Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (18)

18

— Татко!

Сари се втурна към баща си и клекна до него.

Но Ахмед бързо се премести. Стиснал камата с една ръка, замахна с факела, за да принуди Сари да отстъпи назад.

По лицето на чичо Бен се спусна тънка струя кръв, която блестеше на светлината на огъня. Той изстена, но не помръдна.

Погледнах за миг към мумиите, разхвърляни из залата. Беше трудно да се повярва, че скоро ще станем едни от тях.

Помислих си дали да не скоча върху Ахмед и да се опитам да го съборя. Представих си как грабвам факела, замахвам с него към Ахмед и го принуждавам да застане до стената. Принуждавам го да ни остави да избягаме.

Но острието на камата проблесна, сякаш да ме предупреди да стоя далече.

Аз съм само дете, помислих си.

Беше лудост да си мисля, че мога да се преборя с мъж, който държи нож и факел.

Лудост.

Цялата случка беше лудост. И ужас.

Изведнъж ми прилоша. Коремът ми се сви и ми се догади.

— Пусни ни… сега! — изкрещя Сари на Ахмед.

За моя изненада, неговата реакция бе да замахне с факела и да го хвърли през залата.

Факелът глухо тупна в средата на басейна с катран. В този миг повърхността на катрана избухна в пламъци. Пламъците се разпростряха, подскачайки към тавана на залата. Накрая гореше целият басейн.

Гледах в почуда как катранът се надига и бълбука под оранжево-червената пелена на огъня.

— Ще почакаме да заври — спокойно каза Ахмед.

Сенките от пламъците трептяха по лицето и дрехите му. Залата се изпълни с гъст дим. Със Сари се закашляхме.

Ахмед се наведе и пъхна ръцете си под раменете на чичо Бен. Започна да го влачи по пода.

— Остави го! — изкрещя Сари и се затича като обезумяла към Ахмед.

Видях, че ще се опита да се бие с него.

Хванах я за раменете и я задържах.

Не бяхме от категорията на Ахмед. Той вече събори чичо Бен в безсъзнание. Не можеше да предвидим какво ще направи с нас.

Загледах се в него, без да пускам Сари. Какво ли смяташе да направи сега?

Не мина много време и видяхме.

С изненадваща сила той довлече чичо Бен до единия от отворените саркофази. Повдигна го и го пъхна вътре. Въобще без да се задъха плъзна капака върху чичо ми, който продължаваше да е в безсъзнание.

После се обърна към нас.

— Вие двамата… ето в онзи! — Той посочи огромен саркофаг върху висок пиедестал до този на чичо Бен. Беше висок почти колкото мен и дълъг най-малко три метра. Сигурно е направен да побере мумия с всичките й вещи.

— Пусни ни! — настоя Сари. — Пусни ни оттук. Няма да кажем на никого какво стана тук. Наистина!

— Моля ви, влезте в саркофага — настоя търпеливо Ахмед. — Трябва да изчакаме катрана да стане готов.

— Няма да влезем там — казах аз.

Целият треперех. Усещах кръвта ми да пулсира в слепоочията. Дори не осъзнавах какво говоря. Бях толкова уплашен, че дори не се чувах.

Погледнах към Сари. Тя стоеше предизвикателно със скръстени ръце на гърдите. Въпреки смелата й поза, забелязах, че брадичката й трепери и очите й се бяха насълзили.

— В саркофага! — повтори Ахмед. — За да изчакате съдбата си. Кала няма да се бави. Древното проклятие ще бъде изпълнено в нейна памет.

— Не! — извиках ядосано аз.

Застанах на пръсти и надникнах в огромния саркофаг. Вътре миришеше на кисело. Едва не повърнах.

Саркофагът беше направен от дърво. Беше изкорубен и на петна. Отвътре се белеше. Въпреки бледата светлина, бях сигурен, че видях вътре десетки пълзящи гадинки.

— Веднага влизайте в саркофага! — настоя Ахмед.