Касандра Клеър
Град от пепел (10)

9
И смъртта е безсилна

Изабел беше казала истината. Институтът бе напълно безлюден. Е, почти напълно. Когато влязоха, Макс спеше на червения диван във фоайето. Очилата му бяха леко килнати и беше очевидно, че не бе имал намерение да заспива. На пода имаше отворена книга, която явно беше изпуснал, а обутите му в гуменки крака висяха от дивана по такъв начин, че никак не изглеждаше да му е удобно.

Сърцето на Клеъри мигом се изпълни с умиление към него. Той й напомняше за Саймън, когато беше на девет или десет години, с тези очила, неловкото мигане и ушите.

— Макс е като котка. Може да заспи, където свари. — Джейс се наведе и свали очилата от лицето на Макс, като ги постави на ниската инкрустирана масичка отстрани. Клеъри никога не беше виждала лицето му такова — тази покровителствена нежност я озадачаваше.

— О, не му пипай нещата… ще ги изцапаш — каза сърдито Изабел, като откопчаваше мокрото си още сако. Роклята прилепваше към дългото й тяло, а водата потъмняваше дебелата кожа на колана около кръста й. Виждаше се само дръжката на навития й камшик, която проблясваше на колана й. Тя се намръщи. — Мисля, че се разболявам. Ще си взема горещ душ.

Джейс я гледаше как се отдалечава надолу по коридора с нещо като неволно възхищение.

— Понякога тя ми напомня за едно стихотворение.

„Изабел, Изабел, тя не се тревожи.

Изабел не плаче, нито е безпомощна…“

— Някога идвало ли ти е да крещиш? — попита го Клеъри.

— Случвало се е. — Джейс свали от раменете си мокрото яке и го закачи на гвоздея до това на Изабел. — Все пак тя е права за горещия душ. Май и аз ще си взема един.

— Аз нямам с какво да се преоблека — каза Клеъри, на която внезапно й се прииска да остане сама. Пръстите я засърбяха да набере Саймън на мобилния, за да се увери, че е добре. — Ще ви изчакам тук.

— Не ставай глупава. Ще ти дам една моя тениска. — Джинсите му бяха прогизнали и се бяха свлекли на бедрата, като разкриваха ивица бледа, татуирана кожа между колана и тениската.

Клеъри извърна поглед.

— Не мисля, че…

— Хайде. — Гласът му беше уверен. — Пък и има нещо, което искам да ти покажа.

Когато тръгна след Джейс надолу по коридора към стаята му, Клеъри скришом погледна екрана на телефона си. Нямаше пропуснати повиквания от Саймън. В гърдите й сякаш всичко се вледени. Допреди две седмици те двамата рядко се караха, а сега сякаш той непрекъснато й беше сърдит.

Стаята на Джейс беше същата, каквато си я спомняше: светеща от чистота и гола като монашеска килия. В стаята нямаше нищо, което да говори за Джейс: никакви плакати по стените, никакви книги, поставени на нощната масичка. Дори покривката на леглото беше чисто бяла.

Той отиде до дрешника и извади от едно чекмедже сгъната тениска с дълги ръкави. Подхвърли я към Клеъри.

— Тази се посви от прането. Е, може би пак ще ти е голяма, но… — Той сви рамене. — Отивам да си взема душ. Ако има нещо, викай.

Клеъри кимна и сложи тениската пред гърдите си, сякаш за да се прикрие с нея. Той се канеше да каже още нещо, но очевидно размисли, направи още една крачка и се скри в банята, като затвори рязко вратата след себе си.

Клеъри седна на леглото, сложи тениската на скута си и извади телефона от джоба си. Набра номера на Саймън. След четвъртото позвъняване се включи гласова поща. „Здравей свърза се със Саймън. В момента не мога да говоря или те избягвам умишлено. Остави съобщение и…“

— Какво правиш?

Джейс стоеше на отворената врата на банята. Зад него се чуваше силната струя на душа, а банята беше пълна с пара. Беше гол до кръста и бос, мокрите му джинси се бяха свлекли ниско на бедрата, като разкриваха дълбоките вдлъбнатини над тях, сякаш там някой бе притиснал пръсти по кожата. Клеъри затвори телефона си и го метна на леглото.

— Нищо. Гледам колко е часът.

— До леглото има будилник — посочи Джейс. — Обаждаш се на мундито, нали?

— Името му е Саймън. — Клеъри мачкаше на топка тениската на Джейс между дланите си. — И не е нужно непрекъснато да се заяждаш с него. Той ти е помагал неведнъж. — Джейс присви замислено очи. Стаята бързо се изпълни с пара, която все повече накъдряше косата му.

— И сега се чувстваш виновна за това, че той избяга. Аз дори не бих му се обаждал. Сигурен съм, че нарочно не ти вдига.

Клеъри дори не се постара да прикрие раздразнението в гласа си.

— Сигурен си, защото и ти си като него, нали?

— Сигурен съм, защото видях лицето му, преди да си тръгне — каза Джейс. — Ти не го видя. Ти изобщо не го гледаше. Но аз го гледах.

Клеъри отмести все още мократа си коса от очите. Дрехите й предизвикваха сърбежи по кожата там, където я докосваха, и имаше чувството, че мирише на блато. Не можеше да прогони образа на Саймън от съзнанието си, начина, по който я гледаше в двореца на феите — сякаш я мразеше.

— Ти си виновен — каза внезапно тя, задушавана от ярост. — Не трябваше да ме целуваш по този начин.

Той се бе облегнал на рамката на вратата, но сега се изправи.

— А как трябваше да те целуна? Хрумва ли ти някакъв друг начин?

— Не. — Ръцете затрепериха в скута й. Те бяха студени, бели, сбръчкани от водата. Тя притисна пръстите си един в друг, за да спре треперенето им. — Дори не исках да те целувам.

— Не мисля, че и двамата имахме някакъв избор.

— Ето това не го разбирам! — избухна Клеъри. — Защо тя те накара да ме целунеш? Кралицата имам предвид. Защо ни принуди да направим… това? Що за удоволствие би могла да изпитва от такова нещо?

— Нали чу какво каза кралицата. Мисли си, че ми е направила услуга.

— Това не е вярно.

— Вярно е. Колко пъти да ти казвам? Феите не лъжат.

Клеъри се замисли върху това, което Джейс беше казал, когато бяха у Магнус. Те разбират какво искаш най-много на този свят и ти го дават, поднасяйки ти го на върха на отровната си опашка, и те карат да съжаляваш, че изобщо някога си го поискал.

— Тогава се е объркала.

— Не се е объркала — каза горчиво Джейс. — Видяла е начина, по който те гледам, и този, по който ти ме гледаш, и как Саймън гледа теб, и си поигра с нас като с пионки.

— Не съм те гледала — прошепна тя.

— Какво?

— Казах, че не съм те гледала. — Тя отпусна скованите си ръце в скута. Там, където пръстите се бяха притискали един в друг, имаше червени отпечатъци. — Дори не съм се и опитвала.

Очите му се присвиха, само златното проблясваше през миглите му и тя си спомни за първия път, когато го беше видяла и го бе оприличила на лъв, златен и свиреп.

— И защо?

— А ти как мислиш? — Тя каза това толкова тихо, почти като шепот.

— Тогава защо? — Гласът му трепна. — Защо е всичко това със Саймън, защо ме отблъскваш, защо не ме допускаш до себе си…

— Защото е невъзможно — каза тя, а думите й излязоха почти като стенание, макар че се опита да го овладее. — Знаеш това не по-зле от мен!

— Защото си ми сестра — каза Джейс.

Тя кимна безмълвно.

— Може би — каза Джейс. — И затова реши, че твоят стар приятел Саймън е удобно отвличане на внимание?

— Не е така — каза тя. — Аз обичам Саймън.

— Както обичаш Люк — каза Джейс. — Както обичаш и майка си.

— Не. — Гласът й беше студен и пронизваше като ледена висулка. — Недей да ми казваш какво изпитвам.

Едно мускулче подскочи в ъгълчето на устата му.

— Не ти вярвам.

Клеъри се изправи. Понеже не можеше да го гледа в очите, тя се втренчи в тънкия белег във формата на звезда на дясното му рамо, спомен от стара рана. Живот на белези и убийства, беше казал някога Ходж. Не бъди част от това.

— Джейс — рече тя. — Защо ми причиняваш това?

— Защото ме лъжеш. Лъжеш и себе си. — Очите на Джейс блестяха, а ръцете му, които беше пъхнал в джобовете си, бяха свити в юмруци.

Нещо се пречупи у Клеъри и думите й заваляха една през друга.

— Какво искаш да ти кажа? Истината? Истината е, че обичам Саймън, както би трябвало да обичам теб, и ми се искаше той да беше мой брат, а не ти. Но не мога да променя това, нито пък ти! Или може би имаш някаква идея, щом като си толкова умен?

Джейс си пое въздух и тя разбра, че той не бе очаквал да чуе от нея всичко, което току-що каза, дори след милиони години. Лицето му беше повече от красноречиво.

Тя се помъчи да си върне самообладанието.

— Джейс, съжалявам, не исках да кажа…

— Не. Не съжалявай. Недей да съжаляваш. — Той пристъпи към нея, като се препъваше. Джейс, който никога в нищо не се бе препъвал, никога не беше стъпвал накриво. Той вдигна ръце и улови лицето й, тя усети топлината на пръстите му, проникваща дълбоко в кожата й. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но стоеше вкаменена и втренчена в него. — Ти не разбираш — каза той. Гласът му трепна. — Никога не съм изпитвал това към някой друг. Не мислех, че изобщо съм способен на такива чувства. Мислех… така бях възпитан… баща ми…

— Любовта унищожава — каза сковано тя. — Спомням си.

— Мислех, че част от сърцето ми е счупено — каза той и имаше вид на човек, който е изненадан от собствените си думи и най-вече от това, че произнася думата сърце. — Завинаги. Но ти…

— Джейс, недей. — Тя вдигна ръце и ги сложи върху неговите, където пръстите им се сплетоха. — Няма смисъл.

— Не е вярно. — В гласа му имаше отчаяние. — Ако и двамата изпитваме едно и също…

— Няма значение какво изпитваме. Нищо не можем да направим. — Тя чу собствения си глас като чужд: далечен, измъчен. — Къде бихме могли да сме заедно? Как ще живеем?

— Може да си остане наша тайна.

— Ще се разчуе. Пък и не искам да лъжа семейството си, а ти?

Той отвърна горчиво:

— Какво семейство? Лайтууд, така или иначе, ме мразят.

— Не, не те мразят. А аз никога не бих казала на Люк. Пък и майка ми, какво ще й кажем, когато се събуди? Това, което искаме, ще отврати всички, на които държим…

— Да ги отврати ли? — Той махна ръцете си от лицето й, сякаш го беше отблъснала. После каза глухо. — Това, което изпитваме… което аз изпитвам… отвращава ли те?

Тя си пое въздух, докато го гледаше в лицето.

— Може би — прошепна тя. — Не знам.

— Трябваше да започнеш с това.

— Джейс…

Но той се беше отдръпнал от нея, изразът на лицето му беше затворен и заключен като врата. Бе трудно да се повярва, че я бе гледал по друг начин преди това.

— Съжалявам, че изобщо заговорих за това. — Гласът му беше твърд, неприветлив. — Повече няма да те целувам. Можеш да разчиташ на това.

Сърцето на Клеъри тежко и безсилно се преобърна, докато гледаше как се отдалечава от нея, взима кърпа от дрешника и отново се отправя към банята.

— Но… Джейс, какво правиш?

— Довършвам си къпането. И ако ме забавиш още, така че да ми изтече всичката топла вода, наистина ще ме ядосаш. — Той влезе в банята и затвори вратата с ритник.

Клеъри се свлече на леглото и се втренчи в тавана. Той беше пуст като лицето на Джейс, преди да й обърне гръб. Тя се обърна на една страна и видя, че е легнала върху синята му тениска. Дори тя миришеше на него, на сапун, на дим и бакърена кръв. Гушна я, както някога в детските си години гушкаше любимото си одеялце и затвори очи.

Сънува, че гледа към проблясваща вода, която се стелеше под нея като безкрайно огледало, в което се отразяваше нощното небе. И също като огледало, водната повърхност беше здрава и твърда и тя можеше да ходи по нея. Тя вървеше, вдишваше мириса на нощния въздух и мокрите листа, мириса на града, който блестеше в далечината като приказен замък, потънал в светлина… и там, откъдето минаваше, оставаха пукнатини и сребристите парчета се пръскаха като вода.

Небето започна да блести. То се осветяваше от огнени точици, приличащи на запалени факли, които се сипеха от небето като дъжд от гореща жарава, а тя трепереше, вдигнала нагоре ръце. Една от светлинките падна точно пред нея, профучаваща огнена стрела, но когато тупна на земята, се превърна в момче. Беше Джейс, целият искрящ със своите златни очи и златна коса, от гърба му излизаха бяло-златни криле, огромни и с толкова много пера, колкото нямаше никоя птица.

Той се усмихваше като котка и сочеше зад нея. Клеъри се обърна и видя едно тъмнокосо момче — това Саймън ли беше? То седеше там и от неговия гръб също излизаха крила с черни като нощ пера и на върха на всяко перо имаше кръв.

Клеъри се събуди със стон, ръцете й бяха здраво вкопчени в тениската на Джейс. В стаята беше тъмно, единствената светлина беше тази, която идваше от тесния прозорец до леглото. Тя се изправи в седнало положение. Главата й бе натежала и усещаше болки в тила си. Огледа бавно стаята и подскочи, когато срещу нея блесна ярка светлина, подобна на котешки очи в мрака.

Джейс бе седнал на фотьойла до леглото. Бе облечен с джинси и сив пуловер и изглеждаше почти сух. В ръката му имаше нещо, което блестеше като метал. Оръжие? Клеъри недоумяваше какво ли толкова го заплашва тук, в Института.

— Наспа ли се добре?

Тя кимна. Устата й беше пресъхнала.

— Защо не ме събуди?

— Мислех, че искаш да си починеш. Пък и спеше като мъртва. Дори лигите ти течаха — добави той. — На моята тениска.

Клеъри светкавично посегна към устата си.

— Съжалявам.

— Не се случва често да видиш някого да се лигави — отбеляза той. — Особено така невъздържано. С широко отворена уста и всичко останало.

— О, я млъквай. — Тя затърси опипом по покривката на леглото и след като намери телефона си, набра отново, макар да знаеше какъв ще е резултатът. Не отговаря.

— Три сутринта е — установи ужасено Клеъри. — Мислиш ли, че Саймън е добре?

— Ами от него може всичко да се очаква — каза Джейс. — Макар че едва ли е направил нещо кой знае какво за толкова кратко време.

Тя пъхна телефона в джоба на джинсите си.

— Ще отида да се преоблека.

Боядисаната в бяло баня на Джейс не беше по-голяма от тази на Изабел, макар че определено бе по-тясна. Докато затваряше вратата след себе си, Клеъри отбеляза, че стаите в Института не бяха кой знае колко различни една от друга, но осигуряваха на обитателите си лично пространство. Тя свали мократа си риза и я закачи на закачалката за кърпи, наплиска с вода лицето си и прокара гребен през силно накъдрената и коса.

Тениската на Джейс й беше доста голяма, но материята беше мека и приятно докосваше кожата й. Тя нави ръкавите и се върна обратно в стаята, където намери Джейс непомръднал от мястото си и гледащ унило предмета в ръцете си. Тя се наведе откъм гърба на фотьойла.

— Какво е това?

Вместо да й отговори, той се обърна така, че тя да може да го види по-добре. Беше едно нащърбено парче от счупено стъкло, в което обаче, вместо да видиш отражението си виждаш картина, изобразяваща зелена трева, синьо небе и голите черни клони на дърветата.

— Не знаех, че го пазиш — каза тя. — Парчето от Портала.

— Заради това исках да дойда. За да си го взема. — В гласа му се преплитаха копнеж и омраза. — Надявах се да видя баща си в отражението. Да разбера какво прави.

— Но нали той не е там? Мислех, че е някъде тук. В града.

Джейс поклати глава.

— Магнус го е търсил и не го е намерил тук.

— Магнус го е търсил? Нямах представа. Как…

— Магнус неслучайно е висш магьосник. Силата му се простира из целия град, че и отвъд него. Той знае какво се случва навсякъде в пространството.

Клеъри изсумтя.

— А усеща ли смущенията в силата?

Джейс се завъртя във фотьойла и я изгледа намръщено.

— Не се шегувам. Когато магьосникът беше убит, той реши да се заеме със случая. А когато отседнах при него, той поиска от мен някаква вещ на баща ми, за да го издири по-лесно. Дадох му пръстена на Моргенстърн. Каза, че ще ме уведоми, ако междувременно усети присъствието на Валънтайн в града, но още не е.

— Може просто да се е домогвал до пръстена ти — каза Клеъри. — Очевидно е, че си пада по бижутата.

— Да го задържи тогава. — Джейс стисна с ръка парчето от огледалото и изстена, Клеъри гледаше с тревога как кръвта блика около нащърбените ръбове, забити в кожата му. — За мен той няма никаква стойност.

— Хей — каза тя и се наведе да вземе стъклото от ръката му. — По-спокойно. — Пусна парчето от Портала в джоба на якето му, което висеше окачено на стената. Ръбовете на стъклото бяха потъмнели от кръвта, а дланите на Джейс — прорязани от червени ивици. — Май вече е време да се връщаме при Магнус — каза тя колкото можеше по-нежно. — Алек е там от доста време и…

— Не мисля, че би имал нещо против — рече Джейс, но все пак се изправи послушно и посегна към стилито си. Докато чертаеше лечителната руна върху опакото на кървящата си ръка, той каза:

— Има нещо, което искам да те попитам.

— И какво е то?

— Когато ме изведе от килията в Града на тишината, как го направи? Как отключи вратата?

— О, просто използвах най-обикновена руна за отключване и…

Тя бе прекъсната от остър, настойчив звън, при което машинално посегна към джоба си, преди да установи, че звукът, който беше чула, е много по-силен и по-остър, отколкото този на телефона й. Тя се огледа притеснено.

— Това е звънецът на Института — каза Джейс и сграбчи якето си. — Хайде.

Почти бяха стигнали фоайето, когато Изабел изскочи от вратата на своята стая, облечена в памучен пеньоар, на челото й имаше розова копринена маска за сън, а тя самата изглеждаше смаяна.

— Три сутринта е! — каза им тя с такъв тон, сякаш Джейс или Клеъри бяха виновни. — Кой може да звъни в три сутринта?

— Може да е инквизиторката — предположи Клеъри и внезапно усети студ.

— Тя може да влезе и без да звъни — каза Джейс. — Всеки ловец на сенки може. Институтът е затворен само за мундани и долноземци.

Клеъри усети, че сърцето й се свива.

— Саймън! — каза тя. — Сигурно е той!

— О, мили Боже — прозя се Изабел, — възможно ли е да ни е събудил в този безумен час само за да засвидетелства любовта си или кой знае още какво? Не можеше ли просто да се обади по телефона? Мъжете мундани са такива загубеняци.

Стигнаха до фоайето, което се оказа празно, Макс вероятно бе отишъл да си легне. Изабел храбро прекоси помещението и завъртя ключа на лампата, който бе на отсрещната стена. Някъде в катедралата се чуваше далечен тътен.

— Ясно — каза Изабел. — Това е от асансьора.

— Не мога да повярвам, че толкова му липсва достойнство и елементарното благоразумие просто да се напие и да се търколи в някоя канавка — каза Джейс. — Трябва да кажа, че съм малко разочарован от това момче.

Клеъри почти не го чу. Надигащото се у нея чувство на страх накара кръвта й да се смрази. Спомни си съня: ангелите, леда, Саймън с кървящите крила. Потръпна.

Изабел я погледна съчувствено.

— Тук е студено — отбеляза тя. Пресегна се и взе от закачалката нещо, което приличаше на синьо кадифено палто. — Вземи това и го облечи.

Клеъри облече палтото и плътно се загърна в него. Беше й дълго, но пък топлеше. Имаше и качулка, обточена с атлаз. Клеъри я свали и видя, че вратата на асансьора се отваря.

Пред нея се разкри празната кабина, чиито огледални стени отразяваха собственото й бледо и изплашено лице.

Без да се замисля, влезе в кабината.

Изабел я изгледа объркано.

— Какво правиш?

— Саймън е долу — каза Клеъри. — Знам го.

— Но…

Изведнъж Джейс се озова до Клеъри, като задържа вратата да влезе и Изабел.

— Хайде, Изи — каза той. Тя го последва с театрална въздишка.

Докато тримата се спускаха мълчаливо, Клеъри се опита да улови погледа му — Изабел прибираше последния кичур от дългата си коса с една фиба, но Джейс не я поглеждаше. Той гледаше косо собственото си отражение в огледалото на асансьора, като мърмореше нещо под нос, както правеше винаги когато беше нервен. Клеъри си спомни лекото треперене на ръцете му, когато я беше придърпал към себе си в двореца на феите. Спомни си за лицето на Саймън… а после и как почти избяга от нея, губейки се в сенките на парка. Нещо я стягаше в гърдите и тя не можеше да си обясни защо.

Вратите на асансьора се отвориха в главния кораб на катедралата, осветяван от танцуващите пламъци на свещите. Тя се стрелна покрай Джейс и изскочи от асансьора, като почти се затича по тясната алея между пейките. Препъна се във влачещите се краища на палтото и нетърпеливо го повдигна с ръка, отправяйки се към широката двойна порта. От вътрешната страна тя беше залостена с бронзови лостове, дебели колкото ръката на Клеъри. Когато посегна към най-високия лост, звънецът отново прониза църквата. Тя чу как Изабел шепне нещо на Джейс, после започна да дърпа лоста и усети ръката на Джейс върху своята, който й помагаше да натиснат по-силно тежката порта, така че да се отвори.

Нощният въздух нахлу вътре, като угаси свещите в поставките им. Въздухът миришеше на град: на сол и изпарения, на прохладен бетон и боклук, а сред тези познати миризми се усещаше и мирис на бакър — типичен аромат на нова монета.

Първото, което Клеъри си помисли, беше, че стълбите са празни. После примигна и видя Рафаел, стоящ там. Черните му къдрици се развяваха от нощния вятър, а бялата му риза беше откопчана и разкриваше белега на шията му. В ръцете си държеше някакво тяло. Това беше всичко, което Клеъри виждаше, докато се втренчваше обезумяло в тялото. То беше безжизнено, ръцете и краката се полюшваха като отпуснати въжета, главата беше изметната назад и разкриваше разкъсаното гърло. Тя усети как ръката на Джейс се сключва около нейната и я притиска като менгеме. Тогава погледна по-внимателно, разпозна кадифеното яке с протритите ръкави, както и синята тениска под него, която сега бе изцапана с кръв — и изпищя.

Изпищя беззвучно. Клеъри усети, че коленете й омекват и щеше да се свлече на пода, ако Джейс не я беше прихванал.

— Недей да гледаш — каза в ухото й той. — За Бога, недей да гледаш.

Но тя не можеше да не гледа сплъстената от кръв кестенява коса на Саймън, разкъсаната му шия, дълбоките разрези по отпуснатите му китки. Черна завеса падна пред очите й и тя започна да се дави.

Изабел грабна един от празните свещници до вратата и го насочи към Рафаел като огромен тризъбец.

— Какво си направил на Саймън? — За миг гласът й, студен и заповеднически, прозвуча точно като този на майка й.

— EI no es muerto — каза Рафаел с равен и безчувствен глас, като с изненадваща нежност постави Саймън на земята, току пред краката на Клеъри. Тя беше забравила колко силен може да е той — нали притежаваше свръхестествена вампирска сила, независимо от крехкия си външен вид.

На светлината на свещите, която се процеждаше от коридора, Клеъри видя, че отпред тениската на Саймън бе прогизнала от кръв.

— Ти нали каза… — започна тя.

— Той не е мъртъв — рече Джейс, като я стисна още по-силно. — Не е мъртъв.

С рязко движение тя се отскубна от него и се свлече на колене върху бетона. Не изпита никакво отвращение от допира с окървавената плът на Саймън, когато пъхна ръце под главата му и я сложи в скута си. Изпита детински ужас, както когато беше на пет годинки и счупи безценната настолна лампа на майка си. Нищо, казваше й някакъв далечен глас, пак ще залепим парченцата.

— Саймън — шепнеше тя, като докосваше лицето му. Очилата му ги нямаше. — Саймън, това съм аз.

— Той не може да те чуе — каза Рафаел. — Мъртъв е.

Клеъри рязко вдигна глава.

— Но ти нали каза…

— Казах, че още не е мъртъв — рече Рафаел. — Но след няколко минути… да кажем, десет… сърцето му ще се забави и ще спре. Той вече нито вижда, нито чува.

Ръцете й неволно се стегнаха около него.

— Трябва да го заведем в болницата… или да повикаме Магнус.

— Те не могат да му помогнат — каза Рафаел. — Явно не разбираш.

— Така е — каза Джейс, а гласът му беше мек като коприна, набодена с остри игли. — Не разбираме. И очакваме ти да ни обясниш. Защото в противен случай ще приема, че си чудовищен кръвопиец и ще ти изтръгна сърцето. Както без малко не направих, когато се видяхме за последно.

Рафаел се усмихна горчиво.

— Ти се закле да не ме нараняваш, ловецо на сенки. Забрави ли?

— Аз обаче не съм се клела — каза Изабел, като размаха заплашително свещника. Рафаел не и обърна внимание. Той продължаваше да гледа Джейс.

— Помня, че онази нощ проникнахте с взлом в „Дюмор“, за да търсите приятеля си. Затова го донесох тук — и той кимна към Саймън, — когато го намерих в хотела, вместо да го оставя на другите да го изсмучат до смърт. Вижте, той нахлу без разрешение, така че нашето си беше честна игра. Но аз го оставих жив, защото знаех, че държите на него. Не ми е никак до война с нефилими.

— Той е нахлул? — каза невярващо Клеъри. — Саймън никога не би направил нещо толкова глупаво и смахнато.

— Но го направи — рече Рафаел с лека усмивка, — защото се боеше, че ще стане един от нас и искаше да знае дали нещата са обратими. Сигурно си спомняте как, когато беше плъх и вие дойдохте да го вземете от нас, той ме ухапа.

— Беше много смело от негова страна — каза Джейс. — Впечатлен съм.

— Щом казваш — рече Рафаел. — Само че, когато го направи, той пое в устата си малко от моята кръв. Наясно си как ние предаваме помежду си своята сила. Чрез кръвта.

Чрез кръвта. Клеъри си спомни как Саймън рязко беше излязъл от стаята при вида на вампирския филм по телевизията, как се дразнеше от светлината в Маккарън парк.

— Помислил е, че се превръща в един от вас — рече тя. — И е отишъл в хотела, за да провери дали наистина е така.

— Да — каза Рафаел. — Жалко само, че ефектът от моята кръв с времето щеше да изчезне от само себе си. Но сега… — той кимна красноречиво към отпуснатото тяло на Саймън.

— Сега какво? — рече Изабел с дрезгав глас. — Сега ще умре?

— Ще възкръсне отново. Но вече като вампир.

Свещникът се наклони напред, а очите на Изабел се разшириха от ужас.

— Какво?

Джейс хвана импровизираното оръжие, преди тя да го изпусне на пода. Когато се обърна към Рафаел, очите му бяха черни.

— Лъжеш.

— Почакай само и ще видиш — каза Рафаел. — Той ще умре, а после ще възкръсне като едно от децата на нощта. Всъщност затова дойдох. Сега Саймън е един от нас.

Гласът му не издаваше нищо, нито скръб, нито радост, ала Клеъри не можеше да не се запита дали все пак той тайно не се радваше, че е направил такава изгодна и добра сделка.

— Нищо ли не може да се направи? Няма ли начин това да не се случи? — настояваше Изабел, а в гласа й се прокрадваше нотка на паника. Клеъри неволно се замисли за това, колко е странно, че тези двамата, Джейс и Изабел, които не обичаха Саймън така, както тя го обичаше, говореха всичко това. А може би просто произнасяха думите вместо нея, понеже тя не бе способна да промълви нито една.

— Можете да отрежете главата му и да я хвърлите в пещта, но се съмнявам, че ще го направите.

— Не! — Ръцете на Клеъри се увиха още по-плътно около Саймън. — Само да сте посмели да го нараните.

— На мен ми е все тая — каза Рафаел.

— Не говорех на теб. — Без да вдига поглед, Клеъри рече: — Не си го и помисляй, Джейс. Дори не си го и помисляй.

Настъпи тишина. Тя чу как Изабел гневно въздъхна, а Рафаел, разбира се, изобщо не дишаше. Джейс се поколеба за миг, после каза:

— Клеъри, какво би искал Саймън? Това ли би искал за себе си той?

Тя рязко вдигна глава. Джейс беше свел поглед към нея, все още със свещника в ръка, и пред очите и внезапно изплува картината как Джейс застава над Саймън и забива острите краища в гърдите му, а оттам плисва кръв като фонтан.

— Стойте далеч от нас! — внезапно извика тя, толкова силно, че видя как минувачите по булеварда пред катедралата се обръщат и поглеждат зад себе си, сякаш стреснати от звука.

Джейс пребледня до корените на косата си, беше толкова блед, че големите му очи приличаха на златни дискове, нечовешки и крайно неестествени. Той каза:

— Клеъри, нали не мислиш…

Изведнъж Саймън въздъхна и се изви в ръцете й. Тя отново извика и се вкопчи в него, като го вдигна към себе си. Очите му бяха широки, невиждащи и уплашени. Той посегна нагоре. Клеъри не знаеше дали се опитва да докосне лицето й, или да я отблъсне, понеже не съзнава коя е.

— Аз съм — каза тя, като нежно притисна ръката му до гърдите си и сплете пръстите си с неговите. — Саймън, това съм аз, Клеъри. — Ръцете й се плъзнаха по неговите. Когато сведе поглед, видя, че бяха мокри от кръв, идваща от ризата му, и от сълзите, които капеха от лицето й, без да ги забележи. — Саймън, обичам те — каза тя.

Ръцете му се увиха около нейните. Той изпусна въздух — хъхрещ, дрезгав звук — и не вдиша отново.

Обичам те. Обичам те. Обичам те. Последните думи към Саймън звучаха като ехо в ушите на Клеъри, докато той се отпускаше в прегръдката й. Изабел внезапно се озова до нея и й каза нещо в ухото, но Клеъри не я чу. Ушите й се изпълниха с шума на бушуваща вода, на прииждаща вълна.

Тя гледаше как Изабел се мъчи нежно да отстрани ръцете й от Саймън и как не може. Клеъри беше смаяна. А уж нямаше усещането, че го държи толкова здраво.

Изабел се предаде, изправи се и гневно се обърна към Рафаел. Започна да му крещи. Насред тирадата й Клеъри взе да долавя смисъла на чутото, подобно на радио, което най-накрая намира станция с обхват.

— … и сега какво следва да направим? — крещеше Изабел.

— Да го погребем — рече Рафаел.

Свещникът отново се олюля в ръката на Джейс.

— Не е смешно.

— Няма и как да бъде — каза безизразно вампирът. — Така биваме създадени. Изсмукваме кръвта, вливаме нова и погребваме. И едва когато сам успее да се освободи от гроба си той става вампир.

Изабел изстена от отвращение.

— Не мисля, че мога да го направя.

— Някои наистина не могат — каза Рафаел. — Ако няма кой да му помогне да излезе от гроба си, той ще си остане под земята, хванат в капан като плъх.

От гърлото на Клеъри се изтръгна някакъв звук. Ридание, граничещо с писък. Тя каза:

— Няма да позволя да бъде заровен.

— Тогава той ще си остане така — каза сурово Рафаел. — Мъртъв, ала не съвсем. Никога няма да се събуди.

Всички бяха свели поглед към нея. Изабел и Джейс бяха притаили дъх и чакаха да каже решението си. Рафаел изглеждаше равнодушен, едва ли не отегчен.

— Ти не влизаш в Института, защото не можеш, нали? — каза Клеъри. — Защото тук е свята земя, а ти си нечестив.

— Това не е точно… — започна Джейс, но Рафаел го прекъсна с жест.

— Нека ти кажа — рече вампирът — че нямаме много време, колкото по-дълго го държим тук, преди да го положим в земята, толкова по-трудно ще му бъде да намери пътя обратно.

Клеъри сведе поглед към Саймън. Той наистина изглеждаше така, сякаш спи, ако не бяха огромните рани по кожата му.

— Можем да го погребем — каза тя. — Но искам да бъде в еврейско гробище. И искам да бъда до него, когато се събуди.

Очите на Рафаел блеснаха.

— Това няма да бъде никак приятно.

— Вече никога нищо няма да бъде приятно. — Тя стисна челюсти. — Да започваме. Имаме само четири часа до зазоряване.