Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (83)

55
Изумруден броам

„Жена седи и си дере очите. Дъщеря на кралете и на ветровете, варварка.“

Палахеван, 1173 г., седемдесет и три секунди преди смъртта. Обект: просяк, известен със своите красиви песни.

Седмица след гибелта на Дуни, Каладин стоеше на друго плато и наблюдаваше развоя на битката. Сега обаче не му се налагаше да спасява ранените. Пристигнаха преди паршендите. Рядко събитие, но добре дошло. Армията на Садеас удържаше центъра на платото и пазеше какавидата, докато няколко войници я отваряха.

Паршендите не спираха да прескачат строя и да нападат тази група. Обкръжават, помисли Каладин. Това не изглеждаше добре, означаваше, че връщането ще е тежко. Хората на Садеас бяха достатъчно зле, когато пристигаха втори и противникът ги отблъскваше. Да загубят скъпоценното ядро, когато бяха дошли първи… щеше да ги съсипе още повече.

— Каладин! — рече някой. Каладин се обърна и видя, че Скалата подтичва към него. Ранен ли имаше? — Видя ли това? — посочи рогоядецът.

Каладин проследи жеста му. По съседното плато приближаваше друга армия. Каладин се учуди — развяваха се сини знамена, а войниците явно бяха алети.

— Малко закъсняха, нали? — попита Моаш и застана до Каладин.

— Случва се — отговори той. Понякога след прехвърлянето на Садеас на някое плато идваше и друг от върховните принцове. Най-често Садеас беше първи и на другата алетска армия й се налагаше да се върне. Обикновено не се доближаваха толкова, преди да се откажат.

— Това е знамето на Далинар Колин — рече Белязаният, който също застана до тях.

— Как обаче прекосява пропастите? — учуди се Каладин.

Скоро стана ясно. Новопристигналата армия имаше огромни, прилични на обсадни кули мостове, теглени от чули. Те трополяха по неравното плато и криволичеха сред цепнатините в камъка. Ще да са ужасно бавни, каза си Каладин. Но в замяна на това, войниците не бяха принудени да подхождат към пропастта под обстрел. Можеха да се крият зад мостовете.

— Далинар Колин — обади се Моаш. — Разправят, че е истински светлоок, като мъжете от едно време. Човек с чест, който държи на клетвата си.

Каладин изсумтя.

— Виждал съм мнозина светлооки с такава слава и винаги оставах разочарован. Някой път ще ви разкажа за Сиятелния господар Амарам.

— Амарам ли? — възкликна Белязаният. — Броненосецът?

— Чувал ли си го? — попита Каладин.

— Естествено. Очаква се да дойде тук. В пивниците всички за това приказват. Беше ли с него, когато спечели Бронята и Меча?

— Не — тихо отвърна Каладин. — Никой не беше с него.

Армията на Далинар Колин прекоси платото на юг. За тяхно удивление, дойде право на бойното поле.

— Напада ли? — изуми се Моаш и се почеса по главата. — Май е преценил, че Садеас ще загуби, и иска да се възползва от отстъплението му.

— Не — отговори свъсено Каладин. — Включва се в сражението.

Паршендите отделиха стрелци с лъкове, които взеха на мушка войската на Далинар, обаче стрелите им отскачаха от черупките на чулите и не причиниха вреди. Група войници разпрегнаха мостовете и ги изтикаха на място, а стрелците отвърнаха на паршендския огън.

— Не ви ли се струва, че Садеас взе по-малко хора днес? — намеси се Сигзил, който също наблюдаваше армията на Далинар. — Сигурно го е планирал. Може умишлено да е допуснал да го обкръжат.

Мостовете се снишаваха и разтягаха; в ход беше чудесна инженерна работа. През това време се случи нещо подчертано необичайно — двама Броненосци, вероятно Далинар и неговият син, прескочиха пропастта и въвлякоха паршендите в бой. Това позволи на войниците да наместят грамадните мостове и по тях препусна тежката конница в помощ на водачите си. Съвършено различен метод за щурмуване на плато. Каладин установи, че обмисля възможните приложения на видяното.

— Наистина се включва в сражението — отбеляза Моаш. — Мисля, че ще действат заедно.

— Не може да не е по-ефективно — каза Каладин. — Изненадвам се, че не са опитали по-рано.

Тефт изсумтя.

— Понеже не разбираш как мислят светлооките. Върховните принцове не просто искат да победят в дадено сражение. Те искат да победят сами.

— Ще ми се да ме бяха взели в неговата армия — рече Моаш почти благоговейно. Броните на войниците блестяха, очевидно бяха добре обучени. Далинар — Тоягата — се беше прославил с честността си дори повече от Амарам. Хората го знаеха даже в Огнекамък, ала Каладин разбираше каква развала може да се укрие под добре излъсканата гръдна броня.

Все пак онзи мъж, който защити куртизанката на улицата, рече си той, беше в синьо. Адолин, синът на Далинар. Изглеждаше съвършено безкористен, когато се намеси в полза на жената.

Каладин стисна зъби и пропъди тези мисли. Няма пак да се хване.

Няма.

За кратко сражението стана жестоко, но паршендите бяха надвити — смазани между двамата си противници. Скоро отрядът на Каладин поведе победоносните войници да празнуват в лагерите.

* * *

Каладин затъркаля сферата между пръстите си. Иначе чистото стъкло при изстиването си беше уловило завинаги една тъничка ивица мехурчета, които на свой ред отразяваха светлината.

Беше на работа в пропастта. Бяха се върнали от сражението толкова бързо, че Хашал, противно на всякакъв разум и логика, беше пратила отряда в пропастта още същия ден. Каладин продължи да върти сферата. В средата й висеше едър кръгъл изумруд, шлифован с десетки мънички фасетки. Нишка ситни мехурчета лежеше до камъка, сякаш искаше да е по-близо до неговото сияние.

Ярка, прозирна зелена Светлина се излъчваше от вътрешността на стъклото и озаряваше пръстите на Каладин. Изумруден броам, най-високата деноминация на парите. Струваше стотици от по-малките сфери. За мостовите това беше цяло състояние. Удивително далечно при това, понеже беше невъзможно да го похарчат. Каладин мислеше, че е в състояние да забележи част от бурята вътре в този камък. Светлината беше като… като част от бурята, пленена от изумруда. Не беше съвсем постоянна; просто изглеждаше така в сравнение с трепкането на свещите, факлите или лампите. Отблизо Каладин виждаше, че светлината се вихри и бушува.

— Какво ще правим с нея? — попита Моаш. Скалата стоеше от другата страна на Каладин. Небето беше сумрачно и долу, на дъното на пропастта, беше по-тъмно от обичайното. Студеното време напоследък беше заменено с пролет, но оставаше неприятно хладно.

Мъжете работеха умело, бързо събираха копия, брони, ботуши и пари от мъртъвците. Заради краткото време, което им беше отпуснато, и заради изтощителния пробег с моста по-рано през деня, Каладин реши да пропуснат обучението с копията. Вместо това трябваше да натрупат повече имущество и да складират част от него тук, долу, за да им послужи да избегнат наказание при следващото слизане.

Докато работеха, се натъкнаха на един светлоок офицер. Доста богат. Само изумруденият броам беше колкото надниците на един роб-мостови за двеста дни. В кесията до нея откриха чипове и марки на стойност общо малко над един броам. Много пари. Богатство. Просто джобни за светлоокия.

— С това можем да прехранваме ранените мостови в продължение на месеци — отбеляза Моаш. — Да купим всички лекарства и превръзки, които си поискаме. Отче на Бурята! Може би да подкупим стражите по периметъра на лагера и да се измъкнем.

— Няма да стане — отговори Скалата. — Невъзможно е да извадим сферите от пропастта.

— Можем да ги глътнем — предложи Моаш.

— Ще се задушиш. Сферите са едрички, а?

— На бас, че мога — заинати се Моаш. Очите му блестяха и отразяваха зеленикавата Светлина. — Толкова пари не съм виждал. Струва си риска.

— Поглъщането не върши работа — обясни Каладин. — Да не мислиш, че стражниците, които ни надзирават в нужниците, са там, за да не избягаме? Обзалагам се, че някой злощастен парш проверява изпражненията ни. Виждал съм да следят кой ходи и колко често. Не сме първите, които обмислят да глътнат сферите.

Моаш се умълча за малко, после сломено въздъхна.

— Вероятно си прав. Гръм да те удари, прав си. Но не можем и да им ги дадем просто така, нали?

— Напротив, можем — отвърна Каладин и стисна сферата в юмрука си. Светлината беше достатъчно ярка, та ръката му да почне да сияе. — Никога няма да можем да я похарчим. Мостови с цял броам? Това ще ни издаде.

— Ама… — подхвана Моаш.

— Ще им я дадем, Моаш. — После вдигна кесията с останалите пари. — Но трябва да открием как да запазим тези.

Скалата кимна.

— Да. Ако предадем тази скъпа сфера, ще мислят, че сме честни, а? Така ще прикрием кражбата и даже ще получим дребна награда. Как обаче можем да направим това, да запазим кесията?

— Работя по въпроса.

— Работи по-бързо тогава — рече Моаш и хвърли поглед към факлата на Каладин, забита между два камъка в стената на пропастта. — Скоро трябва да се качваме.

Каладин разтвори длан и търкулна изумрудената сфера. Как?

— Виждали ли сте нещо по-прекрасно? — попита Моаш, взирайки се в изумруда.

— Това е само една сфера — разсеяно отвърна Каладин. — Инструмент. Някога държах купа, пълна със сто диамантени броама и ми беше казано, че са мои. Понеже така и не ги похарчих, все едно не струваха нищо.

— Сто диамантени? — възкликна Моаш. — Къде… как?

Каладин затвори уста и сам се наруга. Не бива повече да споменавам подобни неща.

— Продължавайте — каза той и върна сферата в черната кесия. — Трябва да бързаме.

Моаш въздъхна, но Скалата добродушно го потупа по гърба и двамата се върнаха при другите мостови. Скалата и Лопен — напътствани от Сил — бяха отвели отряда до голяма камара тела в червено-кафеви униформи. Не знаеше от чия армия са, но бяха сравнително скорошни. Сред телата нямаше паршенди.

Каладин хвърли поглед към Шен, парша мостови, който работеше недалеч. Мълчалив, покорен, як. Тефт все още му нямаше доверие. Каладин донякъде се радваше на това. Сил кацна на стената със стъпала върху камъка и се загледа в небето.

Мисли, рече си Каладин. Как да задържим сферите? Трябва да има начин. Но всяка възможност изглеждаше прекалено опасна. Заловяха ли ги да крадат, вероятно щяха да ги зачислят на друга работа. Каладин не искаше да рискува.

Тихи и бледи зелени духчета на живота започнаха да се появяват наоколо. Подскачаха около мъха и бобинките. Няколко къдроцветни разтвориха червени и жълти листа до него. Каладин все премисляше смъртта на Дуни. Мост Четири не беше в безопасност. Вярно, че напоследък губеха забележително малко от хората си, но все пак намаляваха. И всеки пробег с моста можеше да е същинско бедствие. Достатъчно беше веднъж паршендите да се съсредоточат върху тях. Загубеха ли трима-четирима души, мостът щеше да падне. Вълните от стрели щяха да се удвоят и да погубят всички.

Същият стар проблем, с който Каладин си блъскаше главата ден след ден. Как да защити мостовите, когато всички искат те да са беззащитни и застрашени?

— Ей, Сиг — обади се Картите, понесъл наръч копия. — Ти си странопевец, нали така?

През последните няколко седмици Картите ставаше все по-дружелюбен и се оказа, че много го бива да разприказва хората. Плешивият мъж напомняше на Каладин за ханджия, който винаги бързо предразполага редовните си клиенти.

Сигзил, който беше зает да изхлузва ботушите на положените в редица трупове, стисна устни и изгледа Скалата, като че му казваше „Ти си виновен“. Не му се нравеше, че другите са открили какъв е.

— Защо не ни разкажеш някоя приказка? — предложи Картите и остави товара си. — Та да ни мине по-леко времето.

— Аз не съм някакъв глупав шут или разказвач — отвърна Сигзил и задърпа един ботуш. — Не „разказвам приказки“, а разпространявам познание за култури, народи, мисли и мечти. Нося мир чрез разбиране. Това е свещен дълг на моя орден, вменен от самите Вестители.

— Добре де, защо не започнеш да разпространяваш сега? — рече Картите, изправи се и отри ръце в панталоните си.

Сигзил шумно въздъхна.

— Чудесно. И какво по-точно искате да чуете?

— Разкажи ни за Сияйния крал Алазанси и флотилията от стоте кораба — провикна се Лейтен.

— Не разказвам приказки! — повтори Сигзил. — Аз описвам страни и народи, не се занимавам с кръчмарски истории. Аз…

— Има ли място, където хората живеят в процепи в земята? — попита Каладин. — Град, построен като огромен комплекс от линии в скалата, като че изсечен в нея?

— Сесемалекс Дар — потвърди Сигзил и дръпна ботуш. — Да, това е столицата на кралството Емул и е един от най-древните градове в света. Твърди се, че градът и дори кралството са получили името си от самия Йезриен.

— Йезриен ли? — попочеса се по главата Малоп. — Кой е този? — Малоп имаше гъста коса, чорлава черна брада и татуировки с глифи на ръцете. Освен това не беше най-ярката сфера в купата, тъй да се каже.

— Тук, в Алеткар, го наричате Отеца на Бурята. Или Йезерезе’ Елин. Бил крал на Вестителите. Повелител на Бурите, носител на вода и живот, прочут със своя гняв и избухливост, но и с това, че бил милостив.

— О — смогна да отговори Малоп.

— Кажи ми още за града — настоя Каладин.

— Сесемалекс Дар. Наистина се намира в гигантски цепнатини. Устройството му е съвършено удивително. Защитен е от бурите, защото всяка цепнатина има ръб от едната страна и той пречи на водата от каменистата равнина наоколо да се стича долу. Това, наред с дренажната система, пази от наводнения.

Местните жители са прочути грънчари; градът е важен кръстопът за югозапада. Емулите са племе от народа на аскарките, етнически са макабаки — тъмнокожи като мен. Кралството им граничи с нашето и на младини съм го посещавал неведнъж.

Чудно място, пълно с пътници отблизо и далеч — Сигзил все повече се отпускаше, докато говореше. — Съдебната им система е много благосклонна към чужденците. Човек, който не е от техния народ, не може да притежава дом или дюкян, но към госта се отнасят като към „роднина, дошъл отдалеч, комуто да се окаже всячески любезност и щедрост“. Чужденецът може да се отбие във всяка къща и ще го нахранят, стига да се държи почтително и да дари някакъв плод. Най-много се интересуват от чуждоземните плодове. Обожават Йезриен, обаче не го приемат за фигура от воринската религия. Смятат го за единствен бог.

— Вестителите не са богове — сопна се Тефт.

— За вас не са — отвърна Сигзил. — Други се отнасят иначе. Емулите изповядват нещо, което вашите учени с удоволствие назовават отцепническа религия, която съдържа някои ворински идеи. Но за емулите вашата религия е отцепническата. — Сигзил явно намираше това за забавно, но Тефт само се начумери.

Сигзил продължи с още и още подробности — за надиплените рокли и тюрбаните на жените, за предпочитаните от мъжете роби. За соления вкус на храната и за поздрава за стар приятел — докосваш чело с показалеца на лявата ръка и се покланяш с уважение. Познанията на Сигзил за тези хора бяха внушителни. Каладин забеляза, че от време на време той се усмихва с копнеж, вероятно на спомените от пътешествията.

Подробностите бяха интересни, ала Каладин беше по-удивен от факта, че този град, над който беше прелетял в съня си преди седмици, е истински. Пък и вече не можеше да пренебрегва удивителната бързина, с която се възстанови от раните. Нещо странно ставаше с него. Нещо свръхестествено. А ако има някаква връзка с това, че сякаш всички около него умират?

Коленичи и започна да преравя джобовете на мъртъвците, задължение, което хората му избягваха. Сфери, ножове и други полезни предмети се задържаха. Лични спомени като неизгорени молитви се оставяха у покойниците. Каладин намери няколко циркониеви чипа, които притури в кесията.

Може би Моаш беше прав. Не можеха ли да купят излизането си от лагера, ако успееха да извадят парите от пропастта? Със сигурност така щеше да е по-безопасно. Защо тогава толкова настояваше да научи мостовите да се бият? Защо не беше изоставил всяка мисъл за измъкването им?

Загубил беше Далет и другите от първия отряд копиеносци в армията на Амарам. Да не си въобразяваше, че може да поправи това като обучи нов отряд копиеносци? Искаше да спаси хората, които беше започнал да обиква, или просто искаше да докаже нещо пред себе си?

От опит знаеше, че мъже, които не умеят да се бият, са в крайно неизгодно положение в този свят на войни и бури. Тайното измъкване беше по-добрият вариант, ала той знаеше малко за прокрадването. Освен това, измъкнеха ли се, Садеас бездруго щеше да прати преследвачи подире им. Бедите щяха да ги застигнат. Какъвто и път да поемеха, мостовите щяха да се принудят да убиват, за да останат живи.

Каладин стисна здраво очи и си припомни един от предишните опити за бягство, когато опази свободата на събратята си роби в продължение на цяла седмица. Криеха се из пустошта. Накрая ловците на господаря им ги намериха. Тогава Каладин загуби Налма. Това няма нищо общо със спасяването на хората тук и сега, рече си той. Парите ми трябват.

Сигзил още говореше за емулите.

— За тях — обясняваше странопевецът, — мисълта да ударят лично някого е противна. Воюват по точно противоположния на вас, алетите, маниер. Мечът не е оръжие за водачи. Алебардата е по-добра, после копието, а най-доброто е лъкът.

Каладин извади шепа сфери — небесни марки — от джоба на един войник. Бяха залепнали за буца миризливо и мухлясало свинско сирене. Сбърчи нос и заплакна парите в една локва.

— Светлооките да използват копие? — удиви се Дрей. — Смехотворно.

— Защо? — докачи се Сигзил. — Намирам емулския маниер за интересен. В някои страни смятат войната по принцип за неудовлетворителна. За народа шин например щом ти се налага да се биеш с някого, значи вече си се провалил. В най-добрия случай убийството е дивашки начин за решаване на проблемите.

— Няма да постъпиш като Скалата и да откажеш да се биеш, нали? — попита Белязаният и изгледа рогоядеца с едва прикрит гняв. Скалата изсумтя презрително, обърна гръб на Белязания и почна да тъпче ботушите в голяма торба.

— Не. Струва ми се, всички сме съгласни, че другите начини са неуспешни. Може би ако моят господар знаеше, че още съм жив… но не. Глупаво е. Ще се бия. Щом се налага, копието е приемливо оръжие, макар че — честно казано — предпочитам да има по-голямо разстояние между мен и противника.

— Искаш да кажеш, да стреляш с лък? — поинтересува се Каладин.

Сигзил кимна.

— За моите съотечественици лъкът е благородно оръжие.

— Знаеш ли как се ползва лък?

— Уви, не. Щях да спомена досега, ако притежавах подобно умение.

Каладин се изправи, отвори кесията и прибра умитите сфери при останалите.

— Имаше ли лъкове сред телата?

Мъжете се спогледаха и поклатиха глави. Бурята да го отнесе дано. В ума му беше покълнала една идея, но това я погуби.

— Вземете част от тези копия — рече той. — Отделете ги. Ще ни потрябват за обучението.

— Ама ние трябва да ги предадем — възрази Малоп.

— Не и ако не ги изнесем с нас от пропастта — обясни Каладин. — Всеки път, когато слизаме за събиране, ще запазваме по няколко копия и ще ги струпваме тук долу. Няма да ни трябва много време да съберем достатъчно за обучение.

— Как ще ги извадим, когато тръгнем да бягаме? — попита Тефт и се почеса по брадичката. — Оставените долу копия не ще да са много полезни за тези момци, когато почне истинският бой.

— Ще намеря как да ги кача — отвърна Каладин.

— Все така разправяш — намеси се Белязаният.

— Млъквай, Белязан — рече Моаш. — Той знае какво прави.

Каладин примигна. Нима Моаш се обади в негова защита?

Белязаният се изчерви.

— Не исках да прозвучи така, Каладин. Само питам, това е всичко.

— Разбирам те. Това е… — Каладин млъкна, понеже Сил влетя в пропастта във вид на гънеща се панделка.

Кацна на един издаден от стената камък и отново прие женския си облик.

— Намерих още една група тела. Предимно на паршенди.

— Лъкове? — попита Каладин. Неколцина от мостовите зяпнаха, но бързо забелязаха, че се взира в едно празно място. Тогава си кимнаха разбиращо.

— Мисля, че има. По-нататък по този коридор. Не са далеч.

Мостовите бяха почти готови с труповете от тази камара.

— Събирайте вещите — нареди Каладин. — Намерил съм друго място за претърсване. Трябва да струпаме колкото можем повече и да складираме част долу в пропастта, на някое място, където няма вероятност водата да ги завлече.

Мостовите събраха намереното, метнаха торбите на рамо, взеха по едно-две копия и бързо потеглиха в усойната пропаст след Сил. Подминаха цепнатини в древната скала, където бяха струпани стари, измити от бурите, кости. Представляваха обрасла с мъх могилка от бедрени кости, пищяли, черепи и ребра. Между кокалите нямаше кой знае какво за взимане.

След четвърт час се добраха до намереното от Сил място. Паршендите лежаха на камари, смесени тук-там с алетски войници в синьо. Каладин коленичи до един от тях. Разпозна извезаните на куртката глифи на Далинар Колин. Защо армията на Далинар се присъедини към тази на Садеас в битката? Какво се беше променило?

Каладин даде на хората си да започнат да проверяват алетските трупове, докато той самият приближи до един от мъртвите паршенди. Беше доста по-пресен от войника на Далинар. Мостовите откриваха много по-малко трупове на паршенди, отколкото на алети. Не само във всяко сражение паршендите бяха по-малко, но и за тях вероятността да намерят смъртта си в пропастите беше незначителна. Сигзил също така предположи, че телата на паршендите са доста по-масивни от човешките и не се носят така лесно по водата.

Каладин обърна тялото на една страна и с това предизвика внезапно съскане от дъното на отряда. Видя как Шен се спуща напред с нетипична страст.

Тефт светкавично улови парша отзад и му приложи душаща хватка. Останалите мостови се изправиха удивени. Някои даже по рефлекс заеха заучените стойки.

Шен се бореше едва-едва с хватката на Тефт. Паршът изглеждаше различно от мъртвите си братовчеди; когато се намираше толкова близо до тях, разликите бяха много по-очевидни. Шен, подобно на повечето парши, беше нисък и леко закръглен. Набит, силен, но не и заплашителен. Трупът в краката на Каладин обаче беше мускулест, с телосложение като на рогоядец, на ръст почти колкото Каладин, но много по-широкоплещест. И паршите, и паршендите имаха кожа на шарки, ала само последните бяха с онези странни червено-оранжеви израстъци като броня по главите, гърдите, ръцете и краката.

— Пусни го — рече Каладин с любопитство.

Тефт го изгледа косо, после неохотно изпълни нареждането. Шен се препъна по неравната земя и внимателно, но твърдо избута Каладин от трупа. Застана с гръб, като че го бранеше от Каладин.

— Такова нещо — рече Скалата и се приближи — той правеше и преди. Когато двамата с Лопен го водихме да събираме имущество.

— Той пази телата на паршендите, ганчо — добави Лопен. — Все едно е готов да те наръга с ножа сто пъти, ако поместиш някое.

— Те всичките са такива — обади се Сигзил зад тях.

Каладин учудено се обърна.

— Паршите работници — обясни Сигзил. — Позволено им е да се грижат за своите мъртви; това е едно от малкото неща, от които видимо се вълнуват. Разлютяват се, ако друг пипа телата. Увиват ги в саван и ги отнасят в пустошта, където ги полагат върху каменни плочи.

Каладин погледна Шен. Чудя се…

— Вземете вещите на паршендите — рече той на хората. — Тефт, май ще ти се наложи да държиш Шен през цялото време. Не мога да допусна да се опита да ни спре.

Тефт го изгледа страдалчески; той още беше на мнение, че трябва да сложат Шен най-отпред на моста и да го оставят да умре. Но се подчини, избута парша и го задържа с помощта на Моаш.

— И, хора — отбеляза Каладин, — работете почтително с мъртвите.

— Те са паршенди — възрази Лейтен.

— Знам. Но това тормози Шен. Той е един от нас, затова нека го дразним възможно най-малко.

Паршът неуверено отпусна ръце и се остави Тефт и Моаш да го издърпат по-далеч. Изглежда се беше отказал. Паршите мислеха бавно. Колко от казаното беше разбрал Шен?

— Не искаше ли да намериш лък? — попита Сигзил, коленичи и измъкна изпод едно тяло извит паршендски лък. — Няма тетива.

— Има в кесията на тоя приятел — рече Картите и измъкна нещо от кесията на пояса на друг паршенд. — Може още да е добра.

Каладин взе лъка и тетивата.

— Някой да знае как се ползва това?

Мостовите се спогледаха. Лъковете бяха безполезни при лова на всякакви животни с черупка; прашките вършеха далеч по-добра работа. Лъкът всъщност ставаше само за убиване на хора. Каладин погледна въпросително Тефт, но онзи поклати глава. Не беше обучен да ползва лък. Каладин също.

— Просто е — обади се Скалата, докато преобръщаше един труп. — Слагаш стрелата на тетивата. Държиш по-далеч от себе си. Дърпаш яко. Пускаш.

— Не вярвам да е толкова лесно — отговори Каладин.

— Едва смогваме да учим момчетата да боравят с копие, Каладин — рече Тефт. — Да не си си наумил да учиш някого как се стреля с лък? При това без учител?

Каладин си замълча. Пъхна лъка и тетивата в торбата си, притури няколко стрели, после помогна на другарите си. Час по-късно вече крачеха през пропастите към стълбите. Факлите им съскаха. Спущаше се здрач. Колкото повече се стъмваше, толкова по-противни ставаха пропастите. Сенките бяха по-дълбоки, далечните звуци от капещата вода, падащите камъни и вятъра бяха по-злокобни. Каладин свърна зад един ъгъл и в миг многокраките кремлинги, които щъкаха по стената, се стрелнаха в някаква цепнатина.

Разговорът вървеше тихо и Каладин не се включи. От време на време хвърляше око на Шен. Мълчаливият парш крачеше със сведена глава. Ограбването на паршендските трупове го беше разстроило дълбоко.

Мога да използвам това, помисли Каладин. Обаче смея ли да го сторя? Би било рисковано. Много рисковано. Веднъж вече беше осъден, задето провали хода на сражението.

Първо сферите, рече си той. Измъкнеше ли тях, значи можеше да измъкне и други вещи. Най-сетне зърна сянка над пропастта. Бяха достигнали първия от постоянните мостове. Каладин повървя още малко с хората си, докато стигнаха до едно място, където пропастта беше най-плитка.

Спря. Хората се събраха около него.

— Сигзил, ти поназнайваш нещо за лъковете — каза той. — Трудно ли е според теб да се удари мостът със стрела?

— Случайно съм хващал лък, Каладин, но не мога да се определя като познавач. Не ще да е особено трудно според мен. Разстоянието е колко — петдесетина стъпки?

— Каква е целта? — попита Моаш.

Каладин извади пълната със сфери кесия и шавна многозначително вежди.

— Връзваме кесията към стрелата, изстрелваме я и я забиваме отдолу на моста. После, когато правим пробег, Лопен и Дабид поизостават, пийват малко вода близо до този мост. Пресягат се и измъкват стрелата. Така вземаме сферите.

Тефт подсвирна.

— Умно.

— Така можем да измъкнем всички сфери — възкликна Моаш. — Даже и…

— Не — отсече Каладин. — И по-дребните сфери ще са достатъчно опасни; хората ще почнат да се чудят откъде мостовите имат толкова пари.

Щеше да му се наложи да купува лекарства и превръзки от различни аптеки, за да скрие притока на пари.

Моаш изглеждаше унил, но останалите бяха въодушевени.

— Кой иска да пробва? — попита Каладин. — Може първо да се упражним и после да стреляме с привързаната кесия. Сигзил?

— Не знам искам ли да се нагърбвам с това — отговори Сигзил. — Вероятно ти би трябвало да опиташ, Тефт.

Тефт се почеса по брадичката.

— Вероятно. Май че. Колко трудно може да е?

— Колко трудно? — внезапно се намеси Скалата.

Каладин го погледна. Скалата беше най-отзад в групата, но лесно се забелязваше заради ръста си. Стоеше със скръстени ръце.

— Колко трудно, Тефт? — продължи той. — Петдесет стъпки не е твърде далеч, но изстрелът не е лесен. Пък и с привързана кесия с тежки сфери? Ха! Освен това, трябва да забиете стрелата близо до страната на моста, за да може Лопен да я достигне. Не уцелите ли, губите всички сфери. А ако съгледвачите горе при моста видят как от пропастта излита стрела? Ще си рекат, че е подозрително, а?

Каладин стрелна рогоядеца с поглед. Просто е, беше казал той. Държиш по-далеч от себе си… пускаш…

— Добре — каза Каладин, като държеше Скалата под око. — Предполагам, че просто трябва да опитаме. Без тези пари ранените ще умрат.

— Можем да изчакаме поредното бягане с моста — предложи Тефт. — Да вържем едно въже за него и да го хвърлим долу, а следващия път да окачим кесията за него…

— Петдесет стъпки въже? Купуването на нещо подобно би привлякло доста внимание.

— Не, ганчо, не би — рече Лопен. — Имам братовчед, който работи на едно място, дето продават въже. Лесно мога да ти набавя, срещу пари де.

— Може — каза Каладин. — Но остава още да го скриеш в боклука, после да го спуснеш незабелязано в пропастта. И да го оставиш да си виси там няколко дни? Ще го видят.

Мъжете кимнаха в знак на съгласие. Скалата явно се чувстваше много неудобно. Каладин с въздишка извади лъка и няколко стрели.

— Просто ще се наложи да опитаме. Тефт, защо ти не…

— Ох, в името на призрака на Кали’ калин — промърмори Скалата. — Хайде, дай ми лъка. — Поразбута мостовите и взе оръжието. Каладин прикри усмивката си.

Скалата вдигна поглед и прецени разстоянието в чезнещата светлина. Закрепи тетивата и протегна ръка. Каладин му подаде стрела. Скалата се прицели надолу по пропастта и стреля. Стрелата се понесе бързо и затропа по стените.

Рогоядецът кимна на себе си и посочи кесията на Каладин.

— Взимаме само пет сфери. Добавим ли дори една, става прекалено тежко. Лудост е да опитваме и с пет. Празноглави равнинци.

Каладин се усмихна, отброи пет сапфирени марки — общо надниците на мостови за два месеца и половина — и ги сложи в празна кесия. Даде я на Скалата, който извади нож и взе да дълбае улейче в дървото под острието на стрелата.

Белязаният скръсти ръце и се облегна на обраслата с мъх стена.

— Това е кражба, нали разбирате.

— Да — отговори Каладин, без да сваля очи от Скалата. — И ни най-малко не се чувствам зле от това. А ти?

— Никак даже — каза Белязаният и се ухили. — Мисля, че когато някой се старае да причини смъртта ти, всички очаквания за вярност от твоя страна отиват на вятъра. Но рече ли някой да иде при Газ…

Останалите мъже изведнъж станаха нервни и не един и двама погледнаха Шен, макар че според Каладин Белязаният нямаше него предвид. Ако някой от мостовите предадеше другарите си, щеше да получи награда.

— Дали да не сложим стража? — обади се Дрей. — Знаете, да сме сигурни, че никой няма да се промъкне и да говори с Газ?

— Няма да правим нищо такова — отвърна Каладин. — Какво ще постигнем така? Да се заключим в казармата и да се подозираме взаимно, та никога нищо да не свършим? — Той поклати глава. — Не. Това е само още една опасност. Истинска опасност, но не можем да си хабим силите да се дебнем. Така че, продължаваме.

Белязаният не изглеждаше много убеден.

— Ние сме Мост Четири — твърдо заговори Каладин. — Заедно сме се изправяли срещу смъртта. Трябва да си имаме доверие. Не можете да влизате в бой, докато се чудите дали другарите ви изведнъж няма да минат на страната на противника. — Той погледна всеки един от хората си в очите. — Аз ви вярвам. На всички. Ще минем през това и ще го направим заедно.

Последваха няколко утвърдителни кимвания; Белязаният изглеждаше поласкан. Скалата привърши с дялкането и здраво върза кесията за стрелата.

Сил продължаваше да седи на рамото на Каладин.

— Искаш ли да ги наглеждам? Да сме сигурни, че никой няма да направи онова, което Белязаният допусна?

Каладин се поколеба, обаче кимна. Най-добре да е сигурен. Просто не му се щеше да се налага хората да мислят по този начин.

Скалата претегли стрелата в ръка.

— Почти невъзможен изстрел — оплака се той. Сетне с едно плавно движение запъна стрелата, обтегна тетивата до лицето си и се разположи точно под моста. Кесията висеше и потропваше по стрелата. Мостовите затаиха дъх.

Скалата стреля. Стрелата полетя нагоре край стената на пропастта толкова бързо, че почти беше невъзможно да се проследи. Дочу се глухо тракване, когато попадна в дървото. Каладин зачака напрегнато, но стрелата не се измъкна. Остана да виси със скъпоценните сфери горе, току до ръба на моста, където лесно можеха да я достигнат.

Каладин потупа Скалата по рамото, а останалите го приветстваха.

— Няма да използвам лъка в сражение — рече Скалата. — Трябва да знаеш това.

— Обещавам — отговори Каладин. — Ще те взема, ако си съгласен, но няма да те принуждавам.

— Няма да се бия — повтори Скалата. — Това не е моето място. — Вдигна поглед към сферите и бегло се усмихна. — Но да стрелям по моста не е проблем.

— Как се научи? — попита Каладин.

— Тайна — отсече Скалата. — Вземи си лъка и не ми досаждай повече.

— Добре. Но не знам мога ли да ти обещая, че няма да ти досаждам повече. Може да ми потрябват още няколко изстрела.

Каладин се обърна към Лопен и продължи:

— Наистина ли можеш да купиш въже без да привличаш внимание?

Лопен се облегна на стената и отговори:

— Братовчед ми никога не ме е предавал.

— Впрочем, колко братовчеди имаш? — полюбопитства Безухият Якс.

— Човек никога няма достатъчно братовчеди — рече Лопен.

— Хубаво. Въжето ни трябва — каза Каладин, а в ума му вече зрееше план. — Купи го, Лопен. Горе ще обменя тези сфери, за да го платиш.