Агата Кристи
Смъртта на лорд Еджуеър (12)

Дъщерята

Когато се върнахме, на масата ни очакваше писмо, което някой бе донесъл на ръка. Поаро го отвори с обичайната си прилежност, а след това се засмя.

— Как се казваше? „За вълка говорим…“ Така ли беше, Хейстингс?

Взех бележката.

В горната част на листа имаше адрес — Риджънт Гейт 17. Почеркът беше характерно издължен и на пръв поглед изглеждаше лесен за четене, но всъщност се оказа обратното. Там пишеше:

Уважаеми господине,

Разбрах, че сутринта сте идвали у дома с инспектора. Съжалявам за пропуснатата възможност да разговарям с вас. Ще ви бъда много признателна, ако можете да ми отделите няколко минути днес следобед.

Искрено ваша:

Джералдин Марш

— Странно — учудих се. — Защо ли иска да ви види?

— Какво толкова странно има в това, че мадмоазел желае да ме види? Не сте много любезен, приятелю. — Той имаше неприятния навик да се шегува в най-неподходящи моменти. — Тръгваме веднага — заяви и с почти любовна нежност махна въображаема прашинка от шапката, преди да си я сложи.

Необмисленото предположение на Джейн Уилкинсън, че Джералдин е убила баща си, ми се стори подчертано нелепо. Само едно безмозъчно същество би могло да го каже. Споделих мисълта си с Поаро.

— Мозък, та мозък. Какво всъщност означава тази дама? Според вашия начин на изразяване мозъкът на Джейн Уилкинсън е колкото на едно врабче. С това показвате своето пренебрежение. Защо обаче да не помислим за момент какво представлява врабчето? То съществува и се размножава, нали така? В природата това е признак на умствено превъзходство. Нашата прекрасна лейди Еджуеър няма понятие от история, география, нито от класиците sans doute^[1]. Името Лао Цзъ сигурно й звучи като порода пекинез, а Молиер й напомня за maison de couture^[2]. Но когато стане дума за дрехи, за изгоден брак или как да постигне своето — тогава тя е ненадмината. Няма никакъв смисъл да питам един философ кой е убил лорд Еджуеър. От философска гледна точка мотивът за едно убийство би бил възможно най-голямата добрина за възможно най-голямото мнозинство и понеже това е много трудно да се установи, ето ви и обяснението защо сред философите няма толкова убийци. Обаче едно необмислено подхвърляне от страна на лейди Еджуеър може да се окаже много по-полезно, защото нейното мнение притежава материалистичен характер и почива върху познанието й на най-отблъскващото в човешката природа.

— Може би има нещо вярно в това — съгласих се.

— Nous void^[3] — каза Поаро. — Любопитно ми е защо младата дама е толкова нетърпелива да се срещне с мен.

— Напълно нормално желание — изсумтях, за да му го върна за преди малко. — Няма и четвърт час откакто сам го казахте: естественото желание да види отблизо нещо неповторимо.

— А може би вие, приятелю, сте накарали сърцето й да затрепти онзи ден — усмихна се Поаро и натисна звънеца.

Спомних си уплашеното лице на момичето, показало се на вратата. Още виждах пред себе си нейните горящи тъмни очи и бледото й лице. Тази кратка среща ме бе впечатлила силно.

Въведоха ни в голяма гостна на горния етаж. Скоро се появи Джералдин Марш.

Напрегнатото й изражение, което бях забелязал предния път, сега като че ли беше още по-засилено. Това високо, слабо и бледо момиче с големи очи поразяваше от пръв поглед.

За девойка на нейните години тя се владееше чудесно.

— Благодаря ви, че дойдохте веднага, мосю Поаро — каза тя. — Съжалявам, че се разминахме тази сутрин.

— Но вие си почивахте.

— Да, госпожица Каръл, секретарката на баща ми, настоя. Много е мила.

В гласа на девойката долових необясними нотки на недоволство, което ми се стори странно.

— С какво мога да ви помогна, мадмоазел? — попита Поаро.

Тя се поколеба за момент, после каза:

— Вие бяхте при баща ми в деня, преди да го убият, нали?

— Да, мадмоазел.

— Защо? Той ли ви повика?

Поаро не отговори веднага.

Стори ми се, че крои нещо. Сега смятам, че това е бил хитроумен ход от негова страна. Целта му беше да я накара да проговори и той веднага разбра, че няма да чака дълго, защото тя изглеждаше припряна по природа.

— Страхуваше ли се той от нещо? Кажете ми. Кажете ми. Аз трябва да знам. От кого се страхуваше? Защо? Какво ви каза той? Защо мълчите?

Както си и мислех още в началото, пресилената й сдържаност не бе естествена. От нея не бе останала и следа. Беше се навела напред и притеснено кършеше ръце.

— Станалото между нас двамата с лорда има конфиденциален характер — каза бавно Поаро.

Той не сваляше поглед от лицето й.

— Сигурно е било свързано — искам да кажа, трябва да е било нещо, което засяга семейството. Но вие само седите и ме измъчвате! Защо не ми кажете? Трябва да знам, трябва. Наистина е така.

Поаро отново бавно поклати глава — явно се бе озовал в плен на дълбока обърканост.

— Мосю Поаро — облегна се тя назад, — аз съм негова дъщеря. Имам право да знам от какво се е страхувал баща ми един ден преди смъртта си. Не е почтено от ваша страна да ме държите в неизвестност. Не е честно.

— Толкова ли бяхте привързана към баща си, мадмоазел? — попита внимателно Поаро.

Тя подскочи като ужилена.

— Привързана? — почти прошепна тя. — Привързана към него? Аз… аз…

В този момент тя окончателно изгуби контрол и избухна в силен смях. Цялото й тяло се тресеше на стола.

— Толкова е смешно — едва си пое въздух тя. — Какъв странен въпрос!

Истеричният й смях се бе разнесъл из цялата къща. Вратата се отвори и госпожица Каръл влезе решително и делово.

— Хайде, скъпа моя Джералдин, хайде, няма нищо. Шшт! Моля ви, престанете. Недейте така. Настоявам да престанете. Говоря съвсем сериозно. Спрете веднага!

Твърдият й тон подейства. Джералдин вече се смееше по-тихо. Тя избърса очите си и седна нормално.

— Моля да ме извините — каза тихо момичето. — За пръв път ми се случва.

Госпожица Каръл продължаваше да я гледа обезпокоено.

— Мисля, че съм по-добре, госпожице Каръл. Получи се ужасно глупаво.

Тя изведнъж се усмихна — странна горчива усмивка, която изкриви болезнено устните й. Изпъна тялото си като струна на стола и зарея блуждаещ поглед пред себе си.

— Той ме попита — каза тя с ясен и хладен глас — дали съм била привързана към баща си.

Госпожица Каръл издаде някакъв неопределен звук. Явно се колебаеше дали да каже нещо. Джералдин продължи на висок глас, в който се долавяше презрение:

— Питам се дали е по-добре да излъжа, или да кажа истината, но ще предпочета второто. Не обичах баща си. Ненавиждах го!

— Но скъпа Джералдин!

— Защо трябва да се преструвам? Вие не го мразехте, защото той нямаше власт над вас. В това отношение бяхте една от малкото. Приемахте го като работодател, който ви плащаше в края на всяка година. Не ви засягаха изблиците му на ярост и всичките му останали налудничави идеи — вие просто се стараехте да не ги забелязвате. Знам, че ще кажете: „Всеки трябва да си носи кръста.“ През цялото време бяхте приветлива и нищо не ви интересуваше. Вие сте силна, но у вас има нещо нечовешко. Това е така, защото можехте да си отидете оттук винаги, когато пожелаете. А аз не можех. Аз съм част от семейството.

— Джералдин, не мисля, че е необходимо да казвате всичко това. Бащите почти никога не се разбират с дъщерите си. В живота няма нужда от много приказки, така мисля аз.

Джералдин й обърна гръб и заговори на Поаро:

— Мосю Поаро, аз мразех баща си! Радвам се, че е мъртъв! За мен това означава свобода — свобода и независимост. Нямам никакво желание да разбера кой го е убил. Едно е ясно — убиецът вероятно е имал сериозна причина да го направи.

Поаро я гледаше замислено.

— Подобен начин на разсъждаване не е съвсем безопасен, мадмоазел.

— Ако обесят някого, баща ми ще се върне ли между живите?

— Не — отвърна Поаро кротко. — Но може да спасим други невинни хора.

— Не ви разбирам.

— Човек, който убие веднъж, мадмоазел, почти винаги убива и втори път, а понякога и трети, и четвърти.

— Не вярвам. Нормален човек не би го направил.

— Искате да кажете човек, който не е маниакален убиец. Обаче това е вярно. Тази личност посяга на един живот — навярно след ужасна борба със съвестта си. След това идват опасностите и от морална гледна точка крачката към второто убийство не е толкова трудна. При най-малката заплаха от подозрение следва и третото. И така постепенно се ражда нещо като артистична гордост — да убиваш е metier^[4]. Накрая всичко се превръща просто в удоволствие.

Момичето скри лице в шепите си.

— Но това е ужасно, ужасно! Не ви вярвам.

— А ако ви кажа, че вече се е случило? Че за да се спаси, убиецът е извършил ново убийство?

— Какво говорите, мосю Поаро? — извика госпожица Каръл. — Още едно убийство? Къде? Кога?

Поаро леко поклати глава.

— Това беше само като илюстрация. Моля да бъда извинен.

— Слава богу! За момент си помислих… Джералдин, предполагам, че свършихте с вашите неимоверни глупости.

— Виждам, че сте на моя страна — каза Поаро, като се поклони леко.

— Не вярвам в смъртното наказание — отсече госпожица Каръл. — За всичко останало съм на ваша страна. Някой трябва да защищава това общество.

Джералдин стана и оправи косата си.

— Съжалявам много — каза тя. — Боя се, че се държах като глупачка. Значи отказвате да ми кажете защо ви повика баща ми?

— Кого е повикал баща ви? — подскочи госпожица Каръл от изненада.

— Не сте ме разбрали добре, госпожице Марш. Не съм казал, че отказвам.

Поаро беше принуден да говори.

— Просто разсъждавах до каква степен срещата ми с него можеше да се окачестви като конфиденциална. Баща ви не ме е викал. Аз поисках среща с него от името на моя клиентка — лейди Еджуеър.

— О, ясно.

Изражението на лицето й се промени неузнаваемо. Отначало ми се стори разочарована, но много скоро разбрах, че изпитва облекчение.

— Колко съм глупава — каза бавно тя. — Да си помисля, че баща ми се е страхувал от нещо, което го е заплашвало. Какво заблуждение!

— Знаете ли, мосю Поаро, преди малко ми изкарахте ума — каза госпожица Каръл, — когато подхвърлихте, че тази жена е извършила и второ убийство.

Поаро не отговори. Той се обърна към девойката.

— Според вас възможно ли е да го е направила лейди Еджуеър, мадмоазел?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, тя не е способна на това. Тя е твърде превзета и… как да кажа — изкуствена.

— Няма кой друг да го направи — намеси се госпожица Каръл. — Жени като нея са без всякакви морални задръжки.

— Защо мислите, че е тя? — противопостави се Джералдин. — Дошла е, поговорила е с него и си е отишла, а истинският убиец може да е бил някой луд, който се е вмъкнал след нея.

— Всички убийци страдат от умствени увреждания — каза госпожица Каръл. — Дължи се на жлезите с вътрешна секреция.

Точно тогава вратата се отвори и влезе мъж, който се закова на място неловко.

— Извинете — каза той. — Помислих, че няма никой.

Джералдин го представи машинално:

— Братовчед ми, лорд Еджуеър. А това е мосю Поаро. Не се притеснявай, Роналд, не ни пречиш.

— Сигурна ли си, Дина? Здравейте, мосю Поаро. Сивите ви клетки сигурно работят трескаво в разнищването на тази почти криминална история в семейството, а?

Върнах се назад в мислите си, за да си спомня това кръгло, приятно и безучастно лице, очите с вече появили се торбички под тях и мустачките, кацнали като остров насред тази шир.

Ами да! Компаньонът, с когото Карлота Адамс беше на вечерята в апартамента на Джейн Уилкинсън.

Капитан Роналд Марш, сега лорд Еджуеър.