Марсел Пруст
По следите на изгубеното време II (2)

Втора част
Имена на места. Новият край

Две години по-късно, когато заминах за Балбек с баба, вече бях почти безразличен към Жилберт. Когато се поддавах на очарованието на ново лице, когато си мечтаех да разгледам готическите катедрали, дворците и градовете на Италия с друга девойка, тъжно си казвах, че любовта ни, доколкото става дума за любов към определено същество, е нещо не съвсем реално, щом приятни или скръбни асоциации могат да я свържат за известно време неразривно с някоя жена и да си внушим, че именно тя ни я вдъхва, а освободим ли се съзнателно, или не от тези асоциации, любовната ни страст, както ако е стихийна и изхожда от самите нас, се възражда и се насочва към друга жена. Все пак при отпътуването си за Балбек и през първите дни там не мога да кажа, че през цялото време бях безразличен. Често живеех (животът ни не е строго хронологичен и във върволицата дни се вмъкват толкова анахронизми) не в непосредствено изминалите дни, а в някогашните, когато бях влюбен в Жилберт. И тогава внезапно ми ставаше така болно, че не я виждам вече, както по онова време. Предишното ми „аз“, което я бе обичало, почти напълно изместено от второто ми „аз“, възкръсваше, най-често извикано на живот от незначителен повод, а не от важно събитие. Така например, когато вече бях в Нормандия, срещнах на дигата в Балбек някакъв непознат и той спомена: „Семейството на началник-канцеларията на министъра на пощите.“ Тогава още не знаех каква роля щеше да изиграе в живота ми това семейство и би трябвало да не обърна никакво внимание на думите на непознатия, но те ми причиниха парещата болка, характерна за онова отдавна угаснало мое „аз“, терзаещо се от раздялата с Жилберт. Нито веднъж не си бях спомнил разговора на Жилберт с баща й за семейството на „началника на канцеларията на министъра на пощите“. Любовните спомени не правят изключение и се подчиняват на общите закони на паметта, а те на свой ред се управляват от законите на навика. Тъй като навикът притъпява всичко, най-ярко ни припомня даден човек именно онова, което сме забравили (било е незначително, но за сметка на това е запазило непокътната силата си). Затова най-жизнеспособната част на паметта ни е извън нас, в рукналия внезапно дъжд, в дъха на застоял въздух в стаята или в мириса на току-що разпален огън, навред, където намираме онези частици от себе си, които съзнанието ни не е използувало и е пренебрегвало, последен запас от миналото, най-активен, който може да ни разплаче, след като всичките ни сълзи са изплакани. Извън нас? По-скоро вътре в нас, но скрито от погледа ни, потънало в забвение. И само благодарение на това забвение от време на време можем да станем отново съществото, което някога сме били, да се поставим на мястото му спрямо другите, отново да страдаме, защото вече не сме ние, а то и защото то е обичало онова, към което сега сме безразлични. Под ярката светлина на привичната ни памет образите от миналото постепенно избледняват, заличават се, то изчезва безследно, не можем да го върнем назад. Или не бихме могли, ако някои думи (като например „началник-канцеларията на министъра на пощите“) не са били грижливо заключени в забвението ни, както в Националната библиотека съхраняват по един екземпляр от някои книги, които в противен случай биха били ненамираеми.

Болката и приливът на любов към Жилберт бяха краткотрайни, като насън, защото този път в Балбек не беше налице предишният навик, който би ги удължил. Ако въздействието на Навика ни изглежда противоречиво, то е, защото се подчинява на множество закони. В Париж благодарение на Навика ставах все по-равнодушен към Жилберт. Смяната на Навика, когато заминах за Балбек, тоест временното прекъсване на действието му, довърши делото му. Навикът отслабва чувствата, но в същото време ги стабилизира, допринася за разпадането им, но и безкрайно удължава този процес. В продължение на години всеки ден, кажи-речи, копирах душевното си състояние от предния ден. В Балбек новото легло, край което всяка сутрин ми поднасяха различна от тази в Париж закуска, вече не можеше да поддържа мислите, подхранващи любовта ми към Жилберт: има случаи, доста редки наистина, когато заседналият живот спира течението на дните и най-добрият начин да спечелим време е да променим мястото. Пътуването ми до Балбек беше един вид първо излизане на преболедувал: очаквал е само това, за да си даде сметка, че е излекуван.

Днес вероятно бихме пътували до Балбек с автомобил. Сигурно така бихме добили по-вярна представа за пътя, защото бихме следвали по-отблизо, общувайки по-тясно и по-интимно с пейзажа, променящия се релеф. Ала всъщност своеобразното удоволствие от пътуването не е да можем да слезем по пътя и да спрем, когато сме уморени, а във възможно най-рязката, най-осезаемата разлика между заминаването и пристигането, за да я почувствуваме най-цялостно, ненакърнена, каквато е била във въображението ни, докато мислено сме се носили от мястото, където живеем, до сърцето на желаното място, и този скок ни се е струвал чудотворен не толкова заради преодоляното разстояние, колкото защото съединява две ясно разграничени индивидуалности върху земята, защото ни пренася от едно име към друго по-добре от разходка, при която, спирайки, където пожелаем, почти няма пристигане; схемата на този скок е набелязана от тайнствената дейност, извършвана в специални места — гарите, — които почти не са част от града, но съдържат особената му същност, като носят на табела и името му.

Нашето време има манията да показва във всички области някои неща непременно заедно със съответното им обкръжение в действителността. И по този начин унищожава най-същественото — работата на съзнанието ни, което ги е отделило от нея. Излагат например картина сред мебели, дреболии, завеси от същата епоха, блудкав декор, изкусно създаден днес в дома и на най-невежата довчера домакиня, която сега по цели дни кисне в архивите и библиотеките. В подобна обстановка шедьовърът, който гледате, докато вечеряте, не ви доставя опияняващата радост, която бихте изпитали само в музейна зала, защото с голотата и безличието си тя по-добре символизира духовните простори, в които художникът се е уединявал, за да твори.

За жалост тези удивителни места, гарите, от които тръгваме за далечни краища, са и трагични, защото ако в тях се извършва чудото, посредством което места, съществували досега само в мисълта ни, се нареждат сред тези, които ще обитаваме, в същото време излезем ли от чакалнята, трябва да се примирим, че след малко няма да се озовем в доскоро обитаваната добре позната стая. Трябва да се разделим с всяка надежда да спим в собствения си дом, щом сме се решили да проникнем в зловонната пещера, водеща към тайнството, в големите остъклени халета, като „Сен-Лазар“, където взех влака за Балбек, с разгърналото се над изтърбушения град необятно сиво небе, натежало от драматична заплаха, напомнящо съвременните почти парижки небосводи на Мантене или Веронезе, под което можеше да бъде извършено само нещо страшно, като заминаване с влак или издигането на кръста.

Докато само си представях от леглото си в Париж персийската църква в Балбек всред разпенени бурни вълни, тялото ми ни най-малко не възразяваше срещу това пътуване. То се обади едва когато разбра, че непосредствено ще участвува в него и че вечерта след пристигането ми ще ме отведат в „моята“, непозната нему стая. Бунтът му се разрази още по-силно, когато научих в навечерието на заминаването, че майка ми няма да дойде с нас: принуден да остане в министерството до заминаването си за Испания с господин дьо Норпоа, баща ми бе предпочел да наеме къща в околностите на Париж. И все пак копнеех да видя Балбек, макар с цената на разболяване, което сякаш символизираше и гарантираше истинността на впечатленията ми: никоя привидно равностойна гледка, никоя „панорама“, на която бих могъл да се любувам и после безпрепятствено да прекарам нощта в леглото си, не би могла да ги замени. Не за пръв път си давах сметка, че не е дадено на едни и същи хора да обичат и да се наслаждават. Убеден бях, че желая да видя Балбек поне колкото домашния ни лекар, който, удивен от нещастното ми изражение сутринта преди заминаването ми, ми каза:

— Повярвайте ми, ако можех за една седмица да се откъсна и да се освежа на брега на морето, не бих чакал да ме молят. Ще видите състезания с лодки, ще бъде чудно хубаво!

Но аз се бях уверил, и то дълго преди да чуя Берма, че за каквото и да копнея, мога да го имам само след мъчителни домогвания и междувременно ще трябва най-напред да пожертвувам за това върховно благо насладата си, а не да я търся в него.

Баба, която естествено замисляше другояче пътуването ни и все още държеше, както открай време, на художествената стойност на всеки предназначен за мен подарък, си бе наумила, за да създаде поне отчасти илюзията за едновремешно пътешествие, да изминем половината път с влак, а останалия — с кола, като повторим маршрута на госпожа дьо Севине от Париж към Ориента през Шолн и Понт-Одмер. Само че баба бе принудена да се откаже от плана си, защото баща ми се противопостави; той знаеше, че организира ли баба пътуване с цел да го оползотвори възможно най-много от интелектуална гледна точка, можехме да очакваме много пропуснати влакове, загубен багаж, ангини и глоби. Но поне тя се радваше, че никоя „кучка с карета“ по думите на любимата й Севине няма да ни попречи да ходим на плажа: нямаше да имаме никакви познати, тъй като Льогранден така и не ни даде препоръчително писмо до сестра си (нежеланието му не бе оценено по същия начин от лелите ми Селин и Виктоар — те познаваха сестра му още като момиче, наричаха я Рьоне дьо Камбрьомер, за да подчертаят близостта си с нея, и още пазеха някои нейни подаръци, украсяващи спалнята и разговора им, само че далеч не в тон с действителността). Като отмъщение за нанесената ни обида никога вече не произнасяха у госпожа Льогранден-майка името на дъщеря й и като излизаха от дома й, изтъкваха заслугата си с реплики от рода на: „Ни веднъж не намекнах знаеш за кого. Вярвам, че са ме разбрали.“

Така че щяхме да заминем чисто и просто от Париж с влака в един и двадесет и две минути, същия, който години наред откривах с удоволствие в разписанието на влаковете, и тъй като всеки път ме вълнуваше, предлагайки ми блажената илюзия на заминаването, ми се струваше добре познат. Понеже въображението ни определя елементите на някое щастливо събитие не толкова въз основа на точни сведения, колкото на еднаквите желания, които то буди у нас, мислех, че радостта от това пътуване ми е позната до най-малки подробности и не се съмнявах, че ще ми бъде особено приятно във вагона, докато се любувам на гледката в прохладния късен следобед, наближавайки някоя гара. И тъй като този влак винаги извикваше у мен представа за едни и същи градове, залени от светлината на следобедните часове, струваше ми се различен от другите и накрая, както често в мечтите си спечелваме приятелството на човек, когото никога не сме зървали, мислено виждах неизменното характерно лице на рус, странствуващ художник — той щеше да ме вземе със себе си и щеше да се сбогува с мен пред катедралата на Сен-Ло, преди да поеме на запад.

Баба не можеше да се реши да „отиде току-така“ в Балбек. Щеше да се отбие за двадесет и четири часа при своя приятелка, а аз щях да продължа същата вечер, за да не ги притеснявам и за да видя на другия ден църквата на Балбек, тъй като узнахме, че била доста далеч от курорта Балбек и сигурно, щом започнех баните, нямаше да мога да посетя повторно градчето. А и може би ако стигнех до възхитителния обект на пътуването си преди жестоката нощ, която трябваше да прекарам в ново жилище и да се примиря да живея в него, това щеше да притъпи мъчителното ми изживяване. Ала най-напред трябваше да напусна досегашния си дом. Майка ми бе решила да се настани още същия ден в Сен-Клу и бе нагласила действително или привидно нещата така, че да отиде направо там, след като ни изпрати на гарата, без да се отбива в къщи, защото се боеше да не би, вместо да замина за Балбек, да се прибера с нея. И дори под предлог, че има много работа в новонаетата къща и няма да й стигне времето, възнамеряваше да не дочака тръгването на влака, когато, изместена на заден план по време на суетенето и приготовленията (самите те все още не така решаващи), внезапно изниква непоносимата раздяла, вече неизбежна, съсредоточена в безкраен миг на безпомощно и върховно прозрение.

За пръв път осъзнах, че е възможно майка ми да живее без мен, не само за мен, по друг начин. Щеше да живее отделно с баща ми, защото навярно й се струваше, че лошото ми здравословно състояние и нервност усложняват и помрачават живота му. Бях съкрушен от раздялата с майка си главно защото си казвах, че вероятно това бе връхната точка на последователните й разочарования от мен, крила ги бе, но именно те я бяха убедили, че е много трудно да прекараме заедно лятната ваканция. А може би това бе пръв опит за нов начин на живот, с който тя се примиряваше за бъдещето, когато двамата с баща ми щяха да остареят и щях да я виждам по-рядко или дори — нещо, което и в кошмарите не си представях — щеше постепенно да се отчужди от мен, да се прибира сама в дом, където няма да живея аз, и да пита портиера дали има писмо от мен.

Едва можах да отговоря на железничаря, който посегна за куфара ми. За да ме утеши, майка ми прибягна до най-ефикасното според нея средство. Стори й се излишно да се преструва, че не вижда мъката ми и нежно ме взе на подбив:

— Хубава работа! Какво би казала църквата на Балбек, ако знаеше с какво нещастно изражение се каним да я видим? Това ли е очарованият пътешественик, за когото говори Ръскин? Но дори отдалеч ще узная дали си бил на висота, пак ще бъда със своето вълче. Утре ще получиш писмо от своята мами.

— Дъще — обади се баба, — представям си те как ни следваш неотлъчно като госпожа дьо Севине с карта в ръка.

После мама направи опит да ме разсее, питаше ме какво ще си поръчам за вечеря, възхищаваше се от Франсоаз, правеше й комплименти за шапката и мантото, които не можеше да познае, макар че някога се ужасяваше от тях, докато бяха нови и ги носеше леля: шапката с голямата птица отгоре и мантото с отвратителни кехлибарени шарки. Само че защото то бе невъзможно в този си вид, Франсоаз го бе обърнала и опаката страна се бе оказала едноцветно и приятно за окото сукно. Колкото до птицата на шапката, тя отдавна се бе откъснала и бе бракувана. И също както понякога с вълнение откриваме изтънчено хрумване, до което се домогват най-взискателни творци, било в народна песен или върху фасадата на селска къща, над чиято порта точно където трябва е разцъфнала бяла или жълта роза, така и Франсоаз бе сложила с безпогрешен и простодушен вкус кадифена панделка, която би ни очаровала в портрет от Шарден или Уислър, и шапката бе станала прелестна.

За да потърсим сравнение в по-далечното минало за скромността и честността, облагородяващи често лицето на старата ни прислужница, и намерили израз дори в дрехите, които като сдържана и горда жена, която „си знае положението и мястото“, бе облякла за пътуването, за да ни бъде достойна спътница, без да бие на очи, с леко избелялото вишнево палто с мека кожена якичка, Франсоаз напомняше някои изображения на Ана Бретанска от часословите, излезли изпод ръката на стар майстор: в тях всичко е на мястото си, всички елементи еднакво допринасят за общото впечатление и скъпият, излязъл от мода костюм изразява същата благочестива строгост както очите, устните, ръцете.

Не бихме могли да говорим за мисъл у Франсоаз. Тя не знаеше нищо в пълния смисъл на думата, което ще рече да не разбираш нищо извън малкото истини, до които сърцето може да стигне непосредствено. Необятният мир на идеите не съществуваше за нея. Но ясният й поглед, нежно очертаният й нос, устните, тези външни белези, липсващи на толкова културни същества, у които биха означавали висша изтънченост, благороден полет на рядък ум, ви смущаваха подобно умният и добросърдечен поглед на куче, макар да знаете, че всички човешки концепции му са чужди, и бихте могли да се запитате дали измежду скромните ни братя, селяните, няма същества, един вид висши духове в света на низшите духом или по-скоро осъдени от несправедливата съдба да живеят сред низши духом, лишени самите те от светлина и все пак по-естествено, по-истински сродни с избраниците, отколкото повечето образовани хора. Те са като пръснатите, заблудени, непросветени членове на свещеното семейство, роднини, останали деца на най-блестящите умове, на които — както безспорно личи от сиянието на очите им, напълно пропиляно сияние — им са липсвали само познания, за да проявят таланта си.

Като виждаше, че с мъка сдържам сълзите си, майка ми казваше:

— Във важните моменти на живота си Регул^[1] бил свикнал… И после не е мило спрямо майка ти. Ще цитирам като баба ти госпожа дьо Севине: „Ще бъда принудена да проявя цялото мъжество, което ти липсва.“

И като си спомни, че топлото чувство към ближния ни отвлича от егоистичните страдания, опита се да ми достави удоволствие, уверявайки ме, че пътуването й до Сен-Клу ще мине благополучно, че била доволна от файтона, който задържала, че кочияшът бил учтив, а колата — удобна. Силех се да се усмихна на тези подробности и кимах в знак на съгласие и задоволство. Но те извикваха у мен още по-реална представа за заминаването на мама и я гледах със свито сърце, сякаш вече бе далеч от мен, със сламената си кръгла шапка, купена специално за село, и леката рокля, предназначена за дългото пътуване в жегата. Те я правеха друга, принадлежаща вече на вила „Монтрету“, където нямаше да бъда аз.

За да избягна пристъпите на задух при пътуването, лекарят ме бе посъветвал да изпия малко повече бира или коняк, за да изпадна в „еуфория“, както казваше, състояние, при което нервната система е временно не така уязвима. Не бях още сигурен дали ще го сторя, но държах баба да признае, че ако се реша, ще постъпя правилно и разумно. Затова й го казах с такъв тон, сякаш се колебаех само къде да изпия алкохола — в бюфета или във вагон-ресторанта. Ала тутакси поради укорителното изражение на баба, която не искаше да допусне и мисъл за това, за да докажа, че съм свободен, внезапно реших да приведа намерението си към изпълнение, сега вече необходимо, щом само словесното му изразяване бе срещнало възражение.

— Как така? — възкликнах. — Знаеш колко съм болен, знаеш какво каза лекарят и си против?

Когато й обясних колко зле се чувствувам, тя отвърна:

— Но иди тогава, изпий бързо бира или ликьор, щом от това ще ти стане по-добре.

И на лицето й се изписа такова отчаяние и доброта, че се хвърлих към нея и я обсипах с целувки.

Ако все пак отидох и пих прекалено много в бюфета на влака, направих го, защото усещах, че иначе ще получа много силен пристъп и още повече ще я натъжа. Когато на следващата гара отново се качих в нашия вагон, споделих с баба колко съм щастлив, че отивам в Балбек, че всичко ще бъде добре и всъщност бързо ще свикна да бъда далеч от мама, че влакът е приятен, а барманът и железничарите толкова очарователни, че бих желал често да пътувам по тази линия, за да мога да ги виждам. Баба обаче като че ли не се зарадва колкото мен на тези добри новини. Отговори, избягвайки да ме гледа:

— Би трябвало може би да се опиташ да поспиш.

И извърна очи към прозореца. Бяхме спуснали перденцето, но то не закриваше цялото стъкло и слънцето успяваше да плъзне по полираната дъбова вратичка и по сукното на седалката (по-убедителна реклама за живот близо до природата, отколкото закачените високо във вагона от железопътната компания изгледи на местности, чиито наименования не можех да прочета) същата топла сънлива светлина, унесена в следобедна дрямка над ливадите.

Когато баба мислеше, че съм затворил очи, чувствувах, че току ме поглежда изпод воалетката на едри точици, отмества поглед, после пак го спира на мен, като че ли си налага, за да свикне — мъчително усилие.

Тогава я заговорих, само че явно не й беше приятно. А на мен, напротив, собственият ми глас ми доставяше наслада, както и най-недоловимите, най-съкровените движения на тялото ми. Затова умишлено ги забавях, произнасях провлечено думите и спрех ли някъде поглед, така му беше добре, че по-дълго от друг път не се отместваше.

— Хайде, отпусни се — посъветва ме баба. — Ако не можеш да заспиш, почети малко.

И ми подаде едно томче от госпожа дьо Севине. Разгърнах го, а тя се зачете в „Мемоарите“ на госпожа дьо Босержан. Никога не пътуваше без нещо от едната или другата. Бяха любимите й писателки. В момента не ми се щеше да обърна глава и понеже ми бе много приятно да остана в същата поза, държах в ръка „Писма“ на госпожа дьо Севине, без да ги разтварям, и не свеждах към тях погледа си, втренчен в синьото перденце на прозореца. Чудно хубаво беше да му се любувам и не бих си дал труд да отговоря, ако някой се опиташе да ме отвлече от това съзерцание. Синият му цвят като че ли затъмняваше не с красотата, но с яркостта си всички други цветове, които бях видял, откакто съм се родил до мига, в който погълнах питието и то започна да ми въздействува, сякаш бяха така безцветни и неопределени, какъвто е бил мракът за късно оперирани сляпо родени, прогледнали за багрите. Стар кондуктор влезе да провери билетите ни. Сребристите отблясъци на металните копчета на куртката му също ме очароваха. Готов бях да го поканя да седне при нас. Само че той мина в другия вагон, а аз изпитах носталгия по живота на железничарите: прекарват цялото си време във влака и навярно не минава ден, без да видят стария кондуктор. Удоволствието да съзерцавам синьото перде с полуотворена уста понамаля. Станах по-подвижен. Размърдах се. Отворих бабината книга и успях да задържа вниманието си върху страницата, на която наслуки попаднах. Докато четях, възхищението ми от госпожа дьо Севине нарастваше.

Не трябва да се подвеждаме от чисто формалните особености, дължими на епохата и салонния живот, заради които някои хора си въобразяват, че познават „на пръсти“ госпожа дьо Севине само защото цитират: „Изпратете ми, миличка“ или „Този граф като че ли е остроумен“, или „Да скиташ безцелно е най-хубавото нещо на света“. И госпожа дьо Симиан на времето си е въобразявала, че прилича на баба си само защото пише: „Господин дьо ла Були се чувствува превъзходно, господине, в състояние е да чуе вест за смъртта си“ или „О, драги маркизе, колко ми хареса писмото ви! Може ли да не му се отговори?“, или пък „Струва ми се, господине, че ми дължите отговор, а аз на вас — бергамотови табакери. Засега ви пращам осем, ще последват и други… Небивала реколта тази година. Явно за ваша угода“. И съчинява в същия дух писмото за кръвопускането, за лимоните, и прочие, и си внушава, че пише като госпожа дьо Севине. Но баба, стигнала до тази писателка някак отвътре, чрез любовта към близките си, към природата, ме бе научила да обичам истинските неща у нея, които са съвсем други. Скоро те щяха да ми направят още по-силно впечатление, защото госпожа дьо Севине е голям художник, сродна с художника, оказал толкова силно влияние върху начина ми на виждане, с когото щях да се запозная в Балбек, с Елстир. В Балбек си дадох сметка, че и тя като него ни представя нещата по реда на нашето възприемане, без да ги обяснява, изхождайки от причината им. Още този следобед във вагона, като препрочитах писмото, в което се говори за лунната светлина: „Не можах да устоя на изкушението, мятам отгоре си какви ли не ненужни шалове и блузи, излизам на улицата, където въздухът е така топъл, както в стаята, и виждам какво ли не: бели и черни монаси, сиви и бели монахини, разхвърлено бельо, мъже, загърнати в погребални савани, изправени до дърветата и т.н.“ Бях очарован от същото, което малко по-късно щях да нарека „достоевското в писмата на госпожа дьо Севине“ — нима тя не рисува пейзажите така, както той характерите?

Когато вечерта, след като заведох баба при приятелката й и останах няколко часа с тях, взех сам влака, нощта, прекарана в него, не ми се стори мъчителна. Не бях принуден да нощувам в затвора на стая, чиято приспивна обстановка да ме държи буден. Правеше ми компания успокояващото ритмично движение на влака, той ми предлагаше да разговарям с него, ако сънят бяга от очите ми, приласкаваше ме с тракането си, от което образувах — както някога от звъна на камбаните в Комбре — различни съчетания и чувах, ако пожелаех, най-напред четири равни шестнадесетини, после една шестнадесетина, устремена към една четвъртина. Те неутрализираха центробежната сила на безсънието ми с противодействието си, което осигуряваше равновесието ми и ме потапяше в неподвижност, а скоро и в сън със същото усещане на свежест, както ако почивах, закрилян от могъщите сили на природата и живота, временно превъплътен в заспала в морето риба, носена от течението и вълните, или в разперил криле орел, поддържан само от бурята.

Слънчевите изгреви съпътствуват продължителните пътувания с влак също както твърдо сварените яйца, илюстрованите вестници, играта на карти, реките с лодки, чиито пасажери гребат, без да се придвижват. Точно когато си припомнях за какво съм мислел през изтеклите минути, за да си дам сметка дали съм бил заспал, или не (самата неувереност, предизвикала този въпрос, вече беше утвърдителен отговор), в прозореца, над малка черна горичка, се изрязаха нежни пухести облаци с розов цвят, който няма да се промени, като неизменния розов цвят на птичи крила или на създаден по прищявка на художника пастел. Само че това розово ми се струваше не безжизнено и причудливо, а необходимост и живот. Скоро зад него се струпаха грамади светлина. Тя се засили. Небето стана алено. Долепих очи до стъклото, за да го видя по-добре, защото имах чувството, че е свързано със съкровеното съществуване на природата, но железопътната линия промени посоката си, влакът зави и утринният пейзаж в рамката на прозореца се смени със село в нощта със синкави под лунната светлина покриви и открита пералня, заляна с опаловия седеф на нощта под небе, още осеяно с всичките си звезди, а аз се натъжих, че загубих розовата ивица, ала ето че тя отново се мярна, но вече червена в отсрещния прозорец, и пак изчезна при втори завой на линията. И аз цялото време тичах от единия до другия прозорец, за да приближа, за да пришия редуващите се противостоящи късчета от моето прекрасно и променливо алено утро и да добия цялостна и стройна картина.

Местността стана неравна, стръмна, влакът спря на малка гара между два рида. В дъното на дефилето край потока се виждаше само къщичката на кантонера, с основи във водата, която стигаше до самите прозорци. Ако човешко създание може да бъде продукт на дадена почва и да носи в себе си нейното очарование, това навярно беше — много повече, отколкото селянката, която така копнеех да се появи, когато бродех сам в горичките на Русенвил към Мезеглиз — високото момиче, което излезе от къщицата с делва мляко и по осветената косо от изгряващото слънце пътечка се запъти към гарата. В дола, скрит от останалия свят от високите планински склонове, то сигурно не виждаше жива душа освен във влаковете, спиращи само за минута. Момичето тръгна покрай вагоните, предлагайки кафе с мляко на няколкото будни пътници. Озарено от утринните лъчи, лицето му бе по-румено от небето. Девойката събуди в мен желанието за живот, възраждащо се у нас всеки път, когато наново осъзнаем красотата и щастието. Винаги забравяме, че красотата и щастието са неповторими и ги заместваме мислено с условна представа, един вид средна аритметична от различните лица, които ни са се понравили, от удоволствията, които сме изпитали, затова разполагаме единствено с абстрактни образи, нежизнеспособни и безцветни, защото им липсва именно отличителната черта на новото, различно от досега познатото, основен белег, неделим от красотата и щастието. И ние произнасяме песимистична присъда над живота, смятайки я вярна, защото си мислим, че сме взели предвид щастието и красотата, а всъщност сме ги изпуснали и сме ги заменили със синтези, в които няма ни помен от тях. Така образованият човек предварително се прозява от скука, когато го заговорят за някоя новоизлязла „хубава книга“, защото си я представя като производна на всички хубави книги, които е чел, докато хубавата книга е нещо своеобразно, непредвидимо, не сбор от предишните шедьоври, а нещо друго, за чието осъществяване не е достатъчно да си усвоил само съвършено този сбор, защото то е извън него. Запознае ли се с новата творба, у преситения образован читател се събужда интерес към обрисуваната в нея действителност. Така и тази хубава девойка, чужда на образците красота, които ми рисуваше въображението ми, когато останех сам, тутакси събуди у мен копнеж по даден вид щастие (единствената, винаги особена форма, под която у нас се поражда вкусът към щастие), което бих изпитал, ако живеех край нея. Но и в този случай имаше голям дял спрялото за момента въздействие, на Навика. Бях особено благосклонен към продавачката на мляко, защото я съзерцавах пълноценно, защото бях в състояние да изпитам свежа и силна наслада. Обикновено живеем със сведени до минимум възможности за възприемане. Повечето от тях спят, уповавайки се на Навика, който си знае работата и няма нужда от тях. Но тази сутрин, както бях на път, поради прекъсването на рутината, смяната на мястото и необичайния час, тяхното присъствие бе станало необходимо. Навикът ми, домосед и далеч не ранобуден, го нямаше и всичките ми възприемателни способности бяха побързали да заемат мястото му, надпреварваха се в усърдието си, издигнали се всичките като вълни до едно и също необичайно ниво — от най-земната до най-възвишената, от дишането, апетита и кръвообращението до чувствителността и въображението. Не зная дали дивото очарование на този край не допринесе за обаянието на девойката, като ми внуши, че тя е различна от другите жени, но затова пък и тя на свой ред го разкраси в очите ми. Ако можех час след час да прекарам живота си с нея, това място би ми се сторило безценно, да я придружавам до потока, при кравата, до влака, да бъда винаги до нея, да съм уверен, че ме познава, че занимавам мисълта й. Тя щеше да ме посвети в сладостите на селския живот и на ранните часове на деня. Махнах й с ръка да ми даде кафе с мляко. Изпитвах потребност да привлека вниманието й. Тя не ме видя. Повиках я. Лицето й над стройното тяло бе така златисто и розово, сякаш я виждах през цветно стъкло. Тя се обърна. Не можех да откъсна очи от все по-голямото й лице, ширнало се като слънце, което можеш да гледаш, докато се приближава съвсем близо до теб и ти позволява да му се любуваш, заливайки те със златото и руменината си. Тя ме погледна изпитателно, но железничарите затваряха вече вратичките на вагоните и влакът потегли. Девойката напусна гарата и пак пое по пътечката. Вече се беше съвсем развиделило: отдалечавах се от зората. Девойката ли бе причина за възторженото ми настроение, или самото то породи до голяма степен радостта от вида й, но тя бе така свързана с нея, че желанието ми да я видя пак бе преди всичко душевната необходимост да не допусна това приповдигнато състояние да изчезне, да не се разделя завинаги със създанието, което му бе съпричастно, без да подозира. Това състояние бе не само приятно. То променяше главно (както по-силното изопване на струната създава друг звук или по-бързото вибриране на нерва — различен цвят) тоналността на онова, което виждах, въвеждаше ме като актьор в непозната и безкрайно по-интересна вселена. Красивата девойка — още я различавах, докато влакът ускоряваше хода си — беше сякаш част от друг живот, различен от моя, разделен от него като с кант, в него възприятията от външния свят не бяха същите и ако сега излезех от него, бих все едно умрял за себе си. За да запазя сладостта да съм поне свързан с този живот, би било достатъчно да се заселя доста близо до малката гара и да мога всяка сутрин да купувам от селянката кафе с мляко. Уви, тя завинаги щеше да отсъствува от живота, към който летях все по-бързо и се примирявах, като кроех планове как да взема отново същия влак някой ден и да спра на тази гара: мечта, която имаше още едно предимство — угаждаше на заинтересованата, активна, практична, машинална, ленива и центробежна нагласа на ума ми. Той избягва усилието, необходимо, за да анализира задълбочено и да обобщи безкористно някое приятно впечатление. И тъй като, от друга страна, ни се иска да задържим това впечатление в съзнанието си, умът ни предпочита да си го представи в бъдещето, да създаде изкуствено обстоятелства, които биха могли да го породят отново, като по този начин не ни разкрива нищо за неговата същност и ни спестява умората да го възкресим вътре в себе си, като ни окриля с надеждата да го получим отново отвън.

С някои имена на градове — Везле или Шартър, Бурж или Бове — съкратено обозначаваме най-интересната църква в тях. Толкова често ги употребяваме с това стеснено значение, че накрая, ако става дума за непознати места, то скулптира цялото име и от този момент пожелаем ли да вмъкнем в него представата за града, който още не сме виждали, то му налага същите резби и същия стил, превръща го в един вид голяма катедрала. А аз прочетох почти персийското име Балбек над бюфета на една гара, написано с бели букви върху синя табела. Бързо прекосих гарата и булеварда, водещ към нея, и попитах къде е плажът, защото исках да видя само църквата и морето. Като че ли не разбраха въпроса ми. Балбек-стария, Балбек-сушата, където бях аз, не беше нито плаж, нито пристанище. Разбира се, съгласно легендата, рибарите намерили в морето чудотворния Христос и един стъклопис на църквата — на няколко метра от мен — разказваше този епизод. Камъните за кораба и кулите й наистина са били взети от скалистия бряг, в който се разбиват вълните. Затова си въобразявах, че те притихват в подножието на стъклописа, ала морето беше на пет левги оттук, в Балбек-плажа, а камбанарията до купола на църквата — чел бях, че самата тя е стръмен нормандски бряг, върху който се трупат семена и кръжат птици, и затова все си представях, че в основите й се разбива пяната на бурните вълни — се издигаше на площада, където две трамвайни линии се пресичат, срещу кафене с фирма „Билярд“, изписана със златни букви, като самата тя се открояваше на фона на къщи, над чиито покриви не се мяркаше ни една мачта. И църквата, която възприех заедно с кафенето, с минувача, когото попитах за пътя, с гарата, където трябваше да се върна, образуваше едно цяло с всичко това, изглеждаше случайност, мираж на късния следобед и с меките си очертания върху небосвода, с кръглия си купол, приличаше на плод с розовозлатиста хрупкава кора, който зрее под същата светлина, която залива и комините на къщите. Но когато разпознах Апостолите — виждал бях отливките им в музея „Трокадеро“, — съзнателно насочих мисълта си към нетленния смисъл на скулптурите. Застанали от двете страни на Богородица пред дълбоката ниша на входа, те ме чакаха, сякаш за да ми окажат почит. Чипоноси, с приветливи и благи лица, прегърбени, те пристъпваха срещу мен, пеейки „Алилуя“ на слънчевия ден. Но си личеше, че изражението им е застинало като на мъртъвци и се променя само когато се движа около тях. Повтарях си: „Ето, това е църквата на Балбек. Този площад, който сякаш съзнава колко е прочут, е единственото място в света, където се намира тази църква. Досега съм виждал само нейни снимки и отливки на тези толкова прославени Апостоли и на Богородица. Сега виждам самата църква и уникалните статуи. Това е несравнимо повече.“

А може би и по-малко. Както в ден на изпит или дуел, зададеният въпрос или изстреляният куршум се струват на младия мъж нещо незначително в сравнение със запасите от знание и мъжество, които би желал да извади на показ, така и моята мисъл, издигнала Богородицата от портала извън разглежданите репродукции, недосегаема за превратностите, на които те можеха да бъдат изложени, незастрашена, ако те бъдеха унищожени, идеална, с универсална стойност, се удивляваше пред хиляди пъти извайваната мислено статуя, сведена сега до собствения си каменен облик, еднакво далеч от мен колкото един предизборен афиш от върха на бастуна ми, прикована към площада, неразделна от началото на главната улица, незащитена от погледите на кафенето и споделяща поравно с кантората на кредитната компания лъчите на залязващото слънце, огрели лицето й, а след няколко часа и светлината на уличния фенер, облъхвана едновременно с този клон на кредитната компания от миризмите на сладкарската кухня, до такава степен изложена на произвола на всеки минувач, че ако пожелаех да се подпиша върху камъка, именно тя, прочутата Богородица, на която приписвах до този ден абстрактно съществуване и недосегаема хубост, Богородицата от Балбек, уникалната (което ще рече — уви! — единствената), със замърсено със същите сажди тяло, както и съседните къщи, би показвала на всички свои почитатели, дошли да й се любуват, следите от тебешира и буквите на името ми, безсилна да ги заличи, с една дума, тя, така дълго лелеяното безсмъртно художествено произведение, се превръщаше за мен, както и самата църква, в дребна каменна старица и можех да измеря ръста й и да преброя бръчките й. Времето течеше. Трябваше да се върна на гарата да посрещна баба и Франсоаз, за да отидем заедно в Балбек-плаж. Спомних си прочетеното за Балбек и думите на Суан: „Пленително градче, равно по хубост на Сиена.“ Опитвах се да обвиня допълнителните случайни обстоятелства за разочарованието си — физическото неразположение, умората, неумението ми да гледам, — да се утеша с мисълта, че остават други градове, все още не загубили обаянието си за мен, че бих могъл може би наскоро да проникна като през бисерен дъжд в свежото ромолене на клокочещите води на Кемперле, да прекося зеленикаворозовото сияние, обкръжаващо Понт-Авен. Ала в Балбек, още със стъпването си в него, аз сякаш открехнах името му, което би трябвало да остане херметично затворено, и изгонвайки всичките си досегашни представи, заселили се в него, неблагоразумие го направих достъпно за чужди нему неща и трамваят, кафенето, минувачите по площада, филиалът на кредитната компания, тласнати неудържимо отвън от някаква пневматична машина, се бяха втурнали сред сричките му, то ги бе включило в себе си и сега те обрамчваха преддверието на персийската църква и вече завинаги щяха да бъдат неделими от името Балбек.

В местното влакче, което трябваше да ни отведе в Балбек-плаж, намерих баба, само че сама — беше си наумила да изпрати Франсоаз преди нас, та да подготви всичко, но тъй като я бе осведомила погрешно, Франсоаз бе заминала за друго направление и сега, без да подозира, се носеше с пълна пара към Нант и навярно щеше да се събуди чак в Бордо.

Едва седнал във вагона, потопен в нетрайната светлина на залеза и във все още душната следобедна жега (първото ми позволяваше да видя ясно по лицето на баба колко я бе изморило второто), тя ме попита:

— Е, какво ще кажеш за Балбек?

И на лицето й се изписа усмивка, озарена от надеждата, че съм изпитал голяма наслада: не посмях да й призная веднага разочарованието си. Пък и впечатлението, което очаквах, ме занимаваше все по-малко, докато се приближавахме към мястото, с което тялото ми трябваше да свикне. Опитвах се да си представя края на пътуването ни — имаше още един час, — управителя на хотела в Балбек, за когото в този миг аз не съществувах. Искаше ми се да се запозная с него в по-внушителна компания, а не с баба, която сигурно щеше да започне да се пазари. Представях си го пропит с надменност, но не го виждах ясно във въображението си.

Влакчето час по час спираше на някоя от гарите преди Балбек-плаж — Инкервил, Маркувил, Довил, Понт-а-Кульовър, Аранбувил, Сен-Марс-льо-Вийо, Ермонвил, Менвил, — макар че ако ги бях срещнал в някоя книга, щях да ги свържа с имената на селищата около Комбре. Но ухото на музикант може да не намери никакво сходство в два мотива, съставени обективно от няколко еднакви ноти, ако хармонията и оркестрацията са различно оцветени. Така и тези тъжни имена, целите в пясък, пустош и сол, чиято крайна сричка изхвърчаше както думата „лети“ в играта „Лети, лети“, не се свързваха в мисълта ми с произнасяните някога толкова често от леля на масата в Комбре имена Русенвил или Мартенвил, придобили за мен непонятно очарование, пропито навярно от дъха на сладката, мириса на огъня или на книга от Бергот, както и от пръстения цвят на отсрещната къща, затова и днес, когато тези имена изплуват като мехурчета от дъното на паметта ми, не губят специфичните си свойства, докато си пробиват път през различните й пластове и стигат до повърхността.

Това бяха малки гари, кацнали върху някоя дюна с изглед към далечното море, или вече готвещи се за сън в подножието на яркозелени хълмове с простовати очертания като канапето в наетата хотелска стая, с тенис корт в единия край и само няколко вили, а понякога и казино, празно и тревожно, с развяващ се от прохладния вятър флаг, малки гари, представящи ми за пръв път летните си гости под обичайния им външен вид — тенисисти с бели каскети, живеещия там сред тамарикса и розите началник-гара, дамата с канотие^[2] на глава, вярна на всекидневните си привички, които никога нямаше да узная, подвикваща на изостаналата си хрътка на път към къщичката си, където вече лампата бе запалена, и необикновено делничните и досадно познати гледки мъчително дразнеха несвикналия ми поглед и откъснатото ми от родното място сърце. Но колко по-тягостно ми стана, когато се озовахме във фоайето на гранд-хотела в Балбек пред монументалното стълбище от изкуствен мрамор, докато баба, без да хае, че ще засили враждебността и презрителното отношение на чуждите хора, бъдещи наши съжители, уговаряше условията с управителя, тромав шишко с белязани лице и глас (лицето от зараснали пъпки, а гласът — от смесването на всевъзможни акценти поради далечно родно място и космополитно детство), с контешки смокинг и поглед на психолог, вземащ обикновено при пристигането на курортистите знатните посетители за „нищожества“, а хотелските плъхове за високопоставени личности. Като забравяше навярно, че самият той не получава петстотин франка месечно, управителят изпитваше дълбоко презрение към хората, за които петстотин франка или двадесет и пет луидора, както казваше той, е крупна сума, и ги смяташе парии, чието място не е в гранд-хотела. Вярно е, че в същия хотел някои наемаха и по-евтини стаи и все пак бяха тачени от управителя, ако бе сигурен, че пестят не от бедност, а от скъперничество. То не би могло да намали ничий престиж, защото е порок, следователно общ за всички обществени слоеве. Управителят държеше единствено на общественото положение или по-скоро на признаците, които според него издават високо обществено положение: да не свалиш например шапка, влизайки във фоайето, да носиш голф, вталено палто и да извадиш пура с алена и златна лента от марокенова табакера — предимства, които до едно ми липсваха. Той изпъстряше деловите си реплики с изискани, но не на място употребени изрази.

Без да се засегне, че я слуша с шапка на глава и като си подсвирква, баба го питаше с престорено безразличен тон:

— А какви са… цените ви?… О, много високи за скромния ми бюджет…

А аз чаках на една пейка, потърсил убежище дълбоко в себе си, мъчех се да се отвлека с абстрактни мисли, да не оставя нищо свое, нищо живо на повърхността на съществото си, временно безчувствена като кожата на ранени животни, които от инстинкт за самозащита се преструват на мъртви — за да не страдам прекалено на новото място, където по-осезаемо чувствувах липсата на навик, особено при вида на явно свикналите с обстановката хора (елегантната дама, на която управителят засвидетелствуваше уважение, като закачаше фамилиарно кученцето й, или младият франт с перо на шапката, който питаше, прибирайки се в хотела, дали има писма за него), за които изкачването по стълбата от изкуствен мрамор бе равнозначно на прибиране в къщи. А в същото време някакви господа, може би не особено вещи в изкуството да „приемат“ и завеждащи точно тази служба, ме измерваха с погледа на Минос, Еак и Радамант^[3] и угодената ми душа потъваше в него като в неизвестност, където е съвсем беззащитна. Малко по-далеч, зад стъклената стена бяха насядали хора в салона за четене, за чието описание би трябвало да прибягна до Данте и да си послужа едно след друго с багрите на Рая и Ада, ако искам да изобразя блаженството на избраниците, ползващи се с правото да четат съвсем спокойно там, или ужаса, който бих изпитал, ако баба, нехайна към подобен род изживявания, би ми заповядала да вляза при тях.

Малко по-късно усещането ми за самота се засили. Бях споделил с баба, че не ми е добре и може би ще се наложи да се върнем в Париж: без да възрази, тя каза, че ще направи някои покупки, полезни дори и ако не останем. После разбрах, че всичките бяха предназначени за мен, тъй като Франсоаз бе взела със себе си необходимите ми вещи. Излязох междувременно да се разходя из претъпканите, спарени като апартамент улици, където бяха още отворени един фризьорски салон и една сладкарница, чиито редовни посетители ядяха сладолед пред статуята на Дюге-Труен. Тази статуя ми достави същата естетическа наслада, каквато би изпитал някой пациент от снимката й, поместена в илюстрованото списание, което той прелиства в чакалнята на хирург. Удивлявах се колко различни са някои хора от мен, щом управителят на хотела може да ми препоръча разходката в града като развлечение или щом за някои новото жилище, камера за изтезания, може да се стори „прелестно кътче“, както гласеше рекламата за хотела: тя навярно преувеличаваше, но все пак бе предназначена за широка клиентела и бе съобразена с вкусовете й. Вярно, че за да я привлече в гранд-хотела на Балбек, проспектът се позоваваше не само на „изтънчената кухня“ и на „фееричния изглед от градините на Казиното“, но и на „повелите на нейно величество Модата, които човек не може безнаказано да наруши, ако не иска да го сметнат за дивак, а едва ли някой добре възпитан гост би пожелал да се изложи на подобна угроза“.

Притесних се да не би да съм разочаровал баба и тя ми стана още по-необходима. Сигурно се бе обезсърчила при мисълта, че щом не понасям подобна умора, няма надежда някое пътуване да ми подействува благотворно. Реших да се прибера и да я дочакам в хотела. Управителят собственоръчно натисна някакво копче и непознато досега за мен лице, наричано „лифт“, настанено като фотограф зад остъкленото си ателие или като органист в стаичката си на самия връх на хотела, там, където би бил закачен малкият фенер на някоя нормандска църква, се заспуска чевръсто към мен като опитомена катеричка, изобретателна пленница. После се плъзна отново нагоре покрай един стълб и ме увлече със себе си към купола на комерческия храм. На всеки етаж от двете страни на вътрешните стълби се разгръщаха като ветрило тъмни коридори и се мярваше камериерка с възглавници в ръка. Върху лицето й с размазани от мрака черти лепвах маската на най-страстните си блянове, но в обърнатия й към мен поглед прочитах отвращението й към такова нищожество. За да разсея по време на безконечното изкачване смъртната тревога от безмълвното прекосяване на прозаичния тайнствен мрак, прорязан само от вертикалната поредица прозорчета на клозетите на всеки етаж, заговорих младия органист, виновник за пътешествието ни и мой другар по пленничество, който продължаваше да се занимава с регистрите и тръбите на инструмента си. Извиних му се, че заемам много място, като същевременно му създавам грижи, и го попитах дали не му преча при упражняване на изкуството му, към което, за да полаская виртуоза, проявих не само любопитство, но и предпочитание. Той не ми отговори: било изненада, че го заговорих, осторожност към работата, загриженост за благоприличието, дефект на слуха, страхопочитание към работния си пост, страх от опасност, умствена леност или нареждане на управителя.

Различното отношение към нас дори на човек, на когото не държим, преди и след запознанството ни с него може би най-ясно ни кара да почувствуваме реалността на външния свят. Бях същият човек, взел късно следобед влакчето за Балбек, носех същата душа в себе си. Ала в нея мястото, на което в шест часа ведно с невъзможността да си представя управителя, хотела, персонала стоеше неясното и плахо очакване, сега бе заето от изстисканите пъпки по лицето на космополитичния управител (всъщност жител на Монако, макар сам да казваше, в манията си да си служи с изрази, според него изтънчени, без да си дава сметка, че ги употребява неправилно, че бил от „румънско производство“), от жеста, с който извика момчето от асансьора, самото момче, целия фриз от марионетки, изскочили от кутията на Пандора, тоест Балбекския хотел, безспорни и неизменни като всяко осъществено нещо, обезплодяващи въображението. Но поне тази промяна, в която бях непричастен, ми доказваше, че се бе случило нещо извън мен, колкото и безинтересно само по себе си, и бях в положението на пътешественик, който при тръгването вижда слънцето пред себе си и осъзнава, че са минали часове едва когато то е вече зад гърба му. Бях смазан от умора, тресеше ме, искаше ми се да си легна, но ми липсваха необходимите неща. Изкушен бях да се изтегна поне за миг на леглото, но имаше ли смисъл, щом нямаше да намеря спокойствие за гъмжилото от усещания, каквото е за всеки от нас, ако не материалното, то съзнателното ни тяло, и щом непознатите предмети, които го ограждаха, принуждавайки възприятията ми да бъдат непрекъснато нащрек, щяха да притесняват и да смаляват обсега на зрението, слуха, на всичките ми сетива, дори ако изпънех крака. Така сигурно се е чувствувал кардинал Ла Балю в клетката си, където не можел нито да се изправи, нито да седне. Наблюдателността ни изпълва стаята с предмети, а навикът я опразва, за да направи място за самите нас. В стаята ми в Балбек (моя само по име) нямаше място за мен, тя беше задръстена с вещи, на които бях непознат: те отвърнаха недоверчиво на мнителния ми поглед и без да се съобразяват ни най-малко с моето съществуване, явно ми дадоха да разбера, че нарушавам обичайния ход на тяхното. Стенният часовник (в къщи чувах моя само няколко секунди седмично, когато се опомнех след дълбок размисъл), без да спре нито за миг, продължи да дрънка на непознат за мен език навярно доста нелюбезни неща, защото дългите виолетови завеси го слушаха безмълвно, но като хора, които повдигат рамене, за да покажат, че видът на съответното чуждо лице ги дразни. Те придаваха на прекалено високата стая, кажи-речи, исторически облик — в нея преспокойно можеше да бъде убит херцог дьо Гиз, а след време да я посещават туристи, водени от екскурзовод на агенция Кук, само не и аз да спя в нея. Измъчваха ме остъклените библиотечки шкафове покрай стените и главно закрепеното косо върху стойка огледало, преди чието изнасяне не бих могъл да се отпусна. Баба ми бе избрала стая с хубав изглед на върха на хотела и аз час по час вдигах очи към прекалено високия й таван: предметите в стаята ми в Париж, превърнали се в допълнение на сетивата ми, задържаха толкова погледа ми, колкото собствените ми зеници. А в по-съкровената зона, не на зрителните и слуховите възприятия, а на обонянието, почти вътре в мен, чак до последните ми укрепления, нахълтваше мирисът на ветивер и смазан от умора, аз му се противопоставях безуспешно, като го издишвах тревожно. Останал без своя вселена, без стая, без тяло, заплашвано навред от врагове и разтърсвано от треска, аз се чувствувах така самотен, че ми се искаше да умра. В този миг влезе баба и пред потиснатото ми сърце се разкриха безгранични възможности за излияние.

Тя беше облякла пеньоара си от перкал — слагаше го всеки път, когато някой в къщи беше болен (било й по-удобно с него, както казваше, приписвайки егоистични мотиви на всяка своя постъпка), той беше нейната престилка на прислужница и болногледачка, монахинското й расо, когато се грижеше и бдеше над нас. Но докато грижите на болногледачките и монахините, добросърдечието и достойнството, което им приписваме, и признателността, която им дължим, засилват впечатлението ни за отчуждение и самота, на невъзможност да споделим с тях бремето на мислите си и желанието си за живот, когато бях с баба, знаех, че колкото и голяма да е горестта ми, тя ще срещне още по-голямо съчувствие, че на всичко, което ме засяга, на всичките ми грижи и желания ще откликне у баба по-силен стремеж, от колкото у самия мен за запазване и укрепване на собственото ми съществуване. Мислите ми преминаваха от моето съзнание в нейното, без да се пречупят, защото не променяха нито средата, нито личността. И както когато връзваме връзката си пред огледалото, без да си даваме сметка, че насочваме ръката си на обратната страна, за да хванем края й, или както кучето гони по земята убегливата сянка на насекомо, излъган от външния облик на тялото, както се лъжем всички на този свят, щом не възприемаме непосредствено душата, аз се хвърлих в прегръдките на баба и долепих устни до лицето й, сякаш по този начин установявах допир с необятното й, разтворено за мен сърце. Докато притисках устни до бузите и челото й, черпех нещо така благотворно, така подхранващо, че стоях неподвижен, сериозен, с жадното умиротворение на сучещо дете. После се загледах ненаситно в едрото й лице, напомнящо с овала си красив, носещ покой облак, обагрен от залеза, зад който искреше обичта й. И всичко, което все още отразяваше, макар и част от чувствата й, всичко, което все още можеше да й бъде казано, бе тутакси така одухотворено и осветено, че аз галех с длани хубавите й леко посивели коси така благоговейно, предпазливо и нежно, сякаш милвах добротата й. За нея бе такова удоволствие да ми спести всяко усилие, като го положи вместо мен, че пожела да ми помогне да се събуя, за да си легна, и когато понечих да се съблека сам, тя задържа с умолителен поглед пръстите ми, разкопчаващи първите копчета на сакото, а после и на обувките ми.

— О, моля ти се! Това е такава радост за баба ти! Главно непременно потропай на стената, ако имаш нужда от нещо тази нощ: моето легло е до твоето, стената е съвсем тънка. След малко, когато си легнеш, изпробвай, за да видиш дали се разбираме добре.

И наистина аз почуках същата вечер три пъти, а след една седмица, когато се разболях, няколко дни подред пак повтарях сигнала ни, защото баба държеше да ми даде мляко рано сутрин. Стореше ли ми се, че е будна, за да не се разсъни, докато чака потропването ми, се решавах да почукам леко три пъти, плахо, едва-едва, но все пак ясно, за да не би да я събудя, ако съм се излъгал и тя спи, но същевременно да не дебне дълго зова ми, ако не го чуе веднага, тъй като нямаше да посмея да го повторя. И едва докоснал стената, чувах в отговор три други потропвания, само че с различна интонация, пропити с властно спокойствие, повторени два пъти, за да съм съвсем сигурен, и шепнещи ми: „Не се вълнувай, чух. След мъничко съм при теб.“ И малко след това идваше. Признавах й, че се боях да не би да не ме чуе или да сметне, че чука някой съсед. Тя се смееше:

— Да сбъркам сигнала на горкото ми вълче с нечий друг! Та баба му би го разпознала сред хиляди други! Нима мислиш, че има на света по-смутено, по-трескаво почукване, раздвоено между страха да не би да я събудиш или да не те чуе. Та нали дори ако само драснеш лекичко, тя тутакси би разпознала своето мишленце, особено каквото ми е различно от всички други и толкова уязвимо. От сума ти време вече чувах, че се колебае, че мърда в леглото и се чуди как да постъпи.

И тя открехваше вече капаците. Върху покрива на пристроеното под ъгъл крило на хотела слънцето беше започнало работата си като ранобуден покривчия, без да вдига шум, за да не разбуди спящия град, и като че ли още по-чевръст на фона на неговата инертност. Баба ми казваше колко е часът и какво ще бъде времето, дали над морето има мъгла и не си заслужава да отида до прозореца, дали са отворили вече хлебарницата и чия кола трополи по пътя: най-делнично повдигане на завесата, пръв химн на деня, който никой не чува, късче живот, принадлежащ само на нас двамата, което охотно възкресявах през деня пред Франсоаз или някои чужди хора, като споменавах, че в шест часа е имало гъста мъгла, с нож да я режеш, горд не с осведомеността си, а с проявеното топло чувство специално към мен. Сладки сутрешни мигове, започващи като симфония с диалог, чийто ритъм отмерваха трите ми почуквания, на които стената помежду ни, пропита от обич и радост, хармонична, безплътна, ангелски сладкогласна, отговаряше с други три удара, страстно чакани, двукратно повторени, с които тя пренасяше цялата бабина душа ведно с обещанието, че самата тя скоро ще дойде, ликуващи като блага вест и верни на установения ритъм.

Но в първата нощ след пристигането ни, когато баба се прибра в стаята си, терзанията ми в Париж, преди да напусна дома ни, пак се подновиха. Може би ужасът ми — навярно много други хора го споделят — да спя в непозната стая е само най-проста, неясна, органична форма на отчаяния протест на всичко, свързано с най-хубавото в настоящия ни живот, срещу готовността ни да приемем бъдеще, в което няма място за него, протест, който беше всъщност тъй често изпитваният ужас при мисълта, че родителите ми ще умрат един ден, че житейските обстоятелства биха ме принудили да живея далеч от Жилберт или просто да се установя завинаги в страна, където никога вече не ще видя приятелите си, протест, който беше и огорчението при мисълта за собствената ми смърт или за нов живот, какъвто обещава Бергот на хората в книгите си, но живот, в който не бих могъл да взема със себе си спомените, недостатъците, характера си, а те не се примиряваха да не съществуват вече и не приемаха нито небитието, нито вечността, в която нямаха достъп.

Веднъж в Париж, когато се чувствувах много зле, Суан ми бе казал:

— Би трябвало да заминете за дивните острови в Океания, ще видите, че никога вече няма да се върнете тук.

Бях изкушен да му отговоря: „Но тогава няма да виждам вече дъщеря ви, ще живея сред обстановка и хора, съвсем чужди на нея!“ Ала разумът ми нашепваше: „Ще има ли значение, щом това няма да те опечалява? Когато господин Суан ти казва, че няма да се върнеш, той има предвид, че няма да ти се иска да се върнеш, а щом няма да искаш, значи, ще се чувствуваш щастлив там.“ Защото разумът ми знаеше, че Навикът, същият Навик, който сега щеше да се нагърби със задачата да ме накара да обикна непознатата стая, който щеше да промени мястото на огледалото, цвета на завесите, да спре часовника, се наема да ни направи мили спътниците, които отначало са ни били противни, да придаде друга форма на лицата, да направи симпатичен тембъра на нечий глас, да победи естествената склонност на сърцата. Разбира се, новите чувства към места и хора се подхранват от забравянето на старите. И именно затова разумът ми смяташе, че без страх мога да предвидя съществуване, в което завинаги ще бъда отделен от някои същества, като споменът за тях ще избледнее в мен, и той предлагаше на сърцето ми като утеха обещание за забрава, ала с това, напротив, засилваше горестта му. Естествено, когато раздялата стане свършен факт, сърцето ни също ще изпита обезболяващото въздействие на Навика, но дотогава то ще продължава да страда. И страхът от бъдеще, в което няма да виждаме любимите хора и да разговаряме с тях — най-свидна радост днес за нас, — не се разсейва, а напротив, нараства при мисълта, че не само ще бъдем лишени от тази радост, към страданието ни ще се прибави и нещо още по-жестоко за нас в настоящия момент: че няма да го изживяваме като страдание, че ще станем безразлични, защото в такъв случай самите ние няма вече да сме същите, ще ни липсва не само очарованието на родителите, любимата, приятелите. Привързаността ни към тях, която днес изпълва голяма част от сърцето ни, ще бъде така изцяло изкоренена, че с удоволствие ще живеем разделени от тях, макар сега самата мисъл да ни ужасява. Нима това няма да бъде истинска смърт за нас, смърт, последвана наистина от възкръсване, при което обаче ще бъдем превъплътени в друго наше „аз“, до чиято любов не биха могли да стигнат съставките на предишното. Тези негови съставки, макар най-хилавите — например неосъзнатото предпочитание към размерите и атмосферата на дадена стая, — изпадат в паника и изразяват протеста си с бунтове, в които трябва да видим частичния ни осезаем отпор срещу смъртта, продължителното отчаяние и всекидневното съпротивление срещу постепенното откъслечно умиране, което се извършва в течение на живота ни, като всеки миг отпадат късове от нас самите и на мястото на умъртвените ни клетки се множат нови. А за нервна натура като моята (когато посредниците, нервите, зле изпълняват функциите си и не спират по пътя към съзнанието жалбата на най-скромните, обречени на загиване съставки на моето „аз“ а напротив, я допускат да стигне до него, ясна, изтощителна, безмерна и мъчителна) тревогата ми под непознатия, твърде висок таван беше само изява на живата още в мен привързаност към родния ми, по-нисък таван. Тя навярно щеше да изчезне, когато друга заемеше мястото й (тогава смъртта, а после новият живот ще изпълнят под името Навик двойното си дело). Но преди да се разпадне напълно, тази привързаност щеше да ме измъчва всяка вечер и особено първата, налице с настъпилото вече бъдеще, където няма място за нея. Тя се бунтуваше, терзаеше ме с оплакванията си всеки път, когато погледът ми, безсилен да се откъсне от нараняващата го обстановка, се опитваше да се спре на недосегаемия таван.

Но затова пък сутринта! — след като прислужникът ме събуди, донасяйки ми топла вода, докато се обличах и напразно търсех в куфара си необходимите ми неща, като безразборно измъквах все съвсем ненужни, предвкусвайки удоволствието от закуската и разходката, — каква радост да видя през прозореца и във всички стъкла на библиотечките като в люкове на каюта ширналото се без сенки море, макар слънцето да го бе огряло само наполовина, като тясна подвижна линия бележеше границата, и да проследявам с поглед вълните, втурващи се една след друга, сякаш за скок от трамплин! Час по час, в ръка с твърдо колосаната кърпа с щемпела на хотела, с която напразно се опитвах да избърша лицето си, се връщах към прозореца, за да погледна още веднъж необхватния ослепителен циркус и снежните върхове на изумрудените талази, тук-там лъскави и прозрачни, които, бурни и невъзмутими, смръщили лъвски вежди, издигаха и рушаха хребетите си под безликата усмивка на слънцето.

Впоследствие всяка сутрин щях да стоя пред този прозорец като пред стъкло на дилижанс, в който съм пренощувал, за да видя дали през нощта се е приближила или отдалечила желаната планинска верига — в моя случай вълнистите гребени на морето, които, преди да се върнат, танцувайки, към нас, често се отдръпват толкова далеч, че чак отвъд широка пясъчна равнина зървах на голямо разстояние първите им гънки в прозрачната пухкава и синкава далечина, подобни на ледниците, които се виждат на заден план в картините на тосканските примитивисти. Понякога слънцето си играеше съвсем близо до мен по повърхността му, нежно зелена като алпийска ливада, оцветена не толкова от влагата на почвата, колкото от подвижната струяща светлина (в планините, където слънцето сегиз-тогиз се просва като великан, който с няколко скока би се спуснал весело надолу по стръмните им склонове). Впрочем в пролуката, образувана от пясъка и вълните всред останалата природа, за да пропусне, за да натрупа светлина, именно тя, светлината, в зависимост от посоката, от която идва, посока, следвана и от погледа ни, размества и разполага диплите на морето. Разнообразното осветление, също като продължителен и действително изминат преход при пътуване, променя изложението на дадено място и изправя пред нас нови цели, събуждайки копнеж да ги достигнем. Когато сутрин слънцето се подаваше иззад хотела и разкриваше пред мен осветения бряг до първите укрепления на морето, то сякаш ми показваше другия му склон и ме подканваше да продължа по извиващия път на лъчите му, без да мръдна от мястото си, разнообразното пътешествие през най-хубавите местности на неравния пейзаж на часовете. И още от първата ми сутрин в Балбек слънцето ми сочеше усмихнато с пръст в далечината сините хълмове на морето, без име върху географската карта, чак докато, замаяно от дивната си разходка по звучната хаотична повърхност на билата и преспите им, се сгушеше на завет в стаята ми, отдъхвайки си върху неоправеното ми още легло и сипейки съкровищата си в мокрия умивалник и разтворения куфар, като с блясъка и неуместния си разкош подчертаваше впечатлението на безредие. Уви, един час по-късно в обширната столова, докато закусвахме и изстисквахме няколко златни капки лимон върху двата калкана, които скоро оставиха в чиниите ни разперения си скелет накъдрен като перо и звънлив като цитра, — на баба й се стори жестоко да не усещаме живителния полъх на морския вятър поради прозрачната, но затворена стъклена стена, която ни отделяше като витрина от плажа, макар той да се простираше от край до край пред нас и небето цяло да се побираше в нея, така че прозорците сякаш бяха попили поради дефект на стъклото лазура и белите му облаци.

Внушавайки си, че „съм седнал на вълнолома“ или „в дъното на будоара“ на Бодлер, питах се дали неговото слънце, „греещо над морето“, не е много различно от вечерните зари, плъзгащи се по повърхността му като златна треперлива черта, това слънце, което в момента го обгаряше като топаз, предизвикваше ферментацията му, правеше го светло и млечно като бира, пенливо като мляко, като сегиз-тогиз по него се разхождаха големи сини сенки, размествани сякаш от някое божество, което се забавлява, като движи огледало по небето. Трапезарията ни в Комбре, гледаща към отсрещните къщи, се различаваше не само по вида си от столовата на хотела в Балбек — гола, изпълнена със зелено слънце като водата на басейн, а на няколко метра от нея приливът и ярката дневна светлина издигаха като пред небесната твърд нерушима и подвижна преграда от злато и изумруд. В Комбре, тъй като всички ни познаваха, не обръщах внимание на никого. Когато си на море, не познаваш съседите си. Не бях още достатъчно възрастен и същевременно бях прекалено чувствителен и затова не можех да се откажа от желанието да се харесвам на другите живи същества и да ги превръщам в своя собственост. Не притежавах по-благородното безразличие на светския човек спрямо хората, които закусваха в столовата, нито спрямо младежите и девойките, които се разхождаха по дигата, и страдах при мисълта, че не бих могъл да участвувам в техните излети и особено когато баба, в пренебрежението си към всяка светска условност и загрижеността си за здравето ми, ги помолеше — такова унижение за мен да ме приемат в компанията си. Било ако се връщаха от непозната за мен вила или излизаха, за да отидат на тенис корта с ракети в ръка, или пък яздеха коне, чиито копита тъпчеха сърцето ми, аз ги гледах със страстно любопитство под ослепителната светлина на плажа, където обществените стойности са съвсем други, следях с очи всяко тяхно движение през прозрачната огромна остъклена ниша, през която струеше толкова светлина. Ала тя все пак спираше вятъра според баба — непоносимо й бе да бъда лишен от благотворния въздух, — тя скришом отвори един прозорец и мигом ведно с листовете с менюто литнаха вестниците, воалите и каскетите на всички закусващи. Самата тя, поддържана от небесното дихание, посрещаше със спокойна усмивка, подобна на света Бландин^[4], недоволните протести, които обединиха срещу нас и без това презрително настроените, разрошени и ядосани летовници и засилиха същевременно чувството ми на изолираност и потиснатост.

Една особеност придаваше на част от курортистите — повечето тривиално богати и космополитни като във всеки голям луксозен хотел — доста осезаем регионален характер: те бяха предимно видни личности от по-важните департаменти в Нормандия — първият председател на съда в Кан, председателят на адвокатската колегия в Шербур, главният нотариус от Ман. Дойдеше ли лятната ваканция, те поемаха от различните места, където бяха пръснати през годината като разузнавачи или пионки при игра на дама, за да се съберат в този хотел. Заемаха винаги същите стаи и образуваха заедно с жените си — всичките с аристократични претенции една групичка, към която се бяха присъединили двама парижани — голям адвокат и прочут лекар, които казваха в деня на отпътуването:

— Ах, вярно, вие, привилегированите, не вземате нашия влак и за обед ще си бъдете у дома.

Привилегировани ли? Вие ли го казвате, дето живеете в столицата, Париж, големия град, докато аз обитавам жалък околийски градец със сто хиляди жители, по-право сто и две при последното преброяване. Но какво е това в сравнение с вас? Два милиона и петстотин хиляди! И ще се върнете при асфалтираните авенюта и блестящото парижко общество.

Казваха го, произнасяйки като селяните по-отчетливо „р“, без капка огорчение, защото бяха светила в провинциалния си град и биха могли като много други да отидат в Париж — неведнъж бяха предлагали на председателя на съда в Кан да стане касационен съдия, но бяха предпочели да си останат в провинцията от любов към родния град, към неизвестността или към славата, или защото бяха с реакционни убеждения и държеха на ласкателните за тях добросъседски отношения с местните благородници. Някои от тях впрочем не се връщаха веднага в съответния околийски център.

Тъй като заливът на Балбек бе малка вселена всред голямата, кошница със сезони със сбрани в кръг седмици и месеци, когато Ривбел се виждаше (знак за буря), къщите му бяха огрени от слънце, докато в Балбек бе сумрачно, а освен това, когато в Балбек застудееше, сигурни, че могат да изкарат още два-три топли месеца на отсрещния бряг, започнеха ли дъждовете и мъглите в началото на есента, обичайните посетители на гранд-хотела, които излизаха във ваканция по-късно или ползуваха по-продължителен отпуск, натоварваха куфарите си на някоя лодка и прекосяваха залива, за да отидат в Ривбел или Костьодор. Членовете на тази групичка гледаха подозрително всеки новодошъл в хотела и макар да даваха вид, че им е безразличен, осведомяваха се за него от приятеля си, управителя на хотела. Защото той бе все същият Еме, всеки сезон се връщаше на тази служба и им запазваше едни и същи маси. А тъй като съпругите им знаеха, че жена му чака дете, след ядене всяка работеше над някоя бебешка дрешка, като оглеждаше баба и мен, насочвайки очилата си с дълга дръжка към нас: ние ядяхме със салатата твърдо сварени яйца, а това се смяташе просташко и не беше прието в доброто общество в Алансон. Нарочно се държеха презрително и насмешливо с един французин с титла „величество“, самозван крал на островче в Океания, населено от шепа диваци. Той живееше в хотела с красивата си любовница, подир която момченцата викаха, когато отиваше да се къпе: „Да живее кралицата!“, защото ги засипваше с монети от петдесет сантима. Председателят на съда и председателят на адвокатската колегия се правеха, че не я забелязват, и ако някой техен приятел я погледнеше, считаха се длъжни да го предупредят, че е най-обикновена работничка.

— Със сигурност разбрах обаче, че в Остенде са ползували кралската кабина.

— Защо не? Наема се срещу двайсет франка. Може да я вземете и вие, ако ви се харесва. Но зная с положителност, че е поискал от краля аудиенция, а той наредил да му съобщят, че не държи да познава този суверен-марионетка.

— Ах, така ли? Колко интересно! Какви хора има наистина!…

И навярно всичко това беше така, но в същото време нотариусът, председателят на съда и председателят на адвокатската колегия изпадаха в толкова лошо настроение, когато минеше този „карнавал“, както казваха те, защото им бе неприятно, че за голяма част от простолюдието самите те бяха само обикновени буржоа, които не познават щедро пилеещите парите си крал и кралица, и изразяваха гласно възмущението си, а приятелят им, управителят на хотела, беше наясно с отношението им, но принуден да прави мили очи на разточителните, макар и не дотам автентични владетели, докато приемаше поръчката им, намигаше многозначително отдалеч на старите си клиенти. Еднакво неприятно явно им беше да не ги сметнат погрешно за недостатъчно „шик“ и да не могат да докажат, че всъщност са много „по-шик“ от младото конте, охтичавия разпасан син на едър индустриалец, който, всеки ден с ново сако и орхидея на петлицата, пиеше шампанско на закуска и отиваше блед, безстрастен, с равнодушна усмивка на уста в казиното да хвърли на игралната маса огромни суми.

— Няма начин да ги прахоса! — казваше с израз на добре осведомен човек нотариусът на председателя на съда, чиято жена бе научила от достоверен източник, че родителите на този младеж „от края на миналия век“, щели да умрат от мъка.

От друга страна, председателят на адвокатската колегия и приятелите му пускаха безспир остроти по адрес на една стара и богата аристократка, защото не правеше нито крачка без свитата си. Всеки път, когато жената на председателя на съда и жената на нотариуса я видеха в столовата, те безочливо я оглеждаха с очилата си с дълги дръжки, и то така изпитателно и мнително, сякаш бе ястие с помпозно име, но съмнителен външен вид, от което се отказват с пренебрежителен жест и гримаса на погнуса, след като внимателно са го разгледали и са стигнали до неблагоприятен извод.

Навярно с това искаха просто да покажат, че ако са лишени от някои неща — в случая от някои предимства на старата дама и особено от общуването с нея, — това се дължи не на невъзможност, а на нежелание да ги имат и с течение на времето си бяха внушили, че е така. Потискането на всяко желание и любопитство към начин на живот, който им е чужд, както и надеждата да се харесат на нови същества, заменени у тези жени с престорено презрение и изкуствено удивление криеше едно неудобство за тях: под етикета на задоволство изпитваха неудовлетворение и постоянно сами се лъжеха — две предпоставки, за да се чувствуват нещастни. Но като че ли всички в този хотел постъпваха като тях, макар под друга форма, и жертвуваха, ако не на честолюбието, то на някои принципи, внедрени от възпитанието им, или пък на интелектуални привички прелестното смущение да се приобщиш към нечий непознат живот. Може би микрокосмосът, в който се изолираше старата дама, не беше отровен от язвителна злъч, както групичката, в която ядно се хилеха жените на нотариуса и на първия председател. Нейният микрокосмос, напротив, бе наситен с изтънчено, леко изветряло ухание, но поне не толкова изкуствено, защото всъщност старата дама би изпитала очарование да привлече, да спечели (обновявайки се за тази цел самата тя) тайнствената симпатия на нови човешки същества, очарование, от което е лишена при общуване само с хора от своя обществен кръг, с ясното съзнание, че тъй като този кръг е най-отбраният, няма защо да обръща внимание на презрението на непосветените. Може би си даваше сметка, че ако бе дошла инкогнито в гранд-хотела на Балбек, би предизвикала с черната си вълнена рокля и демодирана шапчица насмешката на някои гуляйджия, който би измърморил от люлеещия се стол: „Ама че скица!“ И особено на някой заслужаващ внимание мъж като председателя на съда, запазил между прошарените си бакенбарди свежо лице и закачливи очи, каквито й се харесват, който тутакси би насочил увеличителните стъкла на очилата с дълга дръжка на съпругата си към този необичаен феномен. И може би именно защото подсъзнателно се боеше от първия контакт, естествено кратък, но страшен, както когато за пръв път се потапяш във водата, дамата предварително изпращаше слугата си да уведоми управата на хотела за пристигането и за привичките й и рязко прекъсвайки любезното приветствие на управителя, отиваше право в стаята си, жест, издаващ по-скоро стеснителност, отколкото горделивост, и там собствените й завеси (окачени на прозорците вместо хотелските), паравани, снимки издигаха така успешно между нея и външния свят, към който би трябвало да се приспособи преградата на навиците й, като че ли не тя, а домашната й обстановка, сред която си оставаше, бе сменила мястото.

И тогава, изпречила между себе си и персонала на хотела, както и разните доставчици, своите прислужници, които установяваха вместо нея допир с новата човешка среда и поддържаха обичайната атмосфера около господарката си, изправила между себе си и другите курортисти стената на предразсъдъците си, без да се грижи, че няма да се хареса на хора, които нейните приятели не биха приели в дома си, тя продължаваше да живее в своето общество чрез писмата до приятелите си чрез спомените, чрез съзнанието за общественото си положение, за изтънчените си маниери, за изисканата си вежливост. И всеки ден, когато слизаше да се разходи с каляската си, камериерката й носеше зад нея необходимите вещи, а личният й прислужник, вървящ пред нея, напомняше часовой пред посолство, над което се развява знамето с цветовете на съответната страна, гарантиращо правото на неприкосновеност на чужда земя. В деня на пристигането си тя не излезе от стаята си чак до средата на следобеда и не я видяхме в столовата, където управителят ни заведе покровителствено в качеството ни на новодошли, също както сержантът завежда новобранците при шивача ефрейтор, за да ги облече. Ала само след миг видяхме един дребен благородник и дъщеря му, потомци на невзрачен, но много стар род от Бретан, господин и госпожица дьо Стермариа, чиято маса ни бяха дали, предполагайки, че те ще се приберат едва за вечеря. Дошли в Балбек, за да се срещнат с познатите си местни благородници, те оставаха в столовата само докато се нахранят, защото все бяха или канени навън, или имаха гости. Самомнителността им ги предпазваше от всяка човешка симпатия, от всякакъв интерес към насядалите около тях непознати хора, сред които господин дьо Стермариа стоеше с ледено, далечно, сурово, нетърпеливо, придирчиво и злонамерено изражение, като че ли се намираше в бюфет на гара сред пътници, които никога не е виждал и няма да види и с които не може да има други отношения освен да отстоява студеното пиле или мястото в купето. Едва бяхме почнали да се храним и ни вдигнаха по нареждане на господин дьо Стермариа, който още с влизането си, без дори да ни кимне в знак на извинение, помоли с висок глас управителя да не допуска друг път подобна грешка, защото му било неприятно неговата маса да бъде заета „от непознати нему хора“.

Склонен съм да смятам, че стремежът на една актриса (популярна между другото с елегантните си тоалети, остроумието и красивите си колекции от немски порцелан, отколкото с някоя роля в „Одеон“), на приятеля й, много богат младеж, заради когото тя се култивираше, и на двама високопоставени млади благородници да живеят настрана от другите, да пътуват винаги заедно, да обядват в Балбек много късно, когато всички други са свършили, да прекарват деня в апартамента си в игра на карти, не се дължеше ни най-малко на недоброжелателност, а се обясняваше с предпочитанието им към по-интелектуални разговори, към по-изтънчено ядене, по-приятно им беше просто да прекарват времето и дори да се хранят само в своята тясна компания и общуването с хора, на които подобен вкус е чужд, би им било непоносимо. Даже седнал на трапезата или на игралната маса, за всеки от тях бе необходимо да знае, че у сътрапезника или у партньора срещу него са налице латентни и неизползвани познания, позволяващи му да разпознае имитацията, кичеща толкова парижки домове като автентично „средновековие“ или „ренесанс“, и един и същ критерий за различаване на хубавото и лошото. Може би веднъж заедно, желанието им да водят навсякъде по-различен живот се проявяваше само с някое необичайно и забавно възклицание посред безмълвното хранене или играта на карти, ако не с прелестната нова рокля, която младата актриса бе облякла за обеда или за покера. Но обкръжили се така със здраво вкоренени навици, начинът им на съществуване беше достатъчен, за да ги предпази от непознатия живот около тях. През дългите следобеди морето висеше срещу тях като картина в приятни тонове в будоара на богат ерген и само в промеждутъците на играта някой играч от нямане какво да прави вдигаше очи към него, за да се ориентира какво е времето и колко е часът и да припомни на другите, че закуската ги чака. Не вечеряха в хотела, където потоци светлина заливаха голямата столова и тя заприличваше на чуден огромен аквариум, пред чиято стъклена стена работническото население на Балбек, рибарите, а и дребнобуржоазните семейства, невидими за нас в мрака, долепяха лица до прозорците, за да погледат люшкащия се леко на златни вълни разкошен живот на курортистите, еднакво непонятен за бедняците, както и животът на странните риби и миди. (Важен социален проблем е дали винаги стъклената стена ще охранява пира на приказните животни и дали невзрачните хорица, наблюдаващи ги жадно в нощта, няма да ги изловят в аквариума им и да ги изядат.) Междувременно може би сред спрялата се, слята с мрака тълпа имаше някой писател или любител на човешката ихтиология, който, гледайки как се затварят челюстите на стари чудовища от женски пол, за да преглътнат хапката, се забавлява да ги класира по вид, по вродени и придобити особености, благодарение на които старата сръбкиня, чието устно отверстие е на голяма морска риба, защото още от ранно детство си живее в сладководните вълни на предградието Сен-Жермен, яде салата, сякаш е от рода Ларошфуко.

В този час можеха да се видят и тримата мъже в смокинги, очакващи закъснялата актриса, която не след дълго излизаше от асансьора като от кутия за играчки, почти всяка вечер с нова рокля и шалове, избрани съгласно своеобразния вкус на любимия й. И четиримата, предполагайки, че международният феномен — грандхотелът, — присаден в Балбек, се е развил главно в направление на лукса, а не на добрата кухня, потъваха в една кола и отиваха да вечерят на половин левга оттук в реномиран малък ресторант, където водеха нескончаеми разговори с готвача за менюто и приготовлението на деликатесите. По време на краткото им пътуване шосето, оградено с ябълкови дръвчета, беше за тях само преход, който трябваше да изминат — трудноразличим в нощния мрак от разстоянието, което делеше домовете им в Париж от „Кафе Англе“ или „Тур държан“, — за да стигнат до елегантното ресторантче, където приятелите на богатия младеж го облажаваха за прекрасно облечената му любовница, а шаловете й се развяваха пред малката компания и като гъвкав, уханен воал я отделяха от останалия свят.

За съжаление аз съвсем не бях като всички тези хора и това засилваше нервната ми възбуда. Мнозина от тях не ми бяха безразлични. Бих желал да ме забележи мъжът с ниско чело и убеглив поглед между наочниците на предразсъдъците и възпитанието си, местният благородник, който беше не друг, а зетят на Льогранден: той идваше понякога в Балбек и устройваше с жена си два пъти месечно градински увеселения. В неделен ден тези увеселения обезлюдяваха отчасти хотела: един-двама негови клиенти бяха поканени, а другите, за да не изглежда, че са били пренебрегнати, избираха точно този ден, за да направят по-далечен излет. Между другото той бе приет доста зле в хотела първия ден — персоналът, едва-що пристигнал от Лазурния бряг, още не знаеше кой е. Не само не носеше бял фланелен костюм, но по стар френски обичай и неведение на хотелския етикет, когато влезе във фоайето, където имаше жени, той свали шапка още от вратата, докато управителят дори не докосна своята, смятайки, че има пред себе си човек от най-скромен произход, „ординарен“, както казваше той. Новодошлият, излъчващ надутата простащина на благовъзпитаните хора, се бе харесал само на жената на нотариуса и тя бе заявила с безпогрешна проницателност и нетърпяща възражение авторитетност на особа, за която майското виеше общество няма тайни, че в него се чувствува извънредно изтънченият, съвършено добре възпитан мъж, коренно различен от всичко, което може да се срещне в Балбек, при това недостъпен по нейна преценка (докато сама не е установила контакт с него). Благоприятното й изказване за зетя на Льогранден се дължеше може би на невзрачната му външност, която не притеснява околните, а може би жената на нотариуса бе разпознала в селския благородник с държане на клисар сектантските отличителни белези на собствения си клерикализъм.

Макар и да знаех, че младите ездачи, които виждах пред хотела, са синове на някакъв съмнителен тип, собственик на магазина за сувенири, с когото баща ми никога не би приел да се запознае, „курортният живот“ ги въздигаше в очите ми в конни статуи на полубогове и не можех да разчитам, че някога ще спрат поглед върху клетото момче, излизащо от столовата само за да поседи на плажа. Искаше ми се да спечеля симпатията дори на авантюриста, бивш крал на пуст остров в Океания, или на младия охтичав, комуто охотно приписвах плаха и нежна душа под наглата външност и си представях, че той би могъл да излее щедро само за мен богатата си емоционалност. Впрочем (обратно на разпространеното убеждение за запознанствата по време на пътуване) тъй като обстоятелството, че сте били с някои хора на плажа, където отивате от време на време, ви придава стойност, която няма еквивалент в истинския, светски живот, не само не страните, но едва ли поддържате нещо в Париж така старателно, както приятелствата, завързани на морските курорти. Аз се вълнувах какво мислят за мен разните временни посетители или местни знаменитости и поради склонността си да се поставям на мястото на другите и да пресъздавам душевното им състояние им приписвах не истинския им обществен ранг, сигурно доста нисък, какъвто биха заели например в Париж, а ранга, който си въобразявах, че заемат и действително заемаха в Балбек, където липсата на обективно мерило им придаваше известно превъзходство и будеше незаслужен интерес. Уви! Пренебрежението на нито един от всички тях не ми бе така мъчително, както презрителното отношение на господин дьо Стермариа.

Защото още с влизането им дъщеря му привлече вниманието ми с хубавото си бледо, лекотеменужно лице, стройния стан и походката, особената походка, който ми говореха съвсем основателно за наследствени черти и аристократическо възпитание и при това още по-красноречиво, защото знаех името й, също както ни въздействуват експресивни музикални произведения на гениални композитори, които обрисуват великолепно искрящия пламък, ромона на реката и полския покой, на слушатели, прелистили предварително либретото и насочили съответно въображението си. У госпожица дьо Стермариа се чувствуваше нещо расово, което прибавяше към очарованието й представата за източника му, като го правеше по-понятно, по-пълно. Правеше го и по-желано, защото разкриваше, че е мъчнодостъпно, както високата цена увеличава ценността на понравилия ни се предмет. Наследственото стъбло придаваше на тена й, съставен от подбрани сокове, вкус на екзотичен плод или на прославено вино.

Ала ето че една случайност изведнъж снабди баба и мен със средство незабавно да извоюваме уважението на всички обитатели на хотела. Още първия ден, точно когато старата дама слизаше от апартамента си, внушавайки респект с вървящия пред нея лакей и тичащата подире й камериерка със забравените книга и одеяло и възбуждайки у всички любопитство и почит, на които явно бе по-малко чужд от който и да е друг и господин дьо Стермариа, управителят на хотела се наведе към баба и от любезност (както показват персийския шах или кралица Ранавело^[5] на някой простосмъртен зрител, който очевидно не може да има нищо общо с всесилния суверен, но ще му бъде интересно да го види на няколко крачки от себе си) й прошепна:

— Маркиза дьо Вилпаризи.

В същия миг дамата забеляза баба и в погледа й неволно блесна радостна изненада.

Можете да се досетите, че внезапното появяване на най-могъщата фея под чертите на дребна старица нямаше да ми достави повече удоволствие, както бях лишен от всяка възможност да се доближа до госпожица дьо Стермариа в градче, където никого не познавах. Никого в конкретен смисъл имам предвид. Естетически погледнато, броят на човешките типове е крайно ограничен и много често, където и да отидем, с радост срещаме познати, без да ги търсим в картините на старите майстори, както правеше Суан. Така например още в първите дни от престоя ни в Балбек ми се случи да срещна Льогранден, портиера на Суан, и самата госпожа Суан, превърнали се първият в келнер в кафенето, вторият — във временно отбил се в Балбек чужденец, когото повече не видях, а госпожа Суан — в спасител от плажа, при това някаква магнетична сила привлича и задържа една до друга така неразривно някои особености на физиономията и душевната нагласа на прототипа, че когато природата дава някому нечие тяло, не го осакатява прекалено. Льогранден, станал келнер, бе запазил непокътнати ръста, носа в профил и част от брадичката. Госпожа Суан, приела мъжки пол и професия на спасител, носеше със себе си не само обичайното си изражение, но и свойствения си начин на говорене, само че опасана с червен пояс и развяваща при най-слабо вълнение черния флаг (спасителите са благоразумни, защото рядко някой от тях знае да плува), тя можеше да ми бъде толкова полезна, колкото във фреската „Животът на Мойсей“, където Суан някога я бе разпознал в чертите на дъщерята на Иотор. Докато госпожа дьо Вилпаризи беше истинска, не жертва на магия, лишила я от власт, а способна със собствената си магическа сила да увеличи стократно възможностите ми и понесен като на крилете на приказна птица, за няколко мигновения щях да прекося безкрайната социална дистанция, отделяща ме — поне в Балбек — от госпожица дьо Стермариа.

За съжаление едва ли имаше човек, който да живее по-затворен в собствената си вселена от баба. Не би ме даже презряла, просто не би ме разбрала, ако знаеше, че държа на общественото мнение, че се интересувам от личността на хора, чието съществуване тя дори не забелязваше и чиито имена нямаше да запомни до края на престоя си в Балбек. Не смеех да й призная, че ако същите тези хора я видеха да разговаря с госпожа дьо Вилпаризи, това щеше да ми достави голямо удоволствие, защото чувствувах, че маркизата се ползува с престиж в хотела и приятелството й с нас щеше да ни възвиси в очите на господин дьо Стермариа. Не че изобщо виждах в бабината приятелка аристократка. Толкова бях чувал като дете името й в къщи, че то бе станало обичайно за слуха ми, преди да се замисля за съдържанието му, и титлата прибавяше към него само някакво своеобразие като някое по-рядко срещано име: така става с имената на улици. Не забелязваме нищо по-благородно в улица Лорд Байрон, в общоизвестната просташка улица Рошешуар или в улица Грамон, отколкото в улица Леонс-Рено или Иполит Льоба. Госпожа дьо Вилпаризи не будеше у мен представа за личност, принадлежаща към особен обществен кръг също както и братовчед й Мак-Махон, когото не отличавах от господин Карно, и той председател на републиката или от Распай, чиято снимка Франсоаз бе купила заедно със снимката на папа Пий IX. Баба ми следваше принципа, че заминеш ли някъде, не бива да поддържаш връзки. Не отиваш на морския бряг, за да виждаш познати, имаш колкото си щеш време за това в Париж, а заради тях ще загубиш в размяна на любезности и баналности ценните часове, които изцяло трябва да прекараш на открито пред вълните. И понеже й се струваше по-удобно да предположи, че всички мислят като нея по този въпрос и това дава право на стари приятели, случайно попаднали в един и същ хотел, да запазят фиктивно инкогнито един спрямо друг, щом чу прошепнатото й от управителя име, само извърна очи и се престори, че не е видяла госпожа дьо Вилпаризи, а маркизата от своя страна, разбрала, че баба не държи да се разпознаят, също насочи поглед в празното пространство. Отдалечи се и останах като корабокрушенец, обнадежден от миража, че се приближава кораб, който изчезва, без да спре.

И маркизата се хранеше в столовата, само че в другия й край. Не познаваше никого от редовните обитатели на хотела или гостите, дори господин дьо Камбрьомер: видях, че той не я поздрави в деня, когато бе приел с жена си поканата за обед на председателя на адвокатската колегия, който, опиянен от честта аристократ да обядва на масата му, избягваше постоянните си приятели, но за да привлече вниманието към това историческо събитие, само им намигаше отдалеч, ала съвсем дискретно, за да не би да го изтълкуват като покана.

— Е, няма що, виждам, че се ползувате с благоволение, много сте изискан — каза му вечерта жената на председателя на съда.

— Изискан ли? Защо? — попита председателят на адвокатската колегия, прикривайки задоволството си под пресилено учудване. — Заради гостите ми ли? — добави той, чувствувайки, че му е невъзможно да се преструва повече. — Но какво толкова изискано има да поканиш приятели на обед? Нали все пак трябва да обядват някъде!

— Как не, изискано е, разбира се, това бяха дьо Камбрьомер, нали? Веднага ги познах. Жена му е маркиза. При това автентична. Не по женска линия.

— О, тя е много непринудена жена, пленителна, без предвземки. Мислех, че ще дойдете, нали ви смигнах… Щях да ви представя! — каза той с лека ирония, омаловажавайки това рядко ценно предложение, подобно на Артаксеркс, когато казва на Естир. „Да ти дам ли половината от царството си?“

— А, не, не, ние като скромната теменуга си стоим в сянка.

— Но грешите, пак ви казвам — поде председателят на адвокатската колегия, вече по-смело, тъй като опасността бе минала. Нямаше да ви изядат. Ще изиграем ли една партия безик?

— С удоволствие! Не смеехме да ви предложим, откакто угощавате маркизи!

— Хайде, хайде, те не са кой знае какво. Ето утре съм канен на вечеря у тях. Искате ли да отидете вместо мен? Най-искрено говоря. Откровено казано, предпочитам да си остана тук.

— Не, не… Ще ме сметнат за реакционер — възкликна съдията, смеейки се до сълзи на шегата. И вие също ходите във Фетерн, нали? — обърна се той към нотариуса.

— О, аз отивам в неделя и едва влязъл, излизам.

— Пък и не обядват на масата ми както с председателя на адвокатската колегия.

Този ден за голямо съжаление на председателя на адвокатската колегия господин дьо Стермариа не беше в Балбек. Но той подмолно подметна на управителя на хотела:

— Еме, бихте могли да кажете на господин дьо Стермариа, че не е единственият благородник, който се е хранел във вашата столова. Видяхте ли господина, който обядва с мен днес, а? С малките мустачки и вид на военен. Ами да, той е маркиз дьо Камбрьомер.

— Така ли? Не се учудвам.

— Нека разбере, че не само той има титла. Не е зле да им се натрие носа на благородниците. Знаете ли, Еме, не му казвайте нищо, ако предпочитате. Мене ми е все то, негова си работа.

На другия ден обаче господин дьо Стермариа, който знаеше, че адвокатът е пледирал за един негов приятел, сам дойде да му се представи.

— Нашите общи приятели дьо Камбрьомер тъкмо искаха да ни поканят заедно, но дните нещо не съвпаднаха — каза му адвокатът: като повечето лъжци и той си въобразяваше, че няма да седнат да уточняват такава незначителна подробност, но ако случайно научите, че противоречи на много по-скромната действителност, тя е достатъчна да разкрие характера му и да загубите завинаги доверие в него.

Както всеки ден, но този път по-безпрепятствено, тъй като баща й я бе оставил сама, за да разговаря с адвоката, аз наблюдавах госпожица дьо Стермариа. Нейното дръзко и неизменно красиво своеобразно лице — както в момента например бе опряла лакти на масата и бе вдигнала високо чашата, — студеният й, бързо отместван поглед, наследената, долавяща се в гласа й семейна суровост, зле прикрита от личния й тембър, суровост, която бе раздразнила баба, един вид атавистична спирачка, която задействуваше, кажи-речи, преди да изрази с поглед или интонация някоя лична мисъл, всичко това навеждаше на представата за предците, завещали й оскъдно хубаво чувство към хората, недостиг на чувствителност, тесногръдие, които час по час проличаваха. Но в проблясващия за миг в бързо угасващите й зеници поглед, пропит понякога с едва ли не смирена нежност, каквато събужда преобладаващата склонност към чувствена наслада и у най-гордата жена, готова в близко бъдеще да признае само една власт, властта на който и да е мъж, способен да й достави тази наслада, бил той комендант или акробат, заради когото ще напусне може би някой ден съпруга си, по чувствения ярък руменец, избиващ върху бледите й страни като алената сърцевина на белите лилии във Вивон, аз сякаш предусещах, че тя лесно би ми разрешила да споделя с нея толкова поетичния й живот в Бретан, живот, който тя като че ли не ценеше твърде, било защото беше прекалено свикнала с него, било поради вродената си взискателност, а може би защото бе отвратена от бедността или скъперничеството на близките си, но все пак го носеше заключен в тялото си. Може би нямаше да намери сили за съпротива в малкия запас от воля, предаден й по наследство и придаващ някаква особена вялост на изражението й. А и сивата филцова шапка със старомодно, предвзето перо, с която се появяваше неизменно на всяко ядене, я правеше не така недостижима в очите ми не защото подхождаше на сребристорозовия й тен, а защото предположението ми, че не е богата, я приближаваше до мен. Принудена поради присъствието на баща си да се придържа към условностите, но изработила си вече различни от неговите принципи при възприемането и класирането на хората около себе си, тя може би виждаше в мен не незначителното ми обществено положение, а пола и възрастта. Ако някой ден господин дьо Стермариа излезеше без нея и главно ако госпожа дьо Вилпаризи седнеше на нашата маса и създадеше у дъщеря му по-добро мнение за нас, което да ме насърчи да отида при нея, може би щяхме да разменим няколко думи, да си уговорим среща, да се сближим малко повече. А ако останеше цял месец сама в романтичния си замък, може би щяхме да се разхождаме сами вечер двамата в здрача, когато розовите цветове на изтравничетата ще блестят по-меко над тъмните води, шепнещи под дъбовете. Бихме обходили заедно острова, криеш, за мен толкова обаяние, защото в него бе затворен обичайният живот на госпожица дьо Стермариа и затова бе залегнал дълбоко в зрителната й памет. Струваше ми се, че бих могъл да я обладая само там, когато пребродя местата, обгръщащи я с толкова спомени — в копнежа си към нея бленувах да разкъсам воала, който природата изпречва между жената и някои същества (също така предумишлено, както е вмъкнала актът за размножаване преди най-силното ни наслаждение и както е поставила пред нектара прашеца, който насекомите трябва да разнесат), та заблудени от надеждата за по-пълно притежание, да се приобщят най-напред към обитаваната от нея местност и към особеностите й, които въздействуват по-силно на въображението им, отколкото самата плътска наслада, ала все пак не са достатъчни да ги привлекат, ако тя липсва.

Принудих се да отвърна поглед от госпожица дьо Стермариа, защото баща й сметнал навярно, че запознанството с една важна личност е любопитен и кратък жест, ценен сам за себе си и изчерпващ целия вложен в него смисъл само с ръкостискане и внимателен поглед, без да се нуждае от незабавно завързване на разговор и по-нататъшни отношения, се бе сбогувал с адвоката и седна срещу нея, потривайки ръце, сякаш току-що е направил ценна придобивка. Колкото до председателя на адвокатската колегия, щом премина вълнението от тази среща, той пак поведе разговор с управителя, както през другите дни.

— Но аз не съм крал, Еме, идете при краля… Какво ще кажете, председателю, тези пъстървички не изглеждат зле, да поръчаме на Еме? Еме, тази риба, там заслужава да се опита, струва ми се. Ще ни донесете, Еме, и то повечко.

Цялото време повтаряше името „Еме“, така че поканеше ли някого на вечеря, гостът забелязваше: „Личи си, че сте много добре гледан тук“, и се чувствуваше задължен и той час по час да казва „Еме“ поради склонността на някои хора — смесица от стеснителност, простащина и глупост — да си въобразяват, че е остроумно и изтънчено да подражават на лицата, с които са. Самият той го повтаряше безспир с усмивка на уста, защото държеше да извади на показ не само близостта си с управителя на хотела, но и собственото си превъзходство над него. А и Еме от своя страна всеки път, щом чуеше името си, се усмихваше умилено и гордо, за да покаже, че е чувствителен към тази чест и разбира от шега.

Колкото и смущаващи да бяха винаги за мен храненията в обширната столова на гранд-хотела, обикновено претъпкана, те ставаха още по-неприятни, когато идваше за няколко дни собственикът (или генералният директор, избран от членовете на някакво акционерно дружество) не само на този луксозен хотел, но и на седем-осем други, разположени в четирите краища на Франция. Той непрекъснато сновеше между тях и се отбиваше във всеки от време на време за по една седмица. В такива случаи всеки ден още в началото на вечерята на входа на столовата се появяваше дребен мъж с бели коси и червен нос, изключително невъзмутим и коректен, известен, изглежда, в Лондон, както и в Моите Карло като един от първите хотелиери в Европа. Веднъж бях излязъл за малко при започване на вечерята и като минах на връщане край него, той ме поздрави, навярно за да подчертае, че съм негов гост, но така хладно, че не ми стана ясно дали го направи от сдържаност на човек, незабравящ положението си, или от презрение към незначителния клиент. Пред хората, напротив, които бяха по-влиятелни, той се покланяше пак така хладно, но по-дълбоко, свел свенливо клепачи, като че ли е на погребение и пред него стои бащата на покойната или чашата със светото причастие. Като се изключат тези ледени редки поклони, той не се помръдваше, сякаш за да внуши, че искрящите му очи, направо изскокнали от лицето му, виждат и оправят всичко, осигуряват на „вечерята в грандхотел“ не само изрядност до най-малките подробности, а и цялостно хармонично впечатление. Очевидно се чувствуваше нещо повече от режисьор, от диригент — същински генералисимус. Смятайки, че максималната му зоркост е достатъчна, за да се увери, че всичко, е готово, че никакъв пропуск не може да предизвика суматоха, и поел пълна отговорност, той се въздържаше не само от всякакъв жест, но и не местеше дори вкаменените си внимателни очи, обхващащи и ръководещи всички операции. Съзнавах, че не му убягват дори движенията на лъжицата ми и дори да изчезнеше веднага след супата, извършената от него проверка пресичаше апетита ми за цялата вечер. Затова пък неговият беше превъзходен, както можеше да се види, защото обядваше в ресторанта като обикновен клиент по същото време като всички. Масата му се отличаваше само с това, че докато се хранеше, управителят, нашият познайник, изправен до нея, през цялото време разговаряше с него. Тъй като му бе подчинен, той се стараеше да го ласкае и много се боеше от него. Но тогава пък аз се боях по-малко, защото, смесен с посетителите, генералният директор се държеше дискретно, като генерал, седнал в ресторант, където има и войници, без да дава вид, че се интересува от тях. И все пак, когато портиерът, ограден от „хоповете“, ме осведомяваше: „Той заминава утре за Динар, оттам отива в Биариц, а после в Кан“, отдъхвах си с облекчение.

Животът ми в хотела бе не само безрадостен поради липсата на познати, но и неудобен, защото Франсоаз за сметка на това бе завъдила колкото щете. На пръв поглед те би трябвало да улеснят съществуването ни. Стана точно обратното. Вярно е, че пролетариите мъчно успяваха да извоюват ранга на нейни познати и го постигаха само с цената на изключителна любезност с нея, но веднъж сближила се с тях, тя много ги ценеше. Открайвремешният й кодекс гласеше, че не е задължена с нищо спрямо приятелите на господарите си и ако има бърза работа, може да отпрати някоя дама, дошла да види баба. Но спрямо собствените си познати, тоест с малкото хора от народа, които бе удостоила с придирчивото си приятелство, тя се ръководеше в постъпките си от най-сложен и неумолим протокол. Затова, след като се запозна със собственика на кафенето и с една млада камериерка и домашна шивачка на отседнала в хотела белгийка, тя вече не се качваше да разтребва стаята на баба веднага след закуска, а цял час по-късно, защото собственикът на кафенето искал да й направи кафе или камериерката я помолила да види какво шие и й било невъзможно да откаже: това спадало към нещата, които не се правят. Освен това дължала особено внимание на камериерката, тя била сираче, отгледана от чужди хора, при които отивала от време на време за няколко дни. Положението й будеше у Франсоаз жалост, примесена със снизходително презрение. Самата тя имаше семейство и малка къща, наследена от родителите си, където брат й живееше и отглеждаше няколко крави, затова не можеше да смята равна на себе си една бездомница. И тъй като момичето възнамеряваше да замине на петнайсети август^[6] при благодетелите си, Франсоаз току повтаряше: „Ще ме умори от смях. Разправя: «Надявам се, че за петнайсети август ще си отида у дома.» У дома, моля ви се! Това дори не е родният му край, ами просто хора, дето го прибрали, а то вика «у дома», като че наистина е негов дом. Горкото! Колко ли е бедно, щом дори не знае какво значи да имаш дом!“

Ако Франсоаз се бе свързала само с камериерки, доведени от гостите на хотела, които се хранеха заедно с нея в стаята за личната им прислуга и я смятаха поради хубавата й дантелена шапчица и изтънчения профил за дама, може би от благороден произход, принудена от обстоятелствата или водена от привързаността си да служи за компаньонка на баба, ако с една дума Франсоаз познаваше само външни хора, а не от хотела, бедата нямаше да е голяма, защото нямаше да ги нещяло, и то в часове, когато баба или аз не бихме могли да ни бъдат полезни с нещо, независимо дали ги познава. Ала тя се бе свързала и с домакина на хотела, с някакъв прислужник в кухнята и с отговорничката за етажа ни и това така се бе отразило на всекидневния ни живот, че докато в деня на пристигането ни, докато не познаваше още никого, Франсоаз звънеше за щяло и нещяло, и то в часове, когато баба или аз не бяхме посмели, а ако й направехме най-малка забележка, отвръщаше: „Достатъчно скъпо им плащаме“, сякаш плащаше от собствения си джоб, сега, откакто се бе сприятелила с някаква особа от кухнята, ако на баба или мен ни измръзнеха краката, макар и в най-нормален час, Франсоаз се въздържаше да позвъни. Уверяваше ни, че това няма да направи добро впечатление, ще ги принудим да палят отново печката или ще смутим вечерята им и ще предизвикаме недоволство. Тя завършваше с един обичаен израз, който въпреки неопределената й интонация бе пределно ясен и безспорно осъдителен. „Работата е там, че…“ Ние не настоявахме, за да не си навлечем друг, по-суров: „Не е дребна работа!“ Така че се лишихме от топла вода, защото Франсоаз се бе сприятелила с лицето, което я топлеше.

Накрая и ние завързахме едно познанство посредством баба, макар и пряко волята й. Една сутрин тя и госпожа дьо Вилпаризи се сблъскаха на вратата и бяха принудени да се спрат, не без неизбежните в началото жестове на изненада, колебание, отдръпване, съмнение и любезни излияния и радостни възклицания накрая, също както в някои сцени на Молиер, в които двама актьори, които от сума ти време декламират на две крачки един от друг, без уж да са се видели, внезапно се забелязват, не вярват на очите си, заговорват на пресекулки, а после в надпревара, като дуетът измества диалога, докато се хвърлят в обятията си. Госпожа дьо Вилпаризи понечи да се раздели почти веднага с баба, но тя я задържа чак до обед, защото искаше да разбере как успява да получи пощата си преди нас и да има хубава скара (госпожа дьо Вилпаризи, голяма гастрономка, не харесваше особено кухнята на хотела, където според баба, цитираща все своята дьо Севине, ни поднасяха „толкова пищни яденета, че да умреш от глад.“)

И маркизата свикна да се отбива за малко при нас докато донесат яденето й, като държеше да не ставаме от масата и с нищо да не нарушаваме спокойствието си. Оставахме просто да разговаряме с нея и след като се наобядвахме, в неестетичния момент, когато приборите се валят върху покривката до смачканата салфетка. В това време самият аз, за да подхраня илюзията, че се намирам на крайната точка на сушата и да обикна Балбек, се опитвах да гледам по-надалеч да виждам само морето, да търся в него светлинните ефекти, описани от Бодлер, и да не свеждам поглед към масата ни, освен в дните, когато ни поднасяха някоя голяма риба, морско чудовище, което в противовес на ножовете и вилиците беше съвременник на далечните епохи на едва-що начеващия живот в океана, по времето на кимерийците, и тялото й с безброй прешлени със синкави и розови вени бе изградено от природата, ала съобразно с архитектурен план като многоцветна морска катедрала.

Също като бръснаря, видял, че офицерът, когото обслужвал с особена почит, познава току-що влезлия клиент и завързва разговор с него, е доволен, че и двамата са от една и съща среда и не може да сдържи усмивката си, докато отива да донесе сапуница, защото си дава сметка, че към функцията му на бръснарски салон заведението му придобива и социален, едва ли не аристократичен престиж, и нашият Еме, щом видя, че госпожа дьо Вилпаризи е намерила стари познати в наше лице, отиваше да ни донесе вода за изплакване на уста със същата горделиво скромна и умишлено дискретна усмивка, присъща на домакиня, която знае кога трябва да се оттегли. Той приличаше на щастлив, разнежен баща, който бди над сключен на трапезата му годеж и трепереше да не го помрачи. Впрочем Еме засилваше, щом само чуеше името на някоя титулувана особа за разлика от Франсоаз, която помръкваше и заговорваше сухо и лаконично, ако някои споменеше пред нея граф еди-кой си. И това всъщност при нея бе знак, че милее за аристокрацията не по-малко, а повече от Еме. Защото Франсоаз притежаваше качеството, което смяташе за най-голям недостатък у другите гордостта. Тя не спадаше към приятната незлоблива природа на Еме. Хората като него изпитват и проявяват живо удоволствие, когато им разказвате нещо що-годе пикантно, но неизвестно, което го няма във вестника. Франсоаз държеше да не даде вид, че е учудена. Можехте да кажете в нейно присъствие, че ерцхерцог Родолф, чието съществуване никога не е и подозирала, не е умрял, както се е твърдяло, а е жив, тя би ви отговорила. „Ами, разбира се!“ — сякаш отдавна го е знаела. Можеше да се предположи, че щом дори от нас — тя така смирено ни наричаше свои господари и почти напълно я бяхме обуздали — не можеше да чуе, без да потисне гневната си реакция име на благородник, че семейството, от което изхождаше, живее доста охолно на село и може би уважението, с което се е ползвало, е било накърнено от същите тези благородници, при които, напротив Еме е служил като дете или е бил отгледан милосърдно от тях. Така че според Франсоаз госпожа дьо Вилпаризи трябваше едва ли не да изпроси извинение заради благородното си потекло. А поне във Франция това е вродено качество и единствена грижа на знатните господа и дами. Склонна като всички прислужници да извлича понякога погрешни изводи за отношенията на господарите си към другите хора от откъслечните им забележки за тях, които дочува от време на време — така и човешките същества се заблуждават относно животните, — Франсоаз винаги имаше чувството, че не ни е отдадено заслуженото внимание, като лесно стигаше до това заключение както поради прекалената си привързаност към нас, така и поради удоволствието да ни противоречи. Ала когато, без да има място за заблуждение, тя се убеди колко предупредителна е към нас и към нея самата госпожа дьо Вилпаризи, Франсоаз й прости, че е маркиза, и тъй като по начало й бе приятен знатният й произход, тя я предпочете пред всички други наши познати. Пък и никой друг не се стараеше така ежечасно да бъде мил с нас. Всеки път, когато баба обърнеше внимание на книгата, която госпожа дьо Вилпаризи четеше, или кажеше, че й харесват плодовете, изпратени на маркизата от някоя нейна приятелка, само след един час някой камериер се качваше да ни предаде книгата или плодовете. А когато се срещнехме след това, в отговор на благодарствените ни думи, тя казваше само, сякаш търсеше извинение за подаръка си в някое негово особено ползотворно качество: „Не е шедьовър, но вестниците пристигат с такова закъснение, трябва да имате нещо за четене.“ Или: „На море е по-разумно да си сигурен, че плодовете са пресни.“

— Струва ми се, че никога не ядете стриди — забеляза тя веднъж и засили усещането на гадене, което изпитвах точно тогава, защото живото месо на стридите будеше у мене повече отвращение, отколкото лепкавите медузи, голям недостатък на плажа в Балбек. — Те са чудни по това крайбрежие — добави тя. — Добре, че се сетих, ще кажа на камериерката ми да вземе и вашите писма заедно с моите. Как? Вашата дъщеря ви пише всеки ден? Но какво толкова имате да си казвате?

Баба замълча, вероятно смяташе, че не си заслужава да отговаря на подобен въпрос, та нали тя повтаряше на мама думите на госпожа дьо Севине: „Едва получила писмо от теб, веднага закопнявам за следващото, дишам само чрез писмата ти. Малко хора са в състояние да разберат какво точно чувствувам.“ Съществуваше опасност баба да приложи към госпожа дьо Вилпаризи заключителното изречение на същото писмо. „Търся малцината като мен и избягвам другите.“ Вместо да отговори, баба почна да хвали плодовете, които маркизата ни бе изпратила предния ден. Те наистина бяха толкова хубави, че управителят на хотела, макар и засегнат, че пренебрегваме неговите компоти, ми подхвърли:

— И аз съм като вас — плодовете пред всеки друг десерт!

Баба каза на приятелката си, че особено ги е оценила, тъй като плодовете, поднасяни обикновено в хотела, са невъзможни.

— Не мога да кажа — добави тя — като госпожа дьо Севине, че ако ни се прииска развален плод, ще трябва да поръчаме да ни пратят от Париж.

— Ах, вярно, вие четете госпожа дьо Севине. Още от първия ден ви виждам с нейните „Писма“. (Маркизата забрави, че уж не бе открила баба в хотела, преди да се сблъскат при вратата.) Не намирате ли, че тази нейна постоянна загриженост за дъщеря й е малко прекалена? Премного я подчертава, за да е съвсем искрена. Липсва й непринуденост.

Баба сметна ненужно да спори и за да не и се наложи да говори за неща, които й са скъпи, с човек, които не може да ги разбере, сложи чантата си върху „Мемоари“ на госпожа дьо Босержан.

Ако маркизата срещнеше Франсоаз в това време на деня („пладне“ според прислужницата ни), когато с красивото си боне и обкръжена от всеобщо уважение слизаше да обядва в стаята за прислужници, тя я спираше и я питаше как сме. Подражавайки на интонацията й, Франсоаз ни предаваше думите й, въобразявайки си, че ги цитира дословно:

— Тя каза: „Ще им кажете добро утро от мен.“

Всъщност ги преиначаваше точно толкова, колкото Платон Сократовите и свети Йоан Исусовите. Естествено Франсоаз бе много трогната от вниманието на госпожа дьо Вилпаризи. Но все пак не вярваше на баба и подозираше, че лъже от класова солидарност „нали богаташите се поддържат едни други“, — когато ни уверява, че приятелката й била пленителна на младини. Бяха оцелели съвсем нищожни следи и само наблюдател, по-артистичен от Франсоаз, би могъл да възстанови по тях похабената й красота. За да разберем колко хубава е била някоя стара жена, трябва не само да гледаме, но и да тълкуваме всяка нейна черта.

— Да не забравя да я питам някой ден дали не се лъжа и дали наистина е роднина на Германтови — каза баба, като предизвика възмущението ми. Можех ли да повярвам, че един и същ произход свързва две фамилни имена, влезли в съзнанието ми — едното през ниската, омаловажаваща врата на опита, а другото през златните двери на въображението?

От няколко дни по улицата често минаваше в разкошен екипаж висока, червенокоса, красива дама с възголям нос, принцеса Люксембургска, дошла на курорт за няколко седмици в този край. Каляската й бе спряла пред хотела и един лакей попита нещо управителя, после се върна към колата и донесе приказни плодове (обединили в кошницата, както Балбекският залив, всички годишни времена) с визитна картичка, на която бяха написани с молив няколко думи. За кой ли чистокръвен принц, отседнал инкогнито в хотела, бяха предназначени тези синьо-зелени лъскави сливи, кълбовидни като морето в този час на деня, прозрачното грозде, увиснало на сухите клонки, подобно на слънчев есенен ден, крушите с неземен ултрамаринов цвят? Едва ли принцесата е възнамерявала да посети бабината приятелка. Ала на другия ден вечерта госпожа дьо Вилпаризи ни изпрати не само сочния златист грозд, но сливи и круши, които също познахме, макар сливите да бяха станали лилави както морето вечер, а в ултрамарина на крушите да се бяха появили розови облачета. Няколко дни след това срещнахме госпожа дьо Вилпаризи на излизане от симфоничния концерт, устройван всяка сутрин на плажа. Убеден, че изпълняваните творби (встъплението към „Лоенгрин“, увертюрата на „Танхойзер“ и др.) изразяват най-възвишени истини, аз се мъчех да се възвися духовно, за да стигна до тях, да извлека от себе си и да им предоставя всичко най-ценно, най-дълбоко заложено.

На път към хотела баба и аз се спряхме за малко на дигата да разменим няколко думи с госпожа дьо Вилпаризи, която ни уведоми, че е поръчала за нас препечени филии с шунка и яйца със сметана в ресторанта на хотела. В същия миг зърнах отдалеч принцеса Люксембургска: тя идваше към нас, опирайки се едва-едва на чадърчето си, колкото да огъне високата си прекрасна снага и да очертае така търсената арабеска от красавиците на Империята, които, с отпуснати рамене прибран ханш, изправен гръб и изопнат крак, са създавали илюзията, че тялото им се вее гъвкаво като ешарп около невидим наклонен ствол, който го крепи. Тя всяка сутрин се разхождаше по плажа, кажи-речи в часа, когато всички се прибираха за обед, и тъй като самата тя обядваше едва в един и половина, връщаше се във вилата си много по-късно след като другите курортисти изоставеха пламтящия опустял плаж. Госпожа дьо Вилпаризи й представи баба и понечи да запознае и мен, но бе забравила фамилното ми име. Може би изобщо не го знаеше или просто не си спомняше след толкова много години за кого се бе омъжила бабината дъщеря. Името ми като че ли й направи много силно впечатление. Ала ето че принцесата се ръкува с нас, а после, разговаряйки с маркизата, от време на време ни поглеждаше мило, както се усмихваме на бебе с бавачката му, присвили устни за целувка. В желанието си да не даде вид, че се движи в по-висша сфера от нас, тя явно изчисли неправилно разстоянието и погледът й като погрешно нагласен уред се пропи с такава доброта, че насмалко не ни погали с ръка като две симпатични зверчета, подали глави през решетката в зоологическата градина. Само след миг представата ми за животни и зоологическа градина стана още по-осезаема. В този час по дигата обикалят кресливи амбулантни търговци с банички, бонбони и хлебчета. Като се чудеше как да ни засвидетелствува благоразположението си, принцесата спря първия срещнат. Беше му останало само едно ръжено хлебче, каквито хвърлят на патиците. Принцесата го взе и ми го подаде с думите:

— За баба ви. — Ала го даде на мен и добави с тънка усмивка: — Сам ще й го дадете.

Въобразяваше си може би, че удоволствието ми ще бъде по-пълно, ако между мен и зверчето няма посредник.

Наобиколиха ни и други продавачи и тя напълни джобовете ми със стоката им — завързани пакетчета, плезири, тулумбички, пръчици от карамелизирана захар.

— Хапнете си вие и дайте на баба си! — каза тя, а ги плати постоянният й придружител, негърчето, облечено в червен сатен, което предизвикваше сензация на плажа. После принцесата се сбогува с госпожа дьо Вилпаризи и протегна и на нас ръка, за да ни покаже, че ни поставя на равна нога и се държи както с приятелката си, като с близки хора. Този път обаче малко повече се издигнахме в стълбицата й за човешките същества, защото засвидетелствува, че се чувствува равна с баба с нежна майчинска усмивка, с каквато казваме довиждане на дете уж като на голям човек. По силата на невероятно бърза еволюция на животинските видове баба не беше вече патица или антилопа, а това, което госпожа Суан би нарекла „бейби“. Най-сетне, когато се раздели с нас тримата, принцесата продължи разходката си по слънчевата дига, като кършеше снага около затворения си бял чадър на сини шарки, както се вие змия около пръчка. Тя бе първото „височество“ в живота ми, защото принцеса Матилда съвсем не се държеше като коронована особа. Както ще видите по-късно, второто „височество“ пак щеше да ме смае с любезното си държане. На другия ден госпожа дьо Вилпаризи ми разкри една страна от любезността на знатните благородници, доброволни посредници между суверените и буржоата, със следните думи:

— Тя каза, че сте очарователни. Много умна и изключително сърдечна жена. Не е като толкова други владетели или „техни височества“. Истински ценна личност. — И госпожа дьо Вилпаризи добави, като сама си вярваше и беше във възторг да ни го каже: — Мисля, че ще й бъде страшно приятно да се срещне отново с вас.

Сутринта, след като се разделихме с принцесата, госпожа дьо Вилпаризи ми каза нещо, което повече ме учуди и нямаше нищо общо с вежливостта:

— Вие сте синът на началник-канцеларията на Министерството на външните работи, нали? — попита ме тя. — Изглежда, че баща ви е обаятелен човек. В момента прави много приятно пътешествие.

Няколко дни преди това от едно писмо на мама бяхме разбрали, че баща ми и спътникът му господин дьо Норпоа били загубили багажа си.

— Намерили са го. Всъщност не бил загубен, ето какво точно се е случило — каза ни госпожа дьо Вилпаризи, която без да ни е ясно как, бе като че ли по-добре осведомена от нас за перипетиите на пътешествието им. — Изглежда, че баща ви ще ускори с една седмица връщането си, защото по всяка вероятност няма да отиде в Алхесирас, но държал да отдели още един ден за Толедо, защото много се възхищавал от един ученик на Тициан^[7], не си спомням името му, чиито най-добри творби можели да се видят само там.

А аз се питах по каква случайност в безучастния далекоглед, през който госпожа дьо Вилпаризи наблюдаваше доста отдалеч общото смалено и неясно суетене на множеството си познати, точно там, където виждаше баща ми, се бе вмъкнало парченце така изумително увеличаваща леща, че маркизата успяваше да види съвсем отчетливо и с най-големи подробности всички негови приятни изживявания, обстоятелствата, които го принуждаваха да се върне, неприятностите на митницата, слабостта му към Ел Греко и при тази смяна на мащаба й показваше само него толкова едър сред другите съвсем дребни хора, подобен на Юпитер на Густав Моро, даден в свръхчовешки ръст до крехката простосмъртна.

Баба се сбогува с госпожа дьо Вилпаризи, за да постоим още малко на чист въздух пред хотела, докато отвътре ни дадат знак, че обедът е сервиран. Чухме глъч: младата любовница на краля на диваците току-що се бе изкъпала в морето и се прибираше за обед.

— Истински бич божи, да ти се отще да живееш във Франция! — вбесен възкликна доайенът на адвокатската колегия, който също беше навън.

В това време жената на нотариуса не откъсваше поглед от лъжевладетелката.

— Не мога да ви кажа как ме дразни госпожа Бланде, като се загледа така в подобни никаквици! — каза той на председателя на съда. — Направо ми иде да я зашлевя. Ей така се създава самочувствие у такова нищожество, което естествено се стреми само да привлича хорското внимание. Кажете на мъжа й да я предупреди да не я зяпа така. Става за смях. Ще престана да излизам с тях, ако продължават да обръщат внимание на всякакви дегизирани.

И идването на принцеса Люксембургска в деня, когато спря с каляската си пред хотела, за да остави плодове, не се изплъзна на трите жени, които и без това от известно време се вълнуваха дали госпожа дьо Вилпаризи е истинска маркиза или авантюристка, и горяха от желание да се окаже, че не заслужава вниманието, с което бе обградена. Когато старата дама прекосяваше фоайето, жената на първия председател на съда, която навсякъде надушваше незаконни връзки, вдигаше нос от ръкоделието си и я измерваше с поглед така, че приятелките й примираха от смях.

— Как да ви кажа? Отначало винаги мисля най-лошото. Не приемам, че някоя жена е омъжена, преди да ми покаже кръщелното си свидетелство и брачния договор. Не се безпокойте, ще разследвам случая.

И всеки ден другите две дами я пресрещаха ухилени:

— Чакаме новини.

Обаче вечерта след идването на принцесата жената на първия председател им каза с пръст на устните си:

— Има нещо ново.

— Ах, госпожа Понсен няма равна на себе си! Никога не съм срещала… Но казвайте, какво се е случило?

— Случи се това, че една дама с жълти коси, цялата белосана и червосана, с кола, миришеща от цяла левга на проститутка, преди малко дойде при нашата мнима маркиза.

— Охо-хо! Виж ти! Ами че това е онази дама, адвокате, която срещнахме и ни направи много лошо впечатление, но не знаехме, че отивала при маркизата. Жената с негърчето, нали?

— Точно тя.

— Аха значи, така било! Не узнахте ли името й?

— Узнах го, уж по погрешка взех визитната й картичка. Подвизава се под името принцеса Люксембургска. Права ли бях, като се съмнявах? Не е особено приятно, че сме под един покрив с една нова баронеса д’Анж.^[8]

А доайенът на адвокатската колегия припомни на председателя на съда „Масет“^[9] от Матюрен Рение.

Не бива обаче да мислите, че това недоразумение бе краткотрайно, подобно на недоразуменията, които възникват във второто действие в някой водевил и се разясняват в последното. Всеки път, когато принцеса Люксембургска, племенница на английския крал и на австрийския император, идваше да вземе с каляската си госпожа дьо Вилпаризи, за да се поразходят, двете продължаваха да бъдат одумвани като досадници, от каквито мъчно можеш да се опазиш в курортните градчета. Трите четвърти от обитателите на предградието Сен-Жермен минават в очите на голяма част от буржоазията за развратни прахосници (отделни индивиди действително са такива) и никой не ги приема в дома си. В това отношение буржоазията е прекалено порядъчна. Пороците на някои аристократи съвсем не им пречат да бъдат най-благосклонно приемани там, където един буржоа никога няма да стъпи. Хората от висшето общество са убедени, че това не е тайна за никого, не се големеят и открито порицават най-наперените от своята среда, като окончателно объркват буржоата. Ако случайно някой изключително богат представител на висшето общество влезе в допир със средни буржоа като председател на някоя най-крупна корпорация, виждайки най-сетне благородник, достоен да бъде едър буржоа, те са готови да се закълнат, че той не общува с разорения маркиз комарджия и че — особено ако маркизът се държи любезно — никой не поддържа връзки с него. И не могат да се начудят, ако херцогът, председател на управителния съвет на едно колосално предприятие, жени сина си за дъщерята на същия маркиз само заради най-старинния му произход, както и че всеки владетел ще ожени сина си по-скоро за дъщеря на детрониран крал, отколкото на настоящ президент на републиката. Това показва, че тези два свята имат толкова илюзорна представа един за друг, колкото жителите на градче, разположено на единия край на Балбекския залив за градчето на другия край. От Ривбел се вижда едва-едва Маркувил л’Оргьойоз, но и това може само да въведе в заблуждение и да си въобразите, че и от Маркувил ви виждат, а оттам, напротив, почти цялата красота на Ривбел остава невидима.

Тъй като ме втресе, извикахме балбекския лекар, който реши, че през големите горещини не трябва да стоя на морския бряг, и ми предписа няколко лекарства. Ала баба взе рецептите с привидно страхопочитание, от което тутакси отгатнах твърдото й решение да не изпълни нито една, но затова пък се съобрази със съвета му относно дневния ми режим и прие предложението на госпожа дьо Вилпаризи да я придружаваме в разходките с кола. Докато дойде време за закуска, сновях от моята до бабината стая. Тя не гледаше като моята право към морето, от прозорците й се разстилаха три различни гледки: единият край на дигата, дворът и полето, и бе обзаведена по друг начин — кресла със сърмена дамаска и извезани розови цветя, които сякаш ме облъхваха с приятно свежо ухание, щом влезех в нея. И в този час, когато лъчите, идващи от три различни страни и като че ли от различни часове на деня, пресичаха ъглите на стените, просваха върху скрина редом с един отблясък от плажа пъстро като цветята край полската пътечка ложе, окачваха на стената прибраните, трепкащи и хладни криле на светлината, готова отново да литне, загряваха като баня един квадрат върху провинциалния килим пред прозореца към дворчето, поръбен от слънцето като с фестон от лозови листа, засилваха очарованието на мебелите и го усложняваха, защото сякаш снемаха цветната коприна на креслата и изтръгваха сърмената обшивка, така че когато прекосявах бабината стая, преди да се облека за разходка, тя ми напомняше призма, разлагаща слънчевата светлина, кошер, в който всички сокове на деня, които се канех да вкуся, бяха разграничени, пръснати, опияняващи и зрими, градина на надеждата, разтапяща се в трепета на сребристи лъчи и розови листица. Но най-напред дръпвах завесите в моята стая, тъй като горях от нетърпение да видя кое море играе като нереида на брега. Защото то не се задържаше едно и също повече от един ден. На следващия се появяваше друго, понякога подобно на предишното, но нито веднъж не го видях съвсем еднакво.

Случваха се толкова дивно красиви морета, че когато ги зърнех, изненадата засилваше наслаждението ми. Поради каква привилегия именно тази сутрин, а не някоя друга, още щом открехнах прозореца, пред смаяните ми очи изникна нимфата Главкономе със сластно дихание и изпълнена с нега красота, прозрачна като ефирен изумруд, през който виждах как се стичат оцветяващите го плътни вещества? Тя предизвикваше играта на слънцето с морна усмивка изпод невидимата мъгла, всъщност празно пространство около просветващото й тяло, поради което изглеждаше смалена и въздействуваше по-слабо, подобно на богините, които скулпторът откроява от каменния блок, оставайки го нарочно неодялан. Неповторимо с цвета си, морето ни канеше на разходка по селските непавирани пътища и седнали в каляската на госпожа дьо Вилпаризи, през целия ден забелязвахме свежото му плавно вълнение, без нито веднъж да излезем на самия бряг.

Госпожа дьо Вилпаризи поръчваше да впрегнат колата по-рано, за да имаме време да отидем било до Сен Марс льо Ветю, било до скалите в Кетколм или друг някой доста далечен обект, за който ни беше нужен цял ден, защото каляската й се движеше твърде бавно. В добро настроение поради предстоящата разходка, тананиках някоя наскоро чута мелодия и се разхождах напред-назад, докато чаках госпожа дьо Вилпаризи да се приготви.

В неделен ден колата й не бе единствената пред хотела: няколко наети файтона чакаха не само поканени те в замъка Фетерн у госпожа дьо Камбрьомер, а и летовниците, които, вместо да останат в хотела като наказани деца, заявяваха, че неделният ден е убийствен в Балбек и веднага след закуска поемаха към някой съседен плаж или живописна местност. Често, когато питаха госпожа Бланде дали е била у Камбрьомер, тя рязко отвръщаше: „Не, бяхме при водопадите в Бек“, като че ли единствено поради тази причина не е прекарала деня във Фетерн, а председателят на адвокатската колегия казваше милосърдно: „Облажавам ви. С удоволствие бих отишъл там вместо вас, къде-къде по-интересно.“

Край колите пред главния вход, където чаках, стоеше забит на място като екзотично дръвче млад хоп, който привличаше погледите с цвета на косите си, съответствуващ на епидермата му на растение. Вътре във фоайето на хотела — един вид нартекс или параклис на оглашените в романските църкви, — достъпен и за неживеещите в хотела, събратята на „външния хоп“ едва ли работеха повече от него, но поне не бяха заковани неподвижно. Вероятно сутрин помагаха при разтребването, но следобед само висяха като хористите, които дори и когато са ненужни, остават на сцената, за да увеличат броя на статистите. Генералният директор, онзи, който така ме плашеше, смяташе да наеме доста повече следващата година, като човек „със замах“. Решението му много огорчаваше управителя на хотела, защото за него тези деца само „се пречкали“, като под това разбираше, че задръстват фоайето, без да има никаква полза от тях. Но поне запълваха антракта между обеда и вечерята, между влизането и излизането на обитателите на хотела, подобно на ученичките на госпожа дьо Ментьонон, които, облечени като млади израилтянки, изпълнявали някое интермецо, щом Естир или Иодай напуснели сцената. Но външният хоп, строен и крехък, с редките си цветови отсенки, недалеч от когото чаках да слезе маркизата, бе печален в своята неподвижност: по-големите му братя бяха напуснали хотела, за да заемат по-доходни служби и той се чувствуваше заточен на чужда земя. Най-сетне госпожа дьо Вилпаризи слизаше. Може би функциите на хоп изискваха той да се погрижи за колата й и да й помогне да се качи, но момчето знаеше, че клиент, довел собствената си прислуга, държи да бъде обслужен от нея и обикновено дава малък бакшиш в хотелите и че благородниците от някогашното предградие Сен-Жермен постъпват така. А госпожа дьо Вилпаризи едновременно се числеше към двете категории. Затова дървесновидният хоп заключаваше, че няма какво да очаква от маркизата и оставяше управителя на хотела и собствената й камериерка да я настанят в каляската заедно с вещите й, а самият той продължаваше тъжно да мечтае за завидната съдба на братята си, пазейки растителната си неподвижност.

Тръгвахме. Малко след като завиехме край гарата, поемахме по селски път, ограден от двете страни с градини, и тази част от него веднага след първия завой чак до втория, когато навлизаше сред разорани площи, ми бе станала близка както пътищата в Комбре. Тук-там сред нивите стърчеше ябълково дръвче, вярно, не вече цялото в цвят, а само с кичури плодници, но и това бе достатъчно да ме очарова, защото разпознавах неподражаемата листна корона, по чиято широка повърхност като по килим на завършено брачно пиршество доскоро се е влачил шлейфът от бял сатен на розовеещите се цветове.

Колко пъти в Париж през месец май следващата година купувах ябълково клонче от цветаря и осъмвах загледан в цветовете му, в млечнобялото вещество, заляло с пяната си листните пъпки. Струваше ми се, че продавачът от хубаво чувство към мен, воден от изобретателния си усет, и заради изкусно постигнатия контраст бе прибавил от всяка страна по една подходяща по цвят розова пъпка. Поставил ги под лампата, толкова дълго им се любувах, че често бях още пред тях, когато зората им донасяше същата руменина както навярно в Балбек, и мислено се мъчех да ги пренеса край онзи път, да ги умножа, да ги побера върху платното на готовата рамка на градините, чиито очертания знаех наизуст и така копнеех да зърна отново, че един ден това се сбъдна, точно когато с чаровната възторженост на гения пролетта бе покрила канавата им с багрите си.

Преди да се кача в каляската, мислено вече бях нарисувал бленувания морски пейзаж, който се надявах да видя под „яркото слънце“, прекалено разпокъсан в Балбек под грозно врязващите се в него чужди елементи, с които мечтата ми не искаше да се примири: къпещите се хора, кабините, увеселителните яхти. Но когато колата на госпожа дьо Вилпаризи се изкачеше до някоя височина и зърнех между листата на дърветата морето, съвременните допълнения, които сякаш го изтръгваха от природата и от вековната му история, изчезваха и гледайки вълните, неволно си мислех, че са същите, които Льоконт дьо Лил възпява в „Орестия“:

Косматите воини на героична Елада като хищни птици

в ранна зора пореха с греблата звучната вълна.

Но за сметка на това не бях вече достатъчно близо до морето и то не ми изглеждаше живо, а замръзнало, не долавях вече неговата мощ под разстланите като в картина багри, то ми се струваше между листата безплътно като небето, само че по-тъмно от него.

Когато разбра, че обичам църкви, госпожа дьо Вилпаризи ми обеща да ги видим една след друга, и на първо място църквата на Каркьовил, „цялата скрита под вековен бръшлян“, и маркизата сякаш обви артистично с ръка въображаемата фасада с невидима нежна зеленина. Госпожа дьо Вилпаризи често придружаваше описателния си жест с думи, точно определящи очарованието и своеобразието на някой архитектурен паметник, като винаги избягваше техническите термини, но не успяваше да скрие, че нещата, за които говори, й са много добре познати. Като че ли се оправдаваше за компетентността си с обстоятелството, че един от замъците на баща й, където бе отрасла, бил разположен в област с много църкви в същия стил, както в околностите на Балбек, и би било срамно да не обикне архитектурата, след като този замък бил при това най-хубавият образец на ренесансовото строителство. Но тъй като в същото време бил и истински музей, а от друга страна, някога там били свирили Шопен и Лист, Ламартин декламирал свои стихове и всички прочути творци на цял един век оставили за спомен мелодии или скици в семейния албум, госпожа дьо Вилпаризи, било от любезност към нас, добро възпитание, действителна скромност или липса на философска мисъл, даваше само това чисто материално обяснение на осведомеността си във всички изкуства и в крайна сметка като че ли бе склонна да смята живописта, музиката литературата и философията за достойнства на девойка, възпитана най-аристократично в един общопризнат и прочут исторически замък. Човек би казал, че за нея не съществуват други картини извън наследените. Беше доволна, че баба харесва огърлицата, която се подаваше от роклята й: нарисувана бе от Тициан на портрета на нейна прабаба и бе предавана от поколение на поколение. Така поне бяха сигурни, че е истинска. Маркизата не искаше и да чуе за картини, купени кой знае как от някой нов Крез — предварително бе убедена, че са фалшиви, и нямаше никакво желание да ги види. Знаехме, че самата тя рисува акварели на цветя и баба ми, пред която ги бяха похвалили, я заговори за тях. Госпожа дьо Вилпаризи от скромност смени темата, но явно не се учуди и поласка повече от която и да е известна художничка, която не се нуждае от комплименти. Каза само, че това било много увлекателно занимание: макар родените от четката цветя да не са кои знае какви, то поне докато ги рисуваш, живееш в компанията на живите, на чиято красота, особено когато си принуден да ги гледаш отблизо, за да ги възпроизведеш, не можеш да се наситиш. Но в Балбек госпожа дьо Вилпаризи си даваше почивка, за да отмори очите си.

Баба и аз бяхме удивени, че тя беше „по-либерална“ дори от голяма част от буржоазията. Чудеше се защо хората се възмущават от изгонването на йезуитите твърдеше, че това се е вършело открай време, дори при монархията, а и в Испания. Защитаваше републиката като порицаваше антиклерикализма й, но само под тази форма: „Бих сметнала еднакво грозно да ми забранят да ходя на църква, ако искам, както и да ме принудят да отида, ако не желая“, като дори изказваше такива мнения: „О, днешната аристокрация, на какво ли прилича! За мен човек, който не работи, е нищожество — може би само защото съзнаваше, че те звучат особено остро и парливо от нейната уста.“

Каквито бяхме добросъвестни и плахи в безпристрастие си, баба и аз не бихме осъдили от уважение към ума и дори консервативните й идеи, а като я чувахме да изказва откровено напредничавите си възгледи, не бяхме далеч от мисълта, че нашата приятна спътница притежава чувство за мярка и безпогрешна преценка във всички области. Приемахме за чиста монета мнението й за нейната колекция от картини на Тициан, за колонадата на замъка и за умението на Луи-Филип да води разговор. Но също както някои начетени специалисти ни смайват, когато ги заговорим за египетската живопис и етруските надписи, а се изказват така банално за съвременните художествени творения, че се питаме дали не изпитваме прекалено голям интерес към науките, в които те са компетентни, та не забелязваме същата посредственост, която не може да не са проявили и там, както в наивните си студии върху Бодлер. Заговорех ли госпожа дьо Вилпари за Шатобриан, Балзак и Виктор Юго, приемани някога и тримата от родителите й и бегло познати на нея самата тя се надсмиваше на възхищението ми, разказваше забавни анекдоти за тях както преди това за някои видни благородници или политици и осъждаше строго тези писатели именно защото им били чужди скромността и себезаличаването, умението да се задоволят само с една вярна черта, а не прекалено да наблягат и най-вече заради смешната им високопарност. Упрекваше ги в липса на тактичност, умереност в преценките, простота, качества, които й бе внушено да смята истински ценни. Ясно ни беше, че без колебание тя предпочита хора, който действително заради тези достойнства са затъмнявали в някой салон, академия или министерски съвет Балзак, Юго и Вини — Моле, Фонтан, Витрол, Берсо, Паские, Льоброн, Салванди или Дарю.^[10]

Също както романите на Стендал, от когото вие, струва ми се, се възхищавате. Много бихте го учудили, ако заговорите в този дух с него. Баща ми, който го срещаше у Мериме — виж той поне е талантлив, често ми е казвал, че Бейл (това е името му) се държал невъобразимо просташки на една вечеря, но бил духовит и не надценявал романите си. Впрочем сигурно знаете, че когато господин дьо Балзак се изказал много хвалебствено за тях, той само повдигнал рамене. В това поне се е показал добре възпитан.

Тя притежаваше автографите на всички тези знаменитости и се гордееше с личните връзки на семейството й с тях, като си мислеше навярно, че нейната преценка е по-правилна от убеждението на млади хора като мен, които не са имали възможност да общуват с тях.

— Струва ми се, че имам право да говоря за тях, защото идваха при баща ми. А както казваше Сент-Бьов, който бе много находчив, трябва да се вярва на хора, които са ги виждали отблизо и са могли по-точно да съдят за достойнствата им.

Понякога, докато колата изкачваше някое нанагорнище между разорани ниви, няколко колебливи синчеца, подобни на синчеца в Комбре, я сподиряха и придаваха по-голяма реалност на полето, слагаха му един вид печат за автентичност, също както драгоценното цветче, с което старите майстори са подписвали творбите си. Скоро конете ги оставяха далеч зад себе си, но малко по-нататък зървахме още някое — то ни чакаше, заболо в тревата пред нас синята си звездичка. Някои се осмеляваха да застанат току край пътя и образуваха заедно с далечните ми спомени и градинските цветя истинска мъглявина.

Спускахме се по склона и се разминавахме с някое от тези създания — качващо се пеш, на колело или на каруца, — цветя на хубавия ден, само че не като полските, защото всяко от тях криеше нещо, което не се среща у друго, и не можем да утолим желанието, което поражда, с подобните нему: ратайкиня, подкарала кравата си, дъщеря на бакалин, тръгнала на разходка, полуизлегната в каруцата или изящна госпожица, седнала на малката седалка в ландото срещу родителите си. Блок естествено ми бе разкрил нова ера и бе променил за мен стойностите на живота в деня, когато ми каза, че мечтите ми по време на самотните разходки към Мезеглиз, когато копнеех да мине някоя селянка, за да я грабна в прегръдките си, не са химера, несъответствуваща на нищо извън мен, а че всички девойки, които срещаме, селянки или гражданки, до една са готови да ги осъществят. И макар сега, както бях болен и никога не излизах сам, изобщо да не можех да се любя с тях, все пак се чувствувах щастлив като дете, родено в затвор или болница, което дълго си е въобразявало, че човешкият организъм може да смели само сух хляб или лекарства и изведнъж узнава, че прасковите, кайсиите, гроздето не са само украса на полето, а чудна, лесносмилаема храна. Дори ако тъмничарят или болногледачът не му позволят да откъсне вкусните плодове, светът все пак му се струва по-приятен и съществуването — по-милосърдно. Защото всяко наше желание става по-привлекателно и ни вдъхва повече доверие, когато знаем, че съответствува на действителността извън нас, дори ако е неосъществимо за самите нас, и с повече радост мислим за живота, в който, при условие че за миг отстраним от съзнанието си жалката случайна пречка, поради която лично ние не можем да го сторим, сме в състояние да си представим, че мечтата ни ще се сбъдне. Колкото до минаващите край мен красиви девойки, от деня, когато узнах, че мога да целувам бузите им, прииска ми се да надникна в душите им и вселената ми се стори по-интересна.

Каляската на госпожа дьо Вилпаризи се носеше по-бързо надолу. Едва успявах да зърна момичето, идващо срещу нас. И при все това — тъй като красотата на одушевените същества не е като на предметите и съзнаваме, че е красота на неповторимо, мислещо и волево създание, щом неговата индивидуалност, недоловимата душа и непозната воля намереха в дъното на разсеяния му поглед чудното си умалено, но пълно отражение, тутакси като тайнствен отклик на съвсем готовия за плодника прашец чувствувах в себе си също така малкия и така неясен зародиш на желанието да не оставя момичето да отмине, без да стигна до съзнанието му, без да попреча желанието му да се насочи към някого другиго, без да съм заел място в мечтите му и да съм покорил сърцето му. Ала колата ни се отдалечаваше, красивата девойка беше вече зад нас и тъй като нито едно от понятията, определящи личността ми, не се бе оформило в мисълта й, очите й, едва зърнали ме, вече ме бяха забравили. Дали защото само я бях видял бегло, ми се бе сторила толкова хубава? Може би. Невъзможността да се спрем при една жена, рискът да не би никога вече да не я срещнем й придават внезапно същото очарование, каквото придават болестта или бедността ни на страна, която не можем да посетим, или битката, в която може би ще загинем, на невзрачните дни, които ни остава да проживеем. Така че ако не беше навикът, животът би трябвало да се струва възхитителен на застрашени ежечасно от смъртта същества — с други думи, на всички хора. Освен това, когато копнежът по непостижимото заплени въображението ни, неговият полет при подобни срещи не е ограничен от цялостно възприетата действителност и очарованието на минаващата край нас жена е право пропорционално на скоростта на разминаването ни. Достатъчно е да се смрачи и колата да препуска бързо в полето или в града, няма женски торс, осакатен като антична мраморна статуя от отнасящата ни скорост и прибулващия го здрач, който да не прониже сърцето със стрелите на красотата при всеки завой на пътя, от дъното на всяка бакалница: красотата, за която понякога сме изкушени да се запитаме дали е нещо друго в този свят освен допълнителното очарование, което придава на частично и бегло зърнатата минувачка собственото ни свръхвъзбудено от копнежа въображение.

Ако бях слязъл от каляската и бях заговорил идващото срещу нас момиче, може би щях да се разочаровам от грапавата му кожа, недостатък, който не бих забелязал от колата. (И тогава всяко усилие да проникна в живота му би ми се сторило невъзможно, защото красотата е поредица от хипотези, а грозотата я прекъсва, като прегражда едва-що открилия ни се път към неизвестното.) Може би само една негова дума, усмивка щяха да ме снабдят с ключ, с неочакван шифър, за да разчета изражението на лицето му, походката и мигом щяха да ми станат безинтересни. Сигурно е така, защото никога в живота си не съм срещал пожелани девойки както в дните, когато съм бил с някоя важна особа и каквито и поводи да съм измислял ми е било невъзможно да остана сам. Няколко години след първото си отиване в Балбек се возех в Париж в кола един приятел на баща си и, щом зърнах една жена, крачеща бързо в нощта, реших, че е безразсъдно само от приличие да загубя своя дял щастие в единствения си по всяка вероятност живот, и като скочих от каретата, без дори да се извиня, спуснах се подир непознатата, загубих я на кръстовището на две улици и отново я настигнах на трета и накрая, цял задъхан се озовах под един уличен фенер лице в лице със старата госпожа Вердюрен, която избягвах навсякъде, а тя възкликна щастливо изненадана: „О, колко мило от ваша страна! Да тичате, само за да ме поздравите!“

През онова лято в Балбек при подобни срещи уверяваха и госпожа дьо Вилпаризи, че страшно ме боли глава и е по-добре да се прибера пеш. Те не ми позволяваха да сляза и прибавях красивата девойка (по-трудно намираема от старинен паметник, защото бе анонимна и не стоеше на едно място) към колекцията девойки, които се заричах да видя отблизо.

Ала ето че една от тях мина повторно край мен в такава обстановка, че ми се стори възможно да я опозная, както ми се искаше. Беше млекарка и дойде от една ферма да донесе сметана в хотела. Стори ми се, че и тя ме позна и наистина внимателно ме гледаше, вероятно удивена от интереса ми към нея. На другия ден, след като се излежавах цялата сутрин, когато Франсоаз дойде да дръпне завесите към обед, тя ми даде едно писмо, оставено за мен. Не познавах никого в Балбек Сигурен бях, че е от млекарката. Уви, бе от Бергот: отбил се в Балбек и поискал да ме види, но като разбрал, че спя, написал едно мило писъмце. Момчето от лифта го сложило в плик, а аз сметнах, че го е надписала млекарката. Бях страшно разочарован и мисълта, че е много по-мъчно и по-ласкателно да получа писмо от Бергот, не ме утешаваше. И това момиче повече не срещнах както всички други, които виждах от каляската на госпожа дьо Вилпаризи. Зърването отдалеч и загубването на всички тези девойки засилваха възбуденото ми състояние и си мислех колко мъдри са философите, които ни съветват да поставяме граници на желанията си. (Ако имат предвид копнежа ни по човешки същества, само той буди тревога, защото е насочен към съзнателното неведомо. Безсмислено би било да предполагаме, че философията се занимава с желанието за забогатяване.) Но все пак бях склонен да смятам мъдростта им за незадоволителна, казвах си, че подобни срещи разкрасяват в очите ми света, които ми предлага край всеки селски път тези своеобразни и в същото време обикновени цветя, убегливи съкровища на деня, дарове на разходката, пропуснати от мен само поради случайно и може би неповторимо стечение на обстоятелствата, което придава нова сладост на живота.

Но може би, надявайки се, че някой ден, когато бъда по-свободен, ще срещна по други пътища други девойки, вече подправях чисто индивидуалното естество на желанието да живея край жена, която съм харесал, и със самия факт, че допусках възможността изкуствено да предизвикам това желание, негласно признавах, че е илюзорно.

В деня, когато госпожа дьо Вилпаризи ни заведе в Каркьовил, където се намираше обвитата в бръшлян църква, за която ни бе говорила, построена върху малко възвишение над селото и над течащата през него река с оцеляло средновековно мостче, предполагайки, че ще ми е приятно сам да разгледам старинната църква, баба предложи на приятелката си да хапнат нещо в сладкарницата на площада. Той се виждаше отгоре и под златистата си патина изглеждаше друга част на един и същ старинен обект. Уговорихме се да ги намеря там. За да се разпознае църква в зеления блок, пред който ме оставиха, бе необходимо усилие, и то ме принуди да уточня представата за църква. И наистина, както става с учениците, които по-ясно разбират смисъла на някое изречение, когато ги заставят чрез превод на родния език или, обратно, на чуждия да оголят формите, с които са свикнали, така и аз бях принуден постоянно да се позовавам на представата за църква, обикновено ненужна пред камбанарии, разкриващи сами предназначението си, за да не забравя, че ей тук сводът, обкичен с бръшлян, е свод на готически прозорец, а онази там изпъкналост на листата се дължи на капитела под нея. Но в същия миг задуха вятър. Подвижният портал се залюля, по него пробягнаха вълнообразни трептения, напомнящи светлинни лъчи, листата се заблъскаха едно в друго. И цялата тръпнеща, растителната фасада увличаше със себе си огъващите се, милвани от бръшляна и изплъзващи се стълбове.

Когато се отдалечих от църквата, забелязах при старинното мостче селски момичета, празнично пременени — беше неделя, — които закачаха минаващите край тях младежи. По-лошо облечена от другите, но извоювала си като че ли известен авторитет, защото едва-едва им отговаряше, сред тях се открояваше висока девойка, приседнала на каменния парапет на моста с увиснал във въздуха крак и гърне с току-що наловена вероятно от самата нея риба. Загоряло лице, изящно, чаровно носле, кротки, но изпълнени с презрение към обкръжението й очи. Плъзнах поглед по кожата й, а и устните ми можеха — защо не? — да си въобразят, че правят същото. Изкушен бях обаче да досегна не само тялото, а и съзнателното същество в него, с което има само един вид досег — да привлека вниманието му, само един вид проникване — да събудя представа за мен.

А съзнанието на красивата рибарка все още изглеждаше затворено за мен, съмнявах се, че съм влязъл в него дори и след като съзрях собствения си лик, бегло отразен в огледалото на погледа й по непознат за мен закон на пречупването, както ако бях попаднал в зрителното поле на кошута. Но също както не бих се задоволил устните ми да изпитат наслада от допира с нейните, но и тя да я сподели, така ми се искаше и представата за мен, проникнала и загнездила се в мисълта й, да насочи към мен не само вниманието, но и възхищението, копнежа й, да я принуди да ме запомни до деня, когато ще ми се удаде да я срещна повторно. А на няколко крачки от мен бе площадът и очакващата ме каляска на госпожа дьо Вилпаризи. Разполагах само с един миг, а момичетата вече се подхилкваха, доловили колебанието ми. Имах пет франка в джоба си. Извадих ги и преди да обясня на селската хубавица какво искам от нея, задържах за малко монетата пред очите й, за да съм сигурен, че ще ме изслуша.

— Струва ми се, че сте тукашна, ще бъдете ли така добра да ми направите една услуга? Да отидете до една сладкарница, изглежда, на площада, не зная точно къде, там ме чака кола. Един момент… За да не сбъркате, попитайте дали това е каляската на маркиза дьо Вилпаризи. Впрочем лесно ще я различите, защото е с два коня.

Държах да узнае именно това, за да има по-високо мнение за мен. Но едва произнесъл думите маркиза и два коня, мигновено почувствувах голямо умиротворение. Разбрах, че рибарката ще ме запомни, и ведно със страха, че няма да я срещна пак, изчезна и част от желанието ми. Стори ми се, че съм докоснал с невидими устни интимната й същност, че ме е харесала. И запленяването на мисълта й и въображаемото притежание разпръснаха — също както физическото обладаване — тайнствеността около нея.

Каляската пое по нанадолнището към Юдименил. Изведнъж ме заля дълбоко блаженство, каквото не изпитвах често, откакто бях напуснал Комбре, блаженство, каквото ми бяха доставили например трите камбанарии на Мартенвил. Само че този път то остана непълно. Встрани от неравния път съзрях три дървета, може би в началото на сенчеста алея: не ги виждах за пръв път разположени така. Не успявах да си припомня мястото, откъдето бяха сякаш изтръгнати, но знаех, че някога ми е било добре познато. Мисълта ми залитна между онази далечна година и настоящия миг, околностите на Балбек избледняха и се попитах дали цялата ни разходка не е мираж, дали съм в Балбек само с въображението си и госпожа дьо Вилпаризи е героиня от роман, а само трите дървета са част от действителността и се връщам към нея, както когато откъснем очи от погълнала ни книга, в чийто декор имаме илюзията, че наистина сме пренесени.

Гледах трите дървета, виждах ги ясно, но си давах сметка, че крият нещо, което ми се изплъзва, подобно на поставени далеч предмети: протягаме ръка, изопваме пръсти, но само докосваме за миг външната им обвивка, без да ги уловим. В такива случаи си отдъхваме за миг, набираме сили и се опитваме да стигнем по-далеч. Но за да може умът ми да се съсредоточи и да се напрегне, трябваше да бъда сам. Колко ми се искаше да се отделя, както правех при разходките с родителите си по пътя към Германт! Чувствувах дори, че трябва да го сторя. Изпитвах онзи вид наслада, изискваща наистина известно мисловно напрежение, в сравнение с която обаче удоволствието от леността, която ви подтиква да се откажете от нея, изглежда доста посредствено. Много рядко бях изпитвал насладата, чиято причина засега само предчувствувах и трябваше да я създам сам, но всеки път ми се струваше, че всичко случило ми се междувременно, е без значение, че само като се вкопча в нейната реалност, най-сетне ще заживея истински. Сложих за миг ръка пред очите си, за да ги затворя, без госпожа дьо Вилпаризи да забележи. Постоях, без да мисля за нищо, после, съсредоточил и напрегнал мисълта си, се устремих по посока на дърветата или по онази вътрешна посока, в края на която ги виждах в себе си. Отново почувствувах зад тях същото познато, но смътно възпоменание, което не можех да уловя. А междувременно, докато колата напредваше, те се приближаваха. Къде ги бях виждал вече? Около Комбре нямаше алея, която да започва така. Видът им не ми напомняше и никоя местност в Германия, където бяхме една година с баба на минерални бани. Трябваше ли да предположа, че съм ги зърнал толкова отдавна, че пейзажът около тях напълно се е разпаднал в паметта ми? Подобно на страници, които развълнувано разпознаваме в книга, която уж не сме чели, тези дървета единствени изплуваха от забравената книга на ранното ми детство. А не бяха ли, напротив, част от бленуваните пейзажи, все едни и същи, поне за мен, защото странността им се състоеше в обективизиране насън на усилие, положено в будно състояние, било за да доловя предусещаната зад външния изглед загадъчност на някоя местност, както често ми се случваше на път към Германт, било когато се опитвах да пропия отново с тайнственост място, което бях копнял да видя, и станало ми съвсем безинтересно, след като го бях опознал, както например Балбек? Или може би беше съвсем пресен образ, откъснат от сънищата ми през предишната нощ, но вече така избледнял, сякаш идваше съвсем отдалеч? Или изобщо никога не ги бях виждал, а просто криеха в себе си, също като дърветата или избуялите треви по пътя към Германт, неясен и трудно доловим смисъл, като далечно минало и понеже извикваха у мен желание да се замисля дълбоко, въобразявах си, че будят спомен. А дали не таяха никакъв смисъл, а просто умореният ми взор ги удвояваше във времето, както понякога ги удвоява в пространството? Не ми беше ясно. А те идваха срещу мен, митично видение, хоровод на вещици или норни^[11], предлагащи ми прорицанията си. Взех ги по-скоро за призраци от миналото, мили спътници от детството ми, изчезнали приятели, припомнящи общи спомени. Като дошли от отвъдния свят сенки, те като че ли ме молеха да ги взема със себе си, да ги върна в живота. В наивното им пламенно жестикулиране усещах безпомощното съжаление на любимо същество, загубило способност да говори, че няма да ни каже онова, което иска, а ние няма да го отгатнем. Скоро при един кръстопът каляската ги остави зад себе си. Тя ме отнасяше далеч от нещо, единствено истинско за мен, нещо, което би ме направило действително щастлив: тя приличаше на живота ми.

Дърветата се отдалечаваха и махаха отчаяно с ръце, сякаш ми казваха: никога няма да узнаеш това, което не узна днес от нас. Ако допуснеш да останем край този път, откъдето се мъчим да стигнем до теб, цяла една част от твоето „аз“, която ти носим, завинаги ще потъне в небитието. Така и стана: макар впоследствие отново да изпитах същата сладост и тревога както тогава и макар една вечер, много късно, но завинаги да се вкопчих в тях, все пак никога не узнах какво искаха да ми донесат тези дървета, нито къде ги бях видял. И когато каляската зави по друг път и повече не ги различих, защото останаха зад гърба ми, а госпожа дьо Вилпаризи ме попита защо съм така унесен, натъжих се, сякаш бях изгубил приятел, бях умрял, бях потъпкал паметта на мъртвец или се бях отрекъл от някой бог.

Време бе за връщане. Госпожа дьо Вилпаризи имаше известен усет за природата, не така силно развит както у баба, но умееше да цени — дори извън музиката и аристократичните домове — простата и величествена красота на старинните неща и затова заръча на кочияша да мине по стария път за Балбек, почти изоставен, но ограден със стари брястове, които ми се сториха възхитителни.

След като опознахме този стар път, за разнообразие се връщахме — ако на отиване не бяхме минали по него — по друг, прекосяващ горичките на Шантрен и Кантьолу. Безбройните птици, които си отговаряха една на друга току до нас в дърветата, без да ги виждаме, създаваха същото впечатление на отмора, както ако затворим очи. Прикован за подвижната седалка, подобно на Прометей към скалата, слушах моите Океаниди^[12], а ако случайно съзрех някоя птичка, прелитаща в листака, между нея и птичите песни имаше толкова малка връзка, че не ми се вярваше дребното, скокливо, учудено и лишено от поглед телце да е техен източник!

Както много други пътища във Франция, този път се изкачваше доста стръмно нагоре, после постепенно се спускаше надолу. Тогава не бях кой знае колко очарован от него, радвах се само, че се връщаме. Но след време той ме дари с много приятни изживявания, защото се закачи в паметта ми като стръв и всички подобни пътища, по които по-късно се разхождах или пътувах, се залавяха тутакси за него и непосредствено намираха отклик в сърцето ми. Щом каретата или автомобилът тръгнеха по някой от тях, изглеждащ продължение на онзи, по който пътувах с госпожа дьо Вилпаризи, сегашното ми съзнание веднага намираше опора — като че ли е било съвсем неотдавна, като че ли междинните години са се стопили — във впечатленията ми от късните следобеди, когато се разхождахме из околностите на Балбек. Листата приятно миришеха, мъглата се вдигаше и отвъд близкото село през дърветата зървахме залеза, напомнящ ни далечна гориста местност, до която едва ли щяхме да стигнем същата вечер. Свързани с новите ми впечатления от подобен път в друг край, неразделни от всички допълнителни усещания леко дишане, любопитство, леност, охота и добро настроение, — тези впечатления се засилваха, придобиваха устойчивостта на своеобразно удоволствие и едва ли не на рамка на съществуване, каквато впрочем рядко водех, но пробудените спомени внасяха в конкретно възприетата действителност известен дял възкресено минало, блян, безплътна действителност и когато прекосявах подобни местности, изпитвах не само естетическа наслада, а мимолетен, но пламенен копнеж да се заселя до края на живота си там. Колко пъти само да вдъхвам мириса на листата, да седя на малката седалка срещу госпожа дьо Вилпаризи, да срещаме Люксембургската принцеса, която я поздравява от каляската си, да се прибираме за вечеря в гранд-хотела, ми се е струвало неизразимо щастие, което не може да ми върне нито настоящето, нито бъдещето, защото се вкусва само веднъж в живота!

Често се връщахме по тъмно. Плахо цитирах на госпожа дьо Вилпаризи, сочейки луната, някой красив израз на Шатобриан, Вини или Виктор Юго: „Тя излъчваше всевечната печална тайна“^[13], или: „Плачейки като Диана край нейния извор“^[14], или: „Сватбен мрак, величествен, тържествен“^[15].

— И вие намирате това красиво? — питаше ме тя. Гениално, както казвате. Право да ви кажа, не мога да се начудя, че днес се отнасят сериозно към неща, над които приятелите на тези господа, без да оспорват достойнствата им, първи се надсмиваха. Определението „гений“ не се раздаваше така щедро, както днес, когато кажете ли на някой писател, че е само даровит, ще се оскърби. Цитирате ми високопарна фраза на господин Шатобриан за лунната светлина. Сам ще се убедите, че имам основание да не споделям възхищението ви. Господин дьо Шатобриан доста често идваше при баща ми. Впрочем, когато нямахме други гости, той бе приятен, защото тогава бе непринуден и забавен, но дойдеха ли повече хора, започваше да позира и ставаше смешен. Твърдеше в присъствие на баща ми, че подал оставката си лично на краля и че ръководел конклава, забравяйки, че го е молел да се застъпи пред краля да го вземе отново на служба при себе си и че е изказвал най-нелепи предвиждания относно избора на папа. Трябваше да чуете господин дьо Блака по повод прословутия конклав, той съвсем не беше като господин дьо Шатобриан. Колкото до клишетата му за лунната светлина, просто се бяха превърнали в неотменен ритуал в дома ни. Ако имаше луна и някой дойдеше за пръв път у нас, внушавахме му да се поразходи с господин дьо Шатобриан след вечеря. Щом се върнеха, баща ми непременно дръпваше госта настрана: „Красноречив ли беше господин дьо Шатобриан?“ — „О, да!“ — „Говори ли ви за луната?“ — „Да, но откъде знаете?“ — „Чакайте, не ви ли каза…“ И му издекламирваше съответната фраза. „Да, но по какъв загадъчен начин…“ — „Говорил ви е също за лунната светлина в околностите на Рим, нали?“ — „Но вие сте магьосник!“ Баща ми не беше магьосник, но господин Шатобриан се задоволяваше да сервира всекиму един и същ откъс.

Когато споменах Вини, тя се разсмя.

— Той ли? Дето все казваше: „Аз съм граф Алфред дьо Вини.“ Граф ли си, или не, нима има някакво значение?

Ала може би според нея това все пак не бе съвсем маловажно, защото добавяше:

— Най-напред, не съм сигурна, че действително беше граф. А дори и така да беше, произходът на този господин бе съвсем скромен, макар да споменава в стиховете си за „благородническия си герб“. Признак за изтънчен вкус и много интересно за читателя, нали? Също като Мюсе, обикновен парижки буржоа, който се перчеше: „Златният ястреб върху шлема ми.“ Никога истински благородник не говори за тези неща. Мюсе поне имаше поетична дарба, а освен „Сен Мар“ никога не съм успяла да изчета нещо от Вини, изпускам книгата от скука. Затова пък господин Моле, който имаше и ум, и такт, качества, които липсваха на господин дьо Вини. добре го подреди, когато го приемаха в Академията. Как, нима не сте чели речта му? Шедьовър на злост и безочие.

Упрекваше Балзак — удивлявайки се на възхищението на племенниците си от него, — че си е наумил да опише общество, „в което не е бил приет“, като е разказал какви ли не небивалици. Колкото до Виктор Юго, тя твърдеше, че баща й, господин дьо Буйон, който дружал с млади романтици, присъствувал заради тях на премиерата на „Ернани“, но не дочакал края, толкова комични му се сторили стиховете на този надарен, но лишен от чувство за мярка писател, които получил званието „голям поет“ само благодарение на сделка и като възнаграждение за користната му благосклонност към опасните бълнувания на социалистите.

Хотелът вече се виждаше със светлините си, така враждебни първата вечер при пристигането ми, а сега покровителствени и приятни, вестителки на домашен уют. А когато каляската спреше пред вратата, портиерът и хоповете, момчето от лифта, наивно засуетени и леко обезпокоени от закъснението ни, струпани на стълбите в очакване да се появим, станали ми вече близки и те се числяха към хората, които толкова пъти се сменят в живота ни, както се променяме самите ние, но докато известно време са огледало на привичките ни, ни е приятно да ги отразяват вярно и добронамерено. Предпочитаме ги пред приятели, които не сме виждали отдавна, защото в тях се съдържа по-голям дял от съкровената ни същност в даден момент.

Прибрали бяха вътре само стоящия цял ден на слънце хоп и поради вечерния хлад го бяха увили във вълнени фланели, които, съчетани с унило оранжевия му тен и странно розовите бузи, го оприличаваха всред остъкленото фоайе на оранжерийно растение, пазено от студа. Слизахме от каляската, заобиколени от много повече прислужници, отколкото бе нужно, ала те съзнаваха значението на тази сцена и се смятаха длъжни да участвуват в нея. Бях страшно изгладнял и често, за да вечерям по-скоро, не се качвах в стаята си, станала вече така наистина моя, че щом видех дългите виолетови завеси и ниските библиотечни рафтове, се чувствувах насаме с онова свое „аз“, чието отражение ми предлагаха не само хората, а и предметите, а чакахме и тримата във фоайето управителят да каже, че вечерята е сервирана. Това бе още един повод за госпожа дьо Вилпаризи да поговори с нас.

— Злоупотребяваме с любезността ви — казваше баба.

— Напротив, много ми е приятно, очарована съм — отвръщаше приятелката й с гальовна усмивка, като напевно провличаше думите, противно на обичайната си непринуденост.

Защото всъщност именно в подобни мигове се държеше неестествено, припомняте си за възпитанието си, за аристократичната изисканост, която трябва да прояви спрямо обикновени буржоа, за да ги увери, че никак не е надменна и се чувствува щастлива в компанията им. И единственият недостиг на истинска любезност у нея бе точно в прекалената любезност. Тя издаваше присъщата на всяка дама от предградието Сен-Жермен кастова нагласа: убедена, че рано или късно непременно ще предизвика неудоволствие у буржоата, с които общува, тя не пропуска случай предварително да впише известен актив в сметководната книга на любезността си с тях, за да може в близко бъдеще да впише като пасив вечерята или раута, на които няма да ги покани. Затова, оформил отдавна и веднъж завинаги държането й, независимо че обстоятелствата и хората са различни и че в Париж ще й се иска да ни вижда често, класовият й дух я подтикваше трескаво, сякаш не разполага с много време, за да бъде мила, докато сме в Балбек, и тя непрестанно ни пращаше рози и пъпеши, предлагаше ни книги, разходки с каляската си и словесни излияния. Ето защо не по-малко от ослепителния блясък на плажа, многоцветното пламтене на багрите и подводните светлини в стаите, както и от уроците по езда, превръщащи синове на бакали в богове, подобни на Александър Македонски, и всекидневната любезност на госпожа дьо Вилпаризи, както и мигновената, ваканционна лекота, с която баба я приемаше, са се запечатали в паметта ми като характерни черти на живота в крайморските курорти.

— Но защо не занесат горе палтата ви?

Баба ги подаваше на управителя на хотела и понеже той беше много мил с мен, ми ставаше неловко от това неуважение, от което навярно се чувствуваше засегнат.

— Струва ми се, че господинът се обиди — забелязваше маркизата. — Навярно си въобразява, че е прекалено високопоставен, за да вземе дрехата ви. А си спомням как веднъж херцог дьо Ньомур се качи при баща ми, който живееше на последния етаж, с голям пакет писма и вестници под мишница. Като че ли още виждам принца със син фрак в изящно украсената рамка на вратата (мисля, че беше дело на Багар, нали знаете, такива едни тънки преплетени пръчици, от които мебелистът образува лентички и цветя, също като букетче, вързано с панделка). „Вземете, Сирюс, портиерът ви ми даде това за вас.“ „Понеже отивате при господин графа — каза ми той, — няма нужда да изкачвам етажите, само внимавайте да не скъсате канапа.“ Е, сега, щом се освободихте от товара си, седнете до мен — подканяше тя баба, хващайки я за ръка.

— О, ако нямате нищо против, не в това кресло! За двама е малко, но за мен е прекалено голямо, няма да ми е удобно.

Припомняте ми едно точно такова кресло, което дълго пазех, защото бе подарено на майка ми от горката херцогиня дьо Прален, но накрая се разделих с него. Майка ми беше възможно най-скромна, но с отживели разбирания, които по онова време още не ми бяха много ясни, и отначало не искаше да я представят на госпожа дьо Прален само госпожица Себастияни преди женитбата си, докато тя от своя страна, вече херцогиня, смяташе, че не е редно първа да пожелае да я представят на майка ми. Всъщност — добавяше госпожа дьо Вилпаризи, забравила, че подобни тънкости уж й са непонятни, — дори ако майка ми беше само госпожа дьо Шоазьол, изискването й пак щеше да бъде основателно. Няма по-високопоставен род от техния, потомци са на сестра на Луи Дебелия и са били истински владетели в Басини. Вярно е, че ние ги превъзхождаме с блестящите бракове и влиятелността си, но не и по отношение на старите родове. В резултат на спора за предимство възникнаха комични положения, например веднъж сервираха обед с повече от един час закъснение, докато най-сетне една от двете дами се съгласи да бъде представена първа. Независимо от това станаха големи приятелки и херцогинята подари на майка ми едно кресло като това тук, в което, както вие преди малко, никой не искаше да сяда. Един ден майка ми чува, че в двора ни влиза карета. Пита лакея кой е дошъл. „Херцогиня дьо Ларошфуко, госпожо графиньо.“ — „Така ли, нека заповяда!“ Минава четвърт час, няма никой. „Какво става с херцогиня дьо Ларошфуко? Къде е?“ — „На стълбите, поема си дъх, госпожо графиньо“ — отвръща лакеят, дошъл наскоро от провинцията. Майка ми имаше разумния навик да взима прислугата си оттам. Често някои слуги се бяха родили пред очите й. Само така имаш верни хора в дома си. А това е истинска благодат. И наистина херцогиня дьо Ларошфуко с мъка се изкачваше, бе огромна, но толкова огромна, че когато влезе, майка ми за миг се разтревожи, чудеше се къде да я настани. А ето че креслото, подарено от госпожа дьо Прален, се изпречи пред очите й. „Седнете, моля ви се!“ — каза й тя и го побутна към нея. А херцогинята го изпълни цялото. Независимо от пълнотата си тя беше много приятна. „Все още прави впечатление, когато влиза“ — казваше един наш приятел. „И главно когато излиза“ — бе отвърнала майка ми, по-бързорека, отколкото днес е прието. Но дори в дома на херцогинята не се стесняваха и пред нея се шегуваха с необичайните й размери, а тя първа се смееше. „Сам ли сте в къщи? — попитала веднъж господин дьо Ларошфуко майка ми, която била дошла на гости на херцогинята и отначало не я забелязала, защото била седнала в нишата в дъното на салона. — Няма ли я госпожа дьо Ларошфуко, не я виждам.“ — „Колко сте любезна!“ — отвърнал херцогът, известен с неправилните си преценки, но не съвсем лишен от находчивост.

Когато след вечеря се качвах с баба в стаята си, казвах си, че качествата на госпожа дьо Вилпаризи, които ни се харесват — такт, изтънченост, дискретност, самозаличаване, — не са може би кой знае колко ценни, щом само личности от рода на Моле и Ломени са ги притежавали в най-висша степен и ако липсата им прави неприятно всекидневното общуване, тя все пак не е попречила на тщеславци, лишени от здрав разум и лесно служещи за присмех, като например Блок, да станат Шатобриан, Вини, Юго и Балзак. Но при името на Блок баба рязко възразяваше и започваше да хвали госпожа дьо Вилпаризи. Казват, че в любовта грижата за потомството ръководи предпочитанията на отделния индивид и за да може детето да бъде съвсем нормално развито, подтиква дебелите мъже да търсят слаби жени, а слабите — дебели, така и баба, изхождайки, без да съзнава, от необходимите условия за благополучието ми, застрашено от уязвимата ми нервна система и болезненото ми предразположение към меланхолия и усамотение, поставяше на първо място уравновесеността и здравия разум, свойствени не само на госпожа дьо Вилпаризи, но и на дадена среда, в която бих могъл да се разсея и успокоя, среда като онази, в която някога са блестели с остроумието си хора като Дудан, Ремюза, да не говорим за Босержан, Жубер, госпожа дьо Севине, остроумие, осигуряващо по-щастлив и по-достоен живот, отколкото противоположния вид изтънченост, довела Бодлер, По, Верлен и Рембо до страдания и падения, които баба не пожелаваше на внука си. Целувах я, за да разсея тревогата й, и я питах дали й е направило впечатление от думите, изтървани от госпожа дьо Вилпаризи, че тя държи повече на произхода си, отколкото иска да признае. Подлагах впечатленията си на бабината преценка, защото никога не бях сигурен до каква степен някой заслужава уважение, преди да чуя мнението й. Всяка вечер й поднасях нахвърлените мислено през деня скици на всички тези, един вид, нереални същества, тъй като за мен съществуваше истински само тя. Веднъж й казах:

— Не бих могъл да живея без теб.

— Не бива така — отвърна ми тя развълнувано. — Трябва да бъдеш по-твърд. Какво би станало иначе с теб, ако замина някъде? Напротив, надявам се, че ще бъдеш много разумен и много щастлив.

— Бих могъл да бъда разумен, ако заминеш за няколко дни, но ще броя часовете.

— Ами ако замина за месеци… — Само при мисълта за това сърцето ми се сви. — За години, за…

И двамата замълчахме. Не смеехме да се погледнем, ала мен ме измъчваше повече нейната, а не моята тревога. Затова се приближих до прозореца и отчетливо й казах, извърнал очи:

— Нали знаеш, изтъкан съм от привички. Първите дни след раздялата с хора, които най-много обичам, се чувствувам нещастен, но макар да ги обичам пак толкова, постепенно свиквам и животът ми започва да тече спокойно и приятно. Бих понесъл да живея далеч от тях с месеци, години.

Принуден бях да млъкна и се загледах право в прозореца. Баба излезе за малко от стаята. Но на другия ден с най-равнодушен тон поведох философски разговор, като гледах все пак тя да обърне внимание на думите ми: казах й, че съм прочел с интерес за последните научни открития, според които материализмът е сразен и безсмъртието на душите и бъдещото им съединение се считат все пак като най-вероятни.

Госпожа дьо Вилпаризи ни предупреди, че скоро няма да можем да се виждаме толкова често. Един млад неин племенник, готвещ се да постъпи в Сомюр, в момента на гарнизон в Донсиер, близо до Балбек, се канел да прекара няколкоседмичния си отпуск при нея и трябвало да му посвети голяма част от дните си. По време на разходката с възхищение ни говори за големия му ум и главно за неговото добросърдечие. Представях си как той ще ме обикне, ще ме предпочете пред другите си приятели и когато преди пристигането му леля му намекна на баба, че за нещастие е попаднал в ноктите на лоша жена, бил луд по нея, а тя нямало да го остави, тъй като бях убеден, че подобна любовна връзка неизбежно завършва с умствено разстройство, престъпление или самоубийство, при мисълта колко кратко време е отредено на приятелството ни, толкова силно вече жалех в сърцето си, без още да съм го видял, за дружбата ни и за грозящите я бедствия, както ако узнаем, че скъпо нам същество е тежко болно и дните му са преброени.

В един много горещ следобед седях в потъналата в полумрак столова (за да я предпазят от слънцето, бяха спуснали пожълтелите от лъчите му завеси, през чиито пролуки просветваше морската синева) и внезапно по пътя откъм плажа се зададе висок, строен младеж с открита шия, гордо вдигната глава, пронизващ поглед и толкова бяла кожа и златна коса, сякаш бяха попили всички слънчеви лъчи. Облечен в мека белезникава материя, каквато никога не бих помислил, че мъж ще посмее да носи, толкова тънка, че напомняше, както прохладата в хотела, за горещия слънчев ден навън, той бързо крачеше. Очите му имаха цвета на морето и от едното час по час падаше монокъла му. Всеки го изгледа с любопитство. Младият маркиз дьо Сен-Лу-ан-Бре бе прочут с елегантността си. Всички вестници бяха описали костюма, който неотдавна бе носел като секундант на младия херцог д’Юзе. Явно човек с толкова необикновен цвят на очите, косите и кожата и с толкова особена осанка, които лесно биха го отличили сред тълпата, както скъпоценната жилка небесносин светещ опал се откроява в грубата руда, би трябвало да води различен живот, не като другите хора. Затова преди връзката, от която се оплакваше госпожа дьо Вилпаризи, когато най-привлекателните жени от висшето общество си го оспорвали, неговото присъствие на даден плаж например, редом с добре известна хубавица, която в момента ухажвал, привличало погледите както към него, така и към нея, и утвърждавало репутацията й. Поради особената му елегантност, безочието му на „млад лъв“ и главно поради изключителната му красота някои го намираха женствен, но не можеха да сметнат това за порок, защото всеки знаеше, че е мъжествен и страстен поклонник на жените. Той беше племенникът, за когото ни говореше госпожа дьо Вилпаризи. Уверен, че силно ще се привърже към мен, бях очарован, че няколко седмици ще общувам с него. Младият мъж бързо прекоси фоайето на хотела, сякаш гонеше монокъла си, подхвърчащ като пеперуда пред него. Идваше от плажа и морето, запълващо до средата стъклената стена на фоайето, му служеше за фон, на който той се открояваше в пълен ръст — така някои портретисти си въобразяват, че най-вярно пресъздават настоящия живот, като избират за модела си съответен декор — морава за поло или голф, писта за надбягване, палуба на яхта, — а всъщност дават съвременен еквивалент на картините на примитивистите, в които човешката фигура е на предния план на условен пейзаж. Пред вратата на хотела го чакаше карета с два коня.

И докато монокълът му поднови лудориите си по огрения от слънцето път, изящно и умело като голям пианист, съумяващ да покаже и в най-простия пасаж превъзходството си над всеки второстепенен изпълнител, племенникът на госпожа дьо Вилпаризи пое юздите от кочияша, седна до него и докато разпечатваше писмото, подадено му от управителя на хотела, подкара конете.

Какво разочарование изпитвах следващите дни всеки път, когато го срещнех в хотела или навън вирнал шия, съгласуващ непрекъснато движенията на крайниците си с изплъзващия се игрив монокъл, който беше сякаш техен гравитационен център! Ясно ми беше, че не търси близост с нас и не ни поздравлява, макар че не можеше да не знае, че сме приятели на леля му. Когато си спомнях любезното държане на госпожа дьо Вилпаризи, а преди нея на господин дьо Норпоа, аз си мислех, че те може би не са истински благородници или че някакъв таен член на аристократическия кодекс разрешава по непонятни за мен основания на жените и на някои дипломати да изменят в отношенията си с простосмъртните хора на дължимото от страна на всеки млад маркиз безжалостно презрение. Разумът ми би могъл да ме убеди в противното, но характерно за тогавашната ми нелепа възраст — впрочем далеч не неблагодарна и много плодовита, — е, че не се допитваме до разсъдъка си и приемаме като неделима част от нечия личност и най-незначителните й прояви. Обкръжени от чудовища или богове, живеем в постоянна тревога. Едва ли има една от тогавашните си постъпки, която по-късно да не сме изкушени да заличим. Напротив, трябва да съжаляваме, че вече сме изгубили непринудеността, която ни ги е продиктувала. По-късно виждаме нещата по-практично, съвсем като другите хора, но юношеството е единственият период, през който научаваме нещо.

Безочието, което отгатвах у господин дьо Сен-Лу и предполагаемото вродено жестокосърдечие се потвърждаваха от държането му всеки път, когато минеше покрай нас, все тъй изправен и строен, все тъй високо вирнал глава, с безучастен поглед, малко е да се каже все тъй безмилостен, чужд и на беглото зачитане на правата на другите, дори и да не познават леля му, сякаш пред една стара дама не бях съвсем същия, все едно, че бях уличен фенер. Леденото му държане беше толкова далеч от милите писма, в които само до преди няколко дни си въобразявах, че ще изрази симпатия, колкото е далеч въображаемият възторг на депутатите и народа от незабравимата реч на бленуващ мечтател от жалката невзрачна действителност, в която той се озовава, щом стихнат несъществуващите аплодисменти — пак с пръст в устата, както преди. Когато госпожа дьо Вилпаризи — навярно за да заличи лошото ни впечатление от тези външни белези, присъщи на надменен и безсърдечен човек, заговори за безграничната доброта на племенника си (той бе всъщност син на нейна племенника и бе малко по-възрастен от мен), аз се удивих, че във висшето общество в разрез с всяка правдивост приписват топли чувства на хора със сърца от камък, независимо че са любезни с блестящите си познати от собствената си среда. Госпожа дьо Вилпаризи сама, макар косвено, допринесе да се изявят още веднъж основните — за мен вече безспорни черти на характера на племенница й в деня, когато ги срещнах двамата по една толкова тясна пътека, че тя не можеше да не ме запознае с него. Той сякаш не чу да му назовават нечие име, нито един мускул на лицето му не трепна, в очите му не проблесна ни искрица човешка симпатия и без известна пресиленост в равнодушието и безжизнеността им, нищо не би ги отличило от мъртви огледала. После, като спря върху мен суровия си поглед, сякаш за да разбере що за човек съм, преди да отговори на поклона ми, с рязък жест, по-скоро мускулен рефлекс, отколкото волеви акт, оставайки възможно най-далеч от мен, изпъна ръка и ми я подаде от разстояние. Когато на другия ден ми предадоха визитната му картичка, реших, че ще ме вика най-малкото на дуел, но той разговаря с мен само за литература, заяви след продължителното ни беседване, че би желал да бъде по няколко часа на ден с мен. При тази първа наша среща той не само прояви пламенен интерес към духовните ценности, но ми засвидетелствува симпатия, която съвсем не съответствуваше на ръкуването му предния ден. Когато видях, че при всяко запознаване прави същия жест, разбрах, че това е просто светска привичка, присъща на някои членове на семейството му и внедрена от майка му, която в стремежа й той да бъде изрядно възпитан, бе обучила тялото му и то я бе усвоило механично. Сен-Лу се покланяше, без да мисли за това повече, отколкото за изящните си дрехи и красивите си коси. Този жест бе лишен от нравственото съдържание, което му бях приписал първоначално, беше чисто заучен, както друг един негов навик — да настоява незабавно да бъде представен на роднините на познатите си, навик, така инстинктивен у него, че щом ме видя на другия ден след срещата ни, се втурна към мен без „добър ден“ и ме помоли да го представя на баба — тя беше с мен, — и то така трескаво, сякаш желанието му бе продиктувано от инстинкт за самозащита и без тази предпазна мярка всеки миг го грози опасност: така отбиваме удар или затваряме очи пред струя кипяща вода.

Изпълнил встъпителните заклинателни обреди, подобно на зла фея, отърсваща се от първоначалния си външен вид и придобиваща вълшебно очарование, това презрително същество се превърна пред очите ми в най-милия и най-предупредителния младеж, когото бях срещал. „Аха — казах си, — веднъж се излъгах за него, станах жертва на мираж, но дали не се освободих от първото си заблуждение, за да изпадна във второ?

Сигурно е фанатично горд с аристократичния си произход, а се опитва да скромничи.“ Всъщност под чудесното възпитание и любезност на Сен-Лу не след дълго открих съвсем друг човек. Младият мъж, на вид презрителен аристократ и спортсмен, ценеше и се интересуваше единствено от духовните изяви и по-специално от модернистичните течения в литературата и изкуството, така смешни в очите на леля му. От друга страна, бе надъхан с идеи, които за нея бяха социалистически декламации, изпитваше дълбоко презрение към кастата си и прекарваше по цели часове над Ницше и Прудон. Спадаше към „интелектуалците“, които лесно се палят, не могат да се откъснат от някоя книга, увлечени само от възвишени мисли. Тази склонност, твърде абстрактна у Сен-Лу и толкова чужда на обичайните ми занимания, леко ми досаждаше, макар да ме умиляваше. Признавам, че когато узнах кой е бил баща му и ми попаднаха мемоари, гъмжащи от анекдоти за прословутия граф дьо Марсант, въплътил специфичната изисканост на една вече далечна епоха, той заплени въображението ми и копнеех да узная повече подробности за живота му. Затова се вбесявах, че вместо да се задоволи да бъде син на баща си, вместо да ми служи за пътеводител в старомодния роман на неговото съществуване, Сен-Лу се бе възвисил до преклонение пред Ницше и Прудон^[16]. Баща му едва ли би споделил съжалението ми. Самият той е бил умен мъж, надхвърлил границите на светския си начин на живот. Почти не е имал време да опознае сина си, но е искал той да бъде нещо повече от него. И ми се струва, че в противовес на другите членове на семейството им, би се възхищавал, би се радвал, че синът е изоставил леките развлечения заради сурови размишления, и без да каже нищо, скромен като истински издигнат духом благородник, би чел тайно любимите писатели на сина си, за да прецени доколко Робер го превъзхожда.

Имаше нещо тъжно обаче: ако господин дьо Марсант с умствената си широта би могъл да оцени сина си, макар така различен от него, Робер дьо Сен-Лу, убеден, че истинското човешко достойнство е свързано с определени форми на изкуство и живот, си спомняше с топло чувство, но и с известно пренебрежение за баща си, който през целия се бе увличал от лов и надбягвания, бе се прозявал, слушайки Вагнер, и бе обожавал Офенбах. Сен-Лу не беше достатъчно умен, за да разбере, че интелектуалната стойност няма нищо общо с пристрастието към някоя естетическа формула, затова изпитваше към интелекта на граф дьо Марсант същото презрение, което биха изпитва към Боалдийо или Лабиш синовете на Боалдийо или Лабиш, ако са привърженици на символизма или модернистичната музика.

— Много малко познавах баща си — казваше ми Робер. — Явно, бил прекрасен човек. За негово нещастие е живял в жалка епоха. Да си роден в предградието Сен-Жермен, и то по времето на „Хубавата Елена“ е истинска напаст. Ако беше дребен буржоа и страстен поклонник на „Пръстена на Нибелунгите“ и да стане нещо съвсем друго. Казват ми даже, че обичал литературата, но не се знае дали е така, защото това, което е считал за литература, са все остарели произведения.

Лично аз намирах Сен-Лу прекалено сериозен, а той не си даваше сметка, че аз не съм чак толкова. Съдейки за всичко само в зависимост от интелектуалната му стойност, чужд на радостите, които въображението извлича от някои неща, според него незначителни, той се удивляваше, че могат да представляват интерес за мен, защото ме поставяше много по-високо от себе си.

Още в първите дни Сен-Лу спечели баба не само с неизменната доброта, която се чудеше как да засвидетелствува и на двама ни, но защото и в това, както във всичко останало, беше съвсем естествен. А естествеността, може би защото позволява да се долови природното под човешката надстройка, бе качество, което баба предпочиташе, също както не обичаше правилните лехи в градините като в Комбре, а и ненавиждаше изкусно украсените сладкарски изделия, в които с мъка се разпознават основните продукти, или прекалено изпипаното безупречно свирене на пиано и дори имаше особена слабост към замазаните или фалшиви ноти на Рубинщайн. Тази непринуденост й бе приятна и в облеклото на Сен-Лу, гъвкаво, изящно, без намек за предвзетост или надутост, поради което той не изглеждаше нито скован, нито колосан. Тя ценеше още повече обстоятелството, че този богат младеж живееше в разкош, но някак нехайно, естествено, без да „вони на пари“, без важничене. Съзираше очарователна непосредственост и в запазилата се у него и обикновено заличаваща се ведно с някои физиологични особености на детството неспособност да наложи на лицето си да скрие чувствата си. Ако желаеше нещо, без да се надява, че ще го получи, било само комплимент, у него внезапно избликваше такова пламенно, стремително, бурно доволство, че му бе невъзможно да го задържи или спотаи, по лицето му неизменно се разливаше щастлива усмивка. През прекалено тънката кожа на страните му прозираше ярка руменина, очите му отразяваха радостта и смущението му. А баба бе особено чувствителна към този привлекателен признак на откровеност и чистосърдечие, който впрочем у Сен-Лу, поне по времето, когато се сприятелих с него, не мамеше. Ала познавах друг един човек — и такива има много, — при който физиологичната непосредственост, мимолетното поруменяване съвсем не изключват нравствено двуличие. Доста често те доказват само, че натури, способни на най-грозна измама, реагират така живо на удоволствието, че то ги обезоръжава и ги принуждава да го покажат на околните. Но баба обожаваше преди всичко чистосърдечието, с което Сен-Лу признаваше без заобикалки симпатията си към мен и така хубаво умееше да я изрази, че според нея самата тя не би намерила поточни и по-наситени с обич думи, под които биха се подписали нейните Севине и Босержан. Сен-Лу без капка стеснение се надсмиваше над недостатъците ми — на баба й бе забавно колко тънко ги бе доловил, — но така, както би сторила тя, с обич, като, напротив, безрезервно превъзнасяше качествата ми, и то с жар, а не сдържано и хладно като повечето младежи на неговата възраст, които си въобразяват, че по този начин си придават важност. И се стремеше да предотврати най-малкото ми неразположение, мяташе одеяло върху краката ми, ако застудееше, без да забележа, оставаше уж нарочно по до късно вечер при мен, ако разбереше, че съм тъжен или не се чувствувам добре, и то с такава загриженост — баба я намираше прекалена, — че от гледна точка на здравословното ми състояние би било за предпочитане малко повече закаленост. Но тъй като бе проява на хубаво чувство към мен, баба беше дълбоко трогната.

Скоро и двамата се зарекохме във вярно приятелство навеки и той казваше „нашето приятелство“, сякаш ставаше дума за нещо важно и прекрасно, съществуващо извън нас, и не след дълго заяви — изключвайки страстта към любимата си, — че то е най-голямата радост в живота му. Тези негови думи едва ли не ме натъжаваха и ле знаех какво да му отговоря, защото присъствието му и разговорите ми с него — сигурно същото би било и с всеки друг, — не ми носеха щастието, което, напротив, можех да изпитам, когато край мен нямаше никой. Останех ли сам, понякога от недрата на душата ми изплуваше някаква импресия и ме потапяше в неземно блаженство. Но имаше ли някой при мен и заговорех ли с приятел, съзнанието ми рязко насочваше мислите ми не вече към вътрешния ми мир, а към събеседника ми и веднъж поели в това обратно направление, не ми доставяха никаква радост. Щом се разделях със Сен-Лу, опитвах се с помощта на думите да внеса известен ред в неясните минути, прекарани с него: казвах си, че имам добър приятел, че добрият приятел е нещо рядко, и мисълта, че разполагам с труднопостижими блага, ми носеше точно обратното на съкровеното ми наслаждение, на наслаждението, че съм извлякъл от себе си и съм извадил на бял свят нещо, което се е таяло в полумрака. Ако бях прекарал два-три часа в разговор със Сен-Лу и той се бе възхищавал от мен, изпитвах едва ли не угризение, съжаление, умора, че не съм бил сам и най-сетне да мога да се заловя с работа. Ала си казвах, че човек не е умен само за себе си, че най-великите хора са копнеели да бъдат оценени, че нямам право да смятам изгубени часовете, през които съм създал високо мнение за себе си у своя приятел. По този начин лесно се убеждавах, че трябва да съм щастлив и толкова по-силно желаех да запазя завинаги това щастие, колкото по-малко го бях почувствувал. Повече от всичко се боим да загубим блага, останали извън нас, защото сърцето ни няма власт над тях. Смятах се способен да разгърна по-добре от мнозина други необходимите за приятелството добродетели (защото винаги щях да поставям благополучието на приятеля си преди личните интереси, на които държат повечето хора и които не значат нищо за мен), но не и да изпитам радост от чувство, което, вместо да засилва различията между моята душа и душите на другите — различия, съществуващи между душите на всички ни, — би ги заличавало. Затова пък в дадени мигове мисълта ми откриваше у Сен-Лу обобщения тип, „благородника“, който подобно на вселил се в него дух движеше крайниците му и ръководеше жестовете и постъпките му. В такива мигове, макар близо до него, се чувствувах сам като пред пейзаж, чиято дълбока хармония съм доловил, той се превръщаше в обект и аз се вглъбявах, за да го изуча. Страшно приятно ми бе всеки път да откривам отново в него това предшествуващо го през вековете същество, аристократа, какъвто Робер толкова се стараеше да не бъде, само че удоволствието ми бе чисто интелектуално и нямаше нищо общо с приятелското ми чувство. В душевната и физическата гъвкавост, придаваща такова очарование на любезността му, в непринудеността, с която предлагаше на баба каретата си и й помагаше да се качи в нея, в чевръстото си скачане от седалката, за да ме наметне със собственото си палто, ако се боеше да не настина, съзирах не само наследствената сръчност на знаменитите ловджии, каквито са били поколения наред предците на този младеж, ценящ само интелекта, презрението им към богатството, съчетано у Робер с вкуса към него (но само за да може да окаже повече внимание на приятелите си), вкус, който го подтикваше така небрежно да хвърли в краката им собствения си разкош. Съзирах главно увереността или илюзията на знатните му предци, че са нещо „повече от другите“, благодарение на която не са могли да завещаят на Сен-Лу желание да покаже, че е „като другите“. Страхът да не би да се престарае в любезността си, заради който и най-искрената плебейска любезност изглежда грозна и тромава, му бе съвсем непознат. Понякога се упреквах, че намирам удоволствие да разглеждам приятеля си като художествено творение, да наблюдавам съотношението между съставните му части, хармонично регулирано от един общ замисъл, който ги свързваше, без той да подозира, и затова той нищо не прибавяше към собствените му качества, към личната му интелектуална и нравствена стойност, на която той отдаваше толкова голямо значение.

А въпреки това именно този замисъл ги обуславяше до известна степен. Точно защото беше благородник, интелектуалната му дейност, социалистическите му убеждения, подтикващи го да общува с млади претенциозни и зле облечени студенти, бяха при него наистина чисти и безкористни, докато съвсем не бяха такива у тях. Смятайки се потомък на невежа и себична каста, той искрено се стараеше тези млади хора да му простят аристократичния произход, а всъщност точно произходът му ги примамваше и заради него го търсеха, като привидно се държаха хладно и дори безочливо с него. Така Сен-Лу бе принуден пръв да любезничи с хора, които родителите ми, верни на социологията на Комбре, биха били смаяни, че не избягва.

Един ден, както седяхме със Сен-Лу на пясъка, чухме в палатката, на която се бяхме облегнали, проклятия срещу пълчището евреи, които мърсят Балбек.

— Не можеш да направиш две крачки, без да ги срещнеш. По принцип не съм непримирим враг на еврейската нация, но тук направо гъмжи. Чуваш само: „Хей, Авраме, фидях Якоф!“ Все едно, че си на улица Абукир.

Човекът, който така роптаеше срещу Израел, накрая излезе от палатката и ние вдигнахме очи към този антисемит. Беше приятелят ми Блок. Сен-Лу мигновено ме помоли да припомня на Блок, че са се виждали на конкурса, на който Блок бе получил първа награда, а по-късно и в един народен университет.

Забавно ми бе да откривам у Робер влиянието на йезуитите в притеснението му да не би да засегне някого от приятелите си интелектуалци всеки път, когато нарушеха изискванията на светското благоприличие или изпаднеха в смешно положение, макар самият той да не държеше никак на това, но предполагаше, че другият би се срамувал, ако околните са забелязали. И Робер се червеше, като че ли самият той се е провинил, както стана в деня, когато Блок обеща да дойде при него в хотела и добави: „Понеже никак не обичам да чакам сред фалшивата помпозност на големите каравансараи и ще ми прилошее от циганите, кажете на «лайфтера» да им наложи мълчание и незабавно да ви предупреди за идването ми.“ Лично аз не държех особено Блок да дойде в хотела. За съжаление не беше сам в Балбек, а със сестрите си и освен това имаха много роднини и приятели. Еврейската колония беше може би живописна, но не и приятна. С Балбек е както с някои страни, Русия или Румъния, за които учим в часовете по география, че на израилтянското население не се гледа с добро око и то не е стигнало до същата степен на асимилация, както например в Париж. Винаги заедно, без чужд елемент сред тях, братовчедките и чичовците на Блок или единоверците им от мъжки и женски пол образуваха компактно шествие, когато отиваха в казиното — едните на „бал“, а другите — в залата с бакара. Коренно различни от другите курортисти, които ги виждаха всяка година в Балбек, без никога да разменят поздрав с тях, независимо дали ставаше дума за обкръжението на Камбрьомер, за клана на председателя на съда, за едрите или дребни буржоа или за обикновените парижки търговци на семена, чиито дъщери, красиви, горди, насмешливи, чисти французойки като статуите в Реймс, не биха желали да се смесят с ордата невъзпитани момичета, така сляпо следващи курортната мода, че винаги бяха облечени било сякаш току-що се връщат от лов на раци, било сякаш танцуват танго. Колкото до мъжете, въпреки скъпите им смокинги и лачените им обувки, прекалено подчертаната им расова принадлежност напомняше изследванията на „ерудираните“ художници, които, натоварени да илюстрират евангелието или „Хиляда и една нощ“ се съобразяват със страната, където става действието й изобразяват свети Петър или Али Баба точно с чертите на най-дебелия балбекски комарджия.

Блок ме запозна със сестрите си, които като луди се смееха на най-незначителните духовитости на брат си, обект на постоянното им възхищение и техен кумир докато той бе невероятно груб с тях и не им даваше да отворят уста. Явно и на тази среда, както на всяка друга, може би дори повече, бяха присъщи много развлечения, достойнства и добродетели. Но за да ги опознаеш би трябвало да проникнеш в нея. А тя не се харесваше, чувствуваше това, виждаше в неприязънта проява на антисемитизъм и му се противопоставяше, като се обединяваше в плътна и затворена фаланга, сред която никой впрочем и не искаше да си проправи път.

Колкото до „лайфтера“ на Блок, погрешното произношение нямаше защо да ме изненадва, защото само няколко дни преди това ме бе попитал защо съм дошъл в Балбек (неговото присъствие тук му се струваше съвсем естествено) и дали не с „надеждата за блестящи познанства“, а когато му казах, че съм дошъл в Балбек, за да осъществя едно отдавнашно свое желание, е, не така страстно, както да видя Венеция, той отговори: „Е, да, естествено, за да пиеш шербети с красиви дами, като се преструваш, че четеш «Стоунс ъв Венайс» на лорд Ръскин, непоносим досадник и възможно най-убийствен празнословец.“ Очевидно Блок бе убеден, че в Англия не само всички индивиди от мъжки пол са лордове, но и че всяко и се произнася ай.

За Сен-Лу тази грешка в произношението бе съвсем маловажна главно защото я отдаваше на пропуск в едва ли не светските познания, които презираше, макар че добре ги владееше, но опасявайки се да не би Блок, като разбере някой ден, че се казва „Венис“ и Ръскин не е лорд, със закъснение ще си помисли, че е станал за смях пред него, Робер се почувствува виновен, сякаш наистина не бе проявил снизходителност, а той е крайно снизходителен и предварително се изчерви от срам, както би пламнало лицето на Блок, ако забележеше грешката си. Защото Робер знаеше, че Блок и отдава много по-голямо значение от него, а и Блок го доказа малко по-късно, когато чу, че казвам „лифт“.

— А, значи, се казвало лифт! — И добави сухо и високомерно: — Впрочем това няма никакво значение.

Този отговор е аналогичен на рефлекса, един и същ, при всички честолюбиви хора, при най-сериозни, както и при най-незначителни обстоятелства, който ясно издава, както в този случаи, колко много някои държи точно на това, което омаловажава. Трагични думи понякога и така покъртителни, които първи се изплъзват от устата на всеки горд човек, комуто отнемате и последната надежда, като му отказвате известна услуга. „Добре, добре, няма никакво значение, ще намеря изход“, а този изход без „никакво значение“ е понякога самоубийството.

После Блок ми наговори какви ли не любезности. Безспорно му се искаше да бъде много мил с мен и все пак ми зададе следния въпрос:

— Дали от стремеж да се издигнеш до аристокрацията — впрочем твърде второкачествена, но ти си наивен дружиш със Сен-Лу-ан-Бре? Навярно изживяваш криза на снобизъм. Сноб ли си, признай си? Да, нали?

Това не ще рече, че внезапно му се отщя да бъде внимателен с мен. Но основният му недостатък беше това, което ние, французите, доста неправилно наричаме лошо възпитание (той естествено не го забелязваше и затова още по-малко можеше да му мине през ум, че неприятно засяга другите). В човешкия род еднаквите добродетели, присъщи на всички, са не по-малко учудващи от многообразието на недостатъците, срещащи се само у един индивид. Изглежда, че най-разпространеното качество в света е не здравият разум, а добротата. И в най-отдалечените и най-затънтените кътчета с удивление установяваме, че тя от само себе си разцъфва като мак в пусто дере, подобен на всички други макове, макар никога да не ги е виждал и да познава само вятъра, който сегиз-тогиз люшка самотната му червена шапчица. Дори ако добросърдечието, парализирано от интереса, не се проявява, то все пак съществува и всеки път, когато не го спъва себична подбуда, например при четене на роман или вестник, то набъбва, назрява дори в сърцето на човек, убиец в живота, който като любител на подлистник си остава отзивчив към слабия, невинния и преследвания. Разнообразието на недостатъците ни смайва, както и сходството на добродетелите. Всеки от нас има толкова лични недостатъци, че за да го обичаме, сме принудени да не държим сметка за тях и да ги пренебрегнем в името на останалото. И най-съвършеният има недостатък, който дразни или вбесява. Един е надарен с прекрасен ум, има благородно отношение към всичко, никога не говори лошо за никого, но забравя в джоба си най-важните писма, които сам е предложил да пусне и заради него пропускате решаваща среща, като дори не ви се извинява и се усмихва, горд, че никога не е имал представа за време. Друг е толкова изтънчен, нежен, предупредителен, че ви казва само неща, които биха ви доставили радост, но чувствувате, че премълчава други, погребва ги в сърцето си и там те се разрастват. Толкова му е приятно с вас, че не си отива, докато не капнете от умора. Трети е по-искрен, но стига дотам, че държи да ви каже, след като сте се извинили със здравословното си състояние, задето не сте отишли при него, че са ви видели да влизате в театъра и сте изглеждали много добре, или че не е могъл напълно да се възползува от услугата ви, защото трима други приятели му предложили съдействието си, така че ви е съвсем малко задължен. И в двата случая деликатният приятел, описан преди това, би се престорил, че не знае за отиването ви на театър, и не би казал, че и други са му помогнали. Колкото до искрения, за него е истинска потребност да ви донесе или разкрие нещо, което може да ви бъде най-неприятно, очарован от откровеността си, и ви заявява: „Аз съм си такъв!“ Има и други — досаждат ви с прекаленото си любопитство или ви разочароват с пълната си незаинтересованост. Може да им разкажете най-сензационни произшествия, без да осъзнаят за какво става дума. Има и такива, които цели месеци не отговарят на писмото ви, ако то засяга вас, а не тях, или ви казват, че ще дойдат да ви помолят за нещо, вие не смеете да излезете, за да не ги изпуснете, а изобщо не идват и ви оставят да чакате със седмици, защото не били получили отговор от вас и сметнали, че сте сърдит, макар че не са искали да отговорите на писмото им. И някои хора най-сетне, вслушвайки се в собственото си желание, а не във вашето, бъбрят, без да ви дадат възможност да вместите нито дума, ако са в добро настроение и им се ще да ви видят, колкото и спешна работа да имате, но ако са уморени от жегата или в лошо настроение, не можете да измъкнете ни думичка от тях, изпречват инертната си вялост пред всичките ви усилия и не си дават труд да отговорят дори с възклицание, сякаш не са ви чули. Всеки наш приятел има толкова лични недостатъци, че за да продължим да го обичаме, трябва да ги извиняваме с качествата му: талант, добросърдечие, нежност; или по-скоро да не ги виждаме, като за тази цел призоваваме цялата си добра воля. За съжаление снизходителното ни упорито затваряне на очите пред недостатъците на приятеля ни е по-малко от неговото упорито изваждане на показ на неприятните си черти, защото самият е жертва на заслепение или дори ги приписва на другите. Тъй като не ги забелязва, въобразява си, че и другите не ги виждат. Опасността да не бъдем харесани се дължи главно на невъзможността да преценим кое остава незабелязано, кое не, затова би трябвало от благоразумие никога да не говорим за себе си: това е тема, по която можем да бъдем сигурни, че гледището на другите и нашето няма да съвпаднат. Ако сме така изненадани, когато проникваме в истинския живот на другите, в действителната вселена зад привидната, както ако посетим на вид невзрачна къща, пълна със съкровища, шперцове и трупове, също така смаяни оставаме, ако вместо образа, който сме изградили за себе си въз основа на думите на хората около нас, узнаем от изказванията им в наше отсъствие колко различна представа крият в себе си те за личността и живота ни. Така че всеки път, когато сме говорили за себе си, можем да бъдем сигурни, че безобидните ни и предпазливи преценки, изслушвани с привидна учтивост и лицемерно одобрение, са дали повод на най-ожесточени или остроумни коментари, във всеки случай най-неблагоприятни. Рискуваме най-малко да предизвикаме раздразнение с несъответствието между представата ни за нас и думите ни, несъответствие, поради което обикновено когато хората говорят за себе си, стават толкова смешни, както лъжелюбителите на музика, които изпитват нужда да изтананикат любимата си мелодия, като наваксат недостига на глас с енергична мимика и възторжено изражение, съвсем неподходящи за това, което сме чули. Към лошия навик да говорим за себе си и за недостатъците си трябва да прибавим и неразривно свързания с него навик да откриваме у другите недостатъци, досущ сходни с нашите. Впрочем говорим винаги за тях, сякаш по този начин говорим за себе си със заобикалки и към удоволствието от самоопрощението прибавяме насладата от признанието. Изглежда, че вниманието ни, неизменно привлечено от собствените ни характерни черти, преди всичко забелязва тях и у другите. Късогледият ще каже за ближния си: „Та той все мижи“. Охтичавият се съмнява в доброто състояние на дробовете на пращящия от здраве, нечистоплътният все се оплаква, че другите не се къпят, миришещият неприятно — че другите вонят, измаменият съпруг вижда навсякъде рогоносци, леката жена — проститутки, снобът — сноби. Пък и всеки порок и всяка професия изискват и развиват специални познания, с които не е неприятно да блеснем. Хомосексуалистът надушва хомосексуалисти, шивачът, попаднал във висшето общество, едва заговорил с вас, оценява тъканта на дрехата ви и изгаря от желание да я опипа, а ако след няколко минутен разговор попитате зъболекар за мнението му за вас, ще ви каже колко развалени зъби имате. Нищо не му се струва по-важно, а на вас, понеже сте забелязали неговите, по-смешно. И си въобразяваме, че другите са слепи не само когато говорим за себе си, но и постъпваме така, като че ли не могат да ни оценят. За всеки от нас съществува един бог, който стои до него и скрива недостатъците му или обещава да ги превърне в добродетели, също както затваря очите и запушва ноздрите на хора, които не се мият, за да не видят ивицата кир зад ушите си и да не усетят миризмата на пот под мишниците си, бог, който им внушава, че могат безнаказано да се появяват така в обществото, което нищо няма да забележи. Хората, носещи или подаряващи изкуствени перли, си мислят, че другите ще ги сметнат за истински.

Блок беше невъзпитан, невропат, сноб и тъй като изхождаше от не особено уважавано семейство, понасяше — както ако се намираше на морското дъно, — неизчислимо голямото налягане, упражнявано над него не само от християните върху повърхността, а и от междинните слоеве еврейски социални групировки, по-високопоставени от неговата, тъй като всяка от тях смазваше с презрението си непосредствено по-нискостоящата. За да излезе на чист въздух, издигайки се от едно еврейско семейство към друго, на Блок щяха да му бъдат необходими няколко хилядолетия. По-добре беше да си проправи път другаде.

Когато ме упрекна, че изживявам криза на снобизъм и настоя да му призная, че съм сноб, можех да му отговоря: „Ако съм сноб, няма да дружа с теб.“ Казах му само, че не е много любезен. Тогава той се опита да се извини, но точно както се извинява невъзпитаният човек, много доволен ако намери начин да повтори думите си и да им придаде още повече тежест.

— Прости ми — казваше ми той при всяка наша среща, — огорчих те, измъчих те, бях невероятно лош. А при това човек и по-специално твоят приятел е странно животно: не можеш да си представиш колко нежно те обичам, макар да те дразня така жестоко. Толкова те обичам, че често, само като си помисля за теб до сълзи се умилявам — и той изхлипа.

Учудвах се не само колко лошо се държи Блок, но и колко неравен беше като събеседник. Този толкова придирчив младеж, който за най-четените писатели казваше, „тъп кретен, кръгъл глупак“, понякога разказваше, смеейки се шумно, анекдоти, в които нямаше нищо комично, и цитираше като „наистина забележителна личност“ някой съвсем посредствен човек. Тези двойни везни, с които преценяваше ума и нравствените достойнства на другите, както и доколко представляват интерес, престанаха да ме удивляват едва в деня, когато се запознах с господин Блок-баща.

Не вярвах, че някога ще бъдем удостоени с честта да се запознаем с него, защото Блок-син бе клюкарствувал по мой адрес пред Сен-Лу и по негов пред мен. Бе казал между другото на Робер, че съм бил (и то открай време) невероятен сноб. „Да, да, да, очарован е, че познава господин Л-л-льогранден!“ Този вид подчертаване на някоя дума при Блок означаваше ироничност и начетеност. Тъй като не бе чувал никога името Льогранден, Сен-Лу се учудил: „Но кой е той?“ — „О, една много знатна особа!“ — отвърнал Блок смеешком и зиморничаво пъхнал ръце в джобовете на сакото си, представяйки си мислено живописната фигура на този изключителен провинциален благородник, в сравнение с когото аристократ Барбе д’Орвили нищо не представлява. Утешаваше се, че не е в състояние да нарисува господин Льогранден, като му даваше няколко „Л“ и се наслаждаваше на името му като на най-ароматно вино. Само че тези негови субективни удоволствия оставаха несподелени. Ако се бе изказал отрицателно за мен пред Сен-Лу, в същия дух говори на мен за него. Още на другия ден узнахме с подробности за злословията му не защото си ги споделихме — би ни се сторило много долно, — но това именно се бе сторило така естествено и неизбежно на Блок, че обзет от тревога, уверен, че ще разкрие и на двама ни нещо, което вече знаем, предпочете да ни изпревари и като дръпна Сен-Лу настрана, му призна, че е злословил по негов адрес, но нарочно, за да види дали ще му бъде предадено, закле му се в Зевс Кронид, пазител на клетвите, че го обича, че е готов да даде живота си за него и изтри една сълза. Същия ден успя да ме види насаме, изповяда ми се, заяви, че го е направил в мой интерес, защото бил убеден, че някои светски познанства били гибелни за мен, струвал съм много повече. После улови ръката ми, разнежен като пияница, макар опиянението му да бе просто нервна възбуда.

— Повярвай ми и нека черната Кера^[17] ме грабне в същия миг и ме преведе през дверите на омразния на хората Хадес, ако вчера, когато си спомних за теб, за Комбре, за безмерната си обич към теб, за някои следобеди в училище, които дори си забравил, плаках цяла нощ. Да, цяла нощ, заклевам ти се, и уви, зная, понеже съм сърцеведец, че няма да ми повярваш.

Наистина не му вярвах. Клетвата в Кера не придаваше особена тежест на думите му, измисляше ги, докато говореше, тъй като елинистичният култ при него бе чисто литературен. Освен това започнеше ли да се разнежва и пожелаеше ли и събеседникът му да се разчувствува от някоя негова измислица, казваше. „Кълна ти се!“ не толкова, за да му повярват, че казва истината, колкото заради истеричното удоволствие от лъжата. Не му вярвах, но не му се и сърдех. Приличах на мама и баба и не бях способен на лоши чувства (дори и заради по-грозни постъпки), нито да осъдя някого.

Между другото Блок не беше безнадеждно лош, можеше да бъде и много приятен и откакто породата на Комбре, порода, от която се получаваха непокътнати в нравствено отношение същества като баба и мама, като че ли изчезна, понеже вече почти нямам възможност за избор освен между груби, нечувствителни, но честни хора, които само с тембъра си ясно показват, че никак не се интересуват от живота ви, и другия вид хора, които, докато са при вас, ви разбират, обичат, умиляват се до сълзи, а няколко часа по-късно ви го връщат с лихвата, като жестоко ви ухапят със злъчна подигравка зад гърба ви, ала пак се връщат при вас все така отзивчиви, обаятелни и мигом сходни духом, струва ми се, че предпочитам, ако не нравствената стойност, то поне компанията на вторите.

— Не можеш да си представиш как страдам, като си мисля за теб — поде Блок. — Всъщност това е една доста еврейска черта — добави той иронично, като присви очи, сякаш искаше да определи под микроскоп минималното количество „еврейска кръв“ и както би могъл да каже, но не би казал, стар френски благородник, сред чиито прадеди, всички християни, спада и Самюел Бернар или още по-далеч в низходяща линия дева Богородица, от която произлиза рода Леви, според собственото им твърдение, той добавяше: — Много обичам да разграничавам в емоциите и реакциите си незначителните отсенки, които се дължат на еврейския ми произход.

Блок направи това изявление, защото му се стори едновременно остроумно и смело да каже истината за расата си, като по същия повод успяваше по странен начин да смекчи тази истина, също както скъперниците, които са решили да изплатят задълженията си, но имат смелост само да ликвидират половината. Подобен вид измама, при която намираме дързост да признаем истината, но като я примесим с голяма доза лъжа, която я изопачава, е по-разпространена, отколкото си мислим, и дори хора, на които обикновено е чужда, при някои критични положения в живота, когато например е застрашена любовта им, прибягват до нея.

Поверителните нападки на Блок пред Сен-Лу и пред мен срещу Сен-Лу завършиха с покана за вечеря. Не съм съвсем сигурен дали не се бе опитал отначало да склони само Сен-Лу. Напълно правдоподобен и затова възможен, този опит все пак не се бе увенчал с успех, тъй като Блок каза и на двама ни един ден:

— Скъпи метр и вие, коннико, любимецо на Арес, дьо Сен-Лу-ан-Бре, конеукротителю, щом ви срещнах заедно на брега на пенестозвучната Амфитрита под шатрите на Мение^[18] с бързоплаващите кораби, ще благоволите ли и двамата да дойдете на вечеря тази седмица у достолепния ми баща с най-кристално чистата душа?

Блок ни покани, защото държеше да се сближи със Сен-Лу с надеждата той да го въведе в аристократическите среди. Ако бях пожелал същото за себе си, Блок би го сметнал за най-гнусен снобизъм, напълно съответствуващ на мнението му за една черта от характера ми, при това поне засега основна, както смяташе той. Същото желание от негова страна му се струваше обаче доказателство за благородно домогване на ума му, стремеж да надникне в нова обществена среда, от която би могъл да извлече изгода като писател. Когато синът съобщил на господин Блок-баща, че ще доведе на вечеря един свой приятел, чието име и титла разчленил със саркастично задоволство — маркиз дьо Сен-Лу-ан-Бре, баща му останал направо потресен.

— Маркиз дьо Сен-Лу-ан-Бре! Ах, този хубостник! — възкликнал той, като това определение изразяваше за него най-силната степен на социално страхопочитание и хвърлил на сина си, способен да завърже подобно познанство, поглед, който познаваше: „Удивителен е наистина, нима действително това дете-чудо е мой син?“

И моят съученик така се бе зарадвал, както ако баща му увеличеше с петдесет франка месечната му издръжка. Защото Блок не се чувствуваше добре в семейството си и допускаше, че баща му го смята за непрокопсаник заради преклонението му пред Льоконт дьо Лил, Ередиа и други бохеми. Но запознанството със Сен-Лу-ан-Бре, чийто баща бе на времето председател на компанията, построила Суецкия канал („Ах, този хубостник!“), бе „безспорна“ придобивка. Затова и двамата съжалиха, че бяха оставили в Париж стереоскопа, за да не би да го повредят. Само господин Блок-баща умееше или най-малкото имаше право да борави с него. Впрочем той го демонстрираше рядко, след като преценеше дали подобава, в дни на галавечери и допълнително наета мъжка прислуга. По този начин сеансите със стереоскоп бяха израз на особено внимание към гостите, благоволение спрямо привилегировани, а за устройващия ги домакин — престиж, горе-долу равен на истинско дарование и едва ли по-голям, ако лично господин Блок-баща бе направил снимките и бе изобретил апарата.

— Не бяхте ли канени вчера у Саломон? — питаха се роднините.

— Не, не бях сред избраниците! Какво имаше?

— Голяма дандания! Стереоскоп и всевъзможни измишльотини!

— Ах, и стереоскопа ли? Жалко. Изглежда, че Саломон е изключителен, когато го демонстрира.

— Ех, нищо — каза господин Блок на сина си, — няма защо да му предлагаме всичко наведнъж, така ще има какво да пожелае да види.

В бащинската си любов той си помисли дали да не нареди да му пратят апарата, за да зарадва сина си. Но „на практика“ не достигаше време или им се стори, че не достига. Само че се наложи да отложат вечерята заради нас — Сен-Лу очакваше чичо си, който щеше да се отбие за два дни у маркиза дьо Вилпаризи. Увлечен по физически упражнения, главно продължителни преходи пеш, той щял да измине повечето път от замъка, където летувал, като нощува във фермите, и затова не се знаеше кога точно ще пристигне в Балек. Сен-Лу не смееше да мръдне и ме помоли дори да изпратя от Енкарвил — там беше пощенската станция — всекидневната телеграма до любимата му. Чичото, когото очакваха, се наричаше Паламед, име, наследено от прадедите му, владетели на Сицилия. Когато по-късно срещнех в историческа книга някой италиански подеста^[19] или висш духовник със същото име, запазено като красив, автентично старинен медал от епохата на Възраждането в семейството им и предавано от потомък на потомък от папския съвет във Ватикана чак до чичото на приятеля ми, изпитвах удоволствието, отредено на хората, които нямат достатъчно пари, за да съберат колекция от медали, пинакотека, а издирват стари имена (имена на местности, документални и колоритни като старинна карта, изглед на крепост, емблеми или сборник по обичайно право, кръщелни имена, в които под мелодичните френски окончания звучи и се долавя езиков недостиг, простонародна интонация, неправилното произношение на нашите предци, които подлагали латинските думи на трайни осакатявания, превърнали се по-късно в авторитетни законодатели в граматиката) и посредством тези колекции от старинни звучения си устройват сами концерти, също като любителите на старинна музика, които си купуват виола д’аморе или виола да гамба, за да изпълняват на старинни инструменти някогашните музикални творби.

Сен-Лу му каза, че даже в най-тясно затворените аристократически кръгове чичо му Паламед се славел като особняк, недостъпен, надменен, горд със знатния си произход, основоположник заедно с жената на брат си и няколко избраници на така наречения „Клуб на фениксите“. Дори там толкова се плашели от дръзкото му държане, че преди време някои светски хора, желаещи да се запознаят с него, потърсили посредничеството на брат му, но се натъкнали на отказ: „Не, не, не искайте от мен да ви представя на брат ми Паламед. И жена ми, и всички ние да ви ходатайствуваме, нищо няма да излезе. Или ще се държи нелюбезно с вас, а аз не мога да понеса това.“ В Жокейклуба той и няколко негови приятели били съставили списък на двеста членове, с които никога нямало да се запознаят. А у граф дьо Пари бил известен под прозвището Принца, заради изяществото и високомерието си.

Сен-Лу ми разказа за далечните младежки години на чичо си. Водел всеки ден жени в една гарсониера, която ползвал заедно с двама свои приятели, красиви като него: затова ги наричали „трите грации“.

— Веднъж един от хората, радващи се днес на завидна репутация в предградието Сен-Жермен, както би казал Балзак, но отличаващ се в първоначалния си невзрачен период със странни наклонности, помолил чичо ми да посети гарсониерата му. Ала едва пристигнал, той започнал да се обяснява в любов не на жените, а на чичо ми. Последният се престорил, че не разбира, извел под някакъв предлог двамата си приятели от стаята, после се върнали, уловили виновника, съблекли го, били го до кръв и при десет градуса под нулата го изритали навън, където бил намерен полумъртъв. Започнало следствие и нещастникът с голяма мъка успял да потули работата. Чичо ми не би приложил днес толкова жестока екзекуция и нямаш представа към колко много хора от народа този високомерен в светското общество човек се привързва и ги покровителствува, без да очаква от тях благодарност. Ту ще настани в Париж камериера, прислужвал му в някой хотел, ту ще прати някое селянче да учи занаят. Тази негова черта е доста привлекателна, особено защото противоречи на светското му държане.

Сен-Лу наистина спадаше към младежи, надрасли средата си дотам, че да си служат с изрази като тази негова черта е доста привлекателна — ценни зародиши на мироглед, когато смяташ себе си за нищо, а народа за всичко: точно противоположното на плебейската гордост.

— Мъчно можеш да си представиш — продължи Робер — до каква степен на младини чичо ми е давал тон и е изковавал някои норми в обществото. Независимо от обстоятелствата самият той правел само онова, което му е било приятно, а снобите мигновено му подражавали. Ако ожаднеел в театъра и му донесели нещо за пиене в дъното на ложата, следващата седмица малките преддверия пред всяка ложа били пълни с освежителни напитки. През едно дъждовно лято страдал малко от ревматизъм и поръчал да му ушият пардесю от меката, но топла материя, от която се правят одеяла за път, като използувал изкусно сините и оранжеви ивици. Модните шивачи тутакси получили поръчки от клиентите си за сини и оранжеви пардесюта с дълги влакна. Ако поради известни съображения не му се искало вечерята в замъка, където бил канен за един ден, да протече тържествено, и за да подчертае намерението си, не бил донесъл смокинг, а сядал на масата със следобедния си костюм, възниквала мода да се вечеря на село по сако. Ако вместо лъжица му хрумнело да изяде сладкиша с вилица или с прибори, измислени от него и поръчани при някой златар, или даже с пръсти, това ставало правило за всички. Веднъж му се приискало да чуе някои квартети на Бетховен (защото ведно с чудатостите си той съвсем не е глупав и е всестранно надарен) и извикал музиканти в дома си, които да ги изпълняват всяка седмица за него и неколцина негови приятели. През същата година почнали да смятат за най-изискано да устройват в домовете си вечери с камерна музика. Струва ми се, че не е прекарал скучно живота си. Какъвто красавец е бил, кой знае колко жени е притежавал! Не бих могъл да ви кажа точно кои, защото е много дискретен, но зная, че немалко е изневерявал на горката ми леля. И все пак беше страшно мил с нея, тя го обожаваше, а той още не може да я прежали. Когато е в Париж, почти всеки ден ходи на гроба й.

На другия ден, след като разговаряхме за чичо му, докато Робер напразно го чакаше, аз минах сам пред казиното на връщане от хотела и изпитах усещането, че някой ме гледа, застанал недалеч от мен. Извърнах глава и забелязах четиридесетинагодишен мъж, много висок, доста пълен, със съвсем черни мустаци, който почукваше припряно с бастунчето по панталона си и ме гледаше втренчено с разширени от любопитство очи. От време на време мяташе извънредно бързи погледи и в разни страни: така може да гледа непознат човек само ако поради известни съображения даден индивид буди у него мисли, които не биха хрумнали никому другиму, ако е например ненормален или шпионин. След като ме стрелна още веднъж с погледа си, дързък и същевременно предпазлив, бърз и пронизващ, все едно последен куршумен изстрел, преди да побегнеш, и се озърна наоколо, той внезапно си придаде разсеяно и високомерно изражение и като се завъртя рязко, се обърна към един афиш и се зачете съсредоточено в него, тананикайки си нещо и оправяйки мъхестата роза в петлицата си. После извади от джоба си бележник, даде вид, че записва заглавието на пиесата, измъкна два-три пъти часовника си, нахлупи над очите си черното сламено канотие, долепи ръка до периферията му като козирка, сякаш за да види дали не се задава някой, направи недоволен жест, предназначен да покаже, че му е омръзнало да чака — жест, който никой не прави, когато действително чака, после килна назад шапката си, като откри нископодстриган алаброс, докато над ушите косата му бе дълга и къдрава и изпухтя шумно, както когато искаме да покажем, че ни е топло, без да ни е топло. Мина ми през ум, че е хотелски апаш, забелязал предния ден баба и мен и готвещ се да ни обере, а сега си дава сметка, че го улових да ме дебне, и за да ме заблуди, се опитва с новата си поза да се престори на разсеян и безразличен, само че го правеше така демонстративно, сякаш имаше за цел не толкова да разпръсне евентуалните ми подозрения, колкото да си отмъсти за унижението, което неволно му бях нанесъл, да остави у мен впечатление, че ме е забелязал, но съм много жалък обект, за да заслужа вниманието му. Той се пъчеше предизвикателно, свиваше устни, сучеше мустаци и умишлено ме гледаше равнодушно, сурово и едва ли не оскърбително. Затова изражението му беше така необяснимо, че го вземах ту за крадец, ту за малоумен. Облечен беше обаче изключително изискано, много по-строго и по-просто от всички летовници, които срещах в Балбек и това ме успокои, защото много често се чувствувах унижен заради сакото си, сравнявайки го с техните блестящи банално бели плажни костюми. Но ето че се зададе баба, поразходихме се малко с нея, а един час по-късно, когато тя се отби за миг в хотела, а аз останах да я чакам на улицата, излязоха госпожа дьо Вилпаризи с Робер дьо Сен-Лу и непознатият от казиното, които така се бе вторачил в мен. Погледът му ме прониза светкавично бързо, както първия път, и се върна обратно, за да се закове леко сведен надолу, притъпен безучастно, невиждащ сякаш нищо навън и неспособен да прочете нищо вътре, поглед, изразяващ само задоволство от ограждащите го мигли, които повдига с блажена безочливост — набожен и сладникав поглед на лицемер или надут поглед на глупец. Беше се преоблякъл. Сложил бе още по-тъмен костюм, сигурно защото истинската елегантност е по-близо до простотата, отколкото лъжеелегантността, но имаше и нещо друго: по-отблизо се виждаше, че ако бе прогонил почти напълно багрите от дрехите си, той бе сторил това не защото бе безразличен към тях, а защото си ги бе запретил поради някакво друго съображение. И външната строгост на облеклото му говореше за подчинение на даден принцип, а не за липса на желание. Една тъмнозелена нишка в плата на панталона му изтънчено съответствуваше на зелените ивици на чорапите му и издаваше силно развит усет към цветовете, овладян навсякъде другаде и само тук пуснат снизходително на свобода, а червената точица на връзката му бе незабележима като недопустима волност.

— Как сте, позволете ми да ви представя племенника ми барон дьо Германт — каза ми госпожа дьо Вилпаризи, докато непознатият измърмори, без да ме погледне, едно неясно „много ми е приятно“, допълнено от „хм, хм, хм“, за да подчертае принудената си любезност, и като сви малкия пръст, палеца и показалеца си, ми подаде само другите два, на които не носеше пръстени и аз ги стиснах през ръкавицата му от шведска кожа. После, без да вдигне очи към мен, се обърна към госпожа дьо Вилпаризи.

— Господи! Къде ми е умът! — възкликна тя.

— Ами че аз те нарекох барон дьо Германт! Позволете да ви представя барон дьо Шарлю. Впрочем грешката ми не е много голяма, все пак ти си Германт.

В същия миг излезе баба и тръгнахме всички заедно. Чичото на Сен-Лу не ме удостои не само с нито една дума, но и с нито един поглед. Той оглеждаше непознатите (и по време на кратката ни разходка метна два-три пъти опасния си, впиващ се като сонда поглед към някои незначителни и най-скромни по произход минувачи), но затова пък нито веднъж не спря очи на познатите си, ако съдех по мен, също като полицай натоварен с тайно поръчение, които не разпростира професионалната си бдителност и върху приятелите.

Като го оставих да разговаря с баба и с госпожа дьо Вилпаризи, аз изостанах назад със Сен-Лу.

— Кажете ми, дали така ми се счу? Госпожа дьо Вилпаризи каза на чичо ви, че е Германт.

— Ами естествено, той е Паламед дьо Германт.

— От същите Германт, които имат замък близо до Комбре и се смятат потомци на Жьонвиев дьо Брабант^[20]?

— Точно от тях. Моят чичо, възможно най-вещ в хералдиката, би ви отговорил, че семейният ни вик, бойният вик на рода ни, който по-късно станал „Дай път!“, първоначално бил „Комбрези“ — и Сен-Лу се засмя, за да не помисля, че се хвали с тази привилегия, на която имали право едва ли не само коронованите особи и предводителите на многолюдни опълчения. — Той е брат на сегашния притежател на замъка.

Ето как същата госпожа дьо Вилпаризи, която толкова дълго бе за мен само дамата, подарила ми в далечното ми детство пате с кутия шоколадови бонбони в човката си, толкова малко свързана за мен с околностите на Германт, както ако бе затворена в околностите на Мезеглиз, не по-блестяща, нито по-ниско стояща в моите очи от собственика на оптическия магазин в Комбре, се оказа съвсем близка родственица на Германт и внезапно претърпя едно от ония фантастични покачвания на цените, съответствуващи на също така неочаквани обезценявания на други неща, които притежаваме, поскъпвания и поевтинявания, които внасят в юношеството ни, и докато пазим още нещо от него толкова многочислени изменения, колкото са Овидиевите метаморфози.

— Не се ли намират там бюстовете на всички досегашни владетели на Германт?

— Да, внушителна гледка — забеляза иронично Сен-Лу. — Между нас казано, за мен всички тези неща са малко смешни. Но в Германт — и това е по-интересно — има един много вълнуващ портрет на леля ми от Кариер. Прекрасен е, все едно Уистлър или Веласкес — добави Сен-Лу, който в престараването си на неофит не спазваше особено точно стълбицата на величините. — Има и много затрогващи картини на Гюстав Моро. Леля ми е племенница на вашата приятелка, маркиза дьо Вилпаризи, и е била отгледана от нея. По-късно се омъжила за братовчед си, сегашния херцог дьо Германт, също племенник на госпожа дьо Вилпаризи.

— А чичо ви?

— Той носи титлата барон дьо Шарлю. По правило, когато умря баща му, чичо Паламед трябваше да вземе титлата принц де Лом, която носеше брат му, преди да стане херцог Германт, защото в това семейство сменят имената си както ризите си. Но чичо ми има особени схващания за всичко това и тъй като според него се злоупотребява с някои титли — италиански херцози, испански грандове и прочие, — макар че можеше да избира между четири-пет княжески титли, в знак на протест и привидна скромност, зад която се крие всъщност голяма гордост, си запази титлата барон дьо Шарлю. „Днес — казва той — куцо и сляпо е принц, трябва все пак да се отличаваш с нещо от другите. Ще се наричам принц само когато пожелая да пътувам инкогнито.“ Според него няма по-старинна титла от неговата. И за да докаже, че Монморанси неправилно твърдят, че били първите барони във Франция — те са били барони само на Ил-дьо-Франс, тяхното феодално владение, — чичо ми може да ви обяснява най-охотно цели часове, защото макар и да е изключително изтънчен и умен, той е убеден, че това е съвсем животрептяща тема за разговор. Но тъй като аз не съм като него, не ме карайте да се занимавам с генеалогия, няма нищо по-досадно и по-отживяло, а животът е много кратък.

Чак сега познах суровия поглед, който ме бе накарал да се обърна, когато минах малко преди това пред казиното, погледа, спрян върху мен в Тансонвил, когато госпожа Суан бе извикала Жилберт.

— Дали между многото метреси, които, както ми казахте, е имал чичо ви, не е била и госпожа Суан?

— О, изключено! Той наистина е много добър приятел на Суан и винаги готов да го защити, но никога не съм чувал да е бил любовник на жена му. Бихте предизвикали голямо удивление сред светските среди, ако оставите впечатлението, че мислите така.

Не посмях да му възразя, че бих предизвикал още по-голямо удивление в Комбре, ако не мислех така.

Господин дьо Шарлю заплени баба. Той наистина отдаваше изключително значение на всичко, свързано с произхода и общественото положение, и баба забеляза това, но и през ум не й мина да го порицае, реакция, която издава обикновено затаена завист и раздразнение, че друг се ползува от желани, но недостъпни предимства. Доволна, напротив, от съдбата си, чужда на съжалението, че не живее в по-блестяща среда, баба преценяваше съвсем обективно недостатъците на господин дьо Шарлю и говореше за чичото на Сен-Лу с благосклонна и безпристрастна усмивка, почти със симпатия, като възнаграждение за удоволствието, което им доставя безкористното наблюдение на някой обект, особено когато както в този случай обектът е човек, чиито претенции, ако не законни, то поне своеобразни, рязко го открояват от хората, с които тя общуваше. При това тя много лесно му прости неговите аристократични предразсъдъци заради яркия му интелект и способността му да откликва, които веднага се чувствуваха у него за разлика от толкова други светски хора, над които Сен-Лу се присмиваше. В противовес на племенника си чичото не ги бе пожертвувал в името на по-високи стремежи. За него можеше да се каже по-скоро, че е примирил едното с другото. Притежател в качеството си на потомък на ньомурските херцози и ламбалските принцове на архиви, мебели, гоблени, портрети на прадедите си, рисувани от Рафаело, Веласкес, Буше, той с право можеше да каже, проследявайки, семейната им хроника, че посещава музей и единствена по рода си библиотека. За разлика от Сен-Лу той издигаше аристократическото си наследство върху пиедестала, от който племенникът му го бе смъкнал. А може би, тъй като не се увличаше по идеология като Сен-Лу, той не се задоволяваше с празни приказки, гледаше по-реалистично на хората и не желаеше да пренебрегне този важен елемент на престиж в техните очи, който, от една страна, доставяше безспорна наслада на въображението му, а от друга, неведнъж се оказваше мощно помощно средство в практическата му дейност. Неразрешен си остава спорът кой е прав — дали подобните нему или хората, които следват съкровения си идеал и подтиквани от него, се отказват от предимствата си и се посвещават на осъществяването му: те напомнят писателите и художниците, готови да пожертвуват формалното усъвършенствуване, артистичната наслада, като се увличат по модерното, войнствените народи, които подемат инициативата за всеобщо разоръжение, самовластните правителства, които се демократизират и отменят суровите закони, доста често без животът да възнагради благородните им усилия, защото едните загубват дарбата си, другите — вековното си надмощие. Пацифизмът понякога поражда нови войни, а снизходителността — разрастване на престъпността. Не може да се отрече, че стремежът на Сен-Лу към искреност и отърсване от предразсъдъците е много благороден, ала ако съдим по външните резултати, похвално е, че господин дьо Шарлю не е бил вдъхновен от същия стремеж, защото е пренесъл в дома си голяма част от прекрасните, украсени с резби мебели от двореца Германт, вместо да ги подмени, както бе сторил племенникът му, с обстановка в модерен стил, дело на Льобуровци и Гийоменовци. Вярно е обаче, че идеалът на господин дьо Шарлю беше много изкуствен и в еднаква степен светски и естетичен, ако тези епитети могат да се свържат с думата идеал. За него бяха изтънчени само няколко много красиви и рядко културни жени, чиито прабаби два века преди тях са олицетворявали славата и елегантността на някогашната епоха, и се чувствуваше добре само с тях. Навярно неизменното му възхищение бе искрено, но подсилено от многото исторически и художествени реминисценции, събудени от имената им, както познанията за античността имат немалък дял във възторга на образования човек от одите на Хораций, по-слаби може би от съвременната поезия, към която той би останал равнодушен. Всяка от тези жени, сравнена с коя да е красива буржоазка, беше за него все едно съвременно платно, изобразяващо път или сватба, в сравнение със старинни картини с дълга, добре позната история: папата или кралят, който ги е поръчал, лицата, при които са попаднали чрез дарение, покупка, присвояване или наследство, във връзка с някое събитие или най-малкото с брак, и затова имат исторически интерес, така че собствените ни познания им придават нова стойност, засилват съзнанието, че имаме богата памет и обширна ерудиция. Господин дьо Шарлю беше щастлив, че възпрепятствувани от същите предразсъдъци, тези няколко жени не общуваха с нечистокръвни жени, бяха се запазили непокътнати, ненакърнени в благородството си за неговия култ, както някоя фасада от XVIII век с пиластрите си от розов мрамор, останала непроменена от новото време.

Господин дьо Шарлю превъзнасяше истинското умствено и душевно благородство на тези жени, влагайки двоен смисъл в тази дума, като заблуждаваше на първо място самия себе си. В тази двусмисленост се коренеше измамният му противоречив светоглед, смесица от аристократичност, великодушие и артистичност, а и обаянието му, опасно за хора като баба: тя би се надсмяла на по-грубоватия, по-невинен предразсъдък на благородник, вперен само в родословното си дърво и нехаещ за нищо друго, но беше съвсем беззащитна пред всяка форма на духовно превъзходство и според нея владетелите са достойни за уважаване повече от всеки друг главно задето хора като Лабрюйер и Фенелон са били техни наставници.

Тримата Германт се разделиха с нас пред хотела: щяха да обядват при принцеса Люксембургска. Докато баба се сбогуваше с госпожа дьо Вилпаризи, а Сен-Лу с нея, господин дьо Шарлю, който дотогава не ме бе заговорил, изостана малко по-назад и като се приближи до мен, каза:

— Днес след вечеря ще отида да пия чай у леля ми дьо Вилпаризи. Надявам се, че ще ми направите удоволствието да дойдете с баба си — и той настигна маркизата.

Независимо че бе неделя, фиакрите пред хотела не бяха повече, отколкото в началото на лятото. Жената на нотариуса например смяташе, че е много скъпо да наемат всеки път файтон само защото няма да ходят в Камбрьомер и предпочиташе да остане в стаята си.

— Болна ли е госпожа Бланде? — питаха познатите й нотариуса. — Не сме я виждали днес.

— Има малко главоболие от жегата и бурята. Най-малката дреболия й стига. Но мисля, че ще я видите тази вечер. Посъветвах я да слезе. Непременно ще й подействува добре.

Предположих, че щом ни кани при леля си, господин дьо Шарлю сигурно ще я предупреди. Явно той бе пожелал да заглади нелюбезното си държане към мен по време на сутрешната разходка. Но когато влязох в гостната на госпожа дьо Вилпаризи и се опитах да го поздравя, той разказваше с остър глас нещо злонамерено по адрес на свой сродник и не можах да уловя погледа му. Реших да го поздравя, и то доста високо, за да види, че съм дошъл, но разбрах, че ме е забелязал, защото още щом се поклоних, преди да промълвя и дума, ми подаде двата си пръста, за да се ръкува, без да извърне очи към мен или да прекъсне разговора си. Беше ме видял очевидно, макар да не даде вид. Едва тогава забелязах, че очите му никога не се спират върху събеседника му, а през цялото време се въртят във всички посоки като у изплашено животно или у уличните търговци, изричащи куп лъжи, докато излагат непозволената си стока, и без да извърнат глава, шарят с очи околовръст да не би да се зададе полицай. Малко се учудих все пак, че госпожа дьо Вилпаризи, много доволна от посещението ни, като че ли не ни очакваше, а още повече се изненадах, когато господин дьо Шарлю каза на баба:

— Колко добре, че сте се сетили да дойдете, нали, лельо?

Навярно бе забелязал учудването на маркизата и си помисли като човек, свикнал да дава тон, че лесно може да го превърне в радост, ако покаже, че на самия него му е приятно, така че нашето идване не можеше да предизвика други чувства. Сметката му се оказа вярна, защото госпожа дьо Вилпаризи, която ценеше племенника си и знаеше колко мъчно някой може да му хареса, като че ли внезапно откри у баба нови достойнства и цялото време беше страшно мила с нея. Аз обаче не проумявах как е възможно господин дьо Шарлю да забрави само след няколко часа кратката си, но съвсем съзнателна и явно преднамерена покана и да окачестви като чудесно хрумване на баба предложение, изхождащо единствено от него. В добросъвестния си стремеж към точност, който запазих чак до възрастта, когато разбрах, че не като питаш самия човек, можеш да узнаеш истинските му намерения и че опасността от недоразумение, което би минало незабелязано, е по-малка, отколкото ако наивно наблегнем на него, му казах.

— Но нима забравихте, господине, нали вие ме поканихте да дойдем тази вечер?

Ни звук, ни жест издадоха, че господин дьо Шарлю е чул въпроса ми. Тогава аз го повторих, като дипломатите или скараните влюбени, които неуморно и напразно се мъчат най-добронамерено да се доберат до разяснения, когато противната страна е решила да не ги даде. Господин дьо Шарлю пак не ми отговори. Стори ми се, че по устните му се плъзна усмивка на човек, преценяваш отвисоко характера и възпитанието на другите.

Тъй като той отказваше да ми даде каквото и да е обяснение, аз се опитах да си намеря сам и се впуснах в догадки, нито една от които не можеше да бъде вярна. Може би е забравил или аз не съм разбрал добре какво ми каза сутринта… По-вероятно е от надменност да не иска да покаже, че е поканил хора, на които не държи, и предпочита да прехвърли инициативата за идването им върху самите тях. Но ако не държи на нас защо настоя да дойдем или по-скоро баба да дойде, защото той разговаряше единствено с нея тая вечер и не се обърна ни веднъж към мен. Докато беседваше най-оживено с нея и с госпожа дьо Вилпаризи, скрит, така да се каже, зад тях като в дъното на ложа, той се задоволяваше само да отклони за миг изпитателния си пронизващ поглед и да го спре върху лицето ми със същия сериозен и загрижен израз, както ако то бе труден за разчитане ръкопис.

Без тези странни очи господин дьо Шарлю навярно щеше да прилича на много други красиви мъже. И когато, говорейки за останалите Германт, Сен-Лу ми каза по-късно: „Ех, вярно, у нито един не се чувствува толкова много расовото, аристократичното начало как то у чичо ми Паламед“, като по този начин потвърди, че расовото начало и аристократичната изтънченост не са нещо тайнствено и ново, а сбор от елементи, които лесно бях доловил, без да ме поразят особено неволно си дадох сметка, че съм загубил една своя илюзия.

Но колкото и херметично господин дьо Шарлю да затваряше лицето си, едва ли не актьорско поради лекия пласт пудра, очите му бяха един вид пукнатина бойница, единствената, която не бе успял да затъкне, и през нея в зависимост от мястото си спрямо него тутакси се чувствуваш под обстрела на кръстосаните лъчи на вътрешен уред, очевидно съвсем не безвреден дори за собственика, който, без да го е овладял напълно, го носи в себе си в състояние на неустойчиво равновесие, на косъм от избухване, а осторожното и винаги неспокойно изражение на очите с цялата умора, която придаваха на правилното и хармонично лице много дълбоките тъмни кръгове, навеждаха на мисълта за инкогнито, за дегизиране на застрашена могъща личност или просто на опасен, но трагичен индивид. Щеше ми се да отгатна тази чужда на природата на другите хора тайна, загатната в погледа на господин дьо Шарлю при сутрешната ни среща пред казиното. Само че сега, след като познавах роднините му, не можех вече да допусна, че ме е гледал като крадец, нито след като го чух да разговаря, че говори като безумен. Щом бе студен с мен, а толкова любезен с баба, това може би не се дължеше на лична антипатия, защото, изобщо, докато се показваше благосклонен към жените и се изказваше сдържано за недостатъците им, както и с голямо снизхождение, той изпитваше, напротив, такава силна ненавист към мъжете и особено към младежите, напомняща лошото чувство на женомразците към нежния пол. Изменяйки на обичайната си студенина, когато Сен-Лу спомена имената на двама-трима „жиголо“, негови роднини или близки приятели, господин дьо Шарлю каза едва ли не с ожесточение:

— Млади негодници!

Разбрах, че упреква днешните младежи главно в прекалена изнеженост.

— Истински женички! — твърдеше той презрително.

Пък и кой ли начин на живот не би изглеждал изнежен в сравнение с неговите представи за мъжественост? (Сам той по време на пешеходните си подвизи се хвърлял разгорещен в ледените реки след два-три часа ходене.) За него бе недопустимо мъж да носи, макар само един пръстен. Ала вкусът му към мъжественост не му пречеше да се отличава с най-тънка чувствителност. Когато госпожа дьо Вилпаризи го помоли да опише на баба замъка, в който живяла госпожа дьо Севине, и добави, че нейното отчаяние от раздялата и със скучната госпожа дьо Гринян е до известна степен чисто литературно, той възрази:

— А на мен, напротив, ми се струва съвсем естествено. Пък и в онази епоха подобни чувства са били разбираеми за всички. Че Лафонтеновият жител на Мономотапа^[21] изтичва при приятеля си, защото го сънувал малко натъжен, или че за гълъба най-голямото бедствие е отсъствието на другия гълъб, може би е също така пресилено за вас, лельо, както, че госпожа дьо Севине няма търпение да изчака мига, когато ще остане насаме с дъщеря си. Колко хубави са думите, които и казва на сбогуване! „Така ме боли душата от раздялата, че ме боли и тялото.“ Щедро пилеем часовете, летим във времето към жадувания миг, когато любимото същество го няма.

Баба много се радваше, че някои говори за „писмата“ точно както би сторила самата тя. Учудваше се, че един мъж е способен да ги разбере така правилно. Откриваше у господин дьо Шарлю едва ли не женски усет и отзивчивост. Когато по-късно останахме сами и заговорихме за него, ние решихме, че той навярно е изпитал дълбокото въздействие на някоя жена, на майка си или по-късно на дъщеря си, ако има дъщеря. Аз си помислих: „На някоя любовница.“, съдейки по влиянието на приятелката на Сен-Лу върху него, като заключавах от неговия случай, че мъжете стават по-изтънчени при близкото си общуване с жените.

— А щом отидела при дъщеря си, навярно не е имала какво да й каже — вметна госпожа дьо Вилпаризи.

— Сигурно е имала, макар само онова, което тя нарича „толкова безтегловно“, че само вие и аз го забелязваме. И най-важното, била до дъщеря си. А Лабрюйер ни казва, че това е всичко: „Да бъдеш край любими хора, да говориш с тях, да не им говориш, е все същото.“ Той е прав. Това е единственото щастие добави тъжно господин дьо Шарлю — и уви, животът е устроен толкова зле, че много рядко го вкусваме. Общо взето, госпожа дьо Севине не е толкова за оплакване както някои други. Прекарала е голяма част от живота си до любимата си дъщеря.

— Забравяш, че това не е било любов, а обич на майка към дъщеря.

— Но в живота е важно не кого обичаш — поде той със сведущ, не търпящ възражение и едва ли не рязък глас — а фактът, че обичаш. Чувството на госпожа дьо Севине към дъщеря й с много повече основание може да се уподоби на страстта, обрисувана от Расин в „Андромаха“ и „Федра“, отколкото пошлите връзки на младия Севине с любовниците му. Същото важи и за любовта на някой мистик към неговия бог. Тесните граници, които очертаваме около любовта се обясняват само с голямото ни неведение за живота.

— Много ли ти харесват „Андромаха“ и „Федра“ — попита Сен-Лу със сянка на пренебрежение.

— В една трагедия на Расин има повече правда, отколкото във всички драми на господин Виктор Юго — отсече господин дьо Шарлю.

— Страшни са все пак тези светски хора! — прошепна ми Сен-Лу. — Да предпочетеш Расин пред Виктор е, най-меко казано, нелепо!

Той бе искрено огорчен от думите на чичо си, но се утеши донякъде с удоволствието, което му доставиха любимите му „най-меко казано“ и главно „нелепо“.

Когато развиваше мисълта колко е тъжно да живееш далеч от любимия човек (мисъл, заради която баба ми каза, че племенникът на госпожа дьо Вилпаризи много по-задълбочено разбира някои произведения от леля си и главно, че у него има нещо рязко отличаващо го от обикновените клубмени), господин дьо Шарлю не само проявяваше деликатна чувствителност, в повечето случаи неприсъща на мъжете, но и гласът му, подобен на контраалто с недостатъчно разработен среден регистър, създаващ илюзията на дует на юноша и жена, вземаше високи ноти, когато изказваше тези тънки мисли, придобиваше неочаквано особена лекота и в него ехтяха хорове на годеници или на монахини, изливащи нежността си. Но новоизлюпените девойки, от които господин дьо Шарлю с отвращението си от всичко женствено би бил така покрусен, ако само дори привидно е приютил в гласа си, не се ограничаваха с интерпретирането и модулирането на емоционалните пасажи. Често, докато господин дьо Шарлю говореше, се яхваше звънкият им ведър смях на пансионерки или кокетки, замерящи ближния с остротите си на злоезични хитруши.

Той разказваше за една къща, бивша тяхна семейна собственост, с парк, проектиран от Льонотр, където веднъж нощувала Мария-Антоанета, а сега купена от богатите финансисти Израел.

— Израел, така май се казват тези хора. Това според мен е не толкова фамилно, колкото племенно име, етническо обозначение. Кой знае, може би този вид хора нямат фамилно име, а носят само името на общността към която спадат. Но не е там работата! Да е било жилище на Германт и сега да принадлежи на Израел!!! — възкликна той. — Това ми напомня една спалня в замъка Блоа: пазачът, който ме развеждаше, каза: „Тук се е молела Мария Стюарт. Сега държим това помещение метлите.“ Естествено, не искам да чуя за онази наша къща. Тя е вече опозорена, както не искам да чуя и за братовчедка си, Клара дьо Шиме, дето напусна мъжа си. Пазя обаче снимка на къщата преди да бъде осквернена, както и на принцесата от времето, когато гледаше с големите си очи само братовчед ми. Снимката придобива особено достойнство, когато не възпроизвежда действителността, а нещо вече несъществуващо. Мога да ви дам снимка от моя замък щом се интересувате от този вид архитектура — предложи той на баба. В същия миг господин дьо Шарлю забеляза, че цветните ивици на бродираната му джобна кърпичка се подават и бързо я напъха навътре с изплашеното изражение на срамежлива, но далеч не невинна жена, прикриваща уж от прекалена добродетелност прелестите си в името на приличието — Можете ли да си представите — продължи той, — че първата грижа на новите собственици бе да развалят парка на Льонотр, еднакво престъпно деяние, както ако някои разреже картина на Пусен, заради което Израеловци би трябвало да бъдат в затвора. Вярно е — добави той с усмивка, след като замълча за миг — че сигурно има и много други неща, заради които заслужава да са там! Но представете си само как може да изглежда една английска градина пред старинните сгради.

— Но къщата е в същия стил, както Малкия Трианон — възрази госпожа дьо Вилпаризи, — а и Мария-Антоанета бе поръчала за него английски парк.

— Който независимо от това загрозява фасадата на Габриел — отвърна господин дьо Шарлю. — Очевидно днес би било варварство да се унищожи селцето, но без да държим сметка за духа на времето, съмнявам се, че една прищявка на госпожа Израел може да има същия престиж, както споменът за кралицата.

Ала баба ми смигна да се кача в стаята си и да си легна независимо от настойчивите молби на Сен-Лу, които за мой голям срам намекна пред господин дьо Шарлю, че често вечер, преди да заспя, ме наляга печал, а на чичо му това сигурно нямаше да се стори особено мъжествено. Постоях още малко и си отидох, но много се изненадах, когато малко след това на вратата ми се почука и като попитах кой е, ми отговори сухо господин дьо Шарлю:

— Аз съм, Шарлю, мога ли да вляза, господине? — А когато затвори вратата, поде със същия далечен и сух тон: — Племенникът ми спомена преди малко, че понякога ви е тягостно, преди да заспите, както и че се възхищавате от книгите на Бергот. Тъй като имам в куфара си една, която сигурно не познавате, донесох ви я, за да се разсеете в тези неприятни минути.

Благодарих развълнувано на господин дьо Шарлю и му признах, че се бях уплашил, напротив, да не би от думите на Сен-Лу, че нощта ми действува потискащо да ме сметне по-глупав, отколкото съм.

— Нищо подобно — отвърна той по-меко. — Може би нямате особени лични достойнства, толкова малко хора ги имат! Но поне още известно време ще бъдете млад, а младостта крие винаги очарование. Освен това господине, непростимо глупаво е да намираме смешни или осъдителни чувства, които не споделяме.

— Аз обичам нощта, а вие казвате, че се боите от нея. Обичам мириса на розите, а един мой приятел го втриса от него. Мъча се да проявявам разбиране към всичко и се въздържам да осъждам каквото и да е. Изобщо не се оплаквайте твърде. Не бих казал, че подобни тъжни настроения не са мъчителни, зная колко може да се страда от нещо, непонятно за други. Но вие поне сте вложили уместно чувствата си във вашата баба. Виждате я често, пък и това е позволена обич, имам предвид обич, която е взаимна. Има толкова много чувства, за които не може да се каже същото.

Той се разхождаше надлъж и нашир из стаята, разглеждаше един предмет, повдигаше друг. Останах с впечатлението, че иска да ми каже нещо, а не знае в каква форма да го стори.

— Взел съм още едно томче от Бергот със себе си, ще ви дам и него — каза той и позвъни.

След малко влезе един хоп.

— Извикайте управителя, само той е в състояние да изпълни умно някое поръчение.

— Господин Еме ли, господине?

— Не зная името му, да спомних си, че го наричат така. Хайде, по-живо, бързам!

— Ей сега ще дойде, господине, преди малко го зърнах долу — отвърна момчето, което искаше да се покаже добре осведомено.

Мина известно време. Момчето се върна.

— Легнал си е, господине, но аз мога да изпълня поръчката ви.

— Не, просто го събудете.

— Не мога, господине, той не нощува в хотела.

— Оставете ни тогава!

— Много сте мил, господине, — казах му аз, когато момчето излезе. — Един том от Бергот ми стига.

— И на мен така ми се струва в крайна сметка.

Господин дьо Шарлю продължаваше да крачи из стаята ми. Така минаха няколко минути. После, като се поколеба малко и на няколко пъти промени намерението си, той се завъртя на токовете си, подхвърли ми студено с предишния си рязък глас: „Лека нощ, господине!“ — И си отиде.

След всички възвишени чувства, които изрази тази вечер пред мен, сутринта в деня на отпътуването си, на плажа, точно когато се канех да вляза в морето, господин дьо Шарлю се приближи до мен, за да ме предупреди, че баба ще ме чака веднага след банята ми, и ме смая, като ме ощипа свойски по врата и добави с просташки смях:

— Но вие, малки негоднико, пет пари не давате за баба си, нали?

— Как, господине, аз я обожавам!

— Господине — заяви той с леден тон, като отстъпи една крачка, — вие сте твърде млад и би трябвало да се възползувате от това, за да научите две неща: първо, въздържайте се да изразявате прекалено естествени и разбиращи се от само себе си чувства; второ, не бързайте да отговаряте на това, което ви се казва, преди да сте разбрали смисъла му. Ако бяхте взели тази предпазна мярка, нямаше да ми отговорите пет за четири като глух и да станете за смях пред мен не само с котвичките, избродирани на банския ви костюм. Заех ви една книга на Бергот, която ми е нужна. — Пратете ми я след един час по същия управител с комичното и забавно име, предполагам, че не си е легнал в този час. Карате ме да си дам сметка, че избързах снощи, като ви говорих за очарованието на младостта. Щях да ви окажа по-голяма услуга, ако ви изтъкнех нейното лекомислие, непоследователност и неразбиране. Надявам се, господине, че този малък душ ще ви бъде не по-малко полезен от къпането. Но не стойте като истукан, ще се простудите. Довиждане господине.

Изглежда, че съжали за резкостта си, защото не дълго след това получих — в марокенена подвързия с инкрустирано върху предната корица парче кожа с гравирано върху него букетче незабравки — книгата, която ми бе заел, а аз му бях върнал не по Еме (той бе „вън от хотела“), а по момчето от лифта.

Щом господин дьо Шарлю си замина, Робер и аз можахме най-сетне да отидем на вечеря у Блок. И ето че по време на това скромно празненство аз разбрах, че анекдотите, които моят приятел намираше така безкритично забавни, бяха разказвани от господин Блок-баща, а най-интересният „мъж“ бе винаги някой негов приятел, когото Блок окачествяваше така. В детството си се възхищаваме от някои хора — баща, по-находчив от другите членове на семейството, учител, издигнал се в очите ни заради метафизичните истини, които ни разкрива, съученик, изпреварил ни в развитието си (такъв бе Блок за мен), който презира Мюсе от „Упование в бога“, докато ние още го харесваме, а когато стигнем до татко Льоконт или до Клодел, вече се възторгва само от:

На свети Блез във Зуека,

ви бе добре, нали така?

Или от:

Падуо е място за туристи,

където много прочути юристи…

Но аз полента предпочитам…

… и Топатела в домино черно да мине

край мен.

И от всички нощи на Мюсе помни само:

Във Хавър пред Атлантика

или в Лидо край Атлантика,

който залива с тихи вълни гробници,

обрасли във треви…^[22]

А когато се възхищаваме безкритично от някого, ние приемаме и с възторг цитираме негови изказвания, доста по-посредствени от други, които, предоставени на собствения си критерий, бихме отхвърлили строго, също както някой писател използва в романа си, под предлог, че са автентични, разни „остроумици“ и въвежда лица, които се оказват мъртъв баласт в цялостното живо произведение, най-посредствените елементи в него. Портретите на Сен-Симон, създадени от него, без навярно да им се е любувал, са достойни за възхищение, докато находчивите реплики на духовитите хора, които е познавал, не представляват нищо особено или са станали неразбираеми за нас, макар да са имали очарование за него. Той би сметнал нечестно да измисли нещо, което му се е струвало така изтънчено или колоритно казано от госпожа Корнуел или Луи XIV. Можем да се натъкнем при много други писатели на същото отношение и то се поддава на различни тълкувания, но засега е достатъчно да отбележим следното: в състоянието си на „наблюдатели“ ние сме много под равнището си на творци.

Така че дълбоко у приятеля ми Блок се бе залостил Блок-баща, изостанал с четиридесет години от сина си разказващ глупави анекдоти и смеещ се на тях още по-силно, отколкото външният, истинският Блок-баща, защото на смеха на бащата, който повтаряше два-три пъти финала, за да могат слушателите му напълно да се насладят на смешката, пригласяше гръмкия смях с който синът непременно приветствуваше на трапезата бащиното остроумие. Затова, след като кажеше най-умни неща, младият Блок прибягваше към семейния принос и за кой ли не път ни поднасяше някои от бисерите, които бащата показваше (едновременно със сюртука си) само в тържествените дни, когато Блок-младши водеше гост, когото си заслужаваше да смаят: било негов професор, било съученик, отличил се по всички предмети, или както тази вечер Сен-Лу и мен. Смешките бяха от този род: „Един забележителен военен историк много компетентно доказа, опирайки се на фактите, защо в руско-японската война японците непременно ще бъдат сразени, а русите ще излязат победители“ или „Това е рядък човек — минава за голям финансист в политическите кръгове, а във финансовите — за голям политик“. Тези историйки се редуваха с един анекдот за барон дьо Ротшилд и един друг за сън Рюфюс Израел, и двамата извадени на сцената доста двусмислено, за да се създаде впечатлението, че господин Блок ги е познавал лично.

Самият аз се подведох и от начина, по който господин Блок-баща заговори за Бергот, също сметнах, че е негов стар приятел. А господин Блок познаваше всички знаменитости, без да ги познава, само ги беше срещал отдалеч в театъра или по булевардите. Обаче той си въобразяваше, че собствената му външност, име, личност не са им непознати и като го зърнат, често едва се сдържат. Да не го поздравят. Светските хора от своя страна, макар да познават талантливи и оригинални личности, не ги разбират истински само защото ги канят на вечеря. Но когато си поживял малко в светското общество, поради глупостта на представителите му си много изкушен да попаднеш в невзрачни среди, където си познат, „без да те познават“, и си склонен да им припишеш голяма интелигентност. Убедих се в това, когато заговорих за Бергот.

Не само Блок-баща се радваше на успех в дома си. Моят другар имаше още по-голям успех пред сестрите си: макар че им говореше начумерено, забил глава в чинията си, той ги разсмиваше до сълзи. Те впрочем бяха възприели езика на брат си и го използваха във всекидневието, сякаш бе единствен и задължителен за интелигентните хора. Когато влязохме, по-голямата каза на една от по-малките:

— Иди да предупредиш дълбокоумния ни баща и достопочтената ни майка.

— Кучки! — обърна се към тях Блок. — Представям ви конника Сен-Лу, бързометния копиеносец, дошъл за няколко дни от Донсиер, града с домове от гладък камък и с много коне.

Понеже беше колкото начетен, толкова и невъзпитан, репликите му обикновено завършваха с някоя съвсем не омировска шега:

— Хайде, загърнете малко пеплосите си с красивите аграфи. Що за предвземки? Да не сте пред баща си.

А госпожици Блок се заливаха в буен смях.

— Казах на брат им каква радост ми е доставил, като ме посъветва да чета Бергот, чиито книги страшно много са ми харесали.

Блок-баща познаваше Бергот само защото го бе виждал отдалеч, а животът му — само по хорските приказки по същия косвен начин бе запознат и с творчеството му, посредством псевдолитературни преценки. Той живееше в света на приблизителното, където се кланят в празното пространство и съдят както завърнат. А в този свят неточността и неосведомеността не намаляват самоувереността, а тъкмо обратното. Благотворното чудо на самолюбието се състои именно в това — тъй като малко хора са в състояние да поддържат блестящи връзки и да имат задълбочени познания останалите, макар лишени от тях, пак си въобразяват, че са галеници на съдбата, защото поради зрителна илюзия което и място да заема някой в социалния амфитеатър, то му се струва най-доброто и той вижда не така облагодетелствувани като себе си онеправдани и достойни за оплакване дори най-високопоставените. С лекота споменава имената им и ги одумва, без да ги познава, осъжда постъпките им и ги презира, без да ги разбира. Дори в случаите, когато умножените от самолюбието жалки лични предимства не биха могли да доставят всекиму необходимата доза щастие, по-голяма, отколкото на другите, завистта наваксва недостига. Вярно е, че завистта се изразява с презрителни изявления и се налага да ги изтълкуваме съответно: „не желая да се запозная с него“ означава „не мога да се запозная с него“. Това е логичният смисъл, но емоционалният е безспорен: „не желая да се запозная“. Знаем, че не е така, но не признаваме и то не само пред другите, просто така го чувствуваме и това е достатъчно, за да заличи разликата, те да ни достави щастие.

Тъй като егоцентризмът дава възможност на всеки да види различните обществени слоеве в краката си, а себе си на трона, господин Блок-баща си позволяваше да бъде безпощаден и когато, пиейки шоколада и сутрин, видеше, едва разгърнал вестника, името Бергот под някоя статия, той го поставяше набързо на подсъдимата скамейка, произнасяше присъдата си и си доставяше успокояващото удоволствие да повторя след всяка глътка горещ шоколад:

— Този Бергот вече не може да се чете. Ама че досадно животно. Иде ми да се откажа от абонамента си. И как само го усуква, как го е замазал! — И Блок-баща посягаше за втора филия с масло.

Впрочем измамният престиж на Блок-баща се разпростираше и отвъд собственото му поле на зрение. Децата му на първо място считаха, че той надвишава другите. Децата винаги са склонни било да подценяват, било да превъзнасят родителите си, пък и за всеки добър син баща му е винаги възможно най-добрият баща независимо от всички обективни причини за възхищение. А при господин Блок те не липсваха напълно. Той бе образован, находчив и привързан към близките си. В най-тесен семеен кръг се ползуваше с голямо обаяние, защото, ако в светското общество съдят за хората съгласно известно мерило — между другото лишено от смисъл — и според неправилни, но строго определени норми, сравнявайки ги с всички други негови изтънчени представители, в не така компактния буржоазен живот семейните обеди и вечери се въртят около личности, веднъж за винаги признати за приятни, забавни, които не биха се задържали и две вечери на сцената в светските кръгове. С една дума, ако в буржоазните среди не съществуват изкуствено създадените величини на аристокрацията, те са заменени с още по-абсурдни. Така например собственото му семейство, а и доста далечните сродници заради мнимата прилика във формата на мустаците и горната част на носа наричаха господин Блок лъжехерцог Д’Омал. (Нима пред холовете на някой клуб момчето, което килва каскета си на една страна и силно пристяга куртката си, за да заприлича на чуждестранен офицер, не придобива тежест сред другарите си.).

Приликата беше съвсем бегла, но сякаш равносилна на титла. Питаха се един друг: „Блок? Кои Блок Херцог д’Омал ли?“, както казват: „Принцеса Мюра. Коя? Неаполитанската кралица?“ Най-сетне няколко други дребни отличителни черти му придаваха мнима изтънченост в очите на братовчедите. Без да има възможност за собствена карета, господин Блок-баща наемаше в определени дни открита виктория с два коня и прекосяваше Булонската гора, излегнал се на двете с седалки опрял два пръста на слепоочието, а другите два под брадичката и ако непознатите го смятаха „преструванко“ заради позата му, близките му бяха убедени, че по изтънченост чичо Саломон би могъл да сложи в джоба си Грамон-Кадрус. Господин Блок спадаше към хората, които само защото са яли на една маса в някой ресторант на булевардите с главния редактор на „Радикал“, са окачествени в светската хроника на вестника след смъртта им като „позната на хората физиономия“. Господин Блок каза на мен и на Сен-Лу, че на Бергот му било много добре известно защо той, господин Блок, не го поздравлява, затова, щом го зърнел в театъра или в кръжеца, отбягвал погледа му. Сен-Лу се изчерви при мисълта, че не може да става въпрос за Жокейклуба, на който баща му е бил председател. От друга страна, това би трябвало да е доста затворен кръг, защото господин Блок каза, че днес Бергот не би бил вече приет в него. Затова, като се притесняваше „да не би да подцени противника“, Сен-Лу попита дали това е клубът на улица Роайал считан от семейството му за не особено изискан. Знаеше, че там са приети и някои евреи.

— О не — отвърна господин Блок с небрежен, горд и същевременно смутен жест, — това е малък, но много приятен клуб на „Гамашите“. Подборът на посетителите е много строг.

— Негов председател не е ли сър Рюфюс Израел? — попита Блок-син, за да даде възможност на баща си да каже една ласкателна за себе си лъжа, без ни най-малко да подозира, че името на този финансист няма да направи същото впечатление на Сен-Лу, както на него самия. Всъщност председател на този клуб беше не сър Рюфюс Израел, а един негов чиновник. Но тъй като той бе в много добри отношения с шефа си имаше на разположение негови визитни картички и когато господин Блок пътуваше по някоя железопътна линия на тяхната компания, той му даваше една негова картичка и по този повод Блок-баща казваше:

— Ще се отбия в клуба да взема препоръка от сър Рюфюс.

А визитната картичка му даваше възможност да блесне пред кондукторите.

Госпожици Блок се интересуваха повече от Бергот и вместо да подеме разговора за клуба, по-младата се върна на Бергот и попита с най-сериозен тон брат си въобразявайки си, че не съществува друг начин да се говори за талантливите хора освен със собствените им изрази:

— Наистина ли този Бергот е удивително типче? Да не би да е от категорията на славните момчета на типчетата като Вилие и Катюл?

— Срещал съм го на няколко генерални репетиции — обади се господин Нисим Бернар. — Тромав един, същински Шлемил.

В този намек за приказката на Шамисо нямаше нищо лошо. Но определението „Шлемил“ спадаше към полунемския, полуеврейския диалект, от който господин Блок-баща се възхищаваше в тесен кръг, но го намираше просташки, неуместен пред чужди хора. Затова той строго изгледа вуйчото.

— Бергот е надарен — заяви Блок-син.

— Така ли! — възкликна сериозно сестра му, сякаш за да покаже, че при това условие възторгът му е извиним.

— Всички писатели са даровити — заключи презрително Блок-баща.

— Изглежда дори — добави синът му, като вдигна вилицата си и присви страшно подигравателно очи, — че ще постави кандидатурата си в Академията.

— Хайде де! Лекичък му е багажът — отвърна Блок-баща, който явно не споделяше презрението на сина си и на дъщерите си към тази институция. — Няма нужния калибър.

— Между другото Академията е обикновен салон, а външно Бергот е нула — заяви вуйчото, кротко и безобидно същество (госпожа Блок бе негова наследница) чието презиме Бернар би събудило диагностичните дарби на дядо ми, но нямаше да съответствува на лицето му, пренесено сякаш от двореца на Дарий и реставрирано от госпожа Дьолафоа, ако малкото му име Нисим избрано от някой любител, желаещ да огради с източен ореол това лице от Сус, не разперваше над него крилете на бика с човешка глава от Хорсабат.

Ала господин Блок-баща постоянно оскърбяваше вуйчото, било защото го дразнеше беззащитността и благостта на жертвата му, било защото, след като вуйчото бе платил за вилата, ползуващият я държеше да докаже независимостта си и особено нежеланието да си обезпечи с ласкателства бъдещото наследство на богаташа. Вуйчото от своя страна бе засегнат главно, че се отнасят така грубо с него пред наетия за случая главен келнер. Той измърмори нещо неразбираемо, от което се чу само: „В присъствие на мешоресите.“ Мешорес означава в Библията божи раб. Семейство Блок обозначаваха с тази дума прислугата и всеки път им ставаше забавно, защото увереността, че не могат да ги разберат нито християните, нито самите слуги, изостряше у господин Блок и господин Нисим Бернар двойното им самочувствие на господари и евреи. Само че вторият повод за задоволство се превръщаше в причина за недоволство, когато имаха гости. В такива случаи, ако вуйчото произнесеше думата „мешорес“, господин Блок намираше, че той подчертава прекалено ориенталския им произход, както кокотката, поканила приятелките си заедно с порядъчни хора, се дразни, ако те намекнат за занаята си или кажат нещо непристойно. Ето защо молбата на вуйчото не само не възпря никак Блок-баща, но постигна обратен ефект — той излезе от кожата си и не пропусна случая да нахока горкия вуйчо.

— Естествено, възникне ли повод да се изтърси глупост, можем да сме сигурни, че няма да го изпуснете. Пръв бихте му лизали краката, ако беше тук! — развика се той, докато Нисим Бернар бе свел тъжно към чинията къдравата си брада, напомняща цар Саргон.

Откакто приятелят ми си бе пуснал брада, също така къдрава и със синкави отблясъци, той много приличаше на вуйчото.

— Как? Вие сте син на маркиз дьо Марсант? Познавах го много добре — обърна се господин Нисим Бернар към Сен-Лу.

Аз реших, че той употреби думата „познавах“ в същия смисъл, както бащата на Блок, когато казваше, че познавал Бергот: тоест само по лице. Но той добави:

— Баща ви беше мой добър приятел.

Междувременно Блок бе станал тъмночервен, баща му изглеждаше страшно недоволен, а госпожици Блок не можеха да си поемат дъх от смях. Защото поради склонността към показност, потискана у господин Блок-баща и у децата му, вуйчото бе свикнал да лъже за щяло и нещяло. Например ако при пътуване отседнеше в хотел, Нисим Бернар заповядваше (както би сторил и господин Блок-баща) на лакея си да донесе всичките му вестници в трапезарията посред обеда, когато всички клиенти са там, за да видят, че пътува с лакей. Само че, запознаеше ли се с някого там, вуйчото разправяше нещо, което племенникът му никога не би казал: че е сенатор. Колкото и да бе сигурен, че един ден ще се разбере, че си е присвоил тази титла, в момента той не можеше да устои на изкушението да си я припише. Господин Блок-баща страдаше много от лъжите на вуйчото и от неприятностите, които те му навличаха.

— Не му обръщайте внимание, той е невероятен шегобиец — пошепна той на Сен-Лу, но само изостри любопитството му, защото приятелят ми много се интересуваше от психологията на лъжците.

— По-лъжлив е и от Одисей от Итака, макар че Атина го е наричала най-лъжливия смъртен — допълни приятелят ми Блок.

— Гледай ти, можех ли да очаквам, че ще вечерям със сина на моя приятел! Ами че аз имам негова снимка в дома си в Париж и сума ти писма! Винаги ми викаше „вуйчо“, тъй и тъй не разбрах защо. Беше очарователен човек, искрящ от остроумие. Спомням си вечерята, която дадох в Ница, присъствуваха Сарду, Лабиш, Ожие…

— Молиер, Расин, Корней — продължи иронично Блок-баща, а синът завърши изброяването:

— Плавт, Менандър, Калидаса.

Нисим Бернар, оскърбен, прекъсна рязко разказа си и като се лиши от едно голямо удоволствие, мълча аскетически до края на вечерята.

— Медношлемий Сен-Лу — каза Блок, — вземете си още малко натежали от мазнина кълки от тази патица, които славният жертвоприносител неведнъж е облял с червено вино.

Обикновено след като извадеше от склада си заради някой блестящ другар на сина си анекдота за сър Рюфюс Израел и други знаменитости, убеден, че е трогнал дълбоко сина си, господин Блок-баща се оттегляше, за да не би да „се обезцени“ в очите на „хлапака“. Ала ако имаше и някакъв съвсем особен повод, както например, когато синът му издържа конкурса в университета, господин Блок прибавяше към обичайните анекдоти следната иронична забележка, която пазеше по-скоро за личните си приятели и затова Блок-младши страшно се гордееше, ако баща му я поднесеше на негови гости: „Правителството извърши нещо непростимо. Не се посъветва с господин Коклен. Господин Коклен не скри недоволството си.“ Господин Блок се представяше за реакционер, презрително настроен към театралните дейци.

Госпожици Блок и брат им се изчервиха обаче до уши, когато Блок-баща, в желанието си да прояви докрай кралска щедрост към двамата „съкласници“ на сина си, заповяда да донесат шампанско и вметна нехайно, че за да ни достави развлечение, е поръчал да купят три билета за представлението на една оперетна трупа в казиното. Той изказа съжаление, че не могъл да ангажира ложа. Всичките били заети. Впрочем от личен опит неведнъж бил установил, че в партера е по-добре. Само че, ако синът имаше един недостатък — според него невидим за другите — простащината, бащата имаше друг — скъперничеството. Затова вместо шампанско ни поднесоха в кана обикновено пенливо вино, а вместо кресла в партера бе поръчал три места в амфитеатъра, наполовина по-евтини, убеден благодарение на свръхестествената намеса на недостатъка си, че нито на трапезата, нито в театъра (където всички ложи бяха празни) няма да забележим разликата. Когато потопихме устни в плитките чаши — синът ги удостои с епитета „дълбокодънни кратери“, бащата ни показа една картина, която толкова обичал, че я бил взел със себе си в Балбек. Каза ни, че е Рубенс. Сен-Лу го попита в наивността си дали носи подписа на художника. Господин Блок се изчерви и отговори, че го е изрязал, защото не се побирал в рамката, но това нямало значение, нали не възнамерява да я продава. После той се сбогува набързо с нас, за да се посвети изцяло на „официален вестник“, чиито броеве се валяха навсякъде в къщата: трябвало непременно да го следи, заради „положението си в парламента“, само че не ни осветли какво точно е то.

— Ще си взема шалче — каза ми Блок-син. — Зефир и Борей си оспорват надмощието в рибоносното море и ако позакъснеем след представлението, виж, че сме се прибрали при първите лъчи на розовопръстата Еос. Добре, че се сетих — обърна се той към Сен-Лу, когато бяхме вече на улицата и аз изтръпнах, защото веднага разбрах по подигравателния му тон, че ще заговори за господин дьо Шарлю: — Кой беше знаменитият манекен с тъмен костюм, когото развеждахте онзи ден по плажа?

— Вуйчо ми — отвърна Сен-Лу, неприятно засегнат.

За съжаление Блок съвсем не се стараеше да избегне „гафовете“. Той се запревива от смях.

— Моите поздравления! Би трябвало да отгатна, невероятен шик и страшно забавна мутра на изкуфял потомък на най-знатен род.

— Съвсем на погрешен път сте, той е много умен — възрази Сен-Лу вбесен.

— Жалко! В такъв случай не е завършен тип. Между другото много бих искал да се запозная с него. Бих нахвърлил вярна скица на подобен галфон. Отдалеч само да го гледаш, ще си умреш от смях. Но аз бих пренебрегнал карикатурното — жалка тема за твореца, влюбен в пластичната красота на фразата — в чутурата му, която, моля да ме извините, ме спука от смях и бих изтъкнал аристократичното у вуйчо ви, което, общо взето, прави потресающо впечатление и щом престанеш да се хилиш, те поразява с издържания стил. Има обаче нещо — обърна се той към мен, — за което искам да те питам и всеки път, когато сме заедно, някой бог, блажен обитател на Олимп, ме кара да забравя напълно, а това сведение можеше досега и сигурно може тепърва да ми бъде от голяма полза. Коя е красивата особа, с която те срещнах в зоологическата градина заедно с един мъж, когото съм виждал, струва ми се, и едно дългокосо момиче?

Още тогава бях разбрал, че госпожа Суан не си спомня името на Блок, понеже го бе назовала иначе и го бе аташирала към някакво министерство, а мен и през ум не ми беше минало след това да го питам дали наистина работи там. Но как Блок, който по нейните думи й се беше представил, можеше да не знае името й? Така се смаях, че не му отговорих веднага.

— Моите поздравления във всеки случай — продължи той. — Сигурно не си скучал с нея. Няколко дни преди това я бях срещнал във влака, опасващ Париж. Тя благоволи да развърже, заради твоя покорен слуга, корсета, опасващ нея самата: никога не съм прекарвал по-сладки мигове и тъкмо щяхме да си уговорим среща, някакъв неин познат се качи на предпоследната спирка без капка свян.

Аз замълчах и това като че ли не се хареса на Блок.

— Надявах се да узная от теб адреса й и да вкусвам няколко пъти седмично насладите на Ерос, любимеца на боговете, но не настоявам, щом си решил да бъдеш дискретен спрямо професионалистка, която ми се отдаде три пъти поред между Париж и Поан-дю-Жур, и то по най-изтънчен начин. Все ще я срещна някоя вечер.

След тази вечеря отидох веднъж у Блок и той ми върна визитата, но аз бях излязъл и Франсоаз го зърнала, когато питал за мен, а по някаква случайност макар да бе идвал в Комбре, тя никога досега не го бе виждала. Затова знаеше само, че един познат на мен „господин“ дошъл да ме търси, не знаела по каква причина; бил облечен небрежно и не й направил особено впечатление. Колкото и да ми беше ясно, че някои представи на Франсоаз за обществото, изградени въз основа на смешение на думи и имена, които веднъж за винаги се бяха объркали в главата й, ще си останат завинаги непонятни за мен и макар отдавна да не я разпитвах в такива случаи, не можах да се въздържа да не изясня — безуспешно — какво чак толкова главозамайващо се криеше за нея в името Блок. Защото едва казал й, че младият мъж, когото е зърнала, е господин Блок, тя отстъпи няколко крачки назад от изумление и разочарование.

— Как, това ли е господин Блок? — възкликна тя поразена, сякаш една толкова знаменита особа би трябвало да има външност, от която веднага да личи, че пред теб стои не кой да е, и също като човек, според когото дадена историческа личност не оправдава репутацията си, тя повтаряше развълнувано и в тона и се долавяха наченки на всеобхватен скептицизъм в бъдеще: — Как, това ли е господин Блок? О, наистина не бих казала, ако се съди по външния му вид.

И като че ли я беше яд на мен, сякаш съм надценил пред нея Блок. Ала при все това прибави добросърдечно:

— Че какво, като е господин Блок, вие може да кажете, че не изглеждате по-зле от него.

Съдено й бе да се разочарова, макар в друго отношение и не така болезнено, и от Сен-Лу, когото обожаваше: узна, че е републиканец. А при все че говорейки за португалската кралица, Франсоаз казваше непочтително (всъщност признак за най-голяма почит сред простолюдието): „Амели, сестрата на Филип“, Франсоаз бе роялистка. Но маркиз, при това маркиз, пред когото тя се прехласваше, да бъде за републиката, й се струваше невероятно. Яд я беше на мен, също както ако й бях подарил кутия, която тя е сметнала златна и ми е благодарила горещо, а после един бижутер й разкрил, че е само позлатена. Тя тутакси престана да уважава Сен-Лу, но скоро след това той пак се издигна в очите й, защото тя размисли и реши, че щом е маркиз, не може да бъде републиканец, а само се преструва, така му отърва, защото при сегашното правителство това щеше да му донесе големи облаги. От този миг изчезна и хладното й държане със Сен-Лу, и недоволството от мен. А заговореше ли за него, тя казваше. „Лицемер!“ с широка и добродушна усмивка, от която си личеше, че му е простила и пак го тачи както преди.

Докато, напротив, Сен-Лу беше абсолютно искрен и безкористен и именно поради необикновената си нравствена чистота, тъй като не намираше пълно удовлетворение в егоистично чувство като любовта, а, от друга страна, не бе изправен — като мен — пред невъзможността да потърси духовна храна извън самия себе си, той наистина бе способен, точно толкова, колкото аз бях неспособен, за приятелство.

Франсоаз се лъжеше относно Сен-Лу и когато твърдеше, че той само „на ужким“ не презира народа, но това не е вярно, достатъчно е да го видиш, когато се ядоса на кочияша. Случило се бе наистина Робер да му се скара доста грубо, но това разкриваше не толкова съзнание за различие, а за равенство между класите.

На упрека ми, задето се е държал грубо с кочияша, той отвърна:

— Но защо трябва да съм привидно учтив с него? Но защо трябва не сме равни? Не го ли чувствувам така близък, както вуйчовците или братовчедите ми? Да не би да мислите, че би трябвало да бъда по-внимателен с него като към по-нискостоящ? Вие говорите като аристократ — добави той презрително.

Всъщност, ако имаше класа, спрямо която той хранеше предубеждение и пристрастие, това бе аристокрацията и Робер стигаше дотам, че много трудно можеше да повярва в духовното превъзходство на светски човек, докато съвсем лесно го допускаше за човек от народа. Когато споменах пред него за люксембургската принцеса, която бях срещнал заедно с леля му, той заяви:

— Тъпа като шаран, ведно със себеподобните си. Между другото, пада ми се малко нещо братовчедка.

Тъй като бе отрицателно настроен спрямо хората от своята среда, той рядко се мяркаше във висшето общество и презрителното или враждебното му държане засилваше огорчението на близките му роднини от връзката му с „актриса“. Според тях тази връзка бе гибелна главно защото тази жена бе развила у него пагубния дух на отрицание и го бе „отбила от правия път“, като се надявала той да се „декласира“ напълно. Затова мнозина от лекомислените обитатели на предградието Сен-Жермен бяха безпощадни, станеше ли дума за любовницата на Робер.

— Такъв им е занаятът на проститутки. И актрисите са същата стока както другите, но тази да има да взема! Няма да й се размине! Премного навреди на човек, за когото милеем.

Разбира се, той не беше първият аристократ, уловил се в подобна клопка, но за другите това бе обикновено развлечение, те продължаваха да мислят като \ светски хора за политика и за всичко останало, а той, според близките му, се бе озлобил срещу класата си.

Близките му обаче не си даваха сметка, че за доста много светски младежи, които иначе биха останали необразовани и сурови в приятелствата си, лишени от нежност и вкус, много често именно любовницата им се оказва истинският им възпитател, а подобни връзки — единствената школа за духовно развитие, в която те се приобщават към по-висока култура и научават стойността на безкористните познанства. Дори сред простолюдието по отношение на грубостта то толкова често напомня висшето общество — жената, по-отзивчива, по-чувствителна, разполагаща с повече свободно време, откликва на някои изтънчени неща, тачи известна красота в чувствата и изкуството и дори когато не я разбира, я поставя над онова, което се струва най-желано за мъжа — парите и общественото положение. А независимо дали става дума за любовницата на млад благородник като Сен-Лу, или млад работник (днес електротехниците например се числят към истинското рицарство), влюбеният мъж изпитва такова уважение и възхищение към нея, че ги разпростира и върху нещата, към които тя изпитва възхищение и уважение. Така йерархията на ценностите се оказва обърната наопаки за него. Като същество от нежния пол любимата е слаба, податлива на необясними нервни смущения, над които този здрав млад мъж би се надсмял, ако ги срещне у мъж или у друга жена, негова леля или братовчедка например, но му е непоносимо да страда неговата любима. Младият благородник като Сен-Лу, който има любовница, свиква, когато отива да вечеря с нея в някоя кръчма, да носи в джоба си валериан (в случай че й потрябва), да моли настойчиво и съвсем сериозно келнера да бъде внимателен и да затваря безшумно вратата, да не слага влажен мъх върху масата, за да спести на приятелката си леките неразположения, изобщо непознати на него самия, но превърнали се в окултен свят, в чиято действителност тя го е научила да вярва, неразположения, заради които я жали, без да е необходимо да ги изпитва, и за които ще жали не само нея, но и други жени някой ден. Любовницата на Сен-Лу го бе научила, както монасите през Средновековието останалите християни, на милосърдие към животните, защото сама бе луда по тях и не се разделяше от кучето, канарчетата и папагалите си. Сен-Лу бдеше над тях с майчина грижовност и смяташе за грубияни мъжете, които не са мили с животните. От друга страна, актрисата, или дори мнимата актриса като жената, с която живееше той, умна или не (това ми бе неизвестно), го бе предпазила от снобизъм и го бе излекувала от лекомислието, като му бе внушила, че компанията на светските жени е скучна, а задължението да посети някоя светска вечеринка е истинска тегоба. Ако благодарение на нея светските връзки заемаха по-малко място в живота на любимия й, в замяна на това, вместо да си остане обикновен салонен франт и да се ръководи в грубоватите си приятелства от тщеславие или изгода, любимата му го бе научила да влага в тези връзки благородство, но и изтънченост. Водена от женския си инстинкт, а и защото ценеше повече у мъжете известна чувствителност, която навярно без нея любимият й не би познавал и би осмивал, тя винаги бързо откриваше и предпочиташе сред приятелите му онзи, който бе истински привързан към него, и умееше да му внуши да бъде признателен, да покаже благодарността си, да обръща внимание на нещата, които доставят удоволствие или огорчават верния приятел. И скоро Сен-Лу, без да се налага тя да го предупреждава, бе започнал да следи за всичко това и в Балбек, където нея я нямаше, той по свой собствен почин затваряше заради нея (макар тя никога да не ме бе виждала, а може би и той да не ме бе споменавал още в писмата си) прозореца на каретата, в която пътувахме, изнасяше цветята, от които ми прилошаваше, а когато се наложеше да се сбогува едновременно с няколко души, гледаше да ги отпрати малко по-рано, за да остане накрая насаме с мен, да ме отдели от другите, да ми окаже по-особено внимание. Любовницата му бе направила ума му достъпен за невидимото, живота му — сериозен, чувствата му — изтънчени, ала всичко това убягваше от просълзеното семейство, което си знаеше своето:

— Тази мръсница ще го убие, като най-напред го опозори.

Вярно е, че той бе извлякъл вече от нея цялото благотворно влияние, което тя бе в състояние да му окаже, и понастоящем тази връзка му носеше само непрестанно страдание, защото тя не можеше да го понася и го тормозеше. Един прекрасен ден той бе почнал да й се струва глупав и смешен, защото приятелите й, писатели и актьори, я бяха уверили, че е такъв. И тя на свой ред повтаряше думите им с жар и липса на задръжки, както винаги, когато получаваме или възприемаме наготово чужди мнения и привички, с които не сме имали нищо общо. Тя твърдеше охотно, също като колегите си, че бездната между нея и Сен-Лу е непреодолима, защото са различни раси, тя — интелектуална, а той, независимо от претенциите си, по рождение враг на интелекта. Това схващане й се струваше съвсем вярно и тя се опитваше да намери потвърждение в най-незначителните думи и постъпки на любимия си. А когато същите нейни приятели й внушиха освен това, че като общува с толкова неподходящ човек, тя погубва големите надежди, които е вдъхвала, че този мъж ще я принизи до себе си, че живеейки с него, похабява артистичното си бъдеще, освен досегашното си презрение към Сен-Лу тя така го възненавидя, сякаш той упорито искаше да й предаде смъртоносна болест. Виждаше го възможно най-рядко, като все още отлагаше окончателното скъсване, според мен малко вероятно. Сен-Лу правеше за нея такива жертви, че освен ако бе чародейка (той ни веднъж не пожела да ми покаже нейна снимка, като се измъкваше с уговорката: „Първо, не е красавица, пък и не излиза хубаво, това са моментни снимки, които съм й правил с моя «Кодак», и ще си съставите погрешна представа за нея“), едва ли би намерила друг мъж, готов да стори същото за нея. Не отчитах, че ако ти влезе налудничавата мисъл да си създадеш име дори ако нямаш талант, и да спечелиш уважението, макар само на неколцина, които ти импонират, това може да се окаже (може би това не беше така с приятелката на Сен-Лу) по-важно дори за една незначителна кокотка от удоволствието да печелиш пари. Без да е наясно какво става в главата на любимата му, Сен-Лу не смяташе, че тя е съвсем искрена нито в несправедливите си упреци, нито в обещанията за вечна любов, ала все пак понякога имаше чувството, че тя би скъсала, когато бъде в състояние да го стори, и затова, воден от инстинкта за съхранение на любовта си, инстинкт, по-прозорлив от самия него, и проявявайки практически усет, съчетан у него с най-благородни и най-слепи сърдечни пориви, той не й бе учредил капитал, взел бе назаем огромна сума, за да не й липсва нещо, но й я отпускаше на малки части. И сигурно, ако действително възнамеряваше да скъса с него, тя изчакваше да натрупа известно състояние — срокът нямаше да е дълъг при сумите, които Сен-Лу й даваше, но все пак представляваше допълнително удължаване на щастието (или нещастието) на моя приятел.

Този драматичен период във връзката им, стигнал сега до кулминационната си точка, възможно най-жесток за Сен-Лу, защото тя не търпеше присъствието му, забраняваше му да се върне в Париж и го бе принудила да прекара отпуската си в Балбек, близо до гарнизона му, бе започнал след вечеринката у една негова леля, от която той бе измолил приятелката му да рецитира пред многобройните й гости откъси от някаква символистична пиеса, представена веднъж на една авангардна сцена, пиеса, от която той се възхищаваше, тъй като актрисата му бе внушила собственото си възхищение.

Ала когато тя се бе появила с голяма лилия в ръка, облечена досущ като Анчила Домини^[23], след като бе успяла да убеди Робер, че е истинско „видение на изкуството“, събралите се клубмени и херцогини я посрещаха с усмивки, а монотонният й речитатив, някои странни думи и честите повторения предизвикаха луд смях, отначало потискан, а после така неудържим, че клетата рецитаторка не можа да продължи. На следващия ден лелята на Сен-Лу бе единодушно порицана, че е допуснала в дома си толкова жалка актриса. Един добре известен херцог не скри от нея, че само на себе си може да се сърди за отправените критики.

Е какво, дявол го взел! Пред нас не минават такива номера! Ако поне имаше талант, но тя няма и никога няма да има! Пусто да остане! Париж не е толкова глупав, колкото го смятат. Обществото не е съставено само от глупаци. Очевидно тази госпожица си въобразява, че ще смае столицата, но тя не се учудва толкова лесно, пък и не всичко можем да преглътнем.

Колкото до актрисата, тя напусна дома на леля му, като нахока Сен-Лу:

— При какви пуйки, при какви невъзпитани никаквици, при какви простаци ме напъха! Предпочитам да ти го кажа, нямаше нито един от присъствуващите там мъже, който да не ми намигна или да не ме настъпи и защото отблъснах авансите им, се опитаха да ми отмъстят.

Тези думи превърнаха антипатията на Робер към светското общество в дълбока и мъчителна ненавист, при това към тези, които най-малко я заслужаваха — преданите роднини, които по молба на близките му се бяха опитали да убедят приятелката му да скъса с него, защото тя обясни пред него постъпката им с увлечението им по нея самата. Макар че тутакси престана да общува с тях, Робер си мислеше, когато беше далеч от любимата си както сега, че било те, било някои други се възползуват от отсъствието му, за да я атакуват повторно и може би се радват на благоволението й. И когато говореше за тези гуляйджии, които мамят приятелите си, покваряват жените и се опитват да ги привлекат в публични домове, на лицето му се изписваше болка и омраза.

— Бих ги убил с по-малко угризение, отколкото куче, то поне е мило, предано и вярно животно. А виж, те заслужават гилотина. Много повече от клетниците, тласнати към престъпление от нищетата и от жестокосърдечието на богатите.

По-голямата част от времето му минаваше в писма и телеграми до любимата му. Всеки път, когато, все още запрещавайки му да се върне в Париж, тя намираше от разстояние повод да се скара с него, аз разбирах по разстроеното му лице. Тъй като никога не му казваше в какво точно го упреква, подозирайки, че щом мълчи, сама не знае и просто й е омръзнал, в желанието си да се добере все пак до някакво обяснение той й пишеше: „Кажи ми какво лошо съм направил? Готов съм да призная вината си“, защото му беше много мъчно и сам вярваше, че е постъпил зле.

Тя обаче го караше да чака безкрайно дълго отговорите й, между другото съвсем безсмислени. Затова Сен-Лу се връщаше почти винаги с угрижено лице; а доста често и с празни ръце от пощата, където единствено той и Франсоаз от целия хотел ходеха лично да пускат или да получават писмата си, той — нетърпелив като всеки влюбен, а тя — недоверчива като всички слуги. Телеграмите пък го принуждаваха да ходи още по-далеч.

Няколко дни след вечерята у Блок баба ми каза радостно, че Сен-Лу й предложил да й направи снимка преди отпътуването си от Балбек, а когато видях, че си е сложила най-хубавата рокля за тази цел и се чудеше коя шапка да избере, изпитах леко раздразнение от подобна детинщина, особено от нейна страна. Стигнах дотам, че се запитах дали не съм се заблуждавал относно баба, дали не я поставях прекалено високо, дали действително беше така безразлична към всичко, отнасящо се до нея самата, както аз си въобразявах, и дали не й бе присъщо това, което според мен й беше най-чуждо, кокетството.

За съжаление аз доста ясно издадох колко ми е неприятен този фотографически сеанс и главно удоволствието, което той като че ли доставяше на баба. Франсоаз забеляза и неволно засили раздразнението ми, като ми държа сантиментална, затрогваща реч, на която умишлено не откликнах.

— О, господине, бедната госпожа ще бъде толкова щастлива да й направят снимка, че ще сложи шапката, която нейната стара Франсоаз й преправи, оставете я да се фотографира, господине!…

Не сметнах, че е жестоко да се надсмея над сантименталността на Франсоаз, особено като си спомних, че мама и баба, мои образци във всяко отношение, също често й се подиграваха. Но когато баба забеляза лошото ми настроение, тя бе готова да се откаже от снимката, щом ми е неприятно. Аз се противопоставих, уверих я, че не виждам нищо лошо и я оставих да се разкрасява, но си въобразих, че проявявам логика и твърдост, като с няколко иронични и язвителни забележки отрових удоволствието й от снимането, така че, ако се наложи да понеса гледката на великолепната й шапка, успях поне да прогоня от лицето й радостното изражение: то би трябвало да ме изпълни с щастие, а както твърде често се случва, докато най-любимите ни същества са живи, тяхната радост ни изглежда дразнеща проява на дребнавост, а не мил израз на щастието, което жадуваме да им доставим. Лошото ми настроение се дължеше главно на обстоятелството, че през последната седмица баба сякаш ме избягваше и нито за миг не останах насаме с нея ни денем, ни вечер. Когато се прибирах следобед, за да я видя за малко, ми казваха, че е излязла, или се затваряше с Франсоаз и не ми разрешаваше да прекъсна дългите им съвещания. А ако бях прекарал вечерта навън със Сен-Лу и на връщане си мечтаех за мига, когато пак ще видя и ще целуна баба, напразно чаках да потропа тихичко по стената и да ме повика да й кажа лека нощ: не чувах нищо. Накрая си лягах, сърдех й се малко, че ме лишава с такова необичайно за нея равнодушие от радостта, на която така разчитах, лежах дълго с разтуптяно сърце, както някога в детските си години, заслушан в безмълвната стена, и заспивах облян в сълзи.

Този ден, както и предишните, Сен-Лу трябваше да отиде в Донсиер — вече по цял ден щеше да бъде нужен там, преди да се прибере окончателно в гарнизона си. Съжалявах, че не е в Балбек. Няколко млади жени пристигнаха с кола и влязоха, едни в танцувалната зала на казиното, други при продавача на сладолед, и отдалеч ми се сториха запленяващи. Прекосявах онзи етап на младостта, когато сме свободни, защото нямаме определена любовна връзка, когато копнеем за Красотата и я търсим и виждаме навред, както влюбеният — своята любима. Ако само една обективна черта на едва зърнатата отдалеч или в гръб жена ни позволи да допуснем, че пред нас е Красотата, ние си въобразяваме, че сме я открили, сърцето ни бие, ускоряваме крачка и стига само жената да изчезне, цял живот ще останем, кажи-речи, убедени, че е била тя: само ако успеем да я настигнем, разбираме заблуждението си.

Впрочем здравословното ми състояние все повече се влошаваше и бях склонен да преувеличавам и най-дребните удоволствия, защото бе толкова трудно да си ги доставям. Струваше ми се, че виждам навсякъде изящни жени, само защото се чувствувах било твърде уморен, ако ги срещнех на плажа, било прекалено стеснителен, ако ги видех в казиното и в някоя сладкарница и не се решавах да се приближа до тях. А ако ми бе съдено да умра скоро, искаше ми се да узная как изглеждат отблизо, в действителност, най-хубавите момичета, които може да предложи животът, дори ако се възползувам от този дар не аз, а някой друг или даже никой (наистина не съзнавах, че в основата на любознателността ми се таи желание за обладаване). Ако Сен-Лу бе с мен, щях да се осмеля да вляза в танцувалната зала. Понеже бях сам, висях чисто и просто пред гранд-хотела, докато стане време да отида при баба, и ето че един ден зърнах в края на дигата странно движещо се петно, пет-шест момичета, идещи към мен, така различни по външен вид и държане от всички други летовници в Балбек, както би изглеждало долетяло бог знае откъде ято чайки, разхождащо се с отмерени крачки по плажа, като изостаналите настигат, подхвърчайки, изпреварилите ги и целта на разходката им е толкова непонятна за къпещите се, които те сякаш не виждат, колкото е ясна за птичия им мозък.

Една от непознатите тикаше пред себе си колело, други две носеха стикове за голф. И с облеклото си те рязко се отличаваха от другите момичета в Балбек, някои от които спортуваха, но без специални спортни екипи.

В този час дамите и господата се разхождаха всеки ден по дигата, безжалостно обстрелвани от жената на председателя на съда, която насочваше към тях лорнета си, сякаш бе открила в тях обществена язва и държеше да я проучи най-щателно. Тя бе седнала гордо пред естрадата на духовата музика, в средата на страшната редица столове, които след малко щяха да заемат обектите на наблюдението й и да се превърнат от актьори в критици, за да съдят на свой ред другите минувачи. Всички тези хора, които се разхождаха по дигата и така силно се клатушкаха, сякаш тя беше палуба на кораб (защото не можеха да пристъпят, без същевременно да замахнат с ръка, да погледнат встрани, да повдигнат рамене, за да уравновесят накланянето на една страна с накланяне на другата, а лицето им да пламне от напрежението), като се преструваха, че не виждат вървящите редом или срещу тях хора, за да не оставят впечатление на любопитни, а само ги попоглеждаха изпод очи, колкото да не се сблъскат, а всъщност се навираха в тях и не можеха да се откопчат, защото сами бяха предмет на същото дълбоко любопитство, скрито под привидно пренебрежение. Любовта към тълпата, а следователно и страхът от нея са едни от най-мощните двигатели у всички хора, независимо дали се стремят да се харесат на другите, да ги смаят, или да им засвидетелствуват презрението си. Най-пълното уединение на отшелника, продължило до края на живота му, също произтича от неистова любов към тълпата, взела до такава степен превес над всяко друго чувство, че като не е в състояние да предизвика, излизайки от дома си, възхищение у портиерката, минувачите, файтонджията, когото е спрял, предпочита никога да не се мерне пред очите им, да се откаже от всяка дейност, която би го принудила да излезе на улицата.

Съзнанието на някои от тези хора е заето, но мисълта им не е съсредоточена и това личи от поривистите жестове, блуждаещите погледи, също така нехармонични, както предупредителното клатушкане на околните; и сред едните и другите девойките, които бях зърнал, с овладените си движения, резултат на съвършено гъвкаво тяло и искрено пренебрежение към останалия човешки род, вървяха право пред себе си без колебание и без скованост, като правеха само движенията, които искаха, с абсолютно свободни крайници, докато тялото им оставаше неподвижно, както при майсторите на валс. Те не бяха вече далеч от мен. Макар всяка да спадаше към съвсем различен тип, всичките бяха красиви, но истината е, че ги наблюдавах само от няколко мига, при това без да посмея да спра по-настойчиво погледа си, затова не бях успял още да схвана индивидуалните им черти. С изключение само на една, която с правия си нос и мургавата си кожа рязко се открояваше сред другите, както в някоя ренесансова картина влъхва арабин; бях зърнал жестоки, упорити и засмени очи, бакъренорозови бузи, напомнящи мушкато, ала не бях успял да свържа неразривно дори тези отличителни белези по-скоро с една, а не с друга девойка. И когато при последователното разгръщане на тази дивна съвкупност, в която съседствуваха най-различни аспекти и се съчетаваха всевъзможни цветови гами, без да нарушават единството, също като музикална пиеса, чиито отделни фрази, доловени мимоходом при първото прослушване и тутакси забравени, не бих могъл ясно да разгранича, през погледа ми изплуваха бял овал, черни очи, зелени очи, не знаех дали точно те ме бяха очаровали миг преди това и не можех да ги припиша само на девойката, която съм обособил и разпознал. И липсата при зрителното ми възприятие на разграничителни линии между момичетата, каквито скоро щях да прокарам, придаваше на групата им някаква хармонична неустойчивост, някаква постоянно предаваема, протичаща от едно към друго колективна красота.

Може би не само случайността бе подбрала и съединила в живота всички тези така красиви момичета. Може би тези девойки (държането им достатъчно ясно издаваше дързост, лекомислие и жестокосърдечие), извънредно чувствителни към всичко смешно и грозно, неспособни да се поддадат на очарование от интелектуално или нравствено естество, най-естествено са изпитвали отвращение към всички свои връстници, у които склонността към съзерцателност и емоционалност се изразява със стеснителност, принуденост, неловкост, с онова, което те сигурно наричат „гадно държане“, и затова странят от тях. Същевременно те се бяха свързали с други, подобни на себе си, привлечени от смесицата от грация, гъвкавост и физическо изящество, единствена форма, под която могат да си представят прям и привлекателен характер, обещаващ приятно прекарване на времето. Може би и социалната класа, към която спадаха — не бях в състояние да я определя точно, — бе стигнала до такава степен на развитие, когато благодарение на заможност и свободно време или на нововъзприети спортни привички, заразили дори някои слоеве на простолюдието, както и на физическа култура, несъчетана още с интелектуална, известна обществена среда произвежда естествено и изобилно, също както плодовитите школи в скулптурата, влюбени в хармонията и избягващи още страдалческото изражение, добре сложени тела, красиви крака и ханш, със здраво ведро лице и с будно и лукаво изражение. Не виждах ли на фона на морето благородни и невъзмутими образци на човешка красота, прилични на залените от слънце статуи по бреговете на Гърция?

Малката им компания, придвижваща се по дигата като искряща комета, смяташе като че ли, че околната тълпа се състои от същества от друга раса, чието страдание дори не би могло да породи нейната солидарност, тя сякаш не ги виждаше, принуждаваше спрелите се хора да й правят път, както на летяща без контрол машина, от която не може да се очаква да заобиколи пешеходците, и в най-добрия случай, ако някой стар господин — девойките отричаха съществуването му и отбягваха допира с него — се отдръпнеше уплашено и раздразнено, но и в двата случая припряно и смешно те се споглеждаха и избухваха в смях. Не пресилваха презрителното си отношение към всичко, което бе извън тяхната тайфа, достатъчно беше и това, което искрено изпитваха. Не можеха да срещнат препятствие, без с удоволствие да го прескочат, като се засилят или трупешката, защото преливаха от младежки сили, които така ти се ще да изразходваш, че дори ако си тъжен или болен, подчинявайки се по-скоро на потребностите на възрастта, отколкото на временното си настроение, никога не пропускаш случай да скочиш или да се плъзнеш по всички правила на изкуството, за да прекъснеш и разнообразиш бавния си ход — както Шопен — най-тъжната си музикална фраза — с грациозни подскоци, изкусни съчетания на прищявка и виртуозност.

След като дълго се колеба как да обърне сгъваемия стол на стария банкер, жена му го настани точно срещу дигата пред естрадата, защитен и от вятъра, и от слънцето. Като му намери това удобно място, тя отиде да купи вестник, за да му го прочете и да го разсее краткотрайните й отлъчвания — винаги най-много за пет минути — й се струваха дълги, но тя нарочно ги подновяваше доста често, за да създаде у стария си съпруг, когото отрупваше с грижи, стараейки се да не ги забележи, илюзията, че още може да живее като всички други и че не се нуждае от опека. Естрадата на музикантите образуваше естествен и примамлив трамплин точно над него и най-голямото момиче от тайфата се затича по нея. То скочи над ужасения старец и пъргавите му крака докоснаха моряшката му фуражка, за голямо забавление на другите девойки, особено на две зелени очи върху кукленско лице, които блеснаха от възторг и радост, ала долових и малко притеснение, смесица от срам и напереност, каквито не забелязах у останалите.

— Горкото старче, дожаля ми, само дето не се спомина! — подхвърли подигравателно друго момиче с пресипнал глас.

Девойките повървяха още малко, после спряха за миг да се съвещават, без да хаят, че пречат на минувачите, като образуваха странен, плътен и писклив конгломерат с неправилни очертания, подобно орляк птици, готвещи се да отлетят. После пак поеха бавно по дигата край морето.

Сега очарователните им черти не бяха вече неразличими и слети за мен. Бях ги разпределил и групирал (понеже не знаех имената им) около няколко от тях: високата, която бе скочила над стария банкер; ниската, с пълнички румени бузи и зелени очи на фона на морето; девойката с мургавото лице и правия нос, така различна от другите; момичето с бяло като яйце лице, в което нослето, извито във форма на дъга, приличаше на пилешка човка, лице, каквото се среща у съвсем млади хора; още една висока девойка наметната с пелерина (придаваща й толкова бедняшки вид, въпреки изключително изящната й стойка, че ми хрумна само едно обяснение — родителите й навярно имат блестящо обществено положение и високо самомнение, затова никак не държат на балбекските курортисти и на елегантните дрехи на децата си и им е все едно дали дъщеря им ще се разхожда по дигата облечена прекалено скромно според простите хорица); и най-сетне момичето с блестящи засмени очи, със сочни матови бузи под черна шапчица, нахлупена на челото, — карайки велосипеда, тя така разпуснато поклащаше бедра, употребяваше такива улични думички (впрочем, ясно чух износения израз „да пилееш живота си“), толкова силно ги произнасяше, че изравнявайки се с нея, аз отхвърлих предположението, към което ме насочи пелерината на нейната приятелка, и реших, че най-вероятно те са от онази порода девици, които посещава колодрумите, че те са още съвсем млади любовници на велосипедистите бегачи. Във всеки случай не допусках мисълта, че това са порядъчни момичета. Аз веднага — по начина, по който през смях се споглеждаха, по втренчения поглед на момичетата с матови бузи — разбрах, че те са покварени. Освен това баба ми внушаваше твърде строги понятия за нравственост — ето защо какво не трябва да правя за мен беше нещо нерушимо, следователно — разсъждавах аз, — ако момичетата не уважават старостта, тогава какво може да ги удържи от по-големи съблазни от това да прескочат осемдесетгодишен старец?

Вече ги различавах една от друга, и все пак разговорът, който водеха помежду си, погледите им, оживеното чувство на задоволство и другарският дух, от време на време разпален от любопитство или демонстративно предизвикателното равнодушие в зависимост от това дали иде реч за приятелка, или за минувачите, а също и съзнанието за близост, позволяващо им винаги да се разхождат заедно, като „малка глутница“, прокарваше между телата им, самостоятелни и обособени, докато бавно се придвижваха напред, някаква връзка, незрима, но хармонична, обвити бяха като с топъл облак, обгърнати бяха от особена атмосфера, формирайки от тях единно цяло, толкова еднородно, колкото се отличаваха от останалата тълпа, сред която шестваха.

За един миг, когато аз преминавах покрай бузестата брюнетка, караща велосипед, погледът ми се срещна с нейния поглед, кос и весел, извиращ от глъбините на този извънчовешки свят, в който живееше това малко племе, от недостъпната неизвестност, където представата за мен, разбира се, не би могло да проникне, където за нея не би имало място. С шапчица, нахлупена на самото чело, заета с разговор с приятелката си, видя ли ме в този миг, когато черният лъч, идващ от погледа й, се плъзна по мен? Ако ме е видяла, то какво впечатление й направих? От лоното на каква вселена тя ме различи? Да си отговоря на тези въпроси ми беше толкова трудно, както по някои особености, забелязани с телескоп в съседно небесно тяло, не е лесно да се произнесем дали е обитавано от човешки същества, които ни виждат, и какво е впечатлението им за нас.

Ако предполагаме, че очите на една девойка са само лъскави кръгчета слюда, не бихме копнели така да я опознаем и да свържем живота си с нея. Ние чувствуваме, че лъчението на тези отразяващи кръгчета не се дължи само на материалния им състав. Очите й са неизвестните за нас тъмни сенки на представите на това същество за хората и нещата, които познава — морави, хиподруми, пясък по пътищата, по които би ни увлякла със себе си през гори и поля, въртейки педалите на колелото си, тази малка пери, по-изкусителна за мен от персийския рай, — сенките й на дома, в който ще се прибере след малко, на плановете, които крои или които други кроят за нея, и главно самата тя с желанията си, със симпатията или антипатията си към хора или неща, с неосъзнатата си, неспирно упражнявана воля. Знаех, че не бих притежавал младата колоездачка, ако не притежавам и онова, което се таи в очите й. Затова аз жадувах за целия й живот, мъчително желание, защото съзнавах, че е неосъществимо, но същевременно опияняващо, защото онова, което бе досега мой живот, внезапно бе престанало да бъде целият ми живот и покриваше само малка част от ширналото се пред мен пространство, което горях от желание да овладея, а то бе всъщност животът на тези девойки и ми предлагаше продължение, умножение на собственото ми аз или, с други думи, щастие. И естествено, след като нямахме нито една обща привичка или представа, много по-трудно ми бе да се свържа с тях и да им се харесам. Ала може би именно поради тези различия, поради мисълта, че в характера и постъпките на тези момичета нямаше абсолютно нищо познато или присъщо на мен, че вместо преситеност у мен току-що бе възникнала жажда — от каквато изгаря сухата земя за съществуване, което душата ми, невкусила досега ни капчица от него, би погълнала още по-охотно, отпивайки бавно до пълно утоление.

Така се загледах в колоездачката с блестящите очи, че тя като че ли ме забеляза и каза нещо — не успях да чуя какво — на най-високата, която се разсмя. Всъщност не точно тъмнокосата девойка ми харесваше най-много, и то именно заради тъмните си коси, защото от деня, когато от пътечката в Тансонвил бях зърнал Жилберт, червенокосото момиче със златиста кожа бе останало непостижим идеал за мене. Но нима не обикнах самата Жилберт главно защото си я представях обкръжена от ореола на дружбата й с Бергот, заради катедралите, които посещава заедно с него? Не можех ли по същия начин да се радвам, че тъмнокосото момиче ме бе погледнало (можех да се надявам, че ще ми бъде по-лесно да се запозная най-напред с него), та нали после то щеше да ме представи и на другите — на безжалостното, скочило над стареца, на жестокосърдечното, казало: „Дожаля ми за горкото старче“, и постепенно на всички останали. То бе неразделно с тях и това му придаваше особен престиж в очите ми. И все пак мисълта, че някой ден мога да се сприятеля с една или друга от тези девойки, че очите с далечни погледи, плъзгащи се понякога несъзнателно по мен, както слънчевите лъчи си играят по стената, биха могли някога чрез чудотворна алхимия да пропуснат през дивните си съставни елементи представата за моето съществуване, приятелско чувство към мен, че самият аз бих могъл да заема място сред тях и да участвувам в шествуването им край морето, като че ли включваше непреодолимо противоречие, също както ако пред някой античен фриз или фреска, изобразяваща процесия, аз, зрителят, бих сметнал, че мога да се наредя сред божествените участници в процесията и да бъда обикнат от тях.

Нима щастието да се запозная с тези девойки беше неосъществимо? Разбира се, нямаше да бъде първото от този род, от което съм се отказал. Достатъчно бе да си спомня с колко много непознати, дори в Балбек, ме бе разделила завинаги бързо отдалечаващата се каляска. А и удоволствието ми от благородната групичка, съставена сякаш от елински деви, се дължеше на сходството им с бегло зърнатите по пътя жени. Тази убегливост на непознати нам същества, които ни принуждават да излезем извън обичайния ни живот, в който близките ни жени рано или късно разкриват недъзите си, събужда у нас нагон за преследване и нищо вече не може да спре въображението ни. А ако то не участвува в наслажденията ни, оголени до собствената си същност, те се свеждат до нищо. Ако някоя сводница ми предложеше тези девойки — както видяхте, аз не се отказвах от услугите й, — лишени от недостъпността си, която им придаваше толкова отсенки и загадъчност, те едва ли щяха да ме очароват до такава степен. Необходимо е въображението, подбудено от несигурното постигане на дадена цел, да си постави друга, която да прикрие първата и като замени чувствената наслада с намерението да проникнем в един чужд живот, да забули физическото наслаждение, да не ни позволи да го разпознаем и да почувствуваме истинския му вкус, да не го сведе до реалните му размери. Необходимо е между нас и рибата — ако я видим за пръв път сервирана на трапезата, едва ли би заслужавала безбройните хитрини и мъки, за да я уловим — да се вмъкне раздвижената водна повърхност в следобедите на риболов от изплувалите в прозрачния течен лазур гладки тела, неопределени форми, преди още да знаем какво ще правим с тях.

Девойките печелеха и от изменението на социалните съотношения, характерно за живота в морските курорти. Всички предимства, които в обичайната среда ни придават обаяние и значение, тук стават невидими и направо се стопяват. Затова пък изкуствено се раздува престижът на същества, на които съвсем неоснователно сме приписали подобни преимущества. На морето много по-лесно непознати хора, или както в този случай девойките, придобиваха в очите ми огромно значение, като на мен самия бе отнета възможността да им покажа собствената си евентуална стойност.

Но ако разхождащата се малка компания печелеше от обстоятелството, че и тя спадаше към винаги смущаващите ме бегло зърнати жени, тя, напротив, се движеше толкова бавно, че като че ли стоеше на едно място, и щом при такова бавно придвижване спокойните и ясно видими лица, не вече увлечени от вихър, пак ми изглеждаха красиви, не можех да смятам, както толкова пъти, докато каляската на госпожа дьо Вилпаризи ме отдалечаваше, че ако ги погледна по-отблизо, някои подробности, например грапава кожа, широки ноздри, глуповат поглед, принудена усмивка, тромава фигура, биха загрозили лицето и тялото на жената, която си представях във въображението си. Защото ми бе достатъчно да зърна красива линия на тялото или свеж тен, и аз най-чистосърдечно притурвах и запленяващи рамене, сластен поглед, които открай време носех в паметта си или бяха плод, на предварителните ми бленувания, тъй като бързото възприемане на нечия външност ни излага на същите грешки, както повърхностното четене, когато само по една сричка, без да сме дочели напечатаната дума, я заместваме с друга, подсказана от паметта ни. В този случай това не можеше да стане. Добре разгледах лицата им, видях всяка от тях, не всичките в профил и по-рядко анфас, но все пак от няколко различни страни, затова можех да внеса корекции и да извърша проверка, както и да „изпробвам“ различните си предположения за линии и цветове, основани на първия ми поглед, за да задържа сред последователните изражения нещо неизменно и материално. И тъй бях в състояние да си кажа уверено, че нито в Париж, нито в Балбек и в най-благоприятните си хипотези относно минувачките, привлекли погледа ми, не бе имало никога нито една, чието появяване, а след това изчезване, преди да съм я опознал, биха оставили в мен, дори и при предположение, че бих могъл да разговарям с нея, повече съжаление, отколкото тези девойки, които ме накараха да почувствувам, че дружбата ми с тях може да бъде така опияняваща. Нито сред актрисите, нито сред селянките или сред пансионерките в манастира не бях виждал нищо така прекрасно, криещо такава загадъчност, така неимоверно скъпоценно, така истински недостижимо. Те бяха толкова запленяващи, и съвършен образец на непознатото и възможно щастие в живота, че едва ли не по интелектуални съображения бях отчаян, че няма да ми се удаде да изпитам при специални условия, изключващи всяка възможност за заблуждение, най-тайнствената наслада, която ни предлага жадуваната красота, а ако не стигнем до притежанието й, се утешаваме, дирейки удоволствие — Суан никога не бе правил това преди Одет — край нежелани жени, и един прекрасен ден умираме, без изобщо да разберем какво точно представлява другото. Всъщност наслаждението може и да не се окаже непознато и отблизо тайнствеността му да се разсее като отражение, като мираж на желанието ни. Но в такъв случай бих могъл да роптая само срещу неизбежния природен за кон, който, ако важи за тези девойки, ще важи и за всички други, а не срещу недостатъците на самия обект.

Бих го предпочел между всички други, давайки си сметка със задоволство на ботаник, че е невъзможно да намеря събрани наедно по-редки видове от тези млади цветя, които в този миг прекъсваха линията на морето с лекия си жив плет, напомнящ розови храсти в Пенсилвания, украшения на градина върху стръмния бряг; между които минава през океана някой параход, който така бавно се плъзга по синята хоризонтална ивица от едно стъбло до друго, че ленивата пеперуда, застояла се в чашката на цвета, край който корабът отдавна е минал, може да изчака, за да литне, сигурна, че ще го изпревари, когато само една лазурна ивица ще отделя носа му от първото листче на розата, към която плува.

Прибрах се, защото щях да вечерям в Ривбел с Робер, а баба държеше в подобни дни да полежа един час, преди да изляза, кратък отдих, превърнал се после във всекидневен по предписание на лекаря в Балбек.

Между другото, сега вече нямаше нужда да се отдалечавам от дигата и да заобикалям хотела, за да вляза през фоайето. Също както в Комбре в съботни дни обядвахме един час по-рано, в разгара на лятото дните бяха вече толкова дълги, че слънцето беше още високо на небето — като в часа на следобедната закуска, — а в гранд-хотела слагаха масите за вечеря. Оставяха отворени големите плъзгащи се стъклени врати, извеждащи право на дигата. Достатъчно бе да прекрача тясната дървена рамка и се озовавах в трапезарията, а оттам веднага вземах асансьора.

Когато минавах край администрацията, се усмихвах на управителя и без сянка от неприятни чувства виждах усмивката и на неговото лице, обработено и преобразено постепенно, откакто бях в Балбек, от благосклонното ми отношение към него, подобно на препарат по естествена история. Неговите черти бяха станали за мен съвсем банални, не особено одухотворени, но понятни като четлив почерк и нямаха вече нищо общо със странните и дразнещи очите ми йероглифи, които лицето му ми бе предложило първия ден: забравил бях вече човека, когото видях тогава пред себе си, или просто не успявах да си го припомня, до такава степен бе неузнаваем и мъчно отъждествим с незначителната любезна особа, всъщност негова изопачена и обобщена карикатура. Освободен от стеснителността и тягостното настроение, терзаещо ме вечерта на пристигането ни, позвънявах на момчето от асансьора, което вече не стоеше безмълвно, докато се качвахме заедно нагоре в подвижния гръден кош, плъзгащ се край опорната колона, а току повтаряше:

— Няма вече толкова хора, колкото преди един месец. Почват да се разотиват, дните намаляват.

Съвсем не беше така, но то бе поело ангажимент за по-топла част на крайбрежието и му се искаше да са тръгнем колкото може по-скоро, за да затворят хотела и то да разполага с няколко свободни дни, преди да се „върне“ на новото си място. В думите да се „върне“ и „ново“ нямаше противоречие, защото момчето от асансьора винаги казваше „връщам се“ вместо „постъпвам“. Учуди ме само, че се унизи да каже „място“, защото се числеше към тези слоеве на съвременния пролетариат, които се стремят да заличат в езика следите от епохата на слугите. Впрочем само след миг то ме уведоми, че в „положението“, в което щяло „да се върне“, щяло да има по-красива куртка и по-добра заплата. Думите „ливрея“ и „надница“ му се струваха остарели и едва ли не непристойни.

Ала по силата на абсурдно противоречие речникът на „работодателите“ се е запазил и след като е отпаднало схващането за неравенството, затова аз винаги трудно разбирах момчето от асансьора. Мен ме интересуваше само едно — дали баба е в хотела. А то, без да изчака въпроса ми, казваше:

— Дамата току-що излезе от вас.

Всеки път се подвеждах и мислех, че говори за баба.

— Не, другата дама, която, струва ми се, е на служба у вас.

Тъй като на стария буржоазен език — той би трябвало да излезе вече от употреба — готвачката не се нарича служеща, аз се замислих за миг: „Той греши, та ние нямаме нито фабрика, нито служещи.“ Изведнъж си спомнях, че думата „служещ“ е също както носенето на мустаци за келнерите, един вид удовлетворение на самолюбието на прислугата, и че дамата, току-що излязла от нас, е Франсоаз (отишла вероятно в кафенето или да погледа как шие камериерката на белгийката), но и това удовлетворение не беше достатъчно за момчето от асансьора: от умиление към своята класа то обичаше да казва „у работника“ или „у незаможния“ в единствено число, както Расин казва „бедния…“. Ала обикновено аз вече не разговарях с момчето от асансьора, защото не бях така прекалено любезен и плах, както първия ден, и то само говореше по време на краткото ни изкачване нагоре в хотела, кух като играчка и раздиплящ на всеки етаж разклонените си коридори, в дъното на които смекчената по-слаба светлина изтъняваше междинните врати или стъпалата на вътрешните стълби и ги превръщаше в златистия, крехък и тайнствен кехлибарен здрач на Рембранд, в който се откроява ту перваз на прозорец, ту чекрък на кладенец. И на всеки етаж златистият отблясък върху пътеката ме подсещаше за залеза на слънцето и за прозорчето на тоалетната.

Питах се дали девойките, които току-що бях видял, живеят в Балбек и кои ли са. Когато желанието ни се насочи към някоя малка човешка общност и я отдели от другите, всичко, свързано с нея, се превръща в повод за вълнение, а по-късно за бленуване. Една жена на плажа каза:

— Това е приятелката на малката Симоне — с такъв тон, сякаш това обстоятелство бе ласкателно, също както някой би пояснил: „Той е неразделен другар с младия Ларошфуко.“ И тутакси върху лицето на събеседницата й се изписа желание да разгледа по-добре облагодетелствуваната „приятелка на малката Симоне“. Това явно бе привилегия, която не всеки притежава. Аристократичността е нещо относително. Има затънтени краища, където синът на търговеца на мебели е арбитър на модата и царува като млад Уелски принц в своя двор. По-късно често се мъчех да си припомня как ми прозвуча на плажа името Симоне, тогава така неопределено и зле доловено във фонетичния му облик, както и със съдържанието си, доколкото не знаех коя точно девойка обозначава, пропито изобщо с неяснота и новост, така вълнуващи за нас впоследствие, когато това име, чиито букви с всяка секунда все по-дълбоко гравира в нас непрестанното ни внимание, се превърне (такава стана за мен малката Симоне едва след няколко години) в първата дума, която ни идва наум, когато се събудим или когато дойдем на себе си, преди да осъзнаем колко е часът и къде се намираме, почти преди думата „аз“: като че ли съществото, което тя назовава, е повече „ние“, отколкото самите ние, щом само след няколко мига безсъзнание по-бързо от всеки друг свършва краткият отдих, през който не сме мислили за него. Не зная защо си внуших още първия ден, че Симоне е презимето на една от девойките, и после все се питах как да се запозная със семейство Симоне, като при това държах да ме представи не кой да е, а по-високопоставен в очите на девойката — това едва ли щеше да бъде трудно, ако тези момичета бяха най-обикновени хлапачки от простолюдието, — за да не погледне пренебрежително на мен. Не можем да опознаем и да абсорбираме напълно човек, който ни презира, докато не се преборим с презрението му. Всеки път, когато у нас се вмъкне образът на непозната жена, освен ако забвението или съперничеството на други образи не го прогонят, ние не можем да се успокоим, докато не превърнем чужденката в нещо, подобно на себе си: в това отношение душата ни реагира и действува също както физическият ни организъм, който не търпи вмъкването на чуждо тяло, без да се помъчи тутакси да смели и да асимилира пришелеца. Малката Симоне сигурно беше най-хубавата от всички девойки, онази, която, между другото, би могла да стане моя любима, защото единствено тя на два-три пъти полуизвърна глава и сякаш осъзна, че я гледам втренчено. Попитах момчето от асансьора дали не познава в Балбек някои Симоне. Понеже не обичаше да признава, че не знае нещо, то отвърна, че май е чувало това име. Когато стигнахме до последния етаж, го помолих да ми донесе списъците на новопристигналите гости на хотела.

Излязох от асансьора, но вместо да се прибера в стаята си, продължих по коридора, защото в този час етажният камериер бе отворил, въпреки страха си от течение, прозореца в дъното, който гледаше не към морето, а към хълма и долината, които никога не можеха да се видят, защото матовите му стъкла бяха най-често затворени. Спрях се за малко пред него, колкото да отдам заслуженото на „гледката“ отвъд хълма, на която поне веднъж можех да се полюбувам, тъй като хотелът ни беше в подножието му: виждаше се само една къща на известно разстояние, но перспективата и вечерната светлина запазваха обемността й и същевременно я извайваха изящно, превръщаха я в ковчеже, облечено в кадифе, в миниатюрно златарско изделие, в което съхраняват реликви и само в специални дни ги излагат на поклонение. Моето преклонение обаче продължи, изглежда, доста дълго и камериерът, с връзка ключове в едната си ръка, докосна с другата кепето си за поздрав, но без да го свали, заради чистия и прохладен вечерен въздух, а после затвори — като вратички над мощи — двете крила на прозореца и скри от благоговейните ми погледи мъничкия архитектурен паметник, златната реликва.

Прибрах се в стаята си. С напредването на лятото пейзажът пред прозореца ми се променяше. Отначало бе залян от ярка светлина и само при лошо време мрачен. Тогава в синьо-зеленото стъкло, издуто сякаш от закръглените вълни, морето, инкрустирано в желязната рамка на прозореца, както в оловните преградки на стъклопис, разхвърляше по целия вдлъбнат скалист бряг на залива перести триъгълници от неподвижна пяна с тънки контури, напомнящи пера или пух под четката на Пизанело и закрепени с твърдия млечнобял емайл, изобразяващ снежна покривка върху стъклените изделия на Гале.

Скоро дните намаляха и когато влизах в стаята, теменужното небе бе сякаш дамгосано от неподвижния, геометрично правилен, преходен и ослепителен диск на слънцето: напомнящо чудотворно знамение, мистично видение, то се накланяше към хоризонта като надолтарна икона, докато отразените в стъклата на ниските библиотечки от акажу различни части на залива, които мислено нанасях върху дивната картина, от която бяха откъснати, изглеждаха като отделни сцени, нарисувани някога от стар майстор за някое монашеско братство, върху ковчег за реликви, чиито оцелели вратички са изложени една до друга в музейната зала и само въображението на посетителя може да ги подреди върху поставките на иконостаса.

А няколко седмици по-късно, когато се качвах в стаята си, слънцето вече бе залязло. Същата ивица червено небе, която виждах в Комбре над голямата каменна Голгота, когато се връщах от разходка и се канех да сляза преди вечеря в кухнята, се виждаше над морето, плътно и втвърдено като желирано месо, после над студеното вече синьо море, напомнящо кефал, небето розово като сьомгата, която щяхме да си поръчаме след малко в Ривбел, засилваха удоволствието ми, че трябва да облека смокинг, за да отида да вечеряме. Над морето, съвсем близо до брега, се надигаха с усилие наслоени на все по-широки пластове, черни като сажди и същевременно лъскави и плътни като ахат изпарения, тежки дори на вид, по-горните надвиснали почти извън центъра на тежестта на по-долните, които все още ги поддържаха; те като че ли само след миг щяха да увлекат след себе си цялата грамада, извисила се до половината небе, и да се сгромолясат в морето. Един кораб, отдалечаващ се като пътник в нощта, породи у мен същото чувство, което изпитах във влака — на освобождение от необходимостта да заспя и от потискащите ме стени на стая. Впрочем сега не се чувствувах заключеник в моята стая, защото само след един час щях да я напусна и да се кача в каретата. Хвърлих се на леглото и обграден от всички страни с морски изгледи, имах усещането, че лежа в каютата на някой от така близките до мен кораби, които бавно се отдалечаваха в мрака пред удивения ми поглед, подобни на мрачни и безмълвни, но будни лебеди.

Доста често морските изгледи наистина бяха за мен само картини. Забравях, че под багрите им зее пустият плаж, брулен от неспокойния вечерен вятър, който ми бе навял такава тревога при пристигането ни в Балбек. Дори в стаята ми, цял под впечатление на миналите край мен девойки, нямах необходимото спокойствие или безстрастие, за да възприема истински задълбочено красотата. Предстоящата вечеря в Ривбел ме настройваше още по-лекомислено. Мисълта ми, обитаваща в подобни мигове повърхността на тялото ми (щях да го облека така, че да изглежда възможно най-привлекателно за женските погледи, които щяха да се спират на мен в залятия със светлина ресторант), бе неспособна да види зад цвета на предметите тяхната дълбочина и ако не беше безшумният и неуморен полет на дългокрилите и обикновените ластовици, избликнал досам прозореца ми като водоскок, като фойерверк на живота, съчетаващ стрелналите се високо ракети с неподвижната бяла струя на порещите хоризонтално въздуха птици, ако не беше това природно и местно явление, което свързваше пейзажите пред очите ми с действителността, бих могъл да си въобразя, че те са само ежедневно подновявана колекция от картини, излагани произволно там, където се намирам, без непременно да имат някаква връзка със самото място. Веднъж изложба от японски щампи: редом с тънко изрязаното червено и кръгло като луната слънце един жълт облак наподобяваше езеро, а до него стърчаха в профил черни мечове като крайбрежни дървета. Една ивица, оцветена в нежнорозово, каквото не бях виждал от времето на първата ми кутия с бои, набъбваше като придошла река, а лодките, извадени на сухо върху двата й бряга, сякаш чакаха да ги избутат и да ги пуснат във водата. И аз си казвах с пренебрежителния, отегчен и повърхностен поглед на любител или на жена, обхождаща между две светски посещения картинна галерия: „Интересен залез, съвсем различен, но в крайна сметка виждал съм и други, не по-малко нежни и удивителни.“ По-голямо удоволствие ми доставяха вечерите, когато зърнех някой кораб, погълнат и разтворен от хоризонта, до такава степен еднакъв по цвят с него, както в импресионистичните картини, че и материята им изглеждаше еднаква, сякаш предната част и въжата на кораба бяха изрязани от мътносиньото небе, превърнало се в изящен филигран. Понякога океанът изпълваше почти целия ми прозорец и той изглеждаше по-висок поради ивицата небе, отделено в горния край само със синя линия със същия цвят като морето; точно затова ми се струваше, че е пак море и различният цвят се дължи на осветлението. Друг път морето бе изрисувано само в долната част на прозореца, а цялата останала площ бе изпълнена с толкова облаци, струпани един върху друг на хоризонтални пластове, че стъклата на прозореца ми приличаха на „етюд на облаци“, а витрините на библиотечките, отразяващи пак облаци, но в друга част на хоризонта, различно обагрени от светлината, се явяваха сякаш повторение — така любимо на някои съвременни художници — на един и същ светлинен ефект (повторение, издаващо замисъла или специалността на художника), уловен в различни часове на деня и тези многобройни отсенки, фиксирани от изкуството, можеха да бъдат наблюдавани всичките заедно в една и съща стая, като накачени пастели в стъклени рамки. Ако някога върху еднакво сивите небе и море се разливаше изящно лека розовина, пеперудката, заспала в долния ъгъл на прозореца под тази хармония в сиво и розово, по вкуса на Уислър, слагаше като че ли с крилцата си любимия подпис на майстора от Челси. Розовото гаснеше, нямаше вече нищо интересно. Ставах за малко и преди да си легна отново, дръпвах дългите завеси. От леглото си все още виждах ивицата светлина над тях, която постепенно помръкваше и се стесняваше, без да буди в мен ни печал, ни съжаление, че над завесите умира часът, когато обикновено съм на масата, защото знаех, че този ден е по-различен, по-дълъг от полярните дни, прекъсвани от нощта само за няколко минути. Знаех, че чрез метаморфоза на лъчите от какавидата на здрача ще се роди ярката светлина на ресторанта в Ривбел. Казвах си: „Време е“, протягах се в леглото, ставах, довършвах тоалета си. Колко сладостни ми бяха тези безполезни, освободени от всякакво материално бреме мигове, когато изразходвах, докато долу другите курортисти вечеряха, натрупаните сили по време на почивката ми в края на деня само за да избърша тялото си, да облека смокинга, да вържа връзката, да извърша всички тези движения, ръководени от предвкусваното вече наслаждение при мисълта, че ще видя отново срещнатата последния път в Ривбел жена, чието внимание като че ли бях привлякъл, защото стана за миг от масата си, навярно с надеждата, че ще я последвам. С радост се грижех за външния си вид, за да се отдам изцяло и охотно на новия, свободен, безгрижен живот, когато собствената ми колебливост щеше да се опре на увереността на Сен-Лу и щях да избирам между животинските и растителните видове, познати ми от естествената история и доставени от всички краища на света, онези, които, приготвени по най-необичаен начин и тутакси поръчвани от приятеля ми, щяха да подразнят апетита или въображението ми.

А в последните дни преди заминаването ни вече не можех да се прибирам от дигата през трапезарията. Прозорците й бяха затворени, защото навън бе нощ и роякът бедняци и любопитни, привлечени от недостъпния за тях блясък, висяха по светещите плъзгави стени на стъкления кошер като черни гроздове, брулени от острия вятър.

На вратата ми се потропа. Влезе Еме — държал сам да ми донесе списъците на новодошлите.

Преди да си отиде, се почувствува задължен да ми каже, че Драйфус е сто процента виновен.

— Всичко ще излезе наяве, но не сега, а догодина. Каза ми го един господин, който има големи връзки с генералния щаб. Попитах го не възнамеряват ли да разкрият истината още тази година. Той остави цигарата си — продължи Еме, като възпроизведе сцената и поклати глава, вдигнал показалец, както бил сторил неговият познат, който с този жест искал да каже: не можем да искаме толкова много. — „Не тази година, Еме — каза ми той и сложи ръка на рамото ми, — не е възможно, но за Великден — дадено!“ — И Еме ме потупа леко по рамото: — Виждате ли, предавам ви го точно както беше.

Той явно се чувствуваше поласкан от фамилиарността на важната особа, а, от друга страна, искаше да ми даде възможност, при пълно познаване на въпроса, да оценя по-добре доводите му и основанията ни да се надяваме.

Не без леко свиване на сърцето прочетох още на първата страница на списъка на новодошлите: „Симоне със семейството си“. Още в детските ми години в мен дремеха отдавнашни мечти и цялата нежност в сърцето ми, неразличима от него самото, идеше от същество, възможно най-различно от мен. Сега аз още веднъж го извиках на живот посредством името Симоне и спомена за хармонията между младите тела, минали край мен на плажа в спортно шествие, достойно за древността и за Джото. Не знаех коя от девойките беше госпожица Симоне, нито дали изобщо някоя от тях се казваше така, но знаех, че тя ме обича и че благодарение на Сен-Лу скоро ще се запозная с нея. За съжаление той трябваше всеки ден да се връща в Донсиер, тъй като бе получил удължение на отпуската си само при това условие. Мислех си, че ще мога да го накарам да пренебрегне служебното си задължение, като разчитах не толкова на приятелските му чувства към мен, колкото на същата любознателност на човекоизпитател, която толкова често бе подтиквала и мен, без дори да съм видял лицето, за което се говори, само като чуя, че у зарзаватчията има красива касиерка, да се запозная с тази нова разновидност на женската красота. Ала напразно се надявах да възбудя подобна любознателност у Сен-Лу, като му разказах за моите девойки. У него тя бе за дълго парализирана от любовта му към актрисата. Дори ако се събудеше, той би я потиснал, защото бе суеверно убеден, че верността на любимата му зависи от собствената му вярност. Затова ние тръгнахме за Ривбел, без той да ми обещае, че ще се заеме енергично с моите момичета.

В първите дни при пристигането в ресторанта в Ривбел слънцето току-що бе залязло, но беше още светло. В градината на ресторанта не бяха запалили още лампите, дневната жега бе намаляла, утаена сякаш в дъното на съд, около чиито стени прозрачният и тъмен въздух така се бе сгъстил, че изглеждаше едва ли не втвърден, и розовият храст, плъзнал по почернялата стена, прорязвайки я с розови жилки, напомняше растението, което ни се привижда в сърцевината на оникса.

По-късно слизахме от каретата, а често дори тръгвахме от Балбек, ако времето беше лошо и изчаквахме да се оправи, вече по тъмно. Но в подобни дни без униние чувах воя на вятъра, знаех, че той не означава изоставяне на плановете ми и затваряне в стаята, знаех, че в големия салон на ресторанта, където щяхме да влезем под звуците на циганския оркестър, многобройните лампи лесно щяха да победят мрака и студа и весело се качвах до Сен-Лу в двуместната карета, очакваща ни под проливния дъжд.

От известно време твърдението на Бергот, независимо от собствените ми възражения, че съм създаден преди всичко за интелектуални наслади, отново ме обнадеждаваше относно по-късните ми занимания, макар всеки ден да бе опровергавано от досадата, която изпитвах, щом седнех пред масата и се наканех да пиша критическа студия или роман. „В крайна сметка — успокоявах се аз — удоволствието от написването на една хубава страница не е може би безпогрешен критерий при определяне на стойността й. То навярно е допълнително изживяване, често свързано с нея, но отсъствието му не може да я отрече a priori. Може би някои писатели са се прозявали, когато са създавали шедьоври.“

Баба се стараеше да разсее съмненията ми, като ме уверяваше, че ще работя успешно и охотно, ако съм здрав. И тъй като нашият лекар бе сметнал по-разумно да ме предупреди, че здравословното ми състояние е сериозно застрашено, и ми предписа какви предпазни мерки трябва да взема, за да избягна някоя нова криза, аз подчинявах всичките си развлечения на тази цел, смятайки я безкрайно по-важна от тях: да укрепна достатъчно, за да осъществя творбата, която може би нося в себе си, и откакто бях в Балбек, упражнявах строг и постоянен контрол над себе си. Не биха могли да ме накарат да се докосна до чашата кафе, което би ме лишило през нощта от сън, абсолютно необходим за мен, за да не се чувствувам уморен на другия ден. Ала щом пристигнехме в Ривбел, поради възбуждението от новото за мен развлечение, а и защото се намирах в специална зона, където ни въвежда необичайното, след като пререже търпеливо изприданата в продължение на толкова дни нишка, водеща ни към благоразумието, ми се струваше, че утрешният ден никога вече нямаше да настъпи, че не ми предстои да изпълня никакви планове. Точният механизъм на разумния режим, предназначен да ги запази, изчезваше. Когато лакеят посягаше за палтото ми, Сен-Лу ме питаше:

— Дали няма да ви е студено? Може би е по-добре да останете с него, хладно е.

— Не, не — отвръщах аз и може би не усещах студа, но във всеки случай вече бяха съвсем далече от мен и страхът да не се разболея, и мисълта, че непременно трябва да живея, и значението, което отдавах на работата си. Подавах палтото си на прислужника, влизахме в залата под звуците на войнствения марш, изпълнен от циганите, тръгвахме между сервираните маси като по утъпкан път към славата и усещайки в цялото си тяло прилив на жизнерадост и плам под въздействие на звуците на оркестъра, оказващ ни военни почести и посрещащ ни триумфално, без да сме го заслужили, ние прикривахме възбуждението си с важно ледено изражение и вяла походка, за да не подражаваме на певиците на кафене-шантаните, които, след като изпеят бойка мелодия със закачливо съдържание, се връщат тичешком на сцената, дръзки като спечелил победа генерал.

Още с влизането в ресторанта ставах друг човек. Не вече внук на баба, за която се сещах едва на излизане от него, а временен побратим на келнерите, които щяха да ни обслужат. Количеството бира и особено шампанско, които в Балбек не бих достигнал за цяла седмица, макар че за спокойното ми трезво съзнание вкусът на тези напитки безспорно представляваше удоволствие, което обаче лесно можех да пожертвувам, в Ривбел поглъщах само за един час, като при това прибавях, прекалено разсеян, за да усетя вкуса им, и няколко капки порто и давах на цигуларя два луидора, спестявани в продължение на цял месец, за да си купя не си спомнях вече какво. Някои келнери, сновящи между масите, летяха с пълна скорост с блюдо върху протегнатата си напред длан и сякаш единствената цел на препускането им бе да не го изпуснат. И наистина шоколадените суфлета пристигаха на местопредназначенията си, без да бъдат обърнати, а картофите а л’англе — наредени както първоначално около агнешкото от Пойак, макар че при такова галопиране би трябвало да се разбъркат. Направи ми впечатление един много висок келнер, увенчан с великолепни черни коси и с тен, присъщ по-скоро на рядък вид птици, а не на човешкия род той тичаше без отдих и сякаш без цел от единия до другия край на залата и напомняше папагалите ара, изпълващи големите клетки в зоологическите градини с ярките си краски и необяснимото си възбуждение. Скоро гледката се организира — поне за мен — и стана някак по-стройна. Цялата шеметна дейност се подчини на спокоен и хармоничен ритъм. Гледах кръглите маси — те бяха безчет и изпълваха ресторанта, както планетите небето върху старинните алегорични картини. Впрочем някаква неудържима притегателна сила действуваше между тези различни светила и вечерящите край всяка маса бяха вперили очи само към чуждите маси, с изключение на някой богаташ-амфитрион, успял да довлече в ресторанта прочут писател и мъчещ се сега да измъкне от него с помощта на чародейната въртяща се маса незначителни реплики, от които дамите се прехласваха. Хармонията на тези астрални маси не възпрепятствуваше неспирното сноване на безчислените келнери, които, тъй като не бяха седнали като гостите на ресторанта, а прави, се движеха в по-висша сфера. Вероятно един тичаше да донесе предястия, друг вино, трети — допълнителни чаши. Но макар продиктувано от различни основания, вечното им препускане между кръглите маси разкриваше все пак накрая закона за шеметното и същевременно планомерното им движение. Седнали зад грамада от цветя, две уродливи касиерки, погълнати от безконечни пресмятания, приличаха на магьосници, опитващи се да предвидят посредством астрологични изчисления катаклизмите, които ставаха понякога на този небосвод, съответствуващ на представите на средновековната наука.

Съжалявах малко вечерящите, защото си давах сметка, че за тях кръглите маси не са планети и те не могат да раздвоят предметите така, че да ги освободят от обичайния им външен вид и да открият известни аналогии. Те си мислеха, че вечерят с еди-кого си, че яденето ще струва приблизително еди-колко си и че на другия ден ги чака пак същото. И явно бяха съвсем безразлични към шествието млади прислужници, които вероятно нямаха в момента спешна работа и носеха тържествено панерки с хляб. Някои от тях, още юноши, затъпели от шамарите, раздавани им мимоходом от старшите келнери, устремяваха тъжно взор към далечен блян и се развеселяваха само когато някой клиент от хотела в Балбек, където по-рано са служили, ги познаеше, заговореше и поръчаше лично на тях да отнесат шампанското, защото „не е за пиене“, и това поръчение повдигаше самочувствието им. Заслушан в бученето на възбудените си нерви, долавях в него блаженство, независещо от външните обекти, които могат да го предизвикат; най-малкото отместване на тялото ми или на вниманието ми бе достатъчно, за да го изпитам, както при леко притискане на затвореното си око добиваме усещане за цвят. Бях вече пил доста порто и поръчах още не толкова заради предвкусваното наслаждение, което щяха да ми доставят допълнителните чашки, колкото под въздействие на удоволствието от изпитите вече. Предоставих на музиката да го води сама по нотите си и то покорно я следваше. Също като химическо предприятие, което произвежда големи количества вещества, срещани случайно и много рядко в природата, ресторантът в Ривбел събираше едновременно повече жени, будещи у мен надежда за щастие, отколкото случайно срещнатите в течение на цяла година. От друга страна, музиката, която свиреха в него — аранжирани валсове, немски оперети, шлагери — все нова за мен, беше самата тя един вид витаещо във въздуха увеселително заведение, по-опияняващо от другото. Защото всеки музикален мотив, своеобразен като жена, не запазваше, както би сторила тя, само за някой облагодетелствуван сладострастната тайна, заложена в него, а ми я предлагаше, поглеждайки ме крадешком, пристъпваше към мен с капризна или нагла походка, спираше ме, галеше ме, сякаш внезапно бях станал по-прелъстителен, по-могъщ или по-богат, обаче на мен наистина ми се струваше, че този вид музика е жестока, защото всяко безкористно чувство към красотата, всякакъв проблясък на интелект й са непознати. За нея съществува единствено физическото наслаждение, а то е най-безпощадният, най-безизходният ад за ревнивия клетник, който си представя под нейно въздействие, че любимата му го вкусва с някой друг и че то е единственото нещо на света, което има значение за тази жена, изпълваща цялото му съзнание. Но докато повтарях полугласно изпълняваната мелодия и й връщах нейната целувка, особеното сладострастие, което тя ми предаваше, ми стана така скъпо, че бих напуснал родителите си, за да тръгна подир нея в странния мир, който тя строеше в невидимото, очертавайки контурите му ту с нега, ту с плам. Макар подобно наслаждение да не повишава стойността на човека, когото спохожда, защото е лично негово, и макар всеки път, когато някоя жена ни е забелязала и харесала, тя да не знае дали в този миг не вкусваме подобно съкровено и субективно блаженство и затова то е безсилно да промени дори и най-малко отношението й към нас, аз се чувствувах все по-обаятелен, направо неотразим. Струваше ми се, че любовта ми не може да бъде отблъскваща или смешна, че притежава вълнуващата красота и очарованието на музиката, която е един вид благоприятна среда и в нея любимата ми и аз ще се срещнем, почувствували се внезапно близки.

Ресторантът не се посещаваше само от леконравни жени, но и от най-изтънчени светски хора, които идваха да пият чай към пет часа или даваха богати вечери. Чай сервираха в дълга и тясна остъклена галерия, съединяваща фоайето с ресторанта и водеща с градината, от която я деляха освен няколкото каменни колони и високите тук-там отворени прозорци. Затова в нея не само вееше от всички страни, но от време на време тя биваше заливана от ослепителна слънчева светлина и почти не можеха да се различат пиещите чай жени, насядали около наредените две по две масички по цялата дължина на тясното гърло на бутилка. Тоалетите им така проблясваха при всяко тяхно движение, докато пиеха чай или се поздравяваха една друга, че галерията приличаше на водоем или кош, в който рибарят е пуснал уловените лъскави риби и те, наполовина извън водата и окъпани от слънцето, блещукат пред погледа на зрителя с разноцветните си преливащи отсенки.

Няколко часа по-късно в залата, където естествено сервираха вечерята, запалваха лампите, макар навън да бе още светло и посетителите виждаха пред себе си в градината редом с дървените беседки, прибулени в здрача като бледи вечерни призраци, беседките от жив плен със синкаво зеленикави клонки, пронизвани от последните слънчеви лъчи, и те им се струваха от осветената зала, където вечеряха, не вече обвити в искряща влажна мрежа както дамите, пиещи чай късно следобед в светлосиния златист коридор, а като растения в бледозелен огромен аквариум със свръхестествено осветление.

Гостите ставаха от масата и ако докато траеше вечерята, макар през цялото време да гледаха участниците в друго някое угощение, като ги разпознаваха или разпитваха кои са, все пак бяха неразривно споени един с друг на своята маса, силата на привличане, задържаща ги около случайния им домакин, отслабваше, когато отиваха да пият кафе в същия коридор, където следобед се сервираше чай. Често се случваше при преминаването на дадена група да се откъснат за миг отделни частици, подали се на прекалено силното привличане на конкурентната маса, като мястото им се запълваше от господа или дами, отбили се да поздравят свои приятели, преди да се върнат при другите с думите:

— Трябва да отида при господин X, тази вечер съм негов гост.

През тези минути оставахме с впечатлението, че два букета разменят някои свои цветя. После и коридорът се изпразваше. Често, тъй като и след вечеря навън още бе светло, не запалваха лампите в него; отвъд високите прозорци надвисваха клони на дървета и той напомняше алея в сенчеста тъмна градина. Понякога в сумрака оставаше по-дълго на масата някоя жена. Когато прекосявах една вечер галерията, за да изляза навън, забелязах красивата принцеса Люксембургска в непозната на мен компания. Свалих шапка, без да се спирам. Тя ме позна и ми кимна с глава усмихната. Високо над поздрава й, излъчени сякаш от самия жест, отекнаха мелодично няколко думи, отправени към мен — „Добър вечер“ и още нещо, — не за да се спра, но като словесно допълнение на кимването й. Не долових думите, само гласът й прозвуча така нежно и ми се стори така модулиращ, сякаш в тъмните клони запя славей.

Ако на Сен-Лу му хрумнеше да завърши вечерта с група приятели, които бяхме срещнали, и решеше да отиде с тях в казиното на някой съседен плаж, като ми предоставяше каретата си, аз заповядвах на кочияша да кара колкото може по-бързо, за да съкратя миговете, когато, останал сам със себе си, се отърсвах от сковалата ме временно пасивност, защото никой нямаше да ме освободи от необходимостта да набавям сам на чувствителността си нови емоции, каквито получавах наготово от другите, щом дойдех в Ривбел. Евентуалното сблъскване с насрещна кола по пътеките, където имаше място само за една и беше тъмно като в рог, неустойчивата ронлива почва на стръмния бряг, близостта с отвесно спускащия се към морето откос — нищо от всичко това не срещаше в мен минималното усилие, необходимо, за да доведе до съзнанието ми представата за опасност и страха от нея. Защото също както не желанието да се прочуем, а навикът към трудолюбие ни дава възможност да създадем някоя творба, не приятното настроение в настоящия миг, а разумните разсъждения в миналото ни помагат да съхраним бъдещето. А още с идването си в Ривбел аз захвърлях надалеч патериците на разсъдъка и на самоконтрола, които помагат на слабата ни воля да не се отбива от правия път, и изпадах в плен на душевна атаксия. Алкохолът, изопнал нервите ми до крайност, придаваше на изживяваните мигове особена ценност и очарование, но те не ме правеха по-годен или по-готов да ги браня, защото, карайки ме да ги предпочитам хиляди пъти пред всичко останало в живота ми, екзалтираното ми състояние ги поставяше извън него. Бях затворен в настоящето, подобно на героите, на пияниците. Временно затъмнено, миналото ми не хвърляше вече пред мен сянката си, която ние наричаме наше бъдеще; поставяйки целта на живота ми не вече в осъществяване мечтите на това минало, а в блаженството на настоящия миг, аз не виждах по-далеч от него. Така че по силата на противоречие — всъщност само привидно — точно в момента, когато изпитвах изключително наслаждение, когато чувствувах, че животът ми може да протече щастливо, точно когато той би трябвало да има най-висока цена за мен, освободен от грижите, с които ме е обременявал, без колебание го излагах на случайна злополука. Всъщност аз просто събирах само в една вечер безгрижието, което за другите хора е размито в цялото им съществуване, като всекидневно поемат, без да е необходимо, риска да пътуват по море и да се разхождат със самолет или автомобил, докато в дома им ги чака същество, което не би могло да понесе смъртта им, или когато завършването на книга, чието излизане е единственият смисъл на живота им, зависи от лесно уязвимия им мозък. Така че, когато прекарвахме вечерите си в ривбелския ресторант, ако някой бе дошъл с намерение да ме убие, тъй като за мен бяха вече нереално далеч баба, бъдещият ми живот, книгите, които трябваше да напиша, тъй като изцяло бях запленен от уханието на седналата на съседната маса жена, от любезния главен келнер, от валса, тъй като се бях слял с изживяването на настоящия миг, цял се бях побрал в него и нямах друга цел, освен да го запазя, бих умрял впит в него, бих се оставил да ме заколят, без да окажа съпротива, без да помръдна, пчела, замаяна от тютюневия дим, нехаеща да съхрани събрания мед и да се върне в кошера.

Трябва да отбележа, че омаловажаването на най-важните неща в противовес на засилването на възторжеността ми, не отмина и госпожица Симоне и нейните приятелки. Запознаването ми с тях сега ми се струваше лесно, но не особено вълнуващо, защото единствено усещанията ми в този миг, благодарение на изключителната си сила, на радостта, породена от най-незначителните им отсенки, както и от самата им продължителност, имаха значение за мен. Всичко останало — родители, работа, развлечения, балбекски девойки, тежеше колкото морска пяна, носена безспир от вятъра, съществуваше само доколкото бе свързано с тази вътрешна сила. Опиянението осъществява за няколко часа субективния идеализъм, чистия феноменализъм. Всичко се превръща в привидност и съществува само в зависимост от нашето върховно „аз“. Това не ще рече, че в подобно състояние не може да оцелее истинската любов, ако действително сме влюбени. Обаче ние ясно съзнаваме, както ако попаднем в нова среда, че непознати въздействия са изменили измеренията на това чувство и не можем вече да гледаме по същия начин на него. Откриваме в себе си тази любов, но тя се е изместила, не тегне вече над нас, задоволява се с усещането, което й дава настоящето, усещане достатъчно и за нас, защото не се интересуваме от нищо извън онова, което става в момента. За съжаление, коефициентът, променящ по този начин стойностите, е валиден само в часа на опиянението. Хората, загубили всякакво значение в очите ни, и които сме готови да духнем като сапунени мехури, утре ще си възвърнат цялата тежест; отново ще се наложи да се заловим с работата, която ни се е струвала безсмислена. Нещо повече: утрешната математика, същата като вчерашната, с чиито проблеми неминуемо ще трябва да се преборим, ни ръководи дори в подобни часове, само че без ние да съзнаваме. Ако до нас се намира добродетелна или неприязнено настроена жена, това, което предния ден ни се е струвало така трудно — да й се понравим, — сега ни изглежда милион пъти по-лесно, без всъщност да е така, защото ние сме се променили само за собствените си очи, за мисловния си взор. И тя е точно толкова недоволна в този миг, загдето сме си позволили да се държим свойски с нея, колкото ще бъдем недоволни самите ние на следващия ден, загдето сме дали сто франка на хопа, и то поради една и съща причина, само че дошла за нас със закъснение — трезвата мисъл.

Не познавах нито една от жените, които срещах в Ривбел и понеже бяха част от опиянението ми, също както отраженията са част от огледалото, те ми се струваха хиляди пъти по-желани от все по-малко реалната госпожица Симоне. Една млада самотна и тъжна блондинка, със сламена шапка, украсена с полски цветя, ме погледна замечтано и тутакси ми се стори привлекателна; после това се случи с друга, с трета. Най-сетне дойде ред на една брюнетка с ослепителен тен. Сен-Лу за сметка на мен познаваше почти всичките.

Преди да срещне сегашната си любовница, той наистина така се бе подвизавал в тесния кръг на гуляйджиите, че от всички жени, вечерящи това лято в Ривбел, повечето попаднали там случайно, едни, защото бяха дошли на море, други, за да срещнат бивш любовник, трети, за да се опитат да си намерят нов; нямаше почти нито една, която да не познава и с която той или приятелите му да не бяха прекарали поне една нощ. Сен-Лу не ги поздравяваше, ако бяха с някой мъж, а те, макар и да го гледаха повече, отколкото когото и да е другиго, защото се носеше славата, че е безразличен към всички жени, освен към своята актриса, и това му придаваше особено обаяние в техните очи, се преструваха, че не го познават.

Една от тях шепнеше:

— Това е младият Сен-Лу. Изглежда, че все още е влюбен в оная пуйка. Това се вика любов! Какъв красавец! Според мен няма равен! И колко е шик! Какви късметлийки са наистина някои жени! И джентълмен във всяко отношение. Познавах го добре, когато живеех с д’Орлеан. Двамата бяха неразделни. Какъв женкар беше Сен-Лу тогава! А сега е неузнаваем. Не й изменя. Ех, потръгна й, не може да се отрече. А се питам какво толкова намира в нея. Трябва да е все пак рядък рапон. Краката й са лапатури, мустаци на американец и мръсно бельо! Мисля, че най-бедната работничка не би сложила гащите й. Погледнете само очите му, за такъв мъж и в огъня да скочиш! Шт, не казвай нищо, позна ме, смее се, че как не, толкова добре се познавахме. Достатъчно е да му споменат името ми.

Улавях съучастнически погледи между тях и него. Искаше ми се да ме запознае с тези жени, за да мога да поискам да се срещна с тях и те да се съгласят, дори и ако после не съм в състояние да отида. Иначе лицата им щяха завинаги да останат в паметта ми, лишени от най-съществения елемент, забулени сякаш с воал, елемент, който ги отличава от всички други женски лица, който не можем да си представим, ако не сме го видели, и който се появява само в погледа, отправен към нас в знак, че не отхвърлят желанието ни и обещават да го утолят. И все пак, дори лишени от този елемент, лицата им имаха много по-голяма стойност за мен от лицата на жени, известни с добродетелите си, и не ми се струваха плоски, некриещи нищо зад себе си, елементарни и безжизнени. Навярно аз не ги виждах такива, каквито ги виждаше Сен-Лу, чиято памет възкресяваше под безразличието (за него привидно) на неподвижното лице, преструващо се, че не го познава, или под баналния поздрав, който би могъл да бъде отправен към всеки случаен познат, страстна уста и притворени очи под разпуснатите коси — цялата красноречива сцена, подобна на картините, които художниците скриват зад някое благопристойно платно, за да заблудят обикновените посетители. Естествено, лицата им си оставаха затворени за мен, защото нищо от моето същество не бе проникнало в една или друга от тези жени и тя нямаше да го отнесе със себе си по незнайните пътища, които ще извърви през живота си. Не беше малко все пак да зная, че техните лица се отварят. Това им придаваше ценност, каквато не бих открил в тях, ако бяха само красиви медали, а не медальони, под които се крият любовни спомени. Колкото до Робер, несвъртащ се на едно място, прикриващ с усмивка на придворен нетърпението си да действува като воин, докато го разглеждах внимателно, заключих, че сигурно и предците му са имали същото мъжествено, изсечено във форма на триъгълник лице, подхождащо повече на страстен стрелец с лък, отколкото на изнежен, образован младеж. Под тънката кожа прозираше дръзка структура, феодална архитектоника. Главата му напомняше кула на старинен замък, чиито неизползувани вече назъбени стени още стърчат, а вътрешността е приспособена за библиотека.

Докато се прибирах в Балбек, си повтарях безспирно и почти несъзнателно по адрес на някоя от тези жени, на която той ме бе представил: „Каква дивна жена!“ — както си тананикаме припев. Разбира се, това възклицание беше плод на нервна възбуда, а не на трайна преценка. И все пак, ако имах в себе си хиляда франка и ако някой бижутерски магазин бе още отворен, бих купил на непознатата жена пръстен. Когато нашият живот протича в твърде различни плоскости, налага се да не се скъпиш, да се себеотдаваш на хора, които утре вече ще са ти безинтересни. Но ти си длъжен да отговаряш за изречените вчера думи.

В такива вечери се прибирах по-късно и, влизайки в стаята, вече не враждебна към мен, с удоволствие се излягах в леглото, а между другото, когато пристигах, се опасявах, че в това легло ще ми бъде неудобно, умореното ми вече тяло диреше в него подкрепа; отначало бедрата, после раменете, после гърбът ми се стремят с всяка своя точка така плътно да се изтегнат на чаршафа, все едно моята умора е скулптор и й се приисква да смъкне отливка от цялото ми тяло. Но да заспя така и не можех, чувствах, че настъпва утрото; нито спокойствие, нито здраве вече не усещах в себе си. При мисълта, че ги загубих завинаги, ме обзе отчаяние. За да се върнат при мен, ми е нужен дълъг сън. А ако все пак задрема, след два часа все едно ще ме е разбудил симфоничен концерт. И изведнъж заспах, пропаднах в онзи тежък сън, който отваря за нас възвръщането на младостта, възраждането на отминалите години, изгубените чувства, безумните мечти, развъплътяването и преселението на душите, възкръсналите мъртъвци, отстъплението към низшите царства на природата (казват, че често виждаме в съня си животни, но почти винаги забравят, в насън ние самите сме животни, лишени от разума, хвърлящ върху предметите светлина на достоверност; насън зрелището на живота се представя пред нас като смутно видение, което ежеминутно се поглъща от забвението, поради което предшестващата реалност се разтича преди появата на новата, както в магическия фенер при смяната на стъклата едно изображение угасва преди появата на следващото) — все тайни, които като че ли за нас са неведоми и в които на практика биваме посвещавани почти всяка нощ, както и в другата велика тайна — тайната на унищожението и възкресението. Ставайки все по-разсеян поради това, че ривбелската вечеря е лошо сварена, последователно изплъзващото се осъзнаване на провалите в моето минало ме преобразяваха в същество, за което най-висшето щастие би било да срещне Льогранден, с когото току-що разговарях насън.

После собственият ми живот биваше изцяло закрит от нов декор, какъвто поставят на авансцената, докато сменят обстановката, и на чийто фон други актьори изпълняват междувременно едноактна забавна пиеса, скечът, в който аз участвувах, беше в духа на източните приказки: забравил бях напълно и миналото, и себе си поради този извънредно близък нов декор. Бях само действуващо лице, което налагат с тояга и подхвърлят на различни изтезания, без да ми е ясно защо: всъщност задето бях пийнал повечко порто. Внезапно се събуждах и осъзнавах, че не съм чул симфоничния концерт, толкова дълго бях спал. Беше следобед, разбирах по часовника, след няколко опита да се надигна, отначало неуспешни и последвани от отпускане върху възглавницата и кратки унасяния като след дълбок сън или виене на свят, независимо дали от вино или от неотдавнашна болест. Впрочем още преди да погледна часовника, бях сигурен, че е минало пладне. Предната вечер бях изпразнено, безтегловно същество (и тъй като е необходимо да си лежал известно време, за да си в състояние да седнеш, и да си се наспал, за да можеш да мълчиш), все се движех и устата ми не спираше, бях лишен от консистентност и от гравитационен център, запратен в простора с усещането, че този безрадостен полет може да ме отнесе чак до луната. Между другото, ако по време на съня ми очите ми не бяха установили колко е часът, тялото ми бе съумяло да го определи: то бе измерило времето не по видимия циферблат, а по постепенното нарастване на възстановените ми сили: то работеше като мощен часовников механизъм и на равни интервали отпращаше от мозъка към другите си части, където се натрупваха силите ми, чак до коленете, неначенатия им обилен запас.

Ако е вярно, че някога морето е било нашата жизнена среда и че наново трябва да потопим кръвта си в него, за да възстановим силите си, същото важи и за забравата, за мисловното ни небитие. Имаме чувството, че няколко часа сме били извън времето, но натрупаните и неизразходвани през това време сили го измерват със своето количество така точно, както топузът на стенния часовник или сипещите се купчинки пясък. Не можем да прекъснем лесно подобен сън, както и продължителното безсъние, защото всичко на този свят се стреми към дълготрайност, и ако наистина някои наркотици ни приспиват, дългото спане е още по-силен наркотик, след който с голяма мъка се пробуждаме. Като моряк, виждащ ясно кея, на който ще привърже лодката си, все още люшкана обаче от вълните, и аз възнамерявах да погледна часовника и да стана, но тялото ми час по час отново потъваше в съня. Приземяването беше трудно и преди да се надигна, за да взема часовника и да съпоставя неговото време с онова, което ми сочеше насъбралата се енергия в уморените ми нозе, още два-три пъти се отпусках на възглавницата.

Най-сетне виждах ясно: два часът следобед! Позвънявах и тутакси отново се унасях в сън, този път сигурно неизмеримо по-продължителен, ако съдех по усещането на отмора при събуждането и по впечатлението, че е изминала безкрайно дълга нощ. А ме събуди Франсоаз, влязла след повикването ми. Този втори сън, сторил ми се по-дълъг от първия, бе траял само половин минута.

Баба отваряше вратата ми и аз я питах за семейство Льогранден.

Слабо би било, ако кажа, че спокойствието и здравето се бяха върнали при мен — те не само бяха далеч от мен предната вечер, но и цялата нощ трябваше да се боря срещу течението, — сега ги усещах до себе си, нещо повече, те бяха вътре в мен. Мислите ми още веднъж бяха заели местата си в определени, все още болезнени точки в изпразнената ми глава, която един прекрасен ден щеше да се пръсне и завинаги да ги изгуби, и пак подновяваха съществуването си, което, уви, досега не бяха съумели да оползотворят. Още веднъж се бях избавил от една безсънна нощ, от потопа и от крушението на нервните кризи. Не се плашех вече от всичко онова, което ме застрашаваше предната вечер, когато не си бях дал отдих. Пред мен се разкриваше нов живот; без да се помръдна, защото все още се чувствувах отпаднал, макар добре разположен, аз се наслаждавах с радост на умората си. Тя бе разединила и разчупила костите на краката и на ръцете ми, усещах ги струпани пред мен, готови да се съединят отново, и аз щях да ги върна по местата им само като запея като архитекта от баснята.

Изведнъж си спомних младата блондинка с тъжно лице от ресторанта в Ривбел, която бе спряла за миг поглед върху мен. Същата вечер много други ми се бяха понравили, но сега тя единствена изплува от глъбините на паметта ми. Струваше ми се, че съм й направил впечатление, очаквах някой келнер от Ривбел да ми съобщи нещо от нейно име. Сен-Лу не я познаваше и смяташе, че е порядъчна. Трудно би било да я видя, да се срещам редовно с нея, но бях готов на всичко, за да го постигна, мислех само за нея. Философията се занимава често със свободата и необходимостта на действията ни. Едва ли има по-малка проява на свободна воля от случаите, когато съзнанието е в покой и някаква подемна сила, потискана, докато то е дейно, изтиква нагоре отделен спомен, изравнен с другите дотогава под натиска на разсеяността, и той изплува на повърхността, защото, без да си даваме сметка, включва в себе си повече очарование, отколкото другите и това ни става ясно цяло денонощие по-късно. А може би същевременно няма и по-свободен волеви акт, защото все още не е свързан с привичка, с онзи вид умствена мания, която съдействува в любовта за безспирното възраждане на само един-единствен човешки образ.

Това се случи точно на другия ден, след като бях видял прекрасното шествие на девойките на фона на морето. Разпитах няколко летовници от хотела, които почти всяка година идваха в Балбек. Не можаха да ме осведомят. Една снимка по-късно ми обясни защо. Кой би могъл да познае в тези момичета, едва-що, но все пак излезли вече от възрастта, когато се променяме така коренно, безформената и пленителна, още съвсем детска само до преди няколко години група момиченца, насядали в кръг върху пясъка край някоя палатка? Неясно бяло съзвездие, в което дори и да различахте две по-блестящи очи, лукаво личице, руси коси, тутакси бихте ги отново загубили и слели едни с други сред разплутата млечнобяла мъглявина.

Сигурно в тези още не много далечни години не впечатлението от групата, както за мен предния ден, когато тя за пръв път изникна пред очите ми, а самата група бе забулена в неяснота. Тогава тези деца са били още много малки, а в този първичен стадий на развитие, когато личността не е наложила още своя отпечатък върху лицето на всяко от тях, подобно на първичните организми, при които индивидът не съществува сам за себе си, а като част на колонията полипи, те са се притискали едно до друго. От време на време някое е събаряло на земята съседчето си и тогава луд смях — единствена проява на личен живот — е разтърсвал едновременно всичките, като заличавал и смесвал неопределените им разкривени лица в един-единствен искрящ и тръпнещ грозд. На старата снимка — те ми я подариха по-късно и аз я запазих — детската им компания се състои вече от същия брой фигуранти, както по-късно девическото им шествие. Чувствува се, че още тогава са образували на плажа своеобразно петно, привличащо погледите, но е невъзможно да се разпознаят поотделно освен с известно умствено усилие, като се отчетат всички възможни метаморфози през юношеството до предела, когато окончателните форми предявят права на друга личност, която също трябва да отъждествим и чието красиво лице, понеже съвпада с високия ръст и къдравите коси, е било може би някога разкривената сърдита гримаса на снимката. И тъй като поради големите промени за толкова кратко време физическите отличителни белези на всяка девойка бяха много несигурен критерий, а освен това общите им едва ли не колективни черти са били ярко изявени още тогава, понякога и на най-добрите им приятелки се случваше да ги сбъркат една с друга на тази снимка и в крайна сметка съмнението можеше да се разсее само благодарение на някой придатък в облеклото, който една от тях бе сигурна, че е носела, за разлика от другите. Още от онези дни, така различни от деня, когато ги видях на дигата, така различни, но и така близки — те пак избухваха лесно в смях, както можах да се убедя предния ден, само че не на пресекулки и почти безпричинно като децата, спазмодично разтоварване, заставящо ги час по час да навеждат рязко глави, подобно на лелките във Вивон, които се пръсваха и изчезваха, за да се съберат пак там след миг. Сега лицата на девойките се владееха, очите им бяха устремени към преследваната цел и само защото първото ми впечатление беше колебливо и плахо, можах да слея, както бяха сторили някогашният им смях и старата снимка, в неразграничимо цяло спорите, придобили днес индивидуален облик и откъснали се от бледата мадрепора.

Безспорно неведнъж, минеха ли красиви девойки край мен, се заричах пак да ги видя. Обикновено те не се появяваха повече. Пък и паметта, забравяща бързо за съществуването им, мъчно би могъл да възстанови чертите им. Очите ни сигурно не биха ги разпознали, пък и междувременно край нас са минали други девойки, които също няма да видим никога вече. Друг път обаче, и точно така стана с малката безочлива тайфа, случайността ги навира пред очите ни. Тази случайност тогава ни се струва благоприятна, защото долавяме в нея зачатък на организиране, на усилие с оглед уреждането на живота ни. Благодарение на нея става постижима, неизбежна, а понякога (след известно прекъсване, което ни обнадеждава, че ще забравим) и жестока натрапчивостта на нечий образ, така че по-късно ще си въобразим, че ни е било предопределено да се вперим в него, че без тази случайност още съвсем в началото сме можели да го забравим лесно като толкова други.

Сен-Лу скоро щеше да си замине. Не бях срещнал повторно девойките на плажа. Следобед той се мярваше толкова за кратко в Балбек, че не можеше да се занимава с тях и да се опитва да се запознае с оглед на мен. Вечер беше по-свободен и продължаваше да ме води в Ривбел. В подобни ресторанти, както в обществените градини и във влаковете срещаме хора, скрити зад най-обикновена външност, чието име ни смайва; ако запитаме случайно кои са и узнаем, че не са безобидни хорица, както сме предполагали, а най-малкото министърът или херцогът, за които толкова често сме слушали. Два-три пъти вече в ресторанта в Ривбел Сен-Лу и аз видяхме да влиза, когато всички други се разотиват, висок, атлетически сложен мъж, с правилни черти и посивяла брада, загледан замислено и настойчиво в празното пространство. Когато попитахме една вечер собственика кой е този неизвестен и самотен късен посетител, той се изненада.

— Как? Нима не познавате прочутия художник Елстир?

Суан бе споменал това име пред мен, но никак не можех да си спомня по какъв повод. Ала празнотите в спомените ми, подобно на пропуснатите думи при четене, често създават не неувереност, а преждевременна увереност.

— Приятел на Суан — заявих аз на Сен-Лу, — много известен и много ценен художник.

Тутакси у двама ни пробягна като тръпка мисълта, че Елстир е голям художник, знаменитост, после, че ни смесва с другите посетители и не подозира с какъв възторг мислим за таланта му. Навярно, ако не бяхме на морето, нямаше да ни бъде толкова непоносимо той да няма представа нито за възхищението ни, нито че познаваме Суан. Но все още на възраст, когато възторгът не умее да остане безмълвен, и водейки временно живот, в който инкогнито гнети, ние написахме писмо до Елстир от името на двама ни, в което му разкривахме в младите посетители, седнали на няколко крачки от него, двама страстни почитатели на таланта му, приятели на близкия му приятел Суан, и същевременно го молехме да ни разреши да му изкажем почитанията си. Един келнер се нае да отнесе посланието ни на знаменития художник.

Може би по това време Елстир не беше още толкова прочут, колкото твърдеше собственикът на заведението и колкото стана само след няколко години. Ала той е бил един от първите посетители, докато ресторантът бил още един вид ферма, и довел със себе си цяла колония художници (те впрочем се преселили другаде, щом фермата, в която се хранели на открито под обикновен навес, се превърнала в средище на елегантен свят). Самият Елстир идваше в момента в Ривбел само защото жена му, с която живееше наблизо, бе заминала. Но голямото дарование, дори когато още не е признато, неминуемо среща възхищение и собственикът на бившата ферма можеше да го долови във въпросите на не една дошла в Ривбел англичанка, жадна да узнае как живее Елстир, както и в многото писма от чужбина, които той получаваше. Собственикът на ресторанта бе забелязал още, че Елстир не обича да го безпокоят, когато работи, че става нощем и завежда младия си модел да му позира гол на морския бряг при пълнолуние, а когато в една картина на Елстир разпозна дървения кръст, забит в края на градчето, той си каза, че толкова усилия явно не са отишли на вятъра и че възхищението на туристите е оправдано.

— Същият кръст, няма лъжа — повтаряше той смаян. — Ето ги и четирите му части! Ах, той наистина си дава голям труд!

И той се замисли: ами ако малкият „Изгрев над морето“, който Елстир му подари, се окаже цяло състояние?

Ние видяхме как Елстир прочете нашето писмо, как го прибра в джоба си, довърши вечерята, помоли да му подадат нещата, после стана от масата, а ние, уверени, че сме го оскърбили с отношението си към него, и искахме, и се бояхме незабележимо да си отиде. Нито за миг не се замислихме над, както изглеждаше, най-важното — над това, че нашият възторг пред Елстир, в чиято искреност на никого не позволихме да се усъмни, който се проявяваше в това как тежко дишахме, очаквайки отговор, и който би могъл да ни задължи да се одързостим на трудна крачка, на какъвто и да е подвиг, ако това би било необходимо за един велик човек — нашият възторг не беше такъв, какъвто си го представяхме — като преклонение на почитатели: нали все пак нищо от работите на Елстир не сме видели; възторженото чувство извикваше у нас абстрактната представа за „великия художник“, а не за неговото, непознато за нас, творчество. Това беше по същество безсъдържателно преклонение, сиреч като нещо свързано с детството, подобно на органи, отмиращи с израстването, а ние все още бяхме деца. В това време Елстир вече приближи вратата, после се обърна и се насочи към нас. Обхвана ме блажен ужас, какъвто няколко години по-късно нищо не може предизвика у мен, понеже социалните привички няма да допуснат даже мисълта, че може да се появят толкова странни поводи за такова странно вълнение, за които с напредването на възрастта нашата способност отслабва.

Елстир седна на нашата масичка, но колкото и да се опитвах да върна нещо в разговора нещо за Суан, той нищо по тази тема не отговори. Аз реших, че той не го познава. Но ме покани в своето балбекско ателие — без да покани Сен-Лу, — където, струва ми се, не би могла да има достъп без препоръка от Суан, бидейки в дружески отношения с Елстир (ние сме склонни да подценяваме значимостта на ролята, която безкористните чувства играят в живота) и колко бях задължен от няколко казани от мен думи, от които Елстир направи извод, че обичам изкуството. Той беше дотолкова по-любезен с мен, отколкото със Сен-Лу, доколкото любезността на Сен-Лу беше по-висока от приветливостта на някой дребен буржоа. В сравнение с вниманието на един голям художник любезността на един благородник, колкото и да е обаятелна, изглежда театрална, престорена. Сен-Лу се стараеше да се хареса, Елстир обичаше да дава, да се раздава. Той би дал с радост всичко, което притежаваше — идеи, творби и другите неща, които ценеше много по-малко, — на човек, който би го разбрал. Но по липса на поносима среда около себе си живееше уединено, проявяваше необщителност, която за светските хора беше поза и лошо възпитание, за властта — неблагонадеждност, за съседите — лудост, а за роднините му — себичие и горделивост.

И навярно отначало той си е мислел с удоволствие, дори в усамотението си, че посредством творбите си се обръща от разстояние към хората, които не са го оценили или са го оскърбили, и че те ще си съставят по-добро мнение за него. Може би тогава е живеел сам не от равнодушие, а от любов към другите хора, и както аз се бях отказал от Жилберт, за да изглеждам някой ден по-привлекателен в нейните очи, той предназначаваше творчеството си за някои хора като един вид връщане към тях, при което те ще го обикнат, ще му се възхищават и ще разговарят за него, без да го виждат отново. Отказът ни от нещо — независимо дали става дума за болен, за монах, за човек на изкуството или за герой — невинаги е цялостен още в началото, когато вземаме решение с предишната си душа, преди да сме изпитали върху себе си неговото въздействие. Но дори ако е искал да твори за няколко души, докато е бил отдаден на творчеството си, той е живял за себе си, далеч от обществото, към което бе станал безразличен; свикнал със самотата, той я бе обикнал, както се случва с всичко по-значимо: отначало се плашим, защото чувствуваме, че то е несъвместимо с по-незначителните неща, на които държим и от които то не толкова ни лишава, колкото ни откъсва. Докато не сме го опознали, единствената ни грижа е да разберем доколко можем да го съгласуваме с някои удоволствия, които престават да бъдат удоволствия, след като го опознаем.

Елстир не се задържа дълго на масата ни. Възнамерявах да отида в ателието му още същата седмица, но на следващия ден отидохме с баба до края на дигата към скалистия бряг на Канапвил и на връщане, на ъгъла на една перпендикулярна на плажа уличка, се разминахме с едно момиче със стикове за голф в ръка, което, навело глава като добиче, подкарано против волята си към обора, крачеше пред една властна особа, вероятно неговата или на някоя негова приятелка „англичанка“, която приличаше на портрета „Джефри“ от Хогарт, с толкова червено лице, сякаш любимото й питие беше не чай, а по-скоро джин, с посивели, но гъсти мустаци и полепнал по тях тютюн. Девойката пред нея приличаше на момичето от малката тайфа с неподвижното бузесто лице и засмени очи под черното кепе. И то носеше черно кепе, но ми се стори по-хубаво от другото, с по-прав нос и по-широки и месести ноздри. Освен това — онова момиче ми се бе сторило гордо и бледо, а това приличаше на укротено дете с розово лице. И все пак, тъй като тикаше подобно колело и носеше пак ръкавици от еленова кожа, реших, че може би го виждам различно, защото го гледам под друг зрителен ъгъл и друга обстановка. Малко вероятно бе в Балбек да има още едно момиче с толкова подобно все пак лице и със същите особености в облеклото. То хвърли бърз поглед към мен. Следващите дни, когато виждах малката компания на плажа, а и по-късно, когато се запознах с целия й състав, никога не добих пълната увереност, че коя да е от девойките, дори тази, която най-много й приличаше, девойката с колелото, бе същата, която видях вечерта на ъгъла на онази улица в края на плажа и която почти не беше, но все пак беше малко по-различна от участничката в шествието на дигата.

Още този следобед, макар предишните дни мисълта ми да беше заета главно с високото момиче, почнах да обръщам внимание и на момичето със стиковете за голф, предполагаемата госпожица Симоне. Тя често се спираше посред другите и принуждаваше приятелките си — ползуваше се явно с авторитет — също да спрат. Така я виждам и сега, спряла за миг, с блестящи очи под черното кепе, откроена като на екран върху морето зад нея и отделена от мен от прозрачно лазурно пространство — изтеклото оттогава време, — първоначален образ, съвсем изтънял в паметта ми, желан, търсен, после забравен и отново намерен, образ, който често съм проектирал в миналото, за да мога да кажа за девойката в стаята ми: „Това е тя!“

Но може би все още най-много ми се искаше да се запозная с момичето с възрозово лице и зелени очи. Впрочем, която и от тях да предпочитах да срещна в даден ден, останалите ми стигаха, за да ме развълнуват, а желанието ми, дори местещо се от една на друга, успяваше, както в първия ден неясното ми впечатление, да ги обедини, да ги превърне в мъничкия отделен свят с общо съществуване, който те навярно се стремяха да създадат, и ако се сприятелях с някоя от тях, бих проникнал подобно на изтънчен езичник или правоверен християнин сред варварите — в подмладяващата им среда, където царяха здраве, безгрижие, сладострастие, жестокост, липса на интелектуални интереси и жизнерадост.

Разказал бях на баба за срещата ми с Елстир и тя се радваше, че приятелството с него може да ме обогати интелектуално, но според нея бе грозно и невъзпитано, че досега не съм се отзовал на поканата му. Ала аз мислех само за малката тайфа и понеже не бях сигурен кога точно ще се появи на дигата, не смеех да се отдалеча. Баба се чудеше и на елегантността ми, защото внезапно си спомних за костюмите, останали досега на дъното на куфара ми. Всеки ден ги сменях и дори писах в Париж да ми пратят нови шапки и нови връзки.

Животът в курортно градче като Балбек придобива голямо допълнително очарование, ако лицето на хубаво момиче, продавачка на миди, на банички или цветя, ярко обагрено във въображението ни, е ежедневна цел още от сутринта на безделните светли дни, прекарвани на плажа. Макар празни, тогава те протичат бързо като работни дни и насочени като стрелки, намагнетизирани, леко повдигнати към близкия миг, мига, когато, докато купуваме суха паста, рози, амонити, се любуваме на багрите на женското лице, чисто като на цвете. Но поне с тези млади продавачки човек може да разговаря и това спестява на въображението ни усилието да измисля другите им черти извън тези, които открива зрителното възприятие, да възсъздава живота им, да си го представя много по-обаятелен, както когато гледаме портрет. И главно, разговаряйки с тях, узнаваме къде и кога можем да ги срещнем отново. А съвсем не беше така с момичетата от малката компания. Тъй като навиците им ми бяха неизвестни, не ги ли видех някой ден, се питах, без да зная причината дали тя не е точно определена, дали не се появяват през ден или в зависимост от времето, или има дни, когато изобщо не идват. Предварително си представях, че съм се сприятелил с тях и ги питам: „Защо не дойдохте еди-кога си? Ах, вярно, ами защото беше събота, а никога не идваме в събота, защото…“ Ако поне всичко беше така просто и бе достатъчно да зная, че в безрадостната събота няма защо да ги чакам, можех да обходя надлъж и нашир плажа, да седна до витрината на сладкаря, да се преструвам, че ям еклер, да вляза при търговеца на сувенири, да дочакам часа за къпане в морето, концерта, прилива, залеза, нощта, без да зърна желаното ято девойки. Но този съдбоносен ден не беше може би само един. Не беше може би непременно събота. Може би някакви атмосферни условия оказваха влияние или нямаха никакво значение. Колко търпеливи, но не и спокойни наблюдения са необходими за привидно произволните движения на тези непознати светове, преди да се уверим, че не сме се заблудили от някои съвпадения, че не сме се излъгали в предвижданията си, преди да открием безспорните закони на тази любовна астрономия, установени с цената на мъчителни опити! Ако някога си спомнех, че в този ден на седмицата не съм ги виждал, и си кажех, че няма да дойдат, че е излишно да стоя на плажа, тъкмо тогава ги виждах, затова пък именно в деня, за който бях изчислил (предполагайки, че повторното появяване на съзвездието им се подчинява на известни закони) че трябва да бъде присъствен ден, те не идваха. Скоро към първата ми несигурност — дали ще ги видя, или не в даден ден — се прибави и друга, по-тревожна, дали изобщо ще ги видя някога, защото не знаех дали не възнамеряват да заминат за Америка, или да се приберат в Париж. Това бе достатъчно, за да се влюбя в тях. Може да си увлечен по някоя жена. Но за да се отприщи мъката, усещането за непоправимото, тревогата, подготвящи пътя за любовта, необходимо е — и по-скоро това, отколкото самата жена, се явява целта, към която трескаво се стреми нашата страст — да я грози неосъществяване. Така възникваха вече движещите сили, едни и същи при всяка следваща любов, които могат да се проявят (но в такива случаи по-скоро в големите градове) спрямо някоя работничка, чийто почивен ден не знаем и се страхуваме, че няма да я видим на излизане от ателието, сили, които се възобновяваха при всяко мое увлечение. Може би те са неразделни от любовта. Може би всичко, което е било присъщо на първото ни увлечение, се прибавя към следващите, благодарение на спомен, внушение или навик, и придава нещо общо на различните им аспекти през по-късните периоди на живота ни.

Използувах какви ли не поводи, за да отида на плажа в часовете, когато се надявах да ги срещна. Зърнех ли ги веднъж, докато обядвахме, все закъснявах за обед, безкрайно дълго чаках да минат, съвсем малко се застоявах в трапезарията и не свалях очи от зелените с лазур стъкла. Ставах от масата, преди да поднесат десерта, за да не би да ги изпусна, ако случайно излязат на разходка в необичайно време, и се сърдех на баба, когато, без да съзнава, че е жестока към мен, ме задържаше до себе си, докато минеше най-благоприятният час. Стараех се да удължа видимия хоризонт, като слагах напреко стола си, ако случайно забележех коя да е девойка — нали всичките спадаха към една и съща, специална порода, — пред мен внезапно изникваше като движеща се дяволска халюцинация част от враждебното на мен и същевременно страстно желано видение, което само миг преди това съществуваше, но затова пък здраво загнездено, единствено в мозъка ми.

Тъй като обичах всичките, не бях влюбен в нито една. И все пак възможността да ги срещна, беше единственото радостно събитие в живота ми, пораждащо в мен упование и готовност да преодолея всички пречки, упование, последвано често от ожесточение, ако не видех девойките. В този миг те затъмняваха баба. Тутакси бих се запалил по някое пътешествие, ако можех да отида там, където щяха да бъдат те. Когато си въобразявах, че мисля за нещо друго или за нищо, мисълта ми се бе спряла с наслада именно на тях. А когато мислех неволно за тях, те бяха за мен, без изобщо да съзнавам, развълнуваните сини талази на морето, шествуващите силуети пред морето. Ако отидех в града, където щяха да бъдат те, надявах се да видя пак море. И най-изключителната любов към някоя жена е винаги любов към нещо друго.

Тъй като вече се интересувах особено много от голф и тенис и изпусках възможността да видя как работи и да чуя как разговаря един от най-забележителните художници, доколкото бе известно на баба, тя ми засвидетелствува презрение, което приписвах на тесногръдието й. Още преди години на Шанз-Елизе бях почувствувал бегло, а по-късно се бях убедил, че когато сме влюбени в някоя жена, ние просто проектираме в нея собственото си душевно състояние, че важното не са личните качества на жената, а дълбочината на това състояние, и че чувствата, които буди у нас някое посредствено момиче, дават възможност да стигнат до съзнанието ни най-съкровените, най-чисто нашите, най-далечните и най-важните елементи на нашето аз, нещо, което не би могъл да предизвика разговорът ни със забележителен човек или дори възхищението от творбите му.

Накрая послушах баба, но с още по-голямо нежелание, защото Елстир живееше доста далеч от дигата, на една от най-новите улици в Балбек. Поради жегата взех трамвая, който минаваше по плажната улица, и за да мога да си мечтая, че съм в древното царство на кимерийците, в отечеството на крал Марк или там, където някога се е простирал лесът Броселианд, се стараех да не забелязвам евтиния разкош на сградите пред мен, сред които вилата на Елстир беше може би най-грозно натруфената, но той я бе наел все пак, защото от всички вили в Балбек само в нея можеше да разполага с обширно ателие.

Все така извръщайки поглед, прекосих градината с морава, по-малка, отколкото у кой да е буржоа в околностите на Париж, с неизбежната статуйка на влюбен градинар, със стъклени топки, в които посетителите се оглеждат, с бордюр от бегонии и малка беседка с кръгла желязна маса и люлеещи се столове под нея. Но след целия този декор, пропит с градска грозота, щом влязох в ателието, престанах да обръщам внимание на сладникавите профили на цоклите. Почувствувах се щастлив, защото разбрах при вида на етюдите около мен, че мога да се възвися до известно поетично познание, богато на радости, до форми, които дотогава не разграничавах при цялостното възприемане на действителността. И ателието на Елстир ми се стори лаборатория за ново сътворение на света, в която той бе извлякъл от хаоса на всичко видимо, изобразявайки върху различни по големина правоъгълни платна, закачени къде ли не, тук морска вълна, разбиваща гневно върху пясъка лилавата си пяна, там младеж в бял ленен костюм върху палубата на кораб. Сакото и пенливата вълна бяха придобили ново достойнство, защото продължаваха да съществуват, макар лишени от общоприетите си основни качества — вълната не мокреше нищо, а сакото не топлеше никого.

Когато влязох, майсторът довършваше с четката си един слънчев залез. Щорите на почти всички прозорци бяха спуснати, ателието бе доста прохладно и тъмно освен там, където ярък сноп слънчева светлина бе изрисувал върху стената ослепителния си мимолетен декор — само малкото правоъгълно прозорче, оградено с пълзящи орлови нокти и гледащо към улицата отвъд градинската леха, бе отворено. Така че по-голямата част от ателието тънеше в прозрачен и тънък сумрак, но при чупките въздухът бе влажен и блестящ като кристален блок, одялан и гладък от едната страна, който, проблясва тук-там като огледало и прелива с цветовете на дъгата. Докато Елстир по моя молба продължаваше да рисува, аз сновях из полумрака, спирайки се ту пред една, ту пред друга картина.

Повечето от тях не бяха точно онези негови картини, които най-много ми се искаше да видя — творбите от първия и втория му маниер, както пишеше в едно английско художествено списание, оставено върху масата във фоайето на гранд-хотела, митологичния и японския, и двата чудесно представени, пак според това списание, в колекцията на госпожа дьо Германт. Естествено в ателието му имаше преди всичко морски пейзажи, рисувани тук, в Балбек. Успях обаче да доловя, че очарованието на всеки от тях бе в претворяването на изобразените обекти, аналогично на метафората в поезията, и ако бог отец бе създал нещата, дарявайки им имена, Елстир ги пресъздаваше, като им ги отнемаше или им даваше други. Имената, обозначаващи предметите, винаги съответствуват на чуждо на истинските ни възприятия умозрително понятие, което ни принуждава да отстраним от тях всичко онова, което то не включва.

Понякога от прозореца ми в Балбек, когато дръпвах завесите, закриващи светлината, или вечер, докато чаках Сен-Лу да ме отведе със себе си, ми се случваше да взема поради игра на светлината някоя по-тъмна част на морето за далечния бряг или да се любувам на някоя синя течна площ, без да ми е ясно дали е море или небе. Умът ми установяваше много скоро границата между двете, заличена от възприятието ми. Така в Париж ми се счуваше от спалнята ми спор, едва ли не улично стълкновение, преди да свържа шума с реалната му причина — например приближаваща се с трополене кола — и чак тогава да отстраня острите и нестройни крясъци, които ухото ми действително бе чуло, но разсъдъкът ми знаеше, че не могат да бъдат предизвикани от колелата. Творчеството на Елстир отразяваше редките мигове, когато виждаме природата такава, каквато е, поетична. Една от най-честите метафори в морските му пейзажи в този момент беше заличаването на всяка граница при съпоставяне на земята с морето. Това сравняване, безмълвно и неуморно повтаряно в една и съща картина и въвеждащо в нея многолико и мощно единство, бе причината (понякога неясно осъзната) за възторга на някои любители на живописта на Елстир.

Така например в една картина, изобразяваща пристанището на Наркетюи, пейзаж, завършен съвсем наскоро, който дълго разглеждах, Елстир бе подготвил за такава метафора съзнанието на зрителя, като бе използувал за малкото градче изразни средства, прилагани за морето, а за морето, напротив, такива, с които се рисува градски пейзаж. Било защото къщите скриваха част от пристанището и дока или дори самото море, навлязло като залив в сушата, както често се случва в балбекския край, от другата страна на издадения нос, върху който бе построено градчето, над покривите стърчаха — като комини, или камбанарии — мачти, превръщащи корабите в нещо градско, изградено върху сушата, впечатление, засилено от лодките, закотвени край вълнолома, но така плътно една до друга, че не можеха да се разграничат ръбовете им, нито ивицата вода помежду им, затова рибарската флотилия беше като че ли по-малко свързана с морето, отколкото например църквите на Крикбек в далечината върху една иреална и мистична картина: заобиколени отвред с вода, без да се вижда градът, те се подаваха сякаш из вълните сред слънчев и воден прах, изваяни от алабастър и пяна и опасани от разноцветна дъга.

На преден план, на плажа, художникът е съумял да приучи окото да не разпознава точната граница, абсолютната демаркационна линия между сушата и океана. Хората, тласкащи лодките в морето, бягаха и по вълните, и по мокрия пясък, отразяващ като водна повърхност плавателните съдове. Самото море се надигаше неравномерно върху платното, следвайки неравния бряг, нарязан още повече поради перспективата, така че някой кораб в открито море, полузатулен от издадените напред сгради на арсенала, сякаш плаваше посред града. Жените, ловящи раци в скалите, заобиколени от вода на онова място от плажа, където двата края на полуобръча от скали, ограждащи залива, се снижават до морското ниво, оставяха впечатлението, че се намират в морска пещера, зейнала под лодките и вълните, незалята като по чудо посред отдръпналите се встрани водни талази. Цялата картина напомняше пристанищата, в които морето навлиза в сушата, а самата суша със земноводните си обитатели е, кажи-речи, море, така че навред напираше могъществото на морската стихия и край скалите, в началото на вълнолома, където морето бе бурно, по усилията на моряците и по наклонените под остър ъгъл лодки спрямо невъзмутимите отвесни скали на склада, църквата и градските къщи (с прибиращите се или тръгващи на риболов мъже) се чувствуваше, че лодкарите препускат с мъка по водата като върху буен и бърз кон, който при скоковете си би ги хвърлил от гърба си, ако не са достатъчно ловки. Група любители на морски разходки тръгваха весело с една лодка, разтърсвана като бричка. Жизнерадостен, но същевременно внимателен моряк я управляваше като с юзди и насочваше лудешкото платно, всеки пасажер стоеше здраво на мястото си, за да не натежи на една страна и да се преобърнат, и лодката се носеше така по слънчевата шир към сенчестите падини, спускайки се стремглаво по стръмните вълни. Чудна утрин въпреки неотдавнашната буря. И все още се долавяше мощният напор, на който устояваха запазващите равновесие неподвижни лодки, радващи се на слънцето и ведрината в онази част на морето, където то бе така спокойно, че отраженията им във водата бяха едва ли не по-плътни и по-веществени от самите тях, превърнати в изпарения, под въздействие на светлинен ефект и застъпващи се една друга поради перспективата. Или по-скоро не би могло да се говори за различни части на морето. Между тях имаше такава разлика, както между подаващата се из водите църква и корабите зад града. Интелигентният зрител миг по-късно сливаше в една и съща стихия това, което тук бе черно като в буря или по-нататък съвсем еднакво по цвят с небето и лъскаво като него, а там побеляло от слънце, мъгла и пяна и така плътно, така сходно със сушата, така заградено от къщи, че извикваше представа за павирано шосе или заснежено поле, по което с уплаха виждах да стърчи отвесно кораб, изваден на сухо, отърсващ се от водата като кола прекосила брод, но само след миг, щом зърнеш по високата неравна твърд люлеещи се лодки, разбираш, че това е все морето, едно и също в различните си аспекти.

Макар с основание да се казва, че няма напредък и откритите в изкуството, а само в науката, че всеки творец почва отначало за своя сметка и затова индивидуалното му усилие не може да бъде нито подпомогнато, нито спънато от нечие друго, все пак не може да се отрече, че доколкото изкуството открива известни закони, щом веднъж те бъдат популяризирани от индустрията, то губи ретроспективно част от оригиналността си. След началните стъпки на Елстир ние имахме възможност да видим „прекрасни“ снимки на пейзажи и градове. Ако се опитаме да уточним какво съдържание влагат любителите в този епитет, ще видим, че с него обозначават необичайния облик на познат предмет, различен от аспектите му, с които сме свикнали, необикновен и същевременно правдив и именно затова двойно по-силно въздействуващ, защото ни смайва, нарушава привичките ни и същевременно ни заставя да се вглъбим в себе си, напомняйки ни нещо бегло зърнато. Някоя от тези „великолепни“ снимки илюстрира например един закон на перспективата и ни показва катедрала, която сме свикнали да виждаме посред града, заснета този път от специално подбрано място, откъдето изглежда тридесет пъти по-висока от къщите и надвиснала над реката, макар всъщност да е далеч от нея. Стремежът на Елстир да не представя нещата такива, каквито знае, че са, а в зависимост от зрителните измами, присъщи на първоначалните ни възприятия, го бе довел до подчертаване на законите на перспективата, които по негово време правеха по-силно впечатление, защото изкуството първо ги бе открило. Някоя река поради завой в течението си или някой залив поради привидното сближаване на стръмните му брегове издълбаваха сякаш сред равнината или планината плътно затворено околовръст езеро. В един изглед от Балбек в горещ леден ден вдадената в сушата вода изглеждаше заградена със стени от розов гранит, сякаш не е морето, започващо по-далеч. Само чайките, витаещи над онова, което се струваше на зрителя камък, и вдъхващи свежестта на водата, загатваха, че е все океанът. Същото платно разкриваше и други закони: лилипутските изящни бели платна например в подножието на високия стръмен бряг, напомнящи заспали пеперуди, и някои контрасти между дълбоката сянка и бледата светлина. Елстир така живо се интересуваше от играта на сенките, станала също вече банална поради фотографията, че по-рано охотно рисуваше истински миражи: замък с щръкнала над него кула се превръщаше в съвсем кръгъл замък с две кули — едната отгоре, а другата отдолу, обърната обратно, било защото изключително ясният слънчев ден придава на отразената във водата сянка плътност и блясък на камък, било защото сутрешната мъгла прави камъка безплътен като сянка. Пак така отвъд морето, зад гористия пояс, почваше друго море, порозовяло от залеза, и то бе всъщност небето. Светлината, изобретяваща сякаш нови твърди тела, изтикваше кораба, върху който падаше, зад другия, останал в сянка, и раздипляше като кристална стълба плоската всъщност морска повърхност, пречупена от утринните лъчи. Река, течаща под мостовете на град, бе нарисувана от такава гледна точка, че изглеждаше разчленена — тук разстлана в езеро, там източена в тънка струя, а другаде прекъсната от изпречилия се пред нея горист хълм, където вечер гражданите търсят прохлада. И ритъмът на обърнатия наопаки град бе осигурен само от непреклонните вертикални камбанарии, които не се възвисяваха, а по-скоро с отвеса на тежестта си отмерваха такта като в триумфален марш и внушаваха респект на смътно различимите в мъглата скупчени под тях къщи, застроени една над друга покрай размитата, разпокъсана река. А върху скалистия бряг или в планината (тъй като първите творби на Елстир бяха от времето, когато пейзажите се разкрасяваха с човешко присъствие) пътят, кажи-речи, човешки елемент в природата, беше подложен, също както реката или океанът, на игрите на перспективата. И ту планинският хребет, пръските на водопад или морето прекъсваха трасето му, видимо за пътника, но не и за нас, и малкото човече със старомодни дрехи, залутано в пустошта, често изглеждаше спряло пред пропаст, защото пътеката, по която вървеше, свършваше там, ала триста метра по-високо в боровата гора с успокоено сърце и умилен поглед съзирахме отново гостоприемната за стъпките му тясна бяла песъчлива ивица, чиито междинни извивки покрай водопада и залива бяха скрити за погледа ни от планинския хребет.

Стремежът на Елстир да се отърси налице с действителността от всичките си умозрителни построения заслужаваше още повече възхищение, защото този човек, който съзнателно ставаше невеж, преди да почне да рисува, и от честност забравяше всичко — та нали онова, което знаем, не е наше, — се отличаваше именно с изключителна култура.

Когато му признах разочарованието си от църквата в Балбек, той възкликна:

— Как сте могли да се разочаровате от портала й, ами че това е най-интересно изографисаната библия, която народът някога е чел. Богородица и всички барелефи, разказващи живота й, са най-нежната и най-вдъхновената форма на безкрайната поема на преклонение и славословене, съчинена от Средновековието в чест на Мадоната. Ако знаехте редом с най-добросъвестно точното предаване на свещения текст какви изтънчени хрумвания е имал старият ваятел, каква дълбока мисъл, каква възхитителна поезия. Например идеята за големия воал, в който ангелите носят тялото на Богородица, толкова свято за тях, че не смеят да го докоснат направо. Казах му, че същата тема е разработена в църквата „Сент-Андре-де-Шан“. Той бе виждал снимки от портала й, но ми обърна внимание, че суетенето на дребните селяни, които тичат всички наедно около Богородица, съществено се различава от сериозното държане на двата големи ангела, така стройни, така изящни, почти италиански. Ами идеята за ангела, отнасящ душата на Богородица, за да я съедини с тялото й, или при срещата на Богородица с Елисавета как майката докосва гърдата на Мария и се учудва, че е набъбнала; превързаната ръка на акушерката, която не искала да повярва, без сама да провери, в непорочното зачатие. Ами поясът, който Богородица хвърля на свети Тома, като доказателство за възкресението. Припомнете си също как Богородица смъква воала от гърдите си, за да прикрие голото тяло на сина си, докато от едната му страна църквата събира кръвта, виното и причастието, а от другата Синагогата, чието царство е свършено, стои със завързани очи и счупен скиптър, като ведно с короната от главата си изпуска скрижалите на Стария завет. Ами съпругът, който помага в часа на Страшния съд на младата си жена да излезе от гроба, като поставя ръката й до собственото си сърце, за да я успокои и да я убеди, че то наистина тупти, не е ли страшно мило и находчиво хрумване? Припомнете си и ангела, отнасящ слънцето и луната, вече ненужни, защото е казано, че светлината на Кръста ще бъде седем пъти по-мощна от тяхната. И другият ангел, потапящ ръка в купела на Исус, за да види дали водата е достатъчно топла. И онзи, който излиза от облаците, за да положи венец, върху челото на Богородица, докато останалите наблюдават от небето, наведени над оградата на небесния Ерусалим, и вдигат ръце от ужас или радост при вида на наказанието на грешниците или на блаженството на богоизбраните. Защото пред вас са всички кръгове на небето, цяла една необятна теологична и символична поема. Бълнуване, откровение, превъзхождащо хиляди пъти всичко, което ще видите в Италия, където впрочем по-посредствени скулптори са копирали дословно тази челна стена. Съгласете се, че това е въпрос на гениалност. Не е имало епоха, когато всички са били талантливи, това са измислици, по-невероятни от баснята за „Златния век“. Вярвайте ми, човекът, изваял тази фасада, е бил толкова надарен и е имал такава проникновена мисъл, както днешните творци, от които най-много се възхищавате. Ако отидем заедно, ще ви покажа нагледно това. Той е предал някои думи от службата на Успение Богородично така тънко, че и Редон не може да се сравни с него.

Но все пак, когато отворих изпълнените си с копнеж очи пред балбекската църква, аз видях не обширната картина на небето, за която ми говореше той, нито изписаната върху фасадата смайваща теологична поема, която ми ставаше ясна сега. Заговорих му за високите статуи на светците, стъпили сякаш върху кокили и образуващи нещо като алея.

— Тя тръгва от незапомнени времена, за да стигне до Исус Христос — обясни ми той. — От едната страна са духовните му предци, от другата — плътските, царете на Юдея. Тук са представени всички векове. А ако се бяхте вгледали по-внимателно в онова, което ви се е сторило кокили, щяхте да бъдете в състояние да назовете стъпилите върху тях. Защото щяхте да разпознаете Златния телец, под краката на Мойсей, овена — под Авраам, демона, подстрекаващ жената на Потифар — под Йосиф.

Споделих с него също, че очаквах да видя едва ли не персийски храм и че навярно това е една от причините за разочарованието ми.

— Не сте прав — възрази той. — Това е до голяма степен така. Някои елементи са чисто ориенталски. Един капител толкова точно възпроизвежда персийски сюжет, че не може да се обясни само с жизнеустойчивостта на източните традиции. Ваятелът навярно е копирал донесено от мореплавателите ковчеже.

И той действително ми показа по-късно снимка на капител с разкъсващи се помежду си почти китайски дракони, но в Балбек тази малка скулптирана част ми бе убегнала в цялостното впечатление от църквата, която съвсем не съответствуваше на определението „почти персийска“.

Интелектуалните радости, които изпитах в ателието на Елстир, съвсем не ми попречиха да почувствувам хладната велатура и искрящия полумрак в ателието, а през обрамченото от орлови нокти прозорче втвърдената суха, обгоряла от слънцето земя, прибулена от прозрачната далечина и от сянката на дърветата. Неосъзнато усещане на благосъстояние, предизвикано може би от летния ден, се вливаше като приток в естетическата ми наслада от „Пристанището на Каркетюи“.

Мислех, че Елстир е скромен, но разбрах заблуждението си, когато видях как лицето му помръкна при думата „слава“, която споменах докато му благодарях. Хората, които вярват в дълголетието на творбите си — а Елстир спадаше към тях, — свикват да ги вместват във времето, когато самите те ще са се превърнали в прах. И като ги навежда на размисъл за битието, представата за слава ги опечалява, защото е неделима от мисълта за смъртта. Промених темата, за да разсея облака на амбициозна меланхолия, който неволно спуснах над челото на Елстир. Припомняйки си разговора ми с Льогранден в Комбре, му казах, защото ми бе приятно да чуя неговото мнение:

— Бяха ме посъветвали да не идвам в Бретан: било нездравословно за психика, склонна към бленуване.

— Съвсем не — отвърна той. — Когато човек е податлив на бленуване, не бива да бъде отклоняван, нито пък лишаван от мечтите си. Умът ви няма да ги опознае, докато не им се отдаде, а не разберете ли същността им, ще бъдете играчка на безброй привидности. Малко бленуване е опасно, но ще ви излекува не по-малко, а повече бленуване, пълно потапяне в бляна. Важно е да познавате добре мечтите си, за да престанат да ви измъчват. Често е полезно да ги отделяме от действителния ни живот и аз се питам дали не би трябвало предохранително да прибягваме към това, както някои хирурзи твърдят, че би трябвало, за да се избегне евентуално възпаление на апендикса, да се махне предварително у всички деца.

Елстир и аз се отдръпнахме в дъното на ателието до прозореца, който гледаше отвъд градината към тясна напречна улица, почти селска на вид. Приближихме се до прозореца, за да почувствуваме вечерната прохлада. Предполагах, че съм много далеч от момичешката тайфа и бях изпълнил молбата на баба да отида при Елстир, убеден, че жертвувам възможността да ги видя този ден. Защото ние нямаме представа къде се намира онова, което търсим, и често дълго време умишлено не отиваме там, където всеки ни кани по други съображения, като през ум не ни минава, че именно там ще срещнем обекта на мислите си. Гледах разсеяно селския път, минаващ съвсем близо до ателието отвъд градината на Елстир. И изведнъж на него се появи, крачеща бързо, младата колоездачка от малката тайфа с черните коси и нахлупеното над румените бузи шапче, с веселите леко натрапчиви очи. И от благословената пътека, озарена като по чудо със сладки обещания, тя поздрави Елстир с приятелска усмивка, небесна дъга, която свърза земноводния ни свят със зони, стрували ми се недостъпни. Момичето се приближи дори, за да се ръкува мимоходом с художника, и аз забелязах, че на брадичката си има малка бенка.

— Познавате ли тази девойка, господине? — попитах го аз, като съобразих, че той може да ме запознае с нея, да я покани в дома си. И безметежното ателие със селския изглед през прозорчето се изпълни с допълнително очарование като къща, и без това приятна на някое дете, в която то внезапно узнава, че го очаква — добрите неща и великодушните хора са толкова щедри, че ни затрупват безмерно с даровете си — и апетитна закуска.

Елстир ми каза, че девойката се нарича Албертин Симоне и изреди имената и на приятелките й, които му описах доста точно, за да не ги обърка. Бях се излъгал относно общественото им положение, само че не както обикновено се заблуждавах в Балбек, където лесно вземах за принцове синовете на бакали, яхнали коне. Този път бях приписал съмнителен произход на момичета от доста заможната дребна буржоазия, от сферата на индустрията и търговията. Точно тези среди при повърхностния ми контакт с тях бяха събудили най-малък интерес у мен, защото не ми бяха така загадъчни, както простолюдието или светското общество, например кръгът на Германтови. И навярно без предварителния ореол, с който завинаги ги бе обкръжил за заслепения ми поглед блестящият празен живот на плажа, нямаше с такава лекота да победя предубеждението си спрямо дъщерите на крупни търговци. Само се възхитих какво чудодейно ателие за най-благородна и най-разнообразна скулптура е френската буржоазия. Колко непредвидени типове, каква изобретателност в израза на лицата, каква решителност, свежест и чистосърдечие в чертите! Старите стиснати буржоа, от които произхождаха тези диани и нимфи, ми се струваха най-велики ваятели. Тъй като разобличаването на някоя грешка и видоизменянето на представата ни за някого се извършват мигновено като химическа реакция, преди още да имам време да осъзная социалната им метаморфоза, зад съмнителните лица на момичетата, които бях взел за приятелки на колоездачни състезатели или на шампиони по бокс, вече се бе настанила надеждата, че могат да се окажат близки на семейството на някой наш познат нотариус. Не знаех почти нищо за Албертин Симоне. И тя естествено не подозираше какво щеше да бъде един ден за мен. В самото име Симоне, ако ме бяха накарали да го напиша на плажа, щях да вмъкна две „н“, тъй като нямах представа, че това семейство страшно държало именно на едното „н“. С всяко стъпало по-надолу по социалната стълба снобизмът се вкопчва в най-нищожни дреболии, може би не по-безсмислени и от разграниченията в аристократичните кръгове, но по-изненадващи, защото не са така ясни и защото са различни във всеки отделен случай. Може би някои Симоне са претърпели фалит или нещо още по-опозоряващо. Както и да е, тези Симоне, изглежда, открай време са се оскърбявали като от клевета, когато някой напишел семейното им име с две „н“. Те явно са така горди, че са единствените Симоне с едно „н“, както може би потомците на рода Монморанси, че са първите барони във Франция. Попитах Елстир дали момичетата живеят в Балбек. Той потвърди за някои от тях. Вилата на едното се намирала точно накрая на плажа, там, където почват скалите на Канапвил. Тъй като това момиче било интимна приятелка с Албертин Симоне, с още по-голямо основание реших, че именно Албертин бях срещнал, когато се разхождах с баба. Разбира се, имаше толкова улички, перпендикулярни на плажа, че не бих могъл да определя точно на кой ъгъл беше. Понякога много ни се иска да запазим ясен спомен, но самото ни зрително възприятие е вече смътно. И все пак бях сигурен, че Албертин и момичето, отиващо при приятелката си, са едно и също лице. Въпреки това, докато безбройните образи, под които ми се показа впоследствие тъмнокосата играчка на голф, макар различни, се наслагват един върху друг (защото зная, че всичките са нейни) и ако следвам нишката на спомените си, мога, заслонен от тази тъждественост, да си припомня като по вътрешен проход всички тези образи, без да изляза извън границите на едно и също лице, ако искам да се върна назад към момичето, което срещнахме с баба, се налага да изляза на открито. Струва ми се, че е пак Албертин, същата, която често се спираше сред приятелките си по време на разходката им на фона на морето, но този неин образ се отделя от другите, защото не мога със закъснение да му припиша тъждествеността, която не е притежавал, когато очите ми са го възприели. Независимо от резултата при изчисление на вероятностите, аз никога не видях вече в точния смисъл на понятието „виждам отново“ момичето с пълничките бузи, изгледало ме така дръзко на ъгъла на уличката при плажа, момичето, което, както ми се бе сторило, можеше да ме обикне.

Колебаех се коя от девойките ми харесва най-много, тъй като всяка притежаваше по мъничко от общото очарование, на което се бях поддал в първия миг, и това бе още една причина да си позволявам по-късно, дори по времето на най-силната ми, втората ми любов към Албертин, съвсем за кратко да не съм влюбен в нея. Може би защото бе блуждала около всички нейни приятелки, преди да се насочи окончателно към самата нея, любовта ми запазваше известен „луфт“ между себе си и образа на Албертин, луфт, който й даваше възможност подобно на не добре нагласено осветление да се насочи към други, преди да се върне към нея. Връзката между болката ми и споменът за Албертин не ми се струваше неизбежна, можех евентуално да я свържа с образа на друга жена. Затова ми се удаваше поне за миг да залича действителността, не само външната действителност, както по време на любовта ми към Жилберт (когато се бях убедил, че любовната ми страст е вътрешно състояние, защото от самия себе си извличах особеното, характерното очарование на любимото същество, всичко онова, поради което то ми бе необходимо, за да се чувствувам щастлив), но дори и вътрешната, чисто субективната действителност.

— Няма ден една или друга от тях да не мине край ателието и да не се отбие за малко при мен — ми каза Елстир и ме хвърли в отчаяние при мисълта, че ако бях дошъл да го видя още щом баба бе настояла, вероятно отдавна щях да познавам вече Албертин.

Тя се отдалечи. Не я виждах от ателието. Помислих, че е отишла при приятелките си на дигата. Ако можех да попадна там с Елстир, щях да се запозная с тях. Измислях хиляди поводи, за да го предумам да излезе на плажа с мен. Не бях вече така спокоен, както преди появяването на девойката в рамката на прозорчето, дотогава толкова привлекателно с виещото се цвете, а сега съвсем празно. Елстир ме зарадва, но и същевременно ме притесни, като каза, че би се поразходил с мен, но държи непременно да довърши най-напред започнатата картина. Рисуваше цветя, но не цветята, които бих предпочел да ми нарисува вместо чийто и да било портрет — глогини, розови трънки, синчец, ябълков цвят, за да ми разкрие чрез гениалното си прозрение онова, което толкова често напразно се опитвах да доловя.

Докато рисуваше, Елстир ми говореше за ботаника, но аз не го слушах. Самият той не ми стигаше вече, беше само необходим посредник между девойките и мене. Обаянието, което едва до преди няколко мига му придаваше дарованието, беше ценно дотолкова, доколкото преливаше малко и към мене самия в очите на малката компания, на която той щеше да ме представи.

Сновях нетърпеливо напред-назад в очакване да свърши. Разглеждах разни етюди, повечето обърнати към стената и наслагани един върху друг. Така измъкнах един акварел, навярно от доста далечен период от живота на Елстир, и той събуди в мен неповторимото очарование от творба не само превъзходно изпълнена, но и с толкова странен и прелъстителен сюжет, че сме склонни да му препишем част от нейното обаяние, като че ли художникът е имал само заслугата да го долови, да го проучи внимателно, след като е било материализирано вече в природата, и да го възпроизведе. Мисълта, че могат да съществуват подобни обекти, прекрасни, независимо от начина, по който ги е предал художникът, удовлетворява вродения ни материализъм, оборван от разума, и служи за противовес на абстракцията на естетиката. Акварелът бе портрет на млада, не хубава, но интересна жена, на главата с шапка, напомняща бомбе, с вишнева панделка по края. Едната й ръка, в ръкавица без пръсти, държеше запалена цигара, а другата прикрепяше до коляното й най-обикновена голяма градинска шапка от слама за предпазване от слънцето. На масата до нея ваза с карамфили. Често, както в този случай, своеобразието на творбата се дължи главно на особените, не съвсем ясни за нас обстоятелства, при които е била създадена, например дали странният тоалет на някоя жена е маскараден костюм, или, напротив, червеният плащ на някой старец, който сякаш се е преоблякъл, за да угоди на прищявката на художника, не е всъщност тогата му на професор или съветник или пък кардиналската му наметка. Смущаващото в съществото, чийто портрет разглеждах, идваше, без аз да осъзная това, че бе изобразена едновремешна млада актриса в полумъжки костюм. Бомбето, изпод което се подаваха бухнати коси, кадифеното сако без ревери с бял нагръдник под него ме озадачиха относно времето на модата и пола на модела и не знаех вече какво точно стои пред очите ми, ясно ми беше само, че е майсторска творба. И насладата ми от нея бе накърнена единствено от опасението, че ако Елстир се забави още малко, ще пропусна девойките, защото залязващото слънце огряваше вече косо прозорците. Нищо в този акварел не беше просто констатиран факт и не бе нарисувано заради функцията му — костюмът, защото жената трябваше да бъде облечена, а вазата — заради цветята. Стъклото на вазата, харесано заради самото него, затваряше сякаш водата с потопените в нея дръжки на карамфили в материя, еднакво прозрачна и, кажи-речи, еднакво течна като него. Облеклото на жената я обгръщаше по начин, който имаше собствено, сродно със самата нея обаяние, сякаш индустриалните произведения можеха да съперничат по красота с чудесата на природата и да бъдат така нежни, така приятни за опипване от погледа и така свежо оцветени, както космите на котката, листцата на карамфила или перата на гълъба. Нагръдникът, прозрачнобял като скреж, капризно надиплен и украсен с рюжче от камбанки, напомнящи момини сълзи, бе изпъстрен под светлите отблясъци в стаята — самите те ярки изкусно нюансирани — сякаш с букетчета, втъкани в бялата батиста. А кадифето на сакото със седефен блясък беше тук-там като че ли настръхнало, разръфано и мъхнато, също като рошавите карамфили във вазата. Но главно се чувствуваше, че Елстир, нехаещ за безнравствената страна на това преобличане на младата актриса, за която явно бе по-важно не талантливото изпълнение на ролята й, а възбудителното въздействие върху преситените и извратени сетива на някои зрители, бе спрял, напротив, вниманието си именно на тази двусмисленост, като на естетически елемент, който си е заслужавало да подчертае, и го е подчертал възможно най-добре. Полът на модела бе почти загатнат в овала — лице на девойка с нещо момчешко, — после той се губеше и пак се появяваше, но този път внушаваше по-скоро представа за порочен и мечтателен женствен младеж, а накрая пак убягваше и си оставаше неуловим. Не по-малко смущаваше, поради контраста с бохемските, театрални аксесоари, и съзерцателният печален поглед на модела. Неволно ви минаваше през ум, че този поглед е престорен, че младото създание, което сякаш се предлагаше за милувки в този предизвикателен костюм, е сметнало навярно, че е по-пикантно, ако го съчетае със сантименталното изражение на някакво затаено чувство, например несподелена тъга. Под портрета стоеше надписът: „Мис Сакрипан, октомври 1872 г.“. Не можах да сдържа възторга си.

— О нищо особено, младежка скица. Костюм за ревю във „Вариете“. Далечно минало.

— А какво стана с модела?

Учудването, предизвикано от думите ми, само след секунда се смени върху лицето на Елстир с безразлично разсеяно изражение.

— Дайте ми бързо платното — каза ми той. — Чувам, че идва госпожа Елстир. И макар че младата особа с бомбето не е играла никаква роля в живота ми, мога да ви уверя в това, излишно е жена ми да вижда този акварел. Запазил съм го като забавен документ за тогавашния театър.

И преди да скрие зад себе си акварела, който навярно отдавна не бе виждал, Елстир го погледна внимателно.

— Ще трябва да запазя само главата. Долната част наистина е много слаба, ръцете са направо на начинаещ.

Бях отчаян, че госпожа Елстир дойде, защото щеше да ни забави още. Первазът на прозореца скоро стана розов. Защо ли да излизаме? Нямаше вече никаква надежда да срещнем девойките, така че нямаше никакво значение дали госпожа Елстир ще се раздели с нас по-рано или по-късно. Между другото, тя не остана дълго. Стори ми се доста скучна. Можеше да бъде хубава, ако беше на двадесет години и пасеше вол в полето край Рим. Ала черните й коси бяха прошарени, беше безинтересна, без да бъде естествена, защото си въобразяваше, че скулптурната й красота изисква тържествени маниери и царствена осанка, а възрастта й бе отнела всички прелести. Беше облечена най-просто. Трогнах се, но и се изненадах, че Елстир по повод и без повод казваше с почтителна нежност: „Моя хубава Габриел“, сякаш изпитваше умиление и уважение само като произнася тези думи. По-късно, когато се запознах с митологичната живопис на Елстир, госпожа Елстир стана красива и за мен. Разбрах, че Елстир бе едва ли не обожествил някакъв идеален тип, резюмиран в линии и арабески, които се срещат непрекъснато в творчеството му, понеже бе посветил цялото си време, всичките си умствени възможности, с една дума, целия си живот на задачата да долови колкото може по-ясно тези линии и да ги възпроизведе най-вярно. Този идеал бе за Елстир истински култ, толкова строг и придирчив, че не допускаше никога самоуспокоение. Този идеал бе негова най-съкровена същност, затова той не бе могъл да го разглежда с необходимото отдалечение и да се вдъхновява от него до деня, когато го е срещнал осъществен вън от него в едно женско тяло, тялото на жената, станала впоследствие госпожа Елстир, у която той е можел вече — това е възможно само за нещо, което е извън нас — да го види достоен за възхищение, вълнуващ, божествен. Какво умиротворение да докосва с устни Прекрасното, което дотогава е трябвало с толкова мъка да извлича от себе си, а сега, тайнствено въплътено, само се предоставяше за многократно и плодотворно общение! Тогава Елстир не е бил вече в първата си младост, когато творецът разчита за осъществяване на идеала си само на мощната си мисъл. Наближавал е възрастта, когато трябва да се удовлетвори тялото и то да даде тласък на силата на духа, когато неговата умора, подтикваща ни към материализъм, и намаляването на активността, поради възможността да използуваме пасивно чужди влияния, постепенно ни внушават, че може би има някои тела, някои технологии, някои благословени ритми, които така естествено претворяват в живота наш идеал, че и без гениалност, само като копираме движението на рамото, напрежението на шията, бихме създали шедьовър. Това е възрастта, когато ни е приятно да милваме с поглед Красотата вън от нас, край нас, в някой гоблен, в някой красив ескиз на Тициан, открит у вехтошаря, в някоя любовница, красива като ескиза на Тициан. Разбрал веднъж това, не можех вече да видя госпожа Елстир, без да изпитам удоволствие, тялото й загуби част от тежестта си, защото вложих й него една мисъл, мисълта, че тя е безплътно създание, портрет от Елстир. Тя наистина стана портрет за мене, каквато бе и за него. Конкретните данни не значат нищо за твореца, те са за него само повод да разкрие дарованието си. Ако видите наредени един до друг десет портрета на различни хора, рисувани от Елстир, веднага отгатвате, че са преди всичко творби на Елстир. Само че след прилива на гениалност, който открива живота, мозъкът се уморява, равновесието постепенно се нарушава и като река, надмогваща силното насрещно течение, животът накрая взима превес. Обаче по време на първия си период, творецът малко по малко открива закона, формулата на неосъзнатата си дарба. Той знае кои ситуации, ако е белетрист! Кои пейзажи, ако е живописец, му доставят суровия материал, безразличен сам по себе си, но необходим за неговото изследване, както са необходими лабораторията или ателието. Той знае, че е създал шедьоврите си, използувайки ефектите на смекчената светлина, изобразявайки угризения на съвестта, които изменят представата за вина или жени, подобни на статуи, легнали под дърветата или полупотопени във водата. Ще дойде ден, когато мозъкът му ще се изхаби и той няма да бъде вече способен, пред същата натура, която геният му е използувал, за умственото усилие, което единствено може да създаде художествена творба, ала творецът все пак ще продължава да я търси, щастлив, ако е до нея, заради духовното удоволствие, примамка да се залови за работа, което тя буди в него. И вярва суеверно в нея, сякаш тя превъзхожда всичко останало, сякаш в нея е заложена вече значителна част от художествената творба, сякаш тя му я поднася едва ли не завършена. Занапред ще общува с моделите си, ще ги боготвори, ще води безкрайни разговори с разкаяли се престъпници, чиито угризения и нравствено възраждане са били някога тема на романите му. Ще купи полска къща в край, където мъглата смекчава светлината. Дълги часове ще наблюдава къпещи се жени. Ще колекционира красиви тъкани. И така красотата на живота, израз, донякъде лишен от съдържание, стадий, намиращ се извън изкуството и на който, както видяхме, се спря в развитието си Суан, беше стадият, до който поради изтощаване на творческия гений, преклонение пред формите, допринесли за разцвета му, и стремеж към по-малко усилие щеше един ден постепенно да се принизи художник от ранга на Елстир.

Най-сетне той прокара за последен път четката по цветята върху картината. Загубих още няколко минути, за да им се полюбувам. Нищо не жертвувах, защото бях сигурен, че девойките вече не са на плажа. Но дори и ако предполагах, че са още там и ще ги изпусна заради тези изгубени минути, пак щях да разгледам картината, защото щях да си кажа, че Елстир се интересува повече от своите цветя, отколкото от моята среща с девойките. Характерът на баба, съвсем противоположен на свеобхватния ми егоизъм, все пак бе повлиял на моя. Ако някой, който ми е безразличен и винаги само съм се преструвал, че го обичам и уважавам, е застрашен от обикновена неприятност, докато самият аз съм изложен на реална опасност, не бих могъл да не го съжаля, сякаш го е сполетяла голяма беда, и да омаловажа надвисналата над мен опасност, защото ми се струва, че той вижда нещата именно в такова съотношение. Ако трябва да кажа истината, аз отивах още по-далеч и не само не се вайках, че ме грози опасност — бих тръгнал право насреща й, а другите бих се постарал да предпазя от нея, макар и подхвърляйки сам себе си на риск.

Това се обяснява с поредица от причини и всички обяснения не са в моя полза. Ето в какво се състои една от причините: когато разсъждавах спокойно, излизаше, че държа на живота си и все пак всеки път, когато ме обхващаше душевно вълнение или даже когато просто бяха разстроени нервите ми, понякога заради такива дреболии, за които не си струва да се говори, а после излизаше някакъв непредвиден случай, застрашаващ ме с гибел, то новата тревога ми се струваше в сравнение с предишната дребна и предизвикваше у мен чувство — бих казал — на блажено облекчение. Така че аз съвсем не съм храбрец, а между другото знам една своя способност, която, когато съм здравомислещ, я възприемам като дълбоко чужда за мен, абсолютно неразбираема: опиянението от опасността. Но даже ако опасността, и при това — смъртна, възникваше в безоблачен и щастлив период от живота ми, аз непременно, ако някой друг е около мен, бих го защитил, а сам бих останал на опасното място. Когато на основата на вече твърде големия опит аз стигнах до извода, че винаги действайки по такъв начин и че, освен радостта, това нищо не ми носи, аз за велик мой срам разкрих следното: въпреки това, което аз винаги зачитах и утвърждавах, много ме вълнува какво си мислят другите за мен. Това своеобразно с нищо външно непроявяващо се самолюбие впрочем няма нищо общо с тщеславието, нито с горделивостта. Всичко онова, което е способно да удовлетвори тези чувства, но само с мъничко да не ме зарадва, аз бих го избегнал. Затова пък не бих се лишил от удоволствието да покажа на онези, от които успявах да скрия тези неголеми мои достойнства, които биха могли, макар и едва-едва, да ме издигнат в техните очи, че прилагам големи усилия, за да спася от смърт тях, пренебрегвайки самия себе си. Тъй като тук движеща сила се явява самолюбието, а не добродетелта, то намирах за напълно естествено, че те постъпват иначе. Изобщо не ги осъждах за това, а между другото аз може би бих ги осъдил, ако се ръководех от чувството за дълг — тогава бих разсъдил, че изпълнението на дълга е задължително и за тях, както е за мен. Не, напротив, аз смятах, че онези, които пазят живота си, постъпват във висша степен благоразумно, макар и аз да не мога да не жертвам своя, а нали все пак осъзнавам, че това е престъпно и глупаво, — отчетливо го осъзнавам след време, когато, струва ми се, накрая се убедих, че животът на много хора, които засланям с тялото си, ако избухне бомба, струва по-малко от моя.

Впрочем денят, когато отидох при Елстир, бе още много далеч от времето, когато щях да осъзная разликата в духовната стойност на хората, пък и в случая не ставаше въпрос за опасност, а просто се обаждаше вече гибелното ми честолюбие: да не дам вид, че държа повече на удоволствието, за което така пламенно копнеех, отколкото акварелистът да довърши картината си. Най-сетне тя бе готова. А когато излязохме навън, разбрах, че не беше толкова късно, колкото се опасявах, дните през лятото са много дълги. Отидохме на дигата. До какви ли не хитрини прибягнах, за да задържа Елстир на мястото, където според мен все още можеха да минат младите момичета! Показвах му стръмните скали до нас и безспир го разпитвах за тях, за да забрави времето и да остане по-дълго. Струваше ми се, че е по-вероятно да срещнем младата компания към края на плажа.

Бих искал да видя заедно с вас малко по-отблизо скалите — предложих аз на Елстир, тъй като бях забелязал, че едно от момичетата често отива натам. — А през това време разкажете ми за Каркетюи. Ах, как бих искал да отида там! — добавих аз, без да съобразя, че необичайното своеобразие, изразено така мощно в „Пристанището на Каркетюи“, се дължи повече на индивидуалното виждане на художника, отколкото на спецификата на местността.

— Откакто видях картината ви, нищо друго не ме привлича толкова, колкото Каркетюи и Поент-дю-Ра, само че от тук до Поент-дю-Ра е цяло пътешествие.

— А и дори да беше по-близо, пак бих ви посъветвал да предпочете Каркетюи — отвърна Елстир. — Поент-дю-Ра е възхитително място, но там имаме все същия нормандски или бретонски висок скалист бряг, който ви е познат. Каркетюи със скалите си върху ниския бряг е нещо друго. Не съм виждал във Франция нищо подобно. Каркетюи ми напомня по-скоро някои местности във Флорида. Страшно интересно и при това изключително диво. Между Клитурис и Неом, знаете каква пустош е там, но бреговата линия няма равна на себе си. Тук тя не е нищо особено, но там не мога да ви опиша каква прелест, каква мекота.

Свечеряваше се. Трябваше да се прибираме. Придружих Елстир до вилата му и внезапно, както Мефистофел изниква пред Фауст, в дъното на улицата се появиха като нереална и демонична обективизация на темперамент, противоположен на моя, на едва ли не примитивна жизненост, така далечна от моята слабост, от прекалената ми болезнена чувствителност и умозрителност — няколко петна от биологичната разновидност, която не може да се сбърка с никоя друга, няколко спори от растително-животинската група девойки, които като че ли не ме бяха забелязали, ала въпреки това безспорно ме одумваха с насмешка в момента. Понеже си давах сметка, че срещата ни е неизбежна и че Елстир щеше да ме повика, аз се обърнах като къпещ се, очакващ удара на вълната. Спрях се рязко и докато бележитият ми спътник продължи нататък, се наведох към витрината на антикварния магазин, пред който тъкмо минавахме, сякаш внезапно нещо бе събудило интереса ми. Защо да не оставя впечатлението, че мога да мисля и за другиго, а не само за девойките, и вече си представях как, когато Елстир ме повика, за да ме запознае, въпросителният ми поглед ще изразява не изненада, а желание да изглежда изненадан (толкова лош актьор е всеки от нас, докато наблюдаващият ни е чудесен физиономист), как даже щях да допра ръка до гърдите си, като че ли питайки: „Мен ли викахте“ и да изтичам бързо, покорно навел глава, с безразлично изражение, уж се опитвам да скрия колко ми е досадно, че ме откъсват от разглеждането на старинния фаянс, за да ме представят на личности, с които не държа да се запозная. Междувременно продължавах да разглеждам витрината, очаквайки момента, когато името ми, произнесено от Елстир, ще ме порази като очакван и безвреден куршум. В резултат на увереността, че ще бъда представен на девойките, не само се преструвах, но действително станах безразличен към тях. Занапред неизбежно, удоволствието да се запозная с тях се сви, смали, стори ми се по-посредствено от разговор със Сен-Лу, вечеря с баба или от разходките из околността, от които със съжаление щях да бъда принуден да се откажа заради отношенията ми с тези девойки, навярно не особено любознателни към исторически паметници. Впрочем не само неминуемото, но и произволното осъществяване на желанието ми намаляваше удоволствието от него. Закони, еднакво точни както законите на хидростатиката, наслагват една върху друга представите ни в строго определен ред, който бива нарушен от настъпващото събитие. Елстир щеше да ме извика всеки момент, а аз съвсем не така си бях мечтал често на плажа или в стаята ми, че ще се запозная с младите момичета. Сега щеше да се случи нещо друго, за което не бях подготвен. Не можех да разпозная нито желанието си, нито обекта му. Почти съжалявах, че излязох с Елстир. Но главно смаляването на насладата, която по-рано си въобразявах, че ще изпитам, се дължеше на сигурността, че нищо не можеше вече да ми я отнеме. Затова пък тя се разрасна и си възвърна предишните размери съгласно закона за еластичността, щом увереността престана да действува върху нея в мига, когато се реших да обърна глава и видях, че спрелият няколко крачки по-далеч от мене Елстир се сбогува с девойките. Лицето на момичето, което беше най-близо до него, широко и осветено от погледа й, приличаше на паста, в която са оставили място за малко небе. Очите му, макар втренчени, оставяха впечатление за подвижност, както става в много ветровити дни, когато въпреки че въздухът е невидим, долавяме колко бързо преминава на фона на лазура. За секунда погледът на момичето се срещна с моя, подобно на носещите се по небето облаци при буря, които се приближават до някой по-бавен, движат се редом с него, докосват го и го отминават. Но си остават непознати и се отдалечават един от друг. Така и нашите погледи се кръстосаха бегло, без да знаят какви обещания или заплахи им готви насрещният небесен континент. Само в мига, когато погледът на девойката се плъзна точно под моя, без никак да се забави, той леко се прибули. Така в ясна нощ гонената от вятъра луна минава под някой облак, който затъмнява за миг блясъка й, а после пак се показва бързо. Но Елстир вече се бе разделил с девойките, без да ме повика. Те завиха по една напречна улица, а той тръгна към мен. Всичко се провали.

Споменах вече, че веднъж Албертин ми се стори не такава както в другите дни и като че ли всеки път я виждах различна. Но в този момент разбрах, че някои изменения във външния вид, в значимостта и величината на даден човек могат да се дължат и на променливите ни душевни състояния, които се изпречват между нас и него. В това отношение най-важна роля играе увереността (тази вечер поради увереността, че ще се запозная с Албертин, а после поради разсейването на същата увереност в интервал от няколко секунди девойката почти изгуби каквато и да е стойност за мен, а после ми стана безкрайно скъпа). Няколко години по-късно сигурността, а после изчезването на сигурността, че Албертин ми е вярна, доведоха до аналогични изменения.

Безспорно още в Комбре бях установил как стихва или се разраства в зависимост от часовете на деня, както и от двете душевни модалности, между които се люшкаше чувствителността ми, тъгуването по майка ми, така незабележимо целия следобед, както лунната светлина, докато грее слънце, и обсебващо изцяло с идването на нощта тревожната ми душа, измествайки заличените още пресни спомени. Този ден обаче, когато видях, че Елстир се разделя с девойките, без да ме запознае с тях, си дадох сметка, че различната значимост в нашите очи на някое удоволствие или огорчение не се дължи само на редуването на тези две душевни състояния, но и на изместването на някои неосъзнати от нас убеждения, поради които смъртта например ни става безразлична, защото те я заливат с нереална светлина, а ни се струва особено важно да отидем на някоя музикална вечер, която би загубила цялото си очарование, ако при съобщението, че ще ни гилотинират, внезапно се разсее внушението, придаващо й блясък. Вярно е, че нещо в мен знаеше за ролята на този род самовнушение, волята, но тя знае напразно това, ако умът и чувствата ни продължават да бъдат в неведение. Те са искрени, когато вярват, че искаме да скъсаме с любовницата си, и само волята ни знае, че държим на нея, защото те са затъмнени от увереността ни, че само след миг пак ще бъдем с нея. Разсее ли се обаче тази увереност, узнаят ли те ненадейно, че любовницата ни е заминала завинаги, умът и чувствата ни, загубили предишната си нагласа, направо обезумяват и нищожната радост, която ни носи любимата, добива исполински размери.

Променливост на увереността ни, но и немощ на любовта, която съществува предварително, подвижна, и се спира на образа на някоя жена просто защото тя е недостижима. От този миг мислим не толкова за жената, която си представяме смътно, а как да я опознаем. Занизват се тревожни изживявания и те са достатъчни, за да съсредоточат върху нея любовта ни, макар самият обект да ни е почти непознат. Любовта ни става необхватна, не се замисляме колко малко място заема в нея жената от плът и кръв. А ако внезапно, както в мига, когато Елстир се спря с девойките, безпокойството и тревогата ни се стопят, понеже именно в тях е цялата ни любов, тутакси имаме чувството, че тя е отлетяла именно докато най-сетне държим в ръце плячката, чиято реална цена досега не ни е занимавала много. Какво познавах аз от Албертин? Един-два нейни профила на фона на морето, безспорно не така красиви като жените на Веронезе, които би трябвало да предпочета, ако се подчинявах на чисто естетически съображения. А можех ли да имам други, щом, след като бе изчезнала тревогата, бяха останали само безмълвните профили и не притежавах нищо друго? Откакто бях зърнал Албертин, всеки ден си мислех какво ли не за нея, водех мислено разговор с жената, която наричаха Албертин, приписвах и въпроси, отговори, мисли, действия и в безкрайната поредица от въображаеми Албертини, сменящи се в мен всеки час, действителната Албертин, зърната на плажа, заемаше само челното място, както създателката на някоя роля, звездата, участвува само в първите няколко представления на дълго време неслизащата от сцената пиеса. Тази Албертин бе само силует, всичко, наслоено върху нея, бе мой придатък: собственият ни принос в любовта е много по-голям — макар само в количествено отношение — от онова, което идва от любимото същество. И това важи и за най-пълноценната любов. Някои любовни увлечения не само възникват, но и се подхранват от съвсем малко нещо, дори и тези, при които плътското желание е утолено. Бившият учител по рисуване на баба имал от някаква своя невзрачна любовница дъщеря. Малко след раждането на детето майката умряла и учителят по рисуване така тъгувал по нея, че не живял дълго след това. През последните месеци на живота му баба и няколко дами от Комбре, които никога дори не намекнали пред него за тази жена, с която, между другото, той не живеел открито, а и връзката му не била продължителна, намислили да обезпечат момиченцето и да съберат помежду си пари за пожизнена рента. Предложението изхождало от баба, някои нейни приятелки си правели оглушки: дали това момиче представлява интерес и дали действително е дъщеря на мъжа, който се мислел негов баща, нима можели да бъдат сигурни с жена като майката? Най-сетне се решили. Момиченцето дошло да им благодари. Било грозно и така приличало на стария учител по рисуване, че разсеяло всяко съмнение. Тъй като само косите му били хубави, една дама казала на бащата, който го довел: „Какви чудни коси има“. Като си помислила, че порочната майка е мъртва, а учителят полужив, баба сметнала, че няма нищо страшно, ако намекне за миналото, което всички се престрували, че не знаят, и добавила: „Сигурно е по наследство. Майка й ли имаше такива красиви коси?“ — „Не зная — отвърнал наивно бащата, — виждал съм я само с шапка.“

Трябваше да продължа разходката с Елстир. Видях се в едно огледало. Не ми стигаше бедата, че не ме представи на девойките, ами и връзката ми беше на една страна и изпод шапката ми се подаваха дългите ми коси, а това никак не ми отиваше. Щастливо обстоятелство беше все пак, че дори в този вид девойките ме срещнаха с Елстир и няма да могат да ме забравят. Второто щастливо обстоятелство беше, че послушах баба и си сложих красивата жилетка, а насмалко щях да облека една отвратителна, а освен това взех и най-хубавото си тръстиково бастунче. Тъй като желаното събитие никога не протича, както сме си го представяли, за сметка на изгодите, на които сме разчитали, възникват други, неочаквани и едно на друго всичко се уравновесява. Толкова се боим от най-лошото, че накрая сме склонни да се смятаме, общо взето, облагодетелствувани от съдбата.

— Така щях да се радвам да се запозная с тях — казах на Елстир, когато го настигнах.

— А защо тогава се спряхте цял километър зад мен?

Той каза тези думи не защото съответствуваха на мисълта му, тъй като, ако искаше да изпълни желанието ми, можеше съвсем лесно да ме извика, но навярно бе чувал подобни формули, присъщи на обикновените хора, уловени в провинение, и понеже и забележителните личности в някои неща не се отличават от простосмъртните, те черпят ежедневните си извинения от същия репертоар, както всеки ден вземат хляб от същия хлебар. А може би подобна фраза, която би трябвало да се тълкува донякъде обратно, защото буквалният й смисъл противоречи на истината, е неизбежно следствие, негативно изображение на даден рефлекс. И той добави:

— Те бързаха.

Аз си помислих, че те по-скоро не са пожелали да ме извика, понеже не съм им особено симпатичен. Иначе той непременно щеше да го стори, след като толкова го бях разпитвал за тях и сигурно бе отгатнал живия ми интерес.

— Разказвах ви за Каркетюи — каза той, преди да се сбогувам с него пред вратата на вилата му. — Нарисувал съм една малка скица, на която се вижда по-добре бреговата линия. Картината не е лоша, но е нещо друго. Ако ми разрешите, ще ви я подаря за спомен от дружбата ни — завърши той, защото хората, които ни отказват това, което желаем, ни предлагат в замяна нещо друго.

— Много бих желал да притежавам снимка на портрета на мис Сакрипан, ако случайно имате. Но що за име е това?

— Под това име моделът игра в една глупава оперетка.

— Вие като че ли сте убеден, че познавам тази актриса, но аз всъщност не я познавам, господине.

Елстир замълча.

— Не вярвам да е госпожа Суан преди женитбата й — добавих аз, внезапно налучкал истината: подобни прозрения не са чести, но ако сме ги имали, те доказват донякъде основателността на теорията за предчувствията, ако естествено се постараем да забравим случаите, които я опровергават.

Елстир не ми отговори. Явно беше портрет на Одет. Тя не бе пожелала да го запази в дома си по много съображения, някои прекалено очевидни. Ала имаше и други. Портретът бе правен по времето, когато тя още не бе дисциплинирала чертите си и не бе превърнала лицето и тялото си в творението, с чиито общи линии през следващите години трябваше да се съобразяват фризьорите и шивачите й, не беше още самата тя, с начина на държане, говорене, усмихване, полагане на ръцете, гледане, мислене. Само извратеността на преситен любовник като Суан можеше да предпочете пред многобройните снимки на Одет ne varietur, каквато бе станала прелестната му жена, малката снимка в спалнята му, на която се виждаше под сламена шапка, украсена с виолетки, слаба, доста грозновата млада жена с бухнали коси и уморено лице.

Впрочем дори ако портретът не беше правен както снимката, преди Одет да организира чертите си и да се превърне в нов тип жена, величествена и запленяваща, а след това, начинът на виждане на Елстир щеше да долови под сегашната Одет предишната. Геният на художника действува също както свръхвисоките температури, които имат способността да разлагат съчетанията от атоми и да ги групират в съвсем противоположен ред, съответствуващ на друг тип съчетания. Цялата изкуствена хармония, която жената е наложила на чертите си, като всеки ден, преди да излезе, проверява зорко в огледалото дали тя още е налице и поправя шапката, приглажда косите, придава игривост на погледа, за да не я наруши, рухва за секунда под погледа на художника, който на нейно място прегрупира чертите й с цел да постигне идеала за жена и живопис, който носи в себе си. Често се случва също така след известна възраст окото на големия творец да вижда навсякъде елементите, необходими, за да установи единствените съотношения, които го интересуват. Подобно на непридирчиви работници и играчи, които се задоволяват с това, което им е подръка, той би могъл да каже за каквото и да е: „Ще свърши работа.“ Така в миналото една братовчедка на Люксембургската принцеса, горда хубавица, увлечена по изкуство, ново за онази епоха, поискала от най-прочутия художник-натуралист да нарисува портрета й. Окото на художника тутакси открило онова, което търсил навред. И вместо високопоставена дама той изрисувал на платното момиче, разнасящо поръчки по домовете, а зад него обширна наклонена лилава плоскост, напомняща площад Пигал. Но дори без да отиваме толкова далеч, портретът на жена от някой голям художник не само никак не отговаря на някои нейни изисквания (например желанието на стареещата жена да се фотографира с почти момичешки дрехи, които да подчертаят все още младежката й талия, за да изглежда като сестра или дори дъщеря на дъщеря си — ако последната по този случай е облечена съвсем допотопно) и ще подчертае, напротив, недостатъците, които моделът му се стреми да скрие, защото те — например трескавият или зеленикав тен на лицето — го привличат повече със своята „характерност“. Те обаче непременно разочароват обикновения зрител и правят на пух и прах идеала, чиито устои жената е поддържала така надменно, идеал, поставящ я извън и над останалите хора с чисто нейния, неизменен външен вид. Смъкната от пиедестала си, лишена от типичната си външност, под която е царствувала неуязвима, тя е вече коя да е жена, в чието превъзходство съвсем не вярваме. Ние до такава степен сме свеждали до тази типична външност не само красотата на Одет например, но индивидуалността, самоличността й, че пред портрет, лишил я от нея, сме изкушени да възкликнем не само: „Колко е грозен“, а и: „Колко не й прилича.“ С мъка можем да повярваме, че е тя. Не я разпознаваме. И все пак си даваме сметка, че пред нас стои същество, което вече сме виждали. Само че не е Одет. Лицето, тялото, външният вид ни са познати, но не ни напомнят жената, която никога не е стояла така, чиято обичайна поза съвсем не очертава тази странна и предизвикателна арабеска, но други жени, всички нарисувани от него жени, колкото и различни помежду си, които той обича да показва анфас, с подаващ се изпод полата строен крак, с широка кръгла шапка в ръка на височина до коляното, което тя прикрива; симетрична на другия кръг, даден анфас — лицето. И най-сетне гениалният портрет не само размества съставните елементи на типа, създаден от кокетството на някоя жена или от егоистичното й схващане за красотата, но ако е отдавнашен, той не се задоволява да състари оригинала, подобно на фотографията, защото ни го показва в излезли от мода одежди. Портретът е датиран не само от начина на обличане на жената по онова време, но и от съответния маниер на художника. Първият маниер на Елстир беше за Одет съкрушително кръщелно свидетелство, защото не само я превръщаше, както и тогавашните й снимки, в по-малка сестра на прочутите кокотки, но защото издаваше, че портретът й е съвременник на многобройните портрети, рисувани от Мане или Уислър по изчезнали вече модели, принадлежащи днес на забвението или на историята.

На такива мисли, безмълвно предъвквани, докато придружавах Елстир до дома му, ме наведе току-що разкритата от мен самоличност на модела му и ето че първото разкритие повлече второ, още по-озадачаващо, относно самоличността на художника. Той бе направил портрета на Одет дьо Креси. Възможно ли е този гениален творец, този мъдрец и самотник, този философ, разговарящ така блестящо и издигнал се над всичко, да е смешният извратен художник, покровителствуван някога от Вердюренови? Попитах го дали ги е познавал, дали случайно не са го наричали тогава господин Биш Той кимна утвърдително без капка смущение, сякаш ставаше дума за твърде далечен вече период от съществуването му, явно, без да подозира какво необикновено разочарование предизвиква у мен, но когато вдигна очи, го прочете върху лицето ми. На неговото лице се изписа недоволство. И тъй като бяхме вече почти в дома му, някой не така извисен умствено и духовно човек просто би ми казал доста сухо довиждане, а след това би избягвал да се среща с мен. Не така обаче постъпи Елстир. Като истински учител — и може би единственият му недостатък с оглед на чистото изкуство беше, че той действително бе наставник в прекия смисъл на думата maitre, защото, за да овладее напълно истината на духовния живот, творецът трябва да остане сам и да не раздава своето „аз“ дори и на учениците си — той се опитваше да извлече за назидание на младите хора частицата истина, скрита във всяко житейско обстоятелство, свързано с него самия или с другите. Така че той предпочете не да ми отмъсти за нараненото си честолюбие, а да ме поучи.

— Няма нито един голям мъдрец, който някога на младини да не е правил изказвания или даже да е водил живот, за който да не си спомня с неудоволствие и да не би желал да забрави. Но не трябва непременно да съжалява за това, защото не може да бъде сигурен, че е помъдрял, доколкото е възможно, ако не е минал през всички смешни или противни превъплъщения, които задължително предшествуват последното му превъплъщение. Зная, че има млади хора, синове и внуци на изтъкнати личности, възпитавани още в колежа от учителите си в умствено благородство и душевна изтънченост. Те може би няма какво да махнат от живота си и биха могли да се подпишат под всичко, което са казали, но са бедни духове, немощни потомци на доктринери и мъдростта им е негативна и безплодна. Мъдростта не се получава наготово, трябва да я откриеш сам, като изминеш път, който никой друг не може да извърви вместо теб, нито да ти го спести, защото мъдростта е възглед за нещата. Животът на хората, от които се възхищавате, чиито постъпки ви се струват благородни, не е бил предначертан от главата на семейството или от възпитателя; началните стъпки на тези хора са били съвсем различни, повлияни от обкръжаващата ги лоша или посредствена среда. Животът им е борба и победа. Не е чудно, че вече не можем да се разпознаем в собствения си първоначален образ и той безспорно не ни е приятен. Ала не бива да се отричаме от него, защото той е доказателство, че наистина сме живели и съгласно законите на живота и на духа сме извлекли от общия житейски опит, от живота в ателието, от артистичните кръжоци, ако се касае за художник, нещо, което ги надхвърля.

Стигнахме до вратата му. Бях донякъде разочарован, че не се бях запознал с младите момичета. Ала, така или иначе, вече щях да мога да ги срещна в живота. Нямаше да се мяркат само на хоризонта и да будят в мен опасението, че няма да се появят никога вече. Не бяха вече носени от водовъртежа, който ги отделяше от мен — собственото ми вечно дейно желание, неспокойно, припряно, подхранвано от тревогата, че са недостъпни, а вероятно и от страха, че може да изчезнат завинаги. Сега можех да дам отдих на копнежа си по тях, да го държа в запас редом с толкова други, чието осъществяване отлагах, щом веднъж знаех, че е възможно. Разделих се с Елстир. Останах сам. И внезапно, независимо от изпитаното разочарование, си помислих за всичките случайни съвпадения, които съвсем не бях предвидил: че Елстир се оказа приятел на девойките, че докато същата сутрин те все още бяха за мен фигури в картина с фон морето, сега ме видяха, свързан при това с прочут художник, който знаеше, че искам да се запозная с тях, и сигурно щеше да ми помогне. Всичко това ме бе зарадвало естествено, но тази радост бе останала дълбоко затаена в мен, подобно на посетителите, които чакат, за да ни обадят, че са дошли, да си отидат другите и да останем насаме. Чак тогава ги забелязваме, в състояние сме да бъдем на тяхно разположение и да ги изслушаме. Понякога между момента, когато подобни радости проникват в нас, и онзи, когато самите ние се вглъбяваме в себе си, са минали толкова часове, видели сме междувременно толкова хора, че се опасяваме да не би да не ни дочакат. Ала те са търпеливи, не им дотяга и щом всички си тръгнат, се изправят пред нас. Друг път сме толкова уморени, струва ни се, че изтощеното ни съзнание няма достатъчно сили, за да задържи спомените и впечатленията, за които нашето крехко „аз“ е единственото обиталище, единственият модул за осъществяване. А би било жалко, защото животът е интересен само в дните, когато прахът на действителността е примесен с вълшебен пясък, когато някое обикновено житейско събитие се превръща в романтичен двигател. Тогава един провлак от недостъпния мир изниква в озарението на бляна и се вмъква в живота ни и като разбудени от сън виждаме лицата, за които така страстно сме копнели, че не ни се е вярвало да ги видим нявга освен насън.

Умиротворението, възцарило се в мен ведно с вероятността да се запозная, когато пожелая, с младите момичета, ми беше особено ценно, тъй като през близките следващи дни нямаше да мога да ги дебна на плажа — бях погълнат от предстоящото заминаване на Сен-Лу. Баба държеше да засвидетелствува признателността си на моя приятел, който бе проявил толкова внимание към нея и мен. Казах й, че е голям почитател на Прудон, и й внуших идеята да поиска да й пратят множеството саморъчно написани писма на този философ, които тя бе купила. Щом пристигнаха, Сен-Лу дойде да ги види в хотела, точно в навечерието на заминаването си. Прочете ги жадно, като със страхопочитание обръщаше страниците и се мъчеше да запомни някои изрази. После стана и докато се извиняваше на баба, че се е застоял толкова дълго, тя му каза:

— Но защо, вземете ги, те са ваши, заради вас поръчах да ми ги пратят.

Той бе така щастлив, че не можа да се овладее, също както при физическа реакция, неподвластна на волята, изчерви се като наказано дете и баба бе много по-трогната от усилията му (неуспешни) да сдържи буйно избликналата си радост, отколкото от всичките му благодарствени думи. А той и на другия ден, наведен от прозорчето на местното влакче, с което замина за гарнизона си, още веднъж ме помоли да го извиня пред нея, че недостатъчно й е благодарил. Гарнизонът му наистина беше много наблизо. Първоначално мислеше да отиде с каретата си, както бе правил, преди да отпътува окончателно, когато трябваше да се върне вечерта в Балбек. Ала този път се наложи да прати големия си багаж с влакчето и сметна, че е по-разумно да се качи и той, като се вслуша в мнението на управителя на хотела, с когото се посъветва. Той му каза, че с кола или влак „ще бъде почти равноправно“! Искаше да каже „почти равностойно“ (или, както би се изразила Франсоаз, „едно на друго все то“).

— Така да е — реши Сен-Лу, — ще взема „въртележката“.

И аз щях да се кача в нея, ако не се чувствувах уморен, и щях да изпратя приятеля си чак до Донсиер. Но през цялото време, докато чакахме на гарата в Балбек, т.е. докато машинистът чакаше, пиейки разхладителни напитки, закъснелите си приятели, без които не искаше да тръгне, го уверявах, че няколко пъти седмично ще ходя при него. Тъй като на гарата, за голямо неудоволствие на Сен-Лу, бе дошъл и Блок, който чуваше как той настоява да отида да обядвам, да вечерям, да спя в Донсиер, накрая Сен-Лу му каза с извънредно студен тон, предназначен да опровергае принудената му любезна покана и да внуши на Блок, че му я отправя от немай-къде.

— Може да ме потърсите в полка, ако случайно минете през Донсиер някой следобед, когато съм свободен, макар че това почти никога не ми се случва.

А може би Робер се страхуваше също, че няма да отида сам, и въобразявайки си, че съм по-близък с Блок, отколкото показвам, ми даваше възможност да го взема за свой спътник и придружител.

Опасявах се да не би Блок да се е докачил от тона на Сен-Лу и от тази покана, придружена от препоръка да не се отзове на нея: според мен Сен-Лу щеше да стори по-добре, ако не бе казал нищо. Излъгал се бях обаче, защото, щом влакчето замина, по целия път до кръстовището, където трябваше да се разделим, защото едната улица водеше в хотела, а другата към вилата им, Блок настояваше да кажа кога ще отидем в Донсиер, защото след „толкова любезната покана на Сен-Лу“ щяло да бъде „много просташко от негова страна“ да не я приеме. Бях доволен, че Блок не си е дал сметка или не се бе засегнал особено много, щом предпочита да се престори, че не е забелязал с какъв далеч ненастойчив и неучтив тон бе отправена тази покана. Искаше ми се все пак заради самия него, да не изпадне в смешно положение, като веднага хукне към Донсиер. Но не смеех да му дам съвет, който сигурно щеше да му бъде неприятен, защото щеше да му покаже, че не е желан от Сен-Лу, а сам се навира. И то прекалено. Макар всичките му недостатъци от този род да се изкупваха при него от забележителни качества, каквито не се срещат у други по-сдържани хора, крайната му недискретност беше вбесяваща. Ако слушах него, трябваше непременно още същата седмица да отидем в Донсиер (казваше „ние“, защото мисля, че разчиташе малко на моето присъствие, за да оправдае своето). По целия път току ме спираше — пред затуления от дървета гимнастически салон, пред тенис корта, пред вилата им, пред сергията със скариди — и ме молеше да определя ден, и понеже не го сторих, се раздели сърдит с мен, като заяви троснато:

— Както обичаш, месир, аз във всеки случай съм длъжен да отида, защото ме е поканил.

Сен-Лу толкова се боеше, че не е благодарил достатъчно горещо на баба, че ме молеше да й предам това и в писмото, което получих два дни по-късно от града, където бе на гарнизон: по щемпела му направо ми се стори, че е долетяло бързо, за да ми каже, че и затворен между стените на кавалерийската казарма от времето на Луи XVI, мисли за мен. Хартията носеше герба на рода Марсант, в който различих лъв с шапка на френски пер във форма на корона.

„След пътуване, протекло благополучно в четене на една книга, която купих на гарата, от Арвед Барин (руски автор, струва ми се, и книгата е забележително написана за чужденец, но все пак ще ми кажете мнението си, защото сигурно я знаете, вие, кладенец на наука, прочел всичко на света), ето че се върнах пак към суровия живот, който ме кара, уви, да се чувствувам изгнаник, защото съм лишен от всичко, което имах в Балбек, живот, който не ми е оставил нито един топъл спомен и не ми предлага никаква интелектуална наслада, живот, чието ежедневие би ми се сторило достойно за презрение, макар да не е лишен от очарование. Всичко тук ми изглежда променено след заминаването ми, защото междувременно настъпи много важен период в живота ми, дружбата ми с вас. Надявам се, че тя никога няма да свърши. За мен и за вас говорих само с един човек, моята приятелка, която неочаквано дойде при мен за един час. Тя много би желала да се запознае с вас и ще си допаднете двамата, струва ми се, защото и тя се интересува живо от литература. Затова пък, за да си припомням разговорите ни, за да изживявам отново часовете, които никога няма да забравя, се откъснах от другарите си, прекрасни младежи, но съвсем неспособни да разберат състоянието ми. Бях почти изкушен първия ден да възкреся миговете, прекарани с вас, само за себе си и да не ви пиша. Но се уплаших да не би вие, с тънкия си ум и свръхчувствително сърце, да се притесните, като не получите писмо от мен, ако изобщо мисълта ви благоволи да слезе до грубия кавалерист, над когото ще трябва още доста да се потрудите, докато го одялате и го направите по-изтънчен и по-достоен за вас.“

Всъщност с гальовния си тон това писмо напомняше въображаемите му послания до мен от бленуванията ми, преди да го познавам, бленувания, от които ме изтръгна леденото му държане при първата ни среща, когато се сблъсках с неговото хладно безразличие, което той толкова бързо изостави. След това първо писмо всеки път, когато донасяха пощата на закуска, тутакси познавах неговите писма, защото те бяха второто лице на приятеля ми, което той показва, когато го няма, и в чиито черти (в изписването на буквите) нищо не ни пречи да доловим душевното му своеобразие, както в извивката на носа или в тембъра на гласа му.

Сега се заседявах охотно на масата, докато я разтребваха, и ако точно тогава нямаше вероятност да мине малката момичешка тайфа, не гледах само към морето. Мъчех се да открия — откакто я бях видял в акварелите на Елстир — и охотно виждах поезия в поставения косо след ядене нож, в издутата смачкана салфетка, в която слънцето вмъкваше къс жълто кадифе, в полуизпразнената чаша, която така по-добре показва благородната си закръгленост, в дъното над прозрачното стъкло, напомнящо сгъстена дневна светлина, недопитото тъмно, но искрящо вино, разместените обеми, преобразяването на течностите в зависимост от осветлението, изменението на сливите в полуизпразнената фруктиера, преливащи от зелено към синьо и от синьо към златисто, в разхождането на доста изтърканите столове, изправяни два пъти на ден около сложената маса като около олтар, върху който се свещенодействува в празниците на чревоугодничеството, в раковините на стридите с няколко капчици светена вода на дъното, които ми приличаха на малки каменни съсъди. Мъчех се да открия красота там, където никога не си представях, че може да я има, в най-делничните неща, в съкровения живот на „натюрмортите“.

Когато няколко дни след заминаването на Сен-Лу успях да накарам Елстир да устрои скромно „матине“, на което да се срещна с Албертин, на излизане от хотела направих впечатление с необикновено привлекателния и елегантния си външен вид (резултат на по-продължителна почивка и специални грижи за облеклото си), като съжалих, че не мога да ги запазя (ведно с благоразположението на Елстир), за да завоювам някоя друга по-интересна личност, а ще изразходвам всичко това само заради удоволствието да се запозная с Албертин. Откакто то бе сигурно, умът ми му придаваше твърде малка стойност. Но волята ми нито за миг не сподели неговата илюзия. Волята, този упорит и неизменен служител на сменящите се у нас наши аз: скрита в сянката, пренебрегвана, неуморно вярна и работеща безспир, за да не ни липсва нищо необходимо, без да се съобразява с нашите видоизменения. Докато в момента, когато тръгваме за бленувано пътешествие, умът и чувствата ни почват да се питат дали наистина си заслужава, волята сигурна, че то тутакси ще се стори дивно привлекателно на тези лениви господари, ако не може да се състои, ги оставя да се съвещават пред гарата и да се лутат сред колебания, а тя самата взема билетите и ни настанява навреме във вагона. Тя е толкова постоянна, колкото умът и чувствата ни са променчиви. Но понеже остава безмълвна и не споделя доводите си, почти не усещаме нейното присъствие. Другите две съставки на нашето аз се подчиняват на твърдото й решение, но без да си дават сметка, докато са съвсем наясно със собствените си колебания. Чувствата и умът ми заспориха относно стойността на удоволствието от запознанството ми с Албертин, докато разглеждах в огледалото суетните и нетрайни физически преимущества, които те биха желали да запазят непокътнати за друг случай. Но волята ми не пропусна часа, когато трябваше да изляза, и даде на кочияша не кой да е адрес, а улицата и номера на Елстир. Жребият бе хвърлен и чувствата и умът ми можеха да се вайкат колкото си щат. Ако волята ми беше дала друг адрес, тогава щях да ги питам.

Когато малко по-късно отидох при Елстир, в първия миг ми се стори, че госпожица Симоне не е в ателието. Там седеше наистина едно момиче с копринена рокля и без шапка, но нито чудната му коса, нито носът, нито тенът ми бяха познати и в тях не откривах изградения от мен самия образ на младата колоездачка, разхождаща се край морето с малка шапчица на глава. И все пак това бе Албертин. Само че, дори когато бях сигурен вече, не й обърнах внимание. Когато в ранната си младост, попаднем на светско събиране, собственият ни живот сякаш секва, ставаме други хора, всеки салон е нова вселена, в която, подчинени на закона на друга душевна перспектива, насочваме вниманието си към хората, танците, играта на карти, сякаш те винаги ще имат значение за нас, а всъщност ще ги забравим още на следващия ден. Принуден, за да мога да разговарям с Албертин, да следвам път, неначертан от мене, да се спра най-напред пред Елстир, да мина край други гости, на които той ме представяше, после край бюфета, където ми предложиха и изядох кейк с ягоди, като междувременно изслушах, застанал неподвижно, музикалната пиеса, която почнаха да изпълняват. Оказа се, че отдавам еднакво значение на всички тези различни дейности, както на запознаването ми с госпожица Симоне, което бе просто една от тях, сякаш съвсем бях забравил, че няколко минути преди това то бе единствената цел на идването ми. Впрочем не е ли така и във всекидневния ни живот с истински щастливите ни изживявания или с големите нещастия, които ни сполитат? Получаваме сред други хора благоприятен или убийствен отговор от любимата, очакван цяла година. А сме принудени да продължим да разговаряме, мислите прииждат една след друга, образуват повърхност, под която едва-едва в отделни мигове се надига глухо споменът — по-дълбок, но по-малък по площ, — че ни се е случило нещастие. Ако не е било нещастие, а щастие, може чак след няколко години да си спомним, че най-важното събитие в интимния ни живот е станало, без да сме имали време да му отделим малко повече внимание, почти без да сме го осъзнали, например когато сме били на светски прием, на който при това сме отишли само с надеждата, че то ще се осъществи.

Когато Елстир ме повика, за да ме запознае със седналата малко по-далече Албертин, най-напред доядох еклера и помолих стария господин, с когото се бях запознал и комуто предложих розата от ревера си, защото я бе харесал, да ми разкаже за панаирите в Нормандия. Това не ще рече, че последвалото запознанство не ми достави удоволствие и не ми се стори много важно. Естествено чак по-късно истински се зарадвах, когато се прибрах в хотела и останал отново сам, бях пак предишният човек. С удоволствията ни е както със снимките. В присъствие на любимото същество вземаме само негатив, по-късно, прибрали се в дома си, го проявяваме, когато имаме на разположение вътрешната тъмна камера, чийто вход е „зазидан“, докато сме с други хора.

Вярно е, че няколко часа по-късно осъзнах истински удоволствието, но затова пък мигновено си дадох сметка колко важно бе за мен това запознанство. Когато ни представят някому, макар още в същия миг да се чувствуваме някак отличени и снабдени с „чек“ за бъдещи радости, до който сме се домогвали със седмици, все пак ни е ясно, че получаването му слага край не само на мъчителните усилия (това не може да не ни е приятно), но и на съществуването на едно създание, претворено от въображението ни, възвеличено от тревожните ни опасения, че никога няма да можем да се запознаем с него. В момента, когато името отеква в устата на представящия ни човек, особено ако той, както Елстир в случая, го обгражда с допълнителни хвалебствия, този обреден миг, сходен с мига, когато в някоя феерия добрият дух заповядва на дадено действуващо лице мигновено да се преобрази в друго, жената, до която сме копнели да се доближим, изчезва. Пък и как би могла да остане същата, щом само защото е принудена да насочи вниманието си към името ни и да го спре върху самите нас, в очите й, довчера безкрайно далечни (струвало ни се е, че собствените ни очи, блуждаещи, непокорни, отчаяни, разсейващи се, никога няма да ги срещнат), съзнателният поглед, неузнаваемата мисъл, които сме търсили, като по чудо и същевременно съвсем естествено са изместени от собствения ни образ, изрисуван сякаш в дъното на усмихващо ни се огледало? Ако въплъщението ни в нещо, което ни се е струвало възможно най-различно от нас, най-много изменя съществото, с което току-що сме се запознали, външният му облик си остава все още доста неясен и можем да гадаем дали ще се окаже бог, маса, легенда. Но чевръсти като ваятелите с восък, които за пет минути изработват пред очите ни бюст, щом непознатата произнесе няколко думи, те ще уточнят външния й облик и ще му придадат нещо окончателно, изключващо всички хипотези, нахвърлени от желанието и въображението ни предния ден. Може би и преди да дойде на това матине, Албертин не беше за мен вече само призрак, мяркащ се в съзнанието ми, какъвто си остава случайно срещнатата жена, за която не знаем нищо и едва сме различили чертите й. Роднинските й връзки с госпожа Бонтан бяха вече ограничили вълшебните ми догадки, като затвориха една от посоките, в които можеха да се разгръщат. Колкото повече се приближавах до девойката и я опознавах, опознаването се извършваше чрез умаляване, всичко, създадено от въображението и възприятието ми, биваше замествано от понятие с много по-малка ценност, понятие, към което се прибавяше наистина нещо равностойно в живота на сумата, която дават акционерните дружества, след като се изплати първата акция, сума, наричана от тях „проценти“. Името и роднините й очертаха първата граница на предположенията ми. Милото й държане, докато, застанал съвсем близо до нея, отново забелязах малката бенка под окото, бе още един граничен камък. Учудих се най-сетне и от честото използуване на наречието „съвършено“ вместо „съвсем“, докато говореше за двама души и каза: „Тя е съвършено луда, но все пак миличка“ и „Това е съвършено необикновен и съвършено отегчителен мъж.“ Макар тази употреба да не е особено приятна за слуха, тя говори за известна степен на цивилизованост и култура, каквато не предполагах у вакханката на велосипед, оргийната муза на голфа. Независимо от тази своя първа метаморфоза, Албертин се промени още много пъти в моите очи. Качествата и недостатъците на даден човек, разположени на преден план върху лицето му, се подреждат съвсем другояче, ако го погледнем под друг ъгъл, както паметниците в някой град, пръснати в права линия, се нанизват един зад друг в дълбочина от друга гледна точка и изглеждат различни по големина. Преди всичко Албертин ми се стори доста стеснителна, а не невъзмутима. Стори ми се по-благовъзпитана, а не нагла, ако съдех по епитетите, които залепи на всички момичета, за които я заговорих: „Тя има лоши маниери“, „Тя има смешни маниери“, и освен това най-много привлече вниманието ми доста възпаленото й, неприятно наглед слепоочие, а не странният поглед, който все си спомнях дотогава. Но това бе просто вторият й образ, имаше и други, които сигурно щях да открия постепенно. Така че само като отстраним не без известно лутане грешките на първоначалното си зрително възприятие, можем да стигнем до точно опознаване на някое същество, ако такова опознаване е възможно. Всъщност то е невъзможно, защото, докато изправяме грешките на възприятието си, самият обект, тъй като не е безжизнен, се променя от своя страна, ние се опитваме да го настигнем, той се отмества и когато най-накрая си въобразяваме, че го виждаме ясно, оказва се, че сме успели да доловим отчетливо предишните му превращения, които вече не му приличат.

И все пак, колкото и неизбежни разочарования да ни носи подобен подход към същество, което само сме зърнали, а после на воля сме си го представяли, единствено той е полезен за чувствата ни, защото поддържа техния плам. Колко убийствено скучен е животът на хора, които от леност или плахост отиват направо с кола у приятели, с които са се запознали, без отначало да са мечтали за тях и без никога да са посмели да се отбият пътем край нещо, което ги привлича!

На връщане си мислех за матинето, представих си отново как доядох еклера, преди Елстир да ме заведе при Албертин, как дадох на стария господин розата, всички тези подробности, които, подбрани без наше знание по силата на обстоятелствата и съчетани случайно и своеобразно, съставляват картината на първата среща. Но аз добих впечатлението, че гледам тази картина под друг зрителен ъгъл, някак отдалеч, и си дадох сметка, че тя не е съществувала само за мен, когато няколко месеца по-късно, говорейки с Албертин за деня на запознанството ни, тя ми припомни за голяма моя изненада и еклера, и даденото цвете, всичко, което си въобразявах не само, че е важно единствено за мен, но че не е било забелязано освен от мен, а го намирах зарегистрирано в паметта на Албертин, при това в неподозирана за мене версия. Още от онзи първи ден, когато на връщане в къщи анализирах спомена от преживяното, аз разбрах какъв сполучлив циркаджийски номер бе изпълнен, как бях разговарял за миг с личност, която благодарение на ловкостта на фокусник, без да има нищо общо с момичето, което толкова дълго бях следил на плажа, бе заела неговото място. Можех впрочем да отгатна, че ще стане така, защото момичето от плажа беше моя измислица. Въпреки това, откакто в разговора си с Елстир аз го бях отъждествил с Албертин, се чувствувах морално задължен да спазя любовните обещания, направени на въображаемата Албертин. Сгодяваш се задочно, а после се чувствуваш длъжен да се ожениш за подставеното лице. Впрочем, ако поне временно се бях избавил от една тревога, успокоена от спомена за добрите маниери на девойката, от израза „съвършено обикновена“ и от възпаленото слепоочие, този спомен от своя страна будеше друг вид влечение в мен, нежно и съвсем не мъчително, едва ли не братско, което след време можеше също да стане опасно, като породи у мен потребност час по час да целувам тази нова девойка, чиито добри маниери и стеснителност, чиято неочаквана готовност спираха ненужния полет на въображението ми, но будеха у мен умилена признателност. А и освен това паметта тутакси почва да прави клишета, независими едно от друго, премахва всяка връзка, всяка последователност между изобразените на тях сцени и в колекцията снимки, които излага, последната не унищожава непременно предходните. Срещу безинтересната, затрогваща Албертин, с която бях разговарял, виждах тайнствената Албертин на морския бряг. Сега те се бяха превърнали в спомени, т.е. в изображения, и ми се струваха еднакво неверни и двете. За да приключа с първия ден на запознанството ни, опитвайки се да си представя отново бенчицата на бузата й под окото, се сетих, че когато Албертин си тръгваше от дома на Елстир, забелязах същата бенка на брадичката й. Изобщо всеки път, когато я срещнех, ми правеше впечатление, че има бенка, но после блуждаещата ми памет я разхождаше по лицето й и я лепваше ту тук, ту там.

Също както въпреки разочарованието ми от църквата в Балбек, пак ми се искаше да отида в Кемперле, Понтавен и Венеция, макар и да бях разочарован, че госпожица Симоне съвсем малко се отличаваше от познатите ми девойки, утешаваше ме мисълта, че дори ако самата Албертин не отговаря на надеждите ми, чрез нея можех поне да се запозная с приятелките й от малката тайфа. Отначало сметнах, че това няма да ми се удаде. Понеже Албертин щеше да остане още дълго време в Балбек, както и аз, реших, че е най-добре да не се престаравам, а да изчакам да я срещна случайно. Ала ако дори я срещах всеки ден, имаше опасност тя да се задоволи да отговори отдалеч на поздрава ми и в такъв случай нямаше да постигна нищо, дори това да се повтаря всеки ден до края на лятото.

Не след дълго, в една дъждовна и почти студена сутрин на дигата ме спря девойка с шапче на главата и с маншон, така различна от момичето от матинето у Елстир, че отъждествяването на двете ми се стори операция, непосилна за ума ми. Все пак тя ми се удаде, но след кратка изненада, която като че ли не убягна на Албертин. От друга страна, едва припомнил си „добрите й маниери“, които ми бяха направили впечатление, тя ме смая, напротив, с грубия си тон и държане в духа на „тайфата“. Пък и слепоочието й вече не беше оптически център и поръчител, че това е същото лице, било защото бях застанал от другата страна, било защото бе скрито под шапчицата или възпалението беше минало.

— Ама че време! — възкликна тя. — Вечното лято в Балбек е направо подигравка. С нищо ли не се занимавате тук? Никога не се мяркате на голфа, нито на баловете в казиното, не яздите и кон. Сигурно умирате от скука. Не намирате ли, че човек се видиотява, като седи цялото време на плажа? Обичате да се припичате като гущер? Между другото, имате време. Явно не сте като мен, аз обожавам спорта. Не бяхте ли на конните надбягвания в Сон? Отидохме с трама. Е, да, няма да ви е забавно да се возите с такава таратайка цели два часа. Три пъти щях да отида и да се върна с колелото си.

Аз се възхищавах от Сен-Лу, когато той наричаше най-естествено местното влакче „въртележка“, защото час по час завиваше, а сега ме смути леснината, с която Албертин каза „трам“ и „таратайка“. Бе явно майсторка в подобен род обозначения и се уплаших да не би да забележи колко лично аз съм слаб в тази област и да ме презре. При това още не бях разкрил с какво богатство от синоними разполага малката тайфа за наименованието на влакчето. Докато Албертин разговаряше с някого, главата й оставаше неподвижна, ноздрите стиснати, само крайчецът на устните й помръдваше. Затова говореше с провлечено и носово произношение, което може да се обясни с провинциален произход, с юношеско подражание на британската флегматичност, с уроците на чуждестранна възпитателка или с хипертрофия на носната лигавица. Това предвзето произношение, което впрочем бързо изчезваше, когато тя опознаеше по-добре някого и си възвърнеше обичайната детска непринуденост, би могло да бъде отблъскващо. Но за мене беше своеобразно и имаше известно очарование. Не я ли видех няколко дни, аз си повтарях възбудено: „Не се мяркате никога на голфа“ с нейното носово произношение, когато ми бе казала тези думи съвсем изправена, с неподвижна глава. И в такива мигове си мислех, че няма по-запленяващо същество от нея.

Онази сутрин ние образувахме с нея една от щръкналите тук-там по дигата двойки, които се съединяват и се спират, колкото да разменят няколко думи, а после се разделят и всеки тръгва сам в различна посока. Използувах временната ни неподвижност, за да установя веднъж за винаги къде точно е бенката й и ето че също както запленилата ме фраза от сонатата на Вентьой, която паметта ми местеше произволно от андантето чак до финала, до деня, когато с партитурата в ръка я открих и я фиксирах на мястото й, в скерцото, така и бенката, която си представях ту на бузата, ту на брадичката й, се спря завинаги на горната й устна под носа. По същия начин се натъкваме и на стихове, които знаем наизуст, в пиеса, където най-малко сме очаквали да ги срещнем.

И ето че, сякаш за да може да се разгърне пред морето с цялото многообразие на формите си, пищният декоративен ансамбъл, образуван от красивото шествие на златистите и розовеещи, загорели от слънцето и вятъра девойки, приятелките на Албертин, всичките със стройни крака, гъвкав стан и все пак толкова различни една от друга, се появи срещу нас и се разтегна в успоредна на морето редица. Помолих Албертин да ми разреши да остана още малко с нея. За съжаление тя само им махна с ръка.

— Няма ли да ви се разсърдят, ако не отидете при тях — попитах я аз с надеждата, че ще се поразходим всички заедно.

До нас се приближи младеж с правилни черти и ракети за тенис в ръка. Играчът на бакара, от чиито лудости така се възмущаваше жената на първия председател на съда. Той поздрави Албертин с ледено и невъзмутимо изражение, явно връх на изискаността според него.

— От голфа ли идвате, Октав? Как мина, бяхте ли в добра форма? — попита го тя.

— О, иде ми да се пръсна! Изложих се.

— А Андре беше ли?

— Да, отбеляза седемдесет и седем точки.

— Охо, ами че това е рекорд!

— Аз имах вчера осемдесет и две.

Беше син на много богат индустриалец, който, изглежда, щеше да играе важна роля в предстоящото световно изложение. Бях поразен до каква степен у този млад човек, а и у други твърде редки познати от мъжки пол на тези девойки, познанието за всичко, свързано с дрехи, начина на носенето им, пури, английски напитки, коне, което владееха в най-малки подробности с горда непогрешимост, близка до немногословната скромност на учения, се бе развило у тях изолирано, без да е съпроводено макар с минимална духовна култура. Той никак не се колебаеше дали е редно да облече смокинг или пижама, но нямаше понятие кога може или не може да употреби известна дума, както и от най-елементарните правила на френски език. Това несъответствие между двете култури беше присъщо навярно и на баща му, председател на съюза на домовладелците в Балбек, защото в едно отворено писмо до избирателите, което бе разлепено по всички стени, той казваше: „Пожелах да видя кмета, за да поговоря с него по този въпрос, но той не пожела да слуша основателните ми жалби.“

Октав печелеше награди в казиното на всички конкурси за бостон, танго и прочие и затова можеше, ако пожелаеше, да се ожени изгодно за някоя от посетителките на морския курорт, където не в преносен, а в буквален смисъл момичетата се омъжват за „кавалера си“. Той запали пура, като каза на Албертин, сякаш я молеше да му разреши да довърши спешната си работа, докато разговаря с нея:

— Позволявате, нали?

Защото никога не можеше „да стои, без да върши нещо“, макар всъщност да не правеше никога нищо. И тъй като пълното бездействие накрая води до същия резултат, както и непосилното напрежение не само в умствената дейност, но и в дейността на тялото и мускулите, постоянната интелектуална незаетост под замисленото чело на Октав бе предизвикала в края на краищата, въпреки спокойния му външен вид, безплодни напъни да мисли, които нощем му пречеха да спи, както би могло да се случи с някой преуморен метафизик.

Хрумна ми, че ако познавам приятелите им, по-често ще виждам девойките и едва не помолих Албертин да ме запознае с Октав. Щом той си тръгна, повтаряйки: „Изложих се“, споделих желанието си с нея. Мислех, че по този начин ще й внуша да ме запознае с него при следващата ни среща.

— И таз добра. Да не седна да ви запознавам с едно жиголо. Тук гъмжи от такива. Но те не биха могли да разговарят с вас. Този играе чудесно голф, и толкоз. Познавам го, съвсем няма да ви допадне.

— Приятелките ви ще бъдат недоволни, че ги изоставяте — казах й аз с надеждата, че ще ми предложи да ги настигнем заедно.

— Ами, много съм им притрябвала.

Срещнахме Блок. Той ми се усмихна дяволито и многозначително и смутен от присъствието на Албертин, която не познаваше или я знаеше, без да се е запознал с нея, наведе само глава вдървено и неприветливо.

— Как се казва този дивак? — изненада се Албертин. — Чудя се защо ме поздравява, след като не ме познава. Затова и не му отвръщам.

Нямах време да й отговоря, защото Блок се насочи право към нас с думите:

— Извинявай, че прекъсвам разговора ви, но искам да те предупредя, че утре заминавам за Донсиер. Не мога повече да отлагам, без да се покажа невъзпитан, и се питам какво ли си мисли Сен-Лу-ан-Бре за мен. Да знаеш, че вземам влака в два часа. А ти прави каквото знаеш.

Аз обаче имах само едно наум — да видя отново Албертин и да се опитам да се запозная с приятелките й. Донсиер ми изглеждаше на края на света, щом те нямаше да отидат там, а самият аз щях да се прибера след часа, когато минават по плажа. Заявих на Блок, че ми е невъзможно.

— Добре тогава, ще отида сам. Съгласно двата смешни александрина на месир Аруе^[24] ще кажа на Сен-Лу:

„Знай, че в дълга си с него не съм свързана,

не спази ли той своя, аз моя ще изпълня.“^[25]

— Не мога да отрека, че е доста хубаво момче, но колко е гаден! — каза ми Албертин.

Никога не съм смятал Блок за хубаво момче. Той всъщност беше такъв. С леко издадена напред глава и доста гърбав нос, с извънредно умното изражение на човек, съзнаващ интелектуалното си превъзходство, лицето му бе по-скоро приятно, ала той не можеше да се хареса на Албертин. Може би поради нейните недостатъци, поради коравосърдечието и неотзивчивостта на тайфата им, с отрицанието им към всичко, което беше извън нея. А и по-късно, когато й го представих, нейната неприязън не намаля. Блок спадаше към среда, в която е постигнат особен компромис между насмешливото отношение срещу светските хора, съчетано с тачене на добрите маниери, задължително за всеки, чиито „ръце са чисти“; в неговата среда не спазваха светските норми за приличие, а същевременно предявяваха особено противни светски претенции. Когато го запознаваха с някого, той се покланяше със скептична усмивка, но прекалено почтително, и казваше, ако това бе мъж: „Много ми е приятно, господине“, като тонът на гласа му издаваше подигравка към произнесените думи и същевременно съзнание, че така не може да говори някой простак. Посветил този първи миг на установения обичай, който спазваше и в същото време осмиваше (както например приветствието му по случай първи януари: „Желая ви приятна и щастлива Нова година“), той придобиваше хитро изражение и изричаше нещо оригинално и често съвсем логично, но което „действуваше на нервите“ на Албертин. Когато й казах първия ден, че името му е Блок, тя възкликна:

— Можех да се обзаложа, че е чифут. Много ги бива да важничат.

Впрочем по-късно Блок дразнеше Албертин и с друга своя черта. Подобно на много интелектуалци, той не умееше да говори просто за обикновени неща. Изнамираше за всичко изискано определение, а после обобщаваше. Това отегчаваше Албертин, тя не обичаше твърде да се занимават с нея, както например когато си бе навехнала крака и не трябваше да се движи, а Блок заяви:

— Излегнала се е на шезлонга, но поради способността си да бъде навсякъде, в същия миг е и на игрището за голф или на тенис корта.

Това бе само „литература“, но понеже Албертин се притесни да не би да си има неприятности с някои хора, чиято покана бе отклонила под предлог, че не може да се движи, не й трябваше повече, за да й опротивеят и лицето, и гласът на младежа, изрекъл дълбокоумните приказки.

Албертин и аз се разделихме, като се уговорихме да излезем някой път заедно. Докато разговарях с нея, нямах представа къде попадат думите ми и какво става с тях, все едно хвърлях камъни в бездънна пропаст. Ежедневният живот на всяка крачка ни убеждава в едно: обикновено лицето, към което ги отправяме, ги изпълва с мисъл, извлечена от собствената си същност, доста различен от вложения от нас в същите думи. А ако освен това сме с лице, за чието възпитание (както в моя случай възпитанието на Албертин), склонности, прочетени книги, принципи нямаме никаква представа, ние не знаем дали то откликва на думите ни повече, отколкото животно, което сме приучили да разбира едно-друго. Така че опитът ми да се сближа с Албертин ми изглеждаше като установяване на връзка с неведомото, ако не с непостижимото, толкова трудна задача, както да се дресира кон, и толкова отморително, както да се развъждат пчели или да се садят рози.

До преди няколко часа се опасявах, че Албертин само ще отговаря отдалеч на поздрава ми. А току-що се разделихме, уговаряйки съвместен излет. Зарекох се при следващата среща с нея да бъда по-дързък и предварително намислих не само думите, които щях да й кажа, но и всички приятни изживявания, които щях да поискам от нея да ми достави (защото сега у мен се бе затвърдило убеждението, че е лекомислена). Мисълта ни обаче се поддава на влияние, както растението, клетката, химичните елементи, и средата, която я променя, когато се потопи в нея, са обстоятелствата, промяната на декора, преобразен от самото й присъствие, затова когато срещнах отново Албертин, аз й казах нещо съвсем различно от предварително заплануваното. Освен това, като си припомнях възпаленото й слепоочие, си мислех дали няма да оцени повече някоя любезност, ако е уверена, че е безкористна. И най-сетне озадачаваха ме някои нейни погледи и усмивки. Те можеха да означават леснодостъпност, но и наивна веселост на темпераментно, ала в основата си порядъчно момиче. Един и същ израз на лицето или чисто словесен можеше да има различно значение: колебаех се като ученик пред труден превод от старогръцки.

Този път почти веднага срещнахме високата Андре, която бе скочила над стареца. Нямаше как, Албертин беше принудена да ме представи. Очите на приятелката й бяха изключително светли, все едно антре в тъмен апартамент с отворена врата към стая, заляна от слънцето и от зеленикавия отблясък на искрящото море.

Минаха петима господа, познати ми на вид още от първите ми дни в Балбек. Често се бях питал кои са.

— Не са от най-изтънчените — засмя се презрително Албертин. — Боядисаното старче с жълтите ръкавици пипне ли нещо, го прави за света, готин е, зъболекар в Балбек, славен човек. Дебелият е кметът, не най-дребния шишко, него сигурно сте го виждали, той е учител по танци, също много противен, не може да ни понася, защото вдигаме страшна врява в казиното, повреждаме столовете и искаме да махаме килима, когато танцуваме. Затова никога досега не ни е дал първа награда, макар че само ние умеем да танцуваме тук. Зъболекарят е добряк и бих го поздравила, за да ядосам учителя по танци, но не мога, защото с тях е и господин дьо Сент-Кроа, генералният съветник, човек от много добро семейство, свързал се за пари с републиканците. Никой честен човек не го поздравява вече. Познава чичо ми, защото нали и той е в правителството, но всички други мои роднини му обърнаха гръб. Слабичкият, с шлифера, е диригентът. Как, не го ли познавате? Дирижира божествено. Достатъчно е да чуете „Кавалерия Рустикана“. Ах, според мен е идеално! Тази вечер дава концерт, но ние не можем да отидем, защото ще бъде в залата на Кметството. В казиното може, но ако отидем в залата на Кметството, откъдето са махнали разпятието, майката на Андре ще получи удар. Ще ми възразите, че и мъжът на леля е в правителството. Но какво да се прави. Леля си е моя леля. Не затова я обичам. А тя открай време е имала само едно желание, да се отърве от мене. Жената, която действително ми е била като майка и има двойна заслуга, защото не ми е никаква, е една моя приятелка и аз наистина изпитвам синовна обич към нея. Ще ви покажа снимката й.

За миг към нас се приближи шампионът по голф и любителят на бакара Октав; помислих, че съм намерил нещо общо с него, защото от разговора разбрах, че се пада малко нещо роднина на Вердюренови и при това те много го обичали. Но той се отзова с презрение за прословутите им среди и добави, че господин Вердюрен нямал представа кога се носи смокинг и било доста неудобно, ако го срещне в някои мюзикхолове, където би предпочел да не му извика „здравей, хлапенце“ някой господин със сако и черна връзка на селски нотариус. Октав си отиде, а малко по-късно и Андре, защото стигнахме до вилата им и тя се прибра, без по време на разходката да ми каже ни дума. Много съжалих, че си отиде, защото тъкмо казвах на Албертин, че приятелката й се е държала хладно с мен и си обяснявах защо Албертин като че ли не може да ме запознае лесно с тайфата си, с враждебността на девойките към мене, та нали и Елстир първия ден се бе натъкнал явно на нежелание от тяхна страна. Наложи се да поздравя госпожици д’Амбрьосак, които минаха край нас; и Албертин се поздрави с тях.

Сметнах, че познанството ми с тези девойки ще ме издигне в нейните очи. Те бяха дъщери на един роднина на госпожа дьо Вилпаризи и познати на Люксембургската принцеса. Извънредно богати, господин и госпожа д’Амбрьосак имаха малка вила в Балбек, водеха най-охолен живот и бяха винаги облечени мъжът с едно и също сако, а жената с тъмна рокля. И двамата поздравяваха баба с дълбоко уважение. И всичко спираше дотук. Дъщерите им, много привлекателни, се обличаха по-елегантно, но носеха градски, а не плажни дрехи. С дългите си рокли и широкополи шапки те сякаш принадлежаха на друга човешка порода в сравнение с Албертин. Тя знаеше отлично кои са.

— Охо, вие познавате младите д’Амбрьосак, явно имате много изтънчени познати. Впрочем те са съвсем естествени — побърза да каже тя, сякаш едното противоречеше на другото, — мили са, но толкова изрядно възпитани, че не ги пускат в казиното, сигурно заради нас, защото изглеждаме страшно нахакани. Харесвате ли ги? Ех, зависи. Тип бели гъсенца. Може би и това има чар. Ако обичате белите гъсенца, човек може да ви завиди. Изглежда, че се харесват на мъжете, защото едната е вече сгодена за маркиз дьо Сен-Лу, а по-малката много страда, защото била влюбена в този младеж. Като ги чуя само да говорят с присвити устни, се вбесявам. Пък и се обличат смешно: играят голф с копринени рокли. На тяхната възраст носят по-предвзети тоалети от възрастни жени, които умеят да се обличат. Виж, жената на Елстир например е облечена с вкус.

Казах й, че според мен тя се облича много семпло.

Албертин се засмя.

— Вярно, че се облича семпло, но възхитително и за да постигне това, което ви се вижда семпло, харчи луди пари.

Тоалетите на госпожа Елстир не привличаха вниманието на хора, лишени от сигурен и строг вкус по отношение на облеклото. Аз не го притежавах, докато Елстир по думите на Албертин нямал равен на себе си с безупречния си вкус. Не се съмнявах никак в това, както и че изящните и прости на вид предмети в ателието му са истински чудеса, за които дълго е копнял, проследявал е пътя им от публична продан на публична продан, познавал е цялата им история до деня, когато е спечелил достатъчно пари, за да станат негова собственост. Но еднакво неосведомена като мен по този въпрос, Албертин не можа да ми каже нищо. Затова пък поради верния си инстинкт на кокетка, а може би и поради съжалението на бедно момиче, което още по-безкористно и по-тънко цени у богатите онова, с което не може самото то да се разкраси, тя с много разбиране ме запозна с изтънчения вкус на Елстир, който бил толкова придирчив, че намирал всички жени зле облечени, и понеже за него само в някое съотношение или отсянка се крие едва ли не цял свят, той поръчвал на безумни цени чадъри, шапки и манта за жена си, като научил и Албертин да вижда очарованието им, на което лишен от вкус човек не би откликнал, както не бях го доловил аз. Впрочем Албертин, учила малко живопис, без, както сама призна, да има най-малка „наклонност“, се прехласваше пред Елстир и благодарение на нагледните му обяснения разбираше от картини по начин, твърде различен от възторга й от „Кавалерия Рустикана“. При все че още не й личеше, тя бе много умна и ако изтърсваше понякога глупости, те се дължаха не на нея самата, а на средата и на възрастта й. Елстир й бе оказал благотворно влияние, но само частично. Всички форми на мисълта не бяха достигнали еднаква степен на развитие у Албертин. Вкусът към живописта бе почти догонил усета й за тоалета и за всички прояви на изящество, ала музикалният й вкус бе доста изостанал.

Макар и да знаеше какво представляват госпожици д’Амбрьосак (също както може да имаш най-големи възможности, но това не значи непременно, че можеш да постигнеш нещо друго, съвсем незначително), Албертин не ми се стори по-склонна да ме запознае с приятелките си.

— Много сте мил, че им приписвате някакви качества. Не им обръщайте внимание, те не представляват абсолютно нищо. Могат ли такива хлапачки да имат значение за човек с вашите достойнства. Андре поне е забележително умна. Не е лошо момиче, макар и да е чудачка, ала другите наистина са съвършено глупави.

Чак когато се разделих с Албертин, си дадох сметка колко бях натъжен, че Сен-Лу е скрил от мен годежа си, както че се е решил на толкова грозна постъпка — да се ожени, без да е скъсал с приятелката си. Няколко дни по-късно все пак срещнах Андре и понеже тя доста дълго разговаря с мен, се осмелих да й кажа, че бих желал да се видим на другия ден, но тя отказа, защото майка й не се чувствувала добре и не можела да я остави сама. Когато два дни по-късно отидох при Елстир, той ми каза, че съм бил много симпатичен на високата Андре.

— И на мен ми хареса още първия ден — забелязах аз — и я помолих да се видим, но не й беше възможно.

— Да, зная, разказа ми, много съжаляваше, но била приела да участвува в някакъв пикник на десет левги оттук. Щели да пътуват с каруца и нямала възможност да отклони поканата.

Макар лъжата да бе съвсем безобидна, тъй като ме познаваше много малко, не би трябвало да продължавам да общувам с човек, способен да лъже. Извършиш ли веднъж нещо, непременно ще го направиш и втори път. И ако всяка година отивате да се срещнете с приятел, който първите пъти не е дошъл на срещата, защото е бил хремав, ще го заварите пак настинал и пак няма да ви види поради същата причина, макар да си въобразява, че привежда различни доводи, свързани с обстоятелствата.

Една сутрин, няколко дни след като Андре ми бе казала, че трябвало да остане при майка си, я срещнах, докато бях с Албертин. Тя държеше в ръка някакво чудновато приспособление, завързано с канап, придаващо й прилика с „Идолопоклонството“ на Джото. То се нарича „диаболо“ и толкова отдавна е излязло от употребление, че пред портрет на момиче с диаболо в ръка бъдещите тълкуватели на картината ще могат да спорят какво държи, както пред някоя алегорична фигура от „Арената“. Малко след това към нас се приближи приятелката им, която ми се стори бедна и жестокосърдечна първия път, когато се присмя злорадо на стареца, когото Андре почти докосна с краката си: „Дожаля ми за горкото старче.“

— Добър ден, да не би да преча?

Тя бе свалила шапката си, която й досаждаше, и косите й се спускаха над челото й като дивен и непознат растителен вид с нежни листенца. Може би раздразнена, че приятелката й е без шапка, Албертин не отговори нищо и остана ледено безмълвна, ала момичето не си отиде, макар тя да го държеше на известно разстояние от мен, като ту се спираше за малко с него, ту ме настигаше, оставяйки го зад нас. Принуден бях да поискам пред него да ни запознае. В момента, когато Албертин назова името ми, върху лицето и в сините очи на момичето, сторило ми се така жестоко, когато бе казало: „Дожаля ми за горкото старче“, се появи и блесна сърдечна, приветлива усмивка и то ми подаде ръка. Косите му бяха златисти, ала не само те: при все че бузите бяха розови, а очите — сини, лицето му беше като обагрено от утрото небе, цялото в блестящи златни точици.

Запален в същия миг, си казах, че девойката става плахо дете, когато се влюби; че тя остана с нас въпреки неучтивостта на Албертин заради мен, от любов към мен, и сигурно е щастлива, че най-сетне можа с този усмихнат и сърдечен поглед да ми довери, че ще бъде толкова мила с мен, колкото е рязка с другите. Сигурно ме бе забелязала на плажа, преди да имам представа за нея, и си е мислила за мен, може би за да предизвика възхищението ми, се бе подиграла със стария господин и защото не успяваше да се запознае с мен, имаше такова начумерено изражение през следващите дни. Често я виждах от хотела вечер да се разхожда по плажа. Вероятно с надеждата да ме срещне. А сега, смутена от присъствието на Албертин, както би се смутила от цяла тълпа, тя продължаваше да върви с нас въпреки студеното държане на приятелката си само с надеждата да остане последна, да си уговори среща с мен в час, когато ще може да се измъкне, без другите да я усетят, и да се видим на някое безопасно място преди църковната служба или след играта на голф. Доста трудно беше да я видя, защото беше скарана с Андре, която я ненавиждаше.

— Дълго търпях ужасната й неискреност — ми бе казала тя, — подлостта й, безкрайните й лоши номера. Понасях всичко заради другите, но последната й мерзост преля чашата на търпението ми. — И тя ми разказа каква клюка пуснала тази девойка с цел да й навреди.

Ала думите, които Жизел обещаваше с поглед да ми каже, щом Албертин ни остави сами, не можаха да бъдат изречени, защото, застанала упорито между нас двамата и продължавайки да отговаря все по-лаконично, а после изобщо да не отговаря на приятелката си, Албертин я принуди да изостави бойното поле. Упрекнах я, задето се държа толкова неприятно.

— Да се научи да не бъде натрапчива. Не е лошо момиче, но е досадна. Няма нужда да си пъха гагата навсякъде. Защо се залепва за нас, без да я каним. Колко време се мъча да й внуша, че не е желана. Пък и много ми е противно, че носи косите си така. Не е прилично.

Докато Албертин ми говореше, се загледах в бузите й и се чудех какъв ли аромат, какъв ли вкус имат. Този ден те бяха не точно свежи, но гладки, равно розови, теменужно млечни като някои рози с восъчно лъскави листенца. Луд бях по тях, както по някой вид цветя.

— Не обърнах внимание — казах аз.

— А доста дълго я гледахте, човек би казал, че възнамерявате да нарисувате портрета й — отвърна тя, без да я смекчи фактът, че в момента именно нея гледах така. — Не мисля обаче, че може да ви допадне. Никак не е флиртаджийка. А вие сигурно обичате флиртаджийките. Тъй или иначе, няма вече да има случай да се залепва и да трябва да я отпращам, защото скоро заминава за Париж.

— И другите ви приятелки ли си отиват заедно с нея?

— Не, само тя, тя и нейната мис, защото има поправителен изпит, ще трябва да зубри горката. Не е весело, уверявам ви. Може да се случи добра тема. Всичко е случайност. Например на една наша приятелка дали: „Разкажете нещастен случай, на който сте били очевидец.“ Виж, това се казва късмет. Но едно момиче трябвало да отговори на въпроса (при това писмено): „Кого предпочитате за свой приятел — Алсест или Филент?^[26]“ Нямаше да напиша ни думичка. Най-напред независимо от всичко друго нима може да се задава такъв въпрос на девойки? Девойките дружат с други девойки и не са длъжни да дружат с мъже (тръпки ме побиха при тези нейни думи, доказващи, че има много малки изгледи да бъда допуснат в тайфата). Но дори и да бе зададен на младежи, какво ли щяха да измъдрят на такъв въпрос! Няколко родители са писали на „Голоа“ и са се оплакали от трудността на подобна тема. Най-интересното е, че в един сборник с най-сполучливи съчинения на наградени ученици тази тема е била развита два пъти блестящо по абсолютно противоположен начин. Всичко зависи от преподавателя. Единият държал да се пише, че Филент е ласкател и измамник, другият, че не можем да не се възхищаваме от Алсест, но той бил много заядлив и затова като приятел е за предпочитане Филент. Как искате да се оправят нещастните ученици, щом самите преподаватели не са на едно мнение? Но и това не е нищо, всяка година става все по-трудно. Жизел не може да изкара, освен ако някой не я пробута.

Прибрах се в хотела, баба я нямаше. Чаках я дълго. Най-сетне, когато се върна, я помолих горещо да ме пусне да отида при невероятно хубави условия на излет, който ще продължи може би две денонощия, закусих с нея, извиках кола и поръчах да ме отведат на гарата. Жизел нямаше да се учуди, като ме види.

Сменяхме ли влака в Донсиер, във влака за Париж имаше вагон с коридор и докато мис дреме, щях да отведа Жизел в някой тъмен ъгъл и да уговоря да се видим в Париж, като се постарая да ускоря колкото се може завръщането ми. Щях да я придружа до Кан или до Еврьо в зависимост от нейното желание и щях да взема обратния влак. Какво ли щеше да си помисли все пак тя, ако знаеше, че дълго се бях колебал между нея и приятелките й, че също както в нея се бях опитал да се влюбя в Албертин, в момичето със светлите очи и в Розмонд? Сега, когато с Жизел щеше да ме свърже взаимна любов, изпитвах угризения. Можех впрочем да я уверя, почти без да я лъжа, че Албертин вече не ми харесва. Видях я тази сутрин, когато, обърната почти гърбом към мен, се отдалечи с недоволно наведена глава, за да разговаря с Жизел. Косите й, сресани назад, различни от друг път и още по-черни, лъщяха, сякаш току-що бе излязла от водата. Представих си мокра кокошка и тези коси ме накараха тутакси да припиша на Албертин друга душа, а не внушената ми от теменужното лице и загадъчния поглед. За един миг бях видял само това от нея — лъскавите коси на тила й — и продължавах да виждам само тях. Паметта ни прилича на магазин, на чиято витрина е изложена ту една, ту друга снимка на едно и също лице. И обикновено последната остава дълго изложена сама. Докато кочияшът подкарваше все по-бързо коня, аз като че ли чувах признателните и нежни думи на Жизел, родени всичките от сърдечната й усмивка и от протегната ръка: в периодите от живота ми, когато не бях, но копнеех да бъда влюбен, не само носех в себе си физическия идеал за красота, който виждах и откривах отдалеч във всяка срещната жена, стига да не е много близо до мен, за да може неясните й черти да позволят подобно отъждествяване, но и духовния призрак — винаги готов да се въплъти — на жената, която щеше да се влюби в мен, да стане моя партньорка в любовната комедия, написана от край до край в главата ми още от детските ми години; струваше ми се, че всяко приятно момиче споделя желанието ми да участвува в нея, стига само да има подобаваща физика. Каквато и да беше „новата звезда“, която призовавах да създаде или възпроизведе ролята, сценарият, перипетиите или текстът на пиесата бяха подчинени на принципа ne verietur.

Няколко дни по-късно, въпреки не особеното желание на Албертин да ни представи един на друг, аз се запознах с цялата тайфа в състава й от първия ден останала ненакърнена в Балбек (като се изключи Жизел, с която не можах да пътувам, тъй като дълго чакахме пред бариерата на гарата, а и разписанието бе променено, така че влакът замина пет минути преди да пристигна, ала, между другото, вече не мислех за нея), както и с още две-три техни приятелки, на които ме представиха по моя молба. И тъй като очакваното удоволствие от новото момиче идваше от друго, запознало ме с него, последната ми позната беше като разновидност на роза, получена от друг вид роза. И подхвърчайки от чашка на чашка в този венец от цветя радостта да се запозная с някое друго ме подсещаше за онова, на което я дължах, и признателността ми бе примесена с не по-малко желание, отколкото новото ми въжделение. Скоро прекарвах цялото си време с младите момичета.

Уви! И в най-свежото цвете могат да се различат едва забележимите точки, които вече показват за посветения ум каква ще бъде, след като изсъхне или се оплоди, разцъфналата днес плът: неизменната и предопределена форма на семето. С наслада се любуваме на извивката на някое носле, подобно на възхитително издута вълничка над утринната вода, застинала сякаш неподвижно, позираща на художника, защото морето е толкова тихо, че приливът не се забелязва. И човешките лица като че ли не се променят, когато ги наблюдаваме, защото изменението им се извършва прекалено бавно, за да го възприемем. Достатъчно ми бе обаче да зърна край девойките майка им или леля им, за да измеря разстоянието, което щяха да изминат за по-малко от тридесет години чертите им под вътрешното въздействие на един, общо взето, отблъскващ тип, до деня, когато погледите залязват, когато цялото лице се скрива под хоризонта и потъва в сянка.

Знаех, че също така дълбоко, също така непобедимо както еврейският шовинизъм или християнският атавизъм у някои хора, убедени, че не са наследили нищо от предците си, под розовия цъфтеж на Албертин, Розмонд и Андре, без те да подозират, стоят в резерв, докато им дойде времето, дебел нос, издадена напред уста затлъстяло тяло, които ще ни смаят, но всъщност са били зад кулисите, готови да излязат на сцената, също както нечий драйфусизъм или клерикализъм, внезапен, непредвиден, съдбоносен или нечий национален и феодален героизъм, и едните, и другите, ненадейно откликнали на призива на обстоятелствата, извиращи от дълбоката същност на даден човек, съществуваща преди индивида, същност, чрез която той мисли и живее развива се, укрепва и умира, без да може да я разграничи от индивидуалните си изяви, които смята за своя истинска природа. Дори по отношение на умственото си развитие ние зависим много повече от природните закони, отколкото си въобразяваме, и умът ни предварително притежава, подобно на някое тайнобрачно растение, например пшеницата, известни особености, а ние си въобразяваме, че те са резултат на собствения ни избор. Ясни са ни само вторичните идеи, без да долавяме първичната причина (еврейска раса, френско семейство), която ги е произвела. Ние само ги проявяваме в желания момент. И може би докато едни от тях ни се струват резултат на размисъл, а други на не благоразумен начин на живот, ние всъщност сме наследили от семейството си, също както пеперудоподобннте растения формата на семето си, както идеите, с които живеем, така и болестта, от която ще умрем.

Също както в разсадник, където цветята цъфтят по различно време, аз видях в старите жени на плажа в Балбек твърдите зърна, меките грудки, в които щяха да се превърнат моите приятелки. Но какво ме засягаше това? Сега бе сезонът на техния цъфтеж. Затова, когато госпожа дьо Вилпаризи ме канеше на разходка, все се извинявах, че не съм свободен. Ходех у Елстир само заедно с новите си приятелки. Не можех да отделя дори един следобед, за да отида при Сен-Лу в Донсиер, както му бях обещал. Светските развлечения, сериозните разговори, дори беседването с приятел щяха да имат същото въздействие върху мен, ако ми попречеха да изляза с девойките, както ако в часа за обед ни заведат не да ядем, а да разглеждаме албуми. Възрастните или младите мъже, старите или зрелите жени, с които си мислим, че ни е приятно, са сякаш разположени върху плоска, нестабилна повърхност, защото ги познаваме само чрез зрителните ни възприятия, но насочим ли ги към девойките, очите ни се превръщат в пълномощници на другите сетива. Едно след друго те търсят в тях обонятелни, осезателни, вкусови качества, от които се наслаждават без помощта на ръцете и устните, и способни, благодарение на изкуството на транспониране, на удивителната склонност на желанието ни към синтез, да възсъздават под цвета на бузите или гърдите съприкосновението, вкусването, запретените докосвания, те придават на девойките консистенцията на меда, която се постига, когато събираш нектар в розариум, или в лозе, чиито гроздове изяждаш с очи.

Ако валеше, макар Албертин да не се плашеше от лошото време и често, навлякла мушамата си, препускаше на колелото под проливния дъжд, ние прекарвахме деня в казиното, където в такива дни ми се струваше невъзможно да не отида. От все сърце презирах госпожици д’Амбрьосак, задето ни веднъж не бяха стъпвали там. И охотно участвувах в лошите шеги, които приятелките ми погаждаха на учителя по танци. Изтърпявахме обикновено назидателното мъмрене на съдържателя и на служещите, присвоили си неговата власт, защото приятелките ми (дори Андре, нали затова в първия ден й бях приписал дионисиевски темперамент, а тя бе напротив — крехка, интелектуална, и много бе боледувала тази година, но не се подчиняваше на изискванията на здравословното си състояние, а на гласа на възрастта си, който побеждава всичко и слива във веселието болни и здрави) не можеха да влязат от антрето в балната зала, без да се засилят, да прескочат столовете, да се плъзнат на връщане по паркета, пазейки равновесие с грациозно разперени ръце, при това с песен на уста, тъй като тази ранна възраст смесва всички изкуства, както поетите от древността, за които не е съществувало разграничение на жанровете и давали в някоя епическа поема редом с богословското учение и съвети към земеделските стопани.

Същата Андре, сторила ми се по-студена от другите първия ден, бе неизмеримо по-чувствителна, по-топла, по-изтънчена от Албертин, към която проявяваше ласкава и нежна обич на по-голяма сестра. Тя сядаше в казиното до мен и можеше — за разлика от Албертин — да се откаже от някой валс или дори, ако се чувствувах уморен, да не отиде в казиното, за да дойде в хотела. Влагаше в приятелството си към мен и към Албертин отсенки, свидетелствуващи за най-тънко разбиране на сърдечните неща, което се дължеше може би отчасти на болезненото й състояние. Винаги извиняваше с весела усмивка детинщините на Албертин, която пък буйно и чистосърдечно признаваше какво непобедимо изкушение са за нея различните развлечения, пред които бе неспособна решително да предпочете като Андре да разговаря с мен… Наближеше ли часът да отиде да пие чай на игрището за голф, ако в този момент бяхме заедно, тя се приготвяше и идваше при Андре.

— Какво още чакаш, Андре? Нали знаеш, че ще пием чай на игрището.

— Не, аз ще остана да поговоря с него — отвръщаше Андре, поглеждайки към мен.

— Но нали не си забравила, че госпожа Дюрийо те покани! — възкликваше Албертин, сякаш намерението на Андре да остане с мен можеше да се обясни само с незнанието, че е била поканена.

— Хайде, хайде, мойто момиче, не се видиотявай — отвръщаше Андре.

Албертин не настояваше, за да не би да й предложим да не отиде и тя.

— Прави каквото щеш — тръсваше глава и отвръщаше тя, както се казва на болен, който изпитва удоволствие да погубва бавно живота си. — Аз поемам, защото часовникът ти, струва ми се, е назад.

И хукваше колкото краката й държат.

— Пленителна, но невъзможна! — възкликваше Андре, обгръщайки приятелката си с гальовна и същевременно осъдителна усмивка.

Ако в жаждата за развлечение на Албертин имаше нещо общо с Жилберт от ранните ми спомени, то е защото между жените, в които се влюбваме последователно, съществува известна прилика, макар и еволюираща, прилика, произтичаща от неизменността на темперамента ни: всъщност той ги избира, като отблъсква онези, които не са едновременно наша противоположност и наше допълнение или, с други думи, задоволяващи чувствеността ни и терзаещи душата ни. Този вид жени са продукт на собствения ни темперамент, образ, обратна проекция, „негатив“ на нашата чувствителност! Както някой белетрист би могъл, проследявайки живота на героя си, да обрисува почти еднакво последните му любовни увлечения и да остави по този начин впечатление не за подражание на самия себе си, а за творчество, защото за изкуственото новаторство не е нужна толкова сила, колкото за повторение, предназначено да внуши една нова истина. При това той е длъжен да набележи в характера на влюбения известно изменение, което постепенно се засилва с навлизането му в нови зони, в други географски ширини на живота. И може би писателят ще разкрие още една истина, ако, обрисувайки характера на другите действуващи лица, се въздържи да направи характеристика на любимата жена. Познаваме характера на безразлични нам хора, но как бихме доловили характера на същество, сраснало се с живота ни, което скоро няма да можем да отделим от самите нас, за чиито подбуди непрестанно ще изграждаме мъчителни и безспир видоизменяни предположения? Копнежът ни да вникнем в любимата жена излиза извън пределите на разсъдъка, отминава в своя бяг характера й, дори и да бихме могли да се спрем на него, едва ли бихме пожелали. Обектът на неспокойното ни дирене е по-важен от чертите на характера, подобни на ромбчетата епидерма, чиито различни съчетания образуват цветовата своеобразност на плътта. Лъчите на интуицията ни минават през тях и ни доставят изображението не на нечие лице, а на мрачния и скръбен един и същ за всички скелет.

Тъй като Андре бе извънредно богата, а Албертин — бедно сираче, Андре с рядка щедрост й предлагаше своя разкош. Колкото до чувствата й към Жизел, те не бяха точно такива, каквито си ги представях аз. Скоро пристигнаха вести от студентката и когато Албертин показа писмото й, в което Жизел описваше на тайфата как е минало пътуването и как е пристигнала, извинявайки се с леността си, задето не е писала още на другите, именно Андре, която си представях скарана с нея, каза:

— Утре ще й пиша. Ако чакам тя да ми пише първа, ще има дълго да чакам, толкова е нехайна! И като се обърна към мен, добави: — Тя сигурно няма да ви се стори забележителна, но е много мило момиче, пък и аз наистина си я обичам.

Стигнах до заключението, че Андре никак не е злопаметна.

Когато не валеше, се разхождахме с колела по скалистия бряг или в полето и цял час преди това се разкрасявах и се сърдех, ако Франсоаз не ми бе приготвила достатъчно грижливо всичко необходимо. И в Париж, упрекнехме ли я в нещо, същата Франсоаз, толкова смирена, скромна и пленителна, когато честолюбието й бе поласкано, гордо и възмутено изправяше раменете си, приведени вече от възрастта. Тъй като честолюбието бе основният двигател в живота й, задоволството и доброто настроение на Франсоаз бяха право пропорционални на трудността на възложената й задача. Всичките й задължения в Балбек бяха толкова леки, че тя почти винаги ги изпълняваше с неудоволствие, стократно засилено и придружено от надменното й присмехулно изражение, когато се оплачех, отивайки на среща с приятелките си, че шапката ми не е изчеткана или че връзките ми не са в ред. Тя, която можеше да си даде много труд, без да има съзнанието, че е свършила нещо, при най-малката ми забележка, че сакото ми не е на мястото си, не само изтъкваше колко грижливо го „заключила в гардероба, а не да се праши“, и изричаше истинско хвалебствено слово за труда, който полагала, вайкаше се, че за нея Балбек не бил никаква почивка, че едва ли някой друг би водил живот като нейния.

„Не ми е ясно как може човек да разхвърля така нещата си, кой после ще се оправи в такава бъркотия. И на дявола ще му се вземе акъла.“

Или се задоволяваше да си придаде царствено изражение, поглеждаше ме с пламтящи очи и пазеше мълчание, което нарушаваше тутакси щом затвореше вратата ми и излезеше в коридора. Тогава в него отекваха приказките й, обидни за мен, както отгатвах, но неразличими като първите думи, които изричат понякога действуващите лица, преди да се появят на сцената. Между другото, когато се готвех да изляза с приятелките си, дори ако нищо не липсваше и ако Франсоаз бе в добро настроение, тя пак бе непоносима. Използувайки някои мои шеговити изказвания, които бях направил пред нея, чувствувайки нужда да говоря за девойките, тя с тайнствен вид ми разкриваше неща, които щях да зная по-добре от нея, ако бяха верни, но не бяха: просто ме бе разбрала погрешно. Тя си имаше свой характер като всички други. Отделният индивид никога не прилича на прав път, а ни изненадва със странните си и неизбежни завои, незабележими за околните, завои, по които ние трудно минаваме. Всеки път, щом стигнех до „шапката ми я няма“, „по дяволите Андре“, „по дяволите Албертин“, Франсоаз ме принуждаваше да се залутам по околни, неводещи никъде пътеки, които много ме забавяха. Същото беше и когато я карах да ми приготви сандвичи с честър или със салата и да купи плодов кейк за закуската с момичетата върху скалите — те можели да я заплащат поред, ако не били такива интересчийки, както заявяваше Франсоаз, на която в подобни моменти се притичваха на помощ цялата й атавистична провинциална алчност и простащина. Тя сякаш имаше чувството, че душата на покойната Йолали се бе въплътила с повече вкус, отколкото в свети Елоа, в прелестните тела на приятелките от малката тайфа. Вбесявах се от тези обвинения, защото си давах сметка, че стигах до място, след което добре познатият ми селски път, какъвто бе за мен характерът на Франсоаз, ставаше непроходим, за щастие не за дълго. Щом сакото се намереше и сандвичите бъдеха готови, отивах на среща с Албертин, Андре и Розмонд, а понякога и с някои други и тръгвахме пеш или на колела.

Доскоро щях да предпочета подобна разходка в лошо време. Тогава исках да видя в Балбек „страната на кимерийците“, а там не би трябвало да съществуват хубави дни, нахълтване на просташкото лято на курортистите в древния край, забулен от мъгли. Но всичко това, което пренебрегвах и отстранявах от живота, не само играта на слънчевата светлина, но състезанията с лодки, конните надбягвания, сега бих дирил страстно по същата причина, поради която по-рано бях копнял само за бурно море: просто защото и мъгливите, и слънчевите дни бяха свързани за мен с известна представа за красота. Защото няколко пъти отидох с приятелките си при Елстир и той тогава ми показа предимно скици на красиви собственици на яхти или ескиз на хиподрума близо до Балбек. В началото на запознанството ни бях признал плахо на Елстир, че не съм имал желание да участвувам в сборищата, устройвани там.

— Сгрешили сте — каза ми той. — Толкова е хубаво и любопитно. Да вземем например това странно същество, жокеят, върху когото се съсредоточават толкова погледи. Изправен мрачно пред оградата, със сивкаво лице въпреки ярката си жилетка, слят ведно с буйния кон, който удържа, колко интересно би било да уловите профила му, движенията, да покажете блестящото петно, образувано от него самия и от лъскавите тела на конете върху пистата за надбягване! Как всичко се преобразява в огромния залян от светлина хиподрум, колко сенки и отблясъци, смайващи взора ви, можете да видите само там! И колко красиви стават жените! Особено възхитително беше откриването на надбягванията, имаше необикновено елегантни жени във влажното холандско осветление, сякаш пронизващата хладина на водата стига чак до слънцето. Никога дотогава не бях виждал пристигащи с кола или наблюдаващи с бинокъл жени при такова осветление, което се дължеше може би на морската влага. Ах, как ми се искаше да го предам върху платното! Върнах се от надбягванията като луд с такова желание за работа.

После той заговори още по-разпалено за карането на яхта и се убедих, че състезанията с платноходки и спортните срещи с добре облечени жени, окъпани в синьо-зелената светлина на крайморски хиподрум, могат да бъдат толкова интересен сюжет за някой съвременен художник, както празненствата, които така охотно са рисували Веронезе и Карпачо.

— Това ваше сравнение е още по-точно — каза ми Елстир, — защото тези празненства са били донякъде морски поради града, в който са рисувани. Само че красотата на някогашните лодки е била най-често в тяхната тежест и сложно устройство. Останалите състезания по вода са били както тук, само че уреждани обикновено в чест на някое посолство, като онова, което Карпачо е изобразил в своята „Легенда за света Урсула“. Корабите са били масивни, напомнящи архитектурни построения и, кажи-речи, амфибии, по-малки Венеции сред голямата, когато, прикрепени към сушата с подвижни мостове, застлани с ален сатен и персийски килими, отвеждали жени във вишнев брокат или зелена коприна от Дамаск току до балконите с инкрустации от многоцветен мрамор, от които се навеждали други жени в рокли с черни ръкави, с бели клинове отстрани, закопчаващи се с перли или украсени с дантели. Не се е знаело къде свършва сушата, къде почва водата, дали са още в двореца или вече на кораба, на каравелата, галеаса^[27], буцетавра^[28].

Албертин със страшно внимание поглъщаше подробното описание на тоалетите и картините на разкош, рисувани от Елстир.

— Ах, как бих желала да зърна тези дантели. Венецианският бод е толкова красив! — възкликна тя. — Изобщо така ми се иска да отида във Венеция!

— Може би скоро ще имате възможност да се полюбувате на чудните тъкани, носени тогава там. Виждахме ги вече само върху картините на венецианските майстори или много рядко в църковните ризници, а понякога такава тъкан се мярваше и на публична продан. Казват обаче, че някакъв венециански художник, Фортуни, открил тайната на производството им и само след няколко години жените ще могат да се разхождат и главно да стоят у дома си, облечени в същите пищни брокати, които Венеция е украсявала с източни мотиви за своите патрицианки. Не знам доколко ще ми харесат, дали подобен костюм няма да бъде прекалено анахроничен за днешните жени дори ако го изложат на показ по време на състезание с лодки, защото, ако става дума за сегашните корабчета за разходка, те са пълна противоположност на корабите от епохата, когато Венеция е била „кралицата на Адриатика“. Най-голямото очарование на сегашната яхта, на обзавеждането й, на подходящите за този спорт тоалети е тяхната простота, присъща на всичко, свързано с морето, а аз обожавам морето. Ще ви призная, че предпочитам днешните моди пред тези от времето на Веронезе или даже на Карпачо. Най-красивото на нашите яхти — особено на средните по големина, не обичам грамадните, те са, кажи-речи, кораби, както и при шапките, трябва да се спазва известна мярка — са гладката им повърхност, простото устройство и млечносивият им цвят при облачно време. Каютата трябва да прилича на малко кафене. И с женските тоалети върху яхтата е същото. Очарованието им е, че са лехи, бели, гладки, от памучно платно, батиста, коприна, панама и на слънцето и синевата на морето се открояват като ослепителни бели петна, подобни на платната. Много малко жени впрочем се обличат добре, затова пък някои от тях са възхитителни. На конните надбягвания госпожица Лея имаше бяла шапчица и бяло чадърче — вълшебство. Какво не бих дал, за да притежавам чадърчето й.

На мен много ми се искаше да разбера с какво това чадърче е било по-различно от другите. А на Албертин още повече поради други причини, от женско кокетство. Но както Франсоаз казваше за своите суфлета: „Нужен е майсторлък“, разликата беше в кройката.

— Беше съвсем малък, съвсем кръгъл — описа ни го Елстир, — като китайско чадърче.

Приведох му за пример чадърите на няколко жени, но се оказа, че нямали нищо общо с него. Той намираше всички чадъри ужасни. Като човек с придирчив и много тънък вкус, за него разликата между онова, което носеха трите четвърти от жените и към което изпитваше отвращение, и нещо истински хубаво, което го очароваше, се състоеше в нищожна подробност, която обаче бе всичко. И обратно на мен, за когото всеки лукс бе обезплодяващ, усилваше желанието му да рисува, „за да се опита да създаде толкова приятни за окото неща“.

— Вижте, това момиченце вече разбра как са изглеждали шапката и чадърчето — каза той, като посочи Албертин, чиито очи пламтяха от желание да ги притежава.

— Как бих искала да съм богата, за да имам яхта! — сподели тя с художника. — Бих се посъветвала с вас за вътрешното обзавеждане. Какви чудни пътешествия бих правила! И колко приятно би било да отида на състезанията в Каус! Ами автомобил! Намирате ли красиви женските моди за возене в автомобил.

— Не, но ще станат някой ден — отвърна Елстир. — Освен това много малко са свестните шивачи. — Кало, макар че се увлича прекалено по дантелите, Дуй, Шьоруи, понякога Пакен. Останалите са нетърпими.

— Значи, има огромна разлика между тоалет от Кало и от някой неизвестен шивач? — попитах Албертин.

— Неизмерима, хлапенце! — отвърна тя. — Ах, извинете. Само че, уви, нещо, което ви излиза триста франка другаде, при тях струва две хиляди. Но затова пък между едното и другото, колкото от небето до земята. Само хора, които нищо не разбират, не виждат разликата.

— Точно така — обади се Елстир. — Без, разбира се, да се увличаме и твърдим, че разликата е толкова голяма, както между статуите в Рейнската катедрала и в църквата „Свети Августин“. Да, по повод катедралите — обърна се той само към мен, защото беше във връзка с разговор, в който момичетата не бяха участвували и никак нямаше да ги заинтересува, — онзи ден сравних пред вас църквата в Балбек с висока скала, с грамада от местни камъни и обратно — добави той, показвайки ми един акварел, — погледнете този бряг, скицата е направена съвсем наблизо, в Крьоние, вижте как тези мощни и тънко изрязани скали напомнят катедрала.

И наистина човек би ги взел за огромни розови сводове. Само че, нарисувани в горещ ден, те сякаш се бяха превърнали в прах, в изпарения от жегата, изпила наполовина и морето, което бе преминало, и то почти в газообразно състояние по протежение на цялото платно. В подобен ден, когато светлината бе разрушила сякаш действителността, тя се бе съсредоточила в тъмните и прозрачни създания, които поради контраста изглеждаха като живи, по-въздействуващи, по-близки: сенките, изжаднели за прохлада, изоставили пламналата шир, повечето се бяха укрили от слънцето в подножието на скалите, други плуваха бавно по водите като делфини, долепили се до излезлите на разходка лодки, чийто корпус удължаваха с лъскавите си сини тела върху бледата вода. Може би жаждата за прохлада, излъчвана от тях, засилваше усещането за жегата през този ден и ме накара да съжаля гласно, че не съм видял Крьоние. Албертин и Андре заявиха, че сто пъти досега е трябвало да отида там. В такъв случай бях пропуснал това, без да зная, нито да подозирам, че един ден тези скали ще събудят в мен такава жажда за красота, не точно природна, каквато търсех досега в скалистия бряг на Балбек, а по-скоро архитектурна. При това именно аз, който, дошъл да се любувам на царството на бурите, никога по време на разходките ми с госпожа дьо Вилпаризи, когато често го зървахме само отдалеч, изрисуван в пролуките между дърветата, не видях океана достатъчно реален, течен, жив, способен да мята водните маси, аз, който бих желал да го видя неподвижен само под зимния саван от мъгли, не можех да повярвам, че сега ще бленувам за море, превърнато в белезникава пара, загубило плътност и цвят. Но подобно на бленуващите хора в лодката, вцепенени от жегата, Елстир бе съумял да почувствува толкова дълбоко очарованието на това море, че бе предал и увековечил върху платното неуловимия отлив на водата, пулса на един дивен миг. И зрителят оставаше така запленен от това вълшебно изображение, че закопняваше само за едно: да обходи света, за да догони отлетелия ден с неговата мимолетна, потънала в сън прелест.

И така, ако преди да отида у Елстир, преди да видя негова марина на яхта с развято американско знаме и с млада жена в рокля от лек вълнен плат или батиста, и във въображението ми да възникне безплътно „копие“ на рокля от бяла батиста и на знаме и тутакси да закопнея ненаситно по рокля от бяла батиста и знамена край морето, тъй като това никога дотогава не ми се бе случвало — нали, застанал пред морето, се мъчех да прогоня от зрителното си поле къпещите се на предния план и яхтите с прекалено бели платна, напомнящи плажни костюми, с една дума, всичко, което разсейваше илюзията ми, че съзерцавам изконната морска стихия с все същия тайнствен живот, започнал още преди появяването на човешкия род и продължаващ чак до лъчезарните дни, които доскоро придаваха според мен баналния облик на еднакво навсякъде лято на това крайбрежие на мъглите и бурите, бележеха просто временно прекъсване, равностойно на паузата в музиката, сега лошото време ми се струваше злощастно явление, за което вече не можеше да има място в света на красотата, и страстно желаех да открия в действителността пейзажа, от който така се възторгвах, като се надявах, че времето ще бъде благоприятно, за да видя от високия скалист бряг сините сенки от картината на Елстир.

Сега вървях по пътя, без да засланям с ръка очи, както в дните, когато, представяйки си природата надарена с живот преди появяването на човека, противопоставяща се на всички досадни индустриални усъвършенствувания, пред които се прозявах от скука на всемирните изложения или у модистките, се опитвах да виждам само онази част на морето, където нямаше параходи, за да си го представям допотопно, съвременник на вековете, когато се е отделило от сушата, съвременник поне на първите векове на древна Гърция, и даващо ми възможност да повторя, със съзнанието, че отговарят на истината, стиховете на „дядо Льоконт“, които Блок обичаше:

Отплуваха царете на пришпорените кораби

и в бурното море отведоха, уви,

косматите мъже на героичната Елада.

Не можех вече да презирам модистките, след като Елстир ми бе казал, че със същия интерес би предал нежното им докосване, за да оправят или да погалят за последен път панделката или перата на някоя завършена шапка, както и движенията на жокея — и с тези свои думи бе очаровал Албертин. Но трябваше да се върна в Париж, за да се възхищавам от модистките, и да дойда повторно в Балбек, за да присъствувам на конните надбягвания и на състезанията с платноходки, защото щяха да бъдат подновени едва идущото лято. Изключено бе да видя дори яхта с облечени в бяла батиста жени на борда.

Често срещахме сестрите на Блок и бях принуден да ги поздравявам, откакто бях вечерял у баща им. Приятелките ми не ги познаваха.

— Не ми позволяват да играя с израелитки — казваше Албертин. Умишленото погрешно произношение на думата бе достатъчно указание, дори ако някой не е чул началото на изречението, че тези млади издънки на набожни буржоазни семейства не изпитваха симпатия към богоизбрания народ и сигурно с лекота биха повярвали, че евреите колят християнските деца.

— Всъщност вашите приятелки са нечиста пасмина — подхвърли ми Андре с усмивка, която означаваше, че и през ум не й минава да ги смята мои приятелки.

— Като всичко спадащо към племето им — заключи поучително Албертин със сведущ тон.

Истината е, че сестрите на Блок, натруфени и същевременно полуголи, сластни, дръзки, пищни и нечистоплътни, не правеха приятно впечатление. А една тяхна братовчедка, ненавършила още петнадесет години, предизвика възмущение в казиното с нескритото си обожание на госпожица Леа, чиито артистичен талант господин Блок-баща много ценеше, само че според мълвата самата тя имала слабост не към мъжете.

Понякога закусвахме следобед в някоя от фермите-гостилници в околността. Те носеха наименованията „Екор“, „Мария-Тереза“, „Херландски кръст“, „Игрална“, „Калифорния“, „Мария-Антоанета“. Малката тайфа се бе влюбила в последната.

Друг път, вместо да отидем в някоя ферма, се изкачвахме до върха на скалистия бряг и насядали на тревата, разтваряхме пакета със сандвичи и сладкиши. Приятелките ми предпочитаха сандвичите и се чудеха защо ям все шоколадена паста с готически орнамент от захар или кайсиев кейк. Просто нямах какво да споделя със сандвичите с честър и салата, невежа и нова храна. Докато пастите бяха осведомени, а кайсиевият кейк — бъбрив. Пастата имаше блудкавия вкус на сметана, а в кайсиевия кейк се чувствуваше свежестта на плодовете, — освен това и двата сладкиша знаеха толкова много неща за Комбре, за Жилберт, не само за Жилберт от Комбре, но и от Париж, на чиито следобедни закуски ги бях опитал отново. Те ми припомняха чиниите за курабийки със сцени от „Хиляда и една нощ“, които така развличаха със сюжетите си леля Леони, когато Франсоаз й носеше един ден Аладин, или Вълшебната лампа, а друг — Али Баба, събудения сънливец, или Синдбад моряка, отплаващ за Басра с всичките си богатства. Много ми се искаше да ги зърна отново, но баба не знаеше какво е станало с тях, пък и според нея те били най-прост порцелан, купен в оня край. Нима имаше значение, техните многоцветни винетки се инкрустираха в сивото Комбре, както стъклописите в църквата ни, святкащи като скъпоценни камъни, както прожекциите на вълшебния фенер в здрача на стаята ми, както индийските лютичета и персийският люляк пред гарата и местната железница, както колекцията от старинен китайски порцелан на леля в мрачното й жилище на стара провинциална дама.

Излегнал се на скалата, аз виждах пред себе си само ливади, а над тях не седемте небеса на християнската физика, а само две, едно над друго, долното по-тъмно — морето, а горното по-бледо. Похапвахме, а ако бях донесъл някоя дреболия за една или друга от приятелките ми, радостта им избликваше така бурно и внезапно по прозрачните им, пламнали в миг лица, че устата им нямаше сила да я задържи и за да я пусне на воля, избухваше в смях. Бях заобиколен от тях и между приближените им глави въздухът очертаваше лазурни пътеки, прокарани сякаш от градинар, за да разреди малко розовите храсти и да може да минава между тях.

Щом изчерпехме запасите си, играехме на игри, които дотогава биха ми се сторили скучни, а понякога и съвсем детински, като например „Кула, пази се“ или „Кой ще се засмее пръв“, но от които сега не бих се отказал дори ако ми предложеха цяло царство. Младенческата зора, която все още заливаше с руменината си лицата на девойките, докато аз, на моята възраст, бях вече извън нейния обсег, огряваше всичко пред тях и като ефирната живопис на някои примитивисти открояваше най-незначителни подробности от живота им върху златен фонд. Самите лица на почти всички девойки се сливаха в неясната руменина на зората, от която още не се бяха откроили истинските им черти. Виждаше се само запленяващ колорит, под който не можеше още да се различи какъв ще бъде след няколко години профилът. Днешният им профил беше неопределен. И можеше да има само мимолетна прилика с някой покоен родственик, комуто природата оказваше посмъртно тази любезност. Толкова бързо настъпва часът, когато няма вече какво да очакваме, когато тялото е сковано от неподвижност, необещаваща никакви изненади, когато губим всяка надежда, като виждаме, подобни на сухи листа по дърветата посред лято — редеещи или прошарени коси около още млади лица. Толкова кратко е лъчезарното утро, че сме изкушени да харесваме само съвсем млади девойки, у които плътта, също като хубаво тесто, още се надига. Те са все още мека глина, податливи всеки миг на временното впечатление, което ги завладява. Като че ли всяко от тях се превръща последователно в статуйка на жизнерадостта, на юношеската задълбоченост, на гальовността, на удивлението, изваяна от някое откровено, цялостно, но мимолетно изражение. Тази пластичност придава голямо разнообразие и очарование на милото внимание, което ни оказва някоя девойка. Естествено и жената би трябвало да го проявява и щом не ни харесва или не издава, че й харесваме, тя става за нас безинтересна и лишена от своеобразие. Но дори милото внимание на жената, мине ли тя известна възраст, не е съпроводено с лек трепет по лицето, втвърдено от житейските борби, придобило завинаги войнствено или унесено изражение. Някое женско лице под влияние на постоянното съпружеско подчинение на мъжа не е сякаш лице на жена, а на войник. Друго, моделирано от всекидневната пожертвователност на майката в името на децата й, е лице на апостол. Трето, след дълги години на изпитания и бури, е лице на стар морски вълк и само дрехите издават женския пол. Естествено, ако обичаме жената, нейните внимателни грижи към нас могат да внесат друг вид обаяние в прекараните с нея часове. Но тя не е за нас всеки миг различна. Веселостта й остава някак извън непроменящото й се лице. А юношеството предшествува пълното му втвърдяване и на това се дължи освежаващото въздействие край девойките на непрекъснато изменящите се и час по час противопоставящи се форми, напомнящи вечното възраждане на първичните елементи на природата, на което можем да се любуваме край морето.

Бях готов да жертвувам не само светско развлечение или разходка с госпожа дьо Вилпаризи за игра на „пръстен“ или „гатанки“ с приятелките ми. Неведнъж Робер дьо Сен-Лу помоли да ми предадат, че щом аз не мога да отида при него в Донсиер, той си е издействувал еднодневен отпуск и може да го прекара в Балбек. Всеки път му пишех да не го взема, като се извинявах, че ми се налага да съм вън от града точно този ден, за да изпълня семейно задължение с баба в околностите. Сигурно си е развалил мнението за мен, когато е узнал от леля си в какво се състоеше семейното ми задължение и кои лица играеха ролята на баба. Ала все пак може би не грешах, като жертвувах не само светските удоволствия, но и радостта от приятелството за щастието да прекарам целия ден в тази градина. Хората, които имат възможност да живеят сами за себе си — такива са хората на изкуството, а аз отдавна се бях убедил, че никога няма да бъда един от тях, — са същевременно длъжни да живеят по този начин. Разговорът, способ за изразяване на приятелски чувства, е повърхностен брътвеж и с нищо не ни обогатява. Можем да разговаряме цял живот и само ще повтаряме безкрайно незапълнените с нищо минути, докато ходът на мисълта при уединеното занимаване с художествено творчество е насочен към дълбините ни, единствения отворен за нас път, по който можем да напредваме, наистина по-трудно, към истината. А приятелството е не само безполезно, както беседването, то е вредно. Защото за тези от нас, чийто закон на развитие е чисто вътрешен, усещането на отегчение, което неминуемо изпитваме край приятеля си, съзнанието, че оставаме на повърхността на самите себе си, вместо да продължим откривателския си път в дълбочина, се притъпява под внушението на приятелските чувства, щом останем сами; то ни кара да си припомняме с вълнение думите на приятеля, да ги считаме ценен принос, макар че не сме сгради, на които могат да се прибавят камъни отвън, а сме сходни с дърветата, които извличат от собствения си жизнен сок следващото ново коляно на ствола си и младите клонки. Аз лъжех самия себе си, спирах растежа си в посоката, в която можех истински да раста и да бъда щастлив, когато се чувствувах горд, че съм обичан, търсен, тачен от толкова добро, умно и изтънчено същество като Сен-Лу, докато всъщност нагаждах ума си не към собствените си неясни впечатления, в които бях длъжен да се оправя, а към думите на приятеля си и повтаряйки си ги, заставяйки да ми ги повтори онова друго наше аз, което живее у нас и което често така охотно натоварваме да мисли вместо нас, се мъчех да намеря в тях красота, различна от красотата, която търсех в безмълвието, когато бях истински сам, красота, която щеше да придаде повече стойност в моите очи на Робер, на мен и на живота ми. В живота, устроен за мен от такъв приятел, аз се виждах грижовно запазен от самотата, благородно готов да се жертвувам за него, с една дума, негоден за самоизява. В компанията на девойките, напротив, изпитвах егоистично наслаждение, но то поне не почиваше на лъжата, която се мъчи да ни убеди, че не сме безизходно сами, а когато разговаряме с някой друг, не ни позволява да признаем пред самите себе си, че не ние говорим, а се домогваме да заприличаме на другите, вместо да останем верни на собственото си аз, различно от тях. Разговорите между девойките от тайфата и мен не бяха особено интересни, нито многословни, защото често ги прекъсвах с дълги мълчания. Това не ми пречеше да изпитвам същото удоволствие, докато те ми говореха, както като ги гледах, да откривам в гласа на всяка от тях ярко оцветена картина. С рядка наслада слушах чуруликането им. Любовта помага да различим, да разграничим. Любителят на птици тутакси разпознава в гората гласът на всяка птичка, а за невежия всички се сливат в едно. Любителят на девойки знае, че човешките гласове са още по-разнообразни. Всеки от тях притежава повече нотки, отколкото кой и да е инструмент с най-широк регистър. А и звукосъчетанията им са неизчерпаеми, както безкрайното разнообразие на индивидите. Когато разговарях с някоя моя приятелка, си давах сметка, че оригиналното неповторимо изражение на индивидуалността й ми бе изкусно нарисувано и властно наложено както от модулациите на гласа й, така и от променливото изражение на лицето й, и това бяха два спектакъла, предаващи, всеки върху своята плоскост, една и съща особена реалност. Може би линиите на гласа, както и на лицето не бяха още окончателно установени: гласът тепърва щеше да мутира, лицето — да се променя. Както децата притежават специална жлеза — у възрастните тя изчезва, — чиято секреция спомага за смилане на млякото, в чуруликането на девойките се долавяха нотки, които липсват на жените. И приятелките ми свиреха с устни на този по-разнообразен инструмент така прилежно и ревностно, както ангелчетата-музиканти на Белини, както се свири също само на младини. По-късно тези млади момичета щяха да загубят интонацията на възторжена убеденост, придаваща очарование на най-маловажните неща, било когато Албертин самоуверено съчиняваше каламбури, а по-младите я слушаха възхитени, докато неудържимо като кихане не ги завладееше луд смях, било когато Андре заговореше за школските им занимания, по-детски и от игрите им, в които те влагаха чисто момичешка сериозност. Думите не съответствуваха на гласовете им, както строфите в древните времена, когато поезията не е била още отделена от музиката и стиховете са били декламирани с различен музикален съпровод. И все пак в гласовете на момичетата вече ясно проличаваше особеното отношение на всяка от тези малки особи към живота, толкова индивидуално, че би било много обобщаващо, ако кажех за едната: „Взема всичко на шега“, за другата: „Не търпи възражение“, за третата: „Задоволява се с изчакваща колебливост.“ Чертите на лицата ни са просто жестове, фиксирани от навика. Природата, също както бедствието, сполетяло Помпей, като метаморфоза на нимфа, ни е накарала да застинем неподвижно в мига, когато извършваме някой обичаен жест. И интонацията ни също така съдържа философията ни за живота, онова, което си казваме всеки миг за разните неща. Естествено тези черти не бяха присъщи само на приятелките ми. Те принадлежаха и на родителите им. Индивидът е потопен в нещо по-общо от самия него. Не бива да забравяме, че родителите не ни дават само обичайния жест, сходство в чертите на лицето и в тембъра на гласа, но и някои начини на изразяване, често употребявани словосъчетания, които, почти също така неосъзнати като интонацията, почти също така дълбоки, издават като нея отношение към живота. Що се отнася до девойките, вярно е, че родителите не им предават някои свои изрази, преди да достигнат известна възраст, най-често преди да станат жени. Пазят ги в запас. Така например, ако говорехме за картините на някой приятел на Елстир, Андре, ходеща все още с разпуснати коси, не можеше да си послужи с израза „изглежда, че като мъж е чаровен“, както казваха майка й и омъжената й сестра. Но и това ще дойде, щом й разрешат да ходи в Пале Роайал. Та нали още след първото си причастие Албертин казвала като една приятелка на леля си: „Това би ми се сторило страшничко.“ По същия начин й бяха подарили навика да повтаря това, което й се кажеше, за да покаже, че се интересува и държи да си състави собствено мнение. Кажеха ли, че някой художник рисува хубаво или че има красива къща, тя повтаряше: „Аха, хубаво ли рисува? Аха, красива ли е къщата му?“ И най-сетне от още по-общо естество, отколкото наследените черти, беше сочният елемент, заложен от родното място, източник на гласа им, и с който бе просмукана главно интонацията им. Когато Андре произнесеше рязко някой нисък тон, пряко волята й перигорската струна на гласовия й инструмент издаваше напевен звук, съответствуващ впрочем на южняшката чистота на чертите й. И постоянните лудории на Розмонд бяха в хармония със сочното й лице и глас на севернячка, макар да й бе дошъл до гуша провинциалният й акцент. Долавях истински диалози между тази област и темперамента на девойката, който диктуваше модулациите на гласа й. Диалог, не разногласие. Никакво разногласие не би могло да съществува между младата девойка и родния й край. Тя беше все още той. Впрочем въздействието на местните приноси върху таланта, който ги използува, като укрепва благодарение на тях, не накърнява индивидуалната стойност на творчеството му, независимо дали става дума за архитект, мебелист или музикант, то пак толкова точно отразява най-трудно доловимите черти на личността на човека на изкуството, независимо че е бил принуден да дяла санлистки мелничен камък или страсбургски червен пясъчник, че е спазвал чеповете, свойствени на ясена, или се е съобразявал, когато е писал музикална пиеса, с възможностите, пределите и звучността на флейтата или на алта.

Давах си сметка за всичко това, а разговаряхме толкова малко. Докато с госпожа дьо Вилпаризи или със Сен-Лу щях да изразя с думите си много повече удоволствие, отколкото действително бях изпитал, защото се разделях с тях уморен, легнал сред девойките, чувствувах, напротив, такава пълнота, че тя стократно компенсираше безсъдържателността и оскъдността на разговора ни и се изливаше от безмълвната ми неподвижност на вълни от щастие, чийто шепот замираше край тези току-що разцъфнали рози. Мирисът на цветя и плодове едва ли пропива по-дълбоко хилядите дреболии на безцелното съществуване на някой преболедувал, почиващ си по цял ден в цветна или овощна градина, както колоритът и уханието, които погледите ми търсеха, плъзгайки се по младите девойки, и чиято сладост накрая проникваше в мен. Така гроздето се налива със захар под слънцето. И понеже се точеха бавно и непрекъснато, тези толкова прости радости предизвикваха у мен, както у хората, които по цял ден лежат на морския бряг, дишат соления въздух и получават загар, отпускане, блажена усмивка и леко заслепяване, прибулващо едва ли не очите.

Сегиз-тогиз някое мило внимание от една или друга от тях караше тръпки да пробягват по цялото ми тяло и за известно време другите ми ставаха по-далечни. Така Албертин един ден попита:

— Кой има молив?

Андре й даде молив, Розмонд — парче хартия, а Албертин им каза:

— Ей, свахи такива, забранявам да гледате какво пиша! — И след като най-прилежно изписа всяка буква, сложила листа върху коленете си, тя ми го подаде с думите: — Внимавайте никой да не види!

Аз го разгънах и прочетох: „Много ви обичам.“

— Само че вместо да пишем глупости — внезапно се обърна тя рязко и сериозно към Андре и Розмонд, — трябва да ви покажа писмото, което получих тази сутрин от Жизел. Къде ми е умът! Нося го в джоба си, а колко полезно може да ни бъде.

Жизел бе счела за свой дълг да изпрати на приятелката си, за да го прочете на другите, съчинението, което бе написала на изпита по литература. Опасението на Албертин, че давали трудни теми, пак беше надминато от двете теми, между които е трябвало да избира Жизел. Едната била „Софокъл пише от ада на Расин, за да го утеши за неуспеха на «Атали», а другата «Предположете, че след първото представление на „Естир“ госпожа дьо Севине пише на госпожа дьо Лафайет, като изказва съжалението си, че тя не е била в театъра». От прекалено усърдие, което би трябвало да трогне преподавателите, Жизел бе избрала първата, по-трудна тема, и я бе развила така добре, че получила оценка четиринадесет и изпитната комисия я поздравила. Щели да й пишат общо много добър, ако не я били скъсали на изпита по испански. Албертин веднага ни прочете изпратеното от Жизел копие на съчинението й: на нея й предстоеше същия изпит и тя особено държеше да чуе мнението на Андре, която, много по-силна по литература от всички свои приятелки, можеше да й даде някои указания.

— Имала е късмет — каза Албертин. — Точно тази тема назубри тук с учителката си по френски.

Съчиненото от Жизел писмо на Софокъл до Расин започваше така:

«Скъпи приятелю, извинете, че ви пиша, без да имам честта лично да ви познавам, но нима новата ви трагедия „Атали“ не доказва, че сте изучили до съвършенство моите скромни произведения? В стихове говорят само протагонистите или главните действуващи лица в пиесата, но сте съчинили прелестни стихове, позволете да ви кажа това, без да ви лаская, за хоровете, които, както казват, не били лоши в гръцките трагедии, но във Франция са истинска новост. Освен това вашият талант, така свободен, изящен, запленяващ, толкова изтънчен и нежен, е достигнал и мощ, за която ви поздравявам. Атали и Иодай са герои, които съперникът ви Корней не би могъл по-добре да обрисува. Характерите са мъжествени, интригата — проста и въздействуваща. Това е трагедия, в която любовта не е основният двигател и най-искрено се радвам за това. Най-прочутите максими невинаги са най-верните. Ето един пример:

Обрисуваш ли правдиво любовната страст,

най-сигурно ще заплениш сърцата.

Вие доказахте, че и религиозното чувство, така спонтанно в хоровете ви, може да бъде не по-малко затрогващо. Широката публика е объркана може би, но истинските познавачи ви отдават заслуженото.

Държах да ви изкажа поздравленията си, към които присъединявам, драги колега, най-почтителните си чувства.»

През цялото време, докато четеше, очите на Албертин блестяха.

— Направо да сметнеш, че го е преписала! — извика тя, когато свърши. — Никога не бих повярвала, че Жизел е способна да измъти такова съчинение. Ами цитираните стихове! Откъде ли ги е свила?

Възхищението на Албертин, сменило обекта си, но затова още по-силно, както и най-напрегнатото й внимание продължаваха да я карат «да се пули», докато Андре, чието мнение поискаха най-напред, защото бе най-голяма и най-добре подготвена, заговори за съчинението на Жизел отначало с известна ирония, а после уж небрежно, а всъщност съвсем сериозно преработи посвоему същото писмо.

— Не е лошо написано — каза тя на Албертин, — но ако бях на твое място и ми дадяха същата тема, това може да се случи, защото твърде често я дават, нямаше да постъпя така, а ето как. Най-напред на мястото на Жизел нямаше да се паля, а щях да съставя на отделен лист план. Първо — постановката на въпроса, изложение на темата, после — общите мисли, които трябва да се вмъкнат в съчинението. Най-сетне — оценка, няколко думи за стила, заключение. По този начин, като се водиш от план, знаеш къде отиваш. Още с пристъпването към изложението, Титин, или ако предпочиташ още с встъплението, защото става дума за писмо, Жизел е направила гаф. Пишейки на човек от седемнадесети век, Софокъл не трябва да се обърне към него с думите «Скъпи приятелю».

— Вярно, тя би трябвало да пише «Скъпи ми Расин» — извика буйно Албертин, — щеше да бъде много по-добре.

— Не — отвърна с лека насмешка Андре, — трябваше да пише просто «господине». Така и накрая трябваше да измисли нещо в този дух: «Благоволете, господине» (или най-много «Скъпи господине»), да приемете най-дълбоките ми уважения. Имам чест да бъда ваш покорен слуга.“ Освен това Жизел казва, че хоровете в „Атали“ били нововъведение. Тя забравя „Естир“ и две малко познати трагедии, но точно на тях тази година професорът направи разбор, така че само ако ги цитираш, понеже той има слабост към тях, можеш да бъдеш сигурна, че си издържала. Те са „Еврейките“ от Робер Гарние и „Аман“ от Монкретиен.

Като назова двете пиеси, Андре не можа да скрие чувството си на благосклонно превъзходство, което намери израз в доста мила усмивка. Албертин не сдържа удивлението си.

— Направо умопомрачителна си, Андре! — извика тя. — Ще ми напишеш тези две заглавия. Можеш да си представиш какъв късмет, ако ми се паднат поне на устния, ще ги изтърся тутакси и ще шашна всички.

Само че всеки път след това, когато Албертин молеше Андре да й повтори имената на двете пиеси, за да си ги запише, толкова начетената й приятелка заявяваше, че ги е забравила и никога не й ги припомни.

— После — поде Андре с недоловимо презрение в гласа си спрямо по-наивните си другарки, чието възхищение обаче бе щастлива да заслужи, пък и всъщност повече държеше да покаже как би написала писмото, отколкото си даваше вид, — Софокъл в ада трябва да е добре осведомен. Следователно той не може да не знае, че „Атали“ е била представена не пред широката публика, а пред краля-слънце и няколко привилегировани придворни. Това, което е казала Жизел по повод познавачите, съвсем не е лошо, но би могло да се допълни. Софокъл, вече безсмъртен, може да притежава пророческа дарба и да предизвести Расин, че според Волтер „Атали“ ще бъде не само негов шедьовър, но и шедьовър на човешкия дух.

Албертин направо пиеше думите й. Зениците й пламтяха. И с най-дълбоко възмущение отхвърли предложението на Розмонд да поиграем на нещо.

— И най-сетне — продължи Андре все със същия далечен, нехаен, леко подигравателен и едновременно доста пламенно убедителен тон, — ако Жизел бе набелязала спокойно още отначало общите мисли, които трябва да развие, тя може би щеше да се сети за нещо, което бих изтъкнала аз: разликата между религиозното вдъхновение на хоровете на Софокъл и на Расин. Бих накарал Софокъл да отбележи, че макар хоровете на Расин да са пропити от религиозно чувство, както в гръцката трагедия, все пак не става дума за същите богове. Богът на Иодай няма нищо общо с бога на Софокъл. И това води най-естествено след края на изложението до следното заключение: „Има ли значение, че вярванията са различни, на Софокъл би му било неудобно да настои по този въпрос, би се страхувал да не би да оскърби убежденията на Расин и като плъзне по този повод няколко думи за духовните му учители от Пор-Роайал, той ще предпочете да поздрави своя съперник за поетичния му дар.“

Албертин така се бе сгорещила от възхищение и от напрегнато внимание, че цялата плувна в пот. Андре си бе останала усмихната флегматично, като денди от женски пол.

— Не би било зле също да се цитират и отзивите на някои прочути критици — каза тя, преди да подновим играта.

— Да, така ме посъветваха — обади се Албертин. — Най за препоръчване, общо взето, са преценките на Сент Бьов и Мерле, нали?

— Права си донякъде — отвърна Андре. — Мерле не е зле, но трябва да цитираш главно Делтур и Гаск-Дефосе. — Само че въпреки настойчивите молби на Албертин отказа да й напише последните две имена.

През това време аз си мислех за листчето от бележник, което ми бе подала Албертин с „много ви обичам“ и един час по-късно, докато се спускахме по пътеките — доста стръмни за мен, — водещи към Балбек, си казвах, че именно с нея ще изживея своя роман.

Състоянието, характеризиращо се със съвкупност от признаци, по които обикновено познаваме, че сме влюбени, като например нареждането ми в хотела да не ме будят в никакъв случай освен за някоя от девойките, сърцебиенето ми, докато ги чаках (независимо коя от тях щеше да дойде), и вбесяването ми в подобни дни, ако не можех да намеря бръснар, който да ме обръсне, и трябваше да се появя в лош вид пред Албертин, Розмонд или Андре, безспорно това състояние, възникващо едно след друго ту за една, ту за друга, беше толкова различно от онова, което наричаме любов, колкото е далеч от човешкия живот животът на зоофитите, при които съществото, индивидът, така да се каже, е разпределен между разни организми. Но естествената история ни учи, че подобно животинско устройство се наблюдава, а и собственият ни живот — макар и да сме изпреварили вече малко животните — също потвърждава, че наистина съществуват неподозирани от нас в миналото състояния, през които трябва да преминем дори ако после се отърсим от тях. Такова беше за мен състоянието на влюбеност, разделена между няколко девойки. Разделена или, по-точно, слята, тъй като най-често това, което ме очароваше за разлика от всичко останало, това, което почваше да ми става така скъпо, че надеждата да го срещна на другия ден бе най-свидната радост в живота ми, беше по-скоро цялата тайфа, момичетата ведно със следобедите върху скалистия бряг, с ивицата трева през тези часове на открито, прекарани с така възбуждащите въображението ми лица на Албертин, Розмонд и Андре. И без да мога да кажа коя от тях правеше това място толкова скъпо, в коя от тях най-много ми се искаше да се влюбя.

В началото, както и в края на любовта ние не сме изцяло погълнати от обекта й, а по-скоро копнежът да се влюбим, който я поражда (а по-късно споменът, който тя оставя) — странствува сладострастно в зона на взаимозаменяеми наслади — понякога просто наслади от природата, от чревоугодничеството, от училището, — които са в хармония помежду си, и копнежът ни се чувствува при всяка от тях у дома. При това, тъй като не бях преситен от навика, притежавах способността да ги виждам или, с други думи, да изпитвам дълбоко удивление всеки път, когато бивах с тях. Навярно това удивление се дължи до известна степен на обстоятелството, че любимата ни показва тогава някоя нова своя страна. Но толкова неограничено е многоличието на всяко същество, толкова голямо е богатството от линии на лицето и тялото и толкова малко от тях изплуват, щом не сме вече край него в произволно опростения ни спомен, понеже паметта избира някоя особеност, направила ни впечатление, изолира я и я преувеличава, рисувайки от жена, сторила ни се висока, етюд, в който ръстът й е безпределен, а от жена, сторила ни се розова и руса — истинска „хармония в розово и златно“, в момента, когато съответната жена е отново до нас, всички други нейни забравени черти, уравновесяващи преувеличената, ни обсаждат със сложната си неяснота, като намаляват ръста или затъмняват розовото и заменят единствения й отличителен белег, който сме склонни да търсим в нея, с други особености, които си спомняме, че сме забелязали първия път и се чудим как сме могли толкова малко да очакваме да ги видим отново. Спомняме си и отиваме на среща с паун, а се натъкваме на синигер. И неизбежното удивление не е единственото. Редом с него изниква още едно, предизвикано от разликата не вече между стилизирания спомен и действителността, но между съществото, което сме видели последния път, и това, което днес ни се явява под друг ъгъл, показва нов свой аспект. Човешкото лице е наистина като лицето на бога от една източна теогония — грозд от лица, намиращи се едно до друго на различни плоскости и затова не могат да се видят едновременно.

Ала удивлението до голяма степен се дължи главно на това, че любимото същество ни показва всъщност едно и също лице. Необходимо ни е толкова голямо усилие, за да възсъздадем всичко, доставено ни не от самите нас — макар само вкуса на някой плод, — че току-що получили някое впечатление, ние неусетно се спускаме по наклона на спомена и без да си дадем сметка, за много кратко време се оказваме твърде далеч от онова, което сме възприели. Така че всяка нова среща е един вид възстановяване, връщане към онова, което сме видели правилно. Не си спомняме вече, до такава степен да си спомниш някого, ще рече всъщност да го забравиш. Но докато все още умеем да виждаме в момента, когато пред нас изникне забравената черта, ние разпознаваме, принудени сме да изправим изкривената линия и така постоянната и плодотворна изненада, поради която ежедневните ми срещи с хубавите девойки край морето бяха толкова целебни за мен, бе изтъкана не само от открития, но и от реминисценции. Ако прибавим и вълнението, породено от голямото значение на тези срещи за мен, които никога не протичаха точно така, както си ги представях, и затова надеждата за следващото ни събиране не приличаше на предишната надежда и на още тръпнещия спомен от последния разговор, ще ви стане ясно, че всяка разходка даваше тласък на мислите ми и съвсем не в направлението, което бях предначертал със свежа глава, сам в стаята си. Предначертаният път бе забравен, заличен, когато се прибирах с бръмнала като кошер глава, от думите, които ме бяха смутили и които дълго отекваха в мен. Всяко човешко същество загива, престанем ли да го виждаме. Следващото му появяване е ново създание, различно от непосредствено предшествуващото го, ако не от всички други, защото минималното разнообразие поражда две създания. Ако си спомняме някой остър поглед, дръзко изражение, следващия път неизбежно ще бъдем изненадани от почти вялия профил и мечтателната нежност. При съпоставяне на спомените ни и новата действителност точно това, което ще предизвика у нас разочарование и изненада, ще ни се стори ретуширане на действителността и предупреждение, че споменът ни е бил неточен. Пренебрегнатият последния път аспект на лицето и затова най-силно впечатлил ни този път, най-реален, най-верен, ще се превърне на свой ред в обект на бленуване и спомени. И ще копнеем да видим отново мек, изпълнен с нега профил и нежно замечтаното изражение. А после отново следващия път волевото изражение на пронизващите очи, острият нос и стиснатите устни ще поправят отдалечението между копнежа ни и самия обект, на който той уж съответствува. Разбира се, верността на първите чисто физически впечатления, възобновявани при всяка нова среща с приятелките ми, не се отнасяше само до чертите на лицата, защото, както видяхте, бях чувствителен и спрямо гласа, по-смущаващ може би (защото не ни предлага само една своеобразна и осезаема повърхност, както лицето, а е част от бездънна пропаст, предизвикваща шемета на безнадеждните целувки), подобен с неповторимия си тембър на малък, само неин инструмент, в който всяка влага цялото си същество. Толкова дълбоката следа, оставена от някоя извивка на гласа на коя да е от тях и заличена междувременно от паметта ни, ме смайваше, когато я разпознаех отново. Така че поправките, които бях принуден да правя всеки път, за да се върна към най-точната представа, бяха не само на рисувач, но и на акордьор, или на учител по пеене.

Колкото до хармоничното сцепление на неутрализираните от известно време — поради съпротивлението, оказвано от всяка девойка на домогванията на другите към обсебване — различни сантиментални вълни, с които ме заливаха момичетата, то бе нарушено в полза на Албертин в следобеда, когато играехме на „пръстен“. Бяхме в горичката върху скалистия бряг. Застанал между две момичета, които не спадаха към тайфата и ги бяхме взели със себе си, защото този ден трябваше да бъдем по-многочислени, аз гледах със завист съседа на Албертин, някакъв младеж, като си казвах, че ако бях на неговото място щях да имам възможност да докосвам ръцете на приятелката си през тези неочаквани минути, които може би нямаше вече да се повторят, а можеха да ме отведат много далеч. Дори само по себе си, независимо от евентуалните последици, докосването на ръцете на Албертин, щеше да бъде за мен неземна наслада. Не че не бях виждал по-красиви ръце от нейните. Дори в приятелския й кръг ръцете на Андре, слаби и много по-изтънчени, имаха сякаш свой индивидуален живот, покорен на заповедите на девойката, но независим и се изтягаха пред нея като благородни хрътки ту с нега, ту замечтано или внезапно изопваха пръсти, затова Елстир им бе посветил няколко етюда. На единия, където Андре се грееше на огъня, те изглеждаха под неговата светлина златисто прозрачни като есенни листа. Само че ръцете на Албертин, по-пълнички, се поддаваха, после се съпротивяваха на ръката, която ги стискаше, и предизвикваха едно много странно усещане. Ръкостискането на Албертин притежаваше чувствена нежност в хармония сякаш с розовия възлилав цвят на кожата й. То сякаш ви помагаше да проникнете в девойката, в нейната чувственост, също както звънкият й смях, неприличен като гугукане, или като някои викове. Тя беше от жените, чиято ръка стискаме с такова удоволствие, че сме признателни на цивилизацията, задето е превърнала shake hands в жест, позволен между младежи и девойки, които се срещат. Ако произволните правила на любезността бяха заменили ръкостискането с друг някой жест, всеки ден щях да гледам недосегаемите ръце на Албертин с такова пламенно желание да се допра до тях, както желанието ми да усетя вкуса на бузите й. Но аз нямах предвид само удоволствието да държа дълго ръцете й в своите, ако бях неин съсед при играта на пръстен. Колко признания, колко обяснения в любов, премълчавани досега от стеснителност, можех да доверя на някое по-особено стискане на ръката. И колко лесно би й било на нея, отговаряйки ми с друго стискане, да ми покаже, че откликва. Какво съучастничество, какво начало на взаимна наслада! За няколко минути, прекарани до нея, любовта ми можеше да осъществи по-голям напредък, отколкото откакто я познавах. Чувствувайки, че тези мигове ще бъдат кратки и скоро ще отлетят, защото играта нямаше да продължи много дълго, а щом свърши, ще бъде вече късно, просто не ме сдържаше на мястото ми. Нарочно оставих да ми вземат пръстена и щом се озовах в средата, се престорих, че не съм го видял, когато той мина и го заследих с очи, дебнейки мига, когато ще бъде в ръцете на съседа на Албертин, която се смееше от все сърце и във въодушевлението и удоволствието си от играта цяла бе порозовяла.

— Ето че сме точно в красивата горичка — каза ми Андре, като посочи дърветата около нас и усмихнатият й поглед, предназначен само за мен, мина сякаш над играчите, като че ли само ние двамата бяхме достатъчно умни, за да се раздвоим и да направим поетически намек по повод играта. В изтънчеността си Андре стигна дотам, че изпя без особена охота: „Оттук мина порът от гората, госпожи, оттук мина порът на хубавата гора“^[29], също като някои хора, които не могат да отидат в Трианон, без да устроят празненство в стила на Луи XVI или смятат находчиво да изпеят някоя мелодия в обстановката, за която е била написана. Ако имах време да размисля, сигурно щях да съжаля, че не съм оценил постижението й, но умът ми бе съвсем другаде. Играчи и играчки вече се чудеха на тъпотата ми, че още не съм уловил пръстена. Аз наблюдавах Албертин, толкова красива, толкова безразлична, толкова весела, която, без да подозира, щеше да се окаже моя съседка, когато най-сетне щях да спра пръстена в ръцете на младежа благодарение на един трик, който тя не предполагаше, иначе би се ядосала. В оживлението на играта дългите коси на Албертин се бяха почти разплели и сухите й черни къдрици падаха върху бузите й, подчертавайки още по-добре розовата им плът.

— Косите ви са като на Лаура Дианти^[30], на Елеонор Виенска^[31] и на нейната потомка, толкова харесвана от Шатобриан. Би трябвало да носите винаги косите си леко разпуснати — пошепнах й аз на ухото, за да се доближа до нея.

Изведнъж пръстена мина у съседа й. Аз се спуснах, разтворих грубо ръцете му и грабнах пръстена: младежът бе принуден да заеме моето място в средата на кръга, а аз неговото до Албертин. Само до преди няколко минути го облажавах, когато ръцете му, плъзгайки се по връвта, час по час срещаха ръцете на Албертин. Сега, когато бе дошъл моят ред, премного плах, за да търся нарочно това съприкосновение, премного развълнуван, за да му се насладя, не усещах нищо освен ускореното и болезнено биене на сърцето си. В един момент Албертин наведе съучастнически към мен кръглото си розово лице, преструвайки се, че пръстенът е у нея, за да заблуди търсещия и той да не погледне натам, където действително си го предаваха. Веднага разбрах, че многозначителният поглед на Албертин е предназначен за тази хитрина, но се смутих от пробягналия в очите й единствено с оглед на играта намек за тайна, за разбирателство, съществуващо само между нас двамата, те вече ми се струваха възможни и щяха да ми бъдат неземно сладки. Изпаднал във възторг при тази мисъл, усетих, че Албертин леко притиска ръка до моята и пръстът й гальовно се плъзга под моя, като същевременно тя ми намигна леко, стараейки се другите да не забележат. В миг гъмжилото от надежди, останали досега невидими за мен, изкристализираха: „Тя се възползува от играта, за да ми даде да разбера, че съм й приятен“ — помислих си аз на върха на щастието, но тутакси се сгромолясах от него, когато чух ядосания глас на Албертин:

— Че вземете го де. Цял час ви го подавам.

Замаян от мъка, пуснах връвта, младежът в средата на кръга забеляза пръстена, устреми се към него, а аз пак трябваше да заема мястото му, отчаян, загледан в бурното хоро около мен, задяван от подигравките на всички участнички, принуден да се смея заедно с тях, макар никак да не ми беше до смях, докато Албертин продължаваше да мърмори:

— Който не иска да внимава, да не играе, а не заради него да губят другите. Няма да го каним, когато играем, Андре, или пък аз няма да играя.

Не така запалена по играта, продължавайки да пее своята „Хубава горичка“, която само от подражание, но без особено увлечение поде и Розмонд, Андре се опита да отвлече вниманието от упреците на Албертин и ми предложи:

— На две крачки сме от Крьоние, което толкова искахте да видите. Хайде да ви заведа дотам по една чудна пътека, докато тези лудетини се правят на осемгодишни деца.

Тъй като Андре беше изключително мила с мен, аз й казах пътем по адрес на приятелката й всичко, което можеше да накара Албертин да се влюби в мен. Андре ми отговори, че също я обича много, че я намира пленителна, ала ласкавите ми думи за Албертин като че ли не й доставиха удоволствие. Изведнъж аз се спрях на вдлъбнатата пътечка, дълбоко умилен от сладък детски спомен: разпознал бях по изрязаните лъскави листа храст глогини, прецъфтели, уви, още от края на пролетта. Около мен витаеше атмосферата на някогашните Богородични литургии, на неделни следобеди, на забравени вярвания и заблуждения. Прииска ми се да я уловя. Спрях за малко и Андре с удивителната си досетливост ме остави да поговоря за миг с листата на храста. Попитах ги за цветовете, цветовете на глогините, подобни на весели девойки, завеяни, кокетни, благочестиви. „Тези госпожици отдавна си отидоха“, пошепнаха ми листата, мислейки си може би, че не познавам достатъчно привичките им, макар че се представям за техен голям приятел. Голям приятел, който не ги бе виждал толкова години въпреки заричанията си. И все пак, както Жилберт беше първата ми любов към девойка, те бяха първата ми любов към цвете.

— Да, зная, те си отиват в средата на юни, но ми е приятно да видя мястото, което обитават тук. Когато бях болен, идваха да ме видят в стаята ми в Комбре, доведени от майка ми. А после се срещахме в съботни дни през месеца на Богородица. Дали те ходят и тук на тези църковни служби?

— О, естествено. Особено много държат на тяхното присъствие в църквата „Свети Дионисий Пустинника“, която е в най-близката енория.

— А сега бих ли могъл да ги видя?

— О, не преди месец май идущата година.

— Но мога ли да бъда сигурен, че ще ги заваря пак тук?

— Те идват редовно всяка година.

— Само че дали ще открия мястото?

— Как не. Тези госпожици са толкова весели, те не се смеят само когато пеят благодарствени химни, така че не може да се объркате и още в началото на пътечката ще разпознаете уханието им.

Настигнах Андре и пак почнах да хваля Албертин. Струваше ми се невъзможно да не й предаде комплиментите ми, след като влагах такава настойчивост. Ала никога не узнах дали те бяха стигнали до Албертин. А Андре много повече от нея проявяваше разбиране за сърдечните работи, беше много по-изтънчена в любезността си: да намери погледа, думата, постъпката, с които най-изобретателно ще ви направи удоволствие, да премълчи някое разсъждение, което би могло да ви огорчи, да пожертвува (без да дава вид, че прави жертва) един час игра, даже светски прием, градинско увеселение, за да остане с тъгуващ приятел или приятелка и с това да докаже, че предпочита тяхното скромно присъствие пред суетните развлечения, беше за нея обичайна проява на деликатност. Но ако я познавахте малко по-отблизо, бихте казали, че тя прилича на героичните страхливки, които се опитват да победят страха си и затова тяхната храброст е особено похвална, бихте казали, че дълбоко в душата й няма и помен от добротата, която засвидетелствува само от нравствена издигнатост, от чувствителност, от благороден стремеж да се покаже добра приятелка. Тя ми каза толкова прекрасни неща за евентуалната връзка между мен и Албертин, сякаш бе готова да съдействува с все сили за осъществяването й. А може би поради някаква случайност ни веднъж не използува и най-малката възможност, с която разполагаше, за да ме сближи с Албертин, и не бих могъл да се закълна дали усилията ми да спечеля любовта на Албертин не предизвикаха ако не тайни маневри, за да ги осуети, то най-малкото неприятно чувство, успешно скрито между другото и срещу което от душевна изтънченост самата Андре се бореше може би. Албертин би била неспособна за хилядите тънки прояви на добросърдечие от страна на приятелката си и все пак не бях сигурен, че Андре е по начало добра, както по-късно се убедих в истинската доброта на Албертин. Винаги нежно снизходителна към невероятната вятърничавост на приятелката си, Андре й говореше и й се усмихваше приятелски, нещо повече, тя постъпваше като приятелка. Ден след ден пред очите ни тя най-безкористно си даваше повече труд, за да даде възможност на бедната си приятелка да използува собствения й лукс, да я направи щастлива, отколкото някой придворен, за да спечели благоволението на суверена. Беше пленителна с благостта си, с тъжните и нежни думи, ако изкажехте пред нея съжаление, че Албертин е бедна, и бе хиляди пъти по-предупредителна към нея, отколкото към някоя своя богата приятелка. Ала ако споменехте, че може би Албертин не е толкова бедна, колкото казват, едва доловим облак забулваше челото и очите на Андре и тя като че ли изпадаше в лошо настроение. А отидехте ли по-далеч и кажехте ли, че въпреки всичко Албертин може би няма да се омъжи толкова трудно, тя ви оборваше енергично и почти разгневена повтаряше:

— Уви, тя няма да може да се омъжи. Аз ли не зная, това толкова ме огорчава.

Дори с мен тя единствена от всички тези девойки ни веднъж не ми предаде нещо неприятно, казано по мой адрес. Нещо повече, ако сам аз й разкажех подобен отзив, тя се преструваше, че не го вярва, и даваше такова обяснение, че да изглежда безобиден. Съвкупността от тези качества наричаме такт. Той е свойствен на хора, които, ако ни предстои дуел, ни поздравляват и добавят, че не е било наложително да се бием, за да придадат по-голяма стойност на смелостта, която сме проявили, без да сме били принудени. Подобни хора са пълна противоположност на други, които при същите обстоятелства казват: „Сигурно ви е било неприятно да се дуелирате, но, от друга страна, не можехте да преглътнете подобно оскърбление, нямахте друг избор.“ Обаче, тъй като във всичко съществува „за“ и „против“, ако злорадството или поне безразличието, с което някои приятели ни предават нещо оскърбително, казано зад гърба ни, доказва, че никак не се поставят на нашето място, когато ни говорят и забиват карфица или нож като в балон, изкуството да скриват винаги от нас, ако би ни доставила неудоволствие хорската преценка за постъпките ни, както и собственото си мнение за тях, може да бъде доказателство при другата категория приятели, приятелите, надарени с такт, за доста голямо двуличие. В него няма нищо лошо, ако те наистина не допускат тези лоши неща и сами страдат, като ги чуят, както бихме страдали и ние. Предполагах, че това бе случаят с Андре, без обаче да съм напълно сигурен.

Излязохме от гората и поехме по безлюдните лъкатушни пътечки, из които Андре се оправяше отлично.

— Вижте — каза ми Андре внезапно, — ето прословутия ви Крьоние. При това ви провървя, ще го видите в същия час и осветление, при каквито го е рисувал Елстир.

Ала на мен все още ми беше тягостно, че по време на играта на пръстен бяха рухнали надеждите ми. Затова не със същата наслада, каквато бих изпитал иначе, зърнах неочаквано в краката си, сгушени между скалите, за да се предпазят от жегата, морските богини, които Елстир бе дебнал и уловил под синкавочерната им глазура, възхитителна както в картините на Леонардо, дивните сенки, криещи се и убягващи, бързи и безмълвни, готови при първото отместване на светлината да се плъзнат под камъка, да се наврат в някоя дупка, а щом заплахата от слънчевия лъч отмине, да се върнат тутакси край скалата или водораслите, за да бдят над дрямката им под слънцето, което превръща в прах скалите и обезцветява океана, леки и застинали по местата си пазителки, чиито лепкави тела едва-едва се подават от водата ведно с внимателния поглед на тъмните им очи.

Върнахме се при другите момичета, за да се приберем заедно. Сега знаех, че обичам Албертин. Само че, уви, не държах да й го кажа. От времето на игрите ми на Шанз-Елизе схващанията ми за любовта се бяха променили, макар съществата, към които се насочваше последователно любовното ми чувство, да бяха почти еднакви. От една страна, любовното обяснение вече не ми се струваше една от най-важните и необходими сцени в любовта, нито самата любов — обективна действителност, а чисто субективно приятно изживяване. И ми бе ясно, че Албертин щеше да прави всичко възможно, за да я подхранва, стига да не знае, че я изпитвам.

На връщане образът на Албертин, окъпан в светлината, излъчвана от другите девойки, не съществуваше единствен за мен. Но както луната, само бяло облаче с по-характерна и по-определена форма през деня, възвръща силата си, щом той угасне, така и аз, щом се прибрах в хотела, единствено образът на Албертин изплува в сърцето ми и засия. Изведнъж ми се стори, че стаята ми не е същата. Естествено тя отдавна не беше враждебната стая от първата вечер. Неуморно видоизменящ жилището около нас, навикът постепенно ни освобождава от някои възприятия, отстранява вредните за нас цвят, размери, мирис, които са материализирани в тягостното ни чувство. Не беше вече и стаята (все още силно въздействуваща на сетивата ми, не, разбира се, за да ме измъчва, а да ми доставя радост) — онзи водоем от хубавите слънчеви дни, подобен на басейн, който те изпълваха до половината с искрящ, окъпан в светлина лазур, над който се плъзгаше за миг, безплътно и бяло като маранята на зноя, отражението на отдалечаваща се платноходка. Не беше и стаята, доставяща ми чисто естетическа наслада, на живописно оцветените вечери, а стаята, в която бях прекарал толкова много дни, че вече бях престанал да я виждам. И ето че отново отварях очи за нея. Но този път от егоистична гледна точка, от гледната точка на любовта. Мислех си, че ако Албертин дойде в нея, ще си състави добро мнение за мен, като види красивото, напреки поставено огледало и изящните остъклени библиотечки. И вместо транзитна чакалня, в която се задържах малко преди да хукна към плажа или към Ривбел, моята стая отново ставаше конкретна и скъпа, нова за мен, откакто разглеждах и преценявах всеки предмет в нея с очите на Албертин.

Няколко дни след играта на „пръстен“, понеже много се бяхме отдалечили при една разходка, бяхме страшно доволни, че намерихме в Менвил две двуместни „брички“, с които можехме да се върнем за вечеря, но аз вече толкова силно обичах Албертин, че поканих последователно Андре и Розмонд да се качат с мен, без нито веднъж да се обърна към нея, а после, докато продължавах да уговарям Андре и Розмонд, успях да внуша на всички, изтъквайки допълнителни съображения, свързани с часа, пътя, дрехите, да решат — сякаш против волята ми, — че е най-удобно все пак да взема със себе си Албертин, като се престорих, че, кажи-речи, се примирявам с компанията й. За съжаление, тъй като любовта се стреми към пълно абсорбиране на някое същество, а никое не може да засити глада ни само с разговор, макар че Албертин бе възможно най-мила по целия път, когато я оставих в дома й, се чувствувах щастлив, но още по-неутолен от нея, отколкото при тръгването ни, а минутите, прекарани заедно, ми се струваха просто незначителна сама по себе си прелюдия към нещо, което предстоеше тепърва. И все пак те притежаваха първото очарование, което никога вече не можем да изпитаме. Не бях поискал още нищо от Албертин. Тя можеше да си представя до какво се домогвам, но без да е сигурна, да предполага, че не се стремя само към отношения без определена цел, предизвикващи навярно у нея сладостен смут, изпълнен с очакване на изненади, със сантиментално бленуване.

Следващата седмица не се опитах да се видя с Албертин. Преструвах се, че предпочитам Андре. Любовта започва, изкушени сме да останем за любимата непознатият, в когото тя може да се влюби, ала чувствуваме нужда от нея, чувствуваме нужда да сме в съприкосновение не толкова с тялото, колкото с мисълта, с душата й. Плъзваме в някое писмо злобна забележка, която да принуди безразличната девойка да пожелае да бъдем мили с нея, и любовта с безпогрешна техника затяга постепенно мрежата, а попаднем ли в нея, не можем да не обичаме и не можем да бъдем обичани. Прекарвах с Андре часовете, когато другите отиваха на гости, уверен, че тя ще ги пожертвува охотно или дори неохотно от душевна извисеност, за да не би другите да си помислят или дори самата тя, че държи на някое светско развлечение. А аз гледах да бъде всяка вечер с мен не за да предизвикам ревност у Албертин, а да се издигна в нейните очи или поне да не уроня достойнството си, като й покажа, че съм влюбен в нея, а не в Андре. Не доверявах истината и на Андре, за да не би да я сподели с нея. Когато й говорех за Албертин, се преструвах на равнодушен, но може би моята студенина по-малко я заблуждаваше, отколкото нейната престорена доверчивост мене. Тя привидно вярваше, че съм безразличен към Албертин и уж желаеше възможно най-пълно единение между приятелката си и мен. Много е вероятно, напротив, да не е вярвала в равнодушието ми и да не е желаела единението ни. Докато й повтарях, че нехая за приятелката й, мислех само за едно: как да се свържа с госпожа Бонтан, която се бе настанила за малко близо до Балбек и Албертин се канеше да прекара три дни при нея. Естествено не се издавах пред Андре и с най-небрежен тон й говорих за роднините на Албертин. Недвусмислените отговори на Андре оставяха впечатлението, че тя не се съмнява в искреността ми. Защо тогава през един от тези дни й се изплъзнаха думите:

— Тъкмо срещнах лелята на Албертин.

Тя естествено не каза: „Подразбрах от привидно случайните ви забележки, че се чудите как да се свържете с лелята на Албертин.“ Но само с присъствието в главата на Андре на подобна мисъл, която тя смяташе, че е по-красиво да скрие, можеше според мен да се свърже думата „тъкмо“. Тя беше от категорията на някои погледи, жестове, които, макар и да не изглеждат логични, рационални, предназначени да въздействуват непосредствено върху съзнанието на слушащия ги, стигат все пак до него с истинското си значение, както човешката реч, превърната в електричество по телефона, отново става слово, за да я чуем. За да залича от мисълта на Андре подозрението, че се интересувам от госпожа Бонтан, заговорих за нея не само нехайно, но и зложелателно, заявих, че съм виждал преди време тази налудничава жена и се надявам да не я срещна отново. А напротив, но всякакъв начин се мъчех да стигна до нея.

Опитах се да накарам Елстир — с молба да не казва никому за желанието ми — да спомене на госпожа Бонтан за мен и да ме свърже с нея. Той обеща да ме запознае, като все пак се учуди, защото я смяташе достойна за презрение интригантка, толкова безинтересна, колкото користна. Предполагах, че ако се видя с госпожа Бонтан, Андре рано или късно ще узнае, затова сметнах, че е по-добре да я предупредя.

— Опитваме ли се да избегнем нещо, то непременно се случва — казах й аз. — Едва ли има нещо на света по-противно за мен от повторна среща с госпожа Бонтан, ала няма да ми се размине, Елстир възнамерява да ме покани заедно с нея.

— Не се съмнявах нито за миг! — възкликна горчиво Андре и впери уголемените си и изменени от недоволство очи в празното пространство. Думите на Андре не изразяваха в най-стройна форма мисълта й, която можеше да се резюмира по следния начин: „Зная, че обичате Албертин и драпате с ръце и крака, за да се доближите до семейството й.“ Те бяха безформени отломки, по които можеше да се възстанови тази мисъл, която, тласната от мен, избухна като бомба въпреки волята на Андре. Също като изпусналото й се „тъкмо“ значението на тези думи беше в подразбиращия се втори смисъл и именно те, а не недвусмислените уверения ни вдъхват уважение или недоверие спрямо някого или пък ни скарват с него. Щом Андре не бе повярвала на твърдението ми, че семейството на Албертин ми е безразлично, тя мислеше явно, че обичам Албертин. И по всяка вероятност това не й беше приятно.

Обикновено тя присъствуваше на срещите ми с приятелката й. И все пак имаше дни, когато виждах Албертин насаме, и аз чаках тези срещи с трескаво нетърпение, а те отминаваха, без да ми донесат нищо определено, без ни една от тях да бъде решаваща, затова тутакси възлагах надеждите си на следващата, която пак нямаше да ги изпълни. Така един след друг рухваха като вълни тези върховни мигове, тозчас заменяни от други.

Около един месец след играта на „пръстен“ научих, че Албертин ще замине на другата сутрин за два дни при госпожа Бонтан и тъй като трябва да вземе много рано влака, ще нощува в гранд-хотела, откъдето би могла да свари с автобуса първия влак, без да безпокои приятелите, у които живееше. Споделих с Андре това.

— Не ми се вярва — каза тя с недоволно изражение. — Пък и едва ли ще имате някаква изгода, защото съм сигурна, че Албертин няма да иска да се види с вас, ако дойде сама в хотела. Това ще е против протокола — добави тя, служейки си с израз, който много обичаше от известно време, в смисъл „няма да е прилично.“ — Казвам ви това, защото познавам възгледите на Албертин. Иначе на мен какво ми става дали ще я видите, или не. Все ми е едно.

Към нас се присъедини Октав и веднага каза на Андре колко точки е отбелязал предния ден на голфа, а след него и Албертин, която се разхождаше, премятайки своето „диаболо“, както монахинята — броеницата си. Благодарение на тази игра тя можеше да остане цели часове сама, без да скучае. Щом дойде при нас, ми направи впечатление упорито вирнатото й носле, което бях забравил, когато я виждах мислено през последните дни. Вертикалната линия на челото й под черните коси се противопостави — не за първи път — на неясния ми спомен за него, а с белотата си то направо се набиваше в очите ми. Надигайки се от праха на спомена, Албертин възкръсваше пред мен.

Голфът привиква хората към самотни развлечения. И диаболото сигурно доставя такова. Обаче и след като се присъедини към нас, Албертин продължи да си играе, като същевременно участвуваше в разговора, също като дама, която продължава да плете, макар приятелките й да са дошли на гости.

— Изглежда, че госпожа дьо Вилпаризи — обърна се тя към Октав — се оплакала на баща ви (при думата „изглежда“ долових характерните за гласа й нотки; всеки път, когато установявах, че съм ги забравил, си спомнях същевременно, че зад тях ми се бе мярнало вече решителното, чисто френско изражение на Албертин. И сляп да бях, щях да отгатна по тези нотки не по-зле, отколкото по вирнатото й носле, енергичния й темперамент и провинциалния произход. Едното бе равностойно с другото и можеха да се заместват взаимно, а гласът й беше такъв, какъвто ще бъде човешкият глас във фототелефона на бъдещето. Тембърът му ясно очертаваше зрителния образ.)

— Изглежда, че е писала не само на баща ви, но и на кмета на Балбек да забранят да се играе на диаболо по плажа, цапнали я по лицето.

— Да, чух за оплакването й. Смешно е. Тук и без това няма кой знае какви развлечения.

Андре не участвуваше в разговора им. Тя не познаваше госпожа дьо Вилпаризи, също както Албертин и Октав впрочем.

— Не знам защо тази дама е вдигнала такъв шум — обади се все пак тя. — И старата госпожа дьо Камбрьомер я ударили, но не се е оплакала.

— Ще ви обясня разликата, заяви важно Октав, като драсна клечка кибрит. — Според мен госпожа дьо Камбрьомер е истинска светска дама, а госпожа дьо Вилпаризи — парвеню. Ще играете ли голф днес следобед? — И той си отиде заедно с Андре.

Останах сам с Албертин.

— Виждате ли, че сега нося косите си, както вие ги харесвате — каза тя. — Погледнете бретона ми. Всички ми се подиграват и никой не знае за кого го пуснах. И леля ще ми се смее, но и на нея няма да кажа истинската причина.

Наблюдавах отстрани бузите на Албертин, доста често бледи, но сега порозовели от преливащата светла кръв, придаваща им блясъка на някои зимни утрини, когато огрените отчасти камъни са сякаш розов гранит и излъчват радост. Радостта, доставена ми в този миг от страните на Албертин, беше също така силна, но будеше друго желание — не за разходка, а за целувка. Попитах я дали наистина възнамерява да нощува в хотела, както се говори.

— Да — отвърна тя. — Днес ще прекарам нощта във вашия хотел и ще си легна дори преди вечеря, защото съм малко хремава. Може да постоите край леглото ми, докато вечерям, после ще поиграем на каквото искате. Приятно би ми било да дойдете утре сутринта на гарата, но се боя да не се види странно, не на Андре, тя е умна, а на другите, които ще бъдат там. Ще си имам неприятности, ако се раздрънкат пред леля. Но бихме могли да прекараме тази вечер заедно. Леля нищо няма да узнае за това. Отивам да се сбогувам с Андре. Е, тогава до скоро виждане. Елате по-бързо, за да разполагаме с повече време — добави тя, като се усмихна.

При тези нейни думи се върнах по-назад от времето, когато обичах Жилберт, към епохата, когато любовта ми се струваше не само нещо съществуващо извън нас, но и осъществимо. Докато Жилберт, която виждах на Шанз-Елизе, беше различна от момичето, което си представях, щом останех сам, внезапно в реалната Албертин, която виждах всеки ден, изпълнена според мен с буржоазни предразсъдъци и толкова откровена с леля си, се въплъти въображаемата Албертин, онази Албертин, която, преди да я познавам още, ме бе като че ли погледнала крадешком на дигата и се прибра неохотно, загледана подир мен.

Отидох да вечерям с баба, носейки в себе си несподелената с нея тайна. Така и приятелките на Албертин на другия ден щяха да бъдат с нея, без да знаят, че в нашите отношения има нещо ново, а и когато госпожа Бонтан целуне племенницата си по челото, няма да подозира моето присъствие между тях двете в прическата на Албертин, чиято цел, тайна за всички други, е да се хареса на мен, който досега толкова завиждах на госпожа Бонтан, задето има едни и същи роднини като племенницата си, носи заедно с нея траур за едни и същи хора, прави едни и същи семейни визити. А ето че аз се оказах нещо повече за Албертин, отколкото самата й леля. Когато бъде при нея, ще мисли за мен. Не ми беше твърде ясно какво точно щеше да се случи малко по-късно. Тъй или иначе, грандхотелът и вечерята вече не ми се струваха пусти. Позвъних на момчето от лифта, за да се кача в стаята, която бе наела Албертин, с изглед към долината. Най-незначителните ми движения, като например да седна на пейката в асансьора, ми доставяха наслада, защото сърцето ми откликваше на всичко; във въжетата, издърпващи нагоре асансьора, в няколкото стъпала, които трябваше да изкача, виждах само материализирани проявлението и степените на радостта ми. Трябваше да изкача още две-три стъпала по коридора, преди да стигна до стаята, в която бе затворена скъпоценната субстанция на розовото тяло, стаята, която, дори ако трябваше да протекат в нея сладостни мигове, щеше да си остане неизменна, все същата за неосведомения приходящ, подобна на всички други, които превръщат неодушевените предмети в упорито безмълвни свидетели, добросъвестни довереници, надеждни хранители на наслаждението. Радостно и предпазливо изкачих няколкото стъпала до стаята на Албертин и извървях последните крачки, които никой вече не можеше да спре, с усещането, че съм потопен в нова стихия, че с всяка своя стъпка бавно отмествам щастието, и същевременно с неизпитано досега чувство на всемогъщество, със съзнанието, че влизам най-сетне във владение на открай време полагащо ми се наследство. После изведнъж ми хрумна, че няма място за съмнение: тя сама ми бе казала да дойда, когато си легне. Всичко е ясно. Обзет от радостна възбуда, едва не съборих изпречилата се на пътя ми Франсоаз и с искрящи очи се затичах към стаята на приятелката ми. Заварих Албертин в леглото. Бялата нощница, откриваща шията й, променяше чертите на лицето й, още по-румено, защото се бе затоплила в леглото, а може би и от настинката или от вечерята. Спомних си багрите, на които се любувах отблизо няколко часа преди това на дигата, и ми мина през ум, че най-сетне ще узная вкуса им. Едната от дългите й къдрави плитки, която бе разплела, за да ми направи удоволствие, пресичаше от горе до долу бузата й, Албертин ме гледаше усмихната. В прозореца зад нея се разстилаше осветената от луната долина. Голата шия, пламналите бузи така ме зашеметиха, до такава степен придадоха реалност не на външния свят, а на потока усещания в мен, който с мъка сдържах, че тази гледка наруши равновесието между необхватния, неизчерпаем живот, който бучеше в мен, и живота на вселената, така немощен в сравнение с него. Морето, настрана от долината, която виждах през прозореца, набъбналите гърди на близките менвилски скали, небето, луната, недостигнала още зенита, всичко ми се струваше по-леко от перце за зениците ми, разширени, крепки, способни да издържат върху крехката си повърхност много по-тежки товари, всички планини на света. Целият хоризонт бе малък, за да ги запълни. И целият живот, който природата можеше да ми предложи, би ми се сторил безсъдържателен, дишането на морето би ми изглеждало слабо в сравнение с мощното дихание, повдигащо гърдите ми. Наведох се, за да целуна Албертин. Ако смъртта ме поразеше в този миг, щеше да ми бъде все едно или по-скоро щеше да ми се стори невъзможно, защото животът не беше вън, а вътре в мен. Бих се усмихнал състрадателно, ако някой философ изречеше мисълта, че един ден, макар далечен, неизбежно ще умра, че вечните сили на природата ще ме надживеят, тези сили, под чиито божествени нозе аз съм само прашинка, че след мен пак ще съществуват и заоблените, издути скали, и морето, и луната, и небето. Възможно ли бе? Възможно ли бе светът да просъществува повече от мен, щом не аз бях залутан в него, а той бе заключен в мен, без дори да ме изпълни, в мен, където, съзнавайки, че има място за толкова съкровища, бях запратил презрително в един ъгъл небе, море, скали.

— Престанете или ще позвъня — извика Албертин, когато се спуснах да я целуна.

Ала аз си казах, че не току-така едно младо момиче кани тайно някой младеж, като взема мерки леля му да не узнае, казах си също, че смелият печели, ако съумее да използува обстоятелствата. Във възбуденото ми състояние кръглото лице на Албертин, осветено от вътрешен огън като светилник, бе добило такава релефност за мен, че имитирайки въртеливото движение на пламтяща сфера, то сякаш се завъртя като фигурите на Микеланджело, отнесени от неподвижен, шеметен вихър. Ей сега щях да опитам мириса, вкуса на този непознат, румен плод. Чух внезапен продължителен и остър звук. Албертин звънеше с все сила.

Бях си въобразил, че любовта ми към Албертин не се основава на надеждата за физическо обладаване. Но щом опитът през онази вечер ми доказа, че няма да мога да я притежавам, стигнах като че ли (след като първия ден допуснах без капка съмнение, че е разхайтена, а междувременно после минах през какви ли не предположения) до твърдото убеждение, че е съвсем порядъчно момиче. След една седмица тя се върна от леля си и ми каза хладно:

— Прощавам ви, дори ми е мъчно, че ви огорчих, но никога вече не правете това.

И обратно на реакцията ми, когато Блок ме бе уверил, че всички жени са достъпни, както ако вместо девойка познавах восъчна кукла, постепенно копнежът ми да проникна в живота й, да я последвам в родния й край, където бе прекарала детството си, да се приобщя с нейна помощ към спорта се откъсна от Албертин, а и чисто интелектуалният ми интерес относно мнението й по един или друг въпрос изчезна ведно с увереността, че мога да я целуна. Мечтите ми я изоставиха, неподхранвани вече от надеждата за физическо притежание, макар да смятах, че не зависят от него. И отново бяха свободни да прелитат — според това коя девойка в даден ден ми се нрави повече и главно според изгледите да ме обикне — от една на друга приятелка на Албертин, като се спряха най-напред на Андре. И все пак, ако я нямаше Албертин, може би милото държане на Андре нямаше да ми доставя все по-голямо удоволствие през следващите дни.

Албертин не разказа на никого за провала ми пред нея. Тя спадаше към хубавите момичета, които още съвсем млади, поради красотата си и най-вече поради едва ли не загадъчното си обаяние, извиращо може би от по-големите им запаси на жизненост, от която черпят не така благодетелствуваните от природата, винаги — в семейството, сред приятелките си, в обществото — са се харесвали повече от по-красивите и по-богатите от тях. Тя спадаше към съществата, от които, преди възрастта на любовта и особено когато тя настъпи, искаме повече, отколкото те искат или отколкото дори могат да дадат.

Още в детските й години, четири-пет нейни другарчета постоянно се прехласвали пред нея. Сред тях беше и Андре, която толкова я надвишаваше и съзнаваше това (може би притегателната сила, упражнявана съвсем неволно от Албертин, бе положила началото и бе спомогнала за образуването на малката им тайфа). Тази нейна притегателна сила се разпростираше доста далеч в сравнително по-блестящите среди и ако трябваше да се танцува павана, канеха Албертин, а не някое момиче с по-знатен произход. Като последица, макар да нямаше ни стотинка зестра и живееше доста зле, между другото, издържана от господин Бонтан, продажен тип, който гледаше да се отърве от нея, тя все пак бе канена не само на вечеря, но и да гостува по-продължително у хора, лишени от всяка изтънченост в очите на Сен-Лу, но недостижими за майката на Розмонд или за майката на Андре, които не ги познаваха, въпреки че бяха много заможни. Така например Албертин прекарваше всяка година по няколко седмици в семейството на един директор на Френската национална банка, председател на административния съвет на крупна железопътна компания. Жената на този финансист приемаше важни особи и нито веднъж не беше поканила на журовете си майката на Андре, която от своя страна я намираше невъзпитана, но въпреки това невероятно много се интересуваше от всичко, което става у дома й. Затова всяка година настояваше Андре да покани Албертин във вилата им под предлог, че е добродетелно да предложат летуване на море на момиче, което не може само да си го позволи, а леля му пет пари не дава за него. Вероятно майката на Андре не канеше Албертин с надеждата, че банковият директор и жена му ще си поправят мнението за нея и дъщеря й, като узнаят за милото им внимание към девойката. Тя още по-малко можеше да се надява, че Албертин, колкото и да е добросърдечна и ловка, ще издействува да я поканят или поне да поканят Андре на техните гарден-парти. Но всеки път, когато седнеха да вечерят, макар и да си придаваше пренебрежително и равнодушно изражение, тя с рядко удоволствие разпитваше Албертин за живота в замъка им, докато е била у тях, за хората, отиващи им на гости, всичките познати й само на вид или по име. Но мисълта, че ги познава само по този начин или по-право изобщо не ги познава (за нея това бяха познати открай време), леко натъжаваше майката на Андре, докато разпитваше с надменно и разсеяно изражение и присвити устни Албертин за тях и можеше да събуди у нея съмнение и тревога относно собственото й добро обществено положение, ако сама не се успокояваше и не „се връщаше към действителността“, като се обръщаше към метр д’отела:

— Ще кажете на главния готвач, че грахът му днес не е достатъчно уврял — и настроението й се разведряваше.

Затова тя бе твърдо решила.Андре да се омъжи само за човек от много добро семейство естествено, но и много богат, за да може и тя да има главен готвач и двама кочияши. Това бе сигурното мерило, действително указание за дадено обществено положение. Все пак обстоятелството, че Албертин е вечеряла в замъка на банковия директор с тази или онази дама, че жена му я поканила и следващата зима, издигаше донякъде момичето в очите на майката на Андре и спокойно съжителствуваше със състраданието и дори презрението към злочестината й, презрение, засилено от факта, че господин Бонтан бе изменил на убежденията си и се бе свързал с правителството, като дори бе замесен донякъде в панамската афера^[32]. Това впрочем не пречеше на майката на Андре да сразява с презрението си — от любов към истината — хората, които като че ли бяха убедени, че Албертин е с ниско потекло.

— Нищо подобно, от най-добро семейство, Симоне, само с едно „н“.

Разбира се, поради средата, в която парите играят такава голяма роля, че се смята изтънчено да ви поканят, но не и да се омъжат за вас, нито една „сносна“ женитба не можеше като че ли да бъде полезна последица от изисканото внимание, на което Албертин се радваше, защото то не можеше да компенсира бедността й. Но дори самият й успех, при все че не водеше до брачни надежди, будеше завист у някои злобни майки, които се вбесяваха, че Албертин е приемана като свое дете от жената на банковия директор или дори от майката на Андре, която те познаваха малко. Затова разправяха пред общи приятели, че тези две дами щели да се възмутят, ако узнаели истината, а именно че Албертин предавала на едната (и на другата) всичко, което, допусната неблагоразумно до интимния й живот, можела да открие у другата, хиляди дребни тайни, чието разгласяване би било крайно неприятно на въпросната дама. Завистничките разпространяваха този слух с цел да стигне до ушите на покровителките на Албертин и да я скара с тях. Само че, както често се случва, тези интриги нямаха никакъв успех. Много ясно беше, че са продиктувани от злоба, и авторките на клюката си навличаха само още по-голямо презрение. Майката на Андре беше прекалено наясно относно Албертин и не можеше да промени мнението си. Тя я считаше нещастно момиче с прекрасен характер, което се чуди как да направи удоволствие на другите.

Ако Албертин се радваше на известен успех в обществото, кажи-речи, без никаква практична изгода от него, той все пак бе сложил върху нея особения отпечатък на вечно търсените същества, които няма защо да предлагат познанството си (отпечатък, който срещаме по аналогични причини на противоположния край на обществената стълба у изключително изтънчените жени) и не дават гласност на успехите си, а по-скоро да ги премълчават. Тя никога не казваше за някого: „Той иска да ме види“, говореше за всички крайно доброжелателно и като че ли тя се е домогвала до тях и е търсела познанството им. Ако споменеха пред нея за младеж, отправил й насаме няколко минути преди това жестоки упреци, защото е отказала да се срещне с него, тя не само не правеше това публично достояние, не само не му се сърдеше, но се изказваше ласкаво за него: „Той е толкова мило момче.“ Неприятно й бе дори, че се харесва толкова много, защото, без да иска, причиняваше мъка, а по природа обичаше да доставя радост.

До такава степен й бе приятно да доставя удоволствие, че си служеше и с лъжа, присъща на някои кариеристи и използвачи. Този вид неискреност, съществуваща в зачатък у безброй много хора, се изразява в невъзможността им да се задоволят да зарадват с някоя своя постъпка само един човек. Ако лелята на Албертин например държеше племенницата й да я придружи на някой не особено забавен прием, отивайки там, Албертин би могла да се задоволи с моралното удовлетворение, че е угодила на леля си. Ала посрещната мило от домакините, тя предпочиташе да им каже, че много отдавна искала да ги види и се възползувала от този случай, за да помоли леля си да я вземе със себе си. Ала и това не й стигаше: на приема се оказваше една нейна приятелка, преживяла голяма горест. Албертин й казваше: „Не исках да те оставя сама, помислих си, че моето присъствие ще ти бъде приятно. Ако искаш, можем да излезем оттук и да отидем другаде, ще направя каквото кажеш, важното е да се поразсееш малко“ (и, между другото, това бе вярно). Понякога обаче се случваше фиктивната цел да осуети истинската. Албертин трябваше например да отиде при някоя дама, за да я помоли да направи услуга на нейна приятелка. Но веднъж в дома на добросърдечната и приятна дама, подчинявайки се неволно на принципа за многостранно използуване на една и съща постъпка, тя решаваше, че е по-любезно да се престори, че е дошла само заради удоволствието да се види с нея. Дамата биваше безкрайно трогната, че Албертин е изминала толкова дълъг път от чисто приятелски чувства. Виждайки я едва ли не умилена, Албертин още повече я обикваше. Ала ето какво ставаше. Албертин бе излъгала, че идва само от приятелско чувство, но сега то бе толкова силно у нея, че тя се боеше да не би дамата да се усъмни в най-искреното й всъщност отношение към нея, ако й поиска въпросната услуга за приятелката си. Дамата би сметнала, че Албертин е дошла именно за това — и не беше лъжа, — но тя щеше да заключи, че Албертин не е изпитала безкористно удоволствие от срещата с нея, а това не беше вярно. И Албертин си тръгваше, без да е поискала услугата, подобно на някои мъже, които са били толкова добронамерени към дадена жена, надявайки се да я спечелят, че не й се обясняват в любов, за да й оставят докрай илюзията, че доброто им държане е израз на великодушие. В други случаи не може да се каже, че истинската цел е била пожертвувана на допълнителната, по-късно измислена цел, но първата е била толкова несъвместима с втората, че ако лицето, трогнато, когато Албертин му бе изтъкнала едната, узнаеше другата, удоволствието му тутакси би се сменило с най-дълбоко огорчение. Продължението на разказа ни ще обясни по-късно това противоречие. А засега ще докажем само с един пример от съвсем друго естество, че такива противоречия възникват твърде често в разнообразните житейски обстоятелства. Един съпруг настанява любовницата си в града, където е неговият гарнизон. Жена му, останала в Париж, уведомена отчасти за тази връзка, му пише изпълнени с ревност писма. А ето че любовницата му трябва да отиде за един ден в Париж. Мъжът не може да устои на молбата й да я придружи и взема двадесет и четири часов отпуск. Но тъй като е добросърдечен и се измъчва, че жена му страда, той отива при нея и проливайки няколко искрени сълзи, й казва, че разтревожен от писмата й, е намерил начин да се измъкне, за да я прегърне и утеши. Така той успява с едно и също пътуване да увери в любовта си и приятелката, и съпругата си. Но ако жена му научеше за какво е бил в Париж, радостта й сигурно щеше да се превърне в болка, освен ако щастието да види неблагодарника заличава огорчението й от лъжите му. Струва ми се, че измежду хората, които най-последователно прилагат системата на многобройните цели, спада господин дьо Норпоа. Понякога той приемаше да посредничи между двама скарани приятели и затова го наричаха най-услужливия човек. Само че той не се задоволяваше да остави у човека, поискал съдействието му, впечатлението, че му прави тази услуга заради него, а представяше пред другия намесата си не като продиктувана от приятеля му, а предприета в интерес на него самия и лесно успяваше да убеди събеседника си, който предварително се бе поддал на внушението, че пред него стои „най-услужливият човек“. По този начин, водейки двойна игра или двойно счетоводство на езика на борсата, той никога не излагаше на риск авторитета си и услугите, които оказваше, не подбиваха, а, напротив, допринасяха за влиятелността му. От друга страна, всяка услуга, оказана привидно и на двете страни, укрепваше двойно повече репутацията му на услужлив приятел, и то услужлив ползотворно, без да размахва напразно шпагата, като всяка негова постъпка постига целта си, както доказваше признателността на двете заинтересовани страни. Това двуличие в услужливостта беше ведно с присъщите на всеки човек отклонения от него важна страна от характера на господин дьо Норпоа. И често в министерството той прибягваше до услугите на баща ми, който, доста наивен, си въобразяваше, че маркизът му оказва услуга.

Тъй като се харесваше повече, отколкото би искала, и нямаше нужда да тръби за успехите си. Албертин не каза ни дума за сцената, разиграла се между нас до леглото й, която някоя грозница охотно би разгласила из цялата вселена. Впрочем аз не успявах да си обясня държането й. Колкото до хипотезата, че е съвсем порядъчна (хипотеза, с която си обяснявах отначало буйния й отказ да я целуна или да ми се отдаде, отказ, който съвсем не бе свързан с представата ми за добросърдечието и дълбоката почтеност на приятелката ми), неведнъж я видоизменях. Тя така противоречеше на хипотезата, изградена в първия ден, когато видях Албертин. После толкова различни нейни постъпки, всичките й прояви на внимание към мен (гальовно, понякога неспокойно, тревожно внимание, пропито с ревност поради предпочитанията ми към Андре) обграждаха от всички страни грубия й жест, с който, за да се избави от мен, бе дръпнала кордона на звънеца. Защо тогава ме бе поканила да прекарам вечерта до леглото й? Защо през цялото време ми говореше нежни думи? Какво стои в основата на желанието да видите някой приятел, на страха да не предпочете приятелката ви пред вас, на стремежа да му доставите удоволствие, да му кажете като героиня на роман, че никой няма да узнае, че е прекарал нощта при вас, ако му откажете едно толкова просто удоволствие и ако то не е удоволствие за вас? Не можех все пак да повярвам, че добродетелността на Албертин стига чак дотам и почвах да се питам дали буйният й отказ не бе продиктуван от кокетство, ако си е въобразила например, че мирише неприятно, и се е бояла да не ме отблъсне или ако в неведението си за физиологията на любовта си е въобразила например, че нервната ми слабост е заразна и може да се предаде с целувката.

Тя безспорно бе отчаяна, че не ми е доставила удоволствие, и ми подари златно моливче с извратеното добросърдечие на хората, които, трогнати от милото ви държане, но отказващи ви това, до което се домогвате чрез него, искат все пак да направят нещо за вас: вместо да напише ласкава статия за белетриста, критикът го кани на вечеря, херцогинята не отива с някой сноб на театър, но му заема ложата си за една вечер, когато тя няма да я ползува. До такава степен хората, които правят по-малко, отколкото им искате, и спокойно биха могли да не правят нищо, се чувствуват задължени да направят нещо за вас! Казах на Албертин, че моливът й ми е доставил голямо удоволствие, но не такова, каквото щях да изпитам вечерта, когато бе дошла да пренощува в хотела, ако ми бе позволила да я целуна.

— Щях да бъда така щастлив! Какво щеше да ви стане? Удивлявам се, че ми отказахте.

— Аз пък се удивлявам, че ви се струва учудващо. Питам се какви ли момичета сте познавали, за да ви изненада поведението ми.

— Отчаян съм, че ви разгневих, но и сега не мога да призная пред вас, че съм сгрешил. Според мен това са съвсем маловажни неща и не разбирам как една девойка, която толкова лесно може да достави удоволствие някому, не се съгласява. Нека се разберем — добавих аз, за да задоволя донякъде моралните й задръжки, като си спомних как тя и приятелките й бяха порицали приятелката на актрисата Лея, — не искам да кажа, че една девойка може да направи всичко и че няма нищо неморално. Ето например, когато говорихте онзи ден по повод на едно момиче от Балбек за отношенията, които като че ли съществуват между него и една актриса. Това, виж, ми се струва много грозно, толкова грозно, че според мен е измислено от врагове на момичето и в него няма ни капка истина. Струва ми се невероятно, невъзможно. Но да позволите да ви целуне мъж и дори нещо повече — ваш приятел, нали сама казвате, че съм ваш приятел…

— Вие сте мой приятел, но аз съм имала и други преди вас, познавала съм младежи, които, уверявам ви, изпитват същите приятелски чувства. Е, добре, ни един от тях не би се осмелил да направи подобно нещо. Знаеха какъв плесник ги чака. Пък и през ум не им минаваше, стискахме си без никаква задна мисъл ръце, съвсем дружески като добри приятели, никога не биха споменали за целувка и пак си бяхме приятели. Ето какво, ако държите на дружбата с мен, можете да бъдете доволен, защото сигурно много ви обичам, щом ви прощавам. Ала съм сигурна, че вие пет пари не давате за мен. Признайте, че харесвате Андре. Всъщност имате право, тя е много по-мила от мен и е просто удивителна. Ах, тези мъже!

— Въпреки неотдавнашното ми разочарование тези нейни толкова откровени думи не само породиха у мен голямо уважение към Албертин, но ме изпълниха с умиление. И може би от това умиление произтекоха по-късно важни и неприятни последици за мен, защото то бе в основата на почти роднинското чувство, на неразрушимото духовно ядро, любовта ми към Албертин. Подобно чувство може да предизвика най-големи страдания. Защото, за да страдаш истински от някоя жена, трябва напълно да си вярвал в нея. За момента този зародиш на уважение, на приятелство стоеше в душата ми като залог. Сам той би бил безсилен да ми попречи да бъда щастлив, ако останеше така, без да се разрасне, инертен, какъвто беше следващата година и особено през последните седмици на първото ми летуване в Балбек. Той стоеше в мен като гостенина, който би било по-благоразумно да изгоним, но го оставяме необезпокояван, докато е временно безобиден, хилав и изолиран в чуждата душа.

Сега мечтите ми бяха отново свободни да прелитат от една на друга приятелка на Албертин и най-вече на Андре, чиито прояви на внимание може би нямаше толкова да ме трогват, ако не бях сигурен, че Албертин ще узнае за тях. Разбира се, предпочитанието, което привидно оказвах на Андре, ми бе доставило под форма на навик да разговаряме и нежни обяснения готовия материал, така да се каже, за любов към нея, на който досега бе липсвало само искреното чувство, което сърцето ми, отново свободно, можеше вече да й даде. Но Андре беше прекалено интелектуална, прекалено възбудима, прекалено болезнена, прекалено подобна на мен, за да мога истински да се влюбя в нея. Ако Албертин ми се струваше сега изпразнена, Андре пък бе изпълнена с нещо, което ми бе премного добре познато. Първия ден, на плажа, си бях въобразил, че виждам в нейно лице любовница на бегач, опиянена от любов към спорта, а Андре ми доверяваше, че е почнала да спортува по нареждане на лекаря, за да излекува неврастенията и стомашните си смущения, но че най-приятни за нея са часовете, когато превежда един роман на Джордж Елиът. Разочарованието ми, последица на първоначалната ми неправилна представа за нея, всъщност никак не ми повлия. Но ако подобни представи спомагат за зараждането на любовта и разберем, че сме се заблуждавали, едва когато вече стане късно, те се превръщат в източник на страдание. Те могат да се различават от погрешната ми представа за Андре, дори да са противоположни и често се дължат — както по-специално в случая с Андре — на стремежа ни да изглеждаме с външния си вид и държане не такива, каквито сме, а каквито ни се иска да бъдем, и на първо време да създадем това измамно впечатление. Преструвката, подражанието, желанието да събудим възхищение, било у добрите или у злите, прибавят към външната прилика мнимо съответствуващите думи и жестове. Нечий цинизъм или жестокост не издържат изпитанието, също както и нечия доброта или великодушие. Също както често се натъкваме на тщеславен скъперник под облик на човек, известен с благодеянията си, перченето с порочността ни подвежда да видим Месалина в някое честно, изпълнено с предразсъдъци момиче. Въобразил си бях, че ще открия в Андре здраво и примитивно момиче, докато тя се оказа същество, търсещо здраве, каквито бяха и повечето хора, у които самата тя си въобразяваше, че ще го намери, докато в действителност те не го притежаваха, както някой дебелак, болен от артрит, с румено лице и сако от бяла фланела не е непременно Херкулес. А има случаи, когато, за да бъдем щастливи, не е безразлично дали лицето, което сме обикнали заради здравия му външен вид, се е оказало всъщност като болните, черпещи здраве от други, както планетите заимствуват светлината си, както някои тела само пропускат електричеството.

Няма значение. Андре, също както Розмонд и Жизел, дори повече от тях, беше все пак приятелка на Албертин, споделяше живота й, подражаваше на държането й, и то така умело, че първия ден не ги различих една от друга. Тези девойки, стръкове рози, чието главно очарование бе в открояването им на фона на морето, си оставаха все така неразделни, както когато не ги познавах, и появяването на коя да е от тях все така ме вълнуваше, защото бе признак, че малката им тайфа не е далеч. И в този момент видът на една от тях ми доставяше удоволствие, в чийто състав — без да мога да определя точното съотношение — влизаше и очакването да се появят по-късно другите, а дори ако не дойдеха този ден, щях да имам поне възможност да поговоря за тях и щях да бъда сигурен, че ще узнаят, че съм бил на плажа.

Това не беше вече влечението ми към тях от първите дни, а истинска жажда за любов, която се колебаеше между тях всичките, до такава степен бяха взаимно заменими. Нямаше да бъда най-дълбоко огорчен, ако ме изоставеше предпочитаната в момента девойка, но тутакси щях да предпочета именно нея, защото в нея бях съсредоточил цялата си тъга и мечти, блуждаещи неопределено между всичките. При това в подобен случай аз бих съжалявал несъзнателно за всичките й приятелки, в чиито очи скоро щях да загубя всякакво обаяние. Бих им признал, че ги обичам колективно, както политикът или актьорът са влюбени в публиката и не могат да се утешат, ако тя се отвърне от тях, след като дълго са се радвали на благоволението й. Когато Албертин ми бе отказала своето, у мен изведнъж възникна надеждата да го получа от една или друга измежду тях, която предната вечер ми бе казала с многозначителен поглед няколко думи на разделяне и следващия ден именно към нея се насочваше любовният ми копнеж.

Той блуждаеше между тях с още по-голяма наслада, защото върху подвижните им лица почваха вече да се фиксират характерните им черти и можеше да се долови податливото на промени и неустановено още изражение. На различията между тях далеч не съответствуваха еднакви различия в дължината и ширината на чертите на лицата им, които, макар привидно несходни, можеха почти да съвпаднат у една или друга. Само че опознаването на лицата не е подчинено на математически метод. То не започва с измерване на чертите, изходната му точка е известно изражение, общото впечатление. У Андре например проницателността на гальовните й очи като че ли съответствуваше някак на тесния дюс, тънък като обикновена крива, начертана само за да продължи на една-единствена линия склонността към деликатност, разделена преди това в двойната усмивка на очите-близнаци. Същата такава тънка линия разделяше и косите й, вълнообразна и дълбока като издълбана от вятъра бразда в пясъка. И точно тя като че ли бе наследствена — белите коси на майката на Андре имаха същата форма и ту се надигаха, ту се снишаваха като снежна покривка, на места издута или хлътнала в зависимост от неравностите на терена. Естествено в сравнение с тънко очертания нос на Андре, носът на Розмонд бе широк като висока кула, стъпила върху мощна основа. Макар изражението на лицето да е достатъчно, за да ни убеди, че нещо безкрайно малко може да породи огромни различия и макар безкрайно малкото да може само да създаде съвсем своеобразно изражение, нова индивидуалност, не поради него и поради оригиналното изражение тези лица ми се струваха така обособени. Колоритът на лицата на приятелките ми ги различаваше още по-основно, не толкова с разнообразната красота на тоновете, така противоположни, че изпитвах същия вид наслада пред Розмонд, окъпана в жълто-розово, в което се вливаше зеленикавата светлина на очите й, или пред Андре, чието бяло лице придобиваше такова строго благородство поради черните й коси, както ако се любувах едно след друго на мушкато, на брега на огряно от слънце море и на камелия в мрака. Главно защото безкрайно малките различия в линиите се оказваха безмерно уголемени, съотношенията между плоскостите — коренно изменени от този нов елемент, — цвета, който е не само разпределител на отсенките, но и велик обновител или най-малкото видоизменител на размерите. Затова лица, може би не много различни по структура, според това дали са осветени от огньовете на червена коса или румен тен, или от бялата светлина на матова бледност, се удължават или разширяват, стават нещо друго, както допълнението към декора на руските балети, състоящо се понякога — ако се играе денем — от най-обикновен кръг хартия, който се откроява ярко като тюркоаз на фасадата на дворец или разцъфва с меките багри на бенгалска роза сред градина, в зависимост от бледочервеното или лунно осветление, в което гениалният Бакст потапяше сцената. И така, опознавайки лицата, ние се интересуваме от измерението им, но като художници, а не като землемери.

И с Албертин беше както с приятелките й. В някои дни слабичка, със сивкав тен и начумерено изражение, с плъзнала се чак до дъното на очите й теменужна прозрачност — такова е понякога морето, — тя бе сякаш печална заточеница. В други, по-загладено, лицето й сякаш спираше желанията до лъскавата си повърхност и не ги пускаше по-навътре. Освен ако не я погледнех неочаквано отстрани, защото тогава матовите й бузи с лъскав слой бял восък отгоре бяха розово-прозрачни и така ми се дощяваше да ги целуна, да уловя този различен, убягващ ми тен. Имаше и дни, когато радостта заливаше страните й с толкова игрива светлина, че кожата й ставаше флуидна, безплътна, пронизвана от скрити под нея погледи и изглеждаше различна по цвят, но от същата материя като очите. Загледан понякога, без да се замислям, в осеяното й с кафяви лунички лице, сред което плуваха само две сини петна, ми се струваше, че виждам яйце на щиглец, подобно често на опалов ахат, шлифован и полиран само на две места, където проблясваха върху тъмния камък като прозрачни криле на синя пеперуда очите, в които плътта се превръща в огледало и ни дава илюзията, че през тях по-лесно, отколкото през останалите части на тялото можем да се доближим до душата. Но най-често Албертин беше по-румена и тогава бе по-оживена. Понякога върху бялото й лице розовееше само връхчето на носа й, тънко като на хитро коте, с което ти се иска да поиграеш. Понякога бузите й бяха така гладки, че погледът се плъзгаше като по миниатюра по розовия им емайл, още по-нежен и по-интимен под полуоткрехнатия похлупак на черните й коси. В дадени моменти тенът на бузите й придобиваше лилавата розовина на циклама или даже, ако се сгорещеше или имаше температура — тъмния пурпур на някои почти черни рози и тогава представата за болезненото й състояние принизяваше желанието ми, правеше го по-чувствено, а в погледа й долавях нещо по-порочно, по-нездраво. И всяка от тези Албертини бе различна, както е различна при всяко свое появяване танцьорката, чиито багри, очертания, темперамент се менят под безкрайно разнообразните игри на насочения към нея прожектор. Може би защото тогава виждах толкова различни същества, свикнах по-късно самият аз да ставам друг в зависимост от това коя Албертин си припомнях в момента: ревнив, безразличен, сладострастен, печален, избухлив, като тя биваше възкресена не само от случайно възникналия спомен, но от различната му стойност за мен, свързана със силата на вярата ми в него. Защото все до това се свеждаше всичко — до вярата, която, без да съзнаваме, изпълва душата ни и е по-важна за щастието ни от съществото от плът и кръв, защото го виждаме през нея и тя временно го възвеличава. Ако искам да бъда точен, би трябвало да дам различно име на всяка от онези Албертини, които изникваха пред мен, всеки път различни, както и на сменящите се едно с друго морета, наричани за мое удобство море, пред които като нимфа се открояваше тя. Но най-главно, също както — но с много по-голяма полза — в някой разказ се казва какво е било времето в даден ден, аз би трябвало всеки път да давам ново име на вярата, която цареше в душата ми в деня, когато виждах Албертин, и определяше атмосферата му и външния облик на човешките същества, както обликът на моретата зависи от едва видимите облачета, променящи цвета на всяко нещо със скупчването, придвижването, пръсването и отплуването си. Подобно на облачето, което Елстир разкъса вечерта, когато се спря с девойките, без да ме запознае с тях, и образите им внезапно ми се сториха по-красиви, щом те се отдалечиха, облаче, което отново се появи няколко дни по-късно, когато се запознах с тях, и прибули блясъка им, скривайки ги често от очите ми, непроницаемо и нежно облаче като Вергилиевата Левкотея^[33].

Вероятно лицата на всички тях се изпълниха с нов смисъл, откакто начинът на разчитането им ми бе указан донякъде с думите им, още по-ценни за мен, защото ги предизвиквах, както ми отърваше, с въпросите си, разнообразявах отговорите като експериментатор, проверяващ догадките си чрез повторни опити. И това е също начин за разрешаване проблема за смисъла на човешкото съществуване — да се приближим достатъчно до нещата и хората, които отдалеч ни са се сторили красиви и загадъчни, за да си дадем сметка, че са лишени от тайнствената си красота. Това е една от здравословните мерки, която можем да изберем, не особено препоръчителна навярно, но осигуряваща ни донякъде спокоен живот, а и тъй като ни дава възможност да не съжаляваме за нищо, убеждавайки ни, че сме постигнали най-желаното и то не се е оказало нищо особено, ни примирява със смъртта.

Наложи се да заменя в душата на девойките презрението към девствеността, спомените за всекидневните любовни приключения с принципи на порядъчност, способни може би да се огънат, но запазили досега от всяко отклонение момичетата, които ги бяха наследили от буржоазната си среда. Ала ако сте се излъгали още в началото, макар за нещо незначително, ако поради погрешно предположение или спомен търсите виновника за някоя злостна клюка или мястото, където сте забутали нещо, не там, където трябва, може да се случи да откриете заблуждението си, но да го замените с ново, вместо да се доберете до истината. Извличах от начина им на живот и от подобаващото ми държане с тях всички изводи от думата невинност, която бях разчел по лицата им, разговаряйки задушевно с тях. Но може би бях чел разсеян, бях допуснал грешка при бързото четене и тази дума бе изписана на лицата им, колкото и името на Жюл Фери върху програмата на онова дневно представление, на което за първи път чух Берма, но въпреки това уверих господин дьо Норпоа, че без никакво съмнение Жюл Фери пише едноактни пиеси.

За която и моя приятелка от малката тайфа да се касаеше, пак нямаше да запомня само лицето й от последната ни среща, щом умът ни отстранява от спомените ни за някое лице всичко, което не подпомага непосредствено всекидневните ни отношения (особено ако са пропити с малко любов, защото любовта, вечно неутолена, живее със следващия миг). Съзнанието ни оставя да се изниже веригата на миналите дни и се вкопчва здраво само в последното й звено, често изковано от същия метал като изчезналите в мрака звена, и в странствуването ни в живота счита реална само страната, в която се намираме в настоящия миг. Първоначалните ми впечатления, вече толкова далечни, не намираха подкрепа в паметта ми срещу всекидневното си деформиране. През дългите часове, докато разговарях, закусвах и играех с девойките, дори не си спомнях, че са същите жестоки и чувствени девици, които като на фреска шествуваха пред морето.

Географите и археолозите ни отвеждат наистина в острова на Калипсо^[34], изравят двореца на Минос. Ала Калипсо за тях вече е само жена, а Минос — цар без нищо божествено. Дори качествата и недостатъците, с които са се отличавали според историята тези реално съществуващи лица, често са много различни от добродетелите и пороците, които приписваме на приказните същества, носещи същите имена. По същия начин се стопи чаровната океанска митология, която бях съчинил в първите дни. Но не е съвсем без значение, че понякога поне ни се случва да прекарваме времето си в близко общение с нещо, което ни се е струвало недостъпно и сме копнели по него. При общуване с хора, които от самото начало ни са били неприятни, винаги си остава, дори сред мнимото удоволствие, което можем да вкусим край тях, блудкавият привкус на недостатъците, които са съумели да прикрият. Но в отношения като моите с Албертин и приятелките й искреното удоволствие, върху което почиваха, оставя след себе си уханието, което никое изкуствено средство не може да придаде на принудително узрелите ранни плодове, на гроздето, неналяло се на слънце. Свръхестествените създания, каквито те бяха за мен известно време, все още, без да си давам сметка, придаваха някакво вълшебство на най-баналния ми досег с тях или по-скоро предпазваха досега ни от всяка баналност. Любовният ми копнеж така жадно се бе мъчил да отгатне израза на очите, които сега ме познаваха и ми се усмихваха (докато първия ден погледите им се бяха разминали с моя като лъчи от друга вселена), той така щедро и грижливо бе разпределил колорита и уханието по телата на девойките, които, излегнали се върху скалистия бряг, ми подаваха непринудено сандвичи или играеха на гатанки, че често в следобедните часове, подобно на художниците, които търсят антично величие в съвременния живот и влагат в образа на жена, режеща нокът на крака си, благородството на „Момче, изваждащо трън“^[35] или които като Рубенс правят богини от познатите си жени, за да нарисуват митологична сцена, гледах тези толкова различно сложени красиви мургави и светли тела в тревата около мен, без да ги изпразвам може би от безинтересното съдържание, с което ги бе изпълнило всекидневието, но и без да си спомням непременно небесния им произход, сякаш подобно Херкулес или Телемах играех в момента сред нимфите.

После концертите свършиха, дойде лошото време, приятелките ми отпътуваха от Балбек, не всичките наведнъж като ластовиците, но през същата седмица. Албертин си отиде първа, ненадейно, без ни една от приятелките й да разбере тогава или по-късно защо се бе прибрала внезапно в Париж, без там да я очакват задължения или развлечения.

— Не каза ни какво, ни защо и току си тръгна — мърмореше недоволно Франсоаз, на която между другото й се искаше и ние да последваме примера на Албертин.

Тя намираше, че злоупотребяваме със служещите, вече не много на брой, но принудени да останат заради редките клиенти, както и с управителя, който „получавал пари за тоя, дето духа“. Вярно, че отдавна почти всички напуснаха хотела и скоро щяха да го затворят. Никога не е бил толкова приятен. Управителят не мислеше така. Той сновеше из ледените салони, край входа, пред който вече не стоеше на пост нито един хоп, по коридорите, облечен в нов сюртук, така грижливо разкрасен от фризьора, че безизразното му лице бе сякаш сплав от една част плът и три части козметика, сменящ постоянно връзките си (поддържането на елегантен външен вид е по-евтино от поддържането на отопление и на многоброен персонал), също както ако някой не е вече в състояние да изпрати десет хиляди франка на някое благотворително дружество, все още лесно може да мине за щедър, като даде пет франка бакшиш на пощаджията, донесъл му телеграма). Той сякаш инспектираше небитието, държеше да покаже с изискания си вид, че оскъдицата, която се чувствуваше в хотела след неуспешния сезон, е само временно явление, и напомняше призрака на владетел, бродещ из развалините на някогашния си замък. Беше особено недоволен, когато спряха местното влакче до следващата пролет, защото вече нямаше достатъчно пътници.

— Тук липсват главно съобщителни средства — заявяваше той.

Въпреки дефицита Еме кроеше грандиозни планове за следващите години. И тъй като все пак беше способен да запомни точно някои красиви изрази, когато се отнасяха до хотелиерството и можеха да го възвеличат, той добавяше:

— Не бях достатъчно подпомогнат, макар и да имах добър екип в трапезарията, но холовете не бяха на висота, ще видите каква фаланга ще си подбера догодина.

Междувременно, поради спирането на влакчето, той бе принуден сам да ходи за писмата и понякога да отвежда отпътуващите с двуколката си. Често го молех да ми разреши да се кача до кочияша и по този начин се разхождах при всякакво време, както през онази зима, която бях прекарал в Комбре.

Понякога обаче шибащият дъжд задържаше баба и мен в почти напълно опразнените помещения — казиното бе затворено — и се чувствувахме като в трюм на кораб във ветровито време и пак както при пътуване по море, всеки ден някои от хората, сред които бяхме прекарали три месеца, без да се запознаем — първият председател на съда в Рен, председателят на адвокатската колегия в Кан, една американка с дъщерите си — идваха при нас, завързваха разговор, измисляха начин да убият времето, откриваха нечий талант, учеха ни някаква игра, канеха ни да пием заедно чай или да послушаме музика, да се съберем в еди-колко си часа, за да измислим заедно едно от развлеченията, които притежават тайната да ни доставят удоволствие, тайна, която се състои в това, че не ни го обещават непременно, а просто ни помагат да избегнем скуката: с една дума, установяваха приятелски отношения с нас в края на престоя ни в Балбек, които скоро щяха да се прекъснат ведно с отпътуването им през някой от следващите дни. Запознах се дори с младия богаташ, с един от аристократичните му приятели и с актрисата, върнала се за няколко дни. Обаче малката им компания се състоеше вече само от трима души, защото другият им приятел се бе прибрал в Париж. Поканиха ме да вечеряме заедно в техния ресторант. Имах чувството, че отказът ми не им бе неприятен. Но поканата им бе възможно най-любезна и макар да ми бе отправена от богатия младеж, защото другите двама бяха само негови гости, тъй като приятелят му, маркиз Морис дьо Водемон беше от много виден род, настоявайки да отида, актрисата неволно добави, за да ме поласкае:

— Ще доставите голямо удоволствие на Морис.

А когато ги срещнах тримата в хола, не богатият младеж, а господин дьо Водемон ми каза:

— Няма ли да ни направите удоволствието да вечеряте с нас?

Общо взето, не използувах всички възможности на престоя си в Балбек и това засилваше желанието ми пак да дойда тук. Струваше ми се, че съм бил за много кратко. Приятелите ми не бяха на това мнение и ме питаха в писмата си дали не смятам да остана завинаги в Балбек. И тъй като по неволя пишеха това име върху плика, тъй като прозорецът ни гледаше не към поле или улица, а към морската шир и чувах нощем шума й, на който, преди да се унеса, поверявах като на ладия съня си, имах илюзията, че чрез близкото общуване с вълните в мен, без да искам, ще проникне представата за тяхното очарование, подобно на уроците, научавани в сънно състояние.

Управителят на хотела ми предлагаше най-хубавите си стаи за идущата година, но сега аз се бях привързал към моята, влизах в нея, без да усетя мириса на индийски троскот, и мисълта ми, която с такава мъка достигаше високия й таван, сега бе приела така точно нейните размери, че трябваше да я подложа на противоположна тренировка, когато в Париж се наложи да спя в предишната си по-ниска спалня.

Време беше да напуснем Балбек, студът и влагата бяха така пронизващи, че не можехме да останем повече в хотела без камини и калорифери. Кажи-речи, тутакси забравих последните седмици. Когато си спомнях за Балбек, си представях почти неизменно сутрешните часове, когато, докато бе топло, по нареждане на лекаря баба ме принуждаваше да лежа на тъмно, тъй като следобеда щях да изляза с Албертин и приятелките й. Управителят даваше нареждане да не се вдига шум на моя етаж и сам бдеше за спазването му. Поради ярката светлина държех спуснати колкото може по до късно дългите виолетови завеси, посрещнали ме така враждебно първия ден. Но тъй като въпреки карфиците, с които Франсоаз ги забождаше всяка вечер и само тя умееше да маха, както и въпреки покривката на масата от червен кретон, одеялата и разните парчета плат, които заканваше, тя не успяваше да ги съедини съвсем плътно, в стаята не ставаше напълно тъмно, през процепите се изливаха върху килима алени листенца от анемонии, между които не можех да се въздържа да не стъпя за малко с босите си крака. А върху отчасти осветената стена срещу прозореца бе изправен вертикално без никаква опора златен цилиндър, който се отместваше бавно като стълба светлина, водещ евреите в пустинята. Лягах си. Принуден да вкуся наведнъж само с въображението си, без да се движа, всички удоволствия, които ми предлагаше утрото — и играта, и къпането, и ходенето, сърцето ми се разтуптяваше силно от радост като машина, работеща с пълна пара, но закована на място, изразходваща скоростта си, като се върти около себе си.

Знаех, че приятелките ми са на дигата, но не ги виждах, докато минаваха пред неравните вериги на морето, в дъното на което, кацнало сред синкавите им върхове като италианско градче, се виждаше понякога в безоблачни дни градчето Ривбел, ясно откроено под слънцето. Не виждах приятелките си, но докато до моето белведере долитаха виковете на вестникопродавачките, „журналистките“, както ги наричаше Франсоаз, провикванията на къпещите се и на играещите деца, отмерващи ведно с крясъците на морските птици такта на плискащите се тихо вълни, отгатвах присъствието им, чувах смеха им, заглушен, както и смеха на нереидите, от кроткия ромон на морето, който стигаше чак до мен.

— Гледахме към вас дали няма да слезете — казваше ми вечерта Албертин. — Ала капаците ви останаха затворени чак до концерта.

И наистина в десет часа той гръмваше под прозореца ми. Млъкнеха ли инструментите, ако не бе започнал отливът, до мен пак долиташе непрестанният плисък на водните талази, които сякаш обвиваха звуците на цигулката в кристалните си свитъци и заливаха с пяната си пресекливите отгласи на някаква подводна музика. Притеснявах се, че още не са ми донесли дрехите, за да се облека. Избиваше дванадесет часът. Най-сетне идваше Франсоаз. И месеци наред в този Балбек, за който така копнеех, представяйки си го шибан от бурята и забулен в мъгли, имаше такова ослепително и постоянно слънчево време, че когато Франсоаз отвореше прозореца, не можех да не очаквам да видя все същата пречупена ивица светлина в ъгъла на външната стена, обагрена неизменно: тя не ме вълнуваше като признак на лятото, а ми се струваше по-скоро безрадостна като безжизнения и изкуствен блясък на емайла. И докато Франсоаз изваждаше карфиците от рамката на прозореца, откачаше парчетата плат, разтваряше завесите, летният ден, който тя откриваше, изглеждаше така мъртъв, така незапомнено стар като пищна хилядолетна мумия, която нашата стара прислужница бе разповила предпазливо, за да ми я покаже балсамирана в златната си одежда.