляна и отново върна пролетта. Кристоф получи писмо от Грация, в което тя му съобщаваше, че идва в Париж с двете си деца. Отдавна бе запланувала това пътуване. Братовчедка й Колет често я канеше. Страхът от усилието, което трябваше да направи, за да наруши привичките си, за да се изтръгне от леността и спокойствието си, както и от своя home^[6], който обичаше, за да влезе в добре познатия й парижки вихър, я караше да отлага от година на година пътуването си. Но тази пролет я обзе меланхолия, може би тайно разочарование — колко безмълвни романи се крият в женското сърце, неизвестни за другите и често непризнати от самото него, — и тя пожела да напусне Рим. Заплахата от епидемия се оказа удобен предлог, за да ускори заминаването на децата и тя тръгна на път няколко дни, след като бе изпратила писмото си до Кристоф.

Едва узнал, че е вече у Колет, Кристоф побърза да я посети. Намери я пак вглъбена в себе си и далечна. Това го наскърби, но не й показа огорчението си. Почти бе пожертвувал вече егоизма си и това го правеше по-прозорлив. Разбра, че тя носи в себе си някаква горест, която иска да скрие, затова се зарече да не я разпитва. Помъчи се само да я развлече, разказвайки й весело своите злополучни приключения, споделяйки заниманията си, плановете си и обгръщайки я незабележимо с любовта си. Тя се почувствува цялата пропита от голямата му деликатна нежност. Интуицията й подсказа, че Кристоф отгатва мъката й. Това я трогна. Изтерзаното й сърце си отдъхна край приятеля, който й говореше за странични неща. И постепенно той забеляза, че тъжната сянка в очите на приятелката му избледня, погледът й стана по-топъл, все по-топъл… И един ден, както й говореше, той млъкна внезапно и погледна, без да каже нищо.

— Какво ви стана? — попита го тя.

— Днес най-после сте същата, както преди — отвърна й той.

— Вярно — промълви тя шепнешком и се усмихна.

Не беше много лесно да разговарят необезпокоявани. Рядко оставаха сами. Колет им даряваше присъствието си по-често, отколкото биха желали. Тя беше прекрасна въпреки всички свои недостатъци, искрено привързана към Грация и към Кристоф. Но и през ум не й минаваше, че може да им досажда. Отлично бе забелязала — очите й не пропускаха нищо — флирта на Кристоф с Грация, както се изразяваше тя: флиртът беше нейна стихия и тя бе очарована; нямаше нищо против да го поощри. Но именно това не бе нужно. Те двамата искаха само тя да не се бърка в неща, които не я засягат. Достатъчно бе да се появи, да подхвърли на единия от двамата някой дискретен (всъщност недискретен) намек за тяхната дружба и изражението и на Кристоф, и на Грация ставаше ледено и те заговорваха за нещо друго. Колет си обясняваше тяхната сдържаност с най-различни причини, но не се досещаше само за една — истинската. За щастие на двамата приятели тя не можеше да се застои на едно място. Сновеше насам-натам, влизаше, излизаше, надзираваше всичко в дома и се занимаваше със сума работи наведнъж. В промеждутъците между появяванията й Кристоф и Грация, останали сами с децата, подновяваха невинните си разговори. Никога не говореха за чувствата, които ги свързваха. Споделяха дребните ежедневни случки в съществуването си. Грация се осведомяваше с женско любопитство за начина на живот на Кристоф. У него всичко беше не както трябва; имаше безкрайни разправии с чистачките, постоянно бе мамен и обиран от прислужниците си. Тя се смееше от сърце, майчински състрадателна към това голямо дете, лишено от практически усет. Веднъж, когато Колет, досадила им повече от друг път, си бе отишла току-що, Грация въздъхна:

— Бедната Колет! Много я обичам… но е страшно скучна!…

— И аз я обичам — отвърна Кристоф, — ако под това разбирате, че ни е дошла до гуша.

Грация се засмя.

— Слушайте… позволявате ли ми… тук решително няма начин да поговорим спокойно… позволявате ли ми да дойда някой път у вас?

Той се смая.

— При мене? Бихте ли дошла?

— Няма ли да ви е неприятно?

— Да ми е неприятно? Ах, господи!

— Добре тогава, какво ще кажете за вторник?

— Вторник, сряда, четвъртък, който ден искате.

— В такъв случай вторник четири часа, уговорено.

— Вие сте добра, вие сте добра.

— Чакайте, само че при едно условие.

— При едно условие? Няма смисъл. Аз съм съгласен на всичко. Сама знаете, че съм готов на всичко и с условие, и без условие.

— Предпочитам да поставя едно условие.

— Обещавам ви.

— Но вие още не знаете какво.

— Все едно, обещавам. Каквото искате.

— Но чуйте най-напред, твърдоглавецо!

— Слушам.

— Условието ми е да не променяте нищо в жилището си дотогава, нищо, разбирате ли? Всичко да остане в съвършено същия вид.

Лицето на Кристоф се удължи. Изглеждаше направо съкрушен.

— А, това не е честно!

— Виждате ли, че не е хубаво човек да се съгласява много бързо! — засмя се тя. — Но вече обещахте.

— Но защо ви е нужно това?

— Защото искам да ви видя в дома ви такъв, какъвто сте всеки ден, а не когато очаквате посещението ми.

— Но позволете ми все пак…

— Нищо. Не позволявам нищо.

— Но поне…

— Не, не, и не! Не искам да слушам. Или изобщо няма да дойда, ако предпочитате така…

— Знаете прекрасно, че ще се съглася на всичко само и само да дойдете.

— Решено ли е тогава?

— Да.

— Давате ли ми думата си?

— Да, тиранино.

— Добър тиранин, нали?

— Не съществуват добри тирани; има само тирани, които са обичани, и тирани, които са мразени.

— Аз съм и двата вида едновременно, нали?

— Не, вие сте само от първия.

— Тъй или иначе, е доста унизително.

В уречения ден тя дойде. С присъщата си взискателна честност Кристоф не бе посмял да нареди нито един лист хартия в хаотичното си жилище: щеше да се сметне опозорен. Но беше като на тръни. Срамуваше се какво ли ще си помисли приятелката му. Чакаше я тревожно. Тя бе точна и дойде само четири или пет минути след уговорения час. Чу уверените й стъпки по стълбището. Тя позвъни. Той стоеше зад вратата и тутакси отвори. Грация бе облечена просто, но изящно. Видя през воалетката спокойните й очи. Казаха си полугласно „добър ден“ и се ръкуваха. Тя бе по-мълчалива от обикновено, той, несръчен и развълнуван, мълчеше, за да скрие смущението си. Покани я да влезе, без да каже думите, които бе приготвил, за да й се извини за разхвърлената стая. Тя седна на най-здравия стол, а той — до нея.

— Това е моят работен кабинет.

Това бе единственото, което се сети да каже.

Замълчаха. Тя разглеждаше стаята, без да бърза, с добродушна усмивка, леко смутена самата тя. (По-късно му призна, че като дете решила да му отиде на гости, но тъкмо когато щяла да влезе, се уплашила.) Беше поразена от самотния и неприветлив изглед на дома му: тясно и тъмно антре, пълна липса на комфорт, видима бедност — сърцето й се сви. Тя се изпълни с нежност и състрадание към стария си приятел, който въпреки огромната си работа, минал през толкова несгоди и достигнал известна слава, не бе успял да се избави от материалните притеснения. Същевременно забавно й беше пълното безразличие на Кристоф към уютността, което личеше от голотата на стаята — нито килим, нито картина, нито някакъв артистичен предмет, нито кресло. Единствените мебели бяха една маса, три корави стола и пианото; и ръкописи, ръкописи, примесени с няколко книги; навсякъде ръкописи — върху масата, под масата, по паркета, върху пианото, по стоповете, — тя се усмихна, като си даде сметка колко добросъвестно бе удържал думата си.

След малко го попита:

— Тук ли работите? — и посочи стола, на който бе седнала.

— Не — отвърна той, — там.

И посочи с пръст най-тъмното кътче на стаята и един нисък стол, обърнат гърбом към светлината. Без да каже нито дума, тя се запъти натам и седна, изпълнена с хубаво чувство към него. Помълчаха няколко минути. После той стана и седна на пианото. Започна да свири, импровизирайки в продължение на половин час. Чувствуваше присъствието на приятелката си и безгранично щастие заливаше сърцето му. Изсвири чудни неща със затворени очи. Тогава тя схвана красотата на тази стая, населена с божествени мелодии; чуваше любимото, страдащо сърце, все едно, че то биеше в собствените й гърди.

Когато стройните съзвучия стихнаха, той остана още за миг неподвижен пред пианото; после се обърна, защото чу зад себе си зачестеното дишане на Грация, тя плачеше. Младата жена се приближи до него.

— Благодаря — прошепна тя и го улови за ръка.

Устните й леко трепереха. Тя затвори очи. Той също. Няколко мига останаха така, ръка в ръка. Времето спря.

Тя вдигна клепачи и за да се отърси от смущението си, попита:

— Мога ли да видя останалата част от жилището ви?

Щастлив също пред възможността да прикрие вълнението си, Кристоф й отвори вратата на съседната стая, но тутакси се засрами. Там имаше само тясно желязно легло.

По-късно, когато довери на Грация, че никога не бе въвеждал любовница в къщата си, тя му каза насмешливо:

— Така и подозирам! Би трябвало да е страшно смела!

— Защо?

— За да спи в леглото ви!

В спалнята му имаше и един селски скрин, една отливка от смъртната маса на Бетховен, а до леглото, в евтини рамки, снимки на майка му и на Оливие. Върху скрина още една снимка: Грация на петнадесет години. Беше я намерил в Рим в един неин албум и си я бе откраднал. Призна й провинението си и й поиска прошка. Тя погледна снимката и попита:

— Нима ме разпознавате тука?

— Разпознавам ви и ви помня такава.

— Коя от двете предпочитате?

— Вие сте си останала все същата. Обичам ви винаги еднакво. Разпознавам ви навсякъде. Дори на снимките ви като съвсем малко дете. Не можете да си представите с какво вълнение отгатвам под тази обвивка цялата ви душа. Нищо не ми дава по-ясна представа за вашето безсмъртие. Обичам ви, преди да сте се родила, ще ви обичам даже след…

Той млъкна. Тя не отговори, обзета от любовно вълнение. Когато се върна в кабинета му и той й показа пред прозореца своя другар — дръвчето, на което чуруликаха врабчета, тя каза:

— Знаете ли какво ща направим сега? Ще закусим. Донесох чай и сладки, защото си помислих, че навярно нямате нищо такова. Донесох и нещо друго. Дайте ми пардесюто си.

— Пардесюто ми?

— Да, да, дайте ми го.

Тя извади от чантата си игла и конец.

— Но как, нима искате…

— Миналия път имаше две копчета, чиято съдба ме безпокои. Какво е състояние им днес?

— Вярно, още не съм се сетил да ги пришия. Това е така досадно!

— Горкото момче! Дайте.

— Срам ме е.

— Хайде, пригответе чая.

Той донесе в стаята чайника и спиртната лампа, за да не загуби нито миг от присъствието на приятелката си. Докато шиеше, тя наблюдаваше коварно несръчните му движения. Пиха чай в нащърбени чаши; тя ги намери ужасни, макар и да се опитваше да го щади, а той протестира възмутен, защото бяха спомен от съвместния му живот с Оливие.

Когато Грация си тръгна, той я попита:

— Нали не ми се сърдите?

— За какво?

— За безпорядъка в дома ми.

Тя се засмя.

— Ще сложа ред.

А когато тя посегна към дръжката на вратата, той коленичи пред нея и целуна краката й.

— Но какво правите? — възкликна тя. — Ах вие, безумецо! Скъпи безумецо! Довиждане.

* * *

Уговориха се тя да идва всяка седмица в определен ден. Грация го накара да й обещае, че няма да има вече ексцентричности, падания на колене и целувания на крака. Тя излъчваше толкова приятно спокойствие, че дори в дни на безумие, то се предаваше и на него. Макар че, когато беше сам, той мислеше за нея със страстно желание, когато бяха заедно, те винаги се държаха като добри другари. Никога не му се изплъзваше нито една дума, нито един жест, който би могъл да разтревожи приятелката му.

За именния ден на Кристоф тя облече момиченцето си така, както бе облечена самата тя някога, когато за първи път видя Кристоф. Накара детето да изсвири пиесата, която някога Кристоф я бе карал да повтаря.

Това обаяние, нежност и добри приятелски чувства бяха примесени с противоречиви склонности. Грация беше лекомислена, обичаше обществото, приятно й бе да бъде ухажвана дори от глупци. Беше много кокетна, освен с Кристоф, но понякога дори и с него. Когато той бе нежен с нея тя охотно се държеше студено и далечно. Но ако той биваше студен и сдържан, тя ставаше нежна и му отправяше мили закачки. Беше възможно най-порядъчната жена. Но и у най-порядъчната жена понякога се събужда проститутката. Тя държеше да не шокира обществото и се съобразяваше с условностите. Тъй като имаше безспорни музикални заложби, разбираше творбите на Кристоф, но не проявяваше истински интерес към тях. (Това му бе добре известно.) За истинската римлянка изкуството има стойност само дотолкова, доколкото се свежда до живота, а животът — до любовта… Любовта, която се таи в сладострастното, пълно с нега тяло… За какво й са тревожните симфонии, трагичните размишления, интелектуалните страсти на Севера? На нея й е нужна музика, в която без никакви усилия разцъфват скритите желания, нужна й е опера, отразяваща любовния живот без изнурителни бурни чувства, сантиментално, чувствено и лениво изкуство.

Грация бе слабохарактерна и променлива. Тя можеше да се залови със сериозни занимания само за кратко време; необходими й бяха развлечения; рядко правеше на следващия ден това, което бе намислила в навечерието. Колко детинщини, колко озадачаващи прищевки! Непонятната натура на жената, нейният от време на време болезнен и неразумен характер… Тя си даваше сметка и в такива моменти гледаше да е сама. Познаваше слабостите си и се упрекваше, че не може да им устои, след като те огорчаваха приятеля й. Понякога, без той да узнае, тя му принасяше някои истински жертви. Но в крайна сметка природата беше по-силна. Между другото Грация не можеше да понесе мисълта Кристоф да я командува и един-два пъти, за да му докаже независимостта си, направи обратното на това, което той искаше. После съжаляваше. Нощем се измъчваше от угризения, че не прави Кристоф по-щастлив; обичаше го много повече, отколкото му показваше: чувствуваше, че приятелството й към него е най-хубавата част от душата й. Както се случва обикновено, когато двама много различни хора се обичат, те бяха най-тясно свързани, когато не бяха заедно. Всъщност ако някакво недоразумение бе разделило съдбите им, вината не беше изцяло у Кристоф, както той наивно вярваше. Дори по времето, когато Грация най-силно го обичаше, щеше ли да се ожени за него? Може би с готовност щеше да даде живота си за него, но щеше ли да приеме да го изживее докрай с него? Тя знаеше — макар и да не признаваше на Кристоф, — че бе обичала мъжа си и дори сега, след всичкото зло, което бе изтърпяла от него, тя го обичаше, както никога не бе обичала Кристоф… Тайни на сърцето, тайни на тялото, с които човек не е особено горд и затова ги скрива от хората, които му са скъпи не само от уважение към тях, но и от благосклонно съчувствие към себе си… Кристоф бе премного мъж, за да ги отгатне: но в отделни проблясъци той осъзнаваше, че жената, която го обичаше най-много, държеше съвсем малко на него и че не трябва да разчитаме напълно никому, никому. Това не се отразяваше на любовта му… Не го изпълваше дори с огорчение. Душевната ведрина на Грация се бе предала и на него. Той приемаше всичко. О, живот, защо да те упрекваме за това, което не можеш да ни дадеш? Нима такъв, какъвто си; не си прекрасен и свещен? Трябва да обичаме усмивката ти, Джоконда…

Кристоф продължително съзерцаваше красивото лице на приятелката си и четеше много неща по него — и минали, и бъдещи. През дългите години, когато бе живял сам и бе пътувал, говорейки малко, но наблюдавайки много, той се бе научил да отгатва женското лице, този богат и сложен език, създаден от вековете, хиляди пъти по-сложен от говоримия език. То отразява нацията… Вечни противоречия между чертите на лицето и произнесените думи! Някой профил на млада жена с ясен, малко сух рисунък, напомнящ Бърн-Джоунс, трагичен, сякаш разяден от тайна страст, ревност, Шекспирова скръб… Жената заговорва: дребна буржоазка, глупава като гъска, посредствена кокетка и егоистка, която няма никаква представа какви страшни сили се таят в плътта й. И все пак в нея дремят страст и буйност. Под каква форма ще се разразят някой ден? В алчност за печалби, съпружеска ревност, ползотворна енергия или болезнена злост? Не се знае. Възможно е дори тя да ги предаде на някой свой потомък, преди да настъпи часът на взрива. Но тази стихия е надвиснала над някои жени като неизбежна съдба.

И Грация носеше бремето на такова метежно наследство — от цялото богатство на старите семейства то единствено най-малко е изложено на риска да бъде разпиляно по пътя. Но тя поне съзнаваше това. Голяма сила е да съзнаваш слабостта си, да можеш да бъдеш, ако не господар, то поне кормчия на унаследената душа, с която си свързан и която те носи като кораб, да превърнеш съдбата в свое оръдие, да я използуват като платна, които разпускаш или свиваш в зависимост от вятъра. Когато Грация затвореше очи, чуваше в себе си не един тревожен глас, чийто тембър й бе познат. Но обуздани от хармоничния й ум, дисонансите накрая се сливаха в здравата й душа и зазвучаваха като дълбока мека музика.

* * *

За съжаление не е в наша власт да предадем на потомството си най-хубавата част от нашата кръв.

От двете деца на Грация едното, момичето, Аурора, единадесетгодишна, й приличаше; не беше така хубава като майка си, в нея се чувствуваше някаква селска жилка и тя леко накуцваше. Приятно момиче, сърдечно и весело, с цветущо здраве, много добронамереност, но малко природни дарования извън леността и склонността към безделие. Кристоф я обожаваше. Когато я видеше до Грация, той вкусваше очарованието, което ни доставя едно раздвоено същество, наблюдавано едновременно в два различни момента от живота му. Две цветя, разцъфнали на едно и също стъбло: все едно „Светото семейство“ от Леонардо — Богородица и света Ана, усмивка от една и съща гама. С един поглед обхващаш пълния развой на една женска душа; красива и тъжна гледка, защото виждаш преходността на всичко земно… Нищо по-естествено за едно страстно сърце да бъде влюбено пламенно и чисто едновременно в две сестри или в майка и в дъщеря. Кристоф би желал да обича любимата жена в цялото нейно потомство. Нима всяка нейна усмивка, сълза, бръчка по скъпото лице, не бяха друго същество, спомен от отшумял живот, преди самата тя да е прогледнала за светлината, или пък предвестник за ново същество, което щеше да се яви, когато нейните прекрасни очи се затворят?

Момчето, Лионелло, беше деветгодишно. Много по-красиво от сестра си, по-изтънчено, прекалено изтънчено, то бе наследило от баща си анемичното, изхабено тяло; беше умно, гальовно и потайно, богато на порочни инстинкти. Имаше големи сини очи и дълги руси коси на момиче, блед тен, крехки гърди и болезнена нервност, която използуваше при случай, тъй като беше роден комедиант и умееше необяснимо да напипва слабото място на хората. Грация го обичаше повече поради естественото предпочитание на майките към болнавите деца, както и поради обаянието, което упражняват върху добрите и порядъчни майки синове, които не се отличават нито с едното, нито с другото качество, защото в тяхно лице виждат удовлетворена онази част от природата си, която са потъпкали. Към това чувство се примесва и споменът за мъжа, донесъл им страдание и наслада, когото може би са презирали, но и обичали. Цялата пищна флора на душата, избуяваща в тъмния и топъл парник на подсъзнанието.

Макар и Грация да се стараеше да разпределя по равно между децата обичта си, Аурора чувствуваше разликата и страдаше малко. Кристоф отгатваше чувствата й, а и тя отгатваше неговите. Те инстинктивно се сближаваха. Докато между Кристоф и Лионелло тътнеше подмол на неприязън, която детето прикриваше с прекалено мило глезене, а Кристоф потискаше като недостойно чувство. Той се насилваше; мъчеше се да обикне детето на другия, като че ли е точно онова, което с неизказана радост би имал от любимата. Затваряше очи за лошия характер на Лионелло, както и за всичко, което му напомняше „другия“. Стараеше се да открие у него само душата на Грация. По-проницателна, Грация не си правеше никакви илюзии относно сина си, но това само засилваше любовта й.

* * *

Обаче болестта, която от дълги години тлееше у детето, се разрази внезапно. Туберкулоза. Грация реши да се затвори с Лионелло в един санаториум в Алпите. Кристоф изказа желание да я придружи. Тя го разубеди, боейки се от общественото мнение. Наскърби го огромното значение, което тя отдаваше на условностите.

Грация замина, като остави дъщеря си при Колет. Скоро тя се почувствува страшно самотна сред болните, говорещи само за болестта си, в лоното на безпощадната природа, която наблюдава с надменно безучастие жалките човешки същества. За да избегне потискащата гледка на тези нещастници, които с плювалник в ръка се дебнат едни други и следят по лицето на ближния опустошенията на смъртта, тя напусна болничния корпус и нае малка къщичка, в която бе сама с малкия болен. Високопланинският климат влоши, вместо да подобри състоянието на Лионелло. Температурата му се повиши. Грация прекара тревожни нощи. Кристоф предугаждаше интуитивно, макар и приятелката му да не пишеше нищо: тя се затваряше в гордостта си; искаше й се приятелят й да бъде при нея, но му бе забранила да я последва, а сега не се решаваше да признае: „Много съм слаба, имам нужда от вас…“

Една вечер, както стоеше на покритата тераса на хижата в здрачния час, така жесток за измъчените сърца, тя видя… стори й се, че вижда по пътеката, която почваше от въздушната железница… Някакъв мъж крачеше бързо, като се спираше колебливо, леко прегърбен. Той вдигна глава и погледна към хижата. Грация изтича вътре, за да не я види; тя притискаше с две ръце сърцето си и се смееше силно развълнувана. Макар и да не вярваше в бога, коленичи и скри лице в ръцете си: изпитваше потребност да благодари някому… Но той все не идваше. Тя погледна, скрита зад завесите. Кристоф се беше спрял, облегнат на оградата на една нива, близо до вратата на къщичката. Не смееше да влезе. А тя, по-смутена от него, се усмихваше и шепнеше:

— Ела… ела…

Най-сетне той се реши и позвъни. Тя беше вече при вратата. Отвори му. Той гледаше като предано куче, което се страхува да не го бият. Промълви:

— Дойдох… Прощавайте.

Тя отвърна:

— Благодаря.

И му призна колко много го очакваше.

Кристоф й помагаше в грижите около детето, чието състояние се влошаваше. Той правеше това от все сърце. Детето се държеше раздразнено и неприязнено; то вече не се мъчеше да скрие чувствата си и му казваше жестоки неща. Кристоф приписваше всичко на болестта. Проявяваше неприсъщо за него търпение. Прекараха край леглото на детето много мъчителни дни и особено една нощна криза, след която Лионелло, макар и да изглеждаше загубен, бе спасен. Тогава те изпитаха такова чисто щастие, бдейки над заспалото болно дете, че тя внезапно стана, облече мантото си с качулка и повлече Кристоф навън, на пътя, в снега, безмълвието и нощта, под студените звезди. Облегната на ръката му, вдъхващи с опиянение ледения покой на света, те размениха само няколко думи. Никакъв намек за любов. Само когато се прибираха, тя му каза на прага:

— Мили, мили приятелю… — докато в очите й грееше щастието, че детето им е спасено.

Това бе всичко. Но те почувствуваха, че връзката им бе сякаш осветена.

* * *

Когато се върнаха в Париж след дългия период на оздравяване, настанена в малкия дом, който бе наела в Паси, Грация вече не се грижеше за общественото мнение; чувствуваше се достатъчно смела да го пренебрегне заради приятеля си. Животът им вече бе така тясно свързан, че би й се сторило подло да крие приятелството помежду им, макар и неизбежно да ги грозеше опасността от злословия. Тя приемаше Кристоф по всеки час на деня. Показваше се с него на разходка, в театъра; говореше му интимно пред всички. Никой не се съмняваше, че са любовници. Самата Колет намираше, че изваждат прекалено много на показ отношенията си. Грация пресичаше намеците с усмивка и не им обръщаше внимание.

И все пак тя не бе дала никакви нови права на Кристоф над себе си. Те бяха само приятели; той се отнасяше към нея все със същото нежно уважение. Но между тях нямаше нищо скрито; съветваха се за всичко и Кристоф незабелязано започна да упражнява едва ли не семеен авторитет в дома й: Грация го слушаше и следваше съветите му. След прекараната в санаториума зима тя вече не беше същата. Тревогите и умората бяха тежко изпитание за здравето й, дотогава неуязвимо. Те се бяха отразили главно на психиката й. Независимо от няколко повторни проявления на някогашните й прищевки, а у нея се забелязваше някаква сериозност, съсредоточеност, по-неизменно желание да бъде добра, да се образова, да не причинява мъка. Беше трогната от обичта на Кристоф, от безкористието, от чистосърдечието му; и се замисляше да му достави голямото щастие, за което той вече не смееше да мечтае — да стане негова жена.

След отказа й той никога повече не се бе върнал на този въпрос. Не смяташе, че има право да го стори, но продължаваше да съжалява за несбъднатата си надежда. Макар и да се отнасяше с уважение към думите на приятелката си, лишените й от илюзии възгледи за брака не бяха много убедителни за него; все още упорито вярваше, че съюзът на две същества, свързани с дълбока и благоговейна любов, е връх на човешкото щастие. Съжаленията му се възобновиха, след като се срещна със старата съпружеска двойка Арно.

— Госпожа Арно беше минала петдесетте. Мъжът й беше шестдесет и пет или шестдесет и шест годишен. И двамата изглеждаха много по-стари; той бе напълнял. Тя бе станала съвсем тънка, малко вдетинена; и без това крехка някога, сега се бе превърнала в дихание. Бяха се оттеглили в къщичка в провинцията, след като Арно се бе пенсионирал. Нищо вече не ги свързваше със съвременния живот освен вестника, който идваше в задрямалото градче в угасващото им съществуване, за да им донесе закъснелия отглас от светската глъчка. Прочели бяха веднъж в него името на Кристоф. Госпожа Арно му бе писала няколко сърдечни, малко сковани думи, за да му каже, че се радват на успехите му. Той веднага се качи на влака, без да ги предизвести.

Завари ги в градината, задрямали под кръглия балдахин на един ясен в топлия летен следобед. Приличаха на двамата стари съпрузи на Бьоклин, заспали в беседката, ръка в ръка. Слънцето, дрямката, старостта тегнат над тях; те угасват, затънали са вече до пояс във вечния сън. По като последен проблясък на живот оцелява докрай тяхната обич, сплетените им ръце, общата топлина на угасващите им тела… Много се зарадваха на посещението на Кристоф и на спомените, които той събуди. Разговаряха за предишните дни, които отдалеч им се струвала толкова светли. Арно бъбреше с удоволствие, но беше почнал да забравя имената. Госпожа Арно му ги подсказваше. Тя охотно мълчеше. Предпочиташе да слуша, отколкото да говори; но образите на миналото бяха запазили цялата си свежест в безмълвното й сърце. И от време на време проблясваха като лъскави камъчета на дъното на поточе. Кристоф разпозна един от тях в очите на госпожа Арно, които го гледаха с топло съчувствие, но името на Оливие не бе произнесено. Старият Арно проявяваше трогателно несръчно внимание към жена си. Грижеше се да не би да й е студено, да не би да й е топло; вглеждаше се с неспокойна любов в скъпото, повехнало лице, като се мъчеше да го успокои с уморена усмивка. Кристоф ги наблюдаваше развълнуван не без известна завист… Да остарееш заедно с другарката си. Да обичаш в нея дори безпощадните следи на годините. Да си кажеш: „Тези ситни бръчици край очите, по носа ми са познати, видях как се издълбават, зная кога се появиха. Тези мили бели коси се обезцветяваха ден след ден ведно с мен, малко заради мен, уви! Това нежно лице подпухна и почервеня, брулено от общите ни изнурителни грижи и несгоди. Душа моя, обичам те още повече, загдето си страдала и остаряла ведно с мене. Във всяка твоя бръчка звучи музиката на миналото.“ Трогателни старци, които след дългото житейско бдение рамо до рамо се канеха да заспят в безметежната нощ пак неразделни! Срещата с тях подействува благотворно на Кристоф и същевременно го натъжи. О, колко красиво би било да живееш и да умреш така.

Когато отново се срещна с Грация, той не можа да се въздържи да не й разкаже за посещението си у Арно. Не сподели с нея какви мисли бяха събудили в душата му двамата съпрузи. Но тя ги прочете. Той бе изцяло погълнат от спомена, отвръщаше очи и замлъкваше за миг. Тя го гледаше, усмихваше се и смущението на Кристоф се предаваше и на нея.

Тази вечер, останала сама в стаята си, тя се замечта. Повтаряше си разказа на Кристоф. Но видението, което изплуваше в съзнанието й, нямаше нищо общо с двамата стари съпрузи, задрямали под ясена, а бе плахата и пламенна мечта на нейния приятел. И сърцето й преливаше от любов. Когато загаси светлината и си легна, тя си помисли: „Наистина, безсмислено, безсмислено и престъпно е да се изпусне подобно щастие. Има ли радост на света, която да се равнява на радостта да направиш щастлив любимия човек? Как? Нима го обичам?“ Тя притихна заслушана развълнувано в гласа на сърцето си, което отвърна: „Обичам го.“

В този момент от съседната стая, където спяха децата долетя суха дрезгава и зачестена кашлица. Грация наостри ухо. След боледуването на детето тя бе винаги неспокойна. Обади му се. То не отговори, а продължи да кашля. Тя скочи и отиде при него. То бе възбудено, хленчеше, оплакваше се, че не му е добре й млъкваше, за да кашля.

— Къде те боли?

Момчето не отговаряше, а само хленчеше, че го боли.

— Съкровище мое, моля ти се, кажи ми къде те боли.

— Не зная.

— Тук ли те боли?

— Да. Не. Не знам. Навсякъде ме боли.

При тия думи той се закашля наново силно и като че ли нарочно. Грация се уплаши. Тя имаше чувството, че детето се насилва да кашля, но се упрекна като го видя плувнало в пот и задъхано. Прегърна го, утеши го с нежни думи; Лионелло уж се успокои, но щом тя понечи да го напусне, той пак се разкашля. Трябваше да остане зъзнеща до леглото му, защото той не й позволяваше да се отдалечи дори само за да се облече, настояваше да му държи ръката; не я пусна, докато не го обори сън. Тогава тя си легна вледенена, неспокойна, смазана от умора. И й бе невъзможно да подеме нишката на бляновете си.

* * *

Момчето притежаваше удивителна способност да чете майчините си мисли. Често се среща — но рядко до такава степен — този вроден усет у същества от една и съща кръв, те нямат нужда дори да се погледнат, за да узнаят какво мисли другият; отгатват по хиляди неуловими признаци. Това естествено предразположение, засилено от съвместния живот, се бе изострило у Лионелло поради неговата нестихваща злост. Той притежаваше прозорливостта, породена от желанието да навреди. Ненавиждаше Кристоф. Защо? Защо някое дете намразва този или онзи, без нищо да му е сторил? Често съвсем случайно. Достатъчно е някой ден детето да си внуши, че ненавижда някого, за да свикне с тази мисъл, и колкото и да се опитвате да го вразумите, ще продължава да упорствува в чувствата си. Отначало се преструва, че ненавижда, а после наистина намразва. Понякога обаче съществуват по-дълбоки причини, които надхвърлят ума на детето. То не ги подозира… Още в първите дни на познанството си с Кристоф синът на граф Берени бе почувствувал неприязън към мъжа, когото майка му бе обичала. Като че ли бе прочел мислите на майка си в мига, когато бе почти решила да се омъжи за Кристоф. От този миг той вече ги наблюдаваше постоянно. Беше винаги с тях, отказваше да излезе от салона, когато дойдеше Кристоф или пък внезапно се втурваше в стаята, където седяха двамата. Нещо повече, когато майка му останеше сама и се замислеше за Кристоф, той сядаше до нея и я дебнеше. Погледът му я стесняваше, караше я едва ли не да се черви. Тя ставаше, за да прикрие смущението си. Намираше удоволствие да казва неприятни неща на Кристоф пред нея. Тя го молеше да млъкне. Той продължаваше в същия дух. Ако се опитваше да го накаже, той я заплашваше, че ще се разболее. Още от ранното си детство използуваше успешно тази тактика. Когато му се бяха скарали един ден, докато беше съвсем малък, той бе наумил да се съблече за отмъщение и да легне гол върху каменния под, за да хване силна хрема. Когато веднъж Кристоф донесе една музикална творба, която бе композирал за именния ден на Грация, Лионелло грабна ръкописа и повече не го видяха. Намериха го накъсан на парчета в сандъка за дърва. Грация загуби търпение и строго се скара на детето. Тогава то се разрева, разкрещя, затропа с крака и почна да се търкаля по земята. Получи нервна криза. Ужасена, Грация го запрегръща, започна да го умолява и му обеща всичко, което би пожелало.

От този ден Лионелло стана пълен господар, защото съзнаваше властта си и неведнъж прибягна до оръжието, което бе изпитал така успешно. Никога не можеше да се разбере до каква степен кризите му бяха истински или престорени. Той вече не се задоволяваше да ги използува като отмъщение, когато му противоречаха, но прибягваше към тях от чиста злост, когато майка му и Кристоф имаха намерение да прекарат заедно вечерта. Той започна дори да разиграва тази опасна игра просто по липса на друго занимание, от вкус към актьорството и за да опита докъде стига властта му. Проявяваше безкрайна изобретателност, измисляйки странни нервни припадъци: ту посред вечеря го обхваща конвулсивен трепет, събаряше чашата си или счупваше чинията; ту както се качваше по стълбата, се вкопчваше за перилото, пръстите му се сгърчваха и той твърдеше, че не може да ги разтвори. Или пък чувствуваше бодеж в слабините и почваше да се търкаля по земята с писъци; друг път се задушаваше. Естествено накрая наистина си навлече едно нервно заболяване. Но трудът му не беше отишъл напразно. Кристоф и Грация се бяха подлудили. Спокойните им срещи, тихите разговори, четенето, музиката, истински празници за тях, цялото това скромно щастие беше занапред унищожено.

От време на време малкият обесник им даваше кратък отдих било защото се уморяваше от ролята си или защото детската му натура вземаше връх и той се отвличаше с нещо друго. Сега беше напълно сигурен в победата си!

Тогава те се възползуваха бързо, бързо. Всеки час, който успяваха да си откраднат, им беше още по-скъп, защото не знаеха дали ще могат да му се порадват до края. Колко близки се чувствуваха един до друг! Защо не можеха да останат завинаги така?… Един ден Грация сама изказа съжаление. Кристоф взе ръката й.

— Вярно, защо?

— Нали знаете, мили приятелю — отвърна тя със съкрушена усмивка.

Кристоф знаеше. Знаеше, че тя жертвува за сина си тяхното щастие. Знаеше, че не се хваща на лъжите на Лионелло, но въпреки това го обожава. Познаваше слепия егоизъм на семейните чувства, които принуждават най-добрите индивиди да изразходват цялата си преданост за зли или посредствени издънки на своята кръв, а после не са в състояние да дадат нищо на хората, които са най-достойни и които самите те обичат най-много, но не са техни кръвни роднини. И макар и да се дразнеше, макар и да му идеше понякога да убие малкото чудовище, което разрушаваше живота им, той се прекланяше безмълвно и разбираше, че Грация не може да постъпи другояче.

Тогава и двамата се отказаха от щастието си без излишни вайкания. Но ако някой можеше да похити дължимото им щастие, никой не можеше да попречи на сърцата им да се слеят. Самият отказ от щастие, тази обща саможертва, ги свързваше по-силно от плътската връзка. Те поверяваха взаимно горестите си, разтоварваха се от собствените грижи и се нагърбваха с неприятностите на приятеля, така дори и мъката се превръщаше в радост. Кристоф наричаше Грация „свой изповедник“. Не й скриваше слабостите, които нараняваха самолюбието му. Разказваше за тях с прекалено смирение. Тя успокояваше усмихнато угризенията на това старо дете. Той стигаше дотам, че й признаваше дори материалните си притеснения. Беше се решил обаче на това едва след като се бяха уговорили ясно, че тя не би му предложила, а и той не би приел нищо. Последна бариера на гордостта, която той не прекрачи, а и тя не се опита да преодолее. Понеже й бе забранено да внесе в съществуването на приятеля си известно благоденствие, тя се изхитри да го обогати с нещо, което беше хиляди пъти по-ценно за него: своята обич. Той чувствуваше нейното дихание около себе си във всеки час на деня; не отваряше сутрин очи и не ги затваряше вечер, преди да се помоли безмълвно с любов и обожание. А тя, когато се събудеше или когато по цели часове нощем не можеше да заспи, си казваше: „Моят приятел мисли за мен!“

И дивно умиротворение ги приласкаваше.

* * *

Здравето на Грация бе разклатено. Често беше на легло или прекарваше по цели дни излегната в един шезлонг. Кристоф идваше всеки ден да разговаря, да чете с нея или да й показва новите си композиции. Тогава тя ставаше от стола си и се запътваше, накуцвайки с отеклите си крака към пианото. Свиреше донесената композиция. Най-голямата радост, която можеше да му достави. От всички ученички, които бе подготвил, тя и Сесил бяха най-надарените. Но музиката, която Сесил чувствуваше инстинктивно, почти без да я разбира, беше за Грация красив хармоничен език, чийто смисъл й бе понятен. Демоничното в живота и в изкуството й се изплъзваше напълно, но при изпълнението си тя внасяше яснотата на прозорливото си сърце. Тази яснота облъхваше творческия гений на Кристоф. Свиренето на неговата приятелка го караше да разбере по-добре неясните страсти, които бе изразил в творбата си. Той я слушаше със затворени очи, вървеше след нея, хванал ръката й, из лабиринта на собствената си мисъл. Изживявайки музиката си чрез душата на Грация, той се сливаше с нейната душа и я овладявате. От това тайнствено съвкупление се раждаха музикални творби, които бяха сякаш плод на двете им слети същества. Той й го каза веднъж, поднасяйки й сборник с композиции, изтъкани от съкровената същност на тях двамата.

— Ето нашите деца!

Те общуваха непрекъснато, и когато бяха заедно, и когато бяха разделени; пленителни вечери, прекарани в безмълвната стара къща, чийто декор бе сякаш създаден специално за Грация, а слугите, мълчаливи и сърдечни, пренасяха върху Кристоф част от почтителната си привързаност към домакинята. Наслада да слушат заедно звъна на отлитащите часове и да наблюдават изтичащия поток на живота. Застрашеното здраве на Грация хвърляше тревожна сянка върху тези щастливи мигове. Но въпреки различните дребни неразположения тя си оставаше така душевно ведра, че скритите й страдания само засилваха очарованието й. Тя беше „неговата мила, страдаща, трогателна приятелка с лъчезарно лице“. И той й пишеше понякога вечер, когато се върнеше от дома й с преливащо от любов сърце, не можейки да изчака до следващия ден, за да й го каже: „Liebe, liebe, liebe, liebe Grazia^[7]…“

* * *

Това безметежно щастие продължи няколко месеца. Мислеха си, че така ще продължава вечно. Детето като че ли ги бе забравило. Вниманието му бе отвлечено от нещо друго. Но след този отдих то пак се обърна към тях и повече не ги остави. Демоничното хлапе си бе наумило да раздели майка си от Кристоф. То поднови комедиите си. Не действуваше по предварително изработен план. Подчиняваше се ден след ден на прищевките си и на своята злост. Не подозираше каква вреда нанася. Искаше само да се позабавлява, като досажда на другите. Не престана, преди да извоюва от Грация обещанието, че ще си заминат от Париж и ще отпътуват надалече. Грация нямаше вече сили да се бори с него. Пък и лекарите я съветваха да поживее известно време в Египет. Трябваше да избегне нова зима в северния климат. Много причини подкопаха здравето й; моралните сътресения през последните години, постоянните грижи около здравето на сина й, продължителната неопределеност, вътрешната борба, която се водеше в нея, макар тя да не издаваше нищо, угризенията й за страданията, които причиняваше на приятеля си. За да не засилва терзанията й, които отгатваше, Кристоф не издаваше, че е огорчен от близката им раздяла. Не правеше нищо, за да я отдалечи; на лицата и на двамата бе изписано спокойствие, макар и всъщност да не го изпитваха, те успяваха да си го предадат един другиму.

Денят на раздялата настъпи. Септемврийска сутрин. Бяха напуснали заедно Париж по средата на юли и бяха прекарали последните седмици, които им оставаха, в Ангадин, близо до селото, където се бяха срещнали отново преди цели шест години.

От пет дни не можеха да излязат навън. Валеше неспирно; бяха почти единствени в хотела. Повечето курортисти се разбягаха. Най-сетне последната сутрин дъждът престана, но планината бе обвита в облаци. Децата тръгнаха напред със слугите, в първата кола. После тръгна и Грация. Кристоф я придружи до мястото, където пътят бързо се спуска на зигзаги към италианската равнина. Влагата ги пронизваше под гюрука на колата. Притиснати един до друг, те не разговаряха; дори не се гледаха. Каква странна светлина — полуден, полунощ — ги обгръщаше!… Дъхът на Грация овлажняваше воалетката й. Той притискаше топлата й ръчичка под ледената ръкавица. Лицата им се докоснаха. Целуна милата уста през воалетката.

Стигнаха до завоя на пътя. Той слезе. Колата потъна в мъглата. Изчезна. Той чуваше още трополенето на колелата и чаткането на конските копита. Белият саван на мъглата застилаше ливадите. Премръзналите дървета плачеха под нейната плътна мрежа. Ни полъх. Мъглата задушаваше живота. Кристоф се спря, не можейки да си поеме дъх… Вече няма нищо. Всичко е свършено…

Той вдъхна с широки гърди мъглата и пое по своя път. Нищо не е свършено за онзи, който още живее.