По-долу е показана статията за Захари Стоянов от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за българския революционер и писател. За издателството вижте Захарий Стоянов (издателство).
| Захарий Стоянов | |
| български революционер и писател | |
 Портретна снимка на Захарий Стоянов от Димитър Карастоянов | |
| Роден | Джендо Стоянов Джедев
1850 г.
|
|---|---|
| Починал | 2 септември 1889 г.
|
| Погребан | Русе, България |
| Политика | |
| Партия | Народнолиберална партия |
| Депутат | |
| V ОНС | |
| Литература | |
| Псевдоним | Аз, Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят |
| Жанрове | биография, мемоари, фейлетон |
| Известни творби | „Записки по българските въстания“ |
| Награди | Почетни граждани на Пловдив (2006) |
| Семейство | |
| Съпруга | Анастасия Обретенова |
| Деца | Захаринка Стоянова |
| Захарий Стоянов в Общомедия | |
Захарий Стоянов, роден като Джендо Стоянов Джедев, е български революционер, политик, журналист и писател. Помощник апостол в Априлското въстание (1876) и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“.[1] Председател на БТЦРК и главен организатор на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Деец на Народнолибералната (стамболовистка) партия и виден масон[2].
Биография
Роден е през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Котленско. Рожденото му име е Джендо.[3] Учи в църковното и класното училище в родното си село (1856 – 1862).
Работи като овчар в село Инджекьой (днес Тополи), Варненско, и в село Подвис, Карнобатско (1866 – 1870). Отива във Варна да се учи в светското училище, но не го приемат. Оттам отива в Русе и докато чиракува за шивач в града се включва в тамошния частен революционен комитет на ВРО (1871 – 1872). Чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873).
Революционна дейност
Старозагорско въстание
През 1874 Захарий Стоянов става член на Русенския частен комитет. Впоследствие Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание (1875). С помощта на кондуктора К. Теодоров успява да избяга до харманлийската станция. Там началникът на железопътната станция на Харманли, Ради Иванов го укрива между 9 октомври 1875 г. и 1 март 1876 г.[4] /28 февруари 1876 г.[5] В края на февруари предателят Андрей Момчев се появява в Харманли с намеци пред Р. Иванов, че знае за укриването на Стоянов в града. Междувременно на 26 февруари[5] в Харманли пристига Панайот Волов, с цел да измъкне Захари Стоянов от трудното положение и да го привлече за помощник-апостол в IV окръг. В рамките на няколко дни той и Ради Иванов успяват да го прехвърлят безпрепятствено в Пловдив.
Априлско въстание
Тук той се превръща в един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). Агитира в Пирдоп и Калугерово[6]. От самото начало на въстанието става част от Хвърковатата чета на Бенковски. След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. Георги Бенковски е убит, а Стефо Далматинеца и отец Кирил, който е ранен, са заловени. Захарий Стоянов успява да избяга. След няколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, Троянско. Пред разпитващите го заптии той отрича, че е въстаник и се придържа към версията, че е циганин, който е набеден от властта за бунтовник. След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободения вече град Търново (1877).
След Освобождението. Обществена и политическа дейност
След Освобождението от османско владичество е член на окръжния съд в Търново (1880), а след това секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). През този период с публикациите си във вестниците „Независимост“ и „Работник“, на който става и редактор, той придобива известност като представител на радикалното крило в Либералната партия. Негова статия в „Работник“, разглеждаща убийството на император Александър II като възможност за либерализиране на режима в Русия, предизвиква шумен скандал и е използвана от княз Александър Български като аргумент, за да получи руска подкрепа за преврата от април 1881 г.[7]
При Режима на пълномощията отива в Пловдив, където е служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882 – 1885). Оглавява Българския таен централен революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Установява се в София от 1886 г. Включва се активно в дейността на Народнолибералната партия.
Народен представител в V обикновено народно събрание (1887). Негов подпредседател (1887) и председател (1888 – 1889).
По случай двегодишнината от встъпването на престола на княз Фердинанд I Захарий Стоянов е удостоен с Княжеския орден „Св. Александър“ I степен (1889).[8]
Умира на 2 септември 1889 г. в Отел дьо Суез (Hotel de Suez) в Париж. Продължително време се е смятало, че смъртта му е настъпила от разкъсване на червата, вследствие на отравяне.[9] Тази теория днес се смята за отхвърлена и се приема, че е по-вероятно Захари Стоянов да е починал от перфорирана язва, от която се е лекувал безуспешно преди това.[10]
Литературна дейност
За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ във в. „Независимост“ (1880) и статии във в. „Работник“ (1881). Редактира в. „Работник“ (1881), в. „Борба“ (1885), в. „Свобода“ (1887 – 1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“, „Братство“, „Съветник“, „Светлина“, „Южна България“, „Свирка“ и др. Публицистиката на Захарий Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Любен Каравелов, както и на руските революционни демократи Висарион Белински, Николай Чернишевски и Николай Некрасов.
В периода на борбата за Съединението на Княжество България и Източна Румелия се обявява против политиката на руското правителство. Активен член на Народнолибералната партия, застава начело на органа ѝ, в. „Свобода“ (1885).
Публицистиката на Захарий Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони воюва на много фронтове-срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националреволюционерите, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус-гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори солени изрази им придават нерядко памфлетна острота.
В литературно-критичната дейност (особен обект на която е делото на Любен Каравелов) Захарий Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те години на XIX век с нейните основни постулати – реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, Режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захарий Стоянов „Искандер бей. Разказ из българския живот“, както и на „Чардафон Велики“, „Заробването на Гаврил паша, 6-и септември 1885 г.“ и др.
Основната творческа дейност на Захарий Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист се движи в тематичната територия на близкото революционно минало-неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на „Записки по българските въстания“, така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867 – 1868“. Основният му замисъл е да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години на XIX век до 1876 г., да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записки по българските въстания“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захарий Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870 – 1876“. Плод е на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло.
Семейство
След освобождението Захарий Стоянов се жени за сестрата на своя приятел и съратник, Никола Обретенов – Анастасия Обретенова[11] Двамата имат и дъщеря – Захаринка, която впоследствие отива да живее в Австрия. В интерес на истината Захарий Стоянов води оспорвана надпревара за сърцето на своята избраница с друг апостол на свободата – Стоян Заимов. Самата баба Тонка до последно недолюбва З. Стоянов за зет. Анастасия Обретенова, обаче се влюбва в него и му пристава.
Неговите братя Иван и Васил и братовчед му Стефан Димитров, заедно с Антон Прудкин, организират през 1903 г. неуспешен опит за атентат срещу кораби в Цариград като продължение на Солунските атентати и Илинденско-Преображенското въстание.[12]
Други
Псевдоними: Аз, Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят. По време на Заарското и Априлското въстание използва и имената Симеон, Йордан и Драган
Творби
- Искандер бей. Разказ из бълг. живот. 1882
- Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му. 1883
- Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870 – 1876. Т. 1 – 3. 1884 – 1892. (с предг. от Александър Балабанов 1928, 1939, 1940; с предг. от Л. Стоянов 1948, 1949, 1957; с предг. от П. Пондев 1962; с предг. от В. Андреев 1956, 1967, 1975, 1976, 1977, 1986, 1987, 1988.)
- Заробването на Гаврил паша, 6-и септември 1885 г. 1885
- Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов. Реч. 1885
- Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867 – 1868. Пловдив, 1885
- Какво направихме в Търново? Отчет към моите избиратели в Пловдив, Котел и околиите. 1886
- Кои са виновниците на 9 август?, 1886
- Коронованите нихилиста в България. 1886
- Кой? във в. „Свобода“, 1887 г.
- Не му беше времето. (Отговор на брошурата „Недоразумението между българското и руското правителства“). 1886
- Чардафон Велики. 1887
- Христо Ботйов. Опит за биография. 1888
- Априлското въстание. Из „Записки по българските въстания“. 1942
- Неиздадени съчинения. Увод. ред., бел. от А. Емануилов. 1943
- Съчинения. В 3 т. Ред. Ал. Бурмов и др. 1965 – 1966 (1983)
- Непознати страници. Материали от личния архив на писателя. Съст., бел. Й. Палежев, 1981
- Социализмът в България – чужди и горчиви ягоди
- Превратът през 1881 г. Неиздаван ръкопис. София: Български писател, 1995, 268 с.[13]
Памет
На Захари Стоянов са наречени улици в кварталите „Триъгълника-Надежда“ (Карта) и „Люлин“ (Карта) в София. Името на Захарий Стоянов носи морският нос Захарий Стоянов на остров Робърт, Южни Шетландски острови, Антарктика.[14] Стоянов е патрон на доста училища в България като едно от тях е 104 ОУ „Захари Стоянов“ в София.
Бележки
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 477 – 478.
- ↑ Георгиев, Величко. Масонството в България: Проникване, организация, развитие и роля до средата на тридесетте години на XX век. София, Наука и изкуство, 1986. с. 18.
- ↑ Език и литература, том 32, Дружество на българистите, 1977, стр. 66.
- ↑ Записки по българските въстания т.1, гл. 4 част XI-XII
- 1 2 Записки по българските въстания, т. I, гл. VI агитацията в IV окръг, част I
- ↑ https://chitanka.info/text/3748-zapiski-po-bylgarskite-vystanija/8#textstart Стоянов, Захари//Записки по Българските въстания/ гл. 6 "агитацията в IV" окръг. Първа среща с Бенковски//част 9// изд. "Бълг издател" 1977
- ↑ Цачевски, Венелин. Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София, Изток-Запад, 2013. ISBN 978-619-152-260-6. с. 255.
- ↑ Ташев 1984.
- ↑ Стоянов 1929.
- ↑ Грета Петрова. Теодора Бакърджиева: Захари Стоянов е бил човек с невероятна енергия и стремеж към самоусъвършенстване // Архивиран от оригинала на 12 август 2022. Посетен на 12 август 2022., Агенция Фокус.
- ↑ Черно море - седмичен вестник, ред. Петър Бобчевски, бр. 14, 05 септември 1891 год., стр. 3
- ↑ Благов, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история, 3. Експлозията на кораба „Вашкапу“ Архив на оригинала от 2018-02-25 в Wayback Machine., Официален сайт на Крум Благов.
- ↑ Ръкописът на Захарий Стоянов се съхранява в Българския исторически архив при Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в четири архивни единици: фонд 100, II А, 8858, 8858 б, 8858 в и 8858 г.
- ↑ SCAR Composite Gazetteer of Antarctica: Zahari Point.
- Цитирани източници
- Стоянов, Людмил. Захарий Стоянов // LiterNet, 1929. Посетен на 19 декември 2007.
- Ташев, Тодор. Животът на летописеца. Изд-во „Христо Г. Данов“, 1984.
Външни препратки
- Произведения
- Произведения на Захарий Стоянов в litclub.bg
- Произведения на Захарий Стоянов в Българска виртуална библиотека „Словото“
- Произведения на Захари Стоянов в
Моята библиотека - Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867 – 1868. Пловдив, 1885 Онлайн версия на оригинала
- Социализмът в България – чужди и горчиви ягоди, e-vestnik.bg, 12 октомври 2007 (оригиналното заглавие е „Социализмът в България“)
- Афоресан Захари Стоянов, В. „Независимост“, 1886 г.
- За него
- Критика за Захари Стоянов в Литернет
- Борислав Гърдев, Превращенията на Захарий Стоянов Архив на оригинала от 2016-03-07 в Wayback Machine., Електронно списание Point of view, 20 ноември 2006 г.
| |||||||||||||||
|
