Джефри Дивър
Каменната маймуна (7)

7.

Уби двама — ранения мъж и една жена.

В лодката обаче имаше десетина души. Къде бяха останалите?

Изсвири клаксон. Призрака се извъртя. Беше Джери Тан. Вдигна нервно радиостанцията:

— Полицията ще дойде всяка минута! Трябва да тръгваме!

Призрака се обърна и отново огледа плажа, пътя. Къде бяха отишли? Може би бяха…

Със свирене на гуми джипът на Тан, ново беемве, потегли и бързо ускори.

— Не! Спри!

Призрака размаха ръце, но Тан продължи с пълна скорост.

Побеснял, Призрака се прицели и стреля. Сигурен бе, че е улучил вратата, но колата не забави, а зави рязко на близкото кръстовище и изчезна от поглед.

Призрака застина с пистолет в ръка, загледан през мъглата в посоката, където се беше скрило превозното му средство. От тайните му квартири в Манхатън го деляха 80 мили, помощника му го нямаше и вероятно бе мъртъв, не разполагаше с пари, нито с мобилен телефон. Десетки полицаи се бяха втурнали да го гонят. Бегълците, които се спасиха от кораба, също ги нямаше. И Тан току-що го беше изоставил. Можеше…

Той потрепери. Недалеч, от другата страна на църквата, изведнъж изскочи бял микробус и излезе на пътя. Емигрантите! Призрака вдигна пистолета си, но микробусът се скри в мъглата. Той свали оръжието и си пое дълбоко въздух. Днес нямаше късмет, да, но беше преживявал къде-къде по-големи злочестини.

„Ти си част от старото.

Ще се промениш.

Ще умреш заради старите си убеждения.“

Неуспехите, бе научил той, са временни и дори най-жестокото бедствие се компенсира с благоприятни стечения на обстоятелствата. Тази неоспорима философия се заключаваше в една-единствена китайска дума: найсин. Означава „търпение“, но за Призрака имаше много по-дълбок смисъл. Може да се преведе и като „всяко нещо с времето си“. Той беше оцелял толкова години, защото бе надживял неприятностите, опасностите, съжалението.

За момента жертвите му се бяха измъкнали. Смъртта им щеше да почака. Сега трябваше просто да избяга от полицията и от ИНС.

Той прибра стария си пистолет в джоба и тръгна през дъжда и вятъра към светлините на градчето. Най-близката постройка беше ресторант, пред който бе спряна кола с работещ двигател. Ето, късметът вече му се усмихваше!

Погледна отново към тъмния океан и това, което видя, замалко да го накара да се разсмее с глас. Късмет — недалеч от брега някакъв мъж отчаяно опитваше да се задържи на повърхността. Можеше да убие още един, преди да потегли за града.

Призрака извади пистолета си и пое към плажа.

Вятърът го омаломощаваше.

Сони Ли се бъхтеше по пясъка към градчето. Беше слаб човек и в жестокия, опасен свят, в който успяваше да просъществува, разчиташе на блъф, изненада и ум (и на оръжия, разбира се), не на физическа сила. Сега бе достигнал границата на изтощението.

Вятърът… Два пъти го бе повалял на колене.

Стига толкова, помисли си той. Борбата с пясъка бе прекалено тежка за него; въпреки опасността да го забележат той излезе на мокрия асфалтов път и продължи към светлините на къщите. Бързаше, колкото можеше, защото се страхуваше, че трафикантът ще тръгне без него.

След малко обаче получи потвърждение, че той е още тук — чуха се няколко изстрела.

Ли се изкачи с мъка на едно възвишение и се взря в мъглата и дъжда, но не видя никого. Звукът очевидно бе донесен от вятъра. Обезкуражен, той продължи. В течение на десет безкрайни минути напредваше едва-едва по пътя, като от време на време вдигаше лице и оставяше дъжда да накваси пресъхналата му уста. След всичката погълната солена вода изпитваше нетърпима жажда.

Изведнъж зърна на брега малка оранжева лодка. Предположи, че е на Призрака. Огледа се, но в мъглата и дъжда не можеше да различи нищо.

Тръгна към лодката с мисълта да се ориентира по следите на трафиканта и да намери къде се е скрил в градчето. В момента, в който излезе от пътя обаче, забеляза примигваща светлина. Избърса очи и ги присви. Светлината беше синя и се движеше бързо към него по пътя.

ИНС? Полиция?

Ли се шмугна в гъстия храсталак край шосето и се спотаи.

Скоро от мъглата и дъжда изплува жълт кабриолет. Колата спря рязко на едно песъчливо разширение на десетина метра от него.

* * *

Амелия Сакс стоеше на плажа под проливния дъжд и съзерцаваше тялото на жената, изкривено в зловещата поза на смъртта.

— Той ги избива, Райм — прошепна потресено в радиостанцията си „Моторола 8Р 50“. — Застрелял е двама, мъж и жена, в гърба. Мъртви са.

— Застрелял ли?

Гласът на криминолога звучеше глухо и тя разбра, че се смята отговорен и за тези две жертви.

Полицаят от Отряда за бързо реагиране изтича до нея с готов за стрелба автомат.

— Никаква следа от него — изкрещя той, за да надвика вятъра. — Хората в близкия ресторант казаха, че преди двайсетина минути някой откраднал една кола.

Полицаят даде на Сакс описанието на хондата и номера й и тя ги съобщи на Райм.

— Лон ще я обяви за издирване — отвърна криминологът. — Сам ли е бил?

— Така мисля. Дъждът е заличил следите по пясъка, но открих няколко в тинята, където е нагазил, за да застреля жената. Тогава е бил сам.

— Приемаме, че помощникът му още не се е появил. Може да се е добрал до брега с трета лодка. Или с другата.

С ръка върху пистолета Сакс се огледа. Бледи силуети на скали, дюни и храсти я заобикаляха в мъглата. И да имаше някой, нямаше да го забележи.

— Ще потърсим оцелели емигранти — каза тя. Очакваше Райм да се възпротиви, да я накара първо да направи огледа, преди природните стихии да унищожат всички улики. Той обаче каза само:

— Късмет, Сакс. Обади ми се, когато започваш огледа.

Връзката прекъсна.

Двамата полицаи, с ръце на оръжията, прекосиха тичешком плажа. Стигнаха до втората лодка, по-малка, изхвърлена на брега на стотина метра от другата. Първата мисъл на Сакс бе да я претърси за улики, но засега трябваше да се ограничи с най-спешното. Острият вятър сякаш прерязваше болящите я от артрита стави, докато тя оглеждаше за емигранти — и за следи от засада или от скрилия се Призрак.

Не откри, каквото търсеше.

След малко чу вой на сирени в далечината, носен от бурния вятър, и видя карнавалното шествие от автомобили на органите на реда да навлиза с пълна скорост в градчето. Десетината местни жители, скрити допреди малко на сухо в ресторанта и бензиностанцията, сега изскочиха на дъжда, за да видят каква е причината за този интерес към невзрачното им селище.

Първата задача на криминолога е да запази местопрестъплението непокътнато — за да се сведе замърсяването до минимум и да се избегне унищожаването на улики, по невнимание, от търсачи на сувенири или самия престъпник, правещ се на случаен минувач. Сакс неохотно се отказа от търсенето на емигрантите — сега имаше предостатъчно хора да се захванат с това — и изтича към синьо-белия автомобил на Отдела по криминология на нюйоркската полиция, за да вземе нещата в свои ръце.

Докато помощниците й ограждаха плажа с жълта лента, Сакс навлече последния крясък на полицейската мода върху прогизналите си дънки и фланелка — новият модел гащеризон за полицейски огледи, покриващ цялото тяло и изработен от бял „Тайвек“ предотвратяваше замърсяването на местопрестъплението с материали от извършващия огледа: влакна, косми, кожа или пот.

Линкълн Райм одобряваше използването на този вид костюми — беше се обявил за въвеждането на нещо подобно още като началник на Отдела по криминология. Сакс обаче не беше толкова убедена в предимствата на това облекло. С костюма изглеждаше като извънземен от лош научнофантастичен филм, но не това бе проблемът. Тревогата й идваше от яркия бял цвят — лесно забележим от извършителя, който по някаква причина може да е предпочел да остане около местопрестъплението, за да пробва уменията си на стрелец върху детективите. Затова Сакс наричаше облеклото си „костюм — семафор“.

Белият цвят я правеше добра мишена дори в дъжда и мъглата.

Краткият разпит на работещите в ресторанта, служителите от бензиностанцията и обитателите на няколкото къщи край брега не даде нищо освен подробности за хондата, с която бе избягал Призрака, и показания, че са чули пет-шест изстрела (някои от мъжете дори изказваха предположения за калибъра на оръжието). Нямаше други кражби на автомобили и никой не беше видян да плува към брега или да се крие на сушата. Значи извличането на информация за Призрака от уликите на местопрестъплението зависеше изцяло от Амелия Сакс — и Линкълн Райм.

И какво местопрестъпление бе само — едно от най-големите, които бе оглеждала. Километър и половина плаж, шосе и лабиринт от буйни храсталаци от другата страна на пътя. Милиони места за претърсване. А някой въоръжен престъпник вероятно още се криеше из тях.

— Положението е лошо, Райм. Дъждът понамаля, но още вали, вятърът е със скорост трийсетина километра в час.

— Знам. Следя прогнозите. — Гласът му звучеше по-различно, някак по-спокойно. Това малко я плашеше. Напомняше й за зловещия му равнодушен тон, когато говореше за самоубийството, за края. — А това е допълнителен стимул да започнеш огледа веднага, не мислиш ли? — додаде.

Тя огледа плажа:

— Просто… толкова е голям. Прекалено…

— Как може да е прекалено голям, Сакс? Ние вършим огледа на всяко местопрестъпление стъпка по стъпка. Независимо дали е хиляда декара, или един квадратен метър. Просто ще ти отнеме повече време. Освен това ние обожаваме големите огледи. Има толкова много прекрасни места, където може да намерим улики.

„Прекрасни места“ — какъв израз само.

Сакс започна огледа близо до голямата спукана лодка по метода на решетката. При този процес на претърсване на местопрестъплението за улики криминологът оглежда определен малък участък в една посока, напред и назад, сякаш коси ливада, след това се обръща перпендикулярно и повтаря процедурата. Това се прави, защото нещата, пропуснати при огледа от един ъгъл, могат да бъдат забелязани под друг. Макар да съществуват десетина други начина за събиране на веществени доказателства, до един по-бързи, методът на решетката — най-досадният — предоставя най-голяма вероятност за намиране на ценни улики. Затова Райм настояваше огледите да се извършват точно по него — както сега със Сакс, така и навремето с подчинените си от полицията. Благодарение на Линкълн Райм решетъчният метод бе станал синоним на оглед на местопрестъпление.

Сградите скоро се скриха от погледа й и единственият признак, че не е сама, остана мигащата светлина на сигнални лампи, подобна на преминаването на кръв през съдовете под бледа човешка кожа, обезпокояваща и зловеща.

Скоро обаче и светлините изчезнаха в мъглата. Самотата — и нарастващото чувство за уязвимост — я измъчваха.

О, това никак не й харесваше. Мъглата ставаше по-гъста и плющенето на дъжда върху качулката й, ревът на вълните и воят на вятъра щяха да й попречат да чуе приближаването на нападателя.

Тя докосна приклада на глока за кураж и продължи огледа.

Цял час обхожда плажа, пътя и гората като дете, което търси мидени черупки. Стигна до здравата лодка, където намери мобилния телефон, след това — до спуканата, изтеглена от двама полицаи на брега. Събра внушителна „колекция“ от улики — гилзи, кръвни проби, пръстови отпечатъци и снимки на следи от обувки.

Спря и се огледа.

— Има нещо странно, Райм.

— Това не ни помага, Сакс. „Странно“. Какво означава „странно“?

— Емигрантите… десетина души, изчезнали са. Не разбирам. Напускат заслона на плажа, пресичат пътя и се скриват в храстите. Намерих следите им от другата страна на шосето. След това просто изчезват. Предположих, че са се скрили в гората, но там няма никаква следа. Никой не би качил такива стопаджии и никой не е забелязал някой да ги чака с камион. Не видях следи от гуми. Просто са изчезнали.

— Добре, Сакс, ти току-що мина по следите на Призрака. Видя какво е направил, знаеш кой е, беше там, където е бил той. Какви мисли ти хрумват?

— Аз…

— Ти си Призрака — напомни й Райм. — Ти си Кван Ан, с прякор Гуй, Призрака. Ти си мултимилионер, трафикант на хора. Убиец. Току-що си потопил цял кораб и си убил повече от десет души. Какво ти минава през ума?

— Искам да открия останалите — отвърна веднага тя. — Да ги открия и убия. Не искам да се махна. Още не. Не знам защо, но искам да ги открия!

За миг се видя като трафикант, изпълнен с желание да открие и избие емигрантите. Усещането беше ужасно.

— Нищо не може да ме спре — прошепна тя.

— Добре, Сакс — отговори тихо Райм, сякаш се опасяваше да не прекъсне тънката нишка, свързваща душата й с тази на трафиканта. — Помисли сега за емигрантите. Те са преследвани от този човек. Какво ще направят те?

За момент тя се превърна от безсърдечния убиец и трафикант в един от нещастниците, ужасени, че човекът, на когото са платили да спаси живота им, ги е предал и е убил хора, към които се е привързала, може би дори членове на семейството й. И сега искаше да убие и нея.

Изведнъж осъзна нещо.

— Няма да се крия — обяви твърдо. — Искам да се махна оттук колкото може по-скоро. На всяка цена. Не можем да се върнем в океана. Не можем да избягаме пеша. Трябва ни кола.

— Нали каза, че не е открадната друга кола? Никой не е забелязал камион, който да ги чака, а и никой няма да качи такива стопаджии. Откъде са взели превоз тогава?

— Не знам.

Сакс чувстваше, че отговорът е близо, но й се губеше.

— Има ли къщи в гората?

— Не.

— Някакви камиони при бензиностанцията?

— Да, но полицията разпита служителите. Никой не е изчезнал.

— Нещо друго? Сакс огледа пътя.

— Нищо.

— Не може да няма нищо, Сакс. Хората бягат, за да спасят живота си. Все някак са се измъкнали. Отговорът е там. Какво още виждаш?

Тя въздъхна и заизброява:

— Виждам купчина стари гуми, виждам преобърната яхта, виждам кашон с празни кутии от бира „Сам Адамс“. Пред църквата има ръчна количка…

— Църква ли? Не си споменавала църква!

— Вторник сутрин е, Райм. Затворена е и полицията я претърси.

— Отивай там, Сакс. Веднага!

Тя пое неохотно към църквата. Беше сигурна, че няма да намери нищо, което да им свърши работа.

— Ходила ли си на неделно училище, Сакс? — попита Райм. — Бисквити „Риц“, хавайски пунш и писания за Исус в неделните следобеди? Без семейни пикници. Без събирания с приятели.

— Веднъж или два пъти. Повечето си недели съм прекарала в поправяне на карбуратори.

— Как мислиш, че се превозват хлапетата към и от църквата? С микробуси, Сакс. Микробуси с места за десетина души.

— Възможно е — съгласи се скептично тя.

— Може и да не е така, но на емигрантите не са им пораснали крилца, нали? Да проверим в такъв случай още няколко възможности.

И както ставаше много често, той имаше право.

Тя обиколи църквата отзад и разгледа калната земя — следи от стъпки, парченца от автомобилно стъкло, тръба, с която е било разбито, следи от гумите на голям микробус.

— Намерих ги, Райм! Сума ти пресни отпечатъци. Мамка му, много хитро… Вървели са встрани от пътя, стъпвали са по камъни, в тревата. Избягвали са калта, за да не оставят следи. Изглежда, че са карали отначало през полето, излезли са на шосето след известно разстояние.

— Вземи данните на микробуса от свещеника — нареди Райм.

Сакс накара един полицай да намери пастора. След няколко минути вече знаеше подробностите — микробусът беше бял „Додж“, петгодишен, с името на църквата отстрани. Научи и номера и го продиктува на Райм, който обеща да обявят и тази кола за издирване. Щяха да предадат информацията до всички станции за таксуване на входовете на магистралите и мостовете, тъй като се предполагаше, че емигрантите са се насочили към Китайския квартал в Манхатън.

Тя огледа внимателно зад църквата, но не откри друго.

— Не мисля, че можем да свършим нещо повече тук, Райм. Ще опиша уликите и се прибирам. — И прекъсна.

Върна се при автомобила на Отдела по криминология, свали костюма, подреди събраните улики и попълни картончетата за съхранение на веществените доказателства, които трябва да придружават всяко нещо, взето от местопрестъплението. Нареди на техниците веднага да занесат всичко у Райм. Искаше да потърси още веднъж оцелели. Коленете й горяха — хроничният артрит, наследен от дядо й, често я тормозеше. Сега, след като остана сама, си позволи лукса да се движи бавно. Пред колегите се стараеше да не дава израз на страданието. Боеше се, че ако началниците узнаят, ще й забранят да участва в оперативни мероприятия.

Петнайсет минути по-късно, след като не откри други емигранти, Сакс тръгна към шевролета си, единствената кола, останала в района около плажа. Беше сама — полицаят, който я придружаваше на идване, бе предпочел по-безопасен транспорт към града.

Мъглата се беше поразсеяла. На около половин миля, от другата страна на градчето, чакаха два микробуса от Спасителната служба на окръг Съфолк и една кола без отличителни знаци, вероятно на ИНС.

Тя се отпусна вдървено на предната седалка на шевролета, взе лист хартия и започна да записва наблюденията си от огледа, за да ги представи по-късно на Райм и останалите от екипа. Вятърът виеше. Дъждът трополеше по стъклата на автомобила. Сакс вдигна очи точно когато огромна вълна се разби о една скала и пръски пяна се издигнаха на три метра във въздуха. Премести погледа си към основата на скалата. Присви очи и избърса влагата от вътрешната страна на стъклото с ръкава си.

Какво беше това? Животно? Отломка от „фуджоуския дракон“?

Не, даде си сметка изведнъж, беше човек, вкопчил се за скалата.

Грабна радиостанцията, превключи на местната полицейска честота и предаде:

— Кола пет-осем-осем-пет до спасителния отряд на Съфолк в Ийстън. Чувате ли ме?

— Прието, пет-осем-осем-пет. Какво има?

— Намирам се на изток от града. Във водата има човек. Трябва ми помощ.

— Ясно. Идваме. Край.

Сакс изскочи от колата и заслиза по брега. Голяма вълна повдигна човека и го потопи. Той се опита да плува, но лявата му ръка бе ранена, по ризата му имаше кръв и той едва успяваше да задържи глава над водата. Отново се потопи и пак изплува.

— О, Боже! — промърмори Сакс, след като погледна към пътя.

Жълтият микробус на шерифството тепърва потегляше.

От Полицейската академия тя знаеше основното правило за спасяване: „Подай, хвърли, греби, чак тогава върви.“ Това означаваше, че при спасяване на удавник първо трябва да опиташ да изтеглиш жертвата от брега или от лодка и само в краен случай да скачаш във водата. Сега изглеждаше, че първите три възможности не съществуват.

Без да обръща внимание на разкъсващата болка в коленете си, тя се втурна към океана. Свали кобура си още докато тичаше. На границата на водата развърза обувките си, изрита ги и без да изпуска удавника от поглед, се хвърли в леденостудената вода.