Мишел Уелбек
Платформата (9)

9

Суратхани — 816 000 жители — се определя от всички гидове като напълно безинтересен град. Той представлява — и това е единственото, което може да се каже за него, — задължителна точка за преминаване с цел взимане на ферибота за Ко Самуи. И въпреки това там живеят хора, гидът „Мишлен“ съобщава, че той е от дълго време важен център на металургията и че от скоро е започнал да играе известна роля в областта на металните конструкции.

А какво сме ние без металните конструкции? Желязната руда се добива в някакви затънтени места и се пренася с товарни кораби. Впрочем произвеждат се и металообработващи машини, най-често под контрола на японски фирми. Сглобяването става в градове като Сурат Тани — резултатът е автокари, железопътни вагони, фериботи; всичко това става с лиценза на НЕК, „Дженерал Моутърз“ или „Фуджимори“. Производството служи отчасти за транспортиране на западни туристи или на западни туристки като Бабет и Леа.

Бих могъл да поговоря с тях, бяхме членове на една и съща туристическа група; не можех да претендирам, че съм потенциален любовник, което ограничаваше автоматично обсега на разговорите; бях платил същия начален билет; тъй че можех все пак да установя някакъв контакт. Бабет и Леа, както се оказа, работеха в една и съща агенция за комуникации; основно организираха изяви. Изяви? Да. С институции или предприятия, които искали да развият меценатските си отдели. Със сигурност има откъде да потекат пари, помислих си аз. И да, и не. Сега предприятията се насочвали все повече към „правата на човека“, инвестициите намалели. Е, вървяло все пак. Заинтересувах се от заплатата им — била добра. Горе-долу двайсет и пет пъти по-висока от тази на един работник в металургическата промишленост на Сурат Тани. Икономиката е истинска загадка.

 

 

След пристигането в хотела групата се разпръсна — поне така предполагах; нямах желание да обядвам с другите, бяха ми малко писнали, другите. Пуснах пердетата и се изтегнах. Странно, но веднага заспах, сънувах една французойка от Магреба — крачетата й се виждаха съвсем ясно, — която танцуваше в метрото. Нямаше чертите на Айша, поне така ми се стори. Беше се хванала за централния пилон като момичетата по баровете go-go^[1]. Гърдите й бяха прикрити с тънка памучна лента, която тя постепенно повдигаше. Освободи ги изцяло с усмивка; бяха издути, кръгли и кафяви, великолепни. Тя облиза пръстите си и започна да гали зърната. После сложи ръката си върху панталона ми, свали ципа на дюкяна ми и извади члена ми, започна да ми прави чекия. Хората минаваха покрай нас, слизаха на спирките си. Тя клекна на четири крака на пода, вдигна минижупа си; отдолу нямаше нищо. Вулвата й бе приветлива, оградена с много черни косми — същински подарък; започнах да прониквам в нея. Мотрисата бе наполовина пълна, но никой не ни обръщаше внимание. Това изобщо не можеше да се случи. Беше сън на изгладнял човек, безумен сън на застаряващ мъж.

Събудих се към пет часа и установих, че съм изпоцапал обилно чаршафите със сперма. Нощна полюция… беше трогателно. Установих също с голямо учудване, че продължавам да съм надървен; вероятно беше от климата. Една хлебарка лежеше по гръб по средата на нощното шкафче, крачката й ясно се виждаха. Тя поне се е отървала от грижите си, би казал баща ми. Баща ми беше умрял в края на 2000 г. и беше направил добре. Така съществуването му беше изцяло през XX в., частица от който беше и той, отвратителна частица. Лично аз оцелявах, живурках някак си. Бях в четирийсетте, все пак в началото на четирийсетте, в края на краищата бях само на четирийсет години; бях, кажи-речи, на средата на пътя си. Смъртта на баща ми ми даваше известна свобода; все още не бях казал последната си дума.

Разположен на източния бряг на Ко Самуи, хотелът отговаряше идеално на представата за тропически рай, такъв, какъвто го описват в туристическите брошури. Хълмовете наоколо бяха обрасли с непроходима растителност. Ниските постройки, потънали в зеленина, се спускаха амфитеатрално към един овален басейн с джакузи в двата края. Можеше да доплуваш до бара, който се намираше на островче в центъра на басейна. Няколко метра по-надолу имаше плаж с бял пясък, там беше морето. Огледах сдържано околността; в далечината разпознах Лионел, който се хвърляше срещу вълните като контузен делфин. Поех обратно и се добрах до бара по едно малко мостче, което минаваше над басейна. С изкуствена разсеяност се запознах с менюто от коктейли; the happy hour^[2] започваше.

Точно си бях избрал един Сингапурски слинг, когато се появи Бабет. „М-да — казах си, — м-да…“ Беше облечена с костюм в две части — тесни шорти и широка лента вместо сутиен, една феерия от светло — и тъмносиньо. Платът изглеждаше изключително фин; явно беше бански, който едва при намокряне разкриваше прелестите си. „Няма ли да се къпете?“ — попита ме тя. „Хммм…“ — отвърнах. Появи се и Леа, по-класически секси, с цял бански от яркочервен винил, съшит с черни ципове, някои от които не бяха закопчани и показваха кожата й (през единия, този, който минаваше през лявата й гърда, се виждаше зърното), долната част беше силно разголена. Тя ми кимна, преди да се присъедини към Бабет на брега; когато ме загърби, си дадох сметка, че има идеално задниче. В началото се отнасяха с подозрение към мен, но след като ги бях заговорил на ферибота, бяха заключили, че съм безобидно човешко същество, сравнително забавно. Имаха право — така беше горе-долу.

Гмурнаха се едновременно. Извърнах глава с цел да се поогледам. На съседната маса седеше двойникът на Робер Ю^[3]. Веднъж намокрен, банският костюм на Бабет беше наистина забележителен: през него се виждаха прекрасно зърната и задникът; дори се забелязваше лекото удебеляване от космите на хълмчето й, въпреки че бе решила да ги подстриже доста късо. През това време хората работеха, произвеждаха някакви полезни неща — или безполезни понякога. Но произвеждаха. А какво бях произвел аз през четирийсетте години на съществуванието си? Честно казано, нищо особено. Бях подготвял информации, улеснявал тяхното ползване и пренасяне; понякога бях извършвал парични трансфери (в скромен мащаб — бях се задоволявал да плащам фактури, общо взето, на ниска стойност). С една дума, бях работил в сектора на услугите. Можеше да се мине и без хора като мен. Моята безполезност беше все пак по-малко очебийна от тази на Бабет и Леа; скромен паразит, аз не се бях осъществил в работата си, нито бях изпитал нужда да се правя на осъществен.

Когато се свечери, се прибрах във фоайето на хотела, където срещнах Лионел; беше червен като рак от слънцето и изключително доволен от деня си. Къпал се много; не бил и помислял да мечтае за подобно място. „Наложи се доста да пестя, за да си позволя това пътешествие — каза той, — но изобщо не съжалявам.“ Седна на крайчеца на един фотьойл; беше се върнал в мислите си към ежедневието си. Работеше в „Газ дьо Франс“, в югоизточния сектор, който се намираше в околностите на Париж, живееше в Жювиси. Често му се налагало да посещава много бедни хора, старци, чиято инсталация не отговаряла на нормите. Бил принуден да им прекъсва газта, ако нямали средства да заплатят необходимите поправки. „Има хора, които живеят при такива условия — каза той, — просто не можете да си представите. На какво ли не съм се нагледал“ — продължи Лионел, вдигайки глава. С него всичко било наред. Кварталът му не бил от най-добрите, дори бил доста опасен. „Има места, които е просто по-добре да избягваш“ — добави. Но, общо взето, не било лошо. „Е, сега сме във ваканция все пак“ — заключи той, преди да се отправи към трапезарията. Събрах няколко информационни брошурки и се прибрах да ги чета в стаята си. Все още нямах желание да вечерям с другите. Чрез връзката си с другия човек осъзнава себе си; точно това прави връзката с другия непоносима.

Бях чул от Леа, че Ко Самуи не е само тропически рай, а и място за друсане. При всяко пълнолуние на близкия остров Ко Ланта се организирали гигантски rave^[4] партита; идвали хора чак от Австралия и Германия, за да участват в тях. „Нещо като Гоа“^[5] — подхвърлих аз… „Много по-добро от Гоа“ — сряза ме тя. Гоа било съвсем западнало; за да прекараш прилично рейв, трябвало сега да отидеш или в Ко Самуи или в Ломбок^[6].

Нямах чак толкова големи претенции. Единственото, което ми се искаше в момента, беше приличен body massage, последван от свирка и хубаво ебане. На пръв поглед нищо кой знае колко сложно; и все пак, след като прегледах брошурите, забелязах с нарастваща тъга, че, изглежда, това не беше специалитет на областта. Имаше много неща от рода на акупунктурата, масажи с ароматични масла и есенции, вегетарианска храна или таи-ши-шуан; но никакви body massages или барове go-go. Всъщност сякаш всичко плуваше в мъчително американска атмосфера — или по-скоро калифорнийска, с акцент „healthy life“^[7] и „meditation activities“^[8]. Прочетох писмото на един читател на „What’s on Samui“^[9] — Ги Хопкинз, — който се самоопределяше като „health addict“^[10] и от двайсетина години насам идвал редовно на острова. „The aura that backpackers spread on the island is unlikely to be erased quickly by upmarket tourists“^[11] — завършваше той; беше обезкуражително. Дори не можех да се впусна в търсене на приключения, защото хотелът беше далеч от всичко; всъщност всичко беше далеч от всичко, тъй като нямаше нищо. На картата не се съзираше никакъв център — няколко жилищни квартала с бунгала като нашето, край спокойните плажове. Тогава си спомних с ужас, че островът бе описан много хвалебствено в „Гида на пътешественика“. Тук май бяха успели да избегнат отклоненията, бях като в клопка. И все пак изпитвах смътно удовлетворение — леко теоретично — при мисълта, че се чувствам в състояние да чукам. Взех примирено „фирмата“, прескочих двеста страници, върнах се петдесет назад и съвсем случайно попаднах на сексуална сцена. Интригата се беше поразвила — Том Круз се намираше на Кайманските острови и подготвяше прилагането на не знам какъв си механизъм за избягване на данъци или се канеше да го изобличи, не беше много ясно. Както и да е, беше се запознал с една прелестна метиска и момичето май не си поплюваше. „Мич чу глух шум и видя как полата се смъква до глезените на Ейлийн, откри се бански прашка, прихванат с две връвчици.“ Отворих ципа на дюкяна си. Следваше странен пасаж, неразбираем от психологична гледна точка: „Махай се — шепнеше му вътрешен глас. — Хвърли бутилката бира в океана и полата на пясъка. Бягай с все сила до апартамента си. Махай се!“ Слава Богу, че Ейлийн не споделяше тези възгледи: „С бавни движения тя плъзна ръка по гърба си, разкопча сутиена и разкри гърдите си, още по-сочни в голотата си. — Бихте ли поддържали това? — запита го тя и му подаде меката бяла материя, по-лека от перо.“ Най-усърдно онанирах, докато се опитвах да си представя метиски, облечени с микроскопични бански костюми в нощта. Изпразних се с въздишка на удоволствие, между двете страници. Щяха да залепнат, но какво от това, не беше книга, която да се чете два пъти.

 

 

На сутринта плажът беше пуст. Изкъпах се веднага след закуска; въздухът беше влажен. Скоро слънцето щеше да започне изкачването си по небето, увеличавайки рисковете от рак на кожата при индивиди от бялата раса. Имах намерение да остана точно толкова, колкото беше необходимо на камериерките да почистят стаята ми, след което да се прибера, да си легна и да включа климатика докрай; представях си свободен ден без никакви безпокойства.

 

 

От своя страна Том Круз не преставаше да се тревожи от тази история с метиската; дори възнамеряваше да разкаже за случката на жена си (която — и там беше целият проблем — не се задоволяваше с това да бъде обичана; искаше да бъде най-секси, най-желаната от всички жени). Той, кретенът, се държеше така, сякаш бракът му бе застрашен. „Ако тя запазеше самообладание и беше великодушна, щеше да й каже, че съжалява, че дълбоко съжалява и че обещава това никога да не се повтори. Ако избухнеше в сълзи, щеше да я умолява да му прости — ако трябва на колене — и щеше да се закълне върху Библията, че това няма да се повтори никога вече.“ Очевидно, и в двата случая ставаше дума почти за едно и също нещо; но непрестанните угризения на героя, колкото и да бяха безинтересни, започваха да пречат на развоя на историята, която беше в крайна сметка сериозна — ставаше дума за много опасни мафиоти, за ФБР, а може би дори и за руснаците. В началото човек се дразнеше, докато накрая ставаше просто вбесяващо.

Опитах с другия си американски бестселър, „Total Control“^[12] от Дейвид Г. Балдачи, но беше още по-зле. Този път героят не беше адвокат, а млад свръхнадарен компютърен специалист, който работеше сто и десет часа на седмица. Затова пък жена му беше адвокатка и работеше деветдесет часа на седмица; имаха едно дете. Ролята на лошите играеше този път „европейска“ фирма, която прибягваше към мошенически маневри, за да спечели някакъв пазар. Този пазар се падаше по-право на американското предприятие, в което работеше героят. По време на един разговор лошите от европейската фирма си позволиха „без никакво смущение“ да запалят няколко цигари; от тях въздухът буквално се усмърдяваше, но героят успя да издържи на изпитанието. Изкопах малка дупка в пясъка, за да сложа в нея двете произведения; проблемът сега беше да намеря нещо за четене. Да живееш без четиво е опасно, трябва да се задоволиш с реалния живот, а това беше рисковано. Бях на четиринайсет години, когато един следобед, карайки ски — мъглата беше особено гъста, — се загубих и попаднах на сняг, застрашен от лавини. Спомням си най-вече облаците с цвят на олово, много ниски, абсолютната тишина на планината. Знаех, че масите сняг можеха да се отделят внезапно, при рязко движение от моя страна или дори без видима причина, вследствие на минимално повишаване на температурата или при един полъх на вятъра. Щяха да се сгромолясат върху мен и да ме запокитят стотици метри надолу към зъберите; щях да умра вероятно веднага. Въпреки това не изпитвах никакъв страх. Бях раздразнен, че нещата са се стекли така, раздразнен заради себе си и другите. Бих предпочел една по-добре подготвена смърт, някак по-официална, с боледуване, тържественост и сълзи. Най-вече съжалявах, да си призная, че не познавах тялото на жената. През зимните месеци баща ми даваше под наем първия етаж на къщата си; тази година — на семейство архитекти. Дъщеря им Силви беше също на четиринайсет години; изглежда, я привличах, поне търсеше повод да бъде с мен. Беше дребна, грациозна, косите й бяха черни и къдрави. Дали и онази й работа беше черна и къдрава? Ето какви мисли ме занимаваха, докато мъчително прекосявах склона на планината. Оттогава често съм се чудил на тази своя особеност — изправен пред опасност, дори пред смъртта, не изпитвам никакво необичайно вълнение, никакво покачване на адреналина. Лично аз търсех напразно усещанията, които привличат „спортистите на крайностите“. Въобще не съм смел и избягвам възможно максимално опасностите, но когато това е невъзможно, ги приемам с волско спокойствие. Несъмнено в това не бива да се търси смисъл, то е просто техническа работа, въпрос на дозировка на хормоните; други човешки същества, които са привидно като мен, не изпитват никакво вълнение при вида на женското тяло; а и по онова време, както и сега понякога, то ме кара да изпадам в транс, който не мога да овладея. При повечето обстоятелства в живота ми съм бил почти толкова свободен, колкото е прахосмукачката.

 

 

Слънцето започваше да пари. Забелязах, че Бабет и Леа са дошли на плажа, бяха се настанили на около десетина метра от мен. Днес бяха с голи гърди, облечени много простичко, еднакво, с жълтеникавобели долнища на банските си. Бяха се запознали с някакви момчета, но не мислех, че ще спят с тях: не изглеждаха нито много лошо — бяха доста мускулести, нито много добре; с една дума, средна работа.

Станах и си събрах нещата; Бабет беше оставила едно „Elle“^[13] до плажната си кърпа. Хвърлих поглед към морето — къпеха се, шегуваха се с момчетата. Наведох се бързо и пъхнах списанието в чантата си, после продължих надолу по плажа.

Морето беше спокойно, гледката се разкриваше на изток. От другата страна сигурно беше Камбоджа, а може би Виетнам. Разпознах една яхта, по средата между брега и хоризонта; вероятно някакви милиардери си прекарваха времето да кръстосват световните океани — еднообразен, но все пак романтичен живот.

Валери се приближаваше. Вървеше досами водата и се забавляваше, като от време на време правеше стъпка встрани, за да избегне някоя по-голяма вълна. Повдигнах се бързо на лакти, осъзнавайки с болка, че има прекрасно тяло, много привлекателно в доста целомъдрения бански на две части; гърдите й изпълваха идеално горнището. Махнах й с ръка, мислейки, че не ме е забелязала, но всъщност тя беше вече тръгнала към мен; никак не е лесно да изненадаш жените.

— Четете „Elle“? — запита тя, малко учудена и с лека насмешка.

— Амии… — отвърнах аз.

— Може ли? — и се настани до мен. Непринудено и с привичен жест тя прелисти списанието — един поглед върху страниците с мода, друг върху началните страници. „Тя иска да чете“, „Тя иска да се забавлява“…

— Бяхте ли вчера пак в салон за масажи? — попита ме тя и ми хвърли поглед отстрани.

— Ами… не. Не намерих.

Тя вдигна за миг глава и потъна отново в четене на тематичния материал на броя: „Програмирана ли сте да го обичате дълго?“

— Е, и какво се оказва? — запитах аз след известно мълчание.

— Аз нямам приятел — отговори сериозно тя. Това момиче можеше да те извади напълно от равновесие.

— Не го разбирам това списание — продължи тя без прекъсване. — Пише само за мода, за новите тенденции — какво трябва да се види, какво трябва да се прочете, каузите, за които трябва да се борим, новите теми за разговор… Читателките не могат да носят дрехи като тези на манекенките, тогава защо се интересуват от новите тенденции? Повечето са възрастни жени.

— Мислите ли?

— Убедена съм. Майка ми го чете.

— Може би журналистите пишат за онова, което ги интересува тях, а не за онова, което интересува читателките.

— От икономическа гледна точка това не би било рентабилно; обикновено нещата се правят, за да задоволят вкуса на клиента.

— Може би това задоволява вкуса на клиента.

Тя се замисли и отговори колебливо: „Може би.“

— Мислите ли — настоях аз, — че като станете на шейсет години, ще престанете да се интересувате от новите тенденции?

— Надявам се, че няма — отвърна откровено тя.

Запалих цигара.

— Ако остана, ще трябва да се намажа с крем… — отбелязах с тъга.

— Ще се изкъпем! Ще си сложите крема след това.

За секунди беше на крака, издърпа ме към брега.

Плуваше добре. Що се отнася до мен, не бих могъл да кажа, че плувам; правя нещо такова по гръб, изморявам се бързо.

— Изморявате се бързо — каза тя. — Това е, защото пушите твърде много. Трябва да се спортува. Ще се заема с вас! — И изпробва бицепса ми. А, не, помислих си аз, само това не. Най-сетне се усмири и отиде да се пече на слънце, след като си направи енергична фрикция на главата. Беше хубава така, с дългата си разрошена черна коса. Не си махна сутиена, жалко; много ми се искаше да си махне сутиена. Искаше ми се да видя гърдите й, тук, сега.

Тя улови погледа ми, насочен към гърдите й, и бегло се усмихна.

— Мишел — каза тя след кратко мълчание. Подскочих, като чух да произнася малкото ми име. — Защо се чувствате толкова стар? — попита, гледайки ме право в очите.

Беше добър въпрос; леко се задушавах.

— Не сте длъжен да отговорите веднага… — каза тя мило. — Имам една книга за вас — продължи, докато вадеше книгата от чантата си. С учудване разпознах жълтата корица на „Маската“^[14] и едно заглавие на Агата Кристи, „Долината“.

— Агата Кристи? — възкликнах озадачено.

— Прочетете я все пак. Мисля, че ще ви заинтригува.

Кимнах с глава като пълен тъпак.

— Няма ли да обядвате? — попита тя след малко. — Вече е един часът.

— Не… мисля, че не.

— Май груповият живот не ви допада много?

Нямаше смисъл да отговарям, усмихнах се. Събрахме си нещата, тръгнахме си заедно. На връщане срещнахме Лионел, който се скиташе малко тъжен и самотен; той ни кимна дружелюбно; изглежда, вече не се забавляваше чак толкова. Ненапразно самотните мъже са такава рядкост във ваканционните клубове. Те са все сякаш на границата на развлекателните дейности. Най-често се отказват; понякога се впускат в тях, участват. Разделих се с Валери пред масите в ресторанта.

 

 

Във всяка история с Шерлок Холмс се разпознаваха, естествено, характерните черти на героя; авторът обаче непременно добавяше нов щрих (кокаина, цигулката, съществуването на по-големия брат Майкрофт, вкуса към италианската опера… някои услуги, направени в миналото на европейски кралски фамилии… първия му сполучливо разрешен случай, още когато е бил младеж). С разкриването на всяка нова подробност се очертават нови сенчести зони, докато накрая се получава един действително обаятелен герой: Конан Дойл беше успял да изгради идеална смесица между удоволствието от откритието и удоволствието от разпознаването. Винаги ми се е струвало, че Агата Кристи, точно обратно, отделя прекалено много място на разпознаването. В първоначалното описание на Поаро тя е склонна да се задоволи с няколко клишета, сведени до най-явните характерни черти на героя (маниакалния му вкус към симетрията, лачените му обувки, грижите, които полага за мустаците си); в по-посредствените й творби човек дори има чувството, че тези въвеждащи фрази са буквално преписани от предишна книга и се повтарят в следващите.

Независимо от всичко това, интересното в „Долината“ беше другаде. Не беше дори в амбициозно изградения образ на Хенриета, скулпторката, чрез която Агата Кристи се беше опитала да представи не само мъките на творчеството (сцената, в която тя разрушава една от статуите си, след като току-що я е завършила с много труд, защото мисли, че нещо й липсва), но и особеното страдание, свързано с факта, че си творец: тази неспособност да бъдеш наистина щастлива или нещастна; да изпиташ наистина омраза, отчаяние, възторг или любов; този особен вид естетичен филтър, който се изпречва, неотменно и безпощадно, между твореца и света. Писателката беше вложила много от самата себе си в този образ, искреността й беше явна. За съжаление творецът, който в известен смисъл е отделен от света, възприема нещата винаги, двустранно, двойствено, и следователно по-малко силно, губи именно поради тази причина интереса си като образ.

Дълбоко консервативна, враждебна на всяка идея за социално разпределение на богатствата, през цялата си писателска кариера Агата Кристи е заемала съвсем категорични идеологически позиции. Нейната радикална теоретическа ангажираност й е позволявала да проявява на практика доста голяма жестокост при описанието на английската буржоазна аристокрация, чиито привилегии всъщност защитава. Лейди Енгкател беше гротесков персонаж на границата на правдоподобното, понякога почти страховита. Писателката беше запленена от това свое създание, което бе забравило основните правила на обикновените хора; сигурно страшно се е забавлявала, когато е писала фрази от рода на: „Толкова е трудно да се запознаеш с някого истински, когато в къщата ти е извършено убийство“; сигурно е обаче, че симпатиите й не бяха насочени към Лейди Енгкател. В неин противовес тя бе изградила топлия образ на Мидж, принудена през седмицата да работи като продавачка, за да изкара прехраната си и да прекарва уикенда сред хора, които нямат и най-малка представа какво означава думата работа. Смела и дейна, Мидж обича Едуард с безнадеждна любов. Едуард се счита за провалил се човек: никога не успял да направи нещо в живота си, дори да стане писател; пише незначителни хроники, изпълнени с иронията на разочарованието в никому неизвестни библиофилски списания. Три пъти е предлагал женитба на Хенриета, все безуспешно. Хенриета е била любовница на Джон, тя се е възхищавала от лъчезарната му личност, от силата му; но Джон е женен. Убийството му нарушаваше тънкото равновесие между незадоволените желания, които свързваха героите: Едуард разбира най-сетне, че Хенриета няма никога да го пожелае, че решително не е на висотата на Джон; и въпреки това не успява да се приближи до Мидж и животът му изглежда завинаги погубен. От този момент нататък „Долината“ ставаше наистина вълнуваща книга — и странна; човек се намираше пред дълбоки води, които се движат. В сцената, в която Мидж спасява Едуард от самоубийство и той й предлага да се омъжи за него, Агата Кристи постига нещо много красиво, нещо удивително, като у Дикенс.

Тя го стисна в прегръдките си. Той й се усмихна:

— Толкова си топла, Мидж, Мидж… толкова топла…

Да, помисли си Мидж, това е отчаянието. Нещо ледено, безкраен студ и самота. Никога досега не беше осъзнавала, че отчаянието е студено; беше си го представяла винаги като парещо, пламенно, буйно. Но не. Ето какво беше то, отчаянието: без дъно, бездна от ледена тъмнина, от непоносима самота. И грехът на отчаянието, за който говореха свещениците, беше студен грях, който се състоеше в това да се откъснеш от всякакъв човешки контакт, топъл и жив.

Свърших четенето към двайсет и един часа, станах, отидох до прозореца. Морето беше спокойно, безброй светли петънца танцуваха по повърхността му; лек ореол обграждаше лунния диск. Знаех, че днес през нощта в Ко Ланта ще има full moon rave party^[15]; Бабет и Леа щяха несъмнено да отидат заедно с доста голяма част от клиентите. Човек се отказва от живота с лекота, с лекота сам го отстранява. В мига, в който вечерта започна да се организира, такситата започнаха да идват пред хотела и по коридорите настана раздвижване, не изпитах нищо повече от тъжно облекчение.