Михаил Анчаров
Сода-слънце (24)

Щастлив полет, клоун

Отворихме писмото, но това с нищо не ни помогна. Никаква разгадка на прословутия дявол там, разбира се, нямаше. Защото, разбира се, там имаше трети плик. Той знаеше какво прави и добре водеше играта. При това с надеждата, че дори при всичката си фантазия предполага, че не ще открием в подземието нищо фантастично, а само нещо много човешки вредно. Но какво именно? Жив фашист ли, който ни е чакал в подземието пет хиляди години? Интересно с какво се е хранил?… Е, оттук започваше фантастиката… Бр-р… Все пак жалко, че не взехме пушки.

— Владимир Андреевич… ето я… — каза Биденко.

Напред се мяркаше неясна фигура.

Всичко, което се случи след това, приличаше на страшен сън. Да, май беше сън. Защото само насън можеш да попаднеш в такава зловонна клоака, в която изчезнах, щом стъпих върху крехката корица, покриваща равния под, водещ към последната галерия. Ако не беше спасителният пояс и Биденко, щях да потъна в този проклет зандан. Измъкнахме се на твърдо място, изпомазани от някаква мръсотия и когато вдигнахме глави, пред нас в неясната светлина на фенерите изникна едно чудовище.

То стоеше пред нас неподвижно. Макар че едва ли това състояние можеше да се нарече неподвижност. Серният дим го обгръщаше с полупрозрачна пелена. Зад главата му ту се появяваше, ту изчезваше блед ореол и тогава щръкналите му нагоре коси пламваха. Казах — зад главата му? Не точно. То постоянно изменяше облика си и някак си преливаше в черен силует. Страшната му муцуна се раздвояваше и ръцете му при движение изтъняваха и се удължаваха. Не можехме да го разгледаме поради изпаренията и танцуващата светлина, от която очите му пламтяха като червени въгленчета. То мълчеше.

Напипах в джоба си стартовия пистолет. Нямаме с какво да се защищаваме — ето го оня свят, в който попадат грешниците… Мярна ми се лудата мисъл: все пак е пришълец…

Вцепенен от ужас, вдигнах стартовата си дреболия — инстинктът е по-силен от нас…

Чудовището също вдигна ръка. Тя се протегна напред и се удължи като пипало. На края на пипалото успях да видя пистолет с огромно дуло. Спасение нямаше.

— Лягай! — диво извика Паша, прекъсвайки вцепенението.

Успях да се хвърля по очи — и то на моите години.

Раздаде се оглушителен изстрел. После тишина и полумрак.

Някой здраво ме стисна за глезените. Извиках и изгубих съзнание.

Свестих се, на хладина.

Огромен черен силует, надвесен над мен закриваше звездите.

— Аз съм, Владимир Андреевич — каза Паша.

Сухи ръце масажираха сърцето ми.

— Добре съм — казах аз. — Благодаря, Паша.

Как ме е мъкнал навън през всичките кръгове на ада, лесно ми бе да си представя.

После полежахме на пясъка. Паша ми помогна да стана и се помъкнахме към всъдехода.

Той Сода-слънце ни беше победил.

— Кога се досетихте? — попитах Паша.

— Когато се счупи фенерът.

— Аз също. Е, да отворим писмото. Интересно е все пак…

Отворихме последния плик и го прочетохме на светлината на фаровете.

„… Човек трябва, макар и понякога, да се издигне над самия себе си. Защото освен на себе си няма на кого друг да разчита. Помните ли у Грин: «Аз летя, аз бързам по тъмния път»…“

„Аз летя, аз бързам, аз търся новия човек, приличащ на всеки от нас, когато слушаме песен. Поетите винаги са малко клоуни, но клоунадата — това е кукуригане на петли в зори. Пожелайте ни светлина по пътя, учени“.

„Да, впрочем, съвсем забравих. Какво намерихте там ли? Не се огорчавайте, скъпи Владимир Андреевич, у вас най-малко има нещо дяволско. Просто намерихте първото в света огледало. И това е всичко. Може би е било криво“.

Сода-слънце.

… Щастлив полет, клоун.