Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (9)

I.

Домът, в който бе живяла госпожа Макгинти, беше само на няколко крачки от автобусната спирка. Две деца играеха на прага. Едното от тях ядеше доста червива ябълка, а другото крещеше и тропаше по вратата с метален поднос. Изглеждаха щастливи. Към шума, който те вдигаха, Поаро добави собственото си хлопане по вратата.

Някаква жена погледна иззад ъгъла на къщата. Носеше шарен работен комбинезон, косата й беше разрошена и мръсна.

— Престани, Ърни — каза тя.

— Няма — сопна се той и продължи.

Поаро се запъти към ъгъла на къщата.

— Деца. Какво да ги правиш?

Детективът си помисли, че би могло да се направи нещо, но се въздържа и не отговори. Жената му махна да се приближи.

— Държа предната врата залостена, сър. Няма ли да влезете?

Поаро премина през извънредно мръсно помещение за миене на чинии, което водеше към още по-мръсна кухня.

— Тя не беше убита тук — рече жената. — В салона.

Той едва забележимо примигна.

— Нали затова сте тук? Вие сте джентълменът — чужденец, дето е отседнал у семейство Самърхейс?

— Значи знаете всичко за мен? — каза Поаро щастлив. — А вие сте госпожа…

— Кидъл. Мъжът ми е мазач. Нанесохме се тук преди четири месеца. По-рано живеехме с майката на Бърт… Някои ми казваха: „Как можеш да се нанесеш в дом, където е станало убийство!“ Но според мен къщата си е къща и по-добре е да имаш такава, отколкото да се тъпчеш в една стая и да спиш на два стола. Ужасен проблем е жилищната криза, нали? Във всеки случай досега тук нищо не ни се е случило. Казват, че убитите бродели като духове, но не и тя. Искате ли да видите къде се е случило?

Макар че се чувстваше като турист, развеждан от екскурзовод да разгледа забележителностите, Поаро прие.

Жената го въведе в малка стая, претрупана от тежки мебели. За разлика от останалата част на къщата не личеше стаята да е обитавана.

— Била долу на пода, а отзад на главата си имала ей такава дупка. Намерила я госпожа Елиът — тя и Ларкин, дето носи хляба. А пък парите били откраднати от горния етаж. Елате с мен и ще ви покажа откъде.

Госпожа Кидъл го поведе нагоре по стълбите и след това към спалня, в която имаше тежка ракла с чекмеджета, голямо месингово легло, няколко стола и красиви бебешки дрешки — едни мокри, други сухи.

— Ето тука — каза гордо тя.

Поаро се огледа. Трудно му беше да си представи, че тази разхвърлена крепост на немирната и постоянно множаща се челяд на госпожа Кидъл някога е била добре поддържаното царство на една застаряваща жена, гордееща се с дома си. Тук бе живяла и спала госпожа Макгинти.

— Предполагам, че това не са нейни мебели?

— О, не. Племенницата й от Кълавон ги взе всичките.

Тук нямаше нищо, което да е било собственост на госпожа Макгинти. Семейство Кидъл бяха дошли и бяха завладели пространството. Животът е по-силен от смъртта.

Отдолу долетя неудържим детски плач.

— Бебето се е събудило — каза домакинята.

Тя се втурна по стълбите и Поаро я последва.

Тук нямаше нищо за него.

Той се отправи към съседите.