Тери Пратчет
Пощоряване ^[0] (17)

Епилог
Някое време по-късно

Фигурата в креслото нямаше нито дълга коса, нито превръзка на окото. Нямаше и брада, или по-точно, не беше имал намерение да си пуска брада. Просто не се беше бръснал от няколко дни. Изохка.

— А, г-н Мангизов — вдигна поглед от игралната си дъска лорд Ветинари. — Виждам, че сте буден. Извинявам се за начина, по който бяхте докаран тук, но някои особено състоятелни хора биха искали да Ви видят мъртъв, а аз си помислих, че може би ще е добре да се срещнем за малко с Вас преди тях.

— Нямам представа за какво говорите — каза фигурата в креслото. — Казвам се Рандолф Филигранов и имам документи, с което да го докажа…

— При това великолепни документи, г-н Мангизов. Но достатъчно по въпроса. Не, това, за което бих желал да си поговорим, е за ангели.

Гепи Мангизов, потръпвайки от време на време, когато се обаждаха натъртванията от тридневното пътуване в хватката на голем, изслуша с нарастващо учудване ангелологичните теории на лорд Ветинари.

— … което ни довежда до причината да сте тук, г-н Мангизов. Кралският Монетен Двор се нуждае от напълно нов подход. Откровено казано той е останал на доизживяване и е твърде далеч от това, от което се нуждаем във Века на Аншоата. Въпреки това има изгледи за развитие. През последните няколко месеца прочутите марки на г-н Ментелик се превърнаха във втората валута на града. Толкова леки, толкова удобни за носене, човек дори може да ги праща по пощата! Изумително, г-н Мангизов. Най-малкото, хората започнаха да отпускат мъртвата си хватка от представата, че парите трябвало да блестят. Знаете ли, че средностатистичната еднопенсова марка минава до двадесет пъти от ръце в ръце преди да бъде залепена за плик и да срещне съдбата си? Това, от което Монетният двор има нужда, е човек, който да разбира бляна на платежните средства. Ще има заплата и, доколкото знам, шапка.

— Вие ми предлагате на мен работа?

— Да, г-н Филигранов — подтвърди Ветинари. — И за да Ви докажа искреността на предложението си, позволете ми да насоча вниманието Ви към намиращата се зад Вас врата. Във всеки един момент на настоящото интервю, ако пожелаете да напуснете, достатъчно е само да прекрачите прага й и никога повече няма и да чуете и дума от мен…

Малко по-късно чиновникът Дръмнот пристъпи в стаята. Лорд Ветинари четеше доклад за снощната тайна среща на вътрешния съвет на вътрешния съвет на Гилдията на Крадците. Дръмнот прибра безшумно изходящата кореспонденция и застана до Ветинари.

— През нощта пристигнаха десет съобщения по щракса, милорд — съобщи той. — Приятно е човек да види щракалките отново в действие.

— Да, действително — съгласи се Ветинари без да вдига очи. — В противен случай как ще могат хората да разберат, какво бихме искали да ги накараме да си мислят? Нещо от чужбина?

— Обичайната кореспонденция, милорд. Пакетът от Юбервалд е претърпял доста изкустно посегателство.

— Ах, милата лейди Марголота — усмихна се Ветинари.

— Позволих си да взема марките за моя племенник, милорд — продължи Дръмнот.

— Разбира се — махна с ръка Ветинари.

Дръмнот огледа кабинета и се спря на плочата с безкрайно сражаващите се малки каменни армии.

— А, виждам, че сте спечелили, милорд — забеляза той.

— Да. Ще трябва да запиша този гамбит.

— Обаче, както забелязвам, г-н Мангизов не е тук…

Ветинари въздъхна.

— Как да не се възхитиш на човек, който наистина вярва в свободата на избора — каза той, загледан в зейналата врата. — Жалко, че не вярваше в ангели.