Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса освободени (30)

Запознайте се с господин Петдесет нюанса

Понеделник, 9 май, 2011

— До утре — казах така, че да му напомня, че е време да се разкара.

Клод Бастил спря на прага на кабинета ми.

— Голф този уикенд, Грей? — попита нагло, но така или иначе арогантността му бе в кръвта. Знаеше, че ще ме смаже.

Думите му всъщност бяха сипали сол в раната. Въпреки героичните ми напъни в салона тази сутрин персоналният ми треньор ми беше сритал задника. Само Бастил можеше да ме победи и сега искаше да продължи да ръфа като озлобено кръвожадно куче. Никога не съм обичал голф. Но толкова много бизнес сделки се правят на голф, а и трябваше да призная, че покрай Бастил определено ставам по-добър.

Погледнах над Сиатъл, зареях поглед към хоризонта и ме обзе онова чувство на сиво безразличие. Настроението ми беше мрачно като времето. Дните не се различаваха. Сливаха се в монотонно прехвърляне на календара. Трябваше ми нещо ново. Бях работил целия уикенд и сега, в широкия затвор на офиса си, се чувствах неспокоен. Не би трябвало, не и след няколко игри с Бастил. Но беше точно така.

Истината беше една. Единственото, което можеше да ме заинтригува от доста време, беше да изпратя двете пратки до Судан. Което ми напомни, че Рос вече би трябвало да ми е пратила всички логистични данни. Къде се размотаваше, по дяволите? И с намерение да разбера какви номера ми играе, хвърлих око на графика си и посегнах към телефона.

Ох! Трябваше да изтърпя и онова шибано интервю с упоритата госпожица Кавана за студентския вестник. Кой дявол ме накара изобщо да се съгласявам?

Мразех интервюта — малоумни въпроси от устата на някой още по-малоумен идиот. Телефонът звънна.

— Да — извиках така, сякаш Андреа ми беше виновна. Реших да претупам интервюто.

— Госпожица Анастейжа Стийл е тук, господин Грей.

— Стийл? Не беше ли Катрин Кавана?

— Анастейжа Стийл, сър.

Намръщих се.

— Да влиза — казах. Знаех, че говоря като сърдит тийнейджър, но можех най-много да си го преместя от единия крачол в другия.

„Я да видим… Госпожица Кавана не може да дойде!“ Познавах баща й, собственик на „Кавана Медия“. Бяхме правили малко бизнес преди време и ми изглеждаше умно копеле, разумно човешко същество. Интервюто всъщност беше услуга към него. Естествено, после щеше да ми върне услугата, в удобен за мен момент. Трябва да призная, че изпитвах известно любопитство да видя дъщеря му и да се уверя дали крушата настина си пада до корена.

Изведнъж на вратата настана някаква суматоха, някаква рошава дълга коса с цвят на лешник, бели ръце и кафяви ботуши се хвърли с главата напред в офиса ми. Врътнах очи и едва потиснах обичайното си раздразнение от непохватността на хората. Станах и тръгнах към момичето, което се бе пльоснало на пода на четири крака. Хванах я за раменете и я вдигнах.

Ясни светлосини объркани очи. Погледна ме сконфузено. Очите й имаха необичаен цвят — невинни като синя пудра, и в един ужасен миг си помислих, че вижда вътре в мен. Почувствах се напълно разголен. Беше крайно изнервящо. Имаше дребно лице, беше се изчервила, невинна и чиста като роза. За миг се запитах дали и кожата й е такава бяла, перфектна и как ли би изглеждала порозовяла и затоплена от ухапването на камшика. „По дяволите! Какви ги мислиш, Грей! Това момиче е много младо! Спри се!“ Тя ме гледаше с отворена уста и едва се сдържах да не врътна очи. „Да, да, да, знам, сладката ми, но това е само лице, а красотата обикновено е под кожата.“ Как ми се искаше да спре да ме зяпа така и да се отърва от тези големи сини очи.

„Е, време е за шоу. Грей. Поне да се позабавляваме.“

— Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете?

Ето, пак се изчерви. Поех контрол над положението и вече спокойно можех да я огледам. Беше нетипично хубава, смущаваше ме, и беше така свита, бледа, с огромна коса като махагон, която едва се побираше в ластичето, с което я беше вързала. Брюнетка. Мдаа… много хубава. Протегнах ръка за поздрав, а тя започна да се извинява и сложи малката си ръка в моята. Кожата й беше хладна и мека, но стисна ръката ми удивително здраво.

— Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей.

Гласът й беше тих, колеблив, мелодичен дори; и не спираше да мига насреща ми с дългите си мигли и да ме гледа с големите си сини очи. Не успях да прикрия смеха, който ме напуши, като се сетих как съвсем неелегантно нахлу в кабинета ми. Попитах за името й.

— Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт… с Катрин… така де… с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.

Нервна, срамежлива, от онези, дето само четат. А и точно така изглеждаше. Облечена безобразно зле, скрила дребната си фигурка под раздърпан широк пуловер, леко клоширана кафява пола. „Боже, това момиче няма никакъв вкус за дрехи.“ Започна да се оглежда нервно из офиса ми — гледаше къде ли не, само не и към мен. Всъщност умишлено избягваше да ме погледне, което беше наистина забавно.

„Е, как може тази жена да бъде журналистка? В нея няма нищо убедително, никакво самочувствие!“ Нервна, притеснена, но по някакъв чаровен начин мека, изпълнителна… да, подчинена. Поклатих глава, озадачен от посоката на мислите си. Казах някакви любезности и я поканих да седне. И тогава забелязах как дискретно се възхищава на картините в офиса. И преди да се спра, вече обяснявах.

— Местен художник. Тротън.

— Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено — каза замечтано, изгубена в изяществото на картините ми. Имаше деликатен профил, чипо носле, пълни устни, а думите й изразяваха точно моето отношение към тези картини. Извисяване на обикновеното до необикновено. Наблюдателно око. Тази госпожица Стийл можеше да се окаже и умна.

Съгласих се с нея и видях как руменината заля лицето й. Седнах срещу нея и се опитах да си събера мислите.

Тя извади от огромната си чанта някакъв измачкан лист и касетофон. „Господи! Тези не излязоха ли от употреба? С касетките? И колко е непохватна!“ Два пъти блъсна това проклето нещо върху маса „Баухаус“. Моята маса! Очевидно й беше за първи път, но нещо не ми се връзваше. И ми стана още по-смешно. Обикновено такива неща ме докарват до лудост, но сега едва прикрих усмивката си и за малко да хукна да й помагам с проклетия касетофон.

Докато тя продължаваше да чупи пръсти и да се мъчи с касетофона, се замислих колко хубаво би било да усъвършенствам двигателния й апарат с една нагайка. Когато се ползва с вещина, може да накара и куците да проходят. Мисълта за тази… възможност ме накара да се почувствам неудобно и се размърдах в стола си. Тя ме погледна и захапа долната си устна. „Еба си, къде съм гледал досега? Как не забелязах тази уста!“

— Съ-съжалявам. Не съм свикнала с тези неща.

„Това е повече от очевидно, съкровище.“ И въпреки иронията в мислите ми касетофонът й изобщо не ме интересуваше, защото точно в този момент не можех да откъсна очи от устата й.

— Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл — казах, понеже ми беше нужно малко време, за да се съвзема. „Грей… спри веднага!“

— Имате ли нещо против да запиша отговорите ви? — попита с очакване, обърнала откритото си лице към мен.

Сега вече беше наистина смешно.

— Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?

Тя замига с големите си сини очи, изглеждаше съсипана. Стана ми съвестно. „Спри да се държиш като лайно, Грей!“

— Не, нямам нищо против — казах и никак не ми се искаше аз да съм причината за това изражение.

— Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?

— Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията.

„Защо се навих и на тая глупост?“ Но Сам от Връзки с обществеността ми каза, че било голяма чест, а Научният отдел в университета имал нужда от реклама, пък и да се поразшуми около дарението ми, за да се привлекат още инвестиции.

Госпожица Стийл, с очи колкото лицето й или лице колкото очите й, не знам как по-точно да кажа, че бяха много големи, мигна неразбиращо и… О! По дяволите! Тя ме разочарова! Не се ли беше подготвила за това интервю, нищичко ли не беше проверила? Поне това трябваше да знае. Кръвта ми се охлади. Беше… да, крайно неприятно. Не очаквах такова нещо. „Не очаквам такова нещо от никого, на когото отделям от времето си.“

— Добре. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. — И бутна кичур коса зад ухото си. Раздразнението ми мина.

— Така си и мислех — казах сухо. „Я да я поизпотим малко.“ И тя, естествено, се сгърчи като по команда. После се посъвзе, изправи слабичките си рамене, наведе се, натисна бутона за запис и се намръщи, като погледна смачкания си лист.

— Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си?

„Майко мила! Определено това момиче можеше да измисли по-нормален въпрос. Еба ти тъпия шибан въпрос. Нито грам оригиналност. Много съм разочарован.“ Изплюх стандартния отговор за изключителните хора, за екипа, за хората, на които се доверявам. А всъщност аз не се доверявам на никого и не вярвам на никого. Как им плащам добре и всички тези глупости и безкрайни простотии… „Но, мила госпожице Стийл, простичкият факт в този случай е, че срещу вас седи един гений. Да, аз съм гений във всяко нещо, с което се захвана. Фасулска работа. Купувам разни зле управлявани компании, оправям ги, или ако са много зле, вземам активите им и ги препродавам изгодно. Нещата опират само до това, да можеш да прецениш коя става за оправяне и коя за продаване на парче и, разбира се, и до хората, които ангажираш с това. За да успееш в един бизнес, ти трябват хора, а аз мога да преценя характера на човека по-добре от всеки друг.“

— Може би просто имате повечко късмет — каза тя тихо.

Късмет ли? „Как може да ме дразни така? Късмет? Няма никакъв късмет в тая шибана работа, госпожичке Стийл.“ Тя ме гледаше смирено, но защо този въпрос? „Никой досега не ме е питал дали имам късмет. Работа, здрава работа, да намеря хората, да ги държа до себе си, да ги наблюдавам как работят, да ги контролирам, да им давам втори шанс, ако си заслужава, а ако не — вън. Без съжаление, без размисъл. Ето това правя, и го правя добре!“ Но все пак реших да се държа прилично и да демонстрирам ерудиция — изрецитирах й думите на любимия си индустриалец.

— Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички — каза тя, и изглеждаше напълно сериозна.

„Я да чуя пак?“

Може би тези невинни очи все пак можеха да виждат през мен. „Контрол е второто ми име.“

— О, аз упражнявам контрол във всяко нещо, с което се заема, госпожице Стийл. — „И точно сега много ми се иска да го поупражнявам и върху вас.“

Очите й се разшириха. Онова приятно изчервяване отново плъзна по лицето й и тя пак захапа устната си. Реших да говоря глупости, за да не мисля за устата й.

— Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата.

— Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт? — попита тя. Деликатната й вежда бе вдигната с възмущение и крайно неодобрение. Раздразнението ми нарастваше все повече. Нарочно ли се държеше така и ме предизвикваше? Какво в нея ме вбесяваше толкова много? Въпросът, отношението й или фактът, че я намирах за привлекателна?

— За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми дава известна доза отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.

Тя отвори уста от учудване. „Ето така вече става. Сега вече може да го посмучете, госпожице Стийл.“ И възвърнах равновесието си.

— Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте?

— Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд — казах рязко. Та тя трябваше да ги знае тези неща! Погледнах я въпросително.

— Имате ли интереси извън работата си? — смени бързо темата, щом видя реакцията ми. Разбра, че съм бесен, и незнайно защо това ме зарадва.

— Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Наистина разнообразни.

Усмихнах се. Представях си я в различни пози в моята Стая с играчки — качена на кръста на стената, вързана с белезници за ръцете и краката на леглото, разперена като препарирана пеперуда, по корем върху пейката за наказание. „Еба си мамата! Откъде се взе това девойче? И на всичко отгоре пак се изчервява.“ Това май беше защитен механизъм. „Успокой се, Грей!“

— Но след като работите толкова много, как разпускате?

— Как разпускам? — Точно от тази уста въпросът прозвуча странно. Освен това… откъде време да разпускам? Тя имаше ли изобщо представа за броя на компаниите, които притежавам и управлявам? Но тя ме гледаше с тези очи и за моя голяма изненада се оказах в положение да се замисля над въпроса й. Всъщност какво правех, за да разпускам? Плаване, летене, чукане… да пробвам границите на малки брюнетки като нея, да ги дисциплинирам. Размърдах се в стола, но отговорих, без да спомена двете си най-любими хобита.

— Инвестирате в производство. Защо?

Въпросът й ме върна в реалността.

— Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво мога да кажа повече?

„И тези кораби пренасят храна по света. Вземат от онези, които имат, и носят на другите, които нямат. Какво му е лошото?“

— Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.

„Аз и сърце?“ Сърцето ми беше смазано до неузнаваемост по особено брутален начин преди доста време.

— Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.

— Защо някой би казал такова нещо?

— Защото ме познават добре.

Усмихнах й се от немай-къде. Всъщност никой не ме познаваше добре. Освен Елена. Зачудих се какво ли би казала за малката госпожичка Стийл. Момичето беше доста… противоречиво — срамежливо, притеснено, очевидно умно и яко възбуждащо. Е, окей, признавам, доста съблазнително парче.

Тя изрецитира следващия си въпрос:

— Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш?

— Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често.

„И за да правя това, което правя, и за да живея така, както съм избрал да живея, имам нужда от доста голяма конфиденциалност около личния ми живот.“

— Защо се съгласихте на това тогава?

— Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост. — „И се радвам, че се появи ти, а не тя.“

— Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?

— Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора. — Погледнах я без грам емоция.

— Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните?

Гледаше ме въпросително, като че бях пъзел, който непременно иска да подреди. Нямаше начин да й позволя да надникне в тъмната ми душа. „Това не е тема на разговор, не подлежи на обсъждане. Никога!“

— Този бизнес изисква голяма находчивост — казах и се опитах да изглеждам отегчен. Започнах да си представям как я чукам в устата, за да избегна мисли за глада. Да, тази уста трябва да се тренира. Ето ТОВА беше приятна мисъл! Представих си я на колене пред мен.

— Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?

— Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага“. Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.

— Един вид искате да притежавате нещата? — Погледна ме ококорено.

„Да, съкровище, като започна от теб.“

— Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка — да.

— Говорите като краен консуматор. — Гласът й кънтеше от недоволство и пак ме издразни. Чак побеснях. Говореше като някоя пикла от богато семейство, която е имала всичко като дете. Но когато се загледах в дрехите й — вероятно „Блу Нейви“ или „Уолмарт“, разбрах, че се лъжа. Не изглеждаше да е израснала в лукс.

„Мога да се грижа за теб!“

„Мамка му, това откъде се взе?“ Макар че, като се замислих, време беше да намеря нова подчинена. Мина колко… май два месеца от Сузана. И ето вече седях и точех лиги по малката брюнетка. Опитах да се усмихна и дори да се съглася с нея, макар че не виждах нищо лошо в консумирането. Само то движи напред остатъците от американската икономика.

— Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега?

„Какво, по дяволите, има общо това с цената на петрола? Що за тъп въпрос? Ако бях останал с оня друсана курва, досега да съм умрял.“ Подхвърлих нещо, което не отговаряше на въпроса й, и се опитах да говоря безразлично. Но тя не млъкна! Взе да пита на колко години са ме осиновили! „Я й затвори устата, Грей!“

— Това е обществена тайна, госпожице Стийл — казах с леден глас. Тя трябваше да ги знае тези неща! Сега вече наистина изглеждаше смазана. „Добре!“

— Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си.

— Това не е въпрос — отсякох.

Тя пак се изчерви и захапа проклетата устна. Поне се извини.

— Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си?

„Какво да правя с някакво шибано семейство!“

— Имам семейство. Имам брат и сестра и любящи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това.

— Гей ли сте, господин Грей?

„Моля?“ Не можех да повярвам, че изрече подобно нещо! Никой в семейството ми не ме беше питал! Никой не си позволяваше! И слава богу! „Как смее!“ Положих огромно усилие на волята, за да се озаптя. Исках да я измъкна от мястото й, да я просна на коляното си, да я напердаша до припадък и после да я метна на бюрото и да я чукам с ръце, вързани на гърба. Това щеше да я осветли по въпроса. „Какво изнервящо женско същество!“ Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. И отбелязах злорадо, че тя се почувства неловко от собствения си въпрос.

— Не, Анастейжа, не съм — казах безизразно. „Хубаво име. Анастейжа. Харесвам как се върти около езика ми.“

— Извинявам се. Просто… ммм… така е написано тук. — И нервно прибра косата си зад ухото.

„Не си ли знае въпросите? Може би не са нейни?“

Попитах я и тя пребледня. Мамка му, това момиче беше много привлекателно, но нямаше натрапчива хубост… Дори не бих казал, че е красива.

— А… не… Кейт… госпожица Кавана де… тя написа въпросите.

— Заедно ли работите във вестника?

— Не, съквартирантки сме.

Нищо чудно, че не беше в час. Потърках брадичка и обмислях възможността да я смажа окончателно, да вгорча живота й за дълго време напред.

— По свое желание ли дойдохте тук? — попитах и тя ме погледна покорно, очите й бяха големи и тревожни, заради реакцията ми, предположих. Определено ми харесваше начинът, по който й действах.

— Тя ме помоли да дойда. Болна е — каза меко.

— Това вече обяснява всичко.

На вратата се почука и влезе Андреа.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.

— Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.

Андреа се поколеба, гледаше ме с отворена уста. Погледнах я и знам, че точно разчете посланието в очите ми: „Изчезвай! Веднага! Зает съм с малката Стийл!“. Андреа се изчерви до пурпурно, но бързо се съвзе.

— Както разпоредите, господин Грей — каза и излезе.

Обърнах се пак към интересното забавно същество на дивана ми.

— Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?

— Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.

„О, не си познала, малката. Мой ред е! Я да видим какво криеш зад тези големи сини очи.“

— Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? — И когато се облегнах и притиснах устни с пръст, очите й се заковаха върху устата ми и тя мъчително преглътна. Изпитах силно задоволство от факта, че не остана безразлична към чара ми. Даже се забравяше.

— Няма кой знае какво за разказване. — И пак се изчерви. „Притеснявам я с присъствието си. Това е добре!“

— Какво мислите да правите след дипломирането?

— Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. — Сви рамене.

— Имаме много добра програма за стажанти. — „И какво, за бога, ме накара да кажа тая велика тъпня? Правило номер едно — никога, ама никога не чукай персонала! Спри се, Грей! И ти не я чукаш.“

Изглеждаше доста изненадана. Зъбите й потънаха в устната. Защо това ме възбуждаше толкова много?

— О, ще го имам предвид — каза, позамисли се и добави: — Но не съм сигурна, че това място е за мен.

„Защо, по дяволите? Какво й е на компанията ми?“

— Защо мислите така? — попитах.

— Очевидно е. Не е ли?

— Не и за мен. — Не знаех как да й отговоря. Хвана ме натясно. После стеснително се пресегна да си вземе касетофона. „Мамка му, тръгва си!“ Прехвърлих наум програмата си за следобед. Нямах нищо, което да не може да почака.

— Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо?

— Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

— Ще карате обратно до Ванкувър? — Погледнах през прозореца. Пътят беше дълъг, а вече валеше. Не трябваше да кара в такова време, но не можех да й забраня. Не знам защо, но това ме подразни. — Карайте внимателно. — Гласът ми прозвуча по-сурово, отколкото исках.

Тя започна да прибира касетофона, все така непохватна. Бързаше, бързаше да се махне от офиса ми. Но не разбирах защо. Не исках да си тръгва.

— Записахте ли всичко, което ви трябваше? — Последен опит да удължа разговора и да я задържа още малко.

— Да, благодаря — каза тя тихо.

Отговорът й ме заби директно в земята. Начинът, по който думите прозвучаха от тази уста — и за секунди си представих как тази уста изпълнява всяко мое нареждане и винаги е на мое разположение.

— Благодаря за интервюто, господин Грей.

— Удоволствието беше изцяло мое. — И това беше самата истина, защото от много време никой не бе успял да ми достави някакво удоволствие и да ме забавлява толкова. Но мисълта беше крайно обезпокоителна. Тя стана и протегнах ръка с нетърпение. Не за довиждане, а за да я докосна.

— До нови срещи, госпожице Стийл — казах и тя сложи малката си ръка в моята. Да, исках да чукам това момиче в Стаята с играчките. Да я завържа, да я възбудя, да я гледам как ме желае, как ме чака и как ми вярва. Преглътнах. „Не, тая няма да стане, Грей.“

— Довиждане, господин Грей. — Тя бързо издърпа ръката си. Прекалено бързо.

Не, не можех да я оставя да си иде така. Очевидно искаше да си тръгне. Обзе ме отчаяние — и в същото време вдъхновение. Реших да я изпратя.

— Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем.

Тя се изчерви като по поръчка.

— Много мило, наистина, господин Грей — озъби се.

„Охо, госпожица Стийл имала зъбки и знаела да хапе!“ Засмях се и тръгнах след нея. И Андреа, и Оливия ме изгледаха шокирани. „Да, да, точно така, изпращам момичето.“

— Имате ли палто? — попитах.

— Сако.

Погледнах остро към Оливия, която на секундата скочи да донесе сакото й. Взех го от ръцете й и с поглед я накарах да седне. Много ме дразнеше това момиче — вечно подскачаше като квачка и ми се мазнеше.

Оказах се прав. Сакото й беше от „Уолмарт“. Госпожица Анастейжа Стийл заслужаваше да е по-добре облечена. Докато й държах сакото, докоснах кожата на врата й. Тя застина и пребледня. „Да! Определено й действам!“ Осъзнаването на този факт беше изненадващо удовлетворително. Тръгнахме към асансьора и натиснах копчето. Тя стоеше неспокойна до мен, дори потрепваше.

„О, повярвай ми, мога да те успокоя.“

Вратите се отвориха и тя бързо се мушна в асансьора и се обърна към мен.

— Довиждане, Анастейжа — казах.

— Довиждане, Крисчън — прошепна тя и вратите на асансьора се затвориха, а името ми остана да виси във въздуха. Начинът, по който го каза… прозвуча странно, и някак си съблазнително. И дяволски секси.

„Е, какво беше това?“

Трябваше да знам за нея, да знам повече, да знам всичко.

— Андреа — извиках, докато се прибирах към офиса си. — Намери ми Уелч! Веднага!

Седнах на бюрото и зачаках мобилния да звънне. Загледах се в картините и се сетих за думите й: „Извисяване на обикновеното до необикновеното“. С тези думи можеше да бъде описана самата тя.

Телефонът ми звънна.

— Господин Уелч е на линия.

— Свържи ме.

— Да, сър.

— Уелч, искам информация за едно лице. Анастейжа Роуз Стийл.

 

 

Събота, 14 май, 2011

Анастейжа Роуз Стийл

Дата на раждане:

10 септември, 1989

Адрес:

Монтесано, 1114 Грийн стрийт, апартамент 7

Хевън Хайтс, Ванкувър 98888

Мобилен телефонен номер:

360 959 4352

Осигурителен номер:

987-65-4320

Банкови данни:

Уелс Фарго Банк, Ванкувър,

98888 номер на сметка/ баланс: 309361; $683.16

Занимание/професия:

Студентка последна година в Колежа за свободни изкуства, Ванкувър

Средна оценка от обучението:

4.0

Образование:

Основно, начално и средно образование — училище 2150, Монтесано

Професионален опит:

Магазин „Клейтън“ Ванкувър

Драйв, Портланд, почасово

Резултати от SAT:

2150

Баща:

Франклин А. Ламбърт

Дата на раждане:

1. 09. 1969, починал на 11.09.1989

Майка:

Карла Мей Уилкс Адамс

Дата на раждане:

18.07. 1970

Омъжена за Франк Ламбърт

— 01.03.1989, овдовявана 11.09. 1989

Омъжена за Реймънд Стийл

— 06.06.1990, разведена на 12. 07.2006

Омъжена за Стивън М. Мортън

— 1608.2006, разведена на 31. 01. 2007

Омъжена за Робин (Боб) Адамс

06. 04. 2009

Политическа ориентация:

няма данни

Религиозни убеждения:

няма данни

Сексуална ориентация:

неизвестна

Обвързаност/семейно положение:

неомъжена, неангажирана

Четях доклада буква по буква. Може би за стотен път, откакто ми го бе пратил Уелч преди два дни. Търсех нещо, нещо, за което да се хвана, да ми даде някаква представа за това момиче. Енигматичната госпожица Анастейжа Роуз Стийл. Тая проклета жена не ми излизаше от акъла, а това определено ме вбесяваше. През цялата седмица, по време на тъпи срещи, по всяко време се улавях как се сещам за всяка подробност от това интервю. Как пръстите й трепереха върху касетофона, как прибира косата си зад ухото и да… това хапане на тази устна. Шибаната устна ме хващаше за топките всеки път, като се сетех за това.

Препрочитах листа в колата, паркирал пред „Клейтън“ — малко скромно магазинче извън Портланд, където работеше тя.

„Ти си пълен глупак, Грей! Каква работа имаш тук?“

Но аз знаех, че ще се стигне до това. От седмица исках да я видя. И го знаех от мига, в който каза името ми при асансьора, преди да се спусне надолу в бездната на сградата ми. И да кажеш, че не съм се съпротивлявал! Пет дни, пет шибани дни чаках и чаках да ми се махне от главата. Да я забравя. А аз не чакам, никога не чакам! Мразя да чакам! Не чакам нищо, не чакам никого. Всъщност никога досега не бях хуквал да преследвам жена. Тези, които познавах, бяха наясно какво искам от тях и покорно го изпълняваха. Големият ми страх беше, че е прекалено млада и че няма да се съгласи на… офертата ми. Но знае ли човек… Дали от нея щеше да излезе добра подчинена? Поклатих глава. В крайна сметка имаше само един начин да се разбере. И ето ме — седнал като пълен задник в колата си на някакъв провинциален паркинг в най-забутания квартал на Портланд.

В инфото нямаше нищо. Нищо забележително. Освен последния факт, които всъщност беше първи по значение за мен. И затова и бях там. „Как така без гадже, госпожице Стийл? Сексуална ориентация — неизвестна. Дали пък не е лесбийка? Не. Абсолютно невъзможно.“ Спомних как ми зададе въпроса дали съм гей, как се притесни и как се изчерви като роза, като бледа роза… Мамка му, тези неща не ми излизаха от акъла от мига, в който я видях. И ме измъчваха.

„Затова си тук, Грей.“

Нямах търпение да я видя. Да видя сините очи, които не спираха да ме преследват и в сънищата ми. Не казах нищо на Флин. И по-добре, защото сега наистина я преследвах, а това не биваше да го правя. Може би все пак беше редно да му кажа. Врътнах очи. Не, не исках да ме занимава пак с неговите простотии — намиране на решения, какво стояло в основата на нещата и всичките му там глупости. Трябваше ми нещо, което да ме разсее. И за момента единственото, което можеше да ме разсее, се намираше на работното си място. Продавачка в железария!

„Бил си целия път дотука. Поне да видим дали малката госпожица Стийл е наистина така привлекателна, каквато си я спомняш. Време е за шоу, Грей!“

Слязох от колата и тръгнах към входа.

Всъщност магазинът беше много по-голям, отколкото изглеждаше отвън. Макар че беше почти обед, беше спокойно като за събота. Бях забравил какви интересни неща могат да се намерят в такъв магазин. Купувах всичко, което ми беше потребно, онлайн. Но така и така бях тук, можеше да се запася с някои дреболии. Малко велкро, да… малко кукички, метални пръстенчета… После намирам сладката госпожица Стийл и почваме забавленията.

Отне ми точно три секунди да я забележа. Беше се забила зад някакъв компютър, гледаше втренчено екрана и от време на време отхапваше от сандвича си. Събра с пръст трошичка от устната си, лапна го и го облиза. Джинсите ми като нищо можеше да се окажат тесни за случая. „Мамка му, отдавна не съм на четиринайсет!“ Подразних се от неконтролираната реакция на тялото си. Трябваше да сложа край на тези пуберски реакции. Да я закопчая с белезниците за крачетата и ръцете, да я чукам, да я напляскам с камшика… последователността всъщност беше без значение. Да, точно от това имах нужда.

Тя беше погълната от работата си и това ми даде възможност да я огледам. Като оставим настрана всичките ми похотливи мисли, тя беше наистина привлекателна. Няма грешка, бях запомнил добре.

Тя погледна нагоре и замръзна, прониза ме с умните си смущаващи очи, най-синьото синьо, през което можеше да вижда вътре в мен. Почувствах се крайно обезпокоен, като предния път. Тя седеше и ме гледаше и мисля, че беше изпаднала в шок. А не знаех дали това е добре, или не.

— Госпожице Стийл! Каква приятна изненада!

— Господин Грей. — Задъхана и сконфузена. „А! Много добър знак!“

— Минавах оттук. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! — „И ако знаете само колко се радват очите ми!“ Беше с тясна тениска и джинси, слава богу, не с онзи безформен пуловер. Имаше дълги крака, тънко кръстче и перфектни цици. Седеше и ме гледаше с отворена уста, чак се наложи да хвана ръцете си една за друга, за да не се пресегна да бутна брадичката й нагоре и да й затворя устата. „Бих целия тоя път от Сиатъл да те видя, но честно казано, си струваше.“

— Ана. Казвам се Ана. С какво мога да ви помогна, господин Грей?

Пое дълбоко дъх, изправи рамене също както в офиса ми и ми се усмихна фалшиво, с онази, запазената само за клиенти усмивка.

„Да започваме мача, госпожице Стийл.“

— Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки.

Устните й се разтвориха и тя пое дълбоко дъх.

„Бедна ти е фантазията какво правя с тези връзки, госпожице Стийл.“

— Имаме различни дължини. Да ви покажа ли?

— След вас, госпожице Стийл.

Тя излезе иззад щанда. Носеше кецове. Бегло се запитах как ли ще изглежда на високи обувки. „Луботен“, само „Луботен“ за тези крака.

— При електрическите стоки са, осми отдел. — Гласът й потрепери и тя се изчерви… отново.

Да, определено присъствието ми я смущаваше. Надежда се надигна в гърдите ми. „Значи все пак не съм гей!“ Засмях се.

— Вие водите — казах и я подканих с ръка да мине пред мен. Сега вече имах време да се насладя на прекрасния й задник. Тя беше всичко, което търсех в една подчинена: сладка, вежлива, красива и имаше необходимите физически данни. Но големият въпрос беше дали може да бъде подчинена. Предположих, че дори не знае нищо за този начин на… живот. За моя начин на живот.

А толкова исках да й го покажа, да я вкарам в моя свят. „Доста високо се целиш с тая сделка, Грей.“

— По работа ли сте в Портланд? — попита тя и прекъсна мислите ми. Говореше високо, като се опитваше да се престори на безразлична. Стана ми смешно. Беше хубаво чувство. Жените обикновено не могат да ме разсмеят.

— Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство — излъгах нагло. „Всъщност съм тук, за да видя вас, госпожице Стийл.“

Тя се изчерви и се почувствах като лайно.

— Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите. — Това поне беше истина.

— Част от програмата ви да нахраните света? — Устните й се извиха в полуусмивка.

— Нещо такова — казах. „И ми се смее? Ако е така, много бързо ще й сваля усмивката от лицето. Но откъде да започна? Може би с вечеря, по-добре от обичайното интервю… ето това вече ще е новост, да обмислям перспектива за вечеря.“

 

 

Стояхме пред рафтовете с кабели, подредени по асортимент, дължина и цвят. Разсеяно прокарах пръсти по тях. „Мога да я поканя на вечеря, просто така. Като на среща. Дали ще се навие?“ Погледнах я. Тя изучаваше свитите си пръсти. Не смееше да ме погледне… а това беше много обещаващо. Избрах по-дълги връзки. По-лесно се огъват и могат да обхванат два глезена и две китки.

— Тези ще ми свършат работа — казах и тя пак се изчерви.

— Нещо друго? — попита бързо. Не разбирах дали иска да ме разкара, или се старае да ми покаже колко е учтива с клиентите.

— Ще ми трябва и залепваща лента.

— Ремонт ли правите?

Едва потиснах смеха си.

— Не, не е ремонт. — Не бях хващал бояджийска четка от много време. Има си хора за тези неща.

— Елате с мен — каза тя притеснено. — Лентите са при декоративните материали.

„Хайде, Грей, нямаш много време. Почвай някакъв разговор.“

— Отдавна ли работите тук? — Разбира се, знаех отговора. За разлика от повечето хора, аз обичам да правя проучвания.

Тя пак се изчерви. Господи, това момиче беше срамежливо. „Не бива да се надявам много! Никак даже!“ Тя бързо се обърна и тръгна към някакъв друг отдел. Тръгнах след нея. Нетърпеливо крачех след задника й. „И какво сега? Аз какво съм? Някакво шибано псе?“

— Четири години — каза тя. Вече бяхме при лентите. Тя се наведе и взе две, с различна ширина.

— Ще взема тази — казах. „Широката лента е много добра за през устата.“ Когато ми подаде лентата, пръстите ни се докоснаха и слабините ми щяха да гръмнат. „Еба си!“

Тя пребледня.

— Ще има ли друго? — Гласът й беше мек и дрезгав.

„Господи, дали й действам по същия начин, по който тя действа на мен? Или само си въобразявам?“

— Въже.

— Насам. — Тя буквално хукна към друга секция, а аз имах възможност отново да се насладя на задника й.

— Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна… усукано… обикновено…

„Мамка му! Спри!“ Вътрешно стенех и си я представях как виси вързана на тавана в стаята с играчките, но се борех да прогоня тази мисъл.

— Пет метра от естественото, ако обичате. — По-грубо е, а и боли повече, ако се опитваш да се освободиш от него… точно това ми трябваше.

Пръстите й трепереха, но успя да го премери, после измъкна ножче от задния си джоб, отряза го, нави го прилежно и направи впечатляващ възел.

— Да не сте била скаут?

— Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей.

— А каква е вашата страст, Анастейжа? — Стиснах погледа й в моя и зениците й се разшириха. „Да!“

— Книгите — каза тя много тихо.

— Какви книги?

— О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска.

Английска литература? Бронте. Остин. Бях готов да се обзаложа. „Всичките тези романтични глупости. Не, това никак не е добре.“

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо? — Исках да видя реакцията й.

— Нещо „направи си сам“ ли?

Направо щях да се пукна от смях. Едва се удържах. „О, сладката ми, «направи си сам» не е за мен!“ Кимнах. Очите й бързо минаха по тялото ми. Сковах се! „Оглежда ме! Не е за вярване!“

— Работен комбинезон? — Тресна го ей така. И това беше най-неочакваното, което бях чул досега от устата й, откакто по същия начин изтърси оня въпрос: „Гей ли сте?“.

— Не искате да си развалите дрехите, нали? — Посочи джинсите ми и пак се изчерви.

Нямаше как да се стърпя.

— Винаги мога да ги сваля.

Тя се изчерви като червено цвекло и заби поглед в земята.

— Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха — казах, за да не я мъча.

И пак тръгнахме, и аз все така я следвах. Направо препускахме из магазина.

— Имате ли нужда от нещо друго? — каза без дъх и ми подаде сини работни дрехи. Беше като изпепелена, само лицето й пламтеше. Господи, какво правеше с мен това момиче!?

— Как върви статията? — попитах я с надежда да я успокоя поне малко.

Тя ме погледна и ми се усмихна облекчено. Най-сетне!

— Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, съквартирантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично.

Това беше най-дългото изречение, което беше казала досега от първата ни среща. И дори не говореше за себе си, а за някой друг. Странно. И преди да се обадя, тя продължи:

— Само дето й се искаше да има снимки от интервюто.

„Упоритата госпожица Кавана иска снимки, а? Малко публичност, а? Е, мога да го направя. Тъкмо ще мога да се понасладя още малко на сладката госпожица Стийл.“

— Какви снимки й трябват?

Тя ме изгледа и поклати глава.

— Ще съм тук и утре може би… — Можех да остана в Портланд. В хотела. Можех да работя оттам. Една стая в „Хийтман“. Трябваше да накарам Тейлър да дойде да ми донесе дрехи и лаптопа. „Или пък Елиът, освен ако не чука някъде, което е основното му занимание през уикенда.“

— И ще се съгласите да ви направим снимки? — Едва сдържаше вълнението и изненадата си.

Кимнах. „Ще се изненадаш какво бих направил, за да прекарам малко повечко време с теб, госпожице Стийл. Всъщност по-изненаданият ще съм аз.“

— Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. — Тя се усмихна и лицето й грейна като лятна зора. Дъхът ми спря.

— Кажете ми, ако решите за утре. Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет сутринта.

Ако не се обадеше, щях да си замина за Сиатъл, а мисълта за това ме потискаше.

— Добре. — Продължи да се усмихва.

— Ана — каза някой и двамата се обърнахме. Някакъв млад мъж в скъпи спортни дрехи стоеше зад нас и се усмихваше като селски идиот.

— Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? — Тя тръгна към него и оня ебалник взе да я прегръща като някаква шибана горила. Кръвта ми се смрази. „Свали чекиджийските си ръце от нея!“ Стиснах юмруци и фактът, че тя не направи никакво движение да отвърне на прегръдката му, никак не ме успокои. Е, може би съвсем малко.

Започнаха да си шепнат нещо. Мамка му! Може би информацията на Уелч не беше вярна. Тоя можеше да е някое гадже. Освен това беше млад и не можеше да откъсне алчните си очички от нея. Огледа я от една ръка разстояние и после отпусна ръка на рамото й. Знам, че в такъв жест няма нищо особено, но го правеше, за да си препикае територията и да ми каже да се махна. Тя се чувстваше неловко, пристъпваше от крак на крак. „Мамка му. Тръгвам си.“ После му каза нещо, измъкна се от ръцете му, докосна рамото му, но не и ръката. „Ясно, не са чак толкова близки. Добре!“

— Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. — Изгледа ме странно. Не разбирах какво ми казва с този поглед, но тя продължи да обяснява: — Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън.

„А, брат на шефа, не приятел.“ Не можех да се начудя на себе си, такова облекчение… не помня скоро да бях изпитвал такова облекчение. „Не, това не е на добре. Тази жена ми влиза под кожата.“

— Приятно ми е, господин Клейтън — казах формално.

— Приятно ми е, господин Грей. — Здрависахме се. Ръката му беше отпусната. Лигльо! Нещастен задник. — Чакай, чакай! Крисчън Грей? „Грей Ентърпрайзис“? — И както наперено си защитаваше територията, след секунди вече беше готов да лази пред мен.

„Да, копеле нещастно, това съм аз.“

— Какво мога да направя за вас?

— Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива.

„Сега си разкарай жалкия задник оттука.“

— Добре, ще се видим после, Ана — разлигави се пикльото, без да спира да се кокори.

— Да, Пол — каза тя и, слава богу, оня се разкара.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

— Това е всичко — казах и осъзнах, че времето е изтекло. Не знаех дали и кога ще я видя пак. Но трябваше да знам дали има някаква надежда да помисли върху това, което планирах да й предложа. И как да я питам? Не знаех дали съм готов да се хвана с още една подчинена, която не знае нищо. А на нея щеше да й е нужно сериозно обучение. О, какви интересни възможности се откриваха. А да стигна дотам… това щеше да е половината от удоволствието. „Дали изобщо ще прояви интерес? Или пък съм се объркал от самото начало?“

Тя тръгна към касата да маркира покупките ми. Не вдигаше поглед. „Погледни ме, по дяволите!“ Исках да видя тези сини очи и да се опитам да разбера какво мисли.

— Четирийсет и три долара. — Най-сетне вдигна глава към мен.

„Само?“

— Искате ли торбичка? — попита. Вече бе влязла в ролята на продавачка. Подадох й кредитната си карта.

— Да, Анастейжа. Искам.

И името й. Хубаво име за хубаво момиче. Как само галеше езика ми!

Тя опакова всичко бързо и вещо и… край. Трябваше да се махам.

— Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали?

Тя кимна и ми подаде кредитната карта.

— Добре. До утре тогава. Евентуално… — Не можех да си тръгна така. Трябваше някак да й кажа, че проявявам интерес. — И… Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто!

И щастлив от стъписания й вид, метнах торбата през рамо и бавно тръгнах към изхода.

Да, въпреки трезвата ми преценка, че не бива, аз я желаех. И сега трябваше да чакам. Да чакам… пак. А аз никога не чакам.

 

 

„Това е всичко… засега.

Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви, че изчетохте тази история.“

Е. Л. Джеймс