Епилог, който (навярно) ще има продължение
Сега, когато довършвам тази книга, е късна есен.
И черните облаци са слезли толкова ниско, че повесмата им закриват върховете на тополите по отсрещната страна на улицата.
И е студено. Не вали, но въздухът е лепкав от влага, която прониква през дрехите и стига чак до костите.
И е мрачно — едва е превалило пладне, а вечерният здрач вече се е настанил в ъглите на кабинета ми.
И аз си спомням, че съм на 57 години…
Телефонът иззвънява. Боян: в НЕК се получило писмо от нашите приятели от Мичурин — кмета инженер Христов и „културата“ Ирина Кирязова, — да, те се радвали на намерението на Групата да продължи археологическата си работа в техния район и били готови да я подпомогнат финансово… Задоволявам се да му отговоря с най-малкото, което случаят позволява: „Е, чудесно, нали?“ Какво повече да му кажа? Как ще разбере той, 35-годишният, какво си мисли в такъв есенен следобед един мъж на 57 години? И как самата представа за ледената вода на морето го кара да изпитва желание да залепи гръб о топлия радиатор?
Още премислям казаното и главно неказаното, когато телефонът отново ме стряска. Любо. Любо Обретенов: предложената от Групата тема била преминала първите прагове, очертавало се следващото лято отново да се снима филм на морското дъно, да съм се стягал за написването на сценария. Повтарям механично: „Е, чудесно, нали?“ После се замислям: защо и на него не казах за съмненията, които глождят сърцето ми? Любо ми е бате с около година — нему сигурно ще бъде ясно, ако човек като мене му рече:
— Благодаря, аз бях дотук. Този четвърт век под водата ми стига…
Не му го казах. Макар че навън есента е обгърнала града в мрачината си и лепкавата влага. И че есента пъпли вече и в моите жили.
Няма да го кажа и сега, в последната страница на книгата си. Защото зная, че дойде ли месец май, отново целият свят ще започне да ми се привижда в синьо. И че обадят ли се момчетата да тръгна с тях…
Варна — Мичурин — София
1983
