Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 201 гласа)
Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

XXI

За чая на възрастните Доли излезе от стаята си, Степан Аркадич не се показваше Той сигурно бе излязъл от стаята на жена си през задния вход…

— Боя се да не ти е студено горе — каза Доли, като се обърна към Ана, — иска ми се да се преместиш долу, за да бъдем по-близо.

— Ах, моля ти се, не се грижете за мене — отвърна Ана, като се взираше в лицето на Доли и се опитваше да разбере дали е постигнато, или не помирението.

— Тук ще ти бъде светло — отвърна снахата.

— Аз ти казвам, че спя навред и винаги като младенец.

— За какво става дума? — попита Степан Аркадич, който излезе от кабинета и се обърна към жена си.

По тона му и Кити, и Ана веднага разбраха, че помирението е постигнато.

— Искам да преместя Ана долу, но трябва да сложим пердета. Никой не може да свърши тая работа, трябва аз да се заема — обърна се Доли към него.

„Бог знае дали са се помирили напълно“ — помисли Ана, като чу нейния студен и спокоен тон.

— Ах, остави, Доли, стига си се трудила — каза мъжът. — Ако искаш, да свърша аз тая работа…

„Да, сигурно са се помирили“ — помисли Ана.

— Зная как ще я свършиш ти — отвърна Доли, — ще кажеш на Матвей да направи това, което не трябва, а ти ще излезеш и той ще обърка всичко. — И когато Доли казваше това, обикновената иронична усмивка бърчеше краищата на устните й.

„Пълно, пълно помирение — помисли Ана, — слава Богу!“ — И като се радваше, че тя е причината за това, пристъпи към Доли и я целуна.

— Съвсем не, защо ни подценяваш толкова с Матвей? — каза Степан Аркадич, като се обърна към жена си и се усмихна едва доловимо.

Цялата вечер както винаги Доли беше леко иронична към мъжа си, а Степан Аркадич — доволен и весел, но само толкова, колкото да не личи, че е забравил вината си, понеже са му простили.

В девет и половина часа особено радостният и приятен вечерен семеен разговор през време на чая у Облонски бе нарушен от едно най-просто наглед събитие, но това просто събитие, кой знае защо, се стори чудно на всички. Като заприказваха за общите си петербургски познати, Ана бързо стана.

— Имам снимката в албума си — каза тя, — пък и тъкмо ще ви покажа моя Серьожа — прибави с горда майчинска усмивка.

Към десет часа, когато обикновено тя казваше лека нощ на сина си и често пъти, преди да отиде на бал, сама го настаняваше в леглото, стана й мъчно, че е толкова далеч от него; и за каквото и да приказваха, тя току се връщаше мислено към къдрокосия си Серьожа. Поиска й се да види снимката му и да поприказва за него. Като се възползува от първия предлог, тя стана и с леката си, енергична походка отиде да вземе албума. Стълбата за стаята й горе гледаше към площадката на голямата вътрешна стълба.

Тъкмо когато излизаше от гостната, в коридора се чу звънец:

— Кой ли може да е? — каза Доли.

— Да идват за мене, е рано, а за други гости е късно — забеляза Кити.

— Сигурно ми носят някакви книжа — прибави Степан Аркадич и когато Ана минаваше край стълбата, слугата изтича да доложи за дошлия, а самият гост стоеше до лампата. Ана погледна надолу, веднага позна Вронски и странно чувство на задоволство, заедно със страх от нещо, изведнъж обхвана сърцето й. Той стоеше, без да съблече палтото си, и вадеше нещо от джоба си. В тоя миг, когато тя се изравни със средата на стълбата, той вдигна очи, видя я и в израза на лицето му се появи някаква стеснителност и плахост. Тя наведе леко глава и отмина, а зад нея се чу високият глас на Степан Аркадич, който го канеше да влезе, и тихият, мек и спокоен глас на Вронски, който отказваше.

Когато Ана се върна с албума, него го нямаше вече и Степан Аркадич разправяше, че той се отбил да пита за обеда, който те утре даваха на една новопристигнала знаменитост.

— И по никой начин не искаше да влезе. Той е някак странен — прибави Степан Аркадич.

Кити се изчерви. Тя мислеше, че само тя е разбрала защо е дошъл той и защо не влезе. „Той е бил у дома — мислеше тя, — не ме е заварил там и е помислил, че съм тук; но не е влязъл, защото е мислел, че е късно и защото Ана е тук.“

Всички се спогледаха, но не казаха нищо и започнаха да разглеждат албума на Ана.

Нямаше нищо нито необикновено, нито странно в това, че един човек се е отбил у приятеля си в девет и половина часа да научи подробности за замисления обед и не е влязъл; но това се стори странно на всички. Но най-странно и лошо се стори то на Ана.