Лий Чайлд
Лесни за убиване (31)

31

Седем часа по-късно Ричър стоеше заключен сам в ареста на оперативния отдел на ФБР в Портланд. Знаеше, че ченгето се беше обадило на сержанта и че той се бе обадил на своя човек за свръзка с Бюрото. Знаеше, че от Портланд се бяха обадили в Куонтико, от Куонитко — в централата във Вашингтон, а оттам — в Ню Йорк. Ченгето му беше предало всичко това, задъхано от вълнение. След това се беше появил самият сержант и ченгето бе млъкнало. Харпър бе изчезнала някъде и бе пристигнала линейка, за да откара Симека в болница. Беше чул как полицаят предава случая на хората от ФБР, без никакви възражения. След това бяха дошли двама агенти от Портланд и го бяха арестували. Сложиха му белезници, откараха го в ареста и го оставиха там.

В килията беше горещо. След час дрехите му бяха сухи — твърди като картон и зелени от боята. Нищо друго не се случи. Предполагаше, че ще мине известно време, докато се съберат хората. Питаше се дали те ще дойдат до Портланд, или ще го закарат в Куонтико. Никой не му казваше нищо. Никой не се приближи до него. Оставиха го сам. Той прекарваше времето в тревоги за Симека. Представяше си как непознати лекари се суетят над нея в интензивното отделение.

Всичко беше спокойно доста време след полунощ. След това започнаха да се случват разни неща. Сградата се изпълни с шум от пристигащи хора и откъслечни разговори. Първият човек, когото видя, беше Нелсън Блейк. Решили са да дойдат, помисли си Ричър. Обсъдили са ситуацията и са се качили на служебния самолет. Беше минало горе-долу толкова време. Вътрешната врата се отвори, Блейк мина покрай решетките и погледна към него. Лицето му имаше странно изражение. Сега вече загази, сякаш искаше да каже. Имаше уморен и напрегнат вид. Зачервен и пребледнял едновременно.

Още един час не се случи нищо. Пристигна Алън Диърфийлд чак от Ню Йорк. Вътрешната врата се отвори и той влезе, мълчалив и навъсен, със зачервени очи зад дебелите стъкла на очилата. Спря за миг и се взря през решетките с познатия презрителен поглед. Значи ти си бил, а?

После Диърфийлд излезе и отново настъпи спокойствие. Минаваше два часът след полунощ, когато дойде местен агент с връзка ключове и отключи вратата на килията.

— Време е за разговор — каза той.

Изведе Ричър от ареста и тръгнаха по някакъв коридор. Влязоха в заседателна зала. Беше по-малка от онази в Ню Йорк, но със същото евтино обзавеждане. Същото осветление, същата голяма маса. Диърфийлд и Блейк седяха един до друг от едната й страна. Срещу тях беше сложен стол. Ричър заобиколи и седна на него. Дълго време всички мълчаха, никой не помръдна. След това Блейк се наклони напред.

— Един от агентите ми е мъртъв — каза той. — Това никак не ми харесва.

Ричър го погледна.

— Мъртви са и четири жени — каза той. — Можеха да бъдат пет.

Блейк поклати глава.

— Никога нямаше да бъдат пет. Положението беше под наш контрол. Джулия Ламар беше там, за да спаси петата жертва, но ти я уби.

Ричър кимна замислено.

— Това ли е версията ви? — попита той след малко.

Диърфийлд вдигна глава.

— Доста стабилна е, не смяташ ли? — попита той. — Джулия стига до някакъв извод по време на отпуска си, преодолява страха си от самолетите и идва тук точно навреме, за да започне да оказва първа помощ на жертвата. Но тогава нахълтваш ти и я удряш. Тя е герой, а ти ще отидеш на съд за убийство на федерален агент.

— А можете ли да обясните хронологията? — попита Ричър.

Блейк кимна.

— Разбира се. Била е у дома си, примерно в девет часа сутринта източно време, а в Портланд е в пет следобед местно време. Единайсет часа. Предостатъчно време, за да обмисли нещата, да стигне до летището и да се качи на самолета.

— Ченгето видяло ли е убиецът да влиза в къщата?

Диърфийлд сви рамене.

— Предполагаме, че ченгето е заспало. Тези млади полицаи от провинцията не са стока.

— Видял е да идва някакъв свещеник. Тогава е бил буден.

Диърфийлд поклати глава.

— Военните няма да потвърдят, че са изпратили свещеник. Сигурно е сънувал.

— А нея видял ли я е да влиза в къщата?

— Спал е.

— Как е влязла?

— Почукала е на вратата и е прекъснала убиеца. Той е хукнал покрай нея, тя не го е преследвала, защото е искала да провери какво става със Симека. Това е хуманно отношение.

— Ченгето видяло ли е убиецът да бяга?

— Не се е събудило.

— И Джулия Ламар е намерила време да залости вратата след себе си, макар че се е втурнала нагоре по стълбите, водена от хуманното си отношение?

— Очевидно.

Настъпи мълчание.

— Симека свести ли се? — попита Ричър.

Диърфийлд кимна.

— Обадихме се в болницата. Не помни нищо за случилото се. Предполагаме, че подсъзнанието й е потиснало всичко. Ще намерим цяла армия психиатри, които ще потвърдят, че това е напълно нормално.

— Тя добре ли е?

— Добре е.

Блейк се усмихна.

— Само че няма да я мъчим с въпроси за нападателя й. Нашите психиатри ще потвърдят, че това би било неоправдано жестоко спрямо нея при дадените обстоятелства.

— Къде е Харпър? — попита Ричър.

— Харпър временно е отстранена — отговори Блейк.

— Защото не следва партийната линия ли?

— Тя е жертва на неоправдани романтични илюзии — каза Блейк. — Разказа ни някаква безумни фантастични небивалици.

— Разбираш какъв е проблемът ти, нали? — попита Диърфийлд. — Ти мразеше Ламар още от самото начало. Убил си я по лични подбуди, а си измислил тази история, за да се измъкнеш. Но версията ти не е много добра, нали? Не можеш да я подкрепиш с нищо. Не можеш да докажеш, че Ламар е била в близост до която и да е от другите жертви.

— Не е оставяла следи — каза Ричър.

Блейк се усмихна.

— Ирония на съдбата, нали? Ти ни каза същото в самото начало. Каза ни, че разполагаме единствено с това, че мислим, че убиецът е човек като теб. Е, сега и ти разполагаш само с хипотезата, че го е извършила Ламар.

— Къде е колата й? — попита Ричър. — От летището до къщата на Симека е дошла с кола.

— Убиецът я е откраднал — каза Блейк. — Вероятно е влязъл, като се е промъкнал зад къщата, без да знае, че полицаят е заспал. Когато Ламар го е изненадала, е избягал с нейната кола.

— И мислиш, че ще откриеш кола, наета с истинското й име?

Блейк кимна.

— Вероятно. Обикновено намираме нещата, които ни трябват.

— Ами полетът от Вашингтон? Ще откриете ли истинското й име в компютъра?

Блейк отново кимна.

— Ако се наложи.

— Разбираш какъв е проблемът ти, нали? — попита Диърфийлд пак. — Не е приемливо да умре агент, без някой да носи отговорност за това.

Ричър кимна.

— И не е приемливо да се признае, че агентът е бил убиец.

Блейк поклати глава.

— Изобщо не си го и помисляй.

— Дори наистина тя да е извършила тези убийства, така ли?

— Не ги е извършила — възрази Диърфийлд. — Тя беше лоялен агент и се справяше много добре с работата си.

Ричър кимна.

— Е, това, предполагам, означава, че няма да получа хонорара си.

Диърфийлд се намръщи, сякаш усети лоша миризма в стаята.

— Това не е шега, Ричър. Нека сме съвсем наясно. Загазил си много сериозно. Можеш да говориш каквото си искаш. Можеш да твърдиш, че си имал подозрения. Но ще приличаш на идиот. Никой няма да те слуша. А и бездруго няма да има значение, защото, ако си я подозирал, е трябвало да поискаш от Харпър да я арестува.

— Нямаше време.

Диърфийлд поклати глава.

— Глупости.

— Видял ли си я в момента, в който напада Симека? — попита Блейк.

— Трябваше да я отстраня от пътя си.

— Нашият адвокат ще каже, че дори и да си имал почтени, макар и необосновани подозрения, първо е трябвало да се заемеш със Симека във ваната, а да оставиш Ламар на Харпър. Били сте двама срещу един. Щеше да спестиш време. След като си бил толкова разтревожен за старата си приятелка, нали?

— Щях да спестя половин секунда.

— Тази половин секунда би могла да е решаваща — отбеляза Диърфийлд. — Ситуацията е била на живот и смърт. Нашият адвокат няма да пропусне този момент. Да използваш скъпоценно време, за да удариш някого, доказва лична омраза например.

Ричър погледна надолу, без да каже нищо.

— Ти, разбира се, знаеш много добре тези неща, защото познаваш правото — намеси се Блейк. — Човек може да сгреши, разбира се, воден от честни подбуди. Защитата на жертвата обаче трябва да се осъществи в момента на нападението. А не след това. Тогава вече говорим чисто и просто за отмъщение.

Ричър мълчеше.

— Не можеш да твърдиш, че хем си сбъркал, хем е станало случайно — продължи Блейк. — Веднъж ми каза, че знаеш как да счупиш череп и че не е възможно това да стане случайно. Помниш ли момчетата на Петросян? Същото важи и за счупените вратове, нали? Не е било случайност, а умишлено убийство.

— Добре — кимна Ричър. — Каква е сделката?

— Отиваш в затвора — отговори Диърфийлд. — Няма да има сделка.

— Глупости! Винаги има сделка.

Блейк се замисли, после сви рамене.

Отново настъпи мълчание. После Блейк вдигна рамене.

— Е, ако решиш да ни сътрудничиш, можем да направим компромис. Можем да обявим смъртта на Ламар за самоубийство. Била е разстроена заради смъртта на баща си, измъчвала се е, че не е успяла да спаси сестра си.

— А ти ще трябва да държиш голямата си уста затворена — добави Диърфийлд. — Ще говориш само това, което ние искаме.

— А защо да го правя? — попита Ричър.

— Защото си умен — отвърна Диърфийлд. — Не забравяй, че срещу Ламар няма никакви доказателства. Знаеш го отлично. Тя беше много умна. Вярно е, че можеш да ровиш година-две, ако имаш един милион долара за адвокати. Ще представиш няколко дребни косвени улики, с които едва ли ще впечатлиш съдебните заседатели. Едър мъж ненавижда дребна жена. Той е скитник, а тя — федерален агент. Той чупи врата й, а после обвинява нея, като разказва някаква измислица за хипноза. Просто забрави.

— Е, трябва да се примириш — добави Блейк. — Сега вече си наш.

Ричър се замисли за миг и поклати глава.

— Не — каза той след малко. — Мисля, че няма да се съглася.

— Тогава отиваш в затвора.

— Преди това ще задам само един въпрос.

— И той е?

— Аз ли убих Лорейн Стенли?

Блейк поклати глава.

— Не, не си ти.

— Откъде знаеш?

— Ти знаеш откъде. Следихме те цяла седмица.

— И дадохте копие от доклада за това на адвоката ми, нали?

— Да.

— Добре — каза Ричър.

— Кое е „добре“, умнико?

— Добре е, че удряте на камък, ето какво.

— Можеш ли да обясниш?

Ричър поклати глава.

— Помислете малко.

— За какво?

— За стратегията — отговори Ричър. — Можете да ме обвините за Ламар, но не и за останалите жертви, защото адвокатът ми притежава собствения ви доклад, който доказва, че съм невинен. Какво ще правите тогава?

— Какво те интересува? — попита Блейк. — Ще влезеш в затвора при всички случаи.

— Помислете за бъдещето. Заявили сте пред света, че не съм аз, и същевременно се кълнете, че не е и Ламар. В такъв случай ще трябва да продължите да търсите убиеца, нали? Не можете да прекратите разследването, без да ви попитат защо. Помислете за заглавията във вестниците. Елитен отдел на ФБР се проваля след десет години безплодно търсене. Ще трябва да го преглътнете. Ще трябва да поддържате охраната на жените, да работите денонощно, да мобилизирате все повече ресурси, да харчите все повече пари от бюджета в търсене на убиеца. Готови ли сте да го направите?

Мълчание.

— Не, не сте — продължи Ричър. — А ако не го направите, е все едно да признаете, че знаете истината. Ламар е мъртва, разследването е прекратено, не съм аз, следователно Ламар е убиецът. Сега за вас няма среден път. Време е да вземете решение. Ако не признаете, че е била Ламар, ще трябва да пилеете средства и ресурси до края на съществуването си, за да търсите някой, за когото много добре знаете, че не съществува. Ако признаете, че е била Ламар, няма да можете да ме обвините за това, че съм я убил, защото при създалите се обстоятелства това беше напълно оправдано. Е, за това удряте на камък.

Ричър се усмихна. Другите мълчаха.

— Е, сега какво? — попита той след малко.

— Ние сме ФБР — каза Диърфийлд. — Можем да направим живота ти много труден.

Ричър поклати глава.

— Животът ми и без това е достатъчно труден. Не може да го направите по-труден, отколкото е. Но все пак може да спрете със заплахите. Защото нямам намерение да издам тайната ви.

— Така ли?

Ричър кимна.

— Нямам избор, нали? Ако не го направя, всичко ще се стовари отново върху Рита Симека. Тя е единственият жив свидетел. Ще я изтормозят до смърт — прокурори, полиция, репортери. Всички отвратителни подробности ще излязат наяве. Как са я изнасилили, как е била гола във ваната с боята. Това ще я нарани, а аз не искам да го допусна.

Мълчание.

— Затова ще мълча — добави Ричър.

Блейк се втренчи в масата. После кимна.

— Добре — каза той. — Приемам.

— Но ние ще те наблюдаваме — добави Диърфийлд. — Винаги. Не го забравяй нито за миг.

Ричър отново се усмихна.

— Само не допускайте да ви хвана — отвърна Ричър. — Помнете какво се случи с хората на Петросян. И не го забравяйте нито за миг.

 

 

Всичко приключи така — омагьосан кръг, патова ситуация. Нямаше какво повече да се каже. Ричър стана, заобиколи масата и излезе от стаята. Намери асансьора и слезе на партера. Никой не го последва. Вратата на входа беше двойна, от дъб и армирано стъкло. Той я бутна и излезе в студа на някаква тъмна, пуста улица в Портланд. Застана на тротоара и впери поглед напред.

— Здравей, Ричър — извика Харпър.

Беше зад него, до една от колоните край входа. Той се обърна и зърна отблясък от косата и бяла ивица от ризата под разкопчаното сако.

— Здравей — отвърна той. — Добре ли си?

Тя се приближи.

— Ще бъда добре. Смятам да поискам да ме преместят. Може би тук. Харесва ми.

— Ще се съгласят ли?

Тя кимна.

— Разбира се. Няма да рискуват никакви сътресения, докато не приключат дебатите по бюджета. Ще стане съвсем кротко.

— Като че ли нищо не се е случило — отбеляза Ричър. — Така решихме нещата горе.

— Значи нямаш проблеми с тях?

— Както винаги.

— Щях да те подкрепя, каквото и да ми струваше.

Той кимна.

— Знам, че щеше да ме подкрепиш. Жалко, че няма много хора като теб.

— Вземи това — каза тя и му подаде тънък лист хартия. Беше ваучер за пътуване, издаден от службата в Куонтико.

— С него ще стигнеш до Ню Йорк.

— А ти?

— Ще кажа, че съм го загубила, и ще ми изпратят нов. — Тя се наведе и го целуна по бузата. После направи крачка назад. — Всичко хубаво.

— И на теб — отвърна той.

 

 

Ричър стигна до летището пеша — петнайсет километра по банкета на пътя, предназначен за автомобили. Отне му три часа. Размени ваучера на ФБР срещу самолетен билет и изчака още един час до първия полет. Спа четири часа в самолета и благодарение на разликата във времето слезе на летище Ла Гуардия в един часа следобед.

С последните си пари купи билет за автобус до метрото и после за метрото до Манхатън. Слезе на Канал Стрийт и стигна пеша до Уолстрийт. Влезе във фоайето на фирмата на Джоди няколко минути след два часа заедно със служителите от шейсетте етажа, които се връщаха от обяд. В приемната на фирмата нямаше никой. Ричър влезе през една отворена врата и тръгна по коридор, чиито стени бяха покрити с дъбови рафтове, отрупани с правна литература. Кабинетите вляво и вдясно бяха празни. По бюрата имаше книжа, а по облегалките на столовете висяха сака, но не се виждаше жива душа.

Той стигна до двойната врата в края на коридора и чу оживен разговор от другата страна. Звън на стъкло, смях. Отвори вратата и видя голяма зала, пълна с хора с тъмни костюми и снежнобели ризи, тиранти, вратовръзки в приглушени тонове, строги черни рокли и черни чорапи. Цялата стена беше в прозорци, в средата имаше голяма дълга маса, покрита с бяла покривка и отрупана с чаши и десетки бутилки шампанско. Двама бармани пълнеха чашите със златистата течност една след друга, хората ги поемаха, вдигаха тостове и гледаха Джоди.

Тя привличаше тълпата като магнит — където и да застанеше, наоколо веднага се образуваше група. Джоди се обръщаше наляво и надясно, усмихваше се, чукаше се с шампанското, после продължаваше напред, към следващата група. Видя го в момента, в който той зърна отражението си в огледалото до една картина на Реноар на стената. Беше небръснат, с измачкана кафява риза, покрита със зелени петна. Джоди беше с рокля за хиляда долара, току-що извадена от гардероба. Стотици лица проследиха погледа й и в залата настъпи мълчание. Тя се поколеба за миг, сякаш вземаше решение, после си проби път през тълпата и увисна на врата му заедно с чашата шампанско.

— Направили са те съдружник и сега празнуваш — каза той.

— Да — отвърна тя.

— Е, поздравявам те, скъпа. Съжалявам, че закъснях.

Тя го дръпна в тълпата и хората ги наобиколиха. Той се ръкува с десетки адвокати, както някога се бе ръкувал с генерали от чужди армии. Не ме закачайте, за да не ви закачам и аз. Босът беше шейсет и пет годишен мъж, със сивкаво лице на червени петна, син на един от основателите на фирмата. Костюмът му вероятно струваше по-скъпо от всички дрехи, които Ричър някога бе притежавал. Поводът обаче не предполагаше придирчивост и старецът с радост би се здрависал и с портиера на Джоди.

— Тя е страхотна звезда — каза босът. — И се радвам, че прие предложението ни.

— Най-умният адвокат, когото някога съм виждал — изкрещя Ричър, за да надвика шума.

— Ще заминеш ли с нея?

— Къде да замина?

— За Лондон. Не ти ли е казала още? Първото задължение на новия съдружник е да ръководи европейския клон две години.

След това Джоди се приближи до него, усмихна се, дръпна го настрана. Вече се бяха оформили малки групички, шумните разговори бяха заглъхнали и сега присъстващите обсъждаха тихо служебни въпроси или клюкарстваха. Джоди го отведе до прозореца. Виждаше се тясна ивица от пристанището между два небостъргача.

— Свързах се с ФБР — каза му тя. — Безпокоях се за теб, а формално все още съм твой адвокат. Говорих с кабинета на Алън Диърфийлд.

— Кога?

— Преди два часа. Не пожелаха да ми кажат каквото и да било.

— Няма нищо за казване. Сметките ми с тях са уредени.

Тя кимна.

— Значи най-накрая им даде каквото искаха. — Тя замълча за миг, после попита: — Ще те призоват ли като свидетел? Ако има дело?

Той поклати глава.

— Няма да има дело.

Тя кимна.

— Само погребение, нали?

— Няма живи роднини, това е.

Тя замълча замислено, сякаш трябваше да го попита нещо много важно.

— Кажи ми как се чувстваш след всичко това. С една дума.

— Спокоен — каза той.

— Би ли го направил отново? При същите обстоятелства?

Сега той се замисли.

— При същите обстоятелства ли? Без да ми мигне окото.

— Трябва да замина на работа в Лондон — каза тя. — За две години.

— Разбрах — отвърна Ричър. — Старецът ми каза. Кога заминаваш?

— В края на месеца.

— Не искаш да дойда с теб.

— Ще съм много заета. Екипът там е малък, а работата е много.

— И градът е цивилизован — добави той.

Тя кимна.

— Да, така е. Би ли искал да дойдеш?

— За цели две години? Не. Но мога да идвам при теб от време на време.

Тя се усмихна.

— Би било добре.

Той не каза нищо.

— Ужасно е — каза Джоди след малко. — Не можех да живея без теб в продължение на петнайсет години, а сега откривам, че не мога да живея с теб.

— Знам — отвърна той. — Вината е изцяло моя.

— И ти ли изпитваш същото? — попита го тя.

Той я погледна.

— Предполагам.

— Разполагаме с времето до края на месеца — отбеляза Джоди.

Ричър кимна.

— Повечето хора не разполагат с толкова време — отвърна той. — Можеш ли да се освободиш днес следобед?

— Разбира се. Сега съм съдружник. Мога да правя каквото си искам.

— Тогава да вървим.

Оставиха празните чаши на перваза на прозореца и си пробиха път през тълпата. Всички ги проследиха с поглед до вратата, а после възобновиха плахите си догадки.