Графиня просякиня (257)

Пленница на навахите

Въпреки увещанията на стария търговец мистър Девънпорт да остане в Денвър, Ирма реши да се присъедини към една група колонисти, която отиваше да се засели на запад в област, разположена край реката Сан Хуан в Ню Мексико. Тя се надяваше да намери там детето си.

Бяха изминали три дни, откакто напуснаха форта Уингейт, последния пункт, където пътниците можеха да получат закрила и подслон. Керванът се състоеше от няколко тежки каруци, покрити с чергила и теглени от по три чифта едри волове. Те се движеха бавно в подножието на една планина. Колата на Ирма и Юнона изостана малко поради повреда. Изведнъж откъм планината се зададоха някакви конници.

— Индианци! — извика с тревога в гласа Юнона.

Коларят, млад метис, се опита да подкара воловете по-бързо, но скоро бяха заобиколени от индианците, които яздеха неоседлани коне. Като видяха, че в каруцата има само две жени, няколко души останаха да ги пазят, а останалите препуснаха след другите от кервана, които се бяха скрили зад близкото възвишение. След известно време индианците се върнаха, като носеха няколко убити. Явно нападението им беше отблъснато. Те накараха Ирма да се качи на един кон, а с Юнона не се церемониха много и я привързаха на един кон като куп ненужни вещи. След това всички се отправиха към планината.

Тези индианци бяха от племето навахи, което не искаше да се подчини на белите и водеше война както срещу тях, така и срещу други индиански племена. Нощта вече се спускаше над земята, но групата продължаваше да язди мълчаливо по опасните планински пътеки. Изкачването продължи няколко часа. Чак когато стигнаха върха, индианците се спряха за малко. Под тях се простираше голяма долина, потънала в синкав здрач. През нея течеше река, която се виеше като сребърна лента. Недалеч от нея Ирма видя интересен град, изграден във вид на пирамида. За момент тя забрави мъките си, защото гледката й се стори приказна, остатък от времена, които тя смяташе за отдавна отминали. Водачът на групата, който яздеше редом с нея, вдигна ръка и като посочи града, гордо каза:

— Навахо!

При тези думи Ирма бързо се опомни. Какво ли я очакваше в града на индианците? Дали не й беше писано тук да приключи земния си път? Тя нямаше много време за размишление, защото индианците заслизаха надолу по склона. Скоро пристигнаха в селището, където ги посрещнаха жени, деца и старци. Изведнъж сред посрещачите се понесоха отчаяни писъци. Това бяха близките на убитите, които бързо обградиха Ирма и със заплашителни викове поискаха да я свалят от коня. Но водачът ги разгони и я отведе в една каменна къща.

— До пристигането на вожда ще живееш тук! — каза той на развален испански и я остави сама.

Не след дълго отвън заедно с гневните викове на индианците се чуха и писъците на Юнона. Явно разгневената тълпа си отмъщаваше на беззащитната негърка. Сърцето на Ирма се сви от болка, но тя не можеше да направи нищо за вярната си прислужница. След малко писъците заглъхнаха и двама млади индианци внесоха в стаята безжизненото тяло на негърката. Ирма се зае веднага да облекчи болката на Юнона, забравила собствената си нещастна съдба.

— Бедното ми момиче, какво направиха с теб? — ридаеше тя, милвайки я по главата.

Юнона с мъка отвори очи, опита се да се усмихне и с голямо усилие проговори:

— Мисис, не мисли за мен грижи се за собственото си спасение!

Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв старец.

— Какво искате? — попита Ирма.

— Нищо — отговори спокойно той. — Бялото цвете трябва сама да реши съдбата си!

Ирма го изгледа учудено, но старецът невъзмутимо продължи:

— Чуваш ли гневните викове отвън?

— Какво означават те? — попита плахо Ирма.

— Това са виковете на жените и годениците на мъжете, които паднаха в битката с бледоликите ти братя. Те искат смъртта ти. Бяло цвете, защото смятат, че ти си виновна за тяхното нещастие.

— Боже мой, нима не могат да разберат, че аз нямам никаква вина? — едва продума Ирма.

Старецът се усмихна, но тя почувства, че тази усмивка не предвещава нищо добро за нея.

— Преди няколко дни Маниту взе жената на един от нашите вождове. Той е млад и храбър. Това е мъжът, който те доведе тук. Нашето племе го открадна от белите, когато беше дете, значи и той е бледолик като теб. Пожелал е да те вземе за жена. Последвай го в къщата му и той ще ти спаси живота.

— Никога, никога! — извика Ирма. — Предпочитам да умра!

— Искам да ти кажа каква участ те очаква, ако откажеш — продължи старецът, без да обръща внимание на отказа на Ирма. — Утре, когато луната изгрее, свещеният огън ще погълне тялото на друг наш вожд, за да отведе душата му във великите ловни полета. На него също му трябва жена. Ако не се съгласиш да станеш съпруга на живия, тогава ще изгориш заедно с мъртвия! Помисли хубаво, утре сутринта ще дойда за отговора ти!

Когато той излезе, Ирма падна примряла до Юнона.

— Утре трябва да умра, без да видя детето си! — промълви през сълзи тя.

— О, мисис, Юнона те моли, престори се, че искаш да станеш жена на вожда им. Така ще спечелим време и може да се избавим по някакъв начин!

— Не! — отговори твърдо Ирма. — Ако провидението е определило да умра, то Бог ще ми помогне да понеса достойно последните си минути!