Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (47)

31
Битката за Санкшън

Сребърните дракони летяха ниско над града, като дори не си даваха труда да използват своя смъртоносен огнен дъх, разчитайки единствено на сковаващия страх, който всяваха сред населението. Джерард вече беше летял с дракон, но никога не бе му се удавал случай да участва в битка по време на полет и винаги се бе чудел какво ли може да накара човек да се раздели с непоклатимата земя под краката си заради рядката привилегия да си счупи врата. В този момент обаче, докато усещаше вятъра в лицето си, устремен право към укрепленията на врага, вече си даваше сметка, че за нищо на света не би заменил летенето с грубия сблъсък и задушаващата жега на сражението по земя.

Няколко секунди по-късно сребърният дракон пикира остро към злощастните защитници на стените, а Джерард нададе бойния вик на Соламния. Не защото там долу можеха да го чуят, а заради чистата радост от битката и вида на бягащите, крещящи от ужас врагове. Навсякъде наоколо му рицарите също крещяха. В същото време стрелците на елфите започнаха да запращат стрелите си към отделните групички войници, побегнали панически от искрящата смърт, която се виеше над главите им.

Реката от души се извиваше около Джерард, опитваше се да го спре, протягаше десетки ледени ръце към него, поглъщаше го, ослепяваше го. Ала в този момент армията на мъртвите нямаше водач. Никой, който да им дава заповеди, да направлява действията им. Крилете на златните и сребърните дракони разсичаха воала на душите, разкъсваха потока от мъртъвци, както слънцето разкъсва утринните мъгли покрай бреговете на реката. Джерард забеляза, че сега ръцете и устите на душите вече не се протягаха към него толкова настървено, и си даде сметка, че вече не му вдъхваха ужас, а единствено жалост.

Рицарят извърна взор и се съсредоточи върху своята част от сражението. Мъртвите изчезнаха.

 

 

Щом пометоха повечето защитници по стените, драконите започнаха да кацат из долините в околностите на Санкшън, а рицарите и елфите, яздили на гърбовете им, слязоха на земята. След това се строиха в колони и без бавене потеглиха към града, докато Джерард и останалите драконови ездачи патрулираха в небето над главите им.

Силванестите и квалинестите забиха знамената си на върха на един невисок хълм в центъра на долината. Алхана на драго сърце би желала да потегли с останалите към Санкшън, ала все пак имаше най-висок ранг сред тях и с неохота бе принудена да се съгласи със Самар, че мястото й е в тила, откъдето да дава заповеди и да ръководи нападението.

— Аз ще спася сина си — каза тя на Самар. — Аз ще го освободя от затвора.

— Кралице… — започна с твърдо изражение на лицето той.

— Не го казвай, Самар — нареди му Алхана. — Ще открием Силваношей жив и здрав. Ще видиш.

— Да, Ваше Величество.

Остави я на върха на хълма, изправена пред развяващото се окъсано знаме.

Гилтас стоеше недалеч от нея. Подобно на Алхана и той желаеше да бъде заедно с останалите войни, ала много добре знаеше, че един несръчен и зле обучен боец с меч може да представлява далеч по-голяма опасност по-скоро за другарите и самия себе си, отколкото за врага. Така че бе принуден да наблюдава как собствената му съпруга се отправя на бой. Можеше да я разпознае измежду хиляди благодарение на къдравата бухнала коса и поради факта, че винаги се движеше в авангарда заедно със своите войни кагонести, крещящи древните си бойни викове, размахващи оръжия, предизвиквайки врага да престане да се спотайва зад стените и да излезе насреща им.

Боеше се за нея. Винаги изпитваше страх, когато я виждаше в такива моменти, но никога не си позволяваше да й го покаже или да се опита да я задържи в безопасност до себе си. Лъвицата щеше да го приеме като обида и с пълно право. Тя бе боец със сърце, инстинкт и кураж на истински войн. Нямаше да се остави лесно. Сърцето му заби по-силно заради нея и сякаш доловила любовта му, тя обърна глава, издигна меч и го поздрави.

Гилтас й махна в отговор, ала Лъвицата не го видя. Вече бе обърнала лице по посока на битката. Сега кралят не можеше да стори нищо повече, освен да чака развръзката.

 

 

Лорд Тасгол водеше Рицарите на Соламния от гърба на един сребърен дракон. Все още не можеше да си прости поражението при Солантас и неведнъж си припомняше как Мина се бе възправила победоносно на стените на града, отправяйки им смъртни обиди. Нямаше търпение да я види отново на стената — този път обаче под формата на глава, побита на кол.

Неколцина от враговете им вече бяха успели да се възстановят от драконовия страх и започваха да се връщат по местата си. Първите стрелци по стените запратиха нестроен залп стрели по посока на лорда и дракона му. Един от златните дракони забеляза залпа, издиша срещу него и го превърна в изтляващи огнени следи. Лорд Тасгол насочи създанието под себе си право към сърцето на града.

Армията вече излизаше от долината и се насочваше към огнения ров около Санкшън. Сребърните дракони се спуснаха над рова, обляха го с ледения си дъх и замразиха лавата в него, превръщайки я в твърд, черен камък. Във въздуха се издигнаха облаци пара, които щяха да послужат за прикритие на войниците, тъй като откъм стените малцината защитници все пак намираха сили да ги обстрелват в опит да забавят настъплението им.

В отговор стрелците на елфите се заеха да изпращат рояк след рояк жилещи стрели, докато в същото време лорд Улрих даде знак на хората си да се втурнат в атаката срещу укрепленията. Тук-там се забелязваха действащи катапулти, които запращаха тежки, премазващи всичко по пътя си камъни, ала ефектът от стрелбата им почти не се усещаше и по-скоро подчертаваше паниката, настанала сред защитниците, пък и канарите често не улучваха и отскачаха безобидно встрани. Нападателите хвърлиха първите куки през стените и се закатериха нагоре.

Два-три дръзки отряда на елфите се спуснаха от гърбовете на кръжащите дракони, приземявайки се върху покривите на къщите във вътрешността на Санкшън. От тази удобна позиция елфите вече можеха да извадят лъковете си и спокойно да всеят още по-голям смут сред гърбовете на врага.

Така и не им бе останало време да вземат със себе си таран, за да преодолеят портите отвън, но както се оказа, така и нямаше да им потрябва. Един златен дракон кацна грациозно пред Западната порта и без да обръща никакво внимание на стрелите, сипещи се върху него откъм бойниците, разтвори паст и изригна стена от пламък срещу нея. Вратите просто се разпаднаха в облак от искри. Човеци и елфи нададоха ликуващи викове и стръвно нахлуха в града.

Вече във вътрешността на Санкшън, битката започна да се води на живот и смърт. Защитниците се виждаха изправени пред сигурна гибел, а и страхът от драконите беше изчезнал почти напълно, така че сега не им оставаше нищо друго, освен да дадат отпор или да загинат под ударите на мечовете и върховете на стрелите. Тук драконите не можеха да бъдат от голяма полза, за да не нанесат загуби и на собствените си съюзници.

Независимо от всичко, Джерард беше уверен, че не остава много, преди битката да бъде спечелена окончателно. Канеше се да нареди на дракона си да го остави на земята, за да се включи в сражението, когато чу, че Одила вика името му.

Тъй като слепият дракон нямаше как да участва в нападението, двамата с Одила участваха като доброволци в разузнаването на слабите точки на отбраната на града или насочваха драконите към местата, където имаше най-голяма нужда от тях. Жената войн извика още веднъж към Джерард и посочи в северна посока. Огромна част от Мрачни рицари на Нерака и обикновени войници бяха успели да избягат от града и бързо се изтегляха към Господарите на Смъртта. И с просто око се забелязваше, че в действията им няма и следа от паника. Вместо това се придвижваха дисциплинирано и под строй.

Схванал, че ако им позволят да се укрият в планините, вероятно никога повече няма да могат да ги изловят, Джерард подкани дракона под себе си да полети към тях и да ги пресрещне. Откъм един от планинските проходи проблесна метал и привлече вниманието му.

В този момент от там излизаше друга армия в посока изток. Подобно на Мрачните рицари и новопоявилите се придвижваха в стройна колона, наподобяваща чудовищна смъртоносна змия с лъскави люспи, спускаща се по планинския склон.

Даже и от толкова далеч Джерард нямаше как да не разпознае произхода на новата армия. Войниците бяха дракониди. Крилата на гърба им се забелязваха веднага, тъй като често се размахваха, за да ги издигнат над някое препятствие и да им позволят да го преодолеят с лекота. Слънцето блестеше по тежките им брони, отскачаше от шлемовете им и грееше по люспестите им кожи.

Драконидите идваха на помощ на Санкшън. Бяха поне хиляда, може би дори повече. Мрачните рицари най-сетне забелязаха появата на подкрепленията и избухнаха в радостни викове, тъй високи, че Джерард ги чуваше даже от въздуха. Сега отстъпващата войска на рицарите се обърна и построи наново, този път поемайки по посока на града, готови да контраатакуват.

Драконидите не спираха стремително си спускане по склона и за миг. Съвсем скоро щяха отново да бъдат в Санкшън и тогава драконите нямаше да могат да помогнат на соламнийците и елфите с нищо от страх да не навредят на своите.

Сребърният дракон на Джерард вече се канеше да се гмурне в нападение, когато рицарят на гърба му се вторачи изумено и му изкрещя да почака.

С една коварна маневра драконидите се стовариха право в редиците на поразените от смайване рицари, които само допреди секунда радостно бяха приветствали приближаването на онези, които смятаха за приятели.

Новодошлите се разправяха с тях без жал и с възможно най-голяма бързина. Съвсем скоро редиците на рицарите се стопиха по-бързо от сняг в летен ден, а малко по-късно формированието им напълно изчезна сред развихрилата се касапница. Приключили работата си, драконидите отново се строиха и подновиха похода към града.

Джерард нямаше никаква идея какво става. Как беше възможно драконидите изведнъж да са се съюзили с елфите? Вече сериозно си задаваше въпроса, дали да пресече и техния път, или да им позволи да влязат в Санкшън. Разумът го заставяше да избере едното, ала сърцето му говореше друго.

Решението буквално бе измъкнато от ръцете му, когато в следващия миг градът, извиващата се змия на драконидската армия, сребърните криле, главата и гривата на дракона под него просто изчезнаха от очите му.

И още веднъж бе принуден да изпита замайващото, преобръщащо стомаха усещане за пътуване през коридорите на магията.

 

 

Джерард откри, че е седнал на твърда каменна пейка под черно като нощта небе, вторачен към арена, разположена под него и осветена от вледеняваща бяла светлина без точно определен източник, или поне на пръв поглед, защото само след миг със стряскаща яснота си даде сметка, че светлината се излъчва от безбройните души, изпълващи всяко кътче на арената. Приличаха на огромен нестихващ океан.

Рицарят се огледа и забеляза Одила, която също гледаше надолу с отворена уста. Наблизо седяха лорд Тасгол и лорд Улрих, а малко по-далеч от тях беше и лорд Зигфрид. Алхана Звезден Бриз и Самар също бяха седнали на една от каменните пейки и двамата се оглеждаха, подлудени от гняв и почуда. Също така присъстваха Гилтас, неговата съпруга, Лъвицата, и Планшет.

Тук бяха и приятели, и врагове. Забеляза капитан Самювал, който изглеждаше не по-малко сконфузен от останалите. Имаше и двама дракониди. Единият — огромен бозак с дебела златна верига около врата си, а другият — сивак в пълно бойно снаряжение. Бозакът очевидно бе на ръба да избухне, а сивакът явно нямаше представа какво се очаква от него. Пейките бяха изпълнени с бойци, изтръгнати направо от сражението. Лицата им бяха зачервени или опръскани с кръв и до един се оглеждаха, попарени от изумление. Дори тялото на магьосника Даламар беше тук и както обикновено се взираше в нищото.

Никой не издаваше звук — нито мъртвите, нито живите. Джерард отвори уста в опит да повика Одила, ала откри, че е изгубил гласа си. Нечия невидима ръка не даваше на езика му да помръдне и го притискаше към пейката, без да му позволява да се извръща наникъде освен натам, накъдето тя решеше да го завърти. Виждаше единствено онова, което искаха да види и нищо повече.

Хрумна му, че може би е мъртъв, че вероятно е бил поразен в гръб от стрела и че е бил отведен на това място където се събираха всички мъртви. Страхът му понамаля. Усещаше ударите на сърцето си, чуваше как кръвта шуми в ушите му. Нищо не му пречеше да свие юмруци, да забие нокти в дланите си и да почувства болката. Съумяваше дори да размърда краката си и изпитваше непреодолим ужас. Всичко това му казваше, че все още не е мъртъв. Но беше затворник и го бяха довели тук с някаква неизвестна цел, която без съмнение беше ужасяваща и противна. Смълчани и неподвижни като мъртвите, живите до един бяха принудени да погледнат надолу към арената.

В средата й се появи фигурата на дракон. Беше ефимерна и невеществена. От единствената й шия се извиваха пет глави. Чудовищните криле на дракона се разстилаха като покров над арената и затуляха всяка надежда. Огромната опашка се извиваше около всеки, застанал под смъртната сянка на крилете. Десетте очи се взираха в различни посоки, гледаха напред, назад, взираха се в сърцето ти, търсеха мрака в дълбините му. Петте усти дъвчеха изгладняло, откриваха тъмнината и се хранеха с нея.

Сетне се отвориха и нададоха безшумен писък, който процепи ушите на всички присъстващи, накара ги да стиснат зъби, за да преодолеят болката и да преглътнат напиращите сълзи.

Писъкът бе знак на арената да се появи Мина.

Момичето носеше черната броня на Рицарите на Нерака. Повърхността й не сияеше със зловещата светлина, а се сливаше в едно с мрака, разстилан от крилата на дракона. Мина не носеше шлем. Лицето й бе призрачно бяло и сякаш излъчваше своя собствена светлина. В ръката си носеше драконовото копие. Точно зад нея, почти изгубен в мрака, я следваше нейният верен страж, минотавърът.

Мина се обърна към стихналата тълпа по трибуните. Гледаше едновременно мъртвите и живите.

— Аз съм Мина — извика тя. — Избраница на Единия бог.

Изчака малко, като че ли се надяваше да чуе радостните възгласи, на които бе навикнала. Никой не проговори, жив или мъртъв. Гласовете им бяха откраднати и единственото, което можеха да сторят, бе да я гледат.

— Знайте това — продължи тя със студен и властен глас. — Единият бог ще бъде Единствен бог отсега и завинаги. А вие ще му служите и в живота, и в смъртта. Тези, които му служат вярно, ще бъдат възнаграждавани. Тези, които се бунтуват, ще бъдат наказвани. В този ден Единият бог ще ви покаже мощта си. Днес тя ще пристъпи в този свят във физическата си форма и ще обедини в едно реалността и отвъдното. Свободна да се пренася по своя воля от единия в другия свят, тя ще управлява и двата.

Мина издигна драконовото копие. Някога красиво наглед, сега сребърното оръжие изглеждаше студено и празно, с почернял от кръвта връх.

— Това е доказателство за мощта на Единия бог. В ръката си държа славното драконово копие. Някога оръжие на нейните врагове, сега то е нейно. Драконесата Малистрикс първа изпита остротата на върха му и намери смъртта си по волята на Единия бог. Единият бог не се бои от нищо. В знак на това аз ще строша това копие на две.

Тя улови оръжието с две ръце и го засили срещу сгънатото си коляно. Копието се пречупи като отдавна мъртва и изсъхнала пръчка. Мина презрително хвърли парчетата през рамо, без дори да погледне, когато те паднаха на песъчливата земя на арената. Сребърната им светлина се усили и засия храбро. Петте драконови глави се стрелнаха към тях и ги обляха в пламък. Светлината потъмня и изтля.

Живи и мъртви гледаха в мълчание.

 

 

Галдар също наблюдаваше случващото се в мълчание.

Стоеше точно зад Мина и охраняваше гърба й, понеже някъде там, в тъмнината, се спотайваше онзи странен елф, като се изключеше, разбира се, жалкият Силваношей. Минотавърът не се тревожеше особено за последния, ала въпреки всичко нямаше намерение да позволи на никого да доближи момичето. Никой нямаше да успее да премине край него, не и в часа на нейния триумф.

„Настъпил е нейният час — мислеше си той. — Най-после ще получи уважението, което заслужава. Такхизис не може да постъпи иначе.“

Повтаряше си го отново и отново, ала независимо от всичко страхът не го напускаше.

За пръв път Галдар ставаше свидетел на истинската мощ на Царица Такхизис. Със страхопочитание бе проследил как арената се изпълва с хора, превърнати в затворници изневиделица и доведени тук, за да станат свидетели на победоносното й навлизане в измерението на смъртните. Гледаше поразено към драконовата форма, която в този момент бе възприела, към огромния размах на крилете, закриващи всяка надежда, готови да увлекат целия свят във вечна нощ.

Даде си сметка колко много е подценявал богинята досега и душата му сама пожела да падне на колене пред нея. Минотавърът бе просто един разбунтувал се роб, глупаво решил, че би могъл да заеме нещо повече от собственото си място в живота. Но бе научил своя урок. Щеше да остане роб завинаги, даже и след смъртта. И можеше да приеме съдбата си, понеже тук, в присъствието на Мрачната царица, пред нейните могъщество и величие разбираше, че не е заслужил нищо повече.

Ала не и Мина. Мина не беше родена да бъде робиня, а да властва. Вече бе доказала себе си и своята вярност. Беше крачила през кръв и огън, без дори да трепне, без да се отклони и за миг от непоклатимата си вяра. Нека Такхизис стореше с него каквото пожелае, ако щеше дори да погълне душата му. Стига Мина да получеше своето, нищо друго нямаше значение за него.

— Враговете на Единия бог са преклонили глави — извика Мина. — Оръжията им са строшени. Никой вече не може да я спре.

Тя издигна ръце, насочи очи нагоре към дракона.

— Ваше Величество, кога не съм те славила, кога не съм те почитала! Заложих живота си пред теб и спазвах дадената клетва да следвам стъпките ти. Заради моята грешка ти изгуби тялото на Златна Луна, тялото, в което щеше да се въплътиш. Сега ти предлагам своето. Вземи моя живот. Нека понеса пламъка ти. Така ще докажа своята вяра!

Петте глави се взряха в нея.

— Приемам саможертвата ти — произнесе царица Такхизис.

Галдар понечи да се втурне напред, но не помръдна. Издигна ръка, но тя остана замръзнала. Окован в тъмнината, минотавърът не можеше да стори нищо друго, освен да гледа как всичко, което някога беше обичал и уважавал, се превръща в прах.

От Господарите на Смъртта се спуснаха облаци — черни, гъсти и прорязвани от светкавици. Облаците се скълбиха около царицата дракон и я скриха от погледа, завряха, извиха се във вихрушката на ураганен вятър, който заблъска Галдар с поразяваща сила, карайки го да падне на колене.

Молитвата на Мина, нейната вяра, бяха отворили вратата на затвора.

Буреносните облаци се превърнаха в колесница, теглена от пет дракона, а в колесницата с юзди в ръце стоеше царица Такхизис, приела образа на жена.

Беше красива, ала само мисълта за красотата й го смразяваше и ужасяваше. Лицето й беше студено като обширните замръзнали пустини на юг, където дъхът в дробовете ти се превръща в лед и намираш смъртта си мигновено. Очите й бяха пламъците на хиляди погребални клади. Ноктите й бяха остри като шипове, а косата — разчорлена и изгнила като на труп. Бронята й бе от черен огън. На бедрото си носеше окървавен меч, с който отсичаше душата от тялото ти.

Колесницата увисна във въздуха, поддържана от леко повяващите се криле на петте дракона. Такхизис слезе от нея и се спусна по средата на арената. Ходеше по мълнии, а за наметало й служеха черните облаци, стелещи се подире й.

Царицата се приближи до Мина. Петте драконови глави изпищяха хвалебствения си химн.

Галдар не можеше да помръдне, нямаше да успее да я спаси. Вятърът го брулеше с такава сила, че дори не успяваше да повдигне глава. Изкрещя към Мина, ала викът му бе отнесен нечут от бурята.

Мина се усмихна разтреперано.

— Царице… — прошепна.

Такхизис протегна ноктестата си ръка.

Мина не помръдваше.

Такхизис протегна ръка към сърцето й, за да си го присвои, ноктите й се разтвориха хищно, за да заграбят душата от тялото на момичето, след което да я изхвърлят като непотребна вещ. Такхизис се протягаше, за да изпълни тялото на Мина със собствената си безсмъртна същност.

Само че ръката й не успя да докосне нищо.

Мина я гледаше объркано. Тялото й започна да трепери. Тя също протегна ръка към своята Царица, ала не успя да я докосне.

Богинята се разгневяваше. Огнените й очи изпълваха арената с пагубно зарево.

— Непокорно дете! — извика тя. — Как смееш да ми се противопоставяш?

— Но аз не съм… — Мина не успя да продължи. — Кълна ти се…

— Не тя ти се противопоставя — каза нечий глас. — А аз.

Непознатият елф премина покрай Галдар.

Яростта на Царицата се изви и помитащо връхлетя елфа. Мълниите се стоварваха разтърсващо наоколо му и се опитваха да го смажат, да го овъглят. Елфът се преви пред вятъра, ала продължи да крачи напред. Една от светкавиците успя да го повали, но той се изправи и отново тръгна. И ето че застана пред нея — без страх, напълно спокоен.

— Паладин! Скъпи братко! — изплю думите Царицата. — Значи най-после откри своя изгубен свят. — Тя сви рамене. — Закъсня. Не можеш да ме спреш. — Богинята развеселено махна с ръка към трибуните. — Заеми мястото си. Добре дошъл. Радвам се, че намина. Така и ти ще станеш свидетел на триумфа ми.

— Грешиш, сестро — отвърна със звънкия си като сребро глас елфът. — Можем да те спрем. И ти знаеш как. Вече е записано в книгата и всички се съгласихме.

Пламъкът в очите на Мрачната царица потрепна. Ноктите й се свиха нервно. Само за секунда бистрата й красота бе помрачена от съмнението и безпокойството. Но само за секунда. Опасенията й мигом изчезнаха, а красотата й отново заструи неопетнена.

Тя се усмихна.

— Няма да постъпиш така с мен, братко — произнесе, като го изгледа присмехулно. — Великият, ненадминатият Паладин никога няма да направи подобна жертва.

— Преценила си ме неправилно, сестро. Вече го сторих.

Елфът бръкна в кесията на кръста си и извади от нея малък нож, някога принадлежал на негов познат кендер.

Прокара острието на ножа през дланта си.

Кръвта се процеди от разреза и покапа по земята на арената.

— Равновесието трябва да бъде спазено. Сега и аз като теб съм смъртен.

Буреносните облаци, драконите, мълниите, колесницата… всичко изчезна. Слънцето засия ярко в синьото небе. Внезапно местата по трибуните се изпразниха. Всички, като се изключеха боговете, бяха изчезнали.

Съветът на безсмъртните се беше събрал.

Петима от страна на Светлината: Мишакал, благородната богиня на всички лечители; КириДжолит, закрилникът на соламнийските рицари; Маджере, приятелят на Паладин, дошъл от Отвъд; Хабакук, покровителят на морето; и Бранчала, чиято музика е винаги в душата ти.

Петима бяха от страна на Тъмнината: Саргонас, богът на отмъщението, вгледан безучастно в своята съпруга; Моргион, който владее болестите; Кемош, господар на немъртвите, разгневен от намесата й в неговите владения; Зебойм, виняща Такхизис за смъртта на своя възлюбен син, Ариакан; Хидукел, онзи, който се интересува единствено от баланса на везните си.

Шестима стояха между тях: Гилиан, който пази книгата; Сирион, богът на природата, Шинаре, неговата съпруга, богиня на търговията; Реоркс, богът, изковал света; Шислев, богиня на горите; Зивилин, който най-сетне отново виждаше миналото и бъдещето.

Трите им деца — Солинари, Лунитари и Нуитари — както винаги стояха заедно.

Едно от местата от страна на Светлината беше празно.

Едно от местата от страна на Тъмнината — също.

Такхизис ги прокле. Богинята закрещя от ярост, ала сега писъкът й бе един, а не пет и гласът й принадлежеше на обикновен смъртен. Огънят в очите й, заплашвал да погълне самото слънце, сега изтля до незначително пламъче, колебливо и готово да угасне като духната свещ. Тежестта на плътта й я теглеше надолу, отдалечаваше я от измерението на безсмъртните, ударите на сърцето й отекваха в ушите й и всеки един от тях й повтаряше, че един ден това сърце ще спре, за да настъпи смъртта. Трябваше да диша, нямаше друг избор, освен да се задуши. Налагаше се да поема всеки свой следващ дъх, мъчително и непрестанно. За пръв път изпитваше присвиване от глад и всички дребни несгоди на новото си крехко тяло. Тя, която бе кръстосвала небесата и бе бродила сред звездите, беше принудена да се вторачи неразбиращо в краката, с които трябваше да пристъпва оттук нататък.

Издигайки очи — смъдящи от песъчинки и потопени в гняв, Такхизис забеляза Мина. Момичето стоеше пред нея. Младо, красиво и силно.

— Ти стори това! — изкрещя й богинята. — Ти си заговорничела зад гърба ми, ти си пожелала моето падение! Искаше ти се да пеят твоето име, а не моето, нали? — Царицата измъкна меча си и се хвърли към Мина. — Може да съм смъртна, но нищо не ми пречи да ти отворя пътя към смъртта!

Галдар нададе оглушителен рев. Минотавърът се хвърли с измъкнат меч, за да предпази Мина, за да я защити с тялото си, ако се наложеше.

Мечът на Царицата описа прорязваща дъга, а острието отсече ръката, с която държеше оръжието, малко под рамото.

Ръката и мечът му паднаха на земята в разширяваща се локва от собствената му кръв. Минотавърът падна на колене и се забори с болката и шока, опитващи да погълнат разсъдъка му.

Мрачната царица отново издигна оръжие, вече над главата на Мина.

Момичето произнесе тихо:

— Прости ми.

След което се приготви да посрещне удара.

На прага да изгуби съзнание, Галдар тъкмо се канеше за един последен скок, когато нещо го блъсна откъм гърба. Минотавърът вдигна премрежен поглед и видя, че Силваношей е застанал над него.

Кралят на елфите държеше счупеното драконово копие. После го запрати напред с всичката си сила, болка, вина, страх и насъбрана любов.

Копието порази Такхизис и се вмъкна дълбоко в гръдта й.

Изненадано, а сетне смаяно богинята погледна стърчащото от плътта й оръжие. Пръстите й несъзнателно посегнаха, за да докоснат наситената тъмна кръв, извираща от ужасната рана. Сетне политна и започна да пада.

Мина се хвърли към нея, надавайки отчаян и скръбен вик и успя да я улови точно преди да падне.

— Не ме оставяй, майко — извика момичето. — Не ме оставяй сама!

Такхизис не й обърна внимание. Очите й оставаха втренчени в Паладин и в тях сякаш се бе побрала цялата омраза на Вселената — горяща и безкрайна като самата вечност.

— Ако аз изгубих всичко, същото се отнася и за теб. Светът, който така обичаше, никога повече няма да бъде същият. Поне това успях да постигна.

По устните й изби кървава пяна. Тя се закашля и забори за сетна глътка въздух.

— Някой ден ще познаеш болката. И по-лошо, братко… — Такхизис се усмихна мрачно, насмешливо, като сенките в очите й. — Ще познаеш болката на живота.

Пяната избълбука заедно с последния дъх. Тялото й се разтърси, а ръцете й се отпуснаха. Главата на царицата се олюля и застина в ръцете на Мина. Сега само очите й се взираха към нощта, която бе владяла тъй дълго и която никога повече нямаше да бъде нейна.

Момичето я притисна към гърдите си и внимателно започна да я люлее. Останалите — Галдар, странният елф, боговете — стояха смълчани и поразени. Единственият звук долиташе от разтърсващите ридания на Мина. Побледнелият като смъртник Силваношей постави ръка на рамото й.

— Мина, тя щеше да те убие. Не можех да й го позволя…

Момичето вдигна обляното си в сълзи лице. Кехлибарените й очи бяха сгорещени, втечнени, когато докоснаха плътта му.

— Аз исках да умра. И щях да го сторя щастливо и изпълнена с благодарност, защото само така можех да й служа. Ето че сега аз съм жива, а тя е мъртва и вече си нямам никого. Никого!

Обляната й в кръвта на Такхизис ръка улови меча на богинята.

Паладин опита да се намеси и да я спре. Нечия невидима ръка го отблъсна и го търколи на пясъка. А един глас протътна от небесата:

— Ние ще получим своето отмъщение, смъртни — каза Саргонас.

Мина втъкна меча в корема на Силваношей.

Младият елф възкликна задавено и се взря изумено в нея.

— Мина… — оформиха една-единствена дума устните му. Не му бе останал глас. Лицето му се загърчи от непоносима болка.

Отдадена на яростта и с мрачно изражение, Мина вмъкна оръжието още по-навътре. Остави го да се гърчи, нанизан на меча достатъчно дълго, докато го наблюдаваше и оставяше кехлибарените очи да се втвърдят около него. Сетне, удовлетворена от предстоящата му смърт, измъкна оръжието.

Силваношей се плъзна по опетненото от собствената му кръв оръжие и се строполи на земята.

Мина стисна по-здраво окървавения меч и тръгна към Паладин, който съвсем бавно се надигаше от земята. Момичето се втренчи и в него, поглъщайки го в лепкавия кехлибар. Хвърли меча на Такхизис в краката му.

— Ти ще изпиташ болката от смъртта. Но сега е рано. Не сега. Така пожела моята Царица и аз ще се подчиня. Но знай, нищожество. В лицето на всеки елф, когото срещна, ще виждам твоето. И когато отнемам живота му, това ще бъде твоят живот. А аз ще отнема живота на мнозина… за да отплатя за един.

Тя го заплю, заплю го в лицето. После се обърна към боговете и ги изгледа предизвикателно. Коленичи до тялото на своята царица, целуна я по студеното чело. Чак тогава Мина я вдигна и съвсем бавно напусна Храма на Дюъргаст.

 

 

На арената с изключение на отдалечаващите се стъпки на момичето не се чуваше никакъв звук. Галдар лежеше, заровил лице в затопления от слънцето пясък. Чувстваше умора. Е, сега можеше да си почине, Мина беше в безопасност. Най-после в безопасност.

Минотавърът затвори очи и пое по дългия път към тъмнината. Не бе стигнал далеч, когато откри, че някой е застанал пред него.

Вдигна очи и видя огромен минотавър, извисяващ се като планината, където бе умряла червената драконеса. Рогата му опираха в звездите, козината му бе гарвановочерна. Носеше черни доспехи, поръбени с чисто, студено злато.

— Саргас! — прошепна Галдар.

Той стисна кървящия чукан, останал от ръката му, падна на колене и сведе глава. Рогата му докоснаха земята.

— Изправи се, Галдар — отекна гласът на бога. — Доволен съм от теб. Когато беше в нужда, ти се обърна към мен.

— Благодаря ти, велики Саргас — отвърна минотавърът, като най-после се осмели да се изправи и го погледна колебливо.

— В замяна на твоята вярност ще те възвърна към живот — изрече богът. — Ще имаш отново и живота си, и ръката, с която държиш меча.

— Не и ръката ми, велики Саргас — отвърна умолително Галдар, усещайки остра болка в гърдите. — Приемам живота и ще живея, за да те славя, ала ръката ми я няма, а и аз не я искам повече.

Богът изглеждаше недоволен.

— Народът на минотаврите най-после отхвърли оковите, които ни пречеха толкова дълги векове. Най-сетне ще напуснем островите, нашия затвор, и ще пристъпим на континента, на който по право принадлежим. Нуждая се от храбри войни като теб, Галдар. И се нуждая от тях цели, а не осакатени.

— Благодаря ти, велики Саргас — рече смирено минотавърът. — Но ако нямаш нищо против, ще се науча да се бия и с лявата ръка.

Зачака напрегнато богът да стовари гнева си върху него. След като известно време не чу нищо повече, той отново рискува един бърз поглед.

Саргас се усмихваше. Вярно, че с известна неохота, но все пак се усмихваше.

— Нека бъде както искаш, Галдар. Свободен си да определяш собствената си воля.

Минотавърът въздъхна дълбоко от облекчение.

— За което, велики Саргас — произнесе той, — ти благодаря от сърце.

 

 

Галдар премигна и надигна муцуна от мокрия пясък. Нямаше спомен нито къде се намира, нито какво можеше да е търсил на земята. Може би беше решил да подремне, но пък в средата на деня? Навярно Мина се нуждаеше от него. Сигурно щеше да се ядоса, ако откриеше, че мързелува. Минотавърът скочи на крака и инстинктивно посегна за меча на кръста си.

Мечът му не беше на мястото си. Нито пък ръката, с която се бе опитал да го докосне. Вместо това тя лежеше отрязана в пясъка пред него. Галдар погледна първо към нея, после към обичайното й място и спомените му тутакси се завърнаха.

Чувстваше се здрав и единственото нещо, което не бе на мястото си, бе само ръката на пясъка. Чуканът й беше заздравял. Всички богове си бяха отишли. Наоколо не се виждаше никой освен падналия крал и странния младолик елф с очи на възрастен.

Съвсем бавно и доста неумело Галдар вдигна меча с лявата си ръка. Премести колана си така, че оръжието вече да се пада откъм нея, и след няколко неуспешни опита успя да върне острието в ножницата. Новият начин му се струваше неудобен и неестествен, ала нямаше друг избор, освен да свикне с положението на нещата. Този път щеше да се справи, каквото и да му костваше.

Въздухът вече не беше толкова топъл, колкото си го спомняше. Слънцето тъкмо се скриваше зад върховете на планината, а сенките се протягаха към настъпващата нощ. Налагаше се да побърза, ако искаше да я намери. Трябваше да излезе от тук, докато все още разполагаше с достатъчно светлина, за да вижда къде стъпва.

— Ти си верен приятел, Галдар — каза Паладин, когато минотавърът го подмина.

Галдар изсумтя, но не спря. Следваше стъпките й, следваше кръвта на нейната мъртва царица.

От любов към Мина.