Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (26)

11,00 ч.
Пазарът на робите

Продължаваме да бродим из града и ето че се приближаваме до някакъв площад. Виждаме го в края на улицата. Не е много голям, но трябва да има нещо специално на него, защото се усеща необичайна активност. Придвижваме се сред хората все по-трудно, като в тълпата на пазар. Внезапно срещу нас идва добре облечен мъж. Проправя си път, като блъска всички, които му се изпречват. Той е нисък на ръст, пълен, с груби и арогантни обноски. Допускаме, че не е патриций, по-вероятно е да е бивш роб, сега свободен, станал още по-агресивен от предишния си господар. С изненада забелязваме, че влачи след себе си друг човек, почти гол, с препаска — рус младеж, висок, мускулест. Ниският се обръща и започва да му крещи да побърза, като го заплашва с някаква пръчка, нещо като камшик. Другият би могъл да го размаже за секунда, физическата разлика между двамата е впечатляваща. Но той не реагира, ръцете му са вързани, погледът покорен. Мълчаливо ускорява ход и минава близо до нас. В очите му се чете само примирението, с което очаква да разбере съдбата си. Ясно е, че е варварин от Европа, но от кои земи, е трудно да се каже. Може би е живял отвъд Рейн, може би отвъд Дунав, защо не в Дакия, превзета наскоро, кой знае. Сигурното е, че разбрахме какво се случва на площада, в който сме навлезли — това е пазар на роби.

Имаме намерение да проучим чужд за нашата култура свят и въпреки това присъстващ в хилядолетната история на всички цивилизации. От Китай до ацтеките (които на пазарите си имали специални сектори, отделени за продажбата на врагове, за да бъдат използвани за човешки жертвоприношения…). В Европа робството е съществувало преди римската епоха и е продължило векове след падането на Рим, до Ренесанса и след него. В един период било забранено да се заробват християните, но не и останалите, например мюсюлманите.

Стъпка по стъпка пред очите ни се разкрива сценарий, който ни оставя без думи. Върху дървени подиуми, поставени в редица подобно на щандове, са изложени робите за продажба, истинска човешка стока: мъже, жени, деца. Всички имат окачена на шията табелка, върху която са изписани характеристиките им, сякаш са бутилки вино или зехтин в супермаркета. С малко на брой и плашещо жестоки думи търговците на роби, mangones, са отбелязали националността, качествата, а също и някои дефекти. Четем: „Нубия, много силен, яде малко, не е вироглав“, „Галия, прави хляб и пасти, но го бива за всякаква работа, сляп с едното око“; или: „Умен, говори гръцки, служил е на Изток в знатно семейство, идеален да преподава философия и да рецитира стихове на пиршествата“. И още: „Дъщеря на първенец от Дакия, девица, прислужва вкъщи, прекрасна за топлене на леглото“. Колко от тези надписи отговарят на истината? Римляните знаят, че не трябва да се доверяват на mangones, които са готови на всичко само и само за да забогатеят. Търговците разкрасяват дефектите и прикриват „изкусно всичко онова, което не е приятно да се види“, както казвал Сенека…

Робите не показват чувствата си. От тези лица, обградени от рижи коси или тъмни къдрици, сякаш е изчезнало всякакво изражение на бунт, гняв или отчаяние. И въпреки това зад всяко от тях се крие тежка трагедия. Сега робите чакат примирени. В очите на мнозина се чете страх. Знаят, че предишният им живот е свършил завинаги и че след няколко минути ще тръгне в друга посока, може би последна. Какво ще стане с тях? Ще отидат в къщата на някой патриций, за да станат част от неговите роби? Може би това е добра перспектива, защото, като се изключи евентуалната сексуална злоупотреба, има надежда да бъдат освободени един ден с големи привилегии, ако господарят им е много важна личност. Съвсем различно би било, ако ги вземат в някой магазин да носят тежките вързопи и надзирателят им е бивш роб. Но има и по-лошо. Да свършат в бордей — ако са родени и живели с достойнство, изведнъж се превръщат в обикновени сексуални предмети, които да бъдат използвани, докато „се счупят“ или изтощят (слабост, болести или изчезване на предишната красота). А има и още по-лошо. Да ги изпратят в кариерите или да станат собственост на богат патриций на село. Знае се, че робите по селата живеят при най-лоши условия, с малко храна, много бой, използвани, докато умрат…

Като в някаква лотария животът на тези хора се прехвърля от ръка на ръка. Като преминаваме покрай подиумите, оставаме поразени от жестоки, нечовешки гледки, каквито се виждат само на пазарите за животни — върху голяма маса някакъв търговец отваря устата на роб, за да покаже зъбите му и да позволи на клиентите да усетят дъха му. Друг опипва гърдите на жена и гали корема й под нездравия поглед на дебел и потен клиент. Трети, за да покаже силата и здравето на роба, който се продава, удря гърба и гърдите на огромен мъж от Германия и гали бедрата и прасците му.

Думите, които чуваме, са не по-малко стряскащи.

„Виж какъв хубав младеж, ще ти трае цял живот.“

„Има инфекция на очите, не го искам.“

„Обърни я! Покажи ми задника й!“

„Този е чудесен, ще ти смени роба от носилката. Виж, на височина е точно и е рус като другите.“

„Искам мургава, казах ти. Господарят не харесва тези русите, сухите.“

„Не е скъпо, цената е като за приятел. Днес нубийците са такава рядкост.“

„Този ще капне на третата амфора — не го ли виждаш колко е слаб?“

„Не, не онзи, този, дето е по-близо, ми харесва повече. Колко струва?“

„Махни му лентата от главата. Ето, виждаш ли, че съм прав — има едно жигосано F! Какво ти казвах, беглец е!“ (През римската епоха на роб, заловен след бягство, жигосвали на челото fug, тоест fugitivus — беглец, или fur, ако бил крадец.)

Продължаваме да разглеждаме площада сред тълпата купувачи, продавачи и току-що закупени роби. Търговията с тях е публична и се извършва на различни места — на форума, но и в магазините. Правилата са ясни: трябва да се види стоката, да се прецени качеството, да се извърши договаряне, както на всеки пазар.

Често пазарите за роби продават различни категории „стока“ в отделните дни: един ден „силни“ за тежките работи, на следващия идва ред на „занаятчиите“, тоест пекари, готвачи, танцьори, масажисти и т.н. На третия се продават момчета и момичета, идеални за къщата и гощавките (и за други забавления). После идва денят за робите с деформации: джуджета, гиганти, с физически дефекти, които ще бъдат използвани по различни начини…

Светът на робите

Пазарите за роби са местата, където космополитизмът на Рим се проявява в най-голяма степен. Робите идват от най-отдалечените части на Империята, дори отвъд границите й, и са от различни етноси. Интересно е да се забележи, че не съществува расизъм, никой не е дискриминиран заради цвета на кожата си. Статусът е този, който създава различията: дали си римски гражданин, дали си чужденец (peregrinus), дали си роб.

Пазарът е добре регламентиран — търговецът плаща „право за внос-износ“ и данък върху продажбите. Римляните обикновено презират тези търговци, които често са ориенталци. Но къде намират роби за продаване? И преди всичко как се става роб? По различни начини. Някои се раждат роби — достатъчно е майка ви да е робиня и господарят ви ще направи от вас това, което иска, защото автоматично и вие ставате негова „собственост“. Ще може да ви задържи или да ви продаде, като си изкара малко пари. В този смисъл римляните с много роби притежават истински развъдници, които подхранват пазара.

С няколко много жестоки думи търговците на роби, mangones, са отбелязали народността, качествата и дефектите. След миг съдбата на робите ще се промени завинаги.

Мнозинството от робите обаче са родени свободни, в границите или извън Империята, и после са попаднали в робство — те са военнопленници, които римската държава продава на частни лица (дори в периоди на мир винаги има военна активност в някоя област и към всеки легион в поход се присламчват търговци, готови да купят пленници). Много роби са купувани отвъд границите от търговци от Източна Европа, от Азия, от Африка (точно както в миналите векове в богатите дворци на Арабия или Европа или в именията на латифундистите и заможните американци са пристигали роби от Черна Африка). После идват осъдените за престъпления, нежеланите деца, захвърлени на улиците и отгледани от безскрупулни хора, които ги превръщат в роби (подобна участ очаква и децата, откраднати от престъпници или пирати).

Най-накрая има и обикновени хора, които са задлъжнели и са били „продадени“ от кредиторите си на някой търговец… Въпреки че по закон не са истински роби.

Поразява една последна форма на робство, тази, която можем да определим като „самозаробване“. Става въпрос за хора, родени свободни, но толкова бедни, че се „продават“ на другите…

Както казахме, голяма разлика съществува между робите от града (familia urbana) и тези от село (familia rustica). Обикновено първите са подложени на по-малко малтретиране, за да не падне цената им в случай, че се наложи да ги продадат отново. Но за тези от село това не се случва. Животът им е ужасяващ — подчиняват се на заповедите на бивш роб, който управлява от името на господаря собствеността или селското имение. Неговото убеждение е, че роб, който не работи, не възвръща дадените за него пари. Следователно цялото му време трябва да бъде отдадено на труда, не му се полага да почива, да се занимава с друго или да отделя време за личните си нужди.

В тези истински „лагери“ (вилите от тази гледна точка са места за принудителна работа — поразява фактът, че помещението, където са настанени, се нарича ergastulum — затвор!) дори бракът не е решение, което робът може да вземе — управителят на имението определя дали може да се „чифтоса“ и с кой партньор. В този смисъл робът напомня много на крава или куче. Дори, за да бъдем разбрани, разликата е наистина съвсем малка и се изразява с няколко думи: работното животно е определено като instrumentum semivocalis^[1], робът — като instrumentum vocalis^[2]… Единствената разлика е в речта!

Да имаш много роби, е знак за богатство. В частните къщи обикновено се срещат от пет до дванайсет и не повече от двайсет. Все пак някои патриции притежавали до петстотин в града и две-три хиляди извън Рим, в именията си.

Очевидно има и „държавни“ роби, собственост на някой град или на държавата, както и на императора. Работят на всички обществени места, например в големите терми, в отряда на пожарникарите, в складовете за храна, в аноната или са ангажирани с построяването на пътища, мостове и т.н.

Голяма част работят в „канцелариите“ — те са тези, които обслужват администрацията и финансите. Следователно става въпрос за хора, които знаят да четат и пишат и нерядко притежават и малко култура. Затова към тях се отнасят по-добре, отколкото към колегите им в селата и на пристанищата.

Всички тези роби крепят римската икономика. Според закона те не са живи същества, а „неща“. Господарят може да направи с тях това, което желае, включително да ги убие. Според древен закон, впоследствие отхвърлен, наказанието със смърт трябва да се изпълни незабавно поне в един случай — ако господарят бъде убит от роб, всички останали роби следва да бъдат убити, защото са се оказали неспособни да го защитят, дори с обикновен донос. Можем да си представим атмосферата, която царяла в domus-ите…

С някои редки изключения държавата не застава на страната нито на господаря, нито на роба. Това е затворен свят — дали помежду им ще има приятелство, или ще става въпрос за нечувана експлоатация, решава господарят. Законът не третира тези въпроси. То би било все едно днес държавата да се намеси, ако си служите не както трябва с миксера или косачката за трева… Dominus сам решава дали да измъчва, да осакатява, дори да убива своите роби.

Но наистина ли никой не протестира? Мнозина протестират, като Сенека или стоиците, които смятат, че робите не са предмети, а човешки същества и че към тях трябва да се отнасят като към такива. Впрочем значението им за икономиката и финансите на Империята е такова, че никой не мисли, че може да мине без труда им. Така че с времето тяхното положение постепенно се подобрява.

Ако през Републиката условията им на живот били наистина ужасяващи, по време на Империята с течение на вековете робите започнали да имат не чак „права“, но „разрешения“: например да задържат за себе си парите, които са припечелили, за да могат някой ден да си купят свободата; да сключват нещо като брак (въпреки че децата им ще останат роби, собственост на господаря). По-малко ги малтретирали, а от един момент нататък на собственика било забранено да ги убива. Това, което няма да се промени никога, са някои обичаи, като този да се дава „под наем“ собствения роб на магазин, пекар или за друга дейност в града и да се получава възнаграждение за това. Нещо като „рента“, която позволява и на бедни хора да преживяват в Рим. Достатъчно е само да притежават един или повече роби.

Най-сетне богатите могат да направят и нещо като инвестиция в робите — да дадат известна сума пари (наречена peculium) на някой по-способен роб, да му купят евентуално дюкян и така да поставят началото на занаятчийска дейност, от която със сигурност ще получат пари. Робът също има интерес работата да върви добре, защото животът му ще бъде по-хубав от този на неговите събратя. Ще спечели уважението на господаря и ако успее да получи свободата си (нещо напълно възможно, при положение че господарят го харесва), ще може да работи за себе си и да си създаде положение.

Но как се разпознава робът по улиците на Рим? Не е лесно, потвърждава го и гръцкият историк Апиан. Външно той много прилича на свободен човек. Чертите му и принадлежността му към някаква етническа група не помагат да бъде различен. А и много римски граждани или са освободени роби, или са потомци на бивши роби… Следователно трябва да се гледат дрехите, които обикновено са по-скромни. И да се обръща внимание на детайлите — робът често има табелка, окачена на врата (или дори здраво закрепен „нашийник“), като днешните кучета и котки. Върху тях е написано името и понякога възнаграждението за този, който го върне на господаря… В един магазин в Остия (в улицата на Диана) е намерен нашийник, приготвен за врата на роб и после продаден. На него има надпис: „Дръж ме, за да не избягам: бягам“ (Tene me ne fugiam, fugio).

На бронзово медалче, закачено на друг нашийник, който днес е част от колекцията на Националния римски музей в Термите на Диоклециан, се чете, че ще бъде дадено възнаграждение от един solidus (златна монета, въведена от Константин, откъдето идва нашата дума soldo^[3]) на този, който върне роба, явно избягал, на господаря му Зонин (Fugi, tene me cum revocaveris me domino meo Zonino accipis solidum)^[4]. Този роб е живял много след епохата, която посещаваме (между 300 и 500 г. сл.Хр.), но обичаят е останал същият през цялото време на Империята.

На излизане от пазара за роби срещаме изпълнения със сълзи поглед на рижа девойка, водена от някакъв мъж — съдбата е била благосклонна към нея, но тя още не знае това. Няма да отиде в публичен дом за дребни пари, а в заможно семейство, което ще я уважава, доколкото е възможно при нейното положение… Като гледаме лицето й, разрошените й коси и тялото на момиченце, така жестоко изложено на подиума, си задаваме въпроса: ще може ли някога да възвърне свободата си? Може би да, ако има късмет.

Много роби получават свободата си чрез manumissio, тоест чрез освобождаване. Това става по различни начини. Господарят може да го направи официално с писмо или чрез завещание (нещо много разпространено). Или като отиде например на форума на Траян в базиликата „Улпия“, където е преместен древният Atrium libertatis (буквално „къщата на свободата“), за да го запише като римски гражданин в списъците на цензорите. От този момент робът става освободен роб, получава римско гражданство и автоматично се ползва от гражданските права на всеки римлянин. А те са същите, каквито има господарят му. Освен че освободеният роб по закон е длъжен да дава всяка година определен брой работни дни за бившия си господар, който се е превърнал в негов „патрон“. Тези задължения се наричат operae.

Няма съмнение впрочем, че в Рим и в цялата Империя животът на освобожденеца е по-лек, отколкото на свободния чужденец.

Освобождаването влива „прясна кръв“ в римското общество, защото позволява непрекъснатото му обновяване с нови редици граждани (при това силно мотивирани да работят, за да се издигнат). Законът насърчава този акт, но не допуска неговата масовост по понятни причини. Закон от времето на Август въвежда лимит на освобождаването чрез завещание, като определя съотношението между броя на притежаваните и този на освободените роби. Във всеки случай не допуска последните да са повече от сто. Знаем, че Плиний Млади, собственик на около хиляда роби, е освободил сто със завещанието си.

От този момент нататък животът на освободените се променя радикално. Те често натрупват богатство и животът им следва сценария на Dynasty^[5]. Знаем от издълбаните върху камък имена, че някои древни римски фамилии с икономически затруднения са се свързвали в брак с тези „новобогаташи“; първите печелят от това финансова стабилност, а оттам и власт, вторите получават защитата на знатното потекло, крайно необходима за социалното им изкачване…

Докато се разхождаме в Рим на Траян, на няколко километра оттам, в Остия, можем да видим пример точно за този вид съюзи. Древната фамилия на Луцилий Гамала, чието богатство открай време се е дължало на селските земи и рентите от тях, постепенно обеднява и имуществото й се стопява. Икономиката на града се е променила рязко след построяването на друго пристанище по желание на Траян — възникнали са нови, много агресивни класи, свързани предимно с търговията.

Тогава Публий Луцилий Гамала решава да направи „голямата стъпка“ въпреки неодобрението, както можем да се досетим, на по-консервативните членове на семейството. Свързва се с „неприятеля“. Дори допуска да бъде осиновен от някой си Гней Сенций Феликс, чужденец и потомък на освободени роби — нов човек, истински местен tycoon^[6], посветил се на политиката и сделките и направил светкавична кариера. Сега и двамата са станали по-силни.

Да се постараем да разберем робството в Рим

Как е възможно изискано общество, развито и напреднало като римското, общество, което обича правото, чувствително е към философията, към красотата на изкуството, което ни е оставило шедьоври във всяка област на човешкия гений, да възприеме и приеме робството, една толкова нехуманна форма на отношения между хората? Приело го е, от една страна, защото, както вече казахме, римляните знаят прекрасно, че без робите техният свят веднага ще се срути. Римското общество е наистина „технологично“, но все още „прединдустриално“, в смисъл, че като единствен източник на енергия използва човешките мускули и не е създало машини, които да заменят човека. Следователно има нужда от роби. От друга страна, защо да се отказват от робите? Техният труд не струва почти нищо (или разходът е изключително малък в сравнение с ползата) и теоретично е неизчерпаем източник на печалба…

Да си роб в императорски Рим, е наистина най-лошото нещо, което може да ти се случи. В нашия свят не познаваме тази реалност. Разбира се, съществуват роби на секса, като славянските и нигерийските проститутки, деца, роби на просията или педофилията. Но те са изключения и освен това са нелегални.

Докато в целия античен свят, не само римския, робите са правилото. За да разберем какво точно представлява робът в Рим на Траян, трябва да се постараем да влезем в мислите на римлянина от онази епоха. Представим ли си домашно животно като куче или котка, вече сме близо до същността. Не само защото слагаме и на тях надписи на врата, а защото имаме абсолютна власт над живота им. Купуваме ги, продаваме ги, кастрираме ги… Даваме за продан малките им (точно както правели римляните с робите). Вярно е, че хората все повече се мобилизират срещу лошото отношение към тях и „малтретирането на животните“ се определя като престъпление и влече сурови санкции. Но всичко това е отскоро и е плод на милосърдието на едно задоволено общество (което предвижда за домашните любимци все по-скъпи храни и аксесоари).

Но може би има по-добър пример — домакинските уреди и целият комфорт, създаден от технологията, за да направи живота ни по-приятен. Те се намират в домовете ни и всъщност извършват работата, която в миналото била задължение на слугите или робите. В определен смисъл технологията ги е заменила с „роботите“:

• пералните са заменили перачките;

• газовата печка, микровълновата печка, тостерът, шейкърите и миксерите са заменили готвачите и робите, които стояли до фурните, за да приготвят храната на господарите;

• кранът на чешмата е заменил роба, който носел с ведрата вода отвън;

• тоалетната, снабдена със сифон, е заменила работата на роба, който изпълнявал тази специална задача;

• хладилникът е заменил човека, който носел лед вкъщи;

• миялната машина, прахосмукачката са заменили отговорните за почистването на къщата;

• бойлерът е заел мястото на робите, които топлели водата в домовете или термите;

• електрическите крушки са направили ненужни ангажираните с осветлението;

• парното е изместило онези, които поддържали мангалите;

• телевизията, радиото, CD-тата и DVD-тата са заменили робите, грижещи се за развлечението (свирачи на лири и дайрета, мимове, танцьори, четци и рецитатори на стихове…);

• пишещите машини и компютрите са заели мястото на писарите и секретарите, каквито имал например Плиний Стари. На тях той диктувал писмата и съчиненията си, те четели текстовете, които го интересували;

• автомобилите са направили ненужни всякакви видове носилки (със съответните носачи), а уличните фенери — lanternarius-а (този, който трябвало да осветява пътя на dominus);

• електрическата самобръсначка е изместила роба бръснар (и слава Богу!);

• сешоарът и електрическият депилатоар са облекчили много труда на фризьорките (ornatrices).

И така нататък.

Ясно е, че много от дейностите, изредени по-горе, в действителност са били извършвани от един и същи роб. И все пак, дайте си сметка колко „роби“, електрически или механични, има всеки от нас в дома си! Ако сте на мнение, че от пет до дванайсет са прекалено много за къщата на средно заможно семейство, помислете си и ще видите, че и вие сте в крак с тази средна линия. Домашните уреди са точно това, изкуствени „роби“. Те са предмети, които купуваме, като ги избираме в някой магазин („пазара за роби“), които често употребяваме небрежно, към които се отнасяме зле, когато не функционират, и не им отдаваме прекалено голямо значение. Най-накрая, ако се счупят или са много остарели, ги хвърляме и си купуваме нови (като също недоволстваме от цените)… Никой от нас не си е изгубил съня заради това…

През древността било същото — само че вместо от болтове и електронни карти онези роби били „направени“ от месо и кости!

Мисля, че това е най-добрият начин да усетим психиката на римлянина. Не става въпрос да се оправдава тази практика, а само да се разбере. Някои са отишли и по-далеч, като са пресметнали еквивалента на робите в петрол. Така се е получило, че една бутилка бензин е равна на петдесет роби, които теглят, тичайки, малка кола (като Фиат 500) в продължение на два часа…

И това не е всичко. След подобни изчисления са стигнали до извода, че електрическите контакти в домовете ни доставят енергия, равна на работата на трийсет слуги. Изобщо, разположени на различни места в къщата ни, нашите невидими роби са направили невиждана революция в начина ни на живот. И всичко съществено се е случило в разстояние едва на две поколения. Ние не обръщаме внимание на това, защото сме родени в жилища, където вече е имало електрическа крушка. Но поколението на този, който днес е на 75 години, е живяло не много различно от хората през миналите векове (включително по римско време) — с газени лампи, каруци, легени с вода вместо душове и вани и т.н.

От тези данни се вижда до каква степен нашето общество е било преобразено от технологията: благосъстояние, свободно време, светлина, музика и т.н. са всъщност пряк резултат на технологическия прогрес.

Много аспекти на ежедневието ни, на които не обръщаме внимание или смятаме, че са плод на трудно извоювани социални придобивки, са в действителност вторичен продукт на енергийните източници. Включително придобивките на жените. Без енергия и технологии жената би се озовала в положението на своите прабаби, почти всички неграмотни, заети всеки ден да се трудят по полето, да перат на ръка, да вадят вода от кладенеца, да мият съдовете, да готвят на огъня, да кърпят на светлината на газената лампа, да раждат многобройни деца (защото смъртността е била много висока) и т.н.

Последни разсъждения. Римската система, основана на робството, би ли могла да функционира днес? Отговорът е: не. Не само заради закона и правилата на гражданското общество, но и поради една практическа причина. В обществена система като нашата робството би било не само безполезно, но и непродуктивно… Защо?

Преди всичко защото, ако един предприемач иска да използва роби, както правели римляните, би трябвало и да ги храни, да им дава подслон, да се грижи за тях. В епоха, подчинена на печалбата, никой не би бил в състояние да натовари своята дейност с толкова голяма икономическа тежест. Робството функционира само когато са налице едновременно две обстоятелства: нечовешки условия на живот за робите и голямо богатство и власт за техните собственици. Две характеристики, които се срещат в обществата от миналото (включително до немного отдавна, достатъчно е да си спомним за американските роби) или в съвременни общества, доминирани от архаични култури и изпаднали в крайна бедност.

Втората причина, поради която днес робството не би могло да просъществува, е, че то би се лишило от голям брой потенциални купувачи на произведените блага. Никоя индустриална система не може да оцелее, ако разполага с незначителен брой консуматори и ако не създаде пазар чрез голямо увеличение на дохода. Промишленото развитие изисква на всяка цена край на робството.

Следователно бихме могли да заключим, че една от големите разлики между нашия свят и римския се състои именно в системата на производство, основана в първия случай върху технологията, а във втория върху робството. Гъвкава и модерна сега, скована и архаична тогава. Двете системи не са съвместими: съществува или едната, или другата. Тази разлика се усеща ясно по улиците, по които вървим. Ето, минаваме покрай един дюкян и се спираме, привлечени от някакви викове. Пред очите ни бивш роб, сега освободен, бие момче, негов роб. Не знаем в какво се е провинил. Но лавината обиди заедно със силните ритници ни объркват. Все пак онова, което ни поразява най-много и най-дълбоко, е пълното безразличие на минувачите. Разбира се, има и такива, които се правят, че нищо не забелязват, защото не искат да се забъркват (както се случва и в днешно време), но може да се каже, че по-скоро са свикнали. Унижаването и насилието над робите са нормални и ежедневни неща. Може би хората около нас малко или много се държат по същия начин в къщите си.

Кратка среща с новопостъпила весталка

От доста време преминаваме през колонади, арки, малки площадчета със статуи, като си проправяме път сред наредените на опашка пред някоя чешма или като задминаваме малки религиозни процесии. Изглежда, че всички хора вървят в една посока. Затова и ние следваме „потока“. Участъкът от града, който прекосяваме, е между Палатинския и Капитолийския хълм и знаем, че води към Форума — това обяснява движението по улицата.

Сега тълпата навлиза в дълъг „булевард“, притиснат между много високи сгради, сякаш е някакъв праисторически каньон — това е Vicus Tuscus (улицата „Тускус“), наречена така в памет на древните жители на областта. Името й е известно и всички могат да ви я посочат. Любопитно е обаче, че никъде не е написано. За разлика от съвременната епоха имената на улиците не са отбелязани, нямат и номера. Жителите знаят как да се придвижват, защото прекрасно познават „местната география“, но някой чужденец би имал огромни трудности да намери познат без помощ или знаци, които да следва („за да намериш твоя приятел, трябва да отидеш до края на този площад с онази статуя, там ще видиш уличка, която води до една чешма, срещу нея има вход на insula, влез и се качи на четвъртия етаж — там е неговото жилище…“). Може да ви се струва странно, но нещо подобно се случва и днес в много модерни градове, като японските например…

Точно в този момент забелязваме да идва срещу нас един tabellarius, тоест „пощальон“, тръгнал да разнася „писмата“ и документите, които изпълват голямата му чанта. Всъщност това са свитъци с печат и дъсчици, увити в платно. Не изглежда да има трудности в ориентацията. Пощальоните на Рим прекрасно познават територията и преди всичко адресите на хората! Името му е Примус. Той е освободен роб и явно е много горд със своята служба, истински скок в обществото в сравнение с това, което е бил преди — роб. Ще го напише и върху гроба си, открит в сегашната държава Ватикан, в некропола на робите и освободените роби на Санта Роза.

Улицата се стеснява все повече и навалицата започва да става непоносима. Непрекъснато някой ни настъпва и блъска. Затова решаваме да свием вдясно в малък сокак, който води към успореден път, на вид не толкова многолюден. Когато стигаме там, виждаме, че сме станали част от нещо като процесия. Мнозина пеят провлечени религиозни песни.

Докато вървим „заклещени“ между хората, забелязваме, че тълпата минава покрай голям храм, който се извисява в синьото небе. Това е знак, че Форумът е много близо.

Пред нас има кола, една от съвсем малкото, които се движат в Рим през деня. Явно има разрешение. Когато виждаме как хората по улицата се отдръпват при преминаването й, разбираме, че в нея трябва да се намира някоя важна особа. Малка свита от хора, които носят символи, предхожда колата. Има и свирачи, забелязваме дори и ликтори. Всичко прилича на тържествено церемониално шествие. Кой ли е вътре? Невъзможно е да се каже, прозорчетата са закрити с тежки завеси. Става въпрос за закрита кола, подобна на дилижанс и на тези, които ще видим след няколко века. Само че не служи за превозване на обикновени хора — цветовете й, позлатените статуи, гирляндите цветя, които я украсяват, ни говорят, че се използва като церемониално средство от някоя от височайшите особи в града.

Колата стига до по-широко място. Непосредствено до него, отвъд висока предпазна стена се издига силуетът на изключително елегантен кръгъл храм, от върха на който излиза дим. Преплетени стъклени плоскости затварят пространството между колоните. Видът му напомня горната част на фар. Освен това във вътрешността му се забелязват отблясъците на огън, който свети в тъмнината. Че това е важно място за Рим, се разбира и от гвардията, строена в близост.

Сега колата спира. Около нея гвардейци и служители създават коридор с телата си, като държат далеч минувачите. Вратата се отваря, като проблясва от отразеното в стъклото слънце (превозно средство с прозорци със стъкла е нещо много рядко). Отвътре най-напред излиза възрастна забулена жена. После, подпомогнато при слизането, се появява малко момиче, под десет години. Движенията му са затруднени от диплите на дрехата.

Изведнъж всичко става ясно: кръглият храм е на весталките, а символите, позлатените скулптури върху колата са на жриците. Това момиченце, подпомогнато от възрастна жена от жреческата колегия, е нова весталка. Произхожда от известно патрицианско семейство и е била избрана след внимателна селекция от pontifex maximus^[7], самия Траян. Всичко е било чествано тържествено преди няколко дни с важна церемония. Тази сутрин момиченцето за последен път е излязло от дома си и всеки момент ще влезе в „манастира“, намиращ се непосредствено до храма, за да измине един от най-уважаваните в Рим духовни и религиозни преходи — да стане весталка.

Тълпата, която следваше колата, се отдръпва с уважение и наблюдава почтително момиченцето; някои правят знаци с религиозно значение. Въпреки младата си възраст, детето е сред малкото избрани, които ще пазят свещения огън на Рим. Огън, от който зависят символично съдбините на града (и неговата Империя) и който гори в този кръгъл храм, без да изгасва никога.

Животът, който го очаква, ще напомня живота на монахиня. Весталките се избират, когато са на по-малко от десет години. Предстои им десет години стаж като новодошли, десет години „изпълнение“ на функциите им и десет преподаване на новодошлите. Обсипани с почести и голямо уважение от страна на всички (имат дори запазени места за представленията), те стоят начело на церемониите, на жертвоприношенията и на най-важните ритуали в Рим. Освен това тяхна задача е да съхраняват свещени предмети с огромно значение като Паладиума, тоест дървено изображение на Палада, идващо от Троя. За него римляните смятат, че е донесено от самия Еней и че осигурява защитата на Империята.

Но както се знае, весталките имат преди всичко задължението да пазят свещения огън, като го подхранват и внимават да не изгасне. Освен това трябва да останат целомъдрени през цялото времетраене на своята дейност (след като службата им завърши, когато ще са на около четирийсет години, ще могат и да се омъжат, ако желаят).

Ако огънят загасне или ако някоя весталка загуби девствеността си, наказанието ще бъде жестоко за назидание на останалите — любовникът ще бъде бит с пръчки до смърт на Форума, а тя ще бъде убита, но без да се пролива капка кръв, както изисква законът. Затова ще я погребат жива с парче хляб и една лампа в подземно помещение. Истински гроб на място, чието име е в тон с предназначението му — Campus Sceleratus^[8].

Това момиченце, което сега изчезва зад вратата на къщата на весталките, на практика се „жертва“ за Рим. Отвъд тази врата я чака отшелнически живот в сграда с голям вътрешен двор. Портикът от два реда колони, който го обгражда, е украсен със статуите на най-почитаните весталки и наистина напомня голям средновековен манастирски двор. В следващите трийсет години той ще бъде нейният свят. Портата се затваря.

Любопитни факти

Кратка история на римските форуми

Когато гледа бляскавия мрамор на форумите, човек не може да не остане възхитен от тяхната красота и импозантност. Всички познават Римския форум и императорските форуми, по-малко известна е тяхната история, въпреки че е продължила повече от хиляда години, дори и след римската епоха. Струва си да я припомним накратко, за да разберем по-добре областта, която ще изследваме.

Първоначално, между X и IX век пр.Хр., това място било само блатист и нездравословен район с много комари и малък поток, Велабър. По това време първите жители на Рим, чиито колиби се намирали на върха на Капитолийския и Палатинския хълм, го използвали за погребване на мъртъвците. Никой не можел да си представи как ще се промени. Но ето че минали няколко века и гениалната конструкция на Cloaca Maxima (Клоака Максима)^[9] подобрила цялата зона. Тя насочила в необходимата посока водите, които непрекъснато се събирали в долината. Така станало възможно тази площ да бъде покрита с отъпкана пръст и да се постави началото на необикновената й история. Градът бил намерил центъра на своя политически и религиозен живот, но и опората на своята икономика с пазарите и магазините. В продължение на векове били добавяни нови постройки, нови сгради, като били променяни или събаряни предишните. След победата над Картаген през 202 г. пр.Хр. Рим станал главният „фар“ на Средиземно море — били добавени четири базилики и били реставрирани вече съществуващите храмове.

С края на Републиката Форумът трябва да е изглеждал недостатъчен за град, който вече наброявал половин милион жители, и за управлението на империя, която се разпростирала на хиляди километри. Затова Юлий Цезар решил да построи до него нов форум. Но това било само началото. С Август и с другите императори за малко повече от сто и петдесет години били построени общо пет „форума“ в съседство с най-стария — днес ги наричаме „императорските форуми“, за да ги различим от истинския Римски форум. Те са на Цезар, на Август, на Веспасиан (Форумът на мира), на Нерва и на Траян — най-красивият от всички.

Всичко било изградено постепенно, като били жертвани девет хектара площ от града. Това изисквало закупуването на сгради и тяхното разрушаване, дори събарянето на голям склон, който свързвал двата хълма (Квиринала и Капитолийския). Работата била колосална: представете си пет нови форума със съответните сгради, площади и статуи, разположени в редица. Форумите били свързани чрез елегантни портици и колонади. Те всъщност представлявали един-единствен невероятен комплекс с гипсови орнаменти, мрамори и позлатени статуи… Тук действала администрацията на Империята, но и правосъдието. Тук било седалището на римския дух.

Форумите били използвани през цялата римска епоха до 608 г., когато била издигната една колона в чест на император Фока — последният паметник на времето. После настъпило Средновековието и цялата зона започнала постепенно да изчезва под земята и растителността, като останките на претърпял поражение кораб, които бавно потъват в морето. Любопитно е, че съвременният им вид — обширно пространство, покрито с развалини — не се дължи толкова на средновековните грабежи, колкото и преди всичко на тези, извършвани през Ренесанса. През XVI век папа Юлий II дал нареждане да се използват форумите като кариери за мрамор и травертин — материал за постройките, необходими за планираното от него обновяване на Рим. Според някои тогавашни свидетели по онова време храмовете и паметниците били още почти непокътнати! Ограбването и събарянето им станали за един миг — в разстояние на няколко десетки дни сградите, които в миналото представлявали сърцето на римската империя, изчезнали пред очите на всички.

Мнозина протестирали, включително Микеланджело и Рафаел, но било напразно. Колони, капители и мрамори, символи на векове култура и история, били изпратени в пещи, за да бъдат превърнати във вар за тухлите, необходими за новите постройки, или в хоросан, който да ги слепва. Накрая, като след експлозия на „културна атомна бомба“, останали само развалини и парчета от сгради, тези, които милиони туристи днес фотографират. Освободеното пространство отново започнало да се използва, както преди — като зона за разходка на хората и за паша за животните, известна на всички като Campo Vaccino (полето на кравите)…