Паулу Коелю
Единайсет минути (3)

Из дневника на Мария, на другата сутрин:

Аз не съм тяло, което има душа, а съм душа, която има някаква видима част, наречена тяло. През всички тези дни присъствието на душата ми беше много по-осезаемо, отколкото си представях. Тя не ми казваше нищо, не ме критикуваше, не ме съжаляваше. Само ме наблюдаваше.

Днес разбрах коя е причината: отдавна престанах да мисля за онова нещо, наречено любов. Тя като че ли ми бяга, сякаш вече не е толкова важна за мен, не се чувства добре дошла. Но ако не мисля за любовта, с мен ще е свършено.

На другия ден, когато се върнах в „Копакабана“, се отнасяха към мен с много повече уважение — доколкото разбрах, много момичета се появяват за една вечер и се отказват. Която продължи, се превръща в нещо като съюзничка, в приятелка, защото е способна да разбере трудностите и причините или по-скоро липсата на причини, накарала ги да изберат този начин на живот.

Всички мечтаят да дойде някой и да открие в тях истинската жена, спътница, любовница, приятелка. Но всички знаят още от първия миг на всяка нова среща, че нищо подобно няма да се случи.

Трябва да пиша за любовта. Трябва много да мисля и да пиша за любовта — иначе душата ми няма да издържи.

Макар и да смяташе, че любовта е нещо много важно, Мария не забравяше дадения й още първата вечер съвет и се опитваше да я изживее само върху страниците на своя дневник. Впрочем отчаяно търсеше начин да стане най-добрата, да спечели много пари за малко време и да намери сериозна причина за това, което вършеше. Ето кое беше най-трудното: да открие истинската причина.

Вършеше това, защото имаше нужда от пари. Не беше точно така — всички винаги се нуждаят от пари, но не всички избират да живеят извън рамките на обществото. Правеше го, защото търсеше нови преживявания. Дали бе така? Градът предлагаше какви ли не нови удоволствия — като например да кара ски, да се разхожда с лодка по езерото, — а тя никога не бе проявявала какъвто и да било интерес към тях. Правеше го, защото нямаше какво повече да губи, животът й представляваше ежедневно, постоянно разочарование.

Не, нито един от тези отговори не бе истинският, по-добре беше да забрави тази тема и чисто и просто да продължи по избрания път. По много неща приличаше на останалите проститутки, както и на другите жени, които бе срещала през живота си: най-голямата й мечта бе да се омъжи и да води сигурно съществуване. Не мечтаеха за това единствено омъжените (почти една трета от момичетата, с които работеше) или наскоро разведените. Ето защо, за да разбере по-добре себе си, тя се опита — много внимателно — да разбере защо другите са избрали тази професия.

Не научи нищо ново и направи списък с отговорите:

а) казваха, че трябва да помагат на мъжете си за издръжката на семейството (А ревността? А ако в бара се появеше някой приятел на мъжа? Но тя не се осмели да навлиза в такива подробности);

б) да купят къща за майките си (извинение, подобно на нейното, което изглеждаше благородно, не беше сред най-често срещаните);

в) да съберат пари, за да си купят билет за връщане (колумбийките, тайландките, перуанките и бразилките много обичаха да изтъкват тази причина, въпреки че вече много пъти бяха събирали сумата и веднага след това я бяха изхарчвали, защото се страхуваха да осъществят мечтата си);

г) за удоволствие (средата не предразполагаше много към това, тази причина звучеше фалшиво);

д) не бяха успели да намерят никаква друга работа (това също не беше основателна причина, тъй като в Швейцария имаше много свободни места за чистачки, бавачки, готвачки).

В крайна сметка Мария не откри нито една основателна причина и престана да се опитва да си обяснява заобикалящия я свят.

Разбра, че собственикът Милан има право: никога повече не й предложиха хиляда франка, за да прекарат няколко часа с нея. От друга страна, никой не се пазареше, когато му поискаше триста и петдесет франка, като че ли знаеха цената предварително и я питаха само за да я унижат — или за да нямат неприятни изненади. Едно от момичетата отбеляза:

— Проституцията е нещо различно от останалия бизнес: начинаещите печелят повече, натрупалите опит печелят по-малко. Затова трябва винаги да се правиш на начинаеща!

Все още не знаеше какво представляват „специалните клиенти“, за които й бяха споменали още първата вечер — никой не засягаше тази тема. Постепенно Мария научи някои от най-важните подробности в професията, като например никога да не разпитва за личния живот на клиентите, да се усмихва и да говори колкото се може по-малко, никога да не си урежда срещи с тях извън бара. Най-ценният съвет й бе даден от една филипинка, наречена Ния.

— Трябва да стенеш в момента на оргазма. Така клиентът ще те потърси пак.

— Но защо? Те нали плащат, за да се задоволяват?

— Лъжеш се. За да докаже, че е истински мъж, на мъжа не му е достатъчно да получи ерекция. Той е мъж, ако е в състояние да задоволи една жена. А ако успее да задоволи една проститутка, мъжът се смята за ненадминат.

Така изминаха шест месеца: Мария научи всички уроци, от които се нуждаеше — като например как функционира „Копакабана“. Тъй като беше едно от най-скъпите заведения на улица „Берн“, клиентелата му се състоеше в по-голямата си част от бизнесмени, на които им бе позволено да се прибират вкъщи късно вечер, тъй като „вечерят навън с клиенти“, но тези „вечери“ не биваше да продължават след 23 часа. Повечето от проститутките бяха на възраст между осемнайсет и двайсет и три години и се задържаха в бара средно по две години, след което веднага биваха замествани от новодошли. Оттам се прехвърляха в бар „Неон“, след това в „Ксениум“ и колкото повече остаряваха, толкова повече намаляваше цената им, както и работното време. Почти всички накрая отиваха в „Тропикъл Екстази“ — заведение, което приемаше жени над трийсетте. След като попаднеха там обаче, това, което успяваха да изкарат благодарение на един-двама студенти на ден, им стигаше само да си платят обяда и наема (средната цена бе колкото тази на бутилка евтино вино).

Мария прави секс с много мъже. Никога не обръщаше внимание нито на възрастта, нито на дрехите, които носеха, нейните „да“ или „не“ зависеха единствено от миризмата, която мъжете излъчваха. Нямаше нищо против цигарите, но не можеше да понася евтини парфюми, некъпани тела и дрехи, пропити с миризма на алкохол. „Копакабана“ беше спокойно място, а Швейцария може би беше най-подходящата страна на света, където да работиш като проститутка, стига да имаш карта за престой, работна виза и изрядни документи и да си плащаш стриктно социалната осигуровка. Милан постоянно повтаряше, че не желае децата му да го видят на първите страници на жълтите вестници, ето защо беше по-стриктен и от полицай, когато се налагаше да провери изрядността на подчинените си.

В крайна сметка, след като психологическата бариера на първите една-две нощи биваше преодоляна, професията на проститутките не беше по-различна от останалите професии: работеха много, бореха се с конкуренцията, полагаха усилия, за да са на ниво, спазваха работно време, подложени бяха на стрес, недоволстваха, когато имаше малко клиенти, и почиваха в неделя. Повечето от момичетата бяха вярващи и почитаха своите богове, ходеха на литургии, молеха се и общуваха с Бога.

А Мария, за да не погуби душата си, се бореше със страниците на дневника си. За своя изненада откри, че една пета от клиентите й не идваха в бара, за да правят секс, а за да разговарят. Плащаха цената съгласно тарифата, плащаха и стаята в хотела и в момента, когато Мария започваше да се съблича, й казваха, че не е необходимо. Искаха само да споделят с нея за напрежението в службата, за изневерите на жените си, за това колко са самотни и как няма с кого да разговарят (състояние, което й бе добре познато).

Отначало й се струваше странно. Един ден обаче, докато отиваше към хотела с някакъв високопоставен французин, който подбираше талантливи хора за отговорни длъжности (обясняваше й го, сякаш ставаше дума за най-интересното нещо на света), тя чу от него следното:

— Знаеш ли кой е най-самотният човек на света? Това е мъжът на ръководен пост, който има успешна кариера, получава много висока заплата, ползва се с доверието на висшестоящия и нисшестоящия, прекарва отпуската със семейството си, помага на децата си да си напишат домашните и един прекрасен ден се среща с тип като мен, който му прави следното предложение: „Искате ли да си смените работата и да печелите двойно повече?“

Този човек, който има всичко, за да се чувства полезен и щастлив, се превръща в най-нещастното същество на планетата. Защо? Защото няма с кого да разговаря. Изкушава го мисълта да приеме предложението ми, но не може да го обсъди с колегите си, тъй като те ще направят всичко възможно да го убедят да остане. Не може да говори с жена си, която дълги години е следила успешната му кариера и знае какво означава сигурност, но не знае що е риск. Не може да разговаря с никого, а трябва да вземе най-важното решение в живота си. Можеш ли да си представиш какво изпитва този човек?

Но Мария познаваше най-самотния човек на света, който беше друг: тя самата. Въпреки това се съгласи с клиента си с надеждата да получи хубав бакшиш — така и стана. След това, което чу, Мария разбра, че трябва да намери начин да освобождава своите клиенти от огромното напрежение, под което се намираха, което означаваше подобряване на качеството на нейните услуги и възможност за допълнителна печалба. След като установи, че да се премахва напрежението в душата е също толкова и дори по-печелившо, отколкото премахването на напрежението в тялото, тя отново започна да посещава библиотеката и да взема книги, в които се разглеждат брачни проблеми, психология, политика. Библиотекарката бе очарована, тъй като момичето, което й беше толкова симпатично, бе престанало да мисли за секс и сега насочваше вниманието си към по-важни неща. Мария започна да чете редовно вестници, като се стараеше да не пропуска и икономическите страници, тъй като повечето от клиентите й бяха на ръководни постове. Вземаше и книги за автотренинг, понеже почти всички й искаха съвети. Запозна се и с научни трудове за човешките емоции, защото по една или друга причина всички страдаха. Мария се превърна в уважавана проститутка, различна от другите, и шест месеца след като бе започнала тази работа, вече имаше многобройна, подбрана и вярна клиентела, което предизвикваше завист, ревност, но също така и възхищение у колежките й.

Що се отнася до секса, до този момент той с нищо не бе обогатил живота й: разтваряше бедра, изискваше да слагат презерватив, стенеше по малко, за да увеличи шансовете си за бакшиш (благодарение на филипинката Ния бе открила, че стенанията могат да й докарват по петдесет франка отгоре), и вземаше душ веднага след половия акт, за да може водата да измие поне малко душата й. Все едно и също. Никакви целувки — за една проститутка целувката е най-свещеното нещо. Ния й беше казала да пази целувката си за своя любим, както в приказката за Спящата красавица; тази целувка щеше да я пробуди и да я върне във вълшебния свят на приказките, а Швейцария отново щеше да се превърне в страната на шоколада, кравите и часовниците.

Също така никакви оргазми, удоволствия или други възбуждащи неща. Опитвайки се да стане най-добрата, Мария бе изгледала няколко порнографски филма с надеждата да научи нещо, което би могла да използва в работата си. Бе видяла много интересни неща, но не изпитваше желание да ги прави с клиентите си — изискваха много време, а за да бъде доволен Милан, момичетата трябваше да се срещат с по трима мъже на вечер.

В края на тези шест месеца Мария бе внесла в банката шейсет хиляди франка, започнала бе да се храни в най-скъпите ресторанти, купила си бе телевизор (който никога не използваше, но й харесваше да го има в жилището си) и в момента обмисляше сериозно възможността да се премести в по-хубав апартамент. Вече разполагаше с достатъчно средства, за да си купува книги, но продължаваше да посещава библиотеката, която за нея бе мост към реалния свят, по-солиден, по-траен. Обичаше да разговаря с библиотекарката, която се радваше, че Мария най-сетне е срещнала някого и си е намерила работа, въпреки че не я попита, понеже швейцарците са срамежливи и дискретни (истинска лъжа, защото в „Копакабана“ и в леглото бяха точно толкова разкрепостени, весели или комплексирани, колкото всеки друг народ по света).

 

Из дневника на Мария, един скучен неделен следобед:

Всички мъже, независимо дали са ниски или високи, арогантни или стеснителни, симпатични или надменни, имат нещо общо: идват в бара със страх. По-опитните го прикриват, говорейки прекалено високо, по-срамежливите не успяват и започват да пият, за да прогонят това усещане. Но съм абсолютно сигурна, със съвсем малки изключения — и това са „специалните клиенти“, които Милан още не ми е представил, — че наистина се страхуват.

От какво се боят? Всъщност аз съм тази, която би трябвало да трепери. Излизам от бара, отивам на чуждо място, не съм достатъчно силна физически, не нося със себе си оръжие. Мъжете са много странни, нямам предвид само тези, които идват в „Копакабана“, а всички, които съм познавала досега. Способни са да се бият, да крещят, да заплашват, а умират от страх пред една жена. Може би не пред тази, за която са се оженили, но винаги има някоя жена, която ги плаши и ги подчинява на всички свои капризи, била тя и собствената им майка.

Мъжете, с които се бе запознала след пристигането си в Женева, правеха всичко възможно, за да изглеждат самоуверени, сякаш управляваха не само собствения си живот, но и целия свят. Мария обаче виждаше в очите на всеки от тях страха от съпругата, паниката, че може да не получат ерекция, че няма да успеят да се докажат като истински мъже дори пред една проститутка, на която плащат. Ако са си купили обувки, които не им харесват, се връщат в магазина с касовата бележка в ръка и настояват да им бъдат върнати парите. Но ако не получат ерекция, въпреки че са платили за компаньонката си, никога няма да се върнат в същия бар от страх, че историята се е разчула сред останалите момичета, което би било голям позор.

„Аз съм тази, която би трябвало да се срамува, че не е успяла да възбуди мъжа. А се получава така, че те се срамуват.“

За да избягва подобни притеснения, Мария винаги се стараеше да ги предразположи, а когато някой от тях й се виждаше прекалено пиян или твърде уязвим, тя избягваше да прави секс и се ограничаваше единствено с ласки и мастурбиране. Те оставаха доволни, колкото и абсурдно да й се струваше, като се има предвид, че и сами можеха да мастурбират.

Не биваше да допуска клиентите й да се чувстват засрамени. Всички тези мъже, толкова властни и арогантни в работата си, където непрекъснато им се налагаше да общуват с чиновници, клиенти, доставчици, да се справят с предразсъдъци, тайни, преструвки, лицемерие, страх, потиснатост, приключваха деня в един бар и плащаха, без да се замислят, триста и петдесет франка, за да престанат да бъдат самите те поне една нощ.

„Поне една нощ? Стига, Мария, ти преувеличаваш. Всъщност са четирийсет и пет минути, а ако не броим свалянето на дрехите, някоя друга престорена милувка, баналния разговор, обличането на дрехите, ще сведем времето на самия полов акт до единайсет минути.“

Единайсет минути. Светът се въртеше около нещо, което трае само единайсет минути.

И заради тези единайсет минути в рамките на едно денонощие (ако приемем, че всички правят секс с жените си всеки ден, което би било лъжа и пълен абсурд) мъжете се женеха, издържаха семейство, понасяха плача на децата си, търсеха оправдания за закъсненията си, захласваха се по десетки, стотици други жени, с които биха желали да се разхождат край Женевското езеро, купуваха скъпи дрехи за себе си и още по-скъпи за жените си, плащаха на проститутки, за да компенсират онова, което им липсваше; на тях се крепеше една огромна индустрия от козметични средства, диети, гимнастика, порнография, власт — а когато се срещаха с други мъже, изобщо не говореха за жени, както е прието да се мисли. Разговаряха най-вече за работа, пари и спорт.

Имаше нещо много погрешно в съвременната цивилизация и то не беше свързано с унищожаването на тропическите гори на Амазония, озоновия слой, смъртта на пандите, цигарите, канцерогенните храни, положението в затворите, както се тръбеше в пресата.

Беше свързано с това, което Мария правеше: секса.

Но Мария го правеше не за да спаси човечеството, а за да увеличи банковата си сметка, да издържи още шест месеца на самотата и на избора, който бе направила, за да може да изпраща всеки месец пари на майка си (която много се зарадва, като научи, че отначало парите не са пристигали заради швейцарските банки, които не функционирали толкова добре, колкото бразилските пощи), да си купува всичко, за което бе мечтала, но никога не бе имала. Премести се в много по-хубав апартамент, с централно отопление (въпреки че вече беше лято) и изглед към някаква църква, японски ресторант и едно уютно кафене, в което тя често се отбиваше, за да прегледа вестниците.

Но както си бе обещала, налагаше се да изтърпи още половин година това ежедневие: „Копакабана“, ще пие ли нещо, какво мисли за Бразилия, хотела, да вземе парите предварително, да поддържа някакъв разговор и да умее да докосва точните места — както по тялото, така и в душата, най-вече в душата, — да помогне за разрешаване на интимни проблеми, да бъде приятелка за половин час, от който единайсет минути ще бъдат пропилени в „разтвори си бедрата“, „затвори си бедрата“, стенания, имитиращи удоволствие. Благодаря, надявам се да ви видя отново другата седмица, вие сте истински мъж, ще ми разкажете края на историята следващия път, когато се срещнем, много щедър бакшиш, но наистина нямаше нужда, изпитах голямо удоволствие да бъда с вас.

И най-вече никога да не се влюбва. Това беше най-важният, най-разумният от всички съвети, които една от бразилките й беше дала — преди и тя да изчезне, тъй като вероятно се беше влюбила. Още след първите два месеца получи много предложения за женитба, от които поне три бяха много сериозни: от директора на една счетоводна фирма, от пилота, с когото бе прекарала първата вечер, и от собственика на магазин за хладно оръжие. И тримата й обещаваха „да я спасят от този живот“ и да й осигурят почтен дом, бъдеще, може би деца и внуци.

И всичко това само за единайсет минути на ден? Невъзможно! Сега, след опита, който бе натрупала в „Копакабана“, знаеше, че не само тя се чувства самотна. Знаеше също така, че човек може да издържи една седмица на жажда, две седмици на глад, много години без покрив над главата си, но не може да издържи на самотата. Тя е най-лошото от всички мъчения, от всички страдания. Мъжете, които търсеха нейната компания, страдаха също като нея от това пагубно чувство — усещането, че никой на тази земя не го е грижа за тях.

За да избегне изкушенията на любовта, Мария изливаше сърцето си само в своя дневник. Влизаше в „Копакабана“ единствено с тялото и ума си, все по-възприемчив, все по-остър. Убедена беше, че за да дойде в Женева и да стигне до улица „Берн“, съществува много по-основателна причина, което се потвърждаваше и от всяка нова книга, която тя заемаше от библиотеката: никой не бе описал както трябва тези най-важни за деня единайсет минути. Може би именно това бе съдбата й, макар и да й се струваше страшно трудно в момента: да напише книга, да разкаже своята история, приключението си.

Точно така, приключение. Въпреки че бе забранена дума и никой не се осмеляваше да я произнесе, като повечето от хората предпочитаха да гледат приключението по телевизията, във филми, които се излъчваха и повтаряха по всяко време на деня, именно това търсеше Мария. Приключението за нея бе свързано с пустини, пътешествия из непознати места, тайнствени мъже, които да я заговарят на някой кораб насред реката, самолети, филмови студиа, индиански племена, ледници, Африка.

Идеята за книгата й хареса и тя реши да я озаглави „Единайсет минути“.

Започна да разделя клиентите си на три групи. Терминаторите (име, което взе от един от любимите си филми) влизаха в бара, лъхащи на алкохол, и се преструваха, че не гледат към никого, убедени, че всички гледат тях. Танцуваха малко и директно поставяха въпроса за хотела. Хубавите жени (наричаше ги така заради друг филм), които се стараеха винаги да бъдат елегантни, любезни, ласкави, сякаш светът се нуждаеше от тяхната доброта, за да влезе отново в релси. Те сякаш случайно се отбиваха в бара, вървейки по улицата. Отначало бяха нежни, но щом като се озовяха в хотела, ставаха несигурни и заради това бяха по-взискателни от Терминаторите. И най-накрая Кръстниците (заради друг филм), които гледаха на тялото на една жена като на стока. Те бяха най-естествени, танцуваха, разговаряха, не оставяха бакшиш, знаеха какво купуват и колко струва, не се оставяха да ги омае с думи жената, която избираха. Те бяха единствените, които по някакъв много проницателен начин бяха разбрали значението на думата „авантюра“.

 

Из дневника на Мария, в един от дните на месечния й цикъл, по време на който не работеше:

Ако сега се наложи да разкажа живота си на някого, мога да го направя така, че да ме помислят за независима, смела и щастлива жена. А съвсем не е така: забранено ми е да произнасям единствената дума, която е много по-важна от единайсетте минути — любов.

През целия си живот съм разбирала любовта като вид доброволно робство. Оказа се, че това изобщо не е вярно! Свободата съществува само тогава, когато има любов. Този, който се отдава изцяло, който се чувства свободен, обича най-силно. А който обича най-силно, се чувства свободен.

Ето защо ми се струва безсмислено всичко, което бих могла да изживея, да направя, да открия. Надявам се този период да свърши бързо, за да мога отново да търся себе си — отразена в мъжа, който ще ме разбира и няма да ме кара да страдам. Но какви глупости говоря? В любовта никой не бива да наранява никого; всеки от нас е отговорен за това, което чувства, ето защо не можем да обвиняваме другия за нищо.

Чувствала съм се наранена, когато губех мъжете, в които се влюбвах. Сега съм убедена, че никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого.

Ето в какво се състои истинската свобода: да имаш най-важното нещо на света, без да го притежаваш.

Изминаха още три месеца, дойде есента, дойде най-сетне и отбелязаната на календара дата: деветдесет дни до завръщането на Мария в Бразилия. „Всичко мина толкова бързо и толкова бавно“, мислеше си тя, откривайки, че времето тече в две различни измерения в зависимост от душевното й състояние, но и в двата случая нейното приключение приближаваше към своя край. Би могла да продължи, разбира се, но не забравяше тъжната усмивка на невидимата жена, която я бе придружила по време на разходката й около езерото, казвайки й, че нещата не са толкова прости. Колкото и да се изкушаваше да продължи, колкото и подготвена да беше за предизвикателствата, които се бяха изпречили на пътя й, всички тези месеци, през които бе общувала единствено със себе си, я бяха научили, че съществува точно определен момент, в който трябва да прекъснеш всичко. След деветдесет дни щеше да се върне във вътрешността на Бразилия, да купи малка ферма (оказа се, че е спечелила повече от очакваното), няколко крави (бразилски, не швейцарски), да извика майка си и баща си да живеят при нея, да наеме двама работници и да започне бизнеса си.

Макар и да смяташе, че любовта е истинското проявление на свободата и че никой не може да притежава другиго, Мария все още подхранваше тайните си желания за отмъщение, едно от които бе именно триумфалното й завръщане в Бразилия. След като купеше фермата, щеше да отиде в града, да мине през банката, където работеше момчето, което навремето бе започнало да излиза с най-добрата й приятелка, и щеше да внесе голяма сума пари.

„Здравей, как си, не ме ли помниш?“ — щеше да попита младежът. А тя щеше да се престори, че напряга паметта си, и накрая щеше да му отговори отрицателно и да добави, че е живяла цяла година в ЕВРОПА (щеше да го произнесе бавно, за да чуят всички негови колеги), по-точно в ШВЕЙЦАРИЯ (щеше да прозвучи по-екзотично и по-авантюристично, отколкото Франция), където са най-добрите банки на света.

А кой беше той? Младежът щеше да спомене гимназията, а тя щеше да каже „Аха, мисля, че си спомням“, но с физиономията на човек, който не си спомня. Ето как щеше да си отмъсти. Сега трябваше да работи много, а когато бизнесът потръгнеше според предвижданията й, щеше да се посвети на най-важното нещо в живота: да открие истинската любов, мъжа, който я е чакал през всичките тези години, но когото тя все още не бе имала възможността да срещне.

Мария реши да изостави окончателно идеята за написването на книга, озаглавена „Единайсет минути“. Сега трябваше да се съсредоточи върху фермата, върху плановете за бъдещето, тъй като в противен случай щеше да отложи пътуването си, което би било опасен риск.

Същия следобед Мария излезе, за да се срещне с най-добрата си — и единствена — приятелка, библиотекарката. Взе от нея една книга за животновъдство и управление на ферми. Библиотекарката сподели следното:

— Знаете ли, когато преди няколко месеца дойдохте и поискахте книги за секса, се уплаших за съдбата ви. Много красиви момичета биват заблудени от илюзията за лесно спечелени пари и забравят, че един ден ще остареят и вече няма да имат шанса да срещнат мъжа на живота си.

— Проститутките ли имате предвид?

— Твърде силно казано.

— Както вече ви казах, работя във фирма за внос и износ на месо. А ако междувременно ми се бе предоставила възможността да проституирам, нима последствията щяха да са толкова сериозни, ако бях спряла в подходящия момент? В края на краищата да си млад означава освен всичко друго и да грешиш понякога.

— Всички наркомани казват същото: достатъчно е да съумееш да спреш. Но никой от тях не спира.

— Сигурно като млада сте били много красива. Освен това сте се родили и в страна, която уважава своите поданици. Това стигаше ли ви, за да се чувствате щастлива?

— Гордея се, че успях да преодолея всички препятствия.

Дали да не й разкаже? На момичето щеше да му е полезно да научи повече за живота.

— Имах щастливо детство, завърших едно от най-добрите училища в Берн, дойдох да работя в Женева, омъжих се за човека, когото обичах. Правех всичко за него, той също правеше всичко за мен, времето минаваше и дойде пенсионирането. Когато той вече бе свободен да се посвети на всичко онова, за което имаше желание, погледът му стана по-тъжен — може би защото през целия си живот никога не бе мислил за самия себе си. Никога не сме се карали сериозно, нито сме преживявали големи емоционални сътресения, никога не ми е изневерявал, нито ме е оскърбявал пред хората. Живеехме един нормален живот, толкова нормален, че когато той спря да работи, се почувства ненужен, излишен и една година по-късно почина от рак.

Казваше истината, но би могла да повлияе отрицателно на момичето, което стоеше пред нея.

— Както и да е, по-добре е да живееш без изненади -каза тя в заключение. — Може би мъжът ми щеше да умре по-рано, ако нещата бяха различни.

Мария си тръгна с намерението да проучи всичко за фермите. Тъй като бе свободна следобеда, реши да се поразходи и стигна до най-високата част на града, където забеляза малка жълта табела с нарисувано на нея слънце и надпис „Пътят на Сантяго“. Какво беше това? И понеже Мария бе решила да пита за всичко, което не знае, а от другата страна на улицата имаше кафене, тя реши да влезе и да се осведоми.

— Нямам представа — каза й момичето зад бара.

Заведението беше луксозно, кафето струваше три пъти повече от обикновено. Но тъй като тя вече имаше пари, а и бе влязла, си поръча кафе и реши през следващите няколко часа да научи всичко за управлението на фермите. Разтвори книгата ентусиазирано, но не успя да се съсредоточи — беше ужасно скучна. Много по-интересно би било да си поговори на тази тема с някой от клиентите си — те винаги знаеха най-добрия начин да управляват парите си. Плати кафето, стана, благодари на момичето, което я обслужи, остави му голям бакшиш (в това отношение бе станала суеверна и вярваше, че ако даде много, ще получи много), тръгна към вратата и без да си даде сметка колко важен е този миг, чу изречението, което щеше да промени изцяло плановете й, бъдещето й, фермата й, представата й за щастие, женската й душа, мъжкото й поведение, мястото й в света.

— Почакайте малко!

Погледна изненадана в тази посока. Намираше се в почтен бар, а не в „Копакабана“, където мъжете имат правото да казват това, въпреки че жените можеха да отговорят „ще изляза и ти не можеш да ме спреш“.

Смяташе да се направи, че не го е чула, но любопитството й надделя и тя се обърна в посока към гласа. Видя странна сцена: един мъж на около трийсет години (а може би трябваше да си помисли „момче на около трийсет години“? Нейният свят бе остарял много бързо), с дълга коса, коленичил на пода, с разпръснати около него четки, рисуваше някакъв господин, седнал на стол, с чаша мастика до себе си. Не ги бе забелязала на влизане.

— Не си тръгвайте! Ей сега привършвам този портрет и бих искал да ви нарисувам.

Мария отговори — и с отговора си създаде липсващата в пространството връзка:

— Не, благодаря.

— Във вас има светлина. Позволете ми поне да ви направя ескиз.

Какво означаваше „ескиз“? Какво означаваше „светлина“? Тя все пак продължаваше да бъде суетна жена, колко хубаво би било да има портрет, нарисуван от сериозен художник! Започна да си фантазира: а ако е и прочут? Щеше да я обезсмърти завинаги върху платното! Картината можеше да бъде изложена в Париж или пък в Салвадор, в бразилския щат Баия! Щеше да се превърне в мит!

От друга страна, какво правеше този човек с целия безпорядък около себе си в едно толкова скъпо и вероятно с отбрана клиентела кафене?

Отгатвайки мислите й, момичето, което обслужваше клиентите, й прошепна:

— Той е много известен художник.

Интуицията й не я бе излъгала. Мария се опита да запази хладнокръвие.

— Идва тук от време на време и винаги води по някоя прочута личност със себе си. Казва, че му харесва обстановката, че го вдъхновява. Сега рисува пано с хората, които представляват града, поръчано му е от общината.

Мария погледна мъжа, когото рисуваха. Сервитьорката отново прочете мислите й.

— Химик е, направил е революционно откритие. Спечелил е Нобелова награда.

— Не си тръгвайте! — повтори художникът. — Свършвам след пет минути. Поръчайте си нещо за моя сметка.

Сякаш хипнотизирана от заповедта, тя седна на бара, поръча си мастика (понеже не пиеше, единственото, което й хрумна, бе да имитира Нобеловия лауреат) и загледа мъжа, който рисуваше. „Аз не представлявам града, вероятно търси нещо друго. Той обаче не е мой тип“, помисли си тя автоматично, повтаряйки това, което винаги си казваше, откакто бе започнала да работи в „Копакабана“; тази фраза бе спасителният й пояс, доброволният й отказ от капаните, които й поставяше сърцето.

След като си бе изяснила нещата, можеше да изчака малко — може би момичето на бара казваше истината и този мъж щеше да й отвори вратите към един свят, който не познаваше, но за който винаги бе мечтала: нали бе искала да стане модел?

Наблюдаваше сръчността и бързината, с която той довършваше работата си — по всичко личеше, че платното е много голямо, но сега бе сгънато и тя не можеше да види другите лица, нарисувани на него. А ако в момента й се предоставяше нов шанс? Мъжът (решила бе, че е „мъж“, а не „момче“, защото в противен случай щеше да започне да се чувства твърде стара за възрастта си) нямаше вид на човек, който отправя подобно предложение само за да прекара нощта с нея. Както бе обещал, след пет минути той привърши работата си, а през това време Мария се бе замислила за Бразилия, за блестящото си бъдеще и за пълната липса на какъвто и да било интерес от нейна страна към нови хора, които биха могли да осуетят тези планове.

— Благодаря ви, вече можете да станете — каза художникът на химика, който сякаш се събуждаше от сън.

И обръщайки се към Мария, пристъпи направо към въпроса.

— Отидете в оня ъгъл и се настанете удобно. Светлината е чудесна.

Сякаш всичко беше нагласено от съдбата, сякаш беше най-естественото нещо на света, сякаш открай време познаваше този човек или бе сънувала този момент и сега знаеше как да постъпи в реалния живот, Мария взе мастиката си, чантата си, книгите за управление на ферми и се отправи към посоченото от мъжа място — една маса близо до прозореца. Той донесе четки, голямото платно, множество малки шишенца, пълни с разноцветни бои, пакет цигари и коленичи в краката й.

— Стойте така, без да се движите!

— Твърде много искате: животът ми е постоянно движение.

Смяташе, че е произнесла блестяща фраза, но младежът не й обърна никакво внимание. Опитвайки се да се държи естествено въпреки погледа му, който я караше да се чувства неудобно, Мария посочи към прозореца, през който се виждаше улицата и табелата:

— Какво означава „Пътят на Сантяго“?

— Път за поклонение. През средновековието хора от цяла Европа са го изминавали, за да стигнат до един град в Испания — Сантяго де Компостела.

Той сгъна част от платното и приготви четките. А Мария все още не знаеше как да се държи.

— Искате да кажете, че ако тръгна по този път, ще стигна до Испания?

— След два-три месеца. Но мога ли да ви помоля за нещо? Не говорете, скицата няма да ми отнеме повече от десет минути. И махнете този пакет от масата!

— Това са книги — отвърна тя, малко ядосана от заповедническия тон на молбата. Той трябваше да знае, че пред него стои образована жена, която прекарва времето си в библиотеките, а не в магазините. Художникът обаче сам взе пакета и безцеремонно го сложи на пода.

Не бе успяла да го впечатли. Впрочем нямаше никакво намерение да го впечатлява, в момента не беше на работа, щеше да се прави на съблазнителка по-късно, с мъже, които заплащаха добре усилията й. Защо да се опитва да общува с този художник, който може би няма достатъчно пари, за да я покани дори на едно кафе? Един мъж на трийсет години не трябва да носи дълга коса, изглежда смешен. Но защо си мислеше, че той няма пари? Момичето от бара й бе казало, че е известна личност — или това се отнасяше за химика? Погледна дрехите, които той носеше, но и това не й помогна особено; животът я бе научил, че небрежно облечените хора — както беше и в този случай — като че ли имат повече пари от тези, които носят костюм и вратовръзка. „Но защо продължавам да мисля за този мъж? Това, което ме интересува, е картината.“ Десет минути не бяха толкова висока цена за възможността да бъде обезсмъртена на картина. Видя, че той я рисува до наградения химик, и се замисли дали да не поиска накрая някакво заплащане.

— Обърнете лицето си към прозореца.

Тя отново се подчини, без да пита за нищо — което никак не бе характерно за нея. Загледа се в минувачите, в табелата на пътя, представяйки си, че той съществува от векове — път, който е оцелял въпреки прогреса, промените в света, промените в хората. Може би това беше знак, че и картината ще има подобна съдба и след петстотин години ще се намира в някой музей.

Мъжът започна да рисува и колкото повече напредваше, толкова повече тя губеше радостта си и се чувстваше все по-незначителна. Когато бе влязла в това кафене, се чувстваше сигурна в себе си жена, която е в състояние да вземе много трудно решение — да изостави работата си, от която печелеше добре, за да приеме едно още по-голямо предизвикателство — да управлява ферма в родината си. И сега като че ли отново я бе обзело чувството на несигурност, което една проститутка никога не може да си позволи лукса да изпитва.

Накрая откри причината, която я караше да се чувства неудобно: за пръв път от много месеци някой не я гледаше като предмет, нито като жена, а по начин, който тя не можеше да разбере, въпреки че най-близкото определение беше „той вижда душата ми, страховете ми, уязвимостта ми, неспособността ми да се боря с един свят, за който не знам нищо, но над който се преструвам, че властвам“.

Изглеждаше смешен, сякаш бе изпаднал в транс.

— Бих искала…

— Моля ви, не говорете! — каза мъжът. — Виждам светлината ви.

Никой никога не й бе казвал това. „Виждам твърдите ти гърди“, „виждам изваяните ти бедра“, „виждам екзотичната красота на тропиците“ или най-много „виждам, че искаш да се спасиш от този живот, не желаеш ли да ти наема апартамент“ — това бяха думите, които тя бе свикнала да чува, но не и за светлината си… Дали той нямаше предвид залеза на слънцето?

— Вашата собствена светлина — допълни той, давайки си сметка, че тя не е разбрала нищо.

Собствена светлина! Едва ли някой можеше да бъде по-далеч от действителността, отколкото този наивен художник, който въпреки трийсетте си години не бе научил нищо от живота. Всеизвестно е, че жените узряват много по-рано от мъжете, и Мария — въпреки че не бе прекарвала безсънни нощи в разрешаване на душевните си конфликти — бе сигурна поне в едно нещо: че не притежава това, което художникът бе нарекъл „светлина“, а тя тълкуваше като „особено излъчване“. Беше съвсем обикновен човек, страдаше мълчаливо заради самотата си, опитваше се да оправдае всичко, което правеше, преструваше се на силна в моментите на слабост, отказала се бе от всякакви чувства в името на рискованата си работа, но сега, когато наближаваше финала, градеше планове за бъдещето и се разкайваше за миналото — такъв човек не можеше да има „особено излъчване“. Сигурно това беше само начин той да я накара да мълчи и да не протестира, че е принудена да стои неподвижна в позата на глупачка.

„Собствена светлина! Би могъл да измисли нещо друго, като например: имате красив профил.“

Как влиза светлината в един дом? Ако прозорците са отворени. Как влиза светлината в един човек? Ако вратата на любовта е отворена. А нейната категорично не беше отворена. Сигурно не беше добър художник, след като нищо не разбираше.

— Свърших — каза той и започна да прибира нещата си. Мария не помръдна. Искаше й се да го помоли да й покаже картината, но може би щеше да изглежда невъзпитано, може би той щеше да го изтълкува като недоверие към това, което е направил. Любопитството й обаче надделя. Тя го помоли, той се съгласи.

Нарисувал бе само лицето й; приличаше си, но ако бе видяла някъде тази картина, без да познава модела, щеше да си помисли, че жената на нея е много силна, изпълнена със „светлина“, която тя не успяваше да види в огледалото.

— Казвам се Ралф Харт. Ако желаете, мога да ви почерпя още едно питие.

— Не, благодаря.

По всичко изглеждаше, че срещата отива към предвидената от нея тъжна развръзка: мъжът се опитваше да съблазни жената.

— Още две мастики, ако обичате — поръча той, без да обърне внимание на отказа на Мария.

Но какво ли толкова имаше да прави? Да чете досадната книга за управление на ферми. Да се разхожда за стотен път по брега на езерото. Или да разговаря с някого, който бе видял в нея светлина, за която тя не подозираше, и то точно на отбелязаната в календара дата на началото на края на нейния „опит“.

— Какво работиш?

Именно този въпрос Мария не искаше да чува, ето защо бе избягвала да се запознава с мъже, които под някакъв претекст се опитваха да се приближат до нея (което рядко се случваше в Швейцария, като се има предвид дискретността на нейните жители). Какъв отговор би могла да даде?

— Работя в един бар.

Готово. Огромна тежест падна от раменете й и Мария се зарадва на това, което бе научила, откакто дойде в Швейцария: да пита (Кои са кюрдите? Какво означава Пътят на Сантяго?) и да отговаря (работя в един бар), без да се притеснява какво ще си помислят хората.

— Струва ми се, че съм те виждал и по-рано.

Мария усети, че той иска да стигне по-далеч, и вече предвкусваше малката си победа; художникът, който преди минути й нареждаше какво да прави и изглеждаше абсолютно сигурен в това, което искаше, сега отново се бе превърнал в мъж, който като всички останали мъже се чувстваше неуверен пред една непозната жена.

— А тези книги какви са?

Тя му ги показа. Управление на ферми. Неувереността на мъжа сякаш нарасна.

— Работата ти със секс ли е свързана?

Задал бе въпроса съвсем наслуки. Нима бе облечена като проститутка? Така или иначе, трябваше да спечели време. Започваше да се вглежда в себе си, играта ставаше интересна, а и тя нямаше какво да губи.

— Защо мъжете мислят само за това?

Той отново пъхна книгите в чантата.

— Секс и управление на ферми. Две много досадни неща.

Какво? Изведнъж тя се почувства засегната. Как можеше да говори толкова лоши неща за нейната професия? Той не знаеше, наистина, какво точно работи Мария, опитваше се да налучка, но въпреки това тя не можеше да не му отговори.

— Аз пък смятам, че няма нищо по-досадно от живописта. Застинали неща, прекъснато движение, снимка, която никога не прилича на оригинала. Мъртва материя, от която вече не се интересува никой освен художниците, а те самите се смятат за много важни, образовани, различни от другите. Чувал ли си за Хуан Миро? Аз никога не бях чувала за него и това, че веднъж в един ресторант някакъв арабин го спомена, не промени с абсолютно нищо живота ми.

Така и не разбра дали не отиде твърде далеч, защото в това време пристигнаха питиетата и разговорът бе прекъснат. Двамата постояха така, без да разменят нито дума. Мария реши, че е дошъл моментът да си тръгва, а може би и Ралф Харт си мислеше същото. Но на масата стояха две чаши, пълни с онази ужасна напитка, и това бе претекст да продължават да седят заедно.

— А защо ти е книгата за фермите?

— Какво искаш да кажеш?

— Бил съм на улица „Берн“. След като ми каза къде работиш, се сетих, че съм те виждал и по-рано: в онзи скъп бар. Докато те рисувах обаче, не ми и мина през ума: твоята „светлина“ беше много силна.

Мария усети как земята се залюлява под краката й. За пръв път изпита срам от това, което вършеше, въпреки че нямаше никакво основание — работеше, за да издържа себе си и семейството си. Той би трябвало да се срамува, че ходи на улица „Берн“; изведнъж цялото очарование от срещата бе изчезнало.

— Вижте какво, господин Харт, въпреки че съм бразилка, от девет месеца живея в Швейцария. И научих, че швейцарците са дискретни хора, защото страната им е много малка, почти всички се познават, както току-що установихме, ето защо никой не разпитва за живота на другите. Вашата реплика беше много неуместна и невъзпитана, но ако целта ви е била да ме унижите, за да се почувствате вие самият по-добре, изгубили сте си времето, господине. Благодаря ви за мастиката, която е ужасна, но която ще изпия до дъно. После ще изпуша една цигара и най-накрая ще стана и ще си тръгна. Вие обаче можете да си излезете веднага, тъй като не е удобно известни художници да седят на една маса с проститутки. Защото аз съм точно такава, знаете ли? Проститутка. Без никаква вина, от главата до петите, от горе до долу — проститутка. И именно в това се крие моята добродетел: че не заблуждавам нито себе си, нито вас. Защото не си струва, вие не заслужавате да ви лъжа. Представяте ли си какво ще стане, ако прочутият химик, който е седнал в другия край на заведението, разбере каква съм?

Тя повиши глас:

— Проститутка! И знаете ли още какво? Точно след деветдесет дни си тръгвам от тази проклета страна, пълна с пари, много по-образована, умееща да избира хубави вина, с цял куп снимки на снега в чантата си, проумяла същността на мъжете, и това ме кара да се чувствам свободна!

Сервитьорката на бара слушаше, изплашена. Химикът като че ли не обръщаше внимание на това, което ставаше. Но може би го бе казала под влияние на алкохола, поради усещането, че скоро ще се превърне отново в провинциално бразилско момиче, или заради удоволствието да може да каже открито какво работи и да се посмее на реакциите на шокираните посетители, на критичните погледи, на скандализираните физиономии.

— Разбрахте ли ме добре, господин Харт? От горе до долу, от главата до петите аз съм проститутка и това е най-ценното ми качество, най-голямата ми добродетел!

Той нищо не отговори. Дори не помръдна. Мария усети как възвръща самоувереността си.

— А вие сте художник, който не разбира своите модели. Може би седналият там разсеян химик, който спи в момента, всъщност е железопътен работник. И всички останали хора на вашата картина изобщо не са това, което си мислите. Ако не беше така, никога нямаше да твърдите, че виждате „особена светлина“ в една жена, която, както установихте по време на рисуването, НЕ Е НИЩО ДРУГО ОСВЕН ПРОСТИТУТКА.

Последните думи бяха произнесени бавно, на висок глас. Химикът се събуди, а момичето на бара донесе сметката.

— Това няма нищо общо с проститутката, а с жената, която си — отговори Ралф също така бавно, но тихо, не обръщайки внимание на сметката. — В теб има светлина. Светлината, която се излъчва от силната воля, от някого, който жертва важни неща в името на други, считани от него за по-важни. Очите ти, тази светлина блести в очите ти.

Мария се почувства обезоръжена; не бе приела предизвикателството му. Повярвала бе, че иска само да я съблазни. Забранила си бе да мисли — поне през следващите деветдесет дни, — че на земята съществуват интересни мъже.

— Виждаш ли тази мастика пред теб? — продължи той. -За теб това е само мастика. Аз обаче, тъй като трябва да съм вътре в нещата, които правя, виждам растението, бурите, на които е трябвало да устои, ръката, която го е откъснала, пътуването с кораб от друг континент дотук, миризмите и цветовете, до които това растение се е докоснало и които са станали част от него, преди то да бъде потопено в алкохола. Ако някой ден реша да изобразя подобна сцена, ще нарисувам всичко това, въпреки че след като видиш картината, ще помислиш, че се намираш пред най-обикновена чаша с мастика.

По същия начин, докато ти гледаше улицата и мислеше — уверен съм в това — за Пътя на Сантяго, аз нарисувах детството и юношеството ти, разбитите ти в миналото мечти, мечтите ти за бъдещето, волята ти, която най-силно ме заинтригува. Когато ти погледна картината…

Мария изостави отбранителната позиция, знаейки, че ще й е много трудно отново да я заеме впоследствие.

— Видях тази светлина… въпреки че там бе седнала само една жена, която много прилича на теб.

Отново настъпи неловко мълчание. Мария погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам след малко. Защо каза, че сексът е досаден?

— Ти трябва да знаеш това по-добре от мен.

— Знам го, защото такава ми е работата. Правя едно и също нещо всеки ден. Но ти си мъж на трийсет години…

— На двайсет и девет…

— …млад, привлекателен, известен, би трябвало тези неща да те интересуват и да не ти се налага да ходиш на улица „Берн“, за да си намираш компания.

— Напротив, налагаше ми се. Правил съм секс с някои твои колежки не защото ми е било трудно да си намеря компания. Проблемът ми се крие в мен самия.

Мария изпита мъничко ревност и се изплаши. Сега разбра, че наистина трябва да си тръгне.

— Това беше последният ми опит. Вече се отказах — рече Ралф и започна да прибира пръснатите по земята неща.

— Някакъв физически проблем ли имаш?

— Нямам никакъв проблем. Просто изпитвам безразличие.

Не беше възможно.

— Плати сметката! Нека да повървим заедно. Всъщност смятам, че много хора изпитват същото, но никой не си го признава; хубаво би било да поговоря с някого, който е толкова искрен.

Тръгнаха по Пътя на Сантяго, който се изкачваше нагоре, слизаше надолу и стигаше до реката, после до езерото, после до планините и свършваше някъде далеч в Испания. Минаваха край хора, които се връщаха от обяд, майки с бебешки колички, туристи, които правеха снимки на хубавата яхта насред езерото, мюсюлмански жени, чиито глави бяха обвити в шалове, момчета и момичета, които бягаха за здраве. Всички тези хора бяха поклонници, търсещи митичния град Сантяго де Компостела, който може би дори не съществуваше, а бе само легенда, в която хората имат нужда да вярват, за да придадат някакъв смисъл на живота си. По пътя, изминат от толкова много хора преди толкова време, сега вървяха един мъж с дълга коса, носещ тежка торба, пълна с четки, бои, платна, моливи, и едно момиче, малко по-младо от него, чиято чанта бе пълна с книги за управление на ферми. На нито един от двамата не му хрумна да попита защо тръгват заедно на поклонение, тъй като това бе най-естественото нещо на света, той знаеше всичко за нея, въпреки че тя не знаеше нищо за него.

Ето защо реши да попита — нали сега разпитваше за всичко. В началото той скромничеше, но тя знаеше как да изкопчи нещо от един мъж и той накрая й разказа, че е бил женен два пъти (рекорд, като се има предвид, че е на двайсет и девет години!), много е пътувал, запознавал се е с крале, известни писатели, бил е на незабравими приеми. Роден бе в Женева, но бе живял в Мадрид, Амстердам, Ню Йорк и в един град в Южна Франция, Тарб, който не бил включен в нито една по-голяма туристическа обиколка, но който той обожавал поради близостта на планината и топлината в сърцата на неговите жители. Талантът му бил открит, когато бил на двайсет години. Някакъв известен търговец на художествени произведения се отбил съвсем случайно в един японски ресторант в родния му град, а този ресторант бил украсен с негови картини. Спечелил бе много пари, беше млад, здрав, можеше да прави каквото си поиска, да отиде навсякъде, да се среща с когото пожелае, изживял бе всички удоволствия, които един човек може да изживее. Занимаваше се с това, което му харесваше, и въпреки всички тези неща, слава, пари, жени, пътешествия, беше нещастен и единствената радост в живота му беше работата.

— Сигурно жените са те накарали да страдаш? — попита тя и веднага си даде сметка, че въпросът й е глупав, може би го бе прочела в някой наръчник от рода на „Всичко, което жените трябва да знаят, за да завладеят един мъж“.

— Никога не са ме карали да страдам. И двата ми брака бяха щастливи. Изневеряваха ми и аз изневерявах, както във всяко нормално семейство. Но след като минеше известно време, сексът преставаше да ме интересува. Продължавах да ги обичам, да чувствам липсата им, но сексът… защо всъщност говорим за секс?

— Защото, както каза ти самият, аз съм проститутка.

— Животът ми не е кой знае колко интересен. Живот на художник, който е постигнал успех, докато е още млад, което се среща рядко, и то в живописта, което се среща още по-рядко. Художник, който днес може да нарисува всякаква картина и ще получи добри пари за нея, въпреки че критиците ще се ядосат, тъй като смятат, че само те разбират от изкуство. Хората мислят, че имам отговор за всичко, и колкото повече мълча, за толкова по-умен ме смятат.

Той продължи да разказва живота си: всяка седмица го канели на някакво събитие някъде по света. Имал агентка, която живеела в Барселона — знае ли Мария къде се намира този град? Да, Мария знаеше, намира се в Испания. Въпросната агентка се занимавала с всичко, което е свързано с пари, покани, изложби, но никога не го принуждавала да прави неща, които не му харесват, понеже след много години труд били постигнали известна стабилност на пазара.

— Интересна ли ти е моята история? — попита той, а в гласа му прозвуча нотка на несигурност.

— Бих казала, че е много различна история. Мнозина биха искали да са на твое място.

Ралф поиска да научи повече за Мария.

— Аз мога да бъда три различни жени в зависимост от това какво търсят мъжете. Наивното момиченце, което гледа мъжа с възхищение и се преструва, че е впечатлено от неговите истории за власт и слава. Фаталната жена, която веднага атакува онези, които се чувстват несигурни, и действайки по този начин, взема нещата в свои ръце и мъжете се отпускат, тъй като вече няма за какво да се тревожат. И най-накрая Отзивчивата майка, която дава съвети и изслушва — с вид на човек, който всичко разбира — истории, които влизат през едното й ухо и излизат през другото. Коя от трите искаш да опознаеш?

— Теб самата.

Мария разказа всичко, защото изпитваше нужда да го разкаже — правеше го за пръв път, откакто бе напуснала Бразилия. Накрая откри, че въпреки необичайната професия не й се бе случило нищо вълнуващо освен седмицата в Рио де Жанейро и първия месец в Швейцария. От къщи отиваше на работа, от работа се прибираше вкъщи — и нищо повече.

Когато свърши разказа си, седяха в друго кафене, намиращо се този път в другата част на града, далеч от Пътя на Сантяго, и всеки размишляваше върху съдбата на другия.

— Липсва ли нещо? — попита тя.

— Трябва да си кажем „доскоро“.

Да. Защото този следобед не беше като другите. Тя се чувстваше разтревожена, напрегната поради това, че бе отворила една врата и не знаеше как да я затвори.

— Кога ще мога да видя картината?

Ралф й подаде визитната картичка на агентката си в Барселона.

— Обади й се след шест месеца, ако все още си в Европа. Изложбата „Лицата на Женева“, която включва портрети на прочути и на съвсем неизвестни хора, ще бъде показана за пръв път в една галерия в Берлин. След това ще обиколи Европа.

Мария си спомни за календара, за деветдесетте дни, които оставаха, за опасността, която би могла да крие всяка една връзка.

„Кое е по-важно в този живот? Да живея или да се преструвам, че съм живяла? Да рискувам в този миг, да кажа, че това е най-хубавият следобед, който съм прекарала в този град? Да му благодаря, че ме е изслушал, без да критикува или да прави забележки? Или чисто и просто да облека ризницата на силната жена с особена светлина и да си тръгна, без да казвам нищо?“

Докато вървяха по Пътя на Сантяго и тя разказваше собствения си живот, се чувстваше щастлива. Би могла да спре дотук — все пак бе получила голям подарък от съдбата.

— Ще те потърся — каза Ралф Харт.

— Не го прави! Скоро ще си тръгна за Бразилия. А и няма какво да добавим повече.

— Ще те потърся като клиент.

— За мен това ще бъде унижение.

— Ще те потърся, за да ме спасиш.

Още в самото начало той бе споменал за безразличието си към секса. Прииска й се да му каже, че и тя изпитва същото, но се овладя — и без това бе отишла твърде далеч, по-разумно бе да замълчи.

Колко трогателно! Отново я бе заговорило момче, но не за да й поиска молив, а малко компания. Вгледа се в миналото си и за пръв път прости на самата себе си: вината не беше нейна, а на неувереното в себе си хлапе, което се бе отказало след първия опит. Бяха деца, а децата постъпват точно така — нито тя, нито момчето бяха виновни и това й донесе голямо облекчение, почувства се по-добре, не бе пропуснала първия шанс в живота си. Всички го правят, това е част от пътя на себеопознаването, който човешкото същество изминава в търсене на другата част от себе си, това е нещо обикновено.

Сега обаче ситуацията беше различна. Колкото и основателни да бяха причините, които би могла да изтъкне (отивам в Бразилия, работя в един бар, нямаме време да се опознаем добре, не искам да правя секс с теб, любовта не ме интересува, искам да науча как се управлява ферма, нищо не разбирам от живопис, живеем в различни светове), животът й отправяше предизвикателство. Не беше вече дете, трябваше да избира.

Предпочете да не отговори. Стисна ръката на художника, какъвто беше обичаят в тази страна, и си тръгна към къщи. Ако той наистина беше мъжът, който й се искаше да бъде, нямаше да се обезкуражи от нейното мълчание.