Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (52)

За отминаването

Тъй, минаващ полека из множество народ и разни градове, Заратустра се връщаше по околни пътища на своята планина и в своята пещера. И ето, тъй незабелязано стига той и пред градските порти на големия град: но тук изскочи един запенен глумец с разперени ръце срещу него и му запречи пътя. А това беше същият глумец, когото народът зовеше „маймуната на Заратустра“: защото той беше подловил нещо от строя и тона на неговата реч и обичаше също да заема от съкровището на неговата мъдрост. И глумецът заговори тъй на Заратустра:

— О, Заратустра, тук е големият град: няма какво да дириш тук и всичко ще изгубиш.

Защо искаше ти да прегазиш тая тиня? Съжали поне нозете си!

По-добре плюй на градските порти и върни се!

Тук е адът за мислите на усамотения: тук възваряват живи великите мисли и ги варят на дребно.

Тук тлеят всички велики чувства: тук могат да хлопат само сухи, увехнали дребни чувства!

Не надушваш ли вече кланиците и кръчмите на духа? Не вдига ли пара смрадът на умъртвения дух?

Не виждаш ли душите да висят като отпуснати мръсни дрипи? И от тия дрипи те правят вестници!

Не чуваш ли как тука духът се е превърнал в игра на думи? Отвратителна словопомия изригва той! И те правят вестници от тая словопомия.

Те се насъскват един други и не знаят къде? Те се поджегват един други и не знаят защо? Те дрънчат със своите тенекета, те звънтят със своето злато.

Те са студени и търсят топлина при ракията; те са разгорещени и търсят прохлада при замръзнали духове; те всички са хилави и болнави от обществени мнения.

Всички похоти и пороци са тук у дома си; но тук има и добродетелни, има много сръчно натъкмена добродетел:

Много натъкмена добродетел с писарски пръсти и корави меса за седене и очакване, благословени с малки звезди на гръд и с натъпкани със слама безгъзи дъщери.

Има тук и много благочестие и много верующи храчкоблизания, лъстоизлияния пред бога на войнствата.

Нали „от горе“ валят звезди и благосклонни храчки; нагоре се стреми всяка беззвездна гръд.

Месецът има свой дворец и дворецът има своя свита говеда: а пред всичко, що излиза от двореца, се моли просякът народ и всяка сръчна просяшка добродетел.

„Служа, служиш, служим“ — тъй се моли всяка сръчна добродетел, обърната към княза: за да се прикачи най-сетне заслужената звезда на тясната гръд!

Но месецът се върти все около всичко земно: тъй се върти и князът също около това, що е от всичко най-земно — а то е златото на базиргяните.

Богът на войнствата не е бог на златните рудници; князът предполага, а базиргянинът — разполага!

В името на всичко светло и силно, и добро в теб, о, Заратустра! Плюй на този голям град на базиргяните и върни се назад!

Тук кръвта тече покварена и хладка, и пенеста през всички жили: плюй на този голям град, който е голямата помийна яма, дето всяка пяна се стича и пени!

Плюй на града на потиснатите души и тесни гърди, на дебнещи очи на лепкави пръсти —

— на града на безочливите, на безсрамните, на писарите и които вдигат врява, на разпалените честолюбци:

— дето всичко гнойно, смрадно, порочно, намръщено, прогнило, циресто, заговорнишко гъмжи:

— плюй на този голям град и върни се!

Но тука Заратустра прекъсна запенения глумец и му запуши устата.

— Стига най-сетне! — извика Заратустра. — Отдавна вече ме е гнус от твоята реч и твоя нрав!

Защо живя ти тъй дълго при блатото, че сам се превърна на жаба и крекетуша?

Не тече ли и в теб вече през жилите ти покварена, пенлива, блатна кръв, че се научи тъй да крякаш и хулиш?

Защо не отиде ти в гората? Или не се залови да ореш земята?

Не е ли морето пълно със зелени острови?

Аз презирам твоето презрение; и ако ти ме предвардваш, защо не предварди сам себе си?

От любовта само трябва да изхвръква моето презрение и моята предварваща птица: но не из блатото!

Наричат те моя маймуна, ти, запенен глумецо: но аз те наричам моя грухаща свиня — с грухтене разваляш дори моята похвала на глуменето. Какво беше това, което пръв път те накара да загрухтиш? Че никой не те е достатъчно лъстил: затова ти седна при тази смет —

— за да имаш основание повече да грухтиш; за да имаш основание за повече мъст! Именно мъст, суетни глумецо, е всичката твоя пяна, добре те познах аз!

Но твоята глумешка реч ми вреди дори там, дето ти имаш право! И когато речта на Заратустра би имала сто пъти дори право: ти винаги ще вредиш на моето слово!

Тъй рече Заратустра; и той погледна големия град, въздъхна и дълго мълча. Най-сетне той рече тъй:

— Гнус ме е и от тоя голям град, а не само от тоя глумец. И тук, и там нищо не може се направи, нищо не може се развали.

Тежко на тоя голям град! И желал бих да видя вече огнени стълпове, които биха го опожарили!

Защото такива огнени стълпове трябва да предшестват великата пладня. Но това има свое време и своя собствена съдба.

А такава поука ти давам аз, глумецо, при раздяла: дето човек не може да обича — да отминава!

Тъй рече Заратустра и отмина глумеца, и големия град.