Тери Пратчет
Туп! (16)

„Не използвам магия — каза си Ваймс, крачейки под дъжда към Невидимия университет. — Но понякога лъжа.“

Той подмина главния вход и се насочи колкото можеше по-предпазливо към Прохода на магьосниците, в средата на който бе осигурена общодостъпност до университета посредством няколко халтави тухли. Поколения чудовищно пияни студенти ги използваха за среднощните си завръщания. Впоследствие ставаха много важни и мощни магьосници, с големи бради и още по-големи шкембета, но никога не помръдваха пръст да оправят зида. В края на краищата беше Традиционен. И обикновено не го наобикаляха Лобстърите^[1], които почитаха Традицията дори повече от магьосниците.

В случаят обаче един се спотайваше в сенките и подскочи, когато Ваймс го потупа по рамото.

— О, това сте вие, командир Ваймс, сър. Аз съм Уигли, сър. Архиканцлерът ви чака в градинската барака, сър. Последвайте ме, сър. Тихичко, а, сър?

Ваймс запристъпя след Уигли през тъмните, жвакащи морави. Странно, но вече не се чувстваше толкова уморен. Дни наред недоспиване, а се усещаше доста свеж по някакъв мъгляв начин. Надушваше плячката, ето защо. Щеше да си плати за това после.

Уигли, озъртайки се на всички страни с конспираторски вид, който щеше да предизвика мигновено вниманието на всеки случаен наблюдател, отвори вратата на бараката.

Вътре стоеше огромна фигура.

— Командире! — радушно изрева тя. — Колко забавно, а? Много потайно и скрито!

Само силен дъжд би могъл да заглуши гласа на архиканцлер Ридкъли в добро настроение.

— Може ли малко по-тихо, архиканцлерю? — помоли Ваймс, бързо затваряйки вратата.

— Съжалявам! Искам да кажа, съжалявам — магьосникът разпери ръце. — Заповядай, седни! Чувалите с тор са доста приемливи. Е, ъ-ъ… как мога да ти помогна, Сам?

— Може ли засега да се споразумеем, че не можеш? — кисело отвърна Ваймс.

— Интригуващо. Моля, продължавай — избоботи Ридкъли, примъквайки се по-наблизо.

— Знаеш, че няма да допусна използването на магия в Стражата — поде Ваймс. Докато присядаше, в полумрака един навит маркуч го издебна, както обикновено, изотзад, и се наложи да го нокаутира на пода на бараката.

— Знам и те уважавам за това, макар че някои те смятат за проклет тъпунгер.

— Е… — Ваймс се опита да преглътне „проклет тъпунгер“, — работата е там, че трябва много бързо да стигна до Куумската долина. Ъ-ъ… наистина много бързо.

— Тъй да се каже… магически бързо? — подметна Ридкъли.

— В известен смисъл — призна Ваймс, шавайки неудобно. Хич не му се щеше да прави това. И върху какво беше седнал?

— Хмм — проточи Ридкъли, — но без някакъв съществен фокус-мокус, предполагам? Изглеждаш дискомфортно, Сам!

Ваймс тържествуващо вдигна голяма глава лук.

— Извинявай — той я метна настрана. — Не, определено без мокус. Може би една идея фокус. Просто ми трябва малка засилка. Имат ден преднина.

— Разбирам. Сам ли ще пътуваш?

— Не, ще сме единайсет. Две карети.

— Мили боже! А да изчезнете в кълбо дим, за да се появите на друго място, е…

— Изключено! Просто ми трябва…

— Засилка — кимна магьосникът. — Да. Нещо магическо по природа, но не и в същина. Нищо прекалено очевидно.

— И без риск някой да се превърне в жаба или нещо подобно — бързо добави Ваймс.

— Разбира се — потвърди Ридкъли, след което плесна с ръце. — Е, командире, опасявам се, че не можем да помогнем. Да се набъркваме в такива неща не е магьосническа работа! — Той снижи глас и додаде: — И хич няма да можем да помогнем, ако докарате каретите, празни, през задния вход, да речем, след около час.

— О? Ъ-ъ… добре — изломоти Ваймс, опитвайки се да насмогне с обрата. — Няма да ги накарате да литнат или нещо от сорта, нали?

— Няма да направим нищо, командире! — весело заяви Ридкъли, шляпвайки го по гърба. — Мислех, че вече сме се разбрали! И също мисля, че трябва да си тръгваш сега, макар че, разбира се, всъщност не си бил тук. Нито пък аз. Слушай, тази шпионска работа е доста хитра, а?

След като Ваймс си тръгна, Муструм Ридкъли се облегна, запали лулата си и след известно замисляне използва последната клечка кибрит да запали фенера върху масата с разсада. Градинарят обикновено доста се вкисваше, ако му се бъркаха в нещата, така че трябваше да разчисти малко…

Той се взря в пода, където падналият маркуч и главата лук оформяха нещо, което на пръв поглед приличаше на голямо око с опашка.

 

 

Дъждът поуспокои Ваймс. Беше поуспокоил и улиците. За метежи под дъжда се изисква доста ентусиазъм. Освен това новините от предишната нощ бяха плъзнали. Естествено, никой не се чувстваше сигурен, а и ефектите от „Гаф“ и „Големият чук“ бяха такива, че оставяха общо, макар и повърхностно впечатление за несигурност в онова, което наистина се е случило. Бяха се събудили в ужасно състояние, нали? Нещо сигурно беше станало. А тази вечер дъждът се усилваше, така че по-добре човек да си остане в кръчмата.

Той крачеше през мократа шепнеща тъмнина, а умът му кипеше. Колко бързо можеха да се придвижват онези джуджета? Някои от тях звучаха като да са доста стари. Но корави и стари. Въпреки това пътищата натам не бяха добри, а друсането се издържа до определен момент.

А Сибил щеше да мъкне и малкия Сам. Това беше глупаво, само дето… не беше глупаво, не и след като джуджетата са нахлули в дома ти. Домът беше мястото, което ти дава сигурност. Ако не ти дава сигурност, значи не е дом. Противно на здравия разум, той бе съгласен със Сибил. Домът е там, където са заедно. Тя вече бе пратила спешни съобщения по щракалките до свои стари дружки, които живееха близо до долината. Явно си представяше начинанието като някакво семейно пътешествие.

На един ъгъл киснеше група тежко въоръжени джуджета. Може би кръчмите бяха претъпкани или и те се нуждаеха от поохлаждане. Няма закон срещу кисненето, нали?

„Не — изръмжа Ваймс, приближавайки. — Хайде, момчета! Кажете нещо накриво! Хванете оръжието! Мръднете лекичко! Поемете по-силно дъх! Дайте ми нещо, което да се разтегли до «самозащита». Ще бъде моята дума срещу вашата и, повярвайте, момчета, надали ще ви оставя в състояние да кажете и една проклета думичка.“

Джуджетата се взряха в приближаващото се в мъглата видение, обкръжено с ореол от светлината на фенерите, и си плюха на петите.

Така!

 

 

Съществото, известно като Призоваващия мрак, се впусна през улиците на вечната нощ покрай мъгливите здания на паметта, които потрепнаха при преминаването му. Вече наближаваше, вече наближаваше. Трябваше да променя хилядолетни навици, но успяваше да открие пролуки, през които да се вмъкне, макар и не по-големи от дупчица на ключалка. Никога досега не бе му струвало толкова усилия, никога не бе му се налагало да се движи толкова бързо. Беше… опияняващо.

И всеки път, когато поспреше до някоя решетка или открит комин, долавяше преследвания. Отнемаше време, но не спираше да го следва. Рано или късно щеше да го настигне.

 

 

Граг Свитсън обитаваше едно преградено мазе на Евтината улица. Наемът не беше висок, както и — трябваше да признае — жилищният стандарт: легнал на възтясното си легло, можеше да докосне и четирите стени, или по-скоро три стени и тежка завеса, която отделяше малката му обител от тази на семейство от деветнайсет джуджета, живеещи в останалата част от мазето. Но храната влизаше в наема и уважаваха личното му пространство. Струваше си да имаш за наемател граг; макар че този изглеждаше твърде млад и показваше лицето си. Все пак съседите се впечатляваха.

От другата страна на завесата крещяха деца, ревеше бебе и долиташе миризма на задушено плъхско със зеле. Някой точеше брадва. Друг хъркаше. За джудже в Анкх-Морпорк уединението бе нещо, което се постига вътре в самия теб.

Пространството извън леглото бе изпълнено с книги и всевъзможни бумаги. Бюрото на Свитсън представляваше дъска през коленете му. Четеше омачкана книга. Корицата й бе напукана и плесенясала, а руните пред очите му гласяха: „Той няма сила в този свят. За да изпълни някоя цел, Мракът трябва да открие избраник, живо същество, което да успее да подчини на волята си…“

Свитсън въздъхна. Беше прочел пасажа десетина пъти, надявайки се да му вмени някакъв по-различен смисъл от очевидния. Както и да е, преписа думите в бележника си. После прибра бележника в торбата, метна я на гръб, предплати на Тоин Настъпчик наема си за две седмици и излезе в дъжда.

 

 

Ваймс не си спомняше кога е заспал. Не си спомняше и да е спал. Изплува от тъмнината при лекото побутване на Керът.

— Каретите са в двора, господин Ваймс!

— Кфоств? — измърмори Ваймс, примигвайки на светлината.

— Казах на хората да ги натоварят, сър, но…

— Но какво? — Ваймс се изправи.

— По-добре елате да видите, сър.

 

 

Когато Ваймс пристъпи навън във влажното утро, две карети действително стояха в двора. Детритус лениво наблюдаваше товаренето, подпрян на Миротвореца.

Като видя командира, Керът се завтече припряно.

— Заради магьосниците е, сър — обясни той. — Направили са нещо.

Каретите изглеждаха достатъчно нормални на Ваймс и той го отбеляза.

— О, изглеждат наред — Керът се пресегна, хвана с ръка стъпенката и додаде: — Но правят ей така! — Той вдигна отрупаната карета над главата си.

— Не би трябвало да можеш да направиш това — отсече Ваймс.

— Точно така, сър! — Керът внимателно пусна каретата на калдъръма. — И с хора вътре пак не става по-тежка. А ако погледнете насам, сър, направили са нещо и с впряга.

— Някаква представа какво са направили, капитане?

— Изобщо никаква, сър. Каретите бяха пред университета. Докарахме ги дотук с Треска. Много олекнали, естествено. Всъщност хамутите ме притесняват, сър. Погледнете тук, сър.

— Виждам, че кожата е много дебела — отбеляза Ваймс. — И какви са всичките тези медни джунджурии? Нещо магическо?

— Възможно е, сър. Нещо става при двайсет километра в час. Не знам какво. — Керът потупа каретата, която се приплъзна встрани. — Работата е там, сър, че не знам каква засилка осигурява това нещо.

— Моля? Една безтегловна карета със сигурност би…

— О, ще е от полза, сър, особено по нанагорнище. Но конете могат да препускат с определена скорост определено време, а веднъж задвижили каретата, тежка или не, тя си се търкаля без толкова усилия.

— Двайсет километра в час — замисли се Ваймс. — Хмм. Това си е доста бързо.

— Е, пощенските коли вече се движат средно с петнайсет-шестнайсет километра в час по доста трасета — посочи Керът. — Но пътищата ще са доста по-лоши към Куумската долина.

— Не мислиш, че ще литне, нали?

— Мисля, че магьосниците щяха да споменат, ако ще прави нещо подобно, сър. Но странно, че го споменахте, защото под всяка карета са заковани по седем метли.

— Какво? Защо просто не се понесат из двора?

— Магия е, сър. Според мен само компенсират тежестта.

— Мили боже, да! Защо не се сетих за това — кисело каза Ваймс. — Ето защо не харесвам магията, капитане. Щото е магия. Не може да задаваш въпроси — става дума за магия. Не обяснява нищо — става дума за магия. Не знаеш откъде идва — става дума за магия! Това не й харесвам на магията, прави всичко с магия!

— Основателна причина, сър, няма съмнение — съгласи се Керът. — Ако ме извините, само ще се погрижа за последния багаж.

Ваймс изгледа каретите. Може би не трябваше да замесва магьосниците, но имаше ли избор? О, сигурно щяха да запратят Сам Ваймс чак дотам в кълбо дим само докато мигне, но кой всъщност щеше да пристигне там и кой щеше да се върне? Как щеше да разбере, че е той самият? Беше убеден, че не се предполага хората да изчезват така.

Сам Ваймс по природа беше пешеходец. Ето защо щеше да вземе и Уиликинс, който знаеше как да кара кола. Освен това беше демонстрирал пред Ваймс способността си да хвърля обикновен нож за риба толкова силно, че доста трудно го измъкнаха от стената. В подобни моменти на Ваймс му допадаше да вижда такива умения в един иконом.

— Проща’йте, сър — обади се Детритус зад гърба му. — Мож’ ли две думи, насаме?

— Да. Разбира се — обърна се Ваймс.

— Аз, ъ-ъ, дано онова, дето казах вчера в тъмницата, не е…

— И бъкел не си спомням — прекъсна го Ваймс.

Детритус явно си отдъхна.

— Благодаря, сър. Ъ-ъ… искам да ’земем и младия Тухльо с нас, сър. Тука си нема никого, даже не знае от кой клан е. Само ще се забърка отново, ако го изпусна от очи. И нивга не е виждал планините. Нивга не е излизал от града дори!

В погледа на трола имаше молба. Ваймс си спомни, че бракът му с Руби беше щастлив, но бездетен.

— Е, очевидно нямаме проблем с теглото — въздъхна той. — Добре. Но го дръж под око, ясно?

Тролът засия.

— Тъй верно, сър! Нема да съжалявате, сър!

— Закуската, Сам! — извика Сибил от прага. Обхванат от гадно подозрение, Ваймс забърза към другата карета, където Керът привързваше последната торба.

— Кой опакова храната? Сибил ли опакова храната?

— Май да, сър.

— Имаше ли… плодове? — запита Ваймс с назряващ ужас.

— Определено, сър. Доста. И зеленчуци.

— А някакъв бекон евентуално? — Ваймс почти молеше. — Много е подходящ за дълъг път. Преходите му понасят добре.

— Мисля, че този път няма да пътува — отчая го Керът. — Трябва да ви кажа, сър, че лейди Сибил разкри схемата за сандвичите с бекон. Поръча да ви предам, че играта е свършила, сър.

— Тук аз съм командир, да знаеш — заяви Ваймс надуто, колкото можеше на гладен стомах.

— Тъй вярно, сър. Но лейди Сибил по много мек начин е твърда като скала.

— Да, нали? — въздъхна Ваймс, докато крачеха към сградата. — Аз съм много голям късметлия, да знаеш — додаде просто в случай че Керът може да е останал с грешно впечатление.

— Да, сър. Така е, наистина.

— Капитане!

Обърнаха се. Някой бързаше през двора. На гърба му висяха два меча.

— А, специален агент Хенкок! — Керът пристъпи към него. — Имате ли нещо за мен?

— Ъ-ъ, да, капитане — Хенкок нервно погледна Ваймс.

— Това е служебна работа, Анди — окуражи го Ваймс.

— Нямам много сведения, сър. Но поразпитах наоколо и се оказа, че една млада дама е изпратила поне два препоръчани нацъквача до Начук. Това значи, че отиват до главната кула и оттам се предават на който се появи с правилното пълномощно. Не знаем кой е.

— Браво на теб — похвали го Керът. — Някакво описание?

— Млада дама с къса коса е единственото, което успях да измъкна. Подписала е съобщението с „Аицалас“.

Ваймс избухна в смях.

— Е, това е то. Благодаря, специален агент Хенкок, много благодаря.

— Използването на щракалките за престъпни цели ще е нарастващ проблем — тъжно каза Керът, когато отново останаха насаме.

— Твърде вероятно, капитане — съгласи се Ваймс. — Но тук и сега знаем, че нашата Сали не е доста открита с нас.

— Не можем да сме сигурни, че е тя, сър.

— Хайде, бе! — щастливо възкликна Ваймс. — Това доста ме ободрява. Една от по-безизвестните вампирски слабости. Никой не знае защо. Върви в комплект с големи прозорци и лесно разкъсващи се завеси. Нещо като мания за безсмъртие, тъй да се каже. Колкото и умни да са, не могат да устоят на заблуждението, че никой няма да разпознае името им, ако го напишат обратно. Да вървим!

Ваймс понечи да влезе в сградата и забеляза дребна спретната фигурка, търпеливо стояща до вратата. Имаше вид на някой, който много се радва да чака. Той въздъхна. Пазаря се без брадва в ръка, а?

— Закуска, господин Свитсън? — ухили се Ваймс.

 

 

— Всичко това е доста забавно — обяви Сибил час по-късно, докато каретите напускаха града. — Помниш ли кога за последен път отидохме на почивка, Сам?

— Всъщност не беше почивка, скъпа — отвърна Ваймс. Над тях малкият Сам се люшкаше напред-назад в малкия си хамак, гукайки.

— Е, все пак беше много интересно — отбеляза Сибил.

— Да, скъпа. Върколаците се опитаха да ме изядат.

Ваймс се облегна назад. Каретата бе удобно тапицирана и меко пружинираше. В момента, докато се промъкваше през трафика, магическата й загуба на тегло едва се усещаше. Щеше ли да свърши някаква работа? Колко бързо можеше да се движи група стари джуджета? Ако наистина бяха взели голям фургон, каретите щяха да ги настигнат утре, когато планините са все още далечна перспектива. Междувременно поне можеше да си отпочине малко.

Той издърпа омачкана книжка, озаглавена „Разходка из Куумската долина“, от Ерик Уилбрейс, който очевидно бе стъпил на почти всичко по-широко от козя пътека в близките планини Овнерог.^[3] Имаше и схематична карта — единствената действителна карта на долината, попаднала на Ваймс. Ерик не беше лош художник.

Куумската долина беше… ами Куумската долина беше основно отточен канал, ето какво беше: почти петдесет километра мека варовикова скала, обградена от планини с по-твърд скален състав; щеше да е каньон, ако не беше толкова широка. Единият й край почти се изравняваше с линията на снеговете, другият се сливаше с равнините.

Говореше се, че дори облаците страняха от опустошението, което представляваше Куумската долина. Може и да страняха, но това нямаше значение. Долината така или иначе си набираше вода от топенето и стотиците водопади, които се изливаха над нея от обрамчващите я планини. Един от тези водопади — Кралските сълзи — бе почти километър висок.

Река Куум не просто прииждаше в тази долина. Тя подскачаше и танцуваше в нея. Още на половината път се превръщаше в лабиринт от бучащи води, вечно сливащи се и разделящи се. Те носеха и захвърляха огромни камъни и си играеха с цели дървета, паднали от пропитите с влага гори, които колонизираха сипеите в подножието на планините. Изчезваха с клокочене в дупки и изригваха във фонтани на километри от тях. Нямаха картируемо русло — една силна буря горе в планините можеше да свлече по течението камъни колкото къщи и половин повалена гора, запушвайки понорите и изграждайки бентове. Някои от тях оцеляваха с години, превръщайки се в островчета сред стремглавите води, покривайки се с горички и полянки и колонии от големи птици. Тогава някой ключов камък се подместваше от произволен поток и за час всичко изчезваше.

Нищо, което не можеше да лети, не живееше в долината, поне не за дълго. Джуджетата се бяха опитали да я култивират отпреди първата битка. Не се беше получило. Стотици джуджета и тролове бяха пометени от прословутото наводнение и много от тях никога не бяха открити. Куумската долина ги бе поела в недрата си, в понорите и пещерите си и ги бе запазила за себе си.

В долината имаше места, където ако пуснеш шарена тапа в пастта на някой водовъртеж, след повече от двайсет минути тя изкача във фонтан от пръски на по-малко от километър встрани.

Самият Ерик бе видял този номер, прочете Ваймс, направен от един гид, който поискал по половин долар за демонстрацията. О, да, хората посещаваха долината — туристи, поети и художници, търсещи вдъхновение в обруления, безмилостен пущинак. А други хора — гидове — ги водеха догоре срещу солидно заплащане. За няколко долара в повече им разказваха историята на мястото. Разправяха как вятърът в скалите и бученето на водите носят отзвука на древна битка, продължаваща в смъртта. Казваха, че може би всички онези отнети от долината тролове и джуджета все още се сражават там долу, в тъмния лабиринт от пещери и ревящи потоци.

Един от тях признал на Ерик, че като бил момче през едно хладно лято, когато водите от топящите се снегове били сравнително ниски, се спуснал по въже в един от понорите (понеже като във всички подобни разкази историята на Куумската долина нямаше да е пълна без слухове за несметни съкровища, пометени надолу в мрака) и със собствените си уши чул над шума на водата грохота на битката и крещенето на джуджета, не, сър, честно, сър, смръзна ми се кръвчицата, наистина, сър, о, много благодаря, сър…

Ваймс се изпружи на мястото си.

Вярно ли беше това? Ако този човек бе стигнал малко по-надолу, щеше ли да намери малкия говорещ куб, който Методий Мискинин имаше лошия късмет да отнесе в дома си? Ерик бе отхвърлил това като опит за изкрънкване на още един долар и сигурно си е било точно така, но… Не, кубът дотогава вероятно е бил отдавна изчезнал. При все това мисълта бе интригуваща.

Прозорчето на кочияша се отвори.

— Извън града сме, сър, пред нас е чисто — докладва Уиликинс.

— Благодаря ти. — Ваймс се протегна и погледна към Сибил. — Е, това е моментът на истината. Дръж здраво малкия Сам.

— Сигурна съм, че Муструм не би направил нищо опасно, Сам — отвърна Сибил.

— Не съм убеден в това — Ваймс отвори вратата. — Сигурен съм, че не би искал.

Той се прехвърли навън и с помощта на Детритус се изтегли на покрива на каретата.

Тя се движеше добре. Слънцето грееше. От двете страни на пътя зелевите поля изпускаха нежния си аромат във въздуха.

Ваймс се настани до иконома.

— Добре — подвикна, — всички държат ли се за нещо? Хубаво. Пришпори ги!

Уиликинс размаха камшика. Усети се леко раздрусване, когато конете дръпнаха напред, и Ваймс почувства как каретата ускорява.

И май това бе всичко. Очакваше нещо малко по-впечатляващо. Постепенно набираха скорост, да, но това само по себе си не изглеждаше много магическо.

— Предполагам, че се движим с около трийсет километра в час, сър — каза Уиликинс. — Това е доста добра скорост. Препускат добре без…

Нещо ставаше с хамутите. Медните дискове блестяха.

— Вижте зелките, сър! — извика Детритус.

От двете страни на пътя зелките избухваха в пламъци и се изстрелваха във въздуха. А конете все тъй набираха скорост.

— Става дума за енергия! — изкрещя Ваймс, за да надвика вятъра. — Захранваме се от зелки! А…

Той спря. Задната двойка от впряга леко се издигаше във въздуха. Под вторачения му взор челната двойка също започна да се издига.

Той рискува да се обърне назад. Другата карета ги следваше неотлъчно, ясно се виждаше розовото лице на Фред Колън, оцъклено в ням ужас.

Когато Ваймс погледна отново напред, и четирите коня бяха във въздуха.

Освен това имаше и пети кон, по-голям от останалите и прозрачен. Виждаше се само заради прахта и случайния проблясък на светлина по невидимите хълбоци. Всъщност представляваше онова, което се получава, като махнеш коня, но оставиш движението му, скоростта му… духа му, онази част от него, която оживяваше в порива на вятъра. Онова от коня, което всъщност бе Кон.

Вече не се чуваше почти никакъв звук. Може би той не успяваше да насмогне.

— Сър? — тихо се обади Уиликинс.

— Да? — отвърна Ваймс с насълзени очи.

— Минахме последния километър за малко над половин минута. Засякох между километричните камъни.

— Сто километра в час? Не изтъпявай, човече! Една карета не може да се движи толкова бързо!

— Както кажете, сър.

Профучаха покрай един километричен камък. С периферния си слух Уиликинс долови как Ваймс брои под нос, докато не след дълго подминаха още един камък.

— Магьосници, а? — отпаднало рече Ваймс, вторачен право напред.

— Действително, сър — отвърна Уиликинс. — Може ли да предложа след Куирм да тръгнем направо през равнината?

— Пътищата там са доста лоши, да знаеш — отбеляза Ваймс.

— Убеден съм, сър. Но това всъщност няма значение — каза икономът, без да отмества очи от главоломно разстилащия се пред тях път.

— Защо? Ако тръгнем с пълна скорост по онези разбити…

— Косвено имах предвид факта, сър, че вече не точно докосваме земята.

Ваймс, здраво сграбчил перилото, се надвеси отстрани. Колелата се въртяха лениво. Пътят под тях представляваше размито петно. А пред тях духът на коня ведро галопираше напред.

— Около Куирм има доста странноприемници — отрони той. — Бихме могли, ъ-ъ, да поспрем за обяд?

— По-скоро късна закуска, сър! Пощенска кола отпред, сър! Дръжте се здраво!

Миниатюрното квадратче отпред нарастваше доста бързо. Уиликинс дръпна юздите, Ваймс за миг зърна препускащи коне, а пощенската кола се превърна в стопяваща се точица и скоро изчезна сред пушеците от горящи зелки.

— Онез камъни бая бързо джиткат край нас — забеляза Детритус общително. Зад него, за пръв път озовал се в свят, в който небето стигаше чак до земята, Тухльо се бе проснал на покрива на каретата, здраво стиснал очи. Пръстите му оставяха отпечатъци в медните перила, обкантващи покрива.

— Може ли да пробваме спирачките? — опита Ваймс. — Внимавай! Каруца!

— Те само спират колелата, сър! — извика Уиликинс, докато каруцата изсвистя покрай тях и се смали в далечината.

— Пробвай малко да дръпнеш юздите!

— При тази скорост, сър?

Ваймс открехна прозорчето зад тях. Сибил бе взела малкия Сам в скута си и люшкаше над главата му пухкава дрънкалка.

— Всичко наред ли е, скъпа?

Тя вдигна очи и се усмихна.

— Много меко вози, Сам. Но не се ли движим малко бързичко?

— Ъ-ъ, можеш ли да седнеш с гръб към конете? — помоли Сам. — И да хванеш здраво малкия? Може леко да… подруса. — Той изчака Сибил да си смени мястото, след което затвори прозорчето и извика на Уиликинс: — Сега!

Изглежда нищо не стана. В съзнанието на Ваймс крайпътните камъни отекваха с жжт… жжт покрай профучаващия впряг.

След което летящият свят позатихна, докато в полята от двете им страни стотици горящи зелки се изстрелваха в небето с опашки от мазен дим. Изтъканият от светлина и въздух кон изчезна и истинските коне леко се спуснаха на пътя, плавно превръщайки се от плаващи статуи в бясно галопиращи зверове.

Дочу кратък писък, когато каретата зад тях ги подмина и свърна в едно поле с карфиол, където накрая заора с метеорен бумтеж. И настъпи тишина, нарушавана само от хаотичното тупване на падащи зелки. Детритус успокояваше Тухльо, който очевидно не бе уцелил момента да става чист. Явно щеше да се омаже и без дрогата.

Горе в небето, извън обхвата на зелките, пропя полска чучулига. Долу с изключение на хленченето на Тухльо всичко бе затихнало.

Ваймс разсеяно измъкна полуопечено листо от шлема си и го метна настрана.

— Е, това беше забавно — рече с малко отнесен глас. Внимателно се смъкна на земята и отвори вратата на каретата. — Всички добре ли сте там вътре?

— Да. Но защо спряхме? — запита Сибил.

— Свърши ни… ъ-ъ, ами просто ни свърши. По-добре да ида да видя дали останалите са наред…

Близкостоящият километричен камък обявяваше, че до Куирм остават три километра. Докато Ваймс измъкваше гроздеберито, една нажежена зелка се размаза на пътя зад гърба му.

— Добро утро! — любезно поздрави той за изненада на духчето. — Колко е часът, моля?

— Ъ-ъ… осем без девет, Въведете Името Си Тук.

— Това значи малко над километър и половина в минута — измърмори Ваймс. — Много добре.

Крачейки като сомнамбул, той пресече пътя и мина до полето от другата страна. Тръгна по следата от прекършена, пушеща зеленина към другата карета. Пътниците тъкмо се измъкваха от нея.

— Всички добре ли са? Закуската днес ще бъде варено зеле, печено зеле, пържено зеле — той бързо отскочи, когато димящ карфиол удари земята и се пръсна на парчета — и карфиолен сюрприз. Къде е Фред?

— Търси място да повърне — докладва Ангуа.

— Разумен човек. Ще поостанем минутка-две тук, струва ми се.

След това Сам Ваймс се върна до километричния камък, седна до него, обви го с ръце и го стискаше, докато не се почувства по-добре.

 

 

Можеше да стигнеш джуджетата доста преди да наближат Куумската долина. Боже мили, с тази скорост отпреди малко направо трябваше да внимаваш да не се забиеш в тях!

Мислите гризяха Ваймс, докато Уиликинс изведе каретата от Куирм с много умерена скорост, а после, при една права отсечка от пътя, отприщи скритите конски сили, докато не вдигнаха шейсет километра в час. Това изглеждаше достатъчно бързо.

Все пак никой не пострада. Би могъл да стигнеш Куумската долина до здрачаване!

Да, но планът не беше такъв.

„Добре — каза си той, — а какъв е планът по-точно?“ Е, определено беше от полза, че Сибил познаваше едва ли не всички или поне всички от женски пол на определена възраст, които бяха посещавали Куирмския колеж за благородни девици по нейно време. Явно бяха стотици. Изглежда всички имаха имена от сорта на Бъни или Бабълс и педантично поддържаха връзка помежду си, до една бяха омъжени за влиятелни или могъщи мъже, всички се прегръщаха при поздрав и говореха за доброто старо време в клас 3-б или който и да било там, а ако действаха заедно, сигурно щяха да въртят света на пръста си или — мисълта осени Ваймс — може би вече го правеха.

Те бяха Дами, които Организират.

Колкото и да се стараеше, бяха необозрими за Ваймс. Обединяваше ги поток от кореспонденция. Той се удивяваше на способността на Сибил да се притеснява за проблемите на дете — което никога не бе зървала, — на жена, която не бе виждала от двайсет и пет години. Това си беше чисто женско умение.

И така, щяха да отседнат в близко до долината градче при една дама, засега известна му само като Бънти, чийто съпруг бе местният магистрат. По думите на Сибил, той притежаваше собствена полиция. Ваймс си преведе това като „собствена банда от дебеловрати, беззъби, зловонни ловци на крадци“, понеже в тези градчета обикновено беше така. Все пак можеха и да са от полза.

Извън това… нямаше план. Възнамеряваше да намери джуджетата и да залови и завлече обратно в Анкх-Морпорк възможно най-много от тях. Но това бе намерение, не план. Все пак твърдо намерение. Петима бяха убити. Това не се преглъща просто ей така. Щеше да ги завлече до тъмниците и да хвърли всичко върху тях, надявайки се на попадение. Съмняваше се, че са им останали много приятели. Работата, разбира се, щеше да се политизира, винаги става така, но поне хората щяха да знаят, че е направил всичко по силите си, а това беше единственото, което можеше да направи. И с малко късмет това щеше да избие странните идеи от главите на останалите. Но все пак оставаше проклетата Тайна. Хрумна му, че ако успее да я разкрие и тя се окаже само доказателство, че джуджетата са нападнали от засада троловете или троловете са нападнали от засада джуджетата, или че и двете страни взаимно са си устроили засада и са нападнали едновременно, е, значи просто можеше да я хвърли на боклука. Това наистина нямаше да промени нищо. А едва ли щеше да се окаже гърне със злато. Войниците не носеха много пари на бойните полета, понеже нямаше кой знае за какво да ги похарчат.

Въпреки всичко началото бе добро. Бяха откопчили малко време, нали? Можеха да поддържат прилична скорост и да сменят конете на всяка спирка. Защо се опитваше да се убеждава? Разумно бе да намалят темпото. Онази скорост беше опасна.

— Ако поддържаме това темпо, можем да сме там вдругиден, нали? — обърна се той към Уиликинс, докато конете топуркаха между посевите с млада царевица.

— Щом казвате, сър — отвърна Уиликинс. Ваймс забеляза дипломатичната нотка.

— Не смяташ ли така? Хайде, можеш да споделиш спокойно!

— Е, сър, онези джуджета искат да стигнат там спешно, нали?

— Предполагам. Не мисля, че ще искат да се мотаят. Е, и?

— Ами просто се чудя защо смятате, че ще използват пътя, сър. Биха могли да ползват метли, нали?

— Сигурно — призна Ваймс. — Но архиканцлерът щеше да ми каже, ако беше така, убеден съм.

— Моля да ме извините, сър, но какво общо има той с това? На тях не им е нужно да притесняват господата от университета. Всички знаят, че най-добрите метли се правят от джуджета, горе в Меден рудник.

Каретата трополеше по пътя си.

След известно време Ваймс отбеляза с тон на дълбоко размишлявал човек:

— Все пак трябва да пътуват нощем. Иначе ще ги забележат.

— Съвършено вярно, сър — отвърна Уиликинс, вперил поглед право пред себе си.

Отново настъпи дълбокомислена тишина.

— Мислиш ли, че това чудо може да прескача огради? — запита Ваймс.

— Навит съм да пробвам, сър — ухили се Уиликинс — Магьосниците май са вложили известна мисъл в цялата тази работа.

— А каква скорост може да развие според теб, само така, дума да става?

— Не знам, сър. Но имам чувството, че ще е доста голяма. Сто и шейсет километра в час може би.

— Наистина ли? Това значи, че ще сме преполовили пътя за няколко часа!

— Е, нали сте казал, че искате да стигнете бързо, сър — напомни Уиликинс.

Този път тишината се задържа по-дълго, преди Ваймс да каже:

— Добре, спри някъде. Искам да съм сигурен, че всеки е наясно какво ще направим.

— С удоволствие, сър — отзова се Уиликинс. — Тъкмо ще имам възможност да си завържа шапката.

 

 

Онова, което Ваймс най-вече си спомняше от пътуването — а искаше доста да забрави от него, — бе тишината. И лекотата.

О, чувстваше вятъра по лицето си, но само като полъх, дори когато земята се превърна в плоска зелена мъглявина. Въздухът някак си обтичаше каретите. Когато Ваймс пробно вдигна лист хартия над главата си, той хвръкна мигновено.

Царевицата също експлодираше. С приближаването на каретите зелените кочанчета никнеха от земята, сякаш теглени от нещо, а после се пръсваха като фойерверки.

Царевичните поля преминаваха в пасища, когато Уиликинс отбеляза:

— Знаете ли, сър, това нещо се управлява само. Гледайте!

Той отпусна юздите пред приближаващата се горичка. Още преди викът да се е дооформил в гърлото на Ваймс, каретата кривна покрай горичката, а после плавно се върна към курса си.

— Не го прави повече, моля те!

— Добре, сър, но каретата се управлява сама. Не мисля, че мога да я накарам да се блъсне в нещо.

— Не пробвай! — бързо рече Ваймс. — И се кълна, че видях една крава да експлодира там отзад. Карай далеч от градове и хора, а?

Зад каретата репи и камъчета се изстрелваха във въздуха и отскачаха в обратната посока. Ваймс се надяваше това да не им докара беля.^[4]

Другото, което забеляза, бе странната синкавост на пейзажа пред тях, докато зад тях преобладаваше червен оттенък. Не му се щеше да изтъква това обаче, да не би да прозвучи странно.

Наложи се на два пъти да спрат и да питат за пътя и в пет и половина бяха на трийсет километра от Куумската долина. Там имаше странноприемница. Установиха се в двора й. Почти не разговаряха. Освен жадния за скорост Уиликинс, единствените неразтърсени от пътуването бяха Сибил с малкият Сам, който изглеждаше доста щастлив, и Детритус, който бе наблюдавал профучаващия край него свят с очевидна наслада. Тухльо все още лежеше по очи на покрива на каретата, здраво стиснал перилата.

— Десет часа — каза Фред Колън. — Заедно с обяда и спирка за повръщане. Не мога да повярвам…

— Не мисля, че хората са пригодени да се движат с тая скорост — оплака се Ноби. — Чини ми се, че мозъкът ми е още вкъщи.

— Е, ако ще го чакаме да ни настигне, Ноби, да си купя къща тук, а? — обади се Фред.

Нервите бяха обтегнати, мозъците се опитваха да наваксат…

„Ето защо не харесвам магия — помисли си Ваймс. — Но вече сме тук и е удивително как бирата помага за възстановяването.“

— Бихме могли дори да хвърлим по един поглед на Куумската долина, преди да се стъмни — предложи той за всеобщ потрес.

— Не, Сам! Всеки трябва да хапне и да почине! — отсече Сибил. — Да отидем в града като нормални хора, чинно и бавничко, а за утре всички ще са свежи.

— Лейди Сибил има право, командире — каза Свитсън. — Не бих ви посъветвал да ходите в долината нощем, особено по това време на годината. Твърде лесно е да се загуби човек.

— В долината? — вдигна вежди Ваймс.

— О, да, сър — намеси се Веселка. — Ще разберете защо, сър. При това, ако се загубите, умирате.

Пътуваха в умерено темпо към града и понеже беше шест часът, Ваймс прочете „Къде е моята крава?“ на малкия Сам. Всъщност начинанието стана колективно. Веселка допринесе с кудкудякането — област, в която Ваймс чувстваше известни затруднения, а Детритус произведе такова „Хррррп!“, че разтърси прозорците. Граг Свитсън, противно на всички очаквания, успя да докара много сносно грухтене. В големите ококорени очи на малкия Сам това наистина беше Шоуто на годината.