Агата Кристи
Тъжният кипарис (20)

Глава тринайсета

Поаро почука на вратата на къщата на сестра Хопкинс. Тя му отвори, като дояждаше парче кифла.

— А, господин Поаро, какво пък искате сега! — посрещна го тя нелюбезно.

— Мога ли да вляза?

Някак неохотно сестра Хопкинс отстъпи назад и му позволи да прекрачи прага. Но все пак прояви гостоприемство и му предложи чай. Минута по-късно Поаро гледаше смутено чашата с димяща, тъмна течност.

— Току-що го направих — хубав и силен! — похвали се домакинята.

Той внимателно разбърка чая си и геройски отпи една глътка.

— Имате ли някаква представа защо съм тук? — попита.

— Не бих могла да разбера, преди да ми кажете.

Не умея да чета чужди мисли.

— Дойдох, за да ви помоля да ми кажете истината.

Сестра Хопкинс се надигна с възмущение.

— Мога ли да зная какво означава това? Винаги съм казвала истината. Не съм от хората, които потулват нещата. На предварителното следствие споменах за липсващата опаковка морфин. Мнозина на мое място биха си замълчали. Много добре знаех, че ще ме накажат за проявената небрежност, щом съм оставила чантата си без надзор. В крайна сметка, може да се случи на всеки! Аз съм си виновна и ще понеса последствията, свързани с професионалните ми качества, уверявам ви. Но това не ме възпря да кажа всичко, което зная по случая! Ще ви бъда благодарна, господин Поаро, ако запазите за себе си тези недостойни намеци! Няма нищо, свързано със смъртта на Мери Джеръд, което да не съм казала открито и честно. Щом мислите, че не е така, ще съм ви много задължена, ако ми дадете обяснение! Не съм скрила нищо, абсолютно нищо! Готова съм да го потвърдя и да се закълна пред съда.

Поаро не се опита да я прекъсне. Много добре знаеше как да се справи с една ядосана жена. Позволи на сестра Хопкинс да избухне и после да се укроти. Едва тогава заговори бавно и спокойно:

— Не съм допускал, че има нещо, свързано с престъплението, което да не сте ми казали.

— Тогава, бих попитала, за какво става дума?

— Помолих ви да ми кажете истината не за смъртта, а за живота на Мери Джеръд.

— О! — За миг сестра Хопкинс се смути, после каза: — Значи ето какво искате! Но то няма нищо общо с убийството.

— Не съм казал, че има. Споменах само, че знаете нещо за нея, което криете.

— Защо не, ако не е свързано с убийството?

— А защо трябва да го криете? — повдигна Поаро рамене.

— От най-обикновена почтеност! — жената силно се зачерви. — Всички, които засяга то, вече са мъртви. А и не влиза на никого в работата!

— Вероятно не, ако е само предположение. Но е съвсем друго, ако разполагате с достоверна информация.

— Не разбирам за какво точно говорите… — изрече тя бавно.

— Аз ще ви помогна. Сестра О’Брайън ми подсказа нещо. Имах дълъг разговор с госпожа Слатъри, която добре си спомня събитията отпреди повече от двайсет години. Ще ви разкажа какво научих. Преди около двайсет години двама души са били влюбени. Госпожа Уелман, вече вдовица, жена, способна на дълбока и страстна любов, и сър Люис Райкрофт, който е имал нещастието съпругата му да е душевноболна. В онези дни законът не е приемал това като достатъчно основателна причина за развод. А лейди Райкрофт е била физически здрава и е могла да доживее до дълбоки старини. Струва ми се, че хората са се досещали за тази връзка, но двамата са били дискретни и внимателни и са съумели да я скрият. После сър Люис Райкрофт загинал във войната.

— Е? — попита сестра Хопкинс.

— Мисля, че след неговата смърт се е родило дете и че това дете е била Мери Джеръд — заяви Поаро.

— Изглежда, знаете всичко за тази история!

— Мисля, че е било така. Но е възможно вие да имате конкретно доказателство, че съм прав.

Жената помълча намръщено минута-две, после рязко стана, прекоси стаята, издърпа едно чекмедже и извади някакъв плик. Подаде го на Поаро.

— Ще ви разкажа как попадна в ръцете ми — започна тя. — Вече имах съмнения. На първо място, начинът, по който госпожа Уелман гледаше момичето, после клюките, а когато се разболя, старият Джеръд ми каза, че Мери не е негова дъщеря. След нейната смърт отидох да доразчистя малката къща и в едно шкафче сред другите вещи на стареца попаднах на това писмо. Вижте какво пише на плика.

Поаро прочете поизбелелия надпис:

„За Мери — да й бъде изпратено след смъртта ми“

— Надписът е доста стар — отбеляза той.

— Не го е писал Джеръд — обясни сестра Хопкинс, — а майката на Мери, която почина преди четиринайсет години. Оставила го е за момичето, но старецът го е скрил и тя никога не го е виждала. Благодарна съм, че е така! До края е могла да ходи с вдигната глава и да не се чувства посрамена. — Замълча за малко, после продължи: — Когато го намерих, беше запечатано и трябва да си призная, че го отворих и го прочетох няколко пъти, което не биваше да правя. Но Мери беше мъртва, а аз подозирах какво може да има в него. А и написаното не засягаше никого. Така или иначе, не го унищожих, защото някак си почувствах, че не би било редно. По-добре сам го прочетете.

Поаро извади листа, изписан с дребен, ъгловат почерк.

Тук съм написала истината, в случай, че потрябва някога за нещо. Бях камериерка на госпожа Уелман в Хънтърбъри и тя беше много мила с мен. Забременях и тя се грижеше за мен. Когато всичко свърши, ме взе отново на работа. Но бебето умря. Господарката ми и сър Люис Райкрофт много се обичаха, но не можеха да се оженят, защото той вече имаше съпруга, а тя, горката, беше в лудницата. Той беше изискан човек и предан на госпожа Уелман. Загина във войната. Скоро след това госпожа Уелман ми каза, че чака дете. Замина за Шотландия и ме взе със себе си. Детето се роди там, в Ардлъчри Боб Джеръд, който ме отблъсна, когато загазих, и ме разкара, отново започна да ми пише. Договорихме се с господарката аз да се омъжа за Боб и да заживеем в малката къща. Той трябваше да си мисли, че бебето е наше. Ако живеехме в имението, щеше да бъде съвсем естествено госпожа Уелман да се интересува от детето. Щеше да се погрижи за образованието и за бъдещето му. Смяташе, че за Мери ще бъде по-добре никога да не научи истината. Госпожа Уелман ни даде прилична сума. Но аз щях да й помогна и без това. Бях щастлива с Боб, но той никога не се привърза към Мери. Държах си езика зад зъбите и никога не казах нищо никому, но си помислих, че ако умра, добре би било да напиша всичко черно на бяло.

Елайза Джеръд (по баща Елайза Райли)

Еркюл Поаро въздъхна дълбоко и сгъна писмото. Сестра Хопкинс нетърпеливо попита:

— Какво смятате да правите? Всички вече са мъртви. Не е хубаво да се ровим в тези неща. Госпожа Уелман бе много уважавана в този край. Никой не е казвал лоша дума за нея. Би било жестоко, ако се разчуе цялата стара скандална история. Същото важи и за Мери. Беше сладко момиче. Защо трябва да се знае, че е била извънбрачно дете? Да оставим мъртвите да почиват в мир. Аз така смятам.

— Човек трябва да мисли и за живите — възрази детективът.

— Но това няма нищо общо с убийството — отвърна сестра Хопкинс.

— Може би има много общо с убийството — отбеляза той мрачно.

Напусна дома на сестра Хопкинс и я остави с отворена уста да зяпа след него.

Беше изминал известно разстояние, когато чу зад гърба си колебливи стъпки. Спря и се обърна.

Беше Хорлик, младият градинар от Хънтърбъри. Изглеждаше безкрайно смутен и мачкаше кепето си в ръце.

— Извинете, сър. Мога ли да говоря с вас? — изрече той, преглъщайки.

— Разбира се. Какво има?

Хорлик продължи да мачка кепето си още по-ожесточено. Отвърна очи. Беше нещастен и смутен.

— За колата.

— За колата, която е била пред задната врата в онази сутрин?

— Да, сър. Доктор Лорд днес каза, че не е била неговата кола, но всъщност беше неговата, сър.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър. Заради номера, сър, MSS 2022. Специално го запомних — MSS 2022. Виждате ли, в селото я познаваме и я наричаме госпожица „Ту-ту“! Абсолютно съм сигурен, сър.

— Но доктор Лорд каза, че онази сутрин е бил в Уидънбъри — подсмихна се Поаро.

— Да, сър. Чух го — измърмори Хорлик нещастно. — Но колата беше неговата, сър. Готов съм да се закълна.

— Благодаря ви, Хорлик. Може би ще се наложи да направите точно така… — каза Поаро кротко.