Дали извън художествената измислица съществува нещо като „гибелна страст“, онази отчетлива, тъмна пукнатина, която бележи поврата в нечий живот? Мислех, че няма такова нещо. Сега съм на обратното мнение. Моята страст е болезненият стремеж към живописното — на всяка цена.

„А moi. L’histoire d’une de mes folies.“^[1]

Казвам се Ричард Папен. На двадесет и осем години съм и до деветнадесетата си година не бях виждал Нова Англия или колежа Хампдън. Калифорниец съм по рождение, а както установих наскоро, и по природа. Последното е нещо, което си признавам едва сега, след като го разбрах. Не че това има голямо значение.

Израснах в Плано, малко градче в северната част на Силиконовата долина. Нямам нито братя, нито сестри. Баща ми притежаваше бензиностанция, а майка ми си стоеше вкъщи, докато не поотраснах и времената не станаха трудни, та й се наложи да започне работа като телефонистка на една от големите фабрики за чипове в покрайнините на Сан Хосе.

Плано. Самото име извиква в съзнанието заведения за бързо хранене, каравани и връхлитащи от асфалтовата настилка горещи вълни. Годините, преживени там, не ме дариха със забележително минало — нямах нищо, от което да не мога да се отърва като от чаша за еднократна употреба. А това в известен смисъл е рядка придобивка. Когато напуснах дома си, нищо не ми пречеше да измисля едно ново и далеч по-ласкателно животоописание, пълно със забележителни и простички случки — едно лесно смилаемо за непознатите, цветисто минало.

Омаята на това измислено детство, изпълнено с плувни басейни, портокалови горички и далечни, обгърнати от ореола на шоубизнеса родители, напълно затъмни безцветния оригинал. На практика, когато се замисля за детските си години, не мога да се сетя за много неща с изключение на една жалка сбирщина от предмети: гуменките, които носех през цялата година, книжките за оцветяване от супермаркета и изтърканата футболна топка, моят принос към съседските игри. С две думи, нищо интересно, още по-малко пък забележително. Бях тих, висок за възрастта си и доста луничав. Нямах много приятели, но не мога да кажа дали това се дължеше на личен избор или на обстоятелствата. В училище се справях добре, но не блестях с нищо. Обичах да чета — поредицата за Том Суифт, романите на Толкин, но също така да гледам телевизия, при това доста — проснат на килима в голата ни всекидневна през дългите и скучни следобеди след училище.

Честно казано, не мога да си спомня още кой знае какво за онези години, освен едно определено настроение, което се бе просмукало в повечето от тях — една меланхолия, която свързвам с гледането на „Чудният свят на Дисни“ в неделните вечери. Неделята беше тъжен ден — ранно лягане и училище на другия ден — но докато гледах фойерверките, осветяващи окъпаните в светлини замъци на Дисни, ме обземаше едно по-общо чувство на боязън, на прикованост към омагьосания кръг училище-дом. Все обстоятелства, които поне за мен представляваха ясна и основателна причина за потиснатост. Баща ми беше стиснат, домът ни — грозен, майка ми не ми обръщаше достатъчно внимание, дрехите ми бяха евтини, подстрижката ми твърде къса и никой в училище не ме харесваше кой знае колко. И тъй като откакто се помня всичко това важеше с пълна сила, мислех си, че несъмнено, докато свят светува, нещата ще продължат да текат в същото ужасяващо русло. Накратко, усещах, че животът ми е увреден в самата си основа по някакъв неуловим начин.

Няма нищо изненадващо тогава, че ми е трудно да приравня своя живот с живота на приятелите си, или поне с онзи, който смятах, че са водили. Чарлс и Камила са сираци (колко силно съм желал тази жестока съдба!), отгледани от баби и пралели в къща във Вирджиния, заобиколени от коне, реки и онези дървета, чийто сок индианците използвали като естествена дъвка. Колкото до Франсис, майка му го родила съвсем млада — седемнадесетгодишно малокръвно червенокосо момиче с богат баща, което избягало с барабаниста на Ванс Вейн и неговите „Музикални момци“. Само след три седмици вече си била вкъщи, а бракът им — анулиран след шест, и както Франсис обича да казва, неговите баба и дядо го отгледали заедно с майка му, сякаш били брат и сестра, по толкова величествен маниер — английски гувернантки, частни училища, лета в Швейцария и зимни курорти във Франция — че дори и клюкарите били впечатлени. Да вземем дори грубоватия Бъни. Детството му, както и моето, не бе белязано от моряшки куртки и уроци по танци. Но си беше едно типично американско детство. Баща му бил ръгби-звезда в университета „Клемсън“, станал по-късно банкер. Бе израснал с четирима братя и нито една сестра, в шумна къща в предградията — с яхти, тенис ракети и голдън ритрийвъри на тяхно разположение, лета в Кейп Код, пансиони край Бостън и пикници по време на футболния сезон край отворената задна врата на автомобила. Детство, което непрестанно се долавяше у Бъни — от начина, по който се ръкуваше, до начина, по който разказваше някой виц.

Като изключим старогръцкия език и годината, прекарана в тяхната компания, никога не съм имал нещо общо с някого от тях, както нямам нищо общо с тях и сега. Ако любовта е нещо, което може да се споделя от мнозина, тогава смятам, че тя е другото, което ни свързваше, въпреки че осъзнавам колко странно може да прозвучи това в светлината на историята, която ще ви разкажа.

Как да започна?

След училище постъпих в малък колеж в родното си градче. Родителите ми бяха против това, тъй като ми дадоха ясно да разбера, че от мен се очаква да помагам на баща си в бизнеса му. Именно това бе една от многото причини, накарали ме да постъпя в колежа. По време на двете години, прекарани там, изучавах и старогръцки. Разбира се не от любов към езика, а защото се подготвях да уча медицина (парите, знаете ли, бяха единственият начин, по който можех да променя своята орис, а лекарите изкарват доста пари, QED^[2]). Моят наставник в колежа ме посъветва да запиша и един език, за да изпълня изискванията за хуманитарни предмети. И тъй като часовете по старогръцки бяха следобед избрах него, така можех в понеделник да спя до късно. Този ми избор се дължи изцяло на случайността, но както ще разберете по-нататък, щеше да се окаже съдбовен.

Справях се със старогръцкия, нещо повече, бях блестящ по този предмет и през последната година дори ме наградиха от катедрата по класически езици. Това бе любимият ми предмет, защото бе единственият, който се водеше в обикновена класна стая — нямаше стъкленици, пълни с кравешки сърца, нямаше миризма на формалдехид, нямаше и клетки, пълни с крещящи маймуни. Първоначално си мислех, че с упорит труд ще преодолея огромната си погнуса и неприязън към призванието си, а ако се трудя още по-упорито, дори може да събудя у себе си някакъв скрит талант за лекарската професия. Но нещата не стават така. Месеците изминаваха, все нищо не ме затрогваше, макар и да не бях напълно отвратен. Оценките ми по биология бяха лоши, а учителят и съучениците ми ме презираха. Без да кажа на родителите си, се прехвърлих да уча английска литература — ход, който дори и на мен се струваше обречен, достоен за цар Пир. Имах усещането, че режа клона, на който седя, и че определено ще съжалявам за това, тъй като все още бях убеден, че е по-добре да се провалиш в едно печелившо поприще, отколкото да се бориш в едно, за което баща ми, който си нямаше хабер нито от финанси, нито от академично образование, ме бе убедил, че е най-недоходоносното. Неизбежно щяло да доведе до непрестанното ми висене вкъщи и просене на пари от моя страна. Пари, каквито, както той надлежно ме увери, нямал никакво намерение да ми дава.

И тъй, започнах да уча литература, това ми се нравеше повече. Домът не ми стана по-симпатичен. Не мисля, че съм в състояние да предам отчаянието, до което ме довеждаше моята среда. Предвид обстоятелствата и нрава ми предполагам, че бих бил нещастен навсякъде, както в Биариц и Каракас, така и на остров Капри, но тогава бях убеден, че нещастието ми произхожда от онова място. Вероятно част от него наистина произлизаше оттам. До известна степен Милтън има право, когато пише, че „умът е място и в себе си той може / от рая да направи ад…“^[3] и т.н., но така или иначе бе ясно, че основателите на Плано са използвали за модел не рая, а онова другото, далеч по-скръбно място. Докато бях в гимназията, придобих навика да се шляя след училище из огромните търговски центрове — шляех се из осветените и прохладни галерии, докато стоките и кодовете, местата за отдих и ескалаторите, огледалата и музиката, шумът и светлините им не ме замаеха, предпазният бушон в главата ми не изключеше и изведнъж всичко не изгубеше очертания — цветове без форма, мехур от несвързани молекули. После, подобно на зомби, се добирах до паркинга. Отправях се към игрището за бейзбол, където, без дори да излизам от автомобила и с ръце на волана, седях вторачен в телената ограда и пожълтялата зимна трева, докато слънцето не залезеше и вече не можех да различа очертанията на предметите.

Не можех да разбера същината на своята неудовлетвореност, макар да бях възприел погрешното виждане, че тя е израз на бохемство, с доста смътен марксистки произход (през пубертета нелепо парадирах с привидни социалистически убеждения, главно за да дразня баща си). Бих побеснял дори при най-незабележимия намек, че тя се дължи на пуританската жилка в характера ми, което всъщност бе и истината. Неотдавна открих следния пасаж, написан в една тетрадка, когато съм бил приблизително осемнадесетгодишен: „За мен това място е пропито с миризмата на гнилоч, подобна на миризмата на умиращи презрели плодове. Никъде другаде противните процеси на рождението, съвкуплението и смъртта, тези чудовищни повратни точки в битието, гърците ги наричат «миазма» или «петно», не са толкова животински и същевременно толкова разкрасени, за да изглеждат привлекателни. И никъде другаде толкова много хора не вярват толкова силно в лъжи, изменчивост и смърт, смърт, смърт.“

Струва ми се доста преувеличено, но от това как звучи съдя, че ако бях останал в Калифорния, щях да свърша като последовател на някой култ или най-малкото щях да следвам някакви странни ограничения в избора си на храна. Спомням си, че по онова време четях Питагор и в някои от идеите му откривах странно очарование, например носенето на бели одежди или въздържанието от храна, която има душа.

Вместо това се озовах на Източния бряг.

Запалих се по Хампдън по ирония на съдбата. Една вечер, през един дълъг уикенд след Деня на благодарността, изпълнен с дъждовно време, боровинки от консерва и досадния звук на футболните мачове от телевизора, се прибрах в стаята си след кавга с моите родители (така и не си спомням за какво се бяхме карали, винаги спорехме за пари и училище). Ровех из гардероба за палтото си, когато отнякъде изпадна брошурата на колежа Хампдън в град Хампдън, щата Върмонт.

Беше отпреди две години. Докато бях в гимназията, доста колежи ми бяха изпращали подобни неща, защото резултатите от изпитите ми бяха високи, но за съжаление не достатъчно, та да ми осигурят стипендия. Тази бях запазил в учебника си по геометрия и бе преседяла там през последната ми година в училище.

Нямам и най-малка представа защо беше в гардероба ми. Предполагам, че съм я задържал, защото изглеждаше добре. Прекарах безброй часове през последната година в училище в съзерцание на фотографиите в нея, сякаш ако се взирах в тях достатъчно дълго и с копнеж, благодарение на някаква незнайна осмоза щях да се озова сред кристалната им и неопетнена чистота. Дори и сега си спомням тези фотографии, подобно на картинките в любима книжка от детството. Окъпаните в слънчева светлина ливади, обгърнатите от облаци върхове в премрежената далечина, безбройните нападали листа във ветровития есенен ден, големите огньове на открито, мъглата, звука на виолончело, тъмните прозорци и снега.

Колежът Хампдън, град Хампдън, щата Върмонт. Основан през 1895 година. Само този факт стигаше, за да предизвика моето удивление. Нито едно от нещата, които знаех за Плано, не се бе появило по-рано от 1962 година. Брой на студентите — петстотин. Позволяващ обучение на лица от двата пола. Прогресивен. Специализиран в свободните изкуства. Високи критерии за приемане в учебното заведение. „В желанието си да предложи един всеобхватен курс на обучение в хуманитарните дисциплини, колежът Хампдън се стреми не само да даде на студентите си солидни познания в избраната от тях сфера, но и да им помогне да придобият задълбочени знания за западното изкуство, цивилизация и мисъл. Целта ни е не само да запознаем отделната личност с фактите, а да я научим да вае с помощта на изначалните съставки на мъдростта.“

Колежът Хампдън, град Хампдън, щата Върмонт. Дори около самото име витаеше някакво строго английско звучене, поне за моето ухо, което безнадеждно лелееше за Англия и бе глухо за сладките и тъмни ритми на малките мисионерски градчета. Дълго време съзерцавах една снимка на постройка, под която пишеше „Централна сграда“ и от която струеше слаба академична светлина — толкова различна от Плано и от всичко останало в моя живот — светлина, която ме караше да си мисля за дълги часове, прекарани в прашни библиотеки, обграден от стари томове и тишина.

Майка ми почука на вратата и ме повика. Не й отговорих. Откъснах формуляра за допълнителна информация и започнах да го попълвам. Име: Джон Ричард Папен. Адрес: „Мимоза корт“ №4487, Плано, Калифорния. Бих ли искал да получа информация за възможностите за финансово подпомагане? Да (отговорът беше съвсем очевиден). На следващата сутрин изпратих формуляра по пощата.

Последвалите месеци бяха една безкрайна и кошмарна битка с документите, изпълнена с патови положения и водена в окопите. Баща ми отказа да попълни формулярите за получаване на финансова помощ. Най-накрая в изблик на отчаяние откраднах данъчната декларация от жабката на тойотата му и ги попълних сам. После отново чакане. Пристигна писмо от директора, отговарящ за приема на студенти. Трябваше да се явя на интервю, кога бих могъл да отида във Върмонт? Отговорих му, че не мога да си позволя полет дотам. Пак чакане и ново писмо. Колежът ще върне парите за пътуването, ако приема предложената ми от тях стипендия. Междувременно пристигнаха и документите за самата стипендия. Според баща ми частта, която семейството ми трябваше да поеме, бе повече, отколкото можехме да си позволим, и той отказа да я покрие. Този особен вид партизанска война се проточи цели осем месеца. Дори и сега не осъзнавам съвсем ясно поредицата от събития, довели до моето пребиваване в Хампдън. Преподаватели, които приеха положението ми с разбиране, писаха писма — бяха направени редица изключения в моя случай. Не бе изминала и една година, след като под влияние на мигновеното хрумване бях седнал на жълтия и раздърпан килим в стаята ми в Плано и бях попълнил формуляра, а вече слизах от автобуса в Хампдън с два куфара и петдесет долара в джоба.

Никога не съм бил по̀ на изток от Санта Фе и по̀ на север от Портланд, така че след една дълга и неспокойна нощ, започнала някъде в Илинойс, когато слязох от автобуса беше шест часа сутринта и слънцето се издигаше над върховете, брезите и невероятно зелените ливади. Замаян от нощта, безсънието и трите дни, прекарани в пътуване по магистралите, си помислих, че съм се озовал в край, роден от сънищата.

Общежитията не бяха никакви общежития или поне по нищо не приличаха на онези, които познавах, със сиви стени и потискаща, жълтеникава светлина. Постройките бяха облицовани с дъски, имаха зелени капаци на прозорците, бяха разположени зад централната сграда и обградени от явори и ясени. Както и да е, въпреки това не се надявах, че определената за мен стая, където и да се намираше тя, би могла да бъде друга освен грозна и разочароваща. Ето защо, когато за първи път я зърнах, се втрещих — бяла, прозорците й гледаха на север, гола като монашеска килия, с дъбов под, осеян с белези, и с наклонен като на мансарда таван. През първата нощ в нея седях на леглото, докато слънцето залязваше, стените бавно преливаха от сиво в златисто и се претопиха в черно. Някъде в другия край на коридора едно сопрано до отмала се катереше и слизаше по нотната стълбица, отмря и последният светлик, а сопраното продължаваше своите каденци в тъмнината, подобно на ангел на смъртта. Въздухът никога не ми се е струвал толкова студен и разреден, както през онази нощ и никога не съм се чувствал толкова далеч от ниско нахвърляните очертания на прашния Плано.

До началото на учебните занимания стоях сам между белосаните стени на своята стая, сред яркозелените ливади на Хампдън. През тези първи дни се чувствах щастлив както никога досега — бродех като сомнамбул, зашеметен и опиянен от красота. Група момичета със зачервени бузи играеха футбол, опашките им се мятаха на всички страни и над кадифеното, обагрено от здрача игрище се носеха викове и смях. Дърветата скърцаха под тежестта на товара си, на тревата под тях бяха нападали червени ябълки, носеше се тежкият и сладникав мирис на загниващия по земята плод, и около тях непрекъснато жужаха оси. Часовниковата кула на централната сграда — обвити в бръшлян тухли и бял заострен шпил, сякаш омагьосан в замрежената далечина. Шокът, когато за първи път видях бреза през нощта, издигаща се в тъмнината, хладна и безплътна като призрак. Нощите, по-дълги, отколкото си представях — черни, ветровити и безкрайни, хаотични и необуздани.

Възнамерявах да запиша старогръцки език, тъй като това беше единственият език, който познавах добре. Когато споменах това на академичния си съветник, французин на име Жорж Лафорг, с мургава кожа и тесен нос с големи ноздри, той само се усмихна и опря върховете на пръстите си едни в други.

— Боя се, че това няма да бъде възможно — каза той с френски акцент.

— Защо?

— Има само един преподавател по старогръцки и той е много взискателен към своите студенти.

— Учил съм старогръцки две години.

— Най-вероятно това няма да има никакво значение за него. Освен това, ако основният ви предмет ще бъде английска литература, трябва да изучавате някой жив език. Все още има места в началния ми курс по френски, както и за часовете по немски и италиански. А колкото до испанския — добави след кратка консултация с листата пред себе си, — там е почти пълно, но ако желаете, ще говоря с господин Делгадо.

— Предполагам, че вместо с него бихте могли да говорите с преподавателя по старогръцки.

— Не съм убеден, че ще има някаква полза. Броят на учениците му е изключително ограничен. А и изборът му почива на лична, а не на академична основа.

В гласа му се долавяше нотка на сарказъм, а също така и намек, че ако не възразявам, то той не би желал да продължи този разговор.

— Не разбирам какво имате предвид — всъщност мислех си, че разбирам, но отговорът му ме изненада.

— Няма нищо общо с това, което си мислите. Той, разбира се, е прекрасен учен. Доста обаятелен при това. Но намирам за доста странни идеите му за преподаване. На практика той и студентите му нямат досег с останалата част от колежа. Така и не ми е ясно защо продължават да слагат курсовете му в общия каталог, това е подвеждащо и всяка година води до обърквания, защото тези часове фактически са недостойни. Чувал съм, че за да ви приеме сред учениците си, трябва да сте чели подходящите автори и да имате виждания, сходни с неговите. Неведнъж е отказвал да приеме студенти като вас, които имат познания и преди това са изучавали класиците. Колкото до мен — повдигна вежда той, — ако студентът желае да изучава предмета, който преподавам, и има необходимите познания, свободен е да посещава часовете ми. Много демократично, нали? Това е най-добрият подход.

— Често ли се случват подобни неща тук?

— Разбира се. Във всяко училище има трудни преподаватели. И има много — за моя изненада той заговори по-тихо, — много хора в този колеж, които са далеч по-трудни от него. Ще ви помоля да не цитирате думите ми.

— Няма — отговорих, леко изненадан от внезапната поверителност в разговора ни.

— Наистина е много важно да не го правите — беше се навел напред и шепнеше, малките му уста едва се отваряха, докато изричаха думите, — настоявам за това. Може и да не ви е известно, но имам неколцина страшни врагове в катедрата по литература. Та дори и да ви се струва невъобразимо, в моята катедра. Освен това — продължи Лафорг с по-нормален глас — той е особен случай. Преподавал е в това учебно заведение години наред и отказва да получава заплащане за труда си.

— Защо?

— Богат е. Дарява заплатата си на колежа, като приема само един долар годишно заради данъците.

— Ясно — въпреки че бях в Хампдън едва от няколко дни, вече бях свикнал с официалните обяснения за финансови затруднения, малки дарения и ограничени бюджети.

— Колкото до мен — продължи Лафорг, — обичам работата си, но имам съпруга и дъщеря, която учи във Франция, та парите са ми добре дошли, нали разбирате?

— Въпреки това ще говоря с него.

— Можете да опитате — повдигна рамене Лафорг, — но ви съветвам да не си определяте среща, защото най-вероятно няма да ви приеме. Казва се Джулиан Мороу.

Не държах толкова много да запиша старогръцки, но онова, което Лафорг ми каза, ме заинтересува. Слязох долу и влязох в първия кабинет, който се изпречи пред очите ми. Слаба, кисела на вид жена с изтощена руса коса седеше зад бюрото и ядеше сандвич.

— Сега съм в обедна почивка. Върнете се в два часа.

— Моля да ме извините. Търся кабинета на един от преподавателите.

— Хммм. Аз съм административен секретар, а не дъската за обяви, но може пък и да знам къде е. Кой е той?

— Джулиан Мороу.

— А, него ли? — отговори тя изненадана. — За какво ви е притрябвал? Мисля, че е горе, в Лицея^[4].

— Коя стая?

— Той е единственият преподавател там горе. Обича тишината и спокойствието. Ще го откриете.

Всъщност откриването на „Лицея“ не бе никак лесно. Беше една малка сграда в края на колежа, стара и дотолкова покрита с бръшлян, че почти не се различаваше от заобикалящата я природа. Партерът беше зает от зали и класни стаи, до една празни, с измити черни дъски и току-що лъснати с восък подове. Дълго се лутах, безпомощен, докато най-сетне открих едно малко и зле осветено стълбище в най-далечния край на сградата.

След като се изкачих по него, се озовах в дълъг и пуст коридор. Наслаждавайки се на шума от стъпките си по балатума, крачех бързо и оглеждах затворените врати за номера или имена, така стигнах до една, на която в месингова рамка бе поставена картичка. На нея с релефен шрифт бе изписано името „ДЖУЛИАН МОРОУ“. За миг се поспрях пред нея, а после почуках три пъти кратко.

Изминаха минута-две, след което бялата врата се открехна. Надникна едно лице — тясно и интелигентно, но изпълнено с тревога и любопитство, подобно на въпросителен знак. Въпреки че някои от чертите на това лице загатваха за младост — извитите като на елф вежди и стремителните, силни очертания на носа, челюстта и устата — то по никакъв начин не принадлежеше на млад човек, а и косата беше бяла като сняг. Лесно отгатвам възрастта на хората, но в този случай определено бях затруднен.

Известно време постоя така, а сините му очи ме гледаха с любопитство и примигваха.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — гласът бе мил и внимателен — така възрастните говорят понякога с децата.

— Ами… Името ми е Ричард Папен.

Той примигна отново и наклони главата си на другата страна, погледът му бе весел, дружелюбен като на врабче.

— Искам да се запиша във вашия курс по старогръцки език.

Лицето му посърна:

— Толкова съжалявам — тонът му, колкото и да бе странно, подсказваше, че той наистина съжалява повече от самия мен. — Бих се радвал да ви приема, но се боя, че всички места са заети.

Нещо в това привидно искрено съжаление ми даде смелост:

— Вероятно има някакъв начин да приемете още един студент… — му казах.

— Ужасно съжалявам, господин Папен — скръбно ми отговори той, сякаш ме успокояваше за трагичната загуба на обичан приятел, опитвайки се да ме накара да разбера, че не е в състояние да ми помогне по някакъв друг съществен начин. — Ограничил съм се до петима студенти, не мога дори да си помисля да приема още един.

— Петима студенти не са чак толкова много.

Той бързо поклати глава със затворени очи, сякаш настоятелните ми молби го измъчваха.

— Наистина бих желал да ви приема, но дори не трябва да си позволявам да мисля за това. Ужасно съжалявам. Бихте ли ме извинили сега? Работя с един от студентите си.

* * *

Измина повече от седмица. Учебните ми часове започнаха, получих и работа при един професор по психология, д-р Роланд. (Трябваше да му помагам в някакво неясно „изследване“, чиято същина така и не разбрах. Той бе стар, отнесен на вид и разчорлен човек, изследовател на човешкото поведение, който прекарваше времето си, разтакавайки се в учителската стая.) Сприятелих се и с няколко души, повечето от които бяха първокурсници и живееха в моето общежитие. Може би приятели не е най-точната дума, която бих могъл да използвам. Хранехме се заедно, засичахме се на излизане или влизане, но основната причина за нашето сближаване бе фактът, че не познавахме никого другиго — положение, което тогава не ми се струваше непременно неприятно. Малцината, с които се бях запознал и които бяха по-дълго в колежа, разпитвах за историята на Джулиан Мороу.

Почти всеки беше чувал за него, научих всевъзможни противоречащи си, но интересни наглед истории: бил забележителен човек; измамник; не бил завършил колеж; един от големите интелектуалци на четиридесетте години, приятел на Езра Паунд и Т. С. Елиът; богатството си дължал на дялово участие в банка с вековна история, или пък, точно обратното, на придобиването на имущество с просрочена ипотека по време на Голямата депресия; че се скатал от изпълнение на войнишкия си дълг по време на някаква война (хронологически погледнато, не беше трудно да се разбере за коя война става дума); че имал връзки във Ватикана; че бил свързан с някаква свалена от власт владетелска фамилия в Близкия изток; или че имал нещо общо с франкистка Испания. Не можех да разбера къде се криеше истината във всичко това, но колкото повече научавах за него, толкова по-интересен ми ставаше. Започнах да дебна из студентското градче както неговата поява, така и тази на малката му група от ученици. Отдалеч не бяха нещо необикновено: четири момчета и едно момиче. Но отблизо бяха доста интересна картинка — поне за мен, тъй като никога не бях срещал подобни хора, които в моето съзнание притежаваха палитра от живописни и измислени качества.

Две от момчетата носеха еднакви очила: малки, старомодни, с кръгли метални рамки, което само по себе си възбуждаше любопитството ми. По-едрият от двамата, а той бе доста по-едър, над метър и осемдесет, имаше тъмна коса, квадратна челюст, груба и бледа кожа. Човек би могъл да го нарече хубав, ако чертите му не бяха толкова сурови, или очите му зад очилата — по-малко лишени от израз и празни. Носеше тъмни английски костюми и чадър (доста необичайна гледка за Хампдън), и преминаваше високомерно със съзнателната напереност на стара балерина, още по-озадачаваща при човек с неговите размери, край групичките от хипита и битници, подгответа и пънкари.

— Хенри Уинтър — отговориха приятелите ми, когато им го посочих в далечината, докато описваше широк кръг, за да избегне група свирачи на бонго на ливадата.

Другият, по-нисък, но не чак толкова, бе едно развлечено, русо момче с розови бузи и дъвка в устата, винаги весел, пъхнал юмруци дълбоко в джобовете на панталоните, деформирани на коленете. Всеки ден носеше едно и също сако — безформена маса от кафяв туид, протрита на лактите и с окъсели ръкави. Пясъчната му коса бе с път отляво, а един дълъг кичур се спускаше над едното от двете му очи, скрити зад очилата. Казваше се Бъни Коркоран — Бъни, кой знае защо, умалително от Едмънд. Имаше висок и креслив глас, който се носеше из столовата.

Третото момче бе най-екзотичното от групата. Елегантно, с остри черти, то бе прекалено слабо, с неспокойни ръце, хитро възбяло лице и къса, гъста, рошава коса в най-огненочервения цвят, какъвто бях виждал. Мислех си (неправилно), че се облича като Алфред Дъглас^[5] или граф дьо Монтескиу^[6]: с красиви, колосани ризи с френски маншети, великолепни вратовръзки и черен балтон, който се развяваше след него, уподобявайки го на нещо средно между студента-принц и Джак Изкормвача. За свое най-голямо удоволствие веднъж го видях да носи пенсне. (По-късно разбрах, че не е истинско, а рамките придържат обикновени стъкла, защото зрението му бе доста по-остро дори от моето.) Казваше се Франсис Абърнати и по-нататъшните въпроси, свързани с личността му, предизвикваха подозрение у познатите ми от мъжки пол, които се чудеха на интереса ми към подобна персона.

Остана една двойка — момче и момиче. През по-голямата част от времето ги виждах заедно и първоначално смятах, че са гаджета, докато веднъж не ги видях отблизо и не осъзнах, че са близки роднини. По-късно научих, че са близнаци. Приликата между тях бе голяма: с тежко падащите тъмноруси коси и безполови лица, чисти, весели и същевременно тъжни, те приличаха на двойка фламандски ангели. Най-странното около тях, особено в контекста на Хампдън — място, което изобилстваше с псевдоинтелектуалци и декаденти в пубертетна възраст, и където черното облекло беше de rigueur^[7] — бе, че предпочитаха да се обличат в светли дрехи, най-вече в бяло. Сред стелещия се навсякъде дим от цигари и вездесъщата готическа изтънченост, те се появяваха ту тук, ту там като образи от средновековна алегория или отдавна починали знаменитости от отколешно градинско парти. Не беше никак трудно да разбереш кои са, тъй като бяха единствените близнаци в колежа. Казваха се Чарлс и Камила Маколи.

Всички те ми се струваха напълно недостижими. Когато ги срещнех обаче винаги ги наблюдавах с интерес: Франсис, приведен и шепнещ нещо на котката пред нечий праг; Хенри, профучаващ зад волана на малък бял автомобил, с Джулиан до него; Бъни, проточил се през някой от горните прозорци и викащ на близнаците долу на ливадата. Постепенно научих повече неща. Франсис Абърнати бе от Бостън и според повечето източници — доста заможен. Говореше се, че и Хенри е богат, но и нещо повече, че бил гений по отношение на езиците. Ползваше няколко, живи и мъртви, едва осемнадесетгодишен бе публикувал превод на Анакреон с коментари към него. (Научих това от Жорж Лафорг, който обикновено бе рязък и необщителен на тази тема. Впоследствие разбрах, че Хенри го беше унижил пред всички членове на катедрата по литература по време на частта за въпроси и отговори на годишната лекция на Лафорг върху Расин.) Близнаците държаха апартамент извън студентското градче и бяха от южните щати. Колкото до Бъни Коркоран, той имаше навика късно през нощта да слуша много силно маршовете на Джон Филип Суса^[8].

С всичко, разказано дотук, не искам да кажа, че бях обсебен от мисълта за тях. Дотогава нещата в училище се бяха канализирали, посещавах часовете, а и работех. Интересът ми към Джулиан Мороу и групичката му от студенти по старогръцки, макар и все още неутолен, бе започнал да избледнява, но тогава се случи нещо доста интересно.

Една сряда сутрин, през втората ми седмица в колежа, бях в библиотеката и преди часовете в единадесет приготвях копия за доктор Роланд. След като измина половин час, който прекарах, загледан в плуващите пред очите ми светлини на копирната машина, се върнах на гишето, за да оставя ключа на библиотекарката. На тръгване видях Бъни и близнаците, седнали зад една маса, покрита с хартии, перодръжки и шишета с мастило. Прекрасно си спомням именно шишенцата с мастило, защото бях запленен от тях, както и от дългите прави, черни перодръжки, които изглеждаха невероятно стари и някак опасни. Чарлс беше облечен с бял пуловер за тенис, Камила носеше светла рокля с моряшка яка и сламена шапка, а сакото от туид на Бъни висеше на облегалката на стола му, виждаха се няколко големи цепки и лекета по подгъва. Самият Бъни беше опрял лакти на масата, косата му беше в очите, а измачканите ръкави на ризата му бяха прихванати с раирани ластици. Говореха си тихо, свели глави един към друг.

Изведнъж ми се прииска да узная какво обсъждаха. Отидох до лавицата с книги зад масата им от по-дългата страна, сякаш не знаех какво точно търся и започнах да ги приближавам, докато не стигнах на такова разстояние от тях, че можех да се протегна и да докосна Бъни по рамото. Обърнат с гръб към тях — избрах наслуки една книга, както се оказа някакъв абсурден социологически текст, и се престорих, че разучавам показалеца накрая. Вторичен анализ. Вторично отклонение. Второстепенни групи… Средно училище.

— Не съм сигурна в това — каза Камила, — ако гърците са отплавали към Картаген, трябва да се използва акузатив. Не помните ли? Място, накъде? Това е правилото.

— Не може да е така — това беше Бъни. Гласът му — носов и оживен — звучеше като У. К. Фийлдс^[9], пипнал тежка форма на лонгайлъндски диалект^[10]. — Не става дума за място и накъде, а за посока. Обзалагам се, че се изисква аблатив.

Последва объркано шумолене на хартия.

— Не — каза Чарлс. Гласът му приличаше на този на сестра му, дрезгав и с лек южняшки акцент. — Вижте сега. Те не само са отплавали към Картаген, но са тръгнали в тази посока, за да го нападнат.

— Ти си се побъркал.

— Не, те са се побъркали. Погледнете следващото изречение. Трябва да използваме датив.

— Сигурен ли си?

Отново шумолене на хартия.

— Напълно. Epi to karchidona^[11].

— Не е така — каза Бъни. Звучеше като Търстън Хауъл от „Островът на Гилиган“^[12]. — Аблативът е ключът за бараката. Трудните винаги са в аблатив.

Малка пауза.

— Бъни — каза Чарлс, — ти си се объркал, аблатив има в латинския.

— Ама разбира се, че знам това — раздразнено му отвърна Бъни след кратко мълчание, изпълнено с двоумене, което доказваше точно обратното. — Но ти знаеш какво имам предвид. Аорист, аблатив са все едно и също, нали…

— Чарлс — добави Камила, — твоят датив не върши никаква работа.

— Напротив. Те са отплавали, за да нападнат града, нали така?

— Да, но гърците прекосяват морето, за да стигнат до Картаген.

— Именно затова поставям epi пред името на града.

— Но ти можеш да нападаш и пак да използваш epi, въпреки това трябва да използваме акузатив, защото основните правила са такива.

Сегрегация. Собствена личност. Концепция за самия себе си. Вперих поглед в индекса, а мозъкът ми трескаво търсеше падежа, от който се нуждаеха. Гърците прекосяват морето, за да достигнат Картаген. До Картаген. Място и накъде. Място и откъде. Картаген.

Изведнъж нещо ми проблесна. Затворих книгата и я върнах на лавицата.

— Моля да ме извините — казах аз.

Стреснати, те веднага спряха да си говорят, обърнаха се и се втренчиха в мен.

— Извинете ме, че ви прекъсвам, но падежът, който търсите е локатив, не мислите ли?

Известно време никой не пророни и дума.

— Локатив? — попита Чарлс.

— Просто поставете zde към karchido — добавих аз. — Мисля, че е zde. Ако го използвате, не се налага да поставяте предлог, освен epi, след като са тръгнали на война. Той предполага „в посока към Картаген“, а с това си спестявате и падежа.

Чарлс погледна листата пред себе си, а после и мен.

— Локатив, а? — попита. — Така е доста неясно.

— Сигурен ли сте, че може да се използва за Картаген? — добави Камила.

— Вероятно не — не бях се замислил над това. — Знам, че може да се използва за Атина.

Чарлс се пресегна, придърпа речника към себе си и започна да се рови из него.

— Дявол го взел, какво ви пука — намеси се остро Бъни. — Ако не се налага да го спрягаме и ако не изисква предлог, тогава според мен върши работа.

Облегна се назад и погледна към мен:

— Бих желал да стисна ръката ти, непознати друже.

Предложих му я, той я сграбчи и я разтърси здраво, като междувременно едва не катурна с лакътя си едно от шишенцата с мастило.

— Драго ми е да се запознаем, мда — добави той, докато с другата си ръка се пресегна и отмахна косата от очите си.

Смутих се, когато станах център на вниманието им. Сякаш изведнъж образите от любима картина, вечно погълнати от собствените си занимания, бяха вперили поглед извън платното и ми бяха проговорили. Само ден преди това Франсис, обгърнат в облак от черен кашмир и цигарен дим, бе преминал край мен по един от коридорите. За един кратък миг, когато рамото му ме докосна, се превърна в същество от плът и кръв. В следващия отново бе станал видение — плод на въображението ми — което, нехаещо за моето присъствие, се носеше по коридора, потвърждавайки твърдението, че привиденията не са заинтересовани от съществуването на живите.

Чарлс, който все още се ровеше из речника, се изправи и ми подаде ръка:

— Аз съм Чарлс Маколи.

— Ричард Папен.

— Аха, значи ти си онзи — изведнъж каза Камила.

— Моля?

— Ти си онзи, който е идвал да се записва за часовете по старогръцки.

— Това е сестра ми — добави Чарлс, — а това… Бън, каза ли му как се казваш вече?

— Не, не съм убеден. Вие ме направихте щастлив, господине. Имаме още десет изречения, подобни на това, и само пет минути, за да ги довършим. Казвам се Едмънд Коркоран — каза Бъни, като отново сграбчи ръката ми.

— От колко време учиш старогръцки? — попита Камила.

— Две години.

— Бива те.

— Жалко, че не си в нашата група — добави Бъни.

Напрегнато мълчание.

— Ами… — допълни Чарлс с известно неудобство. — Джулиан е доста особен, когато се стигне до това.

— Защо не отидеш отново при него? — предложи Бъни. — Занеси му цветя, кажи му, че обичаш Платон и си го опитомил.

Последва ново мълчание, този път по-неодобрително от предишното. Камила се усмихна, не точно на мен — сладка, безлична усмивка, сякаш бях келнер или продавач в магазин. Зад нея Чарлс, все още изправен, също се усмихна и учтиво повдигна вежди — жест, който можеше да бъде признак за нервност, но можеше и да означава какво ли още не, аз пък го изтълкувах като въпрос „Това ли е всичко?“.

Измърморих нещо и започнах да се отдалечавам от тях, когато Бъни, който гледаше в противоположната посока, протегна ръка и ме хвана за китката:

— Момент.

Стреснат, вдигнах глава. Хенри току-що влизаше — тъмен костюм, чадър и всичко останало.

Доближи се до масата и се престори, че не ме вижда.

— Здравейте. Свършихте ли? — попита ги той.

Бъни кимна с глава към мен.

— Хенри, ето един човек, с когото трябва да се запознаеш.

Хенри ме погледна. Изразът на лицето му не се промени. Затвори и отвори очите си, сякаш му се струваше невероятно, че някой като мен може да се е изпречил пред погледа му.

— Точно така — каза Бъни. — Името му е Ричард… Как ти беше фамилията?

— Папен.

— Да, да. Ричард Папен. Учи старогръцки.

Хенри вдигна глава, за да ме огледа:

— Със сигурност не и тук — каза той.

— Не — изрекох и срещнах погледа му, но изражението му беше толкова оскърбително, че бях принуден да извърна очи.

— Хенри, би ли погледнал това — бързо прибави Чарлс и отново започна да се рови из листата. — Щяхме да използваме датив или акузатив, но той предложи локатив.

Хенри се наведе над рамото му и погледна листа:

— Мда, стар локатив. Много в стила на Омир. Разбира се, граматически е правилно, но излиза леко извън контекста.

Повдигна глава, за да ме разгледа по-добре. Светлината беше под такъв ъгъл, че се отразяваше в стъклата на малките му очила и не можех да видя очите му.

— Много интересно. Значи сте познавач на Омир?

Можех да отговоря утвърдително, но имах усещането, че ще изпита задоволство да ме хване, ако направя някоя грешка, и че ще му бъде много лесно да го направи.

— Харесвам Омир — отвърнах тихо.

Той ме погледна със смразяващо презрение.

— Обичам Омир. Но разбира се тук изучаваме далеч по-нови автори — Платон, авторите на трагедии и т.н.

Опитвах се да измисля нещо в отговор, когато той се огледа незаинтересовано наоколо.

— Трябва да тръгваме.

Чарлс събра листата си и отново се изправи, Камила беше зад него, този път и тя ми подаде ръка. Така, както стояха един до друг, приликата между тях беше поразителна, но тя сякаш не се дължеше толкова на кръвта, която течеше във вените им, колкото на техните движения и стойката им. Жестът започваше от единия и преминаваше в другия като ехо, така че примигването на окото на единия, мигове по-късно отекваше в лекото помръдване на клепача у другия. Очите им, сиви, проницателни и спокойни, имаха един и същи сив цвят. Нея намирах за много красива, с вълнуваща, средновековна красота, която би могла да остане недоловима за случайния наблюдател.

Бъни избута стола си назад и ме потупа по гърба.

— И тъй, господине — каза той, — някой ден трябва да се видим и да си побъбрим за Гърция, нали?

— Довиждане — каза Хенри и ми кимна.

— Довиждане — отвърнах аз. Отдалечиха се, а аз стоях там и гледах след тях как напускат библиотеката един до друг, строени в широка фаланга.

* * *

Когато няколко минути по-късно се отбих в кабинета на доктор Роланд, за да оставя ксерокопията, го попитах дали би могъл да ми даде някакъв аванс.

Той се облегна назад в стола и впери воднистите си, зачервени очи в мен:

— Знаете ли, през последните десет години възприех обичая да не правя това. Позволете да ви обясня решението си.

— Известно ми е, господине — отговорих прибързано, защото „лекциите“ на доктор Роланд върху неговите „обичаи“ понякога отнемаха половин час, че и повече. — Разбирам съображенията ви, но този път е спешно.

Той отново се наклони напред и прочисти гърлото си:

— И какъв ще да е този спешен случай?

Ръцете му, възлести от вените и синкавобели около кокалчетата, бяха събрани на бюрото пред него. Загледах се в тях. Ужасно се нуждаех от десет или двадесет долара, но бях дошъл при него, без предварително да съм измислил какво ще му кажа.

— Как да ви кажа… Възникна нещо.

Той внушително сбърчи вежди. Твърдяха, че леко сенилното поведение на доктор Роланд е само поза. На мен пък ми изглеждаше доста истинско. Но понякога, когато човек не беше нащрек, той проявяваше неочаквани проблясъци на проницателност, която макар и често да нямаше нищо общо с темата на разговора, доказваше, че мисловните процеси все още чегъртаха някъде затлачените дълбини на съзнанието му.

Изведнъж ме споходи вдъхновение:

— Имам проблем с колата. Трябва да я закарам на ремонт — само дето нямах кола.

Не очаквах от него да ме разпитва повече, но напротив, той видимо се оживи.

— Какъв е проблемът?

— Нещо със скоростната кутия.

— С въздушно охлаждане ли е? Или с двойно?

— С въздушно охлаждане — отвърнах му, пристъпвайки от крак на крак. Не ми харесваше посоката, в която бе поел разговорът. Не разбирах нищо от коли, намирах за непосилна дори смяната на гума.

— Сигурно имаш някоя от онези малки коли с веобразни, шестцилиндрови двигатели.

— Точно така.

— Явно всички хлапета си умират за тях. Не бих позволил на детето си да кара нещо друго освен осем цилиндрова.

Нямах ни най-малка представа как да му отговоря.

Издърпа чекмеджето на бюрото си, започна да вади разни неща, да ги поднася близо до очите си и да ги връща обратно.

— Опитът ми показва, че когато се развали скоростната кутия, колата не става за нищо. Особено когато е шест цилиндрова. По-добре да я закараш на гробището за автомобили. Колкото до мен самия, аз притежавам двуместен десетгодишен олдсмобил. Карам го редовно на преглед, филтърът се сменя на всеки деветстотин километра, а маслото — на всеки пет хиляди. Трябва да внимаваш с автомонтьорските работилници в града — добави той остро.

— Моля?

Най-накрая откри чековата си книжка.

— Може би трябваше да те пратя до касата, но мисля, че става и така — с тези думи отвори чековата си книжка и бавно започна да пише в нея. — Когато в някои от тези гаражи в града разберат, че си от колежа, завишават цените двойно. „Ридиймд Рипеър“ са най-добрите. Много са набожни и вярват в прераждането, но ако не ги наглеждаш, ще ти смъкнат две кожи от гърба.

Откъсна чека и ми го подаде. Погледнах го и сърцето ми замря. Не бърках — попълнен и подписан чек за двеста долара.

— Не им позволявай да ти вземат повече пари, отколкото е необходимо.

— Няма, господине — отвърнах му аз, с едва прикрито ликуване. Какво ли щях да правя с всичките тези пари? Може би щеше дори да забрави, че ми ги е дал.

Доктор Роланд свали надолу очилата си и ме погледна над рамките.

— Гаражът се казва „Ридиймд Рипеър“. На магистрала номер 6 са, а знакът им е във формата на кръст.

— Благодаря ви.

Реех се във висините, докато вървях по коридора с двестате долара в джоба си. Първото нещо, което направих, когато слязох долу, бе да повикам от монетния телефон такси, което да ме отведе в Хампдън. Ако има нещо, в което съм добър, то е да разчитам на себе си. При мен това е дарба.

Какви ги свърших в Хампдън? Честно казано, бях твърде слисан от неочаквания и благоприятен развой, за да свърша кой знае какво. Беше прекрасен ден. До гуша ми бе дошло да бъда беден и без много да му мисля, влязох в един магазин за мъжко облекло на площада и си купих няколко ризи. След това отидох до благотворителния магазин на Армията на спасението и се разрових из кошовете с дрехи. Избрах едно палто от ръчно тъкан туид и кафяви обувки тип „Дерби“^[13], които ми ставаха, няколко копчета за ръкавели и смешна стара вратовръзка с десен на ловци, които преследват сърни. Оставаха ми все още около стотина долара. Дали да не се отбия в книжарницата? Да отида на кино? Да си купя бутилка скоч? Накрая бях толкова обсебен от предоставилите ми се възможности, че се влачех по озарения от есенното слънце тротоар, мърморейки и усмихвайки се на хората около мен, подобно на селско момче, заобиколено от орляк проститутки. Профучах през хората към уличния телефон, за да си повикам такси, което да ме отведе обратно в колежа.

След като се озовах в стаята, разстлах дрехите на леглото си. Копчетата за ръкавели бяха доста поизносени и с нечии инициали, но блестяха като златни, блещукаха на сънливото есенно слънце, което се лееше през прозореца и се процеждаше на малки жълти локвички по дъбовия под — чувствени, наситени, опияняващи.

Имах усещането, че вече съм преживял веднъж тази сцена, когато следващия следобед Джулиан отвори вратата по абсолютно същия начин, по който го беше направил и първия път — открехвайки я едва-едва и поглеждайки строго през процепа, сякаш вътре в кабинета му имаше нещо чудотворно, което трябва да бъде опазено, нещо, което той не искаше никой друг да види. Това беше усещане, което през следващите месеци щях да опозная много добре. Дори и сега, години по-късно и на километри разстояние, в сънищата си отново се виждам пред тази бяла врата, очаквайки го да се появи подобно на пазителя от приказките: без възраст, винаги нащрек и потаен като дете.

Когато видя, че това съм аз, той отвори вратата малко повече, отколкото предишния път.

— Господин Пипин, ако не се лъжа? — попита той.

Не си направих труда да го поправя:

— Боя се, че да.

Погледна ме за миг:

— Имате прекрасно име. Френски крале са го носили^[14].

— Зает ли сте сега?

— Никога не съм достатъчно зает за наследник на френския трон, ако наистина сте такъв? — отговори той любезно.

— Боя се, че не съм.

Той се засмя, цитира една старогръцка епиграма за честността като опасна добродетел и за моя голяма изненада отвори вратата и ме въведе в стаята.

Тя беше хубава и не приличаше на кабинет, а бе и по-голяма, отколкото изглеждаше отвън — просторна и бяла, с висок таван. Вятърът поклащаше колосаните завеси. В ъгъла, близо до една ниска поставка за книги, имаше голяма кръгла маса, отрупана с чайници и книги на старогръцки. Навсякъде имаше цветя — рози, карамфили и анемони, които покриваха бюрото му, масата и первазите на прозорците. Розите имаха особено силен аромат. Той се носеше, наситен и тежък, из въздуха, като се смесваше с миризмата на бергамот^[15] и китайски черен чай, както и с лекия мастилен привкус на камфор. Почувствах се опиянен, докато вдишвах дълбоко. Накъдето и да погледнех, имаше по нещо красиво — килими от Ориента, порцелан, малки, сякаш излезли изпод ръката на ювелири, картини — блясък на разложен цвят, който ме връхлетя, все едно бях пристъпил прага на някоя от онези малки византийски черкви — тъй скромни отвън, а отвътре изпълнени с най-наситените цветове на своите варакосани, натрошени яйчени черупки и парченца мозайка.

Седна в едно кресло край прозореца и ми посочи друго, за да седна и аз.

— Предполагам, че сте тук заради часовете по старогръцки език.

— Да.

Очите му бяха любезни, открити и повече сиви, отколкото сини.

— Семестърът е доста напреднал — допълни той.

— Бих желал отново да го изучавам. Жалко е да го изоставя след две години изучаване.

Той сключи дяволито гъстите си вежди и погледна за миг скръстените си ръце:

— Казаха ми, че сте от Калифорния.

— Да, оттам съм — отвърнах му доста озадачен. Кой ли му беше казал това?

— Не познавам много хора от Западното крайбрежие. Не съм убеден, че там ще ми хареса — направи пауза, леко замислен и смътно обезпокоен. — С какво се занимавате в Калифорния?

Разказах му захаросаната си история. Портокаловите горички, неуспелите филмови звезди, осветените от лампи коктейли край плувните басейни, цигарите и отегчението. Той ме слушаше с очи вперени в мен, видимо омагьосан от тези лъжливи спомени. Усилията ми никога не бяха срещали такова внимание и толкова открита загриженост. Изглеждаше тъй запленен, че бях изкушен да поразкрася може би малко повече отколкото изискваше благоразумието.

— Колко вълнуващо — каза топло, когато най-накрая, изпаднал почти в еуфория, се изчерпах. — Колко романтично.

— Ами ние доста сме посвикнали с всичко това там — опитах се да му отговоря, без да шавам много-много, пламнал от бравурния си успех.

— И какво точно търси в изучаването на класиците човек с такъв романтичен темперамент като вас? — попита той, сякаш щастлив от възможността да улови толкова рядка птица като мен и нетърпелив да разбере какво мисля, докато все още бях впримчен в капана на кабинета му.

— Ако под романтичен разбирате самотен и склонен към самонаблюдение, тогава смятам, че романтиците често са най-добрите познавачи на класицизма.

— Великите романтици често са провалили се изследователи на класицизма — засмя се той. — Но това е извън темата на нашия разговор, нали? Какво мислите за Хампдън? Щастлив ли сте тук?

Дадох обяснение, не толкова кратко, колкото можеше да бъде, на това защо намирах колежа задоволителен за целите си.

— Младите често намират провинцията за отегчителна — каза Джулиан. — Което не означава, че тя не е добра за тях. Доста ли сте пътували? Кажете ми какво ви привлече в това място. Мисля си, че човек на вашата възраст би бил изгубен извън града, но вероятно сте уморен от градския живот, така ли е?

Той ловко прескачаше от тема на тема, тъй умело и приятно, че неусетно свалих гарда, и в този разговор, който сякаш продължи само няколко минути, а всъщност бе далеч по-дълъг, Джулиан успя да извлече цялата информация, от която се нуждаеше. Нищо не ме наведе на мисълта, че задълбоченият му интерес се дължеше на нещо друго, освен на неимоверното удоволствие от присъствието ми, и въпреки че установих с какво облекчение разговарям на учудващо различни теми, някои доста лични и доста по-откровено, отколкото бе обичайно за мен, бях убеден, че действам по своя собствена воля. Ще ми се да можех да си спомня повече от казаното през онзи ден. Всъщност помня много от казаното от мен, но огромна част от него бе твърде глупаво, за да го извиквам в паметта си с удоволствие. Единствената тема, по която имахме различия, освен в случая, когато недоумяващо повдигна вежди при споменаването на Пикасо, което, след като го опознах, осъзнах, че е приел почти като лична обида, бе психологията, която заемаше голяма част от съзнанието ми, предвид работата ми за доктор Роланд и всичко останало.

— Наистина ли смятате — попита загрижено, — че психологията може да бъде наречена наука?

— Разбира се. Че какво друго може да е?

— Дори Платон е знаел, че произходът, условията и т.н., упражняват неизменно влияние върху индивида. Струва ми се, че думата психология е просто още едно наименование на онова, което древните наричат орис.

— Психология е ужасна дума.

— Наистина ужасна, нали? — каза той енергично, но с изражение, което показваше, че намира дори употребата й от моя страна за проява на лош вкус.

Вероятно по определен начин тя е полезно понятие, когато става дума за определен вид съзнание. Хората, които живеят край мен в провинцията, са толкова очарователни, защото животът им е дотолкова силно свързан със съдбата, че той е наистина предопределен. Но — засмя се той — боя се, че учениците ми никога не могат да ми бъдат толкова интересни, защото винаги зная какво точно ще направят.

Бях очарован от начина му на изразяване и въпреки усещането, че той е твърде съвременен и склонен към отклонения (един от основните белези на съвременния ум е страстта му да прескача от тема на тема), сега съм убеден, че по заобиколни пътища Джулиан ме водеше все към едни и същи места, отново и отново. Защото ако съвременният ум е капризен и непоследователен, класическият ум е точен, непоколебим и неумолим. Този тип способност на ума не се среща често в наши дни. И въпреки че съм в състояние да прескачам от тема на тема с най-добрите майстори на разговора, дълбоко вътре в себе си съм склонен да се вкопчвам в една тема.

Поговорихме още малко и съвсем скоро между нас настъпи тишина. Миг по-късно Джулиан учтиво каза:

— Стига да желаете, ще съм щастлив да ви зачисля сред учениците си, господин Папен.

Вперил поглед през прозореца и почти забравил за причината, заради която бях там, се обърнах към него със зяпнали уста и не можах да изрека и дума.

— Но преди да приемете, има няколко условия, с които трябва да се съгласите.

— Какви са те? — застанах изведнъж нащрек аз.

— Бихте ли отишли при отговорника за студентските дела в колежа утре, за да подадете молба за смяна на научния ръководител?

Той се пресегна към една чаша на бюрото си, за моя изненада тя бе пълна с писалки „Монблан“, поне половин дузина. Написа бързо една бележка и ми я подаде.

— Не я губете, защото отговорникът никога не прикрепя към мен възпитаници, ако не пожелая това — бележката бе написана с мъжествен почерк с гръцки „е“-та, в стила на деветнадесети век. Мастилото все още не беше попило.

— Но аз имам научен ръководител — отвърнах.

— За мен е задължително да не приемам студент, ако не съм и негов научен ръководител. Останалите членове на катедрата по литература не одобряват начина ми на преподаване и ще имате проблеми, ако някой друг има право да налага вето над решенията ми. Също така ще ви трябват и няколко формуляра за отписване и записване на нови предмети. Мисля, че трябва да напуснете всички предмети, които понастоящем изучавате, като изключим френския, от вас зависи дали искате да продължите с него. Липсват ви познания по съвременните езици.

— Не мога да се откажа от всичките си предмети — отвърнах му втрещено.

— Защо да не можете?

— Записването приключи.

— Това няма никакво значение — спокойно отвърна той. — Часовете, които искам да запишете, ще водя аз. Най-вероятно ще имате три или четири предмета на семестър с мен до края на пребиваването ви тук.

Погледнах го. Нищо чудно, че имаше само петима студенти.

— Как да направя това?

Той се засмя:

— Боя се, че не сте били достатъчно дълго в Хампдън. На администрацията това не й харесва, но не могат да ми се противопоставят. От време на време се опитват да предизвикат неуредици с молби за разпределяне, но никога не са успели да създадат истински проблеми. Тук изучаваме изкуство, история, философия, всякакви неща. Ако решите, че ви липсват познания в дадена област, мога да реша да я изучаваме или да ви препоръчам на друг преподавател. И тъй като френският не ми е първи език, съветвам ви да продължите изучаването му с господин Лафорг. Латински език ще започнем с вас през следващата година. Той е труден език, но познанията ви по старогръцки ще ви улеснят. Латинският е един от езиците, които носят най-голямо удовлетворение. Ще видите, че изучаването му е истинско удоволствие.

Слушах го, леко обиден от тона му. Да направя онова, което искаше от мен, беше равносилно на пълното ми прехвърляне от колежа Хампдън в неговата собствена малка старогръцка академия с петима на брой студенти, шестима с мен самия.

— Всичките ми часове ли ще бъдат с вас? — попитах.

— Не съвсем всички — сериозно отговори той и после се засмя, когато видя изражението на лицето ми. — Смятам, че голямото разнообразие на преподаватели е пагубно и объркващо за младия ум, така както вярвам, че е по-добре да познаваш едно литературно произведение в неговите дълбини, отколкото стотици — повърхностно. Вярно е, че съвременният свят не е съгласен с мен, но въпреки всичко Платон, както и Александър са имали само един учител.

Кимнах бавно, докато същевременно се опитвах да измисля тактичен начин, за да се измъкна от това положение, когато очите ми засякоха неговите и изведнъж си помислих: „Защо пък не?“ Бях леко замаян от силата на излъчването му, но и крайностите в предложението му също ми се сториха привлекателни. Студентите му, ако те бяха някакъв знак за неговото преподаване, бяха достатъчно импозантни и независимо от различията помежду им, всички излъчваха определена студенина, имаха жесток и рафиниран чар, който най-малко можеше да бъде наречен модерен — но имаше странното, студено излъчване на стария свят. Те бяха великолепни създания, такива очи, такива ръце, такова изражение — sic oculos, sic ille manus, sic ora ferebat^[16]. Завиждах им, но ги намирах за привлекателни, нещо повече, колкото и да не бе естествено, това им странно качество показваше всички признаци на съзнателна култивираност. (Скоро щях да открия същото и у Джулиан, въпреки че той създаваше точно обратното впечатление — за свежест и откритост — но не става дума за спонтанност, а за едно висше изкуство, което го караше да изглежда неподправен.) Заучено или не, исках да бъда като тях. Мисълта, че тези качества са придобити, и че вероятно това е начинът да ги изградя у себе си, беше опияняваща.

Това нямаше нищо общо с Платон и бензиностанцията на баща ми.

— И всичките ми часове с вас ще бъдат на старогръцки?

— Разбира се, че не — засмя се той. — Ще изучаваме Данте, Вергилий, най-различни неща. Но не ви съветвам, след като излезете оттук, да отидете и да си купите екземпляр от „Сбогом, Колумбе“^[17] (книга, станала прословута с това, че се изисква в часовете по английска литература на първокурсниците), ако простите проявата ми на лошо възпитание.

Жорж Лафорг бе обезпокоен, когато му казах какво възнамерявам да направя:

— Това е сериозна работа. Предполагам съзнавате колко силно ограничени ще бъдат контактите ви с останалата част от катедрата и колежа.

— Той е добър преподавател — отвърнах му аз.

— Никой не е чак толкова добър. Ако по някаква случайност имате недоразумения с него или сте третиран по неподобаващ начин, никой от катедрата няма да бъде в състояние да направи нещо за вас. Моля да ме извините, но не виждам смисъл в това да платите такса от тридесет хиляди долара, само за да ви обучава един преподавател.

Помислих си, че този въпрос трябва да бъде отнесен към фонда за дарения към колежа Хампдън, но не му отговорих.

Той се отпусна назад в стола си.

— Простете ми, но смятах, че елитарните ценности на подобен човек ще ви се сторят отблъскващи. Честно казано, това е първият случай, за който чувам, когато той е приел ученик, който получава толкова значителна финансова помощ. Колежът Хампдън не почива на подобни принципи, тъй като е демократична институция.

— Е, не може да е чак такъв елитарист, след като ме прие сред учениците си — отвърнах аз.

Лафорг не схвана вложения сарказъм.

— Ще ми се да приема, че не е известѐн за финансовата помощ, която получавате — отговори той сериозно.

— Ако не е известѐн, аз пък нямам намерение да го уведомявам.

Часовете на Джулиан се провеждаха в кабинета му. Така или иначе учениците бяха малко на брой, а и нито една учебна стая не можеше да му съперничи по уединеност и удобство. Той бе възприел теорията, че учениците възприемат по-лесно в приятна, неучебна атмосфера, а подобието на парник, което представляваше стаята му, с всички тези цветя в разгара на зимата, олицетворяваше виждането му за това, какво трябва да представлява една учебна стая — платонически микрокосмос.

(— Работа? — каза ми озадачено веднъж, когато използвах тази дума по отношение на класните ни занимания. — Наистина ли смятате, че онова, с което се занимаваме, може да бъде наречено „работа“?

— По какъв друг начин бих могъл да го нарека?

— Аз бих го определил като един от най-великолепните видове игри.)

По пътя за първия си учебен час с Джулиан видях Франсис Абърнати, крачещ горделиво като кос през ливадата, пешовете на черното му палто се развяваха след него като криле на гарван. Вниманието му изцяло бе погълнато от цигарата, която пушеше, но мисълта, че може да ме види, ме изпълни с необяснимо безпокойство. Така че бързо се скрих в рамката на една врата и го изчаках да отмине.

Бях шокиран да го видя седнал на перваза на прозореца, когато се озовах на площадката преди стълбите, водещи към Лицея. Хвърлих му един поглед и също тъй бързо отместих очите си от него и тъкмо щях да го отмина, когато той проговори:

— Почакай — разнесе се гласът му с онова студено, бостънско, почти британско произношение.

Обърнах се.

— Ти новият neanias ли си? — попита подигравателно.

Новият млад мъж. Отговорих му утвърдително.

— Cubitum eamus?^[18]

— Моля?

— Забравѝ.

Прехвърли цигарата в лявата си ръка и ми подаде дясната си. Тя бе кокалеста и с нежна като на момиче кожа.

Не си и направи труда да се представи. Казах му името си след кратко и неудобно мълчание.

Дръпна за последно от цигарата и я изхвърли през отворения прозорец.

— Знам кой си — каза ми той.

Хенри и Бъни бяха вече в кабинета. Хенри четеше книга, а Бъни се беше навел през масата и му говореше на висок тон нещо сериозно.

— … пълна безвкусица, ето какво е то, стари друже. Разочарова ме. Очаквах от теб повече savoir faire^[19], ако не възразяваш, че така поставям нещата…

— Добро утро — каза Франсис, който ме следваше и затвори вратата.

Хенри вдигна глава, кимна, а после отново я заби в книгата си.

— Здрасти — каза Бъни, което бе последвано от едно, — здравей и на теб. Познай само — обърна се към Франсис отново. — Хенри си е купил монблан.

— Наистина ли? — каза Франсис.

Бъни кимна към чашата върху бюрото на Джулиан, в която имаше тънки черни писалки.

— Казах му да внимава или Джулиан ще си помисли, че я е откраднал.

— Той беше с мен, когато я купих — каза Хенри, без да вдига поглед от книгата си.

— Като стана дума, колко струват тези неща? — запита Бъни.

Не последва отговор.

— Хайде де. Колко? Триста бройката? — той се бе отпуснал с цялата си тежест на масата. — Помня, че казваше колко са грозни. Казваше, че никога няма да пишеш с нищо друго през живота си освен с истинска химикалка.

Тишина.

— Ще ми дадеш да му хвърля още един поглед, нали? — каза Бъни.

Хенри остави книгата, посегна към джоба на сакото си, извади писалката и я постави на масата.

— Ето.

Бъни я взе и започна да я върти из ръцете си.

— Прилича на дебелите моливи, които използвах в първи клас — каза той. — Джулиан ли те убеди да я вземеш?

— Исках писалка.

— Това не е причината, поради която си взел тази.

— Писна ми да дрънкаме за това.

— Намирам я за признак на лош вкус.

— Ти — отвърна Хенри остро, — не си човекът, който ще говори за вкус.

Последва дълго мълчание, през което Бъни се облегна назад в стола си.

— И тъй, какъв тип писалки използваме всички ние тук? — оживено попита Бъни. — Франсоа, ти, както и аз, използваме перодръжки и мастилници, нали?

— Повече или по-малко.

Бъни ме посочи, сякаш беше домакинът в някакво ток-шоу.

— А ти, как ти беше името, Робърт? Какъв тип писалки сте използвали в Калифорния?

— Използвахме химикалки — отвърнах аз.

Бъни кимна дълбокомислено.

— Един честен мъж, господа. Простички желания. Играе с открити карти. Това ми харесва.

Вратата се отвори и близнаците влязоха.

— Какво си се развикал, Бъни? — попита през смях Чарлс, докато с ритник затваряше вратата зад себе си. — Гласът ти се носи из целия коридор.

Бъни отново заразказва историята за монблана. От неудобство се заврях в ъгъла и започнах да разглеждам книгите на етажерката.

— Колко време си изучавал класиците? — попита нечий глас изпод лакътя ми. Беше Хенри, който се бе извъртял в стола си, за да ме наблюдава.

— Две години — отговорих.

— Какво си чел на старогръцки?

— Новия завет.

— Разбира се, че си чел Koine^[20], — каза той раздразнено. — Какво друго? Навярно Омир. Както и поетите.

Знаех, че последните са силата на Хенри, така че не посмях да излъжа.

— Съвсем малко.

— А Платон?

— Да.

— Целия Платон?

— Някои неща от него.

— Но всичко, което си чел, е било в превод.

Поколебах се малко повече, отколкото трябваше. Той ме погледна невярващо:

— Не може да бъде.

Натъпках ръцете си дълбоко в джобовете на новото си палто.

— Повечето от тях — отвърнах му аз, което далеч не отговаряше на истината.

— Повечето от какво? Предполагам, имаш предвид диалозите? А късни произведения? Плотин^[21]?

— Да — излъгах го. До този ден не бях прочел и думичка от Плотин.

— Какво?

В този момент мозъкът ми блокира и не можах да се сетя за нито едно от нещата, които със сигурност знаех, че са написани от Плотин. Може би „Еклогите“^[22]? По дяволите, не, те бяха от Вергилий.

— Всъщност Плотин не ме интересува чак толкова много.

— Така ли? И защо?

С всичките тези въпроси се почувствах на разпит. Изпълнен с копнеж, се сетих за предишните си часове, онези, които изоставих, заради тези — „Въведение в драмата“ при веселия господин Ланен, който ни караше да лягаме на пода, и докато правехме отпускащи упражнения, се разхождаше около нас и ни повтаряше неща като: „А сега си представете, че тялото ви се изпълва с хладка, оранжева течност“.

Не успях да отговоря на въпроса за Плотин достатъчно бързо според изискванията на Хенри. Той избъбра нещо на латински.

— Моля?

— Няма значение — погледна ме хладно и се наведе над книгата си.

Обърнах се към лавицата с книгите, за да скрия смайването си.

— Сега доволен ли си? — дочух да казва Бъни. — Предполагам, добре си го повъртял на шиш, а?

За мое най-голямо облекчение Чарлс дойде, за да ме поздрави. Той бе дружелюбен и доста спокоен, но едва си бяхме разменили поздрави, когато вратата се отвори и се възцари тишина, влезе Джулиан и тихо я затвори след себе си.

— Добро утро. Запознали сте се с новия ни студент?

— Да — отвърна Франсис с нещо, което приех за отегчение в гласа, докато придържаше стола на Камила, а след това се настани в своя.

— Прекрасно. Чарлс, би ли сложил вода за чая?

Чарлс изчезна в някаква малка прилежаща стая, не по-голяма от вграден гардероб. Оттам дочух звука на течаща вода. (Така и не узнах какво има в тази стая и как Джулиан, при определени поводи, чудотворно успяваше да извади оттам предястия, супи, основно ястие и десерт.) После Чарлс излезе, затвори вратата зад себе си и седна.

— И тъй — каза Джулиан, като огледа всички, насядали около масата. — Надявам се, че сме готови да напуснем реалния свят и да навлезем в света на възвишеното?

Той бе изключителен оратор, вълшебен разказвач и ми се ще да можех да ви дам по-добра представа за онова, което казваше. Но не е по силите на един посредствен интелект да предаде словата на висшия, особено след толкова години, без огромна част от думите да се изгубят при предаването. Разговорът през онзи ден бе за загубата на Аз-а, за четирите лудости на Платон и за всякакви останали лудости. Той започна с онова, което наричаше тежестта на Аз-а, и защо хората искат преди всичко да изгубят Аз-а си.

— Защо този инатлив, малък глас в главите ни измъчва толкова силно? — каза Джулиан, като оглеждаше насядалите около масата. — Възможно ли е това да се дължи на факта, че непрестанно ни напомня, че сме живи, за нашата тленност, за душата на всеки един от нас, която твърде много се боим да предадем, но въпреки всичко и най-много от всичко ни кара да се чувстваме нещастни? Ала също тъй — нали болката е именно онази, която най-често ни напомня за Аз-а? Ужасно е, когато като дете разбереш, че си нещо съвсем отделно от всичко останало на света, че никой друг и нищо друго не изпитва болка от изгорения език или ожулените колене, че нашите болки и страдания са си само наши. Става още по-ужасно, когато пораснем и разберем, че няма същество, независимо от силата на любовта ни към него, което някога истински да ни разбере. Нашият собствен Аз ни прави най-нещастни и това е причината, поради която толкова силно желаем да се отървем от него, не мислите ли? Спомнете си ериниите^[23].

— Фуриите — каза Бъни с блеснали очи, изгубени под кичурите коса.

— Точно така. И как са докарвали хората до лудост? Те буквално увеличавали звука на вътрешния монолог, подсилвали качествата, които вече били прекалено развити, карали хората да бъдат толкова много самите себе си, че повече не можели да търпят това. И как бихме могли да се отървем от този влудяващ Аз, напълно да се лишим от него? Любов? Може би; но старият Цефал чул Софокъл да казва, че дори и най-низшите измежду хората знаят какъв жесток и ужасен господар е любовта. Човекът губи себе си в името на другия, но правейки това, се заробва и бива нещастен под игото на най-капризното от всички божества. Война? Можеш да загубиш себе си в радостта от битката, отдаден на борбата за прекрасна кауза, но в наши дни няма толкова много славни каузи, за които да се бориш — засмя се той. — Въпреки че, смея да отбележа, след толкова четене на Ксенофонт и Тукидид, няма много младежи, които да познават толкова добре бойните тактики като вас. Убеден съм, че само да бяхте пожелали, можехте да се отправите в боен строй към Хампдън и сам-сами да го превземете.

— Можем да го направим този следобед, с шестима души — изсмя се Хенри.

— Как? — попитахме всички в един глас.

— Един, който да прекъсне телефонните връзки и електрозахранването, един на моста при Батънкил и един на главния път, на север. Останалите ще нападнат от юг и запад. Не сме много, но ако се разпръснем, можем да покрием всички точки за достъп — при тези думи той протегна ръката си с широко разперени пръсти — и да напреднем към центъра от всички посоки — пръстите му се свиха в юмрук. — Разбира се, ще разполагаме и с преимуществото на изненадата — завърши Хенри и аз изпитах неочаквана тръпка от студенината в гласа му.

— Колко години са изминали от намесата на боговете във войните на човеците? — засмя се Джулиан. — Очаквам Аполон, Атина и Нике да слязат и да се бият на ваша страна, „желани или не“, както делфийският оракул предрекъл на спартанците. Само си представете какви герои бихте били.

— Полубогове — прибави Франсис през смях. — Ще седим на тронове насред градския площад.

— А местните търговци ще ви принасят в жертва дарове.

— Злато. Пауни и слонова кост.

— По-скоро чедър и обикновени солени бисквитки — допълни Бъни.

— Кръвопролитието е ужасно нещо — побърза да се намеси Джулиан, забележката за обикновените солени бисквитки не му бе харесала особено. — Но често най-кървавите откъси на Омир и Есхил са и най-красивите. Да вземем например великолепния монолог на Клитемнестра в „Агамемнон“, който аз толкова много харесвам. Камила, ти изигра Клитемнестра, когато поставихме „Орестия“, помниш ли нещо от него?

Светлината от прозореца се процеждаше право върху лицето й. Под толкова силна светлина повечето хора изглеждат отмити, но нейните чисти, изящни черти бяха дотолкова подчертани, че почти те заболяваше, когато я погледнеш, когато впериш поглед в бледните й, горящи очи, с техните тъмни мигли, в златистото петно на слепоочието й, което постепенно се смесваше с лъскавата й коса, с цвят, топъл като пчелен мед.

— Не много — отвърна тя.

Вперила поглед в някаква точка над главата ми, тя започна да рецитира строфите. Зяпнах я. Дали си имаше приятел — може би Франсис? И тя, и Франсис изглеждаха достатъчно близки, но той не беше от типа хора, които биха били особено заинтересовани от момичета. Тя бе заобиколена от всички тези умни момчета в тъмни костюми, а аз с моите ръце, които не знаех къде да дяна, и провинциалните си маниери нямах кой знае какъв шанс.

На старогръцки гласът й бе рязък, нисък и прекрасен:

— Той падна, спря дъхът му, а от раната

запръска струя кръв, и тя лицето ми

покри с роса от черни капки кървави.

Зарадвах им се аз тъй, както семето

се радва, че кълни под влага Зевсова.^[24]

След като свърши да рецитира, настъпи кратка тишина. За моя изненада Хенри церемониално й намигна през масата.

— Какъв прекрасен откъс — усмихна се Джулиан. — Никога не може да ми омръзне. Но как се случва тъй, че едно толкова отблъскващо нещо като образа на кралицата, която пронизва съпруга си в банята, ни се струва толкова хубав?

— От стъпката е — отвърна му Франсис. — Ямбически тримакър^[25]. Най-грозните пасажи в Дантевия „Ад“, като например онзи за Пиеро да Медичина^[26] с отрязан нос и говорещ през един кървав отвор на трахеята^[27], са такива.

— Мога да се сетя за по-ужасяващи и от този — прибави Чарлс.

— Аз също. Но откъсът е великолепен и това се дължи на терцината^[28]. Чуйте музиката в него. Тримакърът в думите на Клитемнестра бие като камбана.

— Но ямбическият тримакър е нещо доста често срещано в старогръцката поезия, нали? — каза Джулиан. — Защо именно този откъс ни спира дъха? Защо не ни привлича някой по-спокоен или по-красив пасаж?

— Аристотел твърди в своята „Поетика“ — каза Хенри, — че неща като труповете, които те карат да изпитваш болка само като ги погледнеш, са по-привлекателни за съзерцание в някое произведение на изкуството.

— Смятам, че Аристотел има право. В края на краищата кои са откъсите, които най-трайно са се вдълбали в паметта ни, кои са онези, които харесваме най-много? Точно тези. Убийството на Агамемнон и гневът на Ахил. Дидона на погребалната клада. Камите на предателите и кръвта на Цезар, спомнете си как Светоний описва тялото му, понесено на носилката, а едната му ръка виси от нея.

— Смъртта е майка на красотата — каза Хенри.

— А какво е красотата?

— Ужасът.

— Добре формулирано — каза Джулиан. — Красотата рядко е мека или утешителна. Точно обратното. Истинската красота винаги е доста стряскаща.

Погледнах към Камила, с лице, обляно от слънчевата светлина и се сетих за онези строфи от „Илиада“, които обичам толкова много, описващи Атина Палада и ужасяващите й блеснали очи.

— А ако красотата е ужасът — каза Джулиан, — тогава какво е желанието? Мислим, че имаме много желания, докато всъщност имаме едно-единствено. Кое е то?

— Да живеем — отвърна Камила.

— Да живеем вечно — каза Бъни, забил брадичка в дланта си.

И чайникът засвири.

Подредиха чашите, Хенри ги напълни със сериозното изражение на мандарин и започнахме разговор за лудостите, причинявани от боговете: поетическа, пророческа и най-накрая — дионисиева.

— Последната е най-загадъчната — каза Джулиан. — Свикнали сме да мислим за религиозния екстаз като за нещо, срещано само в примитивните общества, въпреки че той е често явление и сред развитите народи. Знаете, че гърците не са били кой знае колко по-различни от нас. Били много сдържан народ, изключително възпитани и доста потиснати. Въпреки това често били помитани en masse^[29] от най-необуздани възторзи — танци, бесове, кръвопролития и видения — които, предполагам, за нас са чиста клинична и нелечима лудост. Някои от гърците обаче можели да потъват и изплуват от нея, когато си поискат. Не можем да определим историите за това като мит. Документирани са много добре, макар че дори и древните историци са били озадачени от тях. Някои твърдят, че всичко е резултат от пост и молитви, други — че се дължат на някаква отвара. Разбира се, груповата природа на истерията също има нещо общо. Но дори и така да е, трудно може да открием обяснение за крайностите на този феномен. Очевидно е, че пируващите се връщали към едно нерационално и предшестващо мисленето състояние, в което личността се подменя с нещо напълно различно, а под „различно“ разбирам нещо, което по всички белези е неморално. Нечовешко.

Замислих се за „Вакханки“^[30], пиеса, чието насилие и жестокост ме караха да се чувствам неспокоен, подобно на садизма на кръвожадното й божество. В сравнение с другите трагедии, където преобладават разпознаваемите принципи на справедливостта, независимо от нейната жестокост, тази бе тъмно, хаотично и необяснимо тържество на варварството над разума.

— Не ни се ще да го признаем — продължи Джулиан, — но идеята за загубата на контрол повече от всичко останало запленява хората, подчинени на реда, каквито сме самите ние. Всички истински цивилизовани народи — в това отношение древните са били не по-малко цивилизовани от нас — са постигнали тази култивираност чрез съзнателното потискане на отколешната, животинска същност. Дали наистина хората в тази стая са много по-различни от гърците или римляните? Обладани от мисълта за дълг, благочестие, вярност и жертвоготовност? Всички тези неща, които смразяват съвременното мислене?

Вгледах се в лицата на шестимата, насядали около масата. За съвременните разбирания и те бяха доста смразяващи. Сетих се, че всеки друг преподавател щеше да се е обадил в психиатрията само пет минути, след като е чул Хенри да говори за въоръжаването на учениците по старогръцки и отправянето им в бойна колона към Хампдън.

— За всеки разумен човек, особено за перфекционисти, каквито са били древните и каквито сме ние, истинско изкушение е да убие примитивната, емоционална и копнееща същност. Това обаче е грешка.

— Защо? — попита Франсис, накланяйки се леко напред.

Джулиан изви едната си вежда в знак на недоумение, дългият, придаващ мъдро излъчване нос даваше на профила му лек наклон напред, подобно на ликовете от етруските барелефи.

— Защото е опасно да се пренебрегва съществуването на ирационалното. Колкото по-рафиниран е човек, колкото по-образован и по-потиснат е, толкова по-голяма нужда има да впрегне примитивните импулси, които с такава мъка укротява. В противен случай тези мощни и древни сили ще се трупат и набират скорост, докато най-накрая отприщят яростта си. Пороят ще бъде много по-буен заради забавянето и нерядко ще придобие такава мощ, че напълно ще отнесе волята. Пример за това какво се случва, когато липсва такава предпазна клапа, са римляните. Императорите. Да вземем грозния, доведен син Тиберий, който се опитва да отговори на очакванията на своя пастрок Август. Замислете се за огромното и непоносимо напрежение, под което се е намирал, щом е трябвало да върви по стъпките на един спасител, на един бог. Народът го мразел. Колкото и да се опитвал, никога не бил достатъчно добър, никога не могъл да се отърве от омразната си същност и накрая бентът се скъсал. Собствените му перверзии го отнасят и той умира стар и луд, изгубен сред градините на удоволствията на Капри. Дори там не се чувствал щастлив, както бихте очаквали, бил нещастен. Преди смъртта си написал писмо до сената. „Нека всички богове и богини да ме споходят с цялата разрушителност, на която са способни, по-голяма от онази, която усещам, че ежедневно трови кръвта ми.“ Замислете се за онези, които са го последвали — Калигула и Нерон.

Замлъкна за миг:

— Геният на римляните, а вероятно и техният недостатък се заключава в тяхното маниакално пристрастие към реда. Виждаме го в архитектурата им, в литературата, в законите — това яростно отрицание на тъмнината, на безумието и хаоса — той се разсмя. — Лесно откриваме обяснение за това защо римляните, които по принцип са толерантни към чуждите религии, преследват толкова безмилостно християните. Нима идеята, че един обикновен престъпник е възкръснал от мъртвите, не е абсурдна? Колко отблъскващо е, че последователите му го почитат, като пият от кръвта му! Липсата на логика ги плашела и те направили всичко възможно, за да унищожат тази религия. Всъщност, мисля си, че причината за толкова крайните мерки, които предприемат, не се дължи само на страха, а на това, че са неудържимо привлечени от християнството. Често прагматиците са изненадващо суеверни. Въпреки цялото им здравомислие има ли народ, който да живее в по-голям страх от свръхестественото, от римския? Гърците били различни. Подобно на римляните неудържимо ги влечели редът и симетрията, но същевременно знаели колко е глупаво да отричат невидимия свят, старите богове. Чувства, тъмнина, варварство — погледна за миг към тавана, изражението му бе почти разтревожено. — Спомняте ли си за разговора ни преди малко, когато обсъждахме, че понякога най-кървавите и ужасяващи неща са най-красивите? Чисто древногръцка идея, при това много дълбока. Красотата е ужас. Треперим пред всичко, което наричаме красиво. А какво би било по-красиво и по-ужасяващо за души като нашите и като на древните гърци от пълната загуба на контрол? Само за миг да отхвърлим оковите на съществуването, да изтръгнем нещастието от смъртното си същество? Еврипид говори за менадите: с глави, отметнати назад и гърла, изпънати към звездите, „прилични повече на кошути, отколкото на човешки същества“. Да бъдем напълно свободни! Разбира се, че човек е способен да извади на бял свят тези разрушителни страсти по един по-вулгарен и по-несъвършен начин. Но колко по-прекрасно би било да ги отприщи в един-единствен изблик! Да пее, крещи и танцува босоног посред нощ в гората, лишен, подобно на животно, от мисълта за тленността си! Това са мощни мистерии. Рев на бикове. Извори от мед, бликащи от земята. Ако открием достатъчно сила в душата си, ще можем да разкъсаме воала и да погледнем право в лицето тази гола и ужасяваща красота. Ще се оставим на божествата да ни сдъвчат, погълнат, изтръгнат костите ни, а после да ни изплюят преродени.

Всички се бяхме навели напред и не помръдвахме. Бях зяпнал с отворена уста и усещах всяко вдишване на тялото си.

— За мен в това се крие ужасяващата притегателна сила на дионисиевия ритуал. Трудно ни е да си го представим. Този огън на чистото същество.

* * *

След края на часа бродех на долния етаж като в просъница, главата ми се въртеше, но ясно и болезнено осъзнавах, че съм жив и млад и край мен се е разстлал един прекрасен ден: небето бе дълбоко, дълбоко и болезнено синьо, а вятърът пилееше червените и жълтите листа като вихър от конфети.

Красотата е ужас. Треперим пред всичко, което наричаме красиво.

Същата нощ записах в дневника си: „Сега дърветата са шизофренични и започват да губят контрол, побеснели от шока на своите нови огнени премени. Някой, не беше ли Ван Гог, беше казал, че оранжевото е цветът на лудостта. Красотата е ужас. Искаме тя да ни погълне, да се скрием в огъня, който ни пречиства.“

Отидох до пощата (преситени студенти, работна атмосфера), бях все още необяснимо замаян и надрасках картичка до майка си: огнени кленове, планински поток. Изречението на гърба на картичката гласеше следното: „Възнамерявам да видя есенния листопад между 25 септември и 15 октомври, когато е най-ослепителен“.

Тъкмо я пусках в кутията за писма за страната, когато видях Бъни, който, обърнат с гръб към мен, преглеждаше редицата от номерирани пощенски кутии. Спря се пред моята и пъхна нещо в нея. После скришом се изправи и бързо излезе с ръце в джобовете и мятаща се във всички посоки коса.

Изчаках, докато си тръгне, и се запътих към кутията си. Вътре открих кремав плик от плътна, твърда и много официална хартия, но написаното с молив бе разкривено и детско, като на ученик в пети клас. Бележката вътре също бе написана с молив, почеркът — ситен, неравен и труден за четене:

„Ричард, друже,

Какво ще Кажеш да Обядваме в неделя, около един? Знам едно Страхотно малко местенце. Коктейли и всичко останало. Аз черпя. Моля ела.

Твой Бъни

p.s. носи Вратовръзка. Сигурен съм, че така и така ще носиш, но ще измъкнат някоя отвратна от гардероба и ще те накарът (не съм сигурен в правописа) да я Сложиш, ако Нямаш.“

Разгледах бележката внимателно, прибрах я в джоба си и тъкмо излизах, когато едва не се сблъсках с доктор Роланд, който влизаше в същия момент. В първия миг сякаш не ме разпозна и точно когато си мислех, че ще се измъкна, проскърцващият механизъм в главата му се задвижи, свали шкафа с проблясъците на разпознаването и с мъка го придърпа от прашната авансцена.

— Здравейте, доктор Роланд — поздравих, загубил всякаква надежда.

— Как е тя, момче?

Имаше предвид измисления ми автомобил. Кристин^[31]. Мечтата на колела^[32].

— Добре — отвърнах.

— Закара ли я в „Ридиймд Рипеър“?

— Да.

— Проблем с колектора.

— Да — казах и осъзнах, че преди това му бях казал, че е трансмисията. Но доктор Роланд се бе впуснал в подробна лекция на тема поддръжката и функционирането на уплътнението на колектора.

— А това — заключи той, — е един от основните проблеми с чуждестранните автомобили. По този начин се губи много масло. Тубите с масло ще ти помогнат, но те пък не растат по дърветата.

И важно ме погледна.

— Кой ти продаде уплътнението?

— Не помня — отговорих, олюлявайки се в транса на отегчението, но отстъпвайки незабележимо към вратата.

— Не беше ли Бъд?

— Май да.

— Или Бил. Бил Хънди е добър.

— Мисля, че беше Бъд.

— Какво мислиш за тази крадлива сврака?

Не бях сигурен дали има предвид Бъд или истинска сврака, а може би потъвахме в дебрите на старческата деменция. Понякога на човек му бе трудно да повярва, че доктор Роланд бе постоянен преподавател в катедрата по социални науки на този знаменит колеж. Повече приличаше на приказливо, ексцентрично старче, което седи до теб в автобуса и се опитва да ти покаже старите изрезки хартия, които пази в портфейла си.

Преразглеждаше част от информацията, която бе споделил с мен на тема уплътнение на колектора, а аз изчаквах удобен момент, за да се сетя изведнъж, че закъснявам за среща, когато в пощата влезе с мъка, усмихнат и опрян на бастуна си, приятелят на доктор Роланд, доктор Бленд. Доктор Бленд бе приблизително деветдесетгодишен и през последните петдесет години водеше курс за неизменяемите субпространства, известен със своята монотонност и практически пълна неразбираемост. Друга негова характеристика бе изпитът накрая, който откакто се помнеше, се състоеше неизменно от един и същи въпрос, чийто отговор се заключаваше в простото „да“ или „не“. Въпросът бе дълъг три страници, но отговорът винаги бе „да“. Това бе всичко, което човек трябваше да знае, за да изкара по „Неизменяемите субпространства“.

Доктор Бленд бе, ако това, разбира се е възможно, по-голям празноглавец и от доктор Роланд. Когато бяха заедно, те приличаха на съюз на свръхгерои от комиксите — непобедими, неразрушимо съчетание от досада и объркване. Избъбрах някакво извинение и се измъкнах, оставяйки ги на собствените им изключителни способности.

Бележки

[1] „За мен. Историята на една от моите лудости.“, „Един сезон в ада“, Артюр Рембо. — (Бел.прев.) ↑

[2] Quod erat demonstrandum (лат.) — което и трябваше да се докаже. — (Бел.прев.) ↑

[3] „Изгубеният рай“, Джон Милтън, прев. Ал. Шурбанов, изд. „Народна култура“, София, 1981 г. — (Бел.прев.) ↑

[4] Лицей — така в Западния свят наричали школата на Аристотел. — (Бел.прев.) ↑

[5] Дъглас, лорд Алфред (1870–1945), поет и приятел на Оскар Уайлд. — (Бел.прев.) ↑

[6] Монтескиу-Фезансак, граф Робер дьо (1855–1921), писател и поет символист, покровител на хора на изкуството като Дега, Моро, Верлен, Маларме, Копе и Уистлър. Ако външният вид и хомосексуалните подвизи на барон Жак Досан са прототип на барон Паламед дьо Шарлюс от поредицата на Марсел Пруст „В търсене на изгубеното време“, то графът е припознат от елегантния свят на Париж в арогантността, маниеризма и безочливостта на героя. — (Бел.прев.) ↑

[7] De rigueur (фр.) — „наложително“. — (Бел.прев.) ↑

[8] Джон Филип Суса (1854–1932 г.) — известен като „краля на маршовете“, американски композитор и диригент, автор на много от най-популярните американски маршове. — (Бел.ред.) ↑

[9] У. К. Фийлдс (1880–1946 г.) — американски комедиен актьор. — (Бел.ред.) ↑

[10] Диалект, който се отличава с това, че говорещите го силно стискат зъбите си при изговаряне на думите. — (Бел.прев.) ↑

[11] (гр.). За Картаген — (Бел.ред.) ↑

[12] Търстън Хауъл — герой от популярния телевизионен сапунен сериал „Островът на Гилиган“, излъчван за първи път от 1964 до 1967 г. — (Бел.ред.) ↑

[13] Основните модели при мъжките обувки са „Ришельо“ и „Дерби“, разликата е в начина на връзване — при първите отворите за промушване на връзките са пробити направо върху горната част на обувката, а при вторите се намират на отделни ивици кожа, пришити от двете страни на горната част на обувката. — (Бел.прев.) ↑

[14] Пипин Къси (715–768), син на Шарл Мартел, крал на Франция от 751 г., родоначалник на династията на Каролингите. — (Бел.прев.) ↑

[15] Вид горчиво портокалово дърво; бергамотовото масло се използва в парфюмерията, а настърганите кори на плодовете му се смесват с черен китайски чай, за да създадат един от най-популярните видове — ърл грей. — (Бел.прев.) ↑

[16] „Енеида“, книга III, Публий Вергилий Марон. — (Бел.прев.) ↑

[17] „Сбогом, Колумбе“, книгата на Филип Рот, публикувана през 1959 г. разказва за еврейско семейство от средната класа. — (Бел.прев.) ↑

[18] На доста вулгарен латински „Ще спиш ли с мен?“. — (Бел.прев.) ↑

[19] (фр.) — умение, ловкост. — (Бел.прев.) ↑

[20] Старогръцки, използван от 300 г. пр.Хр. до 300 сл.Хр.; оригиналният език на Новия Завет; нарицателно за Новия Завет на същия език. — (Бел.прев.) ↑

[21] Плотин (204–270) — древногръцки философ, най-видният представител на неоплатонизма. — (Бел.прев.) ↑

[22] Робърт бърка, „еклога“ означава първоначално избрани съчинения или подбрани откъси. С второто си значение — на „стихотворен жанр с пасторален характер“, думата е използвана за обозначаване на „Буколиките“, написани от Вергилий по почина на Теокрит. Съчиненията на Плотин са наречени „Енеади“, т.е. „Деветки“, подредени от ученика му Порфирий в шест групи от по девет свитъка. — (Бел.прев.) ↑

[23] Гръцко наименование на фуриите, хтонически демони като харпиите, които приемат образа на кучета и змии; оръдия на божието отмъщение за човешките грехове, като преследват хората, всявайки страх в сърцата им. — (Бел.прев.) ↑

[24] „Агамемнон“, Есхил, прев. Ал. Ничев, изд. „Народна култура“, София, 1967 г. — (Бел.прев.) ↑

[25] Ямбът се състои от къса и дълга сричка, а тримакърът от три дълги. — (Бел.прев.) ↑

[26] Пиеро да Медичина е бил прочут интригант, посял раздори между князете, с чието приятелство и доверие се ползвал. — (Бел.прев.) ↑

[27] В песен XXVIII от своя „Ад“ Данте наказва сеячите на граждански и религиозни раздори на земята: „В лицето грозно обезобразен,/ с прорязана посред средата бърна/ от нос и от едно ухо лишен…“, песен XVIII, „Ад“, Данте, прев. К. Величков, изд. на сп. „Художник“, София, 1906 г. — (Бел.прев.) ↑

[28] Терцина (от ит. terzina от terzia rima — трета рима) — вид строфа, съставена от три стиха, изгражда се от тройна кръстосана верижна рима; средният стих на всяка терцина се римува с двата крайни стиха на следващата терцина. — (Бел.прев.) ↑

[29] (фр.) — вкупом. — (Бел.прев.) ↑

[30] Трагедия от Еврипид (485–406 пр.Хр.), другото име на вакханките е „менади“, т.е. „безумствалите, буйните“, символизират любовното опиянение, желанието да се отдадат изцяло на бога. — (Бел.прев.) ↑

[31] „Кристин“ е роман от Стивън Кинг, в който гимназистът Арни Кънингам се „влюбва“ в яркочервен плимут от 1968 година. — Бел.пр. ↑

[32] „Мечта на колела“ е роман от Ян Флеминг за ексцентричен учен, който създава необикновен автомобил. — (Бел.прев.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дона Тарт
Тайната история (3)

Съдържание

Книга първа

Глава първа

Читалня

Работилница

Колекции

Дона Тарт Тайната история (3)

Книга първа

Глава първа

Дона Тарт
Тайната история (3)