Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (15)

XV

Времето се влачеше невероятно бавно. Егор забеляза, че цигарата му догаря върху единия край на пепелника. Как я беше забравил, къде беше витал през цялото време?… Лампата леко пушеше, пламъкът й потрепваше, сякаш подгорен от чужд, невидим дъх. И все пак в стаята нямаше никой. Още нямаше. И нищо не се беше изменило: същото вцепенение, същото пространство. Егор си даде сметка, че седи до масата — неподвижен, без каквато и да е мисъл в главата си. Спокойствието отстоеше пред пълното, всепоглъщащо безразличие. Нямаше да го учуди нищо: беше се пробудил от толкова странен сън. Имаше усещането, че е изпаднал сред множество хора, чието присъствие можеше да отгатне, но без точно да определи…

Стана с усилие и сниши фитила на лампата. Стори му се, че стаята се е изстудила, но този студ не го докосваше. Провери прозореца — беше затворен. За минута притисна чело в стъклото и погледна в нощта. Неясен звук се разнесе от вътрешността на къщата. Скърцаше подът — под чии ли нозе? „Не заключвай вратата си тази нощ“ — така му заръча Симина. „Заключвай, не заключвай, все едно — тя ще влезе откъдето си поиска: през прозореца, в съня… И все пак някой стенеше насън. Може би господин Назарие или по-скоро — докторът.“

Върна се на масата. „Защо трябваше да се лъже? Никой не стенеше! Не, това бяха нейните стъпки!“ Вече не се чуваше скърцането, а звукът на нейните леки и бързи стъпки, идващи насам от дъното на коридора. „Само да се събудя“ — отчаяно си помисли Егор. И отново си даде сметка, че иска да се успокои, да се излъже, че всичко това е само един сън.

Дойде време да съжалява, че до този момент е бездействал, че не се е подготвил, а просто е чакал. Напълно безсмислено е чакал! Сега му оставаше само едно — да следи как времето върви напред; как миговете се поглъщат един друг — тежки, празни, безвъзвратни. Вече цяла вечност се носеше този шум от стъпките и по коридора. Ушите му бяха готови да пропищят от тях.

Изведнъж стъпките замряха. Бяха стигнали вратата. Минаха няколко безкрайни минути. „Някой стои зад вратата, стои и очаква. А може би вратата наистина да е заключена? — хвана се като удавник за сламка. — Може би да съм я заключил насън? И тя сега да не може да влезе?…“

И тогава чу кратко и бързо почукване по вратата — така може да чука една жена, когато се вълнува.

Страшно пребледнял, Егор стана и опрял ръце в облегалото на стола, постоя за миг прав и неподвижен. После се запъти към вратата с болнави, пламнали очи. Чукането се повтори, този път по-нетърпеливо.

— Влез! — не каза, а простена Егор.

Гърлото му пресъхна, гърдите му останаха без въздух. Вратата се отвори тихо и влезе госпожица Кристина. Нейният поглед за миг се кръстоса с погледа на Егор. После, с тържествуваща усмивка, тя се обърна назад и завъртя ключа в бравата.

* * *

С отворени в тъмното очи, легнал по гръб, стараейки се да не диша шумно, господин Назарие се вслушваше в звуците от стаята. Нима този доктор се беше събудил само за да ходи и шари насам-натам. А може и да не бе той? Но тези звуци и шумове ту се появяваха, ту внезапно замираха като по нечия невидима команда. Мебелите и предметите като че ли изведнъж извикваха гръмко и звънко, а после утихваха, сякаш нещо ги душеше.

Стиснал зъби, професорът стоеше, без да помръдне от мястото си и дори да избърше студената пот по челото си. Беше мокър като мишка — кога успя да се изпоти? И какво се бе случило — може би докторът беше сънувал нещо и сега крачеше из стаята в полусън?

И тогава, съвсем близо до него, през стената нещо започна да дращи бавно, без да бърза, сякаш опитваше да премине през нея. Господин Назарие скочи от леглото в средата на стаята и налетя върху някого. Беше докторът! Отчаяно въздъхна.

— Какво правите тук? — извика Назарие.

— Стори ми се, че някой ходи — прошепна докторът. — Нещо отвън дращи… Не чухте ли?

— Сигурно някоя птица се е заблудила в съседната стая — неуверено предположи професорът.

Той разбираше, че това не е никаква птица. Дращенето беше много по-силно.

— Какво търсехте там, на масата, докторе? — попита Назарие. — Уплашихте ме.

— Не бях аз — възрази докторът. — Това бяха духове, зли духове…

Целият трепереше. Искаше да вземе пушката, която беше оставил до леглото, но се страхуваше да се отдели от Назарие.

— Имате ли кибрит? — попита професорът.

— Там, на масата има…

Приближиха се до масата заедно, стараейки се да не се блъснат в столовете. Господин Назарие дълго шари по масата в пълния мрак, сред дребните предмети, и когато най-сетне откри кибрита, ръцете му се разтрепериха.

— Може би напразно се уплашихме — прошепна той.

— Не, аз съм сигурен, сигурен съм, че… — възрази докторът.

С ръката си той смачка лявата предница на ризата си и застана като вкаменен, мърморейки нещо нечленоразделно.

— Трябва да си вървим — произнесе най-сетне нещо ясно отчетливо. — Повече в тази стая няма да остана.

— До сутринта остана малко — опита се да го успокои Назарие. — По-добре да почакаме. — Погледнаха се един друг, но това само увеличи страха им.

— Можем да се помолим — предложи Назарие.

— Аз само това правя — призна докторът. — Но не помага. Тези шумове не престават.

Лампата гореше със слаб пламък. В пълната тишина дишането им беше като хриптене на болнави.

— Нищо ли не чувате? — изведнъж попита докторът.

Назарие рязко се обърна. Звуците сега бяха други, не като тези от съседната стая. Стъпките на някой, който бавно и внимателно идваше откъм парка. Господин Назарие отиде до прозореца. Отначало нищо не се виждаше — светлината на лампата беше съвсем бледа.

— И все пак аз чувам напълно ясно — прошепна докторът и се приближи до Назарие.

Скоро очите им свикнаха с тъмнината. От алеята изникна нечия малка фигурка.

— Симина! — позна я професорът. — Може да я изпращат за нас? Нещо се е случило със Санда…

Но момичето обиколи голямата кръгла леха и се отправи към парка. Движеше се леко и почти незабелязано. Докторът онемя, изпращайки я с поглед.

— За какъв дявол ходи сама през нощта? — с вълнение проговори Назарие. — Страхувам се, че нещо лошо се е случило…

Той още малко постоя до прозореца; опита се да не изгуби от погледа си Симина. После решително се зае да си търси обувките.

— Трябва да видя накъде отива — подхвана той. — Да разбера какво става.

Професорът търпеливо започна да се облича. Докторът го гледаше смаян, сякаш се опитваше да проумее смисъла на движенията му.

— Няма ли да дойдете? — попита Назарие.

Докторът поклати глава, обу се и облече палтото си направо върху нощната риза.

— Как не ни забеляза? — учуди се той. — Нали бяхме до прозореца, с лампата, а тя вървеше право към къщата…

Господин Назарие затвори очи.

— Дали не е сомнамбул? — ужасено прошепна той. — Не съзнава какво прави!… Трябва да я настигнем, докато не е станало късно!

* * *

Превъртането на железния ключ в бравата беше последният жив звук, който чу Егор. Стъпките на госпожица Кристина, макар и напълно ясни и отчетливи, идваха от друго пространство и техният тих и мелодичен звук го упойваше.

Тя отиде към средата на стаята, без да изпуска от очи Егор. „Ако можех да затворя очите си“ — помисли си той. „Недей, скъпи мой, не се страхувай от мен!“, дочу в главата си нейните думи, макар да не беше отворила уста.

Мислите на Кристина влизаха направо в мозъка му така ясно, че той без усилие ги различаваше от своите. И страхът му не се оказа толкова голям, колкото очакваше: наистина, нейното приближаване нажежаваше въздуха, който дишаше, но въпреки това можеше да стои прав — ръцете му не трепереха, а разсъдъкът му не се размъти. Не изпускаше от очи Кристина и нито едно от движенията на восъчното й лице не можеше да му се изплъзне. Парфюмът на виолетки изпълни цялата стая. По дишането й Егор разбра, че и тя е възбудена. Неговата близост, очакваше ласки. „Нямаме нужда сега от светлина, скъпи мой, изгаси лампата“ — чу нейните думи в мозъка си той. Но не се поддаде. Събра всички сили. Сега очакваше тя да духне сама лампата и да се приближи до него. Но Кристина стоеше все така насред стаята и с трепет го гледаше в очите, отделяйки за малко погледа си само, за да види за миг големите му силни ръце, опрени за облегалката на стола. Егор направи нечовешко усилие и се отпусна на този стол и седна. „Нали беше казал, че искаш да ме нарисуваш — чу той мисълта на Кристина. — Да ме нарисуваш, както само ти можеш!…“

Тя пресилено му се усмихна и се приближи до леглото. Леко, безшумно приседна на края и започна да смъква ръкавиците си. Една мекота, бавност и трудно описуема грация личаха в нейните движения. От прилива на кръв сърцето на Егор спря за част от секундата. „Защо не ми помогнеш? — попита го, силно изчервена Кристина. — Какъв свенлив любовник си бил, Егор… Не е хубаво от твоя страна да стоиш така далече от мен! Нима не искаш да ме видиш цялата… Аз още никого не съм допускала до себе си, мое съкровище… Но ти имаш такива очи, че направо изгубих ума си по теб, Егор! И какво мога да им дам на тези твои очи, Егор? Само себе си, своята голота, Егор! Знаеш, че съм по-бяла от снега, Егор! Ти знаеш това! Много добре го знаеш!…“

Егор се опита да смръщи вежди, но те не го послушаха, а очите му останаха приковани към госпожица Кристина. С неподражаемо царствен жест тя свали шапката си и я постави до копринените си ръкавици на нощното шкафче. През спокойното величие на жестовете й се прокрадваше неясна тревога. „Ти никога няма да разбереш, Егор, какво съм направила за теб!… Какво съм дръзнала да направя… Ако знаеше какво проклятие ме очаква… Заради любов към един смъртен!“

В усмивката й той усети истинска скръб, а в очите й се появиха сълзи. Но нали Егор беше сега до нея и със своето присъствие той прогонваше всичките й страхове и тревоги. Тя стана. От шията й се смъкна въздушният шал, кожата й заблестя като сребро. Обърна се в профил. На бледия фон на стената малката й красива и заоблена гръд, гръд на девственица, се отразяваше дръзко и триумфално, високо повдигната от пластините на корсета.

„Сега ще се съблече“ — потрепна Егор. Заедно с ужаса и отвращението, нападнали го като лош сън, усети и едно убождане — дълбоко и отровно. Беше му унизително, но и сладко, сладко до умопомрачение. Кръвта му закипя, силно заби в слепоочията. Виолетките ухаеха сега много по-дискретно и по-ласкателно и направо го упояваха. Върху леглото се изсипа шумолящата коприна, паднала от нежните й рамене, накрая, по топлия й ухаещ дъх той разбра, че гърдите й са излезли от тесните одежди.

„Аз съм твоят Хиперион, горският дух…“ — дочу Егор непроизнесените на глас думи на Кристина. Усмивката й беше все така горчива. „Ти ще бъдеш моя годеница!“ Лицето й пламтеше от желание силно, необуздано. Очите й не бяха както преди. Горяха с друг пламък — томителен, изгарящ, тревожен. „Не ме оставяй сама, любов моя! — дочу Егор. — Помогни ми! Студено ми е… прегърни ме, седни до мен, вземи ме в прегръдките си, Егор…“

Погледна я и очите му се замъглиха. Кристина бавно развързваше шнура на роклята си и се освобождаваше от коприната. „Сега тя ще ме прегърне с тези голи ръце…“ И все пак от бездната на отвращението му се надигна сладостното желание. Очакваха го ласки, каквито не бе и сънувал…

„Не искам повече да спя — започна госпожица Кристина. — Уморих се да бъда студена и безсмъртна, Егор, любов моя!…“

* * *

Санда стоеше облегната на перваза на отворения прозорец и чакаше. Още малко и всичко щеше да свърши… Да, всичко щеше да бъде както в началото.

Като в сън. Луната слезе съвсем ниско — небето почерня. Никой нямаше да забележи как тя стои тук. Никой нямаше да я чуе, дори ако извикаше. Всичко живо спеше — дори комарите и пеперудите…

Санда се стресна от нечии стъпки, които дочу наблизо, и обърна главата си. Щеше да дойде най-напред тя, а после всички останали, сянка след сянка…

— Ти какво търсиш тук посред нощ? — разнесе се гласът на госпожа Моску. Как незабелязано влезе нейната майка и вероятно, по пътя от парка, защото беше облечена плътно и увита в шал.

— Чаках — прошепна Санда.

— Тя вече няма да дойде — каза госпожа Моску. — Можеш да си легнеш.

Санда забеляза, че майка й стиска в лявата си ръка някакво тъмно живо кълбо. Друг път сигурно щеше да се погнуси, но сега погледна с безразличие към майка си, която стискаше малката твар.

— Къде го хвана? — едва успя да проговори тя.

— В гнездото му — възбудено прошепна госпожа Моску. — Още не може да лети…

— И така жестоко?… — неочаквано простена Санда.

Искаше й да се да хване слепоочията си: така изведнъж я налегна цялата й мъка, всичките й страхове от онази ужасна първа нощ. Главата я заболя. Отвореният прозорец щедро пропускаше влагата на нощта в стаята.

— Легни си! — с металически глас й заповяда майка й. — Ще се простудиш!

Разтреперана, Санда се върна в леглото. Главата й пламтеше, слепоочията й горяха.

— Не затваряй прозореца — прошепна Санда на госпожа Моску. — Може все пак да дойде…

* * *

Господин Назарие и докторът стигнаха до средата на алеята и едва не се сблъскаха със застаналата с гръб към тях Симина, която гледаше нещо по посока на дърветата.

— Не е стигнала много далече — прошепна докторът. — За толкова време…

Симина гледаше в тъмнината, без да се обръща. Дали нарочно не ги допусна близо до себе си, за да ги отведе нанякъде?

— Тя нищо не чува — каза Назарие. — Сигурно не си дава сметка къде се намира.

И тогава момичето тръгна с уверена, стегната крачка. Вървеше направо към акациите, без да търси пътека и без да се пази от сухите мъртви клончета, нападали по земята.

— Само да не се изгубим — промърмори докторът.

Господин Назарие не му отвърна. Той, изглежда, излизаше от състояние на страх, обзело го доста отдавна. Струваше му се, че сега участва в някакво безсмислено преследване, че го примамват към някакъв капан и още малко и ще падне в дълбока и влажна яма.

— Вече не я виждам — каза докторът и се спря сред дърветата.

„Само как пращят клоните под краката ни — помисли си той, — как може да не ни чуе?“

— Ето я! — сухо му отвърна Назарие и посочи с ръка бялата фигурка, недалече от храстите.

Вероятно там започваше друга пресечна алея, защото тъмнината вече губеше своята плътност, а дърветата се строяваха под линия.

Докторът направи няколко крачки в тази посока, провирайки се сред ниските клони, вперил поглед в бялата фигурка.

— Имам добро зрение — прошепна той ужасен. — Това не е тя!

Тогава господин Назарие забеляза, че фигурата сред храстите леко се люлее и ръцете й се издигат, сякаш викат някого, когото той не можеше да види. Не, не беше Симина! — Професорът се вцепени, дъхът му секна. Фигурата не бе човешка. По-скоро напомняше за призрак — безплътно, неестествено люлеене на празни дрехи.

— Да се върнем! — обади се пресипналият глас на доктора.

И тогава край тях мина Симина. По широко отворените й очи, по уплашения поглед и по здраво стиснатите й устни Назарие се досети, че момичето се опитва да поправи грешката си, че ги е довела до тук, защото е мислила, че тази алея е надеждно място, където не биха дошли външни хора. И сега, разтревожена при тяхното присъствие, се опита да ги отклони към противоположния край на парка. Бързо и съсредоточено Симина се отправи към северния вход. Докторът беше вече готов да хукне след нея, но Назарие го удържа.

— Отначало да видим какво има там — каза той решително.

Пристъпвайки внимателно, те стигнаха до пресечната алея. Фигурата беше изчезнала. Или се бе спуснала зад Симина, или се беше скрила зад храстите. На Назарие му се струваше, че някога е преживял това приключение, че вече е преследвал подобно безплътно същество с такива меки и плавни движения.

— Не се вижда нищо — прошепна докторът. — Поне аз не мога да видя…

Затова пък Назарие отново забеляза на няколко крачки пред себе си Симина. Притиснала се до ствола на едно дърво, тя отчаяно наблюдаваше приближаващите се мъже. Уловила погледа на Назарие, малката госпожица се опитваше както преди да го подчини на своето внушение, да го задържи на място, да сломи волята му, но професорът не се поддаде и твърдо продължи пътя си, увличайки и доктора след себе си.

— Стойте, не мърдайте! — заповяда му той.

Пред очите им, по алеята, се мъдреше стар, допотопен файтон, доста овехтял, запрегнат с два сънени коня. Кочияшът, облечен в бяло, с поизтъркана кожена шапка, спеше върху капрата. Изглежда, се беше приготвил за дълго чакане — така сладко спеше, че даже похъркваше. И конете бяха затънали в този мъртвешки, неподвижен, бездиханен сън. Застинали като черни каменни статуи, те чакаха нещо или някого.

Очите на доктора направо изскочиха от орбитите и той отново хвана Назарие за ръцете.

— Видяхте ли? Видяхте ли?

— Живи ли са? — попита отново той. — Или така ми се струва?

В този миг изчезналата преди малко фигура излезе право пред тях. Беше старец, доста слаб и изтощен, облечен като ратай от болярски двор. Мина покрай двамата, без да ги види, като гледаше под нозете им. Но Назарие почувства, че този странен старец знае за тяхното присъствие и успя да улови мига, в който ги погледна за част от секундата със своите стъклени, уморени, болни очи. Докторът закри своите с длан. Поиска да избяга, но малката и студена ръка на Симина го хвана и го прикова на място!