Майкъл Бърнард Бекуит
Духовно освобождение (145)

Два случая на припознаване

Има три начина на съществуване, които подсказват каква е връзката ви с вашата самоличност. Първият е ориентиран към работата, тоест човек се идентифицира с житейските задължения, отговорности и задачи. Това му дава сигурност и възможност за оцеляване в един привидно несигурен, опасен свят. Той вярва, че това, с което си печели хляба, е центърът на същността му и професията може да се превърне в аспект с такова надмощие над всички останали, че когато се запознава с някого, този човек обикновено казва името си и веднага добавя с какво се занимава; и съответно после пита:

„А вие какво работите?“. Такива хора имат, както аз го наричам, „съзнание на визитката“.

Може би вярвате, че ваш дълг е да изберете професията на някой от родителите си, да имате деца, за да изпълните желанието на своите родители да станат баба и дядо — в такъв случай сте възприели самоличността на послушен син, дъщеря и родител. Идеята да излезете от това ограничение ви се струва дръзка, безотговорна и плашеща, затова единственият ви избор е да изпълните семейните очаквания.

Подобни убеждения ни принуждават да живеем по начин, който не се различава особено от този на предците ни. Друга възможност е да се вживеем в чужда съдба, да подражаваме на любими герои от филми и други фантазии, като през цялото време потискаме своя вътрешен подтик да израстваме, да се разгръщаме, да се освободим от ограниченията на погрешната самоличност, в която сме се вкопчили.

Много хора така и не се издигат над това разбиране за живота, защото са искрено убедени, че „Аз съм това, което правя“. Така те остават доброволно в здравия пашкул на тази погрешна представа и от него може да ги изкара само някое разтърсващо събитие. Те са собствена жертва на припознаване и стават част от „табуто срещу себепознанието“, както го нарича Алън Уотс.

Освен от очакванията на обществото и мечтите на родителите, самоличността се оформя още от знаменитостите, налагащи тенденции, медиите, образователните и религиозните институции — списъкът е дълъг. Индивидуалността бива пожертвана в името на сигурността, която дават еднаквостта и приемането, дори сигурността на гарантираните облаги в отвъдното.

Ако прочитането на тези описания е било болезнено, значи сте готови да започнете да си връщате силата и все повече да се приближавате към своята истинска самоличност. Знайте обаче, че това си има цена — която на драго сърце бихте платили, ако можехте да видите сияйността на съкровения си Аз. Трябва да вложите духовната монета на непреклонното намерение да работите върху себе си, за да се запознаете отново със Себе си. Към това завръщане води и дзен-будисткият коан „Покажи ми лицето си, преди твоите родители да са се родили“.

Вторият начин на възприемане на живота е ориентиран към целта. На този етап човек упражнява до известна степен правото на избор как и къде да вложи времето и енергията си. Целите, които си поставя, съчетават ценности на обществото с представа за успеха, заимствана най-вероятно от някоя книга. Има самостоятелно мислене и поемане на рискове, както и отношение към смисъла на живота, особено в случаи на болезнени преживявания като развод, смърт на любим човек, уволнение или влошаване на здравето. Ако има желание за прекрачване на самоналожените ограничения, то е мотивирано най-вече от стремежа да се осъществи списъкът от цели, което дава измамно усещане за контрол над външния свят.

От време на време ориентираният към целта индивид изпитва вътрешен подтик към по-автентично себеизразяване, но бързо го потушава или не се задълбочава в изследването му, защото това поражда страх. Ако го направи, животът му може да се раздвижи и да стане непредсказуем; може да се наложи да се промени, да изостави хората, които сега го обичат — или още по-лошо, те него да оставят. Да не говорим, че е възможно да се наложи преразглеждане или съкращаване на списъка с целите. Този „човек на действието“ се чувства най-комфортно, когато е постоянно зает и пред него винаги има огромен списък със задачи, които трябва да свърши спешно. Да бъде сам и самотен за него е едно и също и той избягва и двете на всяка цена. В действителност обаче това е бягство от себе си и за да не изглежда, че го прави, този човек запълва и най-малката пролука в календара си, погрешно мислейки, че тези лични цели дават смисъл на живота. Въпреки че се е придвижил от функция на оцеляване към функция на полезност, той си остава убеден в самоличността „Аз съм това, което постигам“ — а това в края на краищата е просто още един случай на припознаване.