Иван Вазов
Нова земя (97)

XXIII. Гости в колибата

Мръкваше се. Първите звезди заблещукаха на небето. Вечерникът тихо шумолеше из трепливите листа на дърветата. Сладкия сумрак на лятната вечер пълнеше усамотената гора. Рангел се прибра в колибата си, запали си виделото и седна да вечеря, с каквото имаше. Той рядко спеше в Черешовица и обичаше да нощува повече тука, нощите бяха още хубави и сърцето му се чувствуваше на мястото си и биеше равно в това пущинашко жилище.

По едно време всред обикновеното шумолене на дъбравата той разпозна и друг шум — шум от човешки стъпки. Веднага вратата се отвори. Влязоха четворица души. Те бяха с погрознели и груби лица, облечени вехто, в потури и елеци — рухото им беше македонско. Двама само въз гащите вместо салтамарки носеха сетрета. Един носеше капела. Рангел ги изгледа учудено.

— Бре, шопе, ние со свещ те бараме! Едвай те изнайдосме. Бре, не ни познаваш, море? — викаше единият от гостите — с капелата, мъж на трийсет години, висок и с кокалясто, бърчаво лице.

— Мерджан! Ти ли се бе? — извика Рангел, като позна госта.

— Аз съм; ето и Климета, ето го и Орда… Ето и тоя брат — Петко. Собрахме се пак… Си чул ти? Краставите магариня преко девет ридища се подушует!…

— Седнете, къде се дявате от толкоз време?

— Е, харно ли си, как се поминваш? Царски чиновнин си сега. Добре ли си?

— Добре: кога пита и плоска, кога сух хляб и рогозка — отговори Рангел шеговито: — А вие какво правите? Какво ви гони насам? Гладни ли сте?

— Не щем. Занаята си го тераме, не го заборавяме како тебе — отговори Ордо, като извади кутията да си прави цигара от ситен тютюн.

Старите родопски другари на Рангела се разположиха като у свой човек и си разказваха скитанията и приключенията откак се разделили с него. От шест месеца живели в Пловдив от работа и кражба, а единият от тях е бил стражарин два месеца. Но откак претупал едного и му зел парите, напуснал службата. Всичко това си разказваха открито и свободно и Рангел ги слушаше с участие. Той само се навъси от последното действие.

— А бе, цинцарин беше, грък ли, каков — не знам. Ама не беше българин — поясняваше Мерджанът.

— Нали не е бил турчин — бил е християнин. Магаре си Мерджан!

— Магаре бях, наистина.

— Сега вече рекохме да оставим автономията, оти се омирисахме у нея, и да идеме да подишаме в Доспата, в нашата майкя рождена — каза Климе, най-възрастния от тях, човек с широко в челюстите лице, със зверовито изражение.

И бившите харамии разправиха, че вече в Пловдив стоенето им станало опасно, па и съвсем оголели. Хеле случил се пожара, та пограбнали по някоя дрешка, па и по някой ценен предмет — когато ги изнасяли на улицата стопаните. От това се обясняваха и сетретата, и капелата над македонските руха. — Един гледа сватба, други брадва.

— Само не знаем каква беше оная жена, дека в огино изгоря. Клетницата.

— За нея само да ви не е жал — каза Рангел, като се навъси.

— Познаеш ли я?

— Една вонта. Тя стана причина да се обеси мъжът й. За нея не жалете!

— Да си жив, шопе, олекна ми на душа… — каза Мерджанът, като погледна значително Петка. Рангел забележи това.

— Бре вие да не сте запалили къщата? Дявол ви зема!

— Сакън, шопе, оти се огрешаваш?…

— Ами ти няма ли да дойдеш с нас? Ние за тебе идем — каза Ордо.

— Къде с вас?

— За Доспата? Да пошетаме малко. Тук ще ни пипнат…

Рангел се замисли.

— Що му мислиш? Я фърли тая тенекия. Ти за пъдар ли си? — каза му Мерджанът, като потегли плаката му на горски стражар, пришита на дрехата му.

— Какво ще чини? Ако не е пъдар, ще стане кокошар като нас — отзова се Ордо.

— Право. Юнаците нямат работа тука. Хайде в планината.

— Имаме още цял месец лято… Ще търкулим пряко няколко турски глави. Плюй, шопе, на тая тенекия, нека да я окачат на някой будала… Срамота! Хайде, нарочно идем…

— Хайде, ела с нас, да певаме пак: Иованке, Иовано! — каза Ордо.

Рангел не отговаряше нищо, а само сучеше люто мустаци.

— А бе зима иде скоро — забележи най-после той.

— В Кюстендилско ще минем, като дойде зима, па напролет — в Македония. Като нас люде не се застояват много на едно място. Ще ти познаят косъма най-после… Па като влезеш в дупката, ще речеш: що не послушах това магаре Мерджана? Ако загине човек, барим да загине юнашки за Македония.

— Аз ще дойда с вас! — извика изведнаж Рангел с бляснал от решителност поглед.

И нему му стана светло и широко на душата. Той сега виждаше края на своето утеснение и мъка, на своите вечни страхувания от полиция.

Дружината дойде във възторг; всички го цалуваха. Още утре ще тръгват. Тая нощ ще преспят в колибата. Но Рангел не беше си зел още платката и пари нямаше. Македонците и те се оплакваха. Обувките им бяха продънени, па и храна нямаха в планината: а каракачаните прибираха стадата си вече. Тая грижа ги занима най-много. Размислиха няма ли тука нещо да оберат. Дойде Рангелу на ума за мъжът и за жената, които заминаха за манастиря… Но сега портата беше затворена и само утре я отваряха според манастирското правило… В село? Рангел мислеше. Внезапно едно вдъхновение озари ума му.

— Вие стойте тука, аз ще ида в село — каза той.

— Намери ли му клупа? — извика Мерджанът… Аферим, шопе?

— Няма ли да викаш другар!

— Земи моята кама, шопе!

— Имам! Нищо ми не трябва — и Рангел излезе.