Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (15)

Джейн Болейн, Рочестър, навечерието на Нова година 1539

След обяда ще има борба на кучета с бикове и лейди Ана се е показала на прозореца, от който се открива гледка към вътрешния двор, за да може да вижда най-добре. Щом тя се появи на прозореца, мъжете в двора отдолу надават ликуващ вик, макар че извеждат кучетата и рядко се случва мъже от простолюдието да се откъснат от залаганията в такъв момент. Тя се усмихва и им маха. Тя винаги общува с лекота с обикновените хора и те я харесват за това. Където и да сме на път, тя винаги намира усмивка за хората, които излизат да я видят, и изпраща въздушни целувки на малките деца, които хвърлят китки цветя в носилката й. Това изненадва всички. От Катерина Арагонска насам не сме имали кралица, която да е толкова усмихната и дружелюбна с обикновените хора, и оттогава насам Англия не се е наслаждавала на новостта да има чуждоземска принцеса. Несъмнено след време тази също ще се научи да се държи свободно и с членовете на двора.

Стоя до нея от едната й страна, а от другата стои един от германските й приятели, за да може да й обяснява какво се говори. Лорд Лайл е там, разбира се, а също и архиепископ Кранмър. Естествено, той е самата любезност. Тя може да е посочена от Кромуел кандидатка и следователно ценна за неговия съперник: но неговият най-голям страх сигурно е бил, че кралят ще въведе в двора католическа принцеса, и този подкрепящ реформата архиепископ ще види как църквата отново се връща към старите ритуали.

Някои от придворните са се показали на прозорците да видят борбата, други клюкарстват тихо в дъното на стаята. Не мога да чуя точно какво се говори, но мисля, че и други освен лейди Браун смятат, че лейди Ана не е подходяща за важното положение, което е призвана да заеме. Те я съдят сурово заради свенливостта й и за неумението да говори езика ни. Обвиняват я заради дрехите й и й се присмиват, задето не умее да танцува, да пее или да свири на лютня. Този двор е жесток, отдаден на лекомислие, а тя е момиче, което лесно може да бъде превърнато в прицел на саркастични подмятания. Какво ще стане, ако това продължава? Тя и кралят са почти женени. Нищо не може да спре венчавката. Той едва ли може да я изпрати опозорена у дома, нали? Заради престъплението, че носи тежка шапчица? Със сигурност дори кралят не може да стори това, нали? Дори този крал не може да го направи. Това ще срине сключеното от Кромуел съглашение, ще срине самия Кромуел, ще остави Англия без приятели, изправена срещу Франция и Испания без протестантски съюз, който да ни подкрепи. Сигурна съм, че кралят никога няма да рискува това. Но не мога да си представя какво ще се случи.

В двора отдолу се готвят да пуснат бика: неговият водач откачва въжето от халката на носа му, отскача, за да не се изпречи на пътя му, прескача дъсчените прегради и мъжете, седнали на дървените пейки, се изправят на крака и започват да крещят залози. Бикът е огромно животно с яки плещи и дебела, грозна глава. Той се обръща насам и натам, забелязвайки кучетата първо с едното от малките си очи, а после с другото. Кучетата изобщо не изгарят от нетърпение да изтичат вътре първи: страхуват се от него в неговата мощ и сила.

Чувствам се леко напрегната. Не съм гледала борба между кучета и бикове от последния път, когато бях в двора: бях забравила колко първобитно възбуждащо е да виждаш джавкащите кучета и големия звяр, който те ще омаломощят и смъкнат на земята. Рядка гледка е да видиш бик като този, с муцуна, осеяна с белези от предишни битки, с леко притъпени рога. Кучетата се дърпат назад и лаят — остри, настойчиви излайвания, зад които се усеща възбуждащата нотка на страха. Той се обръща от едно към друго, заплашвайки ги, като замахва към тях с рога, а те се отдръпват в кръг около него.

Едно се втурва и изведнъж бикът се извърта: не бихте си помислили, че такова огромно животно може да се движи толкова бързо; главата му заорава ниско и кучето надава скимтене, подобно на човешки писък, когато рогата нанасят удар в тялото му: костите му със сигурност са счупени. Повалено е и не може да се измъкне с пълзене, скимти като бебе: бикът се е изправил над него, с наведена глава, и забива странично големия си рог в пищящото куче.

Откривам, че крещя с глас, макар да не мога да кажа дали в подкрепа на кучето, или на бика. По валчестите камъни на настилката има кръв, но връхлитайки към кучето, бикът се изложи на нападението на останалите кучета. Друго животно се стрелва в кръга и го захапва за ухото. Той се обръща, но още едно куче веднага го стисва за гърлото и увисва там за миг, с оголени и проблясващи в светлината на фенерите бели зъби, докато бикът изревава за първи път и от мощния звук всички момичета изпищяват, сред тях и аз, и сега всички се струпват на прозорците да видят как бикът бясно мята глава, а кучетата отстъпват назад и едно от тях надава яростен вой.

Откривам, че треперя, насърчавайки с викове кучетата да продължат. Още! Искам да видя още, искам да видя всичко, а застаналата до мен лейди Ана се смее, тя също е възбудена: тя сочи към кървящото ухо на бика, а аз кимам и казвам: „Той толкова ще се разгневи! Със сигурност ще ги убие!“ А после внезапно един набит и едър мъж, когото не познавам, непознат, миришещ на пот, вино и коне, се вмъква грубо сред нас, в прозоречната ниша, където сме застанали, провира се покрай мен и казва на лейди Ана: „Нося ви поздрави от краля на Англия“, и я целува право по устата.

Веднага се обръщам да повикам стражите. Мъжът е дебел, почти петдесетгодишен, достатъчно стар да й бъде баща. Тя веднага го помисля за пиян глупак, успял да се добере някак до покоите й. Поздравила е стотици, хиляди мъже, с усмивка и протегната ръка, а сега този мъж, наметнат с изпъстрена с шарки пелерина и с ниско нахлупена шапка, се приближава до нея, тика лицето си в нейното и притиска лигавата си уста към нейната.

После изведнъж възпирам тревожния си вик: виждам колко е висок, виждам влезлите заедно с него мъже в същите пелерини и веднага го разпознавам: това е кралят. В същия миг, като по някакво чудо, изведнъж той вече не ми се струва стар, дебел и противен. Веднага щом разбирам, че той е кралят, виждам принца, когото винаги съм виждала: онзи, когото наричаха най-красивия принц в християнския свят, онзи, в когото аз самата бях влюбена. Това е Хенри, крал на Англия, един от най-могъщите мъже в целия свят, танцьорът, музикантът, спортистът, изтънченият рицар, любовникът. Това е идолът на английския двор, едър като бика в двора под нас, по-опасен от ранен бик, също толкова готов да се нахвърли върху всеки, дръзнал да го предизвика, и да го убие.

Не правя реверанс, защото той явно се представя за друг. Научих от самата Катерина Арагонска, че човек никога не бива да разкрива маскировката на краля: той обожава да сваля сам маската си и да чака всички да възкликнат, че не са имали представа кой е красивият непознат, че са му се възхищавали заради самия него, без да знаят, че това е бил нашият прекрасен млад крал.

И така, тъй като не мога да предупредя лейди Ана, сцената в нашата галерия се превръща в схватка, която може да се мери с кървавата борба, разиграваща се във вътрешния двор под нас. Тя го отблъсква, притиснала твърдо двете си ръце към тлъстите му гърди, а лицето й, понякога толкова безизразно и отпуснато, пламти от червенина. Тя е скромна жена, недокосната девойка, и е ужасена, че този мъж идва и я оскърбява. Разтрива лице с опакото на дланта си, за да изличи вкуса на устните му. После — о, ужас, — извръща глава и изплюва слюнката му от устата си. Казва нещо на немски, което не се нуждае от превод: явно е някаква грубост по адрес на този човек от простолюдието, осмелил се да я докосне, да я лъхне в лицето с наситения си с мирис на вино дъх.

Той тромаво отстъпва назад — той, великият крал, почти е готов да избяга пред презрението й. Никога през живота му не го е отблъсквала нито една жена, никога през живота си той не е виждал на лицето на коя да е жена друго изражение, освен желание и готовност. Той е зашеметен. В нейното поруменяло от гняв лице и прям оскърбен поглед той вижда първото искрено мнение за себе си, с което някога се е сблъсквал. В един ужасен, заслепяващ миг той вижда себе си такъв, какъвто наистина е: стар човек, отдавна преминал разцвета си, мъж, който вече не е красив, не е привлекателен, мъж, когото една млада жена би отблъснала грубо от себе си, защото не може да търпи миризмата му, защото не може да понася докосването му.

Той залита, олюлявайки се, назад, сякаш му е нанесен смъртоносен удар в лицето или в самото сърце. Никога преди не съм го виждала такъв: почти виждам мислите, които пробягват зад зашеметеното му, потънало в тлъстини лице. Внезапното осъзнаване, че не е красив, осъзнаването, че не е привлекателен, че е стар и болен и един ден ще умре. Той вече не е най-красивият принц в християнския свят, той е един глупав и безразсъден стар човек, въобразил си, че може да си сложи пелерина и шапка и да се отправи да посрещне една двайсет и четири годишна девойка, а тя ще се възхити на красивия непознат и ще се влюби в краля.

Той е потресен до дън душа и сега изглежда глупаво и объркано като обзет от смущение старец. Лейди Ана е величествена: тя се е изправила в цял ръст и е разгневена и властна: тя се държи на положение и го стрелва с поглед, който показва, че го отпраща от двора си като човек, когото никой не би искал да познава. „Оставете ме“, казва тя на английски със силен акцент и се обръща към него с рамото напред, сякаш готова отново да го отблъсне.

Тя се оглежда из стаята за някой страж, който да арестува този неканен гост, и забелязва за първи път, че никой не скача да й се притече на помощ: всички сме ужасени, никой не знае какво може да каже или направи, за да замаже този неловък момент: лейди Ана, изпаднала в ярост, кралят — унижен в собствените си очи, отблъснат пред очите на всички ни. Истината за старостта и разложението на краля става внезапно, болезнено, непростимо очевидна. Лорд Саутхамптън пристъпва напред, но е онемял от изненада; лейди Лайл ме поглежда и аз виждам собствения си потрес, отразен в лицето й като в огледало. Това е толкова невероятно смущаващ миг, че всички ние — ние, умелите ласкатели, придворни, лъжци — сме занемели от изненада. Светът, който градим от трийсет години около нашия принц, който е неостаряващ, дарен с непреходна красота, неустоимо привлекателен, бе срутен около нас — и то от една жена, която никой от нас не уважава.

Той се обръща безмълвно: почти се спъва, докато върви, вонящият му крак поддава под него, а Катрин Хауърд, това умно, хитро малко момиче, едва чуто ахва от възхищение и му казва:

— Ооо! Простете, сър! Но самата аз съм новодошла в двора, странница като вас. Ще разрешите ли да попитам: кой сте вие? Как е името ви?