Клайв Къслър, Грант Блекууд
Изгубената империя (14)

Глава 12

Багамойо

От двата леснодостъпни града в Занзибар, Дар ес Салаам и Багамойо, вторият беше любимият на Сам и Реми. С население от трийсет хиляди души, той съчетаваше в себе си традиционната и колониалната африканска история, без шумотевицата на големия град, характерна за двумилионния Дар ес Салаам.

Основан от оманските номади в края на 18-и век, Багамойо е бил дом на арабски и индийски търговци на слонова кост и сол, християнски мисионери, търговци на роби, ловци на едър дивеч и откриватели, запътили се към Морогоро, езерото Танганайка и Усамбара.

— Ето нещо, което не знаехме — каза Реми, която четеше пътеводителя, докато Сам шофираше. — „През целия си престой в Африка Дейвид Ливингстън ни веднъж не посетил Багамойо, не и жив. След смъртта му обаче пренесли тленните му останки в града и ги положили в кулата на Старата църква, известна днес като Кулата на Ливингстън. Там където изчакали прилива, за да отнесат тялото в Занзибар“.

— Интересно — отвърна Сам. — Винаги съм мислел, че е използвал Багамойо за отправна точка, като всички останали. Добре, вече сме в покрайнините. Къде каза мис Килембе, че се намира музеят?

Реми извади листчето с бележки от пътеводителя и прочете:

— На две преки от boma, старият германски форт.

— Кой по-точно? Струва ми се, че в пътеводителя имаше отбелязани два.

Реми обърна листчето.

— Само това пише. Явно ще трябва да проверим и двата.

Откриха първия на няколкостотин метра на север от три от най-големите туристически атракции на Багамойо: фермата за крокодили, руините на Каоле и петстотингодишния баобаб. Спряха на черния път пред полуразрушения варосан форт и слязоха от колата. Едно момче, водещо магаренце на връв, се усмихна широко и поздрави: „Jambo. Habari gani?“ „Здравейте, как сте“?

Със запъване, Сам отговори:

— Nzuri. Unasema kiingereza?

— Да, говоря малко английски.

— Търсим музея „Блейлок“.

— А, да, Къщата на лудия.

— Не, не, музея „Блейлок“.

— Същото. Другата boma. Един километър нагоре. Знаете Кръста на Ливингстън?

— Да. Asante sana — отговори Сам.

— Няма защо. Чао-чао.

И като изцъка с език на магарето, момчето продължи по пътя си.

— Усъвършенстваш суахили — поздрави го Реми.

— Само не ме карай да поръчвам храна. Резултатът няма да ти хареса.

— Какво ли искаше да каже с „Къщата на лудия“?

— Предполагам, че скоро ще разберем.

Намериха другата boma без много усилия, като следваха току подаващите й се варосани бойници. Спряха на засипания с натрошени черупки паркинг. Тук имаше повече местни, много от които продаваха храна и дреболии от сергии или покрити колички. Сам и Реми слязоха от колата и се заоглеждаха за табелка, на която пише или „Блейлок“, или „Лудия“. След двайсет минути безплодно търсене спряха пред една сергия, купиха си две леденостудени коли и помолиха продавача да ги упъти.

— Да, Къщата на лудия — рече той и посочи една алея на запад. — На двеста метра намерите стена, после гъсти дървета. Завийте надясно, намерите пътека, намерите място.

— Asante sana.

— Starehe.

Следвайки указанията, стигнаха до кирпичена стена, висока около метър, зад която растеше горичка от акации и дива лавандула. Свиха надясно и след няколко метра стигнаха до отвор в стената. От другата страна криволичеше пътечка, която ги отведе до бяла ограда, а зад нея — стара сграда, дълга и тясна, с масленожълта фасада и тежки, тъмносини капаци на прозорците. Над стъпалата на верандата имаше бяла, надписана на ръка табелка: „МУЗЕЙ БЛЕЙЛОК“ и „МАГАЗИН ЗА СУВЕНИРИ“. Последните три думи явно бяха добавени по-късно, сякаш някой късно се е сетил за тях.

Когато влязоха, над главите им иззвънтя камбанка. Ръчно дялани колони крепяха десетките рафтове, по които стояха препарирани африкански птици в пози, явно предназначени да напомнят полет. Над неодушевените си братовчеди гукаха няколко одушевени гълъба.

Стените бяха заети от етажерки, като нямаше две с две еднакви. По оста на помещението бяха разположени осем разнебитени масички, покрити с износени чаршафи. По етажерките и масичките бяха натрупани стотици джунджурии: статуетки на жирафи, лъвове, зебри, антилопи, змии и хора от дърво и слонова кост, колекции ножове, от джобни ножчета до издялани от кост ками, ръчно рисувани фетиши, покрити с пера и парчета дървесна кора, ръчно рисувани карти върху кожа, портрети и пейзажи с въглен, компаси, мехчета за вода от животински стомаси и няколко модела револвери „Уебли“, както и куршуми различни калибри.

— Добре дошли в музея и магазин за сувенири „Блейлок“ — чу се глас на изненадващо добър английски.

В дъното на помещението имаше самотна масичка, която не бяха забелязали. На нея седеше възрастен чернокож мъж с бейзболна шапка на „Балтимор ориолс“^[1] и бяла тениска с надпис „Имаш ли мляко?“, останала от рекламната кампания за консумация на мляко от деветдесетте години.

— Добре заварили — отвърна Реми.

Двамата се приближиха и се представиха.

— Аз съм Мортън — рече възрастният мъж.

— Прощавайте, но какво точно представлява това място? — попита Сам.

— Това е музеят и магазин за сувенири „Блейлок“.

— Да, но на кого е посветен?

— На най-великия невъзпят откривател на Африка, стъпвал по бреговете на Черния континент — отговори Мортън. Явно не за първи път рекламираше мястото с тази фраза. — Човекът, на когото стотици дължат живота си и живота на своите внуци: Уинстън Лойд Блейлок, Мбого от Багамойо.

— Мбого на Багамойо — повтори Сам. — Биволът от Багамойо?

— Точно така.

— Какво можете да ни разкажете за него? — поинтересува се Реми.

— Мбого Багамойо пристигнал от Америка през 1872 година да си търси щастието. Над метър и деветдесет висок бил той и тежал два пъти повече от всеки танганаец в онези времена. Имал плещи като на мбого и затова го нарекли така.

— Това той ли е? — попита Сам, като посочи зърнистия черно-бял дагеротип на стената над Мортън. На него се виждаше висок, широкоплещест мъж с дрехи за сафари като в разказ на Хемингуей. На заден план се виждаха дузина коленичили воини масаи с копия асегаи.

— Той е — потвърди Мортън. — Ще намерите цялата история на Мбого в този красив том с кожена подвързия.

Мортън махна с ръка към рафтовете на дясната стена. Реми се приближи и взе една книга от купчината. Подвързията не беше кожена, а изкуствена и доста грубо поставена. Отпред имаше залепена репродукция на снимката.

— Ще вземем две — каза Сам, отиде до един рафт, след което постави на масата покупките.

Докато плащаше, Реми попита:

— Казаха ни, че тук можем да научим нещо за един кораб. „Офелия“.

Мортън кимна и посочи голяма графитна скица на параход.

— Търсенето на „Офелия“ било първото голямо приключение на Мбого Блейлок. Всичко е описано в книгата. Сам съм правил показалеца. Отне ми три години.

— Вложили сте много усилия — каза Реми. — Как… как сте се озовал тук? Да не би семейството ви да е познавало мистър Блейлок?

Мортън се усмихна за първи път, откак бяха влезли. При това с гордост.

— Моето семейство е Мбого Блейлок. Аз съм втори братовчед на правнука на Мбого.

— Простете, казвате, че сте роднина на Уинстън Блейлок? — с недоверие попита Сам.

— Разбира се. Не си ли личи?

Сам и Реми не знаеха какво да отговорят. Мортън се плесна по коляното и се разсмя:

— Хванахте се, а?

— Да, определено — усмихна се Сам.

— Значи не сте…

— Не, роднини сме. Разбира се, приликата не си личи. Ако искате, мога да ви покажа акта си за раждане.

Преди да кажат каквото и да било, Мортън извади документа от малка каса изпод масата. Разгъна го и го плъзна към тях. Сам и Реми се наведоха, разгледаха го и пак се изправиха.

— Удивително — промълви Реми. — Значи той се е оженил? За танзанийка?

— Тогава страната била известна като Танганайка — преди нашествието на германците. И не, не се оженил, но имал шест наложници и много деца. Това също го пише в книгата.

Сам и Реми се спогледаха озадачено.

— Какво е станало с него? — попита Сам.

— Никой не знае. През 1882 година просто изчезнал. Внукът му твърди, че е бил по следите на някакво съкровище.

— Какво съкровище?

— Тази тайна той не споделил с никого.

— Някои хора в града го наричат…

— Лудия, знам. Това не е обида. Думата не се превежда добре на английски. На суахили смисълът е по-скоро „човекът със свободен дух“. Дивият.

— Всички тези артефакти негови ли са били? — попита Реми.

— Да. Повечето е убил, направил или намерил със собствените си ръце. Други са подаръци. Предложете добра цена и аз ще си помисля.

— Не разбирам. Продавате вещите му?

— Нямам избор. Аз съм последният от потомците на Мбого. Поне тук. Двете ми деца живеят в Англия. Ходят на училище. А аз съм болен и не ми остава още много.

— Много съжалявам да го чуя — каза Сам. — Може ли да разгледаме?

— Разбира се. Ако имате въпроси, питайте.

Сам и Реми се отдалечиха.

— Мислиш ли, че всичко това е вярно? — прошепна тя. — Картината прилича ужасно много на Хемингуей.

— Защо не се обадиш на мис Килембе да я питаш?

Реми излезе навън. Върна се след пет минути и се приближи до Сам, който гледаше един бастун, закачен на стената.

— Казва, че всичко е достоверно. Музеят съществува от 1915 година. — Сам не отговори. Гледаше втренчено бастуна. — Сам? Чуваш ли ме? Кое е толкова интересно?

— Забелязваш ли нещо необичайно? — промърмори той.

Реми се вгледа по-внимателно.

— Не.

— Погледни главата… металната част със заобления край.

Реми отметна глава и присви очи.

— Това не е ли…?

Сам кимна.

— Чукало от камбана.

Погледаха го още десетина секунди, после Сам се обърна към Мортън и попита:

— Колко искате за всичко?